Feeds:
Публикации
Коментари

DSC07744

Но нека първо погледнем Париж отвисоко.

Точно така, от Айфеловата кула. Решихме, че е най-добре да се качим още в началото, за да видим какво ни очаква. В подножието й винаги е пълно с автобуси, влиза се след преглед на ръчния багаж. Още от самото начало бъдете подготвени, че където и да отидете, ще попадате на щателна проверка – музей, театър, галерия, голям магазин – навсякъде има специални входове и охрана. Мърморенето е безсмислено, тук се отнасят отговорно към безопасността – вашата и на околните.

DSC07693

И още нещо – в Париж ще срещнете хора от всякакви раси, религии и култура. Така че ако имате расови или религиозни предразсъдъци, оставете си ги у дома или поне избягвайте да ги проявявате – рискувате да изпаднете в неудобно положение. Може някъде просто да ви посочат вратата. Париж не е за тесногръди хора.

DSC07704

Пред касите вече има хора… Но стояхме само няколко минути. Всички са страшно експедитивни и чакането е сведено до минимум. И все пак е за предпочитане да се отиде  сутрин и предварително да сте решили до кой етаж искате да се качите, но не пестете – гледката е зашеметяваща.

DSC07856

Айфеловата кула, Tour Eiffel, построена като временно съоръжение за Световното изложение през 1889 г., се намира на северозападния край на Марсово поле. Има три нива, достъпни за посетители, като ресторантите и магазините за сувенири са на долните две. До третото може да се стигне само с асансьор. Висока е 324 метра, а в зависимост от околната температура височината й може да се промени най-много с 8 см, отклонението при буря е до 15 см. Слава богу, грееше есенно слънце и нямаше вятър!

Douanier_Rousseau_tour_Eiffel

Анри Русо–Митничаря „Сена и Айфеловата кула“ (1898 г)

Айфеловата кула е била модел на Жорж Сьора, Пол Синяк, Морис Утрильо, Раул Дюфи, Марк Шагал, Робер Делоне; за нея са писали Гийом Аполинер, Блез Сандрар, Ролан Бард, Умберто Еко; а в колко филми е участвала… главни, поддържащи, второстепенни роли – има ли Париж, има я и нея.

 DSC07731

Изкачваме се, около нас е пълно с чужденци – френска реч почти не се чува. Ето ги покривите на Париж, вдясно е златният купол на Дома на инвалидите…

DSC07745

…площад Трокадеро, а в дъното се виждат Булонският лес, музеят „Луи Вюитон“ и ултрамодерният квартал Дефанс – в първите две отидохме, но Дефанс си го запазихме за следващия път.

DSC07735

Ето го и мостът Йена, който свързва Марсово поле с площад Трокадеро. Построен е в чест на победата на Наполеон в битката край Йена. Оттук не се вижда, но в четирите края на моста има четирима воини (гръцки, римски, галски и арабски), държащи кон за поводите.

Времето минава страшно бързо, имаш чувство, че си горе от двайсетина минути, а то минали два часа. Но си има всичко – и магазини, и ресторант, и бюфет. Същите айфелови кули можете да си ги купите и от продавачите наоколо, но друго си е след това да кажеш „тази си я взех от първото ниво на кулата“.

DSC07851

Ала да се подкрепи човек с нещо вкусно, особено ако краката му още треперят от височините, си е просто наложително.

DSC07853

Е, сега вече можем да поемем из Париж. И един съвет – не се притеснявайте, че ще се изгубите. Сена е отличен ориентир. Номерацията на успоредните на нея улици расте по течението на реката, а на перпендикулярните – с отдалечаването от реката. Улиците на Париж са най-хубавото нещо, което може да ви се случи…

Следва продължение:

Улиците на Париж

DSC08246

 

===========

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

 

 

Advertisements

Имах късмета да изживея няколкото си „парижки“ дни в самия център на града в района на Пале Роял и това изключително облекчаваше пешеходните разходки.

 DSC07975

Пале Роял, Palais-Royal – площад, дворец и парк, разположени срещу северното крило на Лувъра.

Първоначално се е наричал Кардиналски, тъй като е бил построен от Ришельо за негова резиденция и завещан на Луи ХІІІ – оттам и Пале Роял т.е. кралският дворец.

The_Palais_Cardinal_(future_Palais_Royal,_Paris)_by_an_unknown_artist_(adjusted)

След смъртта на кардинала в него се настанява вдовстващата кралица Анна Австрийска. В последствие е служел за резиденция на Орлеанските херцози. За известно време преди Великата Френска революция в двора на двореца е било опънато шапито на цирк, а в малките апартаментчета на долните етажи се разположили дами с леко поведение и зали за хазарт. По време на Парижката комуна дворецът е изгорен, но само след две години е изграден отново.

DSC07967

Четириетажните сгради, строени през ХVІІ – ХVІІІ век, обграждат градината. Пасажите и аркадите в долната им част са смятани за първообраз на покритите пешеходни пространства. Там днес има филателни и модни магазини, антиквариати, за съжаление, вече не толкова бляскави, а започващи да западат. Казват, че в целия Пале Роял са почти 400.

DSC07964

Видях отворени само някои от тях, ала без клиенти. Ето този магазин за детски играчки в един от пасажите бе от по-светлите и посещавани.

Затова пък тук, на улица „Божоле“, която затваря северната част на Пале Роял, се намира един от най-скъпите ресторанти в Париж – Grand Vefour.

Vefour

Навремето е бил посещаван от Наполеон Бонапарт и Жозефин, от Виктор Юго, от Ламартин, от Жорж Санд, а в по-късни години – от Жан Кокто, Саша Гитри, Жан Маре, Луи Арагон, Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар и други знаменитости. Наричат го „цитадела на класическата френска кухня“. Не знам така ли е, не влязох, но пред входа му виждах предимно японци.

кабаре Милорд

Пак на улица „Божоле“ се е намирало кабаре Milord l’Arsouille, което е било кафене още в 18 век и в него за пръв път през 1792 година е изпята „Марсилезата“.  През 1945 г. е възобновено като клуб, събиращ около 200 човека, където са пели Серж Гинзбург, Жак Брел, Жан Фера. Известната песен „Milord“ е написана и представена от Жорж Мустаки именно тук, а по-късно става една от емблематичните за Едит Пиаф: „Allez venez, Milord, Vous asseoir à ma table, Il fait si froid dehors…“

Много бистра, клубове, галерии, магазини заобикалят Пале Роял, но паркът е оазис на тишината – с подрязани липи, които оформят алеите, лехи с разноцветни цветя, фонтани, скулптурни фигури.

IMG_1967Сутрин обитателите на апартаментите наоколо разхождат кучетата си (само в определени часове), тичат, играят бадминтон. По обед се появяват майките с колички и децата, а привечер играчите на петанк. Паркът е тих и ведър, около фонтана е пълно с припичащи се на слънцето хора, с четящи студенти и кротки пенсионери.

Докато седях на един от столовете, разпръснати около фонтана, за  миг ми се стори, че иззад ъгъла ще се появят кралските мускетари и ще чуя звъна на шпагите им.

столовете

Под липите са разположени и „столовете на поетите“ – или поне аз така си ги нарекох. Те са неподвижни, свързани с поставки, на които са разположени малки пластики, представляващи книга, лула, пепелник… На гърба на всеки е гравиран цитат или кратък стих от световноизвестен поет с името отдолу. Например: „Морето е огледало, в което съзерцаваш душата си“, Бодлер.

Пале Роял столовете_5

Каква е историята? Преди няколко години скулпторът Мишел Голе прибира изхвърлени зелени градински столове и ги превръща в поезия. Освен изгравираните стихове, има вход за слушалки и можете да слушате целите стихотворения, изпълнени от най-известните френски актьори. Така, когато седнеш на някой от столовете, имаш чувство, че си в прекрасна компания – Пол Верлен, Пол Елюар, Фредерико Гарсиа Лорка, Емили Дикинсън, Пиер Паоло Пазолини, Марина Цветаева, Артюр Рембо, Жан Кокто, Фернандо Песоа…

IMG_1858

На площада пред главния вход на двореца са инсталирани черно-бели колони с различна височина – това авангардно произведение на Даниел Бюрен с появяването си през 1986 г. предизвиква двояки мнения и смут сред парижани. Днес внимание им обръщат предимно туристите и модните фотографи. Колкото пъти минах, винаги имаше манекенки, качени върху някоя колона, или просто туристи, които искаха да запечатат и този детайл от Париж.

DSC07616

В Пале Роял се помещават Conseil d’État (Държавният съвет), Conseil constitutionnel (Конституционния съвет) и Ministère de la Culture (Министерството на културата).

В комплекса се намира и Comédie-Française (Комеди франсес), смятан за най-стария действащ все още театър в света – създаден е през 1680 г., а от 1799 се помещава в сърцето на Пале Роял. На сцената му са играли Талма, Сара Бернар, Ремю, Мария Казарес, Жан Маре…

Paris_Comedie-Francaise

 Днес, ако нямате билети, няма как да влезете, но пък можете да кажете, че искате да видите програмата и да се консултирате за билети. Така разгледахме фоайето, ала снимките са забранени. В един ранен следобед пред театъра се бе разположил доста голям оркестър от млади хора и огласяше околността с „лека“ класика – ако не се лъжа, беше Моцарт. А от там пресичаш Place du Palais Royal и ул. „Риволи“ и си в Лувъра!

Лувър двор МарлиОт двете страни на този проход са вътрешните дворове „Марли“ и „Пюже“, приютили скулптури от различни епохи. Таваните и стените им към пасажа са остъклени и минувачите могат макар и отдалеч да разгледат експонатите. (За съжаление, моят фотос не се получи, затова използвам от официалния сайт на музея).

DSC07982

Излязохме в центъра на двореца в така наречения Наполеонов двор, cour Napoléon. От тук започва Триумфалният път – от Стъклената пирамида и статуята на Луи ХІV, през Триумфалната арка на площад Карусел пред двореца Тюйлери, по Шанз Елизе, след това Триумфалната арка на площад Етоал и свършва до Голямата арка в квартал Дефанс.

DSC07621

Седнах до пирамидата и май най-накрая повярвах къде съм! И знаете ли кое е смешното, до мен се разположиха други българи, които шумно се възхищаваха и радваха. Как сега да не кажа изтърканата фраза „светът е малък“!

Малък, малък, ама иска обикаляне – и ние тръгнахме.

Следва продължение:

Айфеловата кула

 

IMG_1774Нека погледнем Париж отвисоко.

 

===========

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

DSC07744

Ще започна с нещо, за което мнозина биха ме презрели – Париж не беше моята мечта. Мислех си, че мога да мина и без него. Лъжех се. И съм щастлива, че не се подведох по изтърканите туристически текстове и пътеки, че тръгнах „неорганизирано“ да откривам Париж за себе си. Обикалях по улиците, седях в градинките, не минах и без задължителните места, но те ми носеха радост и разполагах с времето си. Исках да запомня града със сърцето си, а не с фотоапарата. Но ето мина време и фотосите ми помогнаха да систематизирам поне малко преживяното. Дано има полза и за другиго.

Дълго отлагах. Толкова хора са писали такива интересни неща, та аз ли… Има ли смисъл? Но после ми казаха „винаги има – за всекиго Париж е различен“.

Тогава да започвам да се връщам назад към времето, когато се разхождах из този „най-прекрасен от всички… градове“ – както би казал Волтер, ако можеше да го види днес.

Казват, че най-доброто време за разглеждане на Париж е април – май или септември – октомври, когато задължителната туристическа навалица е намаляла, а времето още е хубаво. Послушах приятелката си, която живее там, и в една късна октомврийска нощ се качихме на влака – нашето голямо европейско пътешествие започна.

DSC07541

Сигурно се чудите защо избрахме най-бавния транспорт – причините са много, но едната от тях е: „писна ми да бързам“. Искаше ми се да се отпусна в спалното купе, да чета, да дремя, да гледам през прозорците и да се „изчистя“ от софийската забързаност, блъсканица, проблеми или, както би казал някой, „да настроя сетивата си“. София – Будапеща – Мюнхен – Щутгарт – Париж, а после Париж – Цюрих – Будапеща – Белград – София. Спирахме някъде за ден, някъде за половин, а някъде само за няколко часа – обикаляхме и си пожелавахме да дойдем пак. И бих го повторила, само че поредното ръководство на БДЖ усърдно се грижи това да не е възможно. Макар че пътища винаги има.

DSC07598

И така пристигнахме – гара Париж-Ест, gare de Paris-Est, строена през 1847 – 1849 г. от архитект Дюкне (FrançoisAlexandre Duquesney). На нея са снимани много филми и може би сте я гледали в „Зази в метрото“ или „Извън закона“ с Жан-Пол Белмондо, „Невероятната съдба на Амели Пулен“ с Одре Тоту. От Париж-Ист през 1883 г. тръгва легендарният Ориент Експрес. Е, някой ден може пък да се качим в него от гара София и…

DSC07605

Следва продължение:

Пале Роял

 

===========

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

DSC03145

Покрай северния край на централния бургаски плаж лъкатуши железопътна линия. За много хора това е известно, но аз бях забравила влака Бургас – Поморие. Товарният превоз допреди десетина години все още го имаше, но пътническият е спрян доста отдавна – причините са със сигурност уважителни. Така както бяха уважителни при спирането на влаковете по линия Червен бряг – Оряхово, така както щяха да станат уважителни при набелязаното спиране на теснолинейката Септември – Добринище.

Но тук става дума за курортен град, който се развива и привлича все повече хора не само по време на „високия“ сезон.

DSC03174

Линията се вие между дървета, после излиза до крайбрежната алея – дюни, пясък, чайки, слънце. Там върви реконструкция, садят се палми, скоро се очаква да има и заведения, но тъй като не могат да са на пясъка, явно някой е хвърлил око на малкото пространство, заето сега от релсите. И БДЖ услужливо му го е отстъпило. Казаха ми, че част от релсите вече са махнати. А защо?

Я си представете влакче с няколко вагона, може и да са ретро, може да има и без покрив, а само със сенници. Върви бавно, вие имате възможност да се наслаждавате на наистина прекрасната гледка, стигате до солниците – и там има какво да се види… После пиете кафе или каквото ви душа иска, хапвате (все някой ỳправен човек ще направи заведение, а може и БДЖ да го поддържа), а след това се връщате с поредното влакче. При една добра реклама със сигурност ще се правят увеселителни и тематични рейсове, тур операторите ще предлагат екскурзия „разходка с влакче покрай брега на морето“ – ех, гърците какво щяха вече да са измислили.

Май се размечтах.

Но спокойно, БДЖ не иска да мисли, не иска да печели. Чувала съм оплаквания, че се прави всичко възможно да се пречи на туроператори, работещи с платежоспособни чужденци, да наемат композиция или поне ретро вагон за теснолинейката Добринище. Всъщност, какво ли се чудя, БДЖ бе способно да спре връзката на цял един край от България с центъра, да унищожи поминъка на хората, така както направи с…. И да обрече стотици хора на доизживяване или миграция. Пука им!

Понякога си мисля, че бджшефовете са на заплата в частните автобусни фирми. Хайде, бе хора, размърдайте се, опитайте се да печелите вместо само да губите и да пищите колко нерентабилен е железопътния транспорт. Защо ли в Германия, във Франция, в Швейцария не мислят така?

А ето това бихте могли да видите, ако някоя сутрин се качите на курортния влак Бургас – Поморие.

DSC03149

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Този текст написах за сп. „Биограф“ преди половин година в отговор на периодичните спорове за заглавието на романа „Нощем с белите коне“ и кога и защо е било променено. И това не е случайно, защото тези, които са чели началото му, напечатано в сп. Септември през януари 1975 година, го помнят като „Нощем със сините коне“.

1974 P.V. v kabineta si 3_2

В един свой спомен Светлозар Игов споделя следното:

„Малцина може би знаят, че една от най-популярните днес творби на Павел Вежинов – „Нощем с белите коне“ – се казваше отначало „Нощем със сините коне“. Не си спомням вече кой от дружеския кръг, прочел творбата в ръкопис, напомни шеговито за „Синият залез“, но Павел Вежинов изведнъж реши да промени заглавието, обладан може би от неприятните спомени, свързани с първата му „синя“ книга….“

Съмнявам се, че догматичната критика срещу първия му роман „Синият залез“ (1947) би накарала баща ми след почти 30 години да промени заглавието на новото си произведение. Особено като се имат предвид „Синята кооперация“ (1941), „Сините пеперуди“ (1968) и предстоящото тогава издание на „Синият камък“ (1977). Да, синият цвят е често срещан в произведенията му, а и както казва Св. Игов „тази любов към синьото се чувства по-дискретно и в други негови творби – „Звездите над нас“ (1966), „Мъжът, който приличаше на зорница“ (1962), „Езерното момче“ (1976), които – без пряко да я изразяват – я съдържат имплицитно в образа на звездите и на езерото…“

Съвсем по друг начин самият Павел Вежинов разказва какво се е случило:Всички книги се пишат трудно

„…Първата част от романа излезе в сп. „Септември“ под заглавието „Нощем със сините коне“. И досега не мога да разбера как стана тая грешка. Навярно авторът е виновен, тъй като обстоятелствата ми наложиха да съобщя заглавието в редакцията по телефона. Но конете наистина са бели, никога не съм имал друга мисъл. Изобщо конят като символ е универсален не толкова за литературата, колкото за живописта. Но като правило смисълът на тоя символ е бил винаги положителен, макар и в различни нюанси, според контекста на самото произведение. В моя случай тоя символ е свързан преди всичко с личността и жизнения път на главния ми герой академик Урумов…“

Намерих тази история в архива на баща ми върху лист с машинописен текст без заглавие, без препратка, само с ръкописни бележки и подпис. Дали е било чернова за статия, или отговори на журналистически въпроси, дали въобще е била помествана – не зная. Но според мен тя спира една спекулация с оригиналното заглавие на романа. Вярно е, че двата разказа не си противоречат особено. Но аз съм склонна да дам предимство на автора, а не на критùка.

Заглавието на романа има общо не само с детския спомен на Урумов, а и с картината, която той купува. Питала съм татко какво точно е искал да опише, имал ли е в представите си нещо конкретно. Отговори ми, че тя е събирателно – в кабинета му имаше едни розови коне на Дечко Узунов, а над бюрото му висеше син пейзаж на габровския художник Никола Николов. Така от тези две картини той е „направил“ една. И се радвам, че нито Асен Шопов в постановката, нито Зако Хеския в екранизацията на романа не се опитаха да я „нарисуват“, защото тази картина всеки си я представя по своему, за всекиго тя е единствена и неповторима, както е била и за баща ми.

Всъщност как един автор определя заглавието на своето произведение? Татко ми е разказвал как най-хубавите фрази са му идвали на ум в момента преди да заспи – в онова полусънно състояние, в което мисълта ти свободно се рее, не знаеш дали спиш, дали си буден и нищо не спира фантазията ти. Всеки път бивал убеден, че на другата сутрин непременно ще помни заглавието, но всеки път, когато се събудел, то бивало безвъзвратно забравено. Ядосвал се, решавал следващата вечер непременно да сложи на нощното шкафче лист и молив, но все забравял. Докато една нощ се случило очакваното чудо – музата го осенила, долетяло заглавието, татко се сепнал, напипал в тъмното писалка и записал фразата на гърба на цигарената кутия.

 – И… Какво беше то? – попитах аз, очаквайки да чуя нещо прекрасно и със сигурност познато.

–  Какво ли! По-голяма глупост не ми беше хрумвала! – отговори ми той и се разсмя. – От тогава измислям заглавията си буден.

…..

Същият този текст, от който цитирах частта за заглавието на „Нощем с белите коне“, започва са фразата „Всички книги се пишат трудно, добрите малко по-лесно“. Сигурно това може да се каже и за заглавията на книгите.

Но все пак мен продължава да ме човърка мисълта какви ли заглавия е измислял толкова лесно на ръба между съня и действителността. Струва ми са, че са били много, много хубави.

Kabineta na P.V.

Явно нещата в телевизията вече се променяха и то не към добро. Но аз не мирясвах. След известно време в рубриката „Библиотека ЛИК“ снимах Йордан ЛИКВасилев, който тогава пишеше за Иван Хаджийски – след ОТК изрязаха интервюто без мое знание и предаването се излъчи с 10 минути по-кратко. С Мишо Неделчев снимахме и кратък обект по повод 100 годишнината на основателя на сп. „Златорог“ Владимир Василев – изрязаха го.

Въобще ножицата се оказа, че вече доста щрака и вече доста бе изрязала. Падаха цели предавания, други бяха обезобразявани, но въпреки всичко опитите да се заобиколи цензурата не спираха. Понякога разчитахме на незнанието. Особено се „забавлявах“, когато работех с рубриката „Поетична антология“. Направих, например, 15-минутна подборка по стихове на Александър Галич (емигрирал в Париж и починал, хващайки го ток от новия му транзистор) и друга със стихове на Варлам Шаламов (лежал в сталинските лагери на Колима, Сибир). Или рецитал с откъси от „Книга за българския народ“ на Стоян Михайловски, в който звучи „Властта е хан, където хитреците завземат най-разкошните салони“ и „За да господаруваш – развращавай!“, и „За да робуваш леко – разврати се!“. Първите минаха в подраздел „Съветски поети“, а другият – в „Класика“.

Със заснемането на рецитала по Михайловски се случи нещо интересно, което като че ли подсили звученето на стиховете. Този път с режисьора Любен Морчев бяхме решили да няма декор, актьорът да стои на неутрален сивобял фон, като едната част на кадъра да е „запълнена“ с бледочервено сияние. Таман бяхме заснели първия дубъл, когато ни казаха да изключим всичко. Слязох да видя какво става, но още на стълбите ме спряха едни цивилни непознати и ми изсъскаха да се върна откъде идвам. Само че неочакваното пристигане на Тодор Живков в телевизията така бе объркало всички, че забравиха да ни изключат от общата линия и ние можехме да виждаме какво става в другите студия. Седяхме в режисьорската апаратна на V студио, на единия монитор гледахме как „първият партиен и държавен ръководител“ чете словото си, отключило възродителния процес, а на съседния – на стоп кадър бе нашият актьор, огрян от аленото зарево. И аз се подсетих: „Властта е хан, където хитреците завземат най-разкошните салони“.

Интересното е, че всичките тези боцкания[1] с властта минаваха незабелязано, а проблем ми причини един безобиден рецитал на тема „Театър“ със заглавие „Душата на артиста е ранима“. Двама поети бяха написали писмо оплакване от нас с Велко Йорданов, като обвинението бе „проява на брутален субективизъм“ и „извънлитературни съображения“. Но за тази история съм писала в „За един дребен донос“.

Примери за вътрешна цензура имаше много. Никога не знаехме какво е позволено и какво не (или поне се правехме, че не знаем) и понякога се случваха изненади. По повод една от тях, ако си спомням правилно – влизането в кадър на книгата на Румяна Узунова „Павел Вежинов“ и последствията за част от екипа, поискахме среща с така наречения „Тошо Тайната“ – това бе човекът, назначен в БТ да следи за спазването на държавната тайна. Дойде, седна, изнесе ни дълга лекция за обекти, свързани със сигурността на държавата, за бдителността… а ние все питахме: „това е ясно, ама в културата? Там каква е държавната тайна?“… „ами там… такова… невъзвращенци… такова… да не се излагаме с прекалено критични… такова…“ Тогава някой от нас се изцепи: „Ама ние не знаем имената на всички невъзвращенци, не може ли да ни дадете някакъв списък, за да не правим грешки.“ Тогава Тошо Тайната се разсмя: „абе, всичко знаете вие … няма списък. И внимавайте!“ Наложи се да внимаваме – беше 1984-та година.

Няколко години по-късно, може би 1991-92 г., исках да направя подрубрика в предаването „Форум“, на което бях продуцент, – „Цензурираните ленти“. Първоначалната ми идея беше да разделим екрана на две чрежисьорската апаратна на Форум 1993 г. декемвриасти: отляво да тече оригиналът, а отдясно – празното място на това, което цензурата е отрязала. Посъветваха ме, че няма да е естетично толкова дълги празни сцени в едната част на екрана. Но не това спря идеята ми – просто не можахме да намерим достатъчно пълноценно запазени филми.

И все пак за честта на Телевизията искам да спомена, че във фонда й се пазят нецензурирани варианти на някои филми, които не съществуват в архива на Киностудия Бояна. Такъв е случаят със „Смъртта на заека“ на Анри Кулев – даже режисьорът нямаше копие без изрязаните сцени, но при нас го имаше на 35 мм, така че направихме едно на Националният филмов център по нашата лента.

Подобен е и случаят с надписите на сериала „На всеки километър“. След бягството на Георги Марков, монтажистките са трили с ножче за бръснене името му в титрите кадър по кадър – 24 кадъра в секунда, а всеки надпис седи няколко секунди на екрана. В БТ направо са ги рязали, без да се съобразяват със скок в картината или звука. И все пак в хранилището са се запазили няколко серии с оригиналните надписи. Доколкото можахме, ги възстановихме. Една от старите монтажистки, която тогава още работеше в „Златния фонд на БНТ“, ми разказа как изрязвала имената на избягали колеги и приятели и плачела. За съжаление отказа да застане пред камера. А беше вече началото на ХХІ век. Страх ли беше, срам ли беше – не зная.

Днес няма цензура. Официално.

1994, 24 април с Петър Увалиев

[1] Ако някой направи асоциация с „Бодался теленок с дубом“ на Солженицин, си е за негова сметка. Никога не съм се изживявала като десидент, нито леките ми закачки с властта имаха последствия. Освен може би едно – не ме поканиха за член на БКП. Понякога някои хора се учудваха, че не съм, но дотук. И слава богу, номерът „млада съм още“ вече не минаваше лесно.

 

………

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

stefan_kanchev_15

………..

Както може и да се предполага, не всичко вървеше по мед и масло! Вече писах за длъжността „програмен наблюдател“ и функцията, която назначените на нея изпълняваха. Въпреки понякога неприятните сцени, програмните наблюдатели бяха и полезни – човек можеше да си позволи да каже каквото сам прецени, а отговорността за цензурата бе на чуждата съвест. Ако разбира се предварително не беше проработила автоцензурата. Аз поне си се възползвах от свободата – в областта на културата това не беше чак толкова трудно. Но понякога трудът ми даже не стигаше до заснемане.

През пролетта на 1979 година започнаха да се подготвят така наречените предавания за окръзите. Ние отговаряхме за културната политика и мен ме пратиха във Велико Търново, като поръчението беше – „не само официалното“. Радостно потрих ръце и… прекалих.

Наскоро бях снимала в Търново един симпозиум за ІІ-та българска държава, така че бях запозната с доста от проблемите. Влязох в депото на художествената галерия, виждах мухъл по картини, виждах зацепени от промяната на температурата дърворезби, нахвърлени гравюри – доплака ми се, а галеристите 800px-SS.Forty_Martyrs_Church_06плачеха не за заплати, а за техника, увлажнители, съвременно реставрационно ателие. Влязох в затворената тогава църква „Свети 40 мъченици“ – полуразрушена, но истинска. Вървях по улиците и виждах недовършения хотелхотел в Търново 70-те и 80-те на Балкантурист, който ми изглеждаше като „кръпка в дупка“; минавах покрай възрожденски сгради, нуждаещи се от реставриране и поддръжка, срещах се с художници, с театрали, с поети. Само до шефовете на отделите „Култура“ към кметството и към окръжния комитет на партията не можах да достигна. Бяха заети хора, а и аз не настоявах. Но за наблюдаващите ме от разстояние капката преля, когато в Клуба на културните дейци си направих среща с един отец от Преображенския манастир и той ми разказа за разрухата там, за изземането на икони и ценни ръкописи. На другата сутрин си тръгнах с цял изписан бележник, но докато стигна в София вече ме очакваше оплакване. То беше издържано в типичния чиновнически стил с намеци за идеологическа диверсия, намесваха се и класово-партийни принципи. Тогава разбрах колко е важно да имаш зад гърба си шеф, който да те защити. Последствия нямаше. Просто в предаванията за Великотърновски окръг липсваше културата.

(Смешен детайл: Последната вечер в Клуба на културните дейци пристигна един приятел от София с радостната вест за излитането на Георги Иванов със „Союз 33“ и скачването на корабите – даже носеше сп. Български воин. На другия ден броят вече беше библиографска рядкост, а ние научихме за драмата в космоса, която без малко да се превърне в трагедия. Скачване нямаше. Ако бях суеверна, щях да видя предзнаменование. Така и моето „скачване“ с търновската култура не се състоя.)

Един от следващите проблеми бе с предаването ми „Родословието“ от рубриката „За теб, мили роде“ с водещ Дарин Камбов, който за моя радост се придържашеДарин Камбов към сценария ми. Беше лятото на 1980 година. Идеята ми бе доколко съвременния тогава българин познава своя род. По начало родословните изследвания са слабо място в нашата традиция, а те изучават не само социалното минало, но и рода в генетичния му смисъл. Всичко започваше от една фраза на проф. Тончо Жечев „Тоз, който не е от някъде, той от никъде не е“ и въобще не съм очаквала, че тази теза трябва да бъде не само обяснявана, но и защитавана.

Заснехме репортаж с единадесетокласници от 7-мо училище. Обясних им предварително целта на предаването, помолих ги да напишат какво знаят за рода си, без да има нужда да се подписват. Когато прегледах записките им, се оказа, че по-голяма част от тях даже не знаят имената на някои от своите баба или дядо, а за прабаба и прадядо и дума не ставаше. Но ако имаха роднина „активен борец против фашизма и капитализма“, бързаха да се похвалят. От тридесетина 18-годишни младежи все пак един знаеше, че прадядо му бил ботев четник, а друг бе потомък на Ильо войвода… ама не им помнеха имената.

След това отидохме в кафенето на ъгъла на „Раковски“ и „Граф Игнатиев“, където през деня се събираха по-възрастни хора. Тях пък попитахме доколко си знаят корена, разказвали ли са на внуците и ако не – защо? За моя радост един мил господин се върна чак в 18-ти век и започна да изброява и да обяснява. Както казвахме – направи ми предаването.

Имаше и репортажи за честването на Захариевия род, заснет в Бургас, за Гечеви – грънчарски род от 1772 г.

Родословието сценарен план 1В студиото бяхме поканили проф. д-р Веселин Хаджиниколов – директор на Етнографския институт, доц. Борис Тумангелов от БАН и представител на ЦК на ДКМС, които говореха как фамилното име задължава, как то ни свързва с миналото не само на конкретния род, но и с миналото на страната ни; за това, че трябва да се бърза, защото по-възрастните поколения, които носят със себе си родословната генеологическа информация, си отиват и т.н. Нищо кой знае какво, особено от днешна гледна точка. Но нека не забравяме, че тогава живеехме в епохата на „пролетарския интернационализъм“, във „вечна и нерушима дружба с великия Съветски съюз“ и родолюбието не беше на почит.

Беше интересно и не мина незабелязано. Получихме много писма. Хората предлагаха да ги посетим, да помогнем в изработването на родословно дърво, настояваха темата да бъде продължена. Това ни радваше, но не за дълго. Оказа се, че информация за излъченото предаване стигнала до Владимир Костов, който тогава работеше в една от „вражеските“ радиостанции – „Свободна Европа“. В някакво предаване бил похвалил темата, това влязло в сводката, разпространявана сред „правилните“ хора и отзвукът не закъсня – проф. Вл. Топенчаров написа разгромяваща статия във вестник „Поглед“, наложи се моят главен редактор Георги Стойчев да му отговаря, но тъй като беше лято, нещата поутихнаха и нямаше последствия.

Само че в редакторския план на „За теб, мили роде“ съществуваше още едно мое предложение, което трябваше да се излъчи на връх Бъдни вечер – в ония години все още работен ден. Заглавието бе „Традицията“. Работих по сценария с огромно желание, изчетох много, съветвах се с колеги и със специалисти, дадох сценария и на баща си за съвет (одобри го и даже ми посочи къде да наблегна).

Предадох сценария навреме, той стоя дълго на бюрото на шефа, даже пожълтя отТрадицията - първоначален сценарий слънцето. Написах внимателно текста на водещия и въпросите, които ще задава, обясних насоките на разговорите. Акцентът падаше върху разрушаването на традиционните връзки, противопоставянето на традицията срещу отчуждението и нихилизма. Поканих Тончо Жечев, който вече бе напечатал няколко глави от „Митът за Одисей“ в списание „Септември“, тъй като разработването на темата за лотофагите ми бе направило силно впечатление. В това предаване ми се искаше водещо изречение да бъде „какво ще съхраним в паметта си от безкрайното човешко пътуване е нравствен въпрос; както и колкото сме забравили и погубили, така и толкова ще забравят от нас и за нас“. Георги Джагаров беше чул за разговора ни с Тончо Жечев и сам изяви желание да го снимам. Той, като председател на Комисията за запазване и възстановка на духовните ценности (да, имаше и такава комисия!), тогава се бе отдал на патриотична вълна и подготвяше нови ритуали, доколкото помня за сключване на граждански брак т.н. Исках да го питаме до каква степен, според него, може по научен път да бъде създаден ритуал, както и дали може да бъде създадена народна песен, предание.

Е, с такива участници смятах, че предаването ми е в кърпа вързано, ала човек предполага, а друг разполага. В книжка 7/1980 на сп. „Философска мисъл“ излезе разгромяваща статия на Искра Панова „По повод на един „мит“. Тончо Жечев се извини и отказа с мотива, че ако се яви в телевизията, предаването няма да бъде излъчено. Предложи за свои „заместници“ писателя Димитър Яръмов и литературния критик Енчо Мутафов. В последния момент и Джагаров се стресна и се наложи да каня Борислав Геронтиев да поеме неговата роля.

Заснехме разговорите в студиото. Не беше това, което очаквах, но все пак се получи. Компенсирахме с много „изобразителен материал“ – откъси от филми с традиционни български обичаи, баба ми беше изпекла обредни хлябове Боговица и Литургия, говорехме за имени дни, за прошка, за покровители на къщата, за жива старина. Все неща, които днес са толкова познати, но тогава звучаха леко „неправилно“. И тъй като денят на излъчване бе 24 декември, то предаването започваше с един дълъг кадър, в който от бялата мъгла изплуват бавно коледари и пеят „Стани нине, господине“, а после заглавието „За теб, мили  роде… – Традицията“. Беше ударно, силно и захващащо.

Само че се оказа, че пак съм прекалила. След приключване на предварителната прожекция, така нареченото ОТК с програмен наблюдател (цензор), бях облята с невероятни обвинения – ретроградност, изкривяване на истината, съзнателно изопачаване на социалистическата действителност, май чух и нещо за идеологически недомислия. Не вярвах на ушите си – хора, които до този момент ме бяха подкрепяли, сега ме обвиняваха или мълчаха.

За излъчване на предаването и дума не можеше да става. Поискаха да го „поправя“ – отказах. Обясних, че съм заснела това, което мисля, а не мога толкова бързо да сменя мисленето си. Изтриха труда ми. Но по-лошото бе, че в кратки срокове тихомълком бе заснето ново предаване с нови участници, но със същото заглавие, и в него ставаше дума за новите обичаи „изпращане на войник“, за трудовата взаимопомощ и творческото преосмисляне на традициите.

Гледах го на екран, а на следващия ден обикалях да обяснявам на участниците и на хората, които бях ангажирала, че това не е „моето“ предаване, че нямам нищо общо с него. А те се усмихваха и ме успокояваха: „Не се притеснявай, то от самото начало си беше ясно, че няма да се получи.“ А аз така се надявах…

 

следва продължение

…….

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина