Feeds:
Публикации
Коментари

Забравените софийски кръчми са временно затворени  – сега те чакат да се появят в книга. След време пак ще отворят, за да можете да дописвате, критикувате и надявам се… хвалите. Не мен, а тях.

Очаквайте в книжарниците „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ след 20 февруари.

А дотогава ще ви подгрея с една история от „Бамбука“:

%d0%b1%d0%b0%d0%bc%d0%b1%d1%83%d0%ba%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b7-80-%d1%82%d0%b5-%d1%82%d0%be%d0%b3%d0%b0%d0%b2%d0%b0-%d0%b2%d0%b5%d1%87%d0%b5-%d1%81%d1%82%d0%be%d0%bb-%d0%bd%d0%b0-%d0%b2%d0%be

Славата на „Бамбука“ продължава и до днес, макар че  съществуването му бе само 7-8 години. Но за този период през него минава цялата ни интелигенция. Разбира се, сред тях сядаха и доброволни или платени агенти сътрудници на ДС и днес ние можем да прочетем доноси, започващи с фразата „вчера в Бамбука чух, че…

Всъщност кафенето се водеше коктейл-бар и там се пиеше и „джин-фис“, „манхатън“, „куба-либре“ – питиета, за които посетителите бяха чели само в книгите.

Влизала съм там няколко пъти с майка ми или баща ми и имам смътен спомен от обстановката. Дали наистина масите са били от бамбук и от това идва името, не помня. Но имаше бар, а на стената някакви големи фотоси… и до тук. Единственото, което зная със сигурност е, че винаги исках да седна до прозореца, за да гледам площада на Народния театър. Пъдеха ме бързо – беше задимено и разговорите не винаги бяха прилични. Предполагам, че истински интересно е било вечер, когато градусите се вдигнат – тонът на разговорите също.

Георги Марков в своите „Задочни репортажи“ разказва една от многото истории на художника Парамуна (Богдан Бенев): „Та тогава, в онзи обеден час в „Бамбука“, той бавно се приближи към голямата група в средата на кафенето, където бяха поне двадесетина известни борци за правда и свобода на изкуството. Лицето на Парамуна сякаш имаше един-единствен израз — на студена присмехулност. И пресичайки вдъхновеното слово на Васил Попов, той каза със странния си, малко тенекиен глас: „Какво правите!… Мешате Джойс с коняк и играете на писатели и герои!… А цялата работа е за кокала! Чакате да ви го подхвърлят…!“ По-темпераментните на масата скочиха срещу него, но той невъзмутимо се оттегли, като при вратата с убийствена усмивка добави: „Горките… не знаят, че кокалите са малко!

Има и още…

Благодаря

 

Напоследък се появи някаква „жалба по едно време“ – рекламни клипове, оформление на магазини и заведения. Даже и аз се включих в подобно обръщане назад. Забавно е, но нека не си правим илюзии – едно време не беше по-хубаво. Просто ние бяхме по-млади. По-чаровни, по-красиви, по-шармантни, по-умни…Нас ни ухажваха млади, чаровни и умни мъже. Сега младите и красивите ни отстъпват място в трамвая. Ала това не пречи да си спомняме и да се усмихваме.1970-1980-godina-Rakovski-102

Когато започнах да качвам в блога си своите разходки в миналото, много хора ми писаха и коментираха спомените ми. Всички те допълваха, поправяха, разказваха свои преживелици – и в блога ми и във Фейсбук. Някои от тези хора познавам лично, с други си писах за първи път.

Повечето от тях ме насърчаваха да събера спомените си за софийските кръчми в книга, в началото аз се подсмивах и си казвах „кой го интересува това“. Но когато „Стара София“ качи на своята фейсбук страница поста за кръчмите по улица „Граф Игнатиев“, само за няколко дни той бе прочетен от повече от 6 000 човека. Не вярвах на очите си, когато гледах статистиката. И тогава разбрах колко ни е нужно да се върнем назад не с омраза и гняв, а и с усмивка.

Затова сега довършвам разходката си „по дирите на изчезналите софийски кръчми“ и се надявам книгата да види бял свят по Коледа. Дано!

На тези, които ме насърчаваха, допълваха, изискваха, оборваха, редактираха, споряха, разказваха, споделяха… искам да благодаря. На Антоанета Тодорова, Димо Калоянов, Яна Узунова, Игор Марковски, Коце Занков, Румяна Пашалийска, Илиан Лолов, Румяна Петкова, Страшимир  Симеонов, Вера Яначкова, Галина Меламед, Валди Тотев, Жени Манолова, Джина Василева, Борислав Попов, Магдалена Ангелова, Лиляна Найденова, Александрина Пендачанска, Васко Попвасилев, Юри Лазаров, Крайо Краев, Рада Маринова, Жанет Митева, Гина Христова, Ваня Маринович, Марио Бойков, Нина Доковска, Стефан Краев, Миглена Гигова, Иван Колебинов, Владимир Влайков, Николай Канев, Мартин Захариев, Настимир Цачев, Евгени Михайлов, … и толкова други, на които разбрах само малките имена – Василена, Красимир, Вал, Чуши, Евгени, Ваня, Никола… Не мога да ви изброя всичките.

Благодаря ви!

Видин беше изключително красив град. Град, който от векове се е развивал по план и с премислена архитектура. Нещо, което сега трудно си личи.

Видин карта на крепостта 1720 г

Главен архитект на видинските крепости и калета през ХVІІ век, бил Мустафа ага, по-късно произведен в паша. Но освен крепостни стени, Мустафа паша съградил и една великолепна джамия, в която по невероятен начин е постигнал илюзия за огромно вътрешно простраВидин джамиянство. Осман Пазвантоглу е погребан не в придворната джамия, а именно в тази, която големият архитект бил построил 100 години по-рано. Точно насреща през улицата е била родната му къща. Мама ме е водила да видя гроба му – паметникът беше увенчан със старата турска чалма, поредното напомняне, че Осман Пазнавтоглу през целия си живот не се е покорил на султан Селим ІІІ, който въвел феса. Интересен е и надписът върху паметника: „Помени с добро горкия Пазвантоглу Осман. И придобивай добрини [добродетели]!“

Джамията, за която съм чувала, че наричали и Дервишка, беше точно тази срещу къщата на дедо Вълчо и аз всеки ден минавах по нея на път за центъра на града. Гробът на Бунтовника, който за втори път направил Видин столица, беше обрасъл в бурени, а след това точно до него построиха жилищна кооперация и тоDSC05625.JPGй се сви под задните й балкони. След като устояла три века, джамията бе съборена с разрешението на Института за паметници на културата. Ето я на една стара снимка, която мама е заснела някъде през 50-те или 60-те години. А това е гробът на Осман Пазвантоглу днес.

Мама си е направила труда да напише и за други застрашени или вече разрушени архитектурни паметници на Видин – текето на Салахадин баба, родната къща на великия художник Жул Паскен, за невероятната видинска синагога, от която сега са останали само руини. Някои от тях аз помня в един по-добър вид.

В началото на века великолепните сгради в европейски стил, вече били построени и мирно съжителствали с минаретата на джамиите, със синагогата на просветената еврейска община в Калето, с крепостите на античността. С годините малките дюкяни и калните улици изчезнали, домовете на забогатяващите вече търговци, адвокати, лекари са се множали, видинлии пътували и взимали пример от Виена и Будапеща, Мюнхен и Прага. Видин станал европейски град на хора с образование, самочувствие и дух.

Видинските къщи 1971_1

В моето детство всичко вече беше позанемарено, но още се виждаше старата красота – корнизи, фронтони, подпиращи балконите атланти, медальони с барелефи, каменни парадни стълбища и огради от ковано желязо. Никоя къща не си приличаше с никоя друга, всяка имаше свое собствено лице и свой характер.

 Някъде през 60-те години престанах да ходя във Видин, а много скоро след това – в края на 60-те и началото на 70-те започна ново строителство и заедно с него изчезнаха цели квартали. На мястото на красивите здания в центъра се извисиха окръжен комитет на Партията, Кметство, пропорцията на площада се промени и той стана някак по-малък. Цялата улица към пътя за Видбол, където в красиви къщи живееха доста наши роднини, беше срината и там построиха кооперации – безлични и просташки. Така и не разбрах защо, тъй като във Видин нямаше жилищна криза, хората си живееха по селата, а празно място за блокове на работниците от новопостроените заводи имаше бол. Струва ми се, че по този начин градоначалниците искаха да откъснат хората от корените им, да ги обезличат и да ги направят послушни.

Така изчезнаха красивите огради, кованото желязо от балконите и парапетите бе дадено за скрап, атлантите и амурчетата се въргаляха разбити… И всичко стана еднакво. Но това едва ли вече имаше значение. Старите собственици, строили с любов домове за поколенията след тях, бяха измрели, а децата им отдавна се бяха изселили в София или в чужбина. Интересното е, че в по-ново време т.е. след 10 ноември, вече възрастни, те се завърнаха. Някои от тях възстановиха запазените къщи и при отиването си във Видин ги виждах в крайречната градина. Разхождаха се както едно време, но се различаваха от другите – бяха хора живели спокойно, осигурено и нестрахуващи се.

Тези дни след 10 години отново се върнах във Видин. Той продължава да е красив, но разрухата е още по-голяма.

DSC05420

DSC05421DSC05426

Зная, че това е най-бедният край  на България. Но зная и че хората бяха работливи, че земята наоколо беше плодородна и не си спомням дали е имало нещо, което като се засади или засее, да не даде плод – имаше и жито, и кукуруз, и бостани с любеници и пипони, и башчи с домати и пипер, лозя и овощни градини, ниви с коноп и памук… В детството ми гарата беше пълна с товарни влакове, а от пристанището отплаваха шлепове. Сега е празно.

Но зная и още нещо – че  самоволията, национализацията, колективизацията, реквизицията изпъдиха работещите хора от селото и града. Можещите и знаещите потърсиха късмет в София, Германия, Австрия, Щатите, Австралия. След тях дойдоха управници с ниска култура и високо самочувствие. Те рушаха, но не създаваха. Сега на тяхно място се настаниха подобни нискочели, алчни създания, които продължават да мислят само за собствените си облаги, а не за благото на града.

DSC05627

Мислех да снимам още, но ми стана мъчно. Предпочетох да гледам Дунава и да си представям какво ли би било, ако бяхме останали в Европа още преди 70 години.

DSC05591

Тази година ще посветя Световния ден на книгата на Мама.

Когато бях дете боледувах много често и тогава, за да ме забавлява, мама ми четеше на глас. Лежах с висока температура, а тя взимаше „Панаир на суетата“ или „Големите надежди“ и аз се потапях в един свят, толкова различен от дребните ми болести и проблеми.

Сега не мога да си представя как мама е успяла да ми изчете на глас целия Дикенс, Балзак, „Унижените и оскърбените“ и „Бели нощи“ на Достоевски, повестите на Гогол, разказите на Чехов, приказките на Хофман. Да ми рецитира Блок, Ахматова, Бърнс.

След това пораснах и сама се зарових в купищата книги, които тя купуваше от антикварите или от руската книжарница на „Царя“. С годините свикнах и аз да откривам книги и автори, които тя беше изпуснала – даже се получаваше своеобразна надпревара.

Мама продължаваше да намира, незнайно от къде, забранената руска литература – „В круге первом”, „Раковый корпус”, „Доктор Живаго”, алманах „Метрополь”… И аз започнах да нося – разменяхме дебели книги, а стиховете и песните преписвахме. Най-горда бях с „Архипелаг ГУЛАГ” – но това вече беше в края на 70-те години.

Сега съм зарита с книги – мамини, таткови, мои, на дъщеря ми. Някои пазя, други подарявам, трети оставям вечер пред книжарници, та дано някой си ги хареса.

Благодаря ти, мамо, че ме научи да Чета.

1954.10.08.г

Най-хубавата дума

МАМА

август 1949 и ноември 1987

Андерсенови приказки 1949Какво скучно заглавие, а толкова щастливо!

Имам привилегията и щастието да съм от децата, възпитавани с книги и то не какви да е, а със стари книги – стари и като издания, стари и като автори. Ханс Кристиан Андерсен, Луис Карол, Ерих Кестнер, Сесилия Джеминсон, Франсис Бърнет, А.Л.Милн, Карен Михаелис бяха моите по-добри и по-интересни приятели.

Когато бях малка, рафтовете на книжарниците не се огъваха от разнообразни, ярки и красиви издания, съобразени с вкусовете и желанията на децата. Бяха доста скучни и праволинейни. Но поне на нас в България ни бе спестено мнението, че приказките са нещо вредно. Че на децата са необходими не фантазии и измишльотини, а „най-истински, реални факти“ – като че ли фактите могат да бъдат нереални. Беше ни спестена дискусията, водена в Съветския Съюз за приказките, които видите ли „подриват вярата на децата в тържеството на колектива“, „действат травмиращо на подрастващите“, тъй като развиват суеверие и страх, „дават неправилна представа за света на животните и насекомите“. И това не си го измислям. Който не ми вярва, нека отвори „От двух до пяти“ на Корней Чуховски, глава трета „Борьба за сказку“ и ще се сблъска с невероятни примери за педагогическо тъпоумие.

У нас някои дървени глави се ограничаваха само с изхвърлянето на боклука на царете и цариците. За принцесите да не споменаваме. Това съм го изпитала лично на гърба си. Бях някъде на 5-6 години, когато с дечица играехме в градинката на Св. Седмочисленици  „Кралю-Порталю, отвори порти, че ще замине кралската войска…“, може би я помните. Тогава към нас се запъти един много сериозен чичко в кафяв костюм и каскет (боже, все още пред мен изниква фигурата му и се надвесва над нас) и ни каза да спрем и повече никога да не играем тази вредна игра, защото царете са лоши и вече ги няма. Няма що! Спасиха ни от „чуждото класово влияние“ или „класово-чуждото влияние“, така и не запомних.

Как да обясниш на такива хора, че именно приказките и фантазиите възпитават в децата способността да се вълнуваш от чуждата болка, да се радваш на чуждата радост, да изживяваш чуждата съдба като своя.

Магьосникът от Оз книжно тяло изд 1946

Както при всички деца тогава и моето възпитание започна с приказките – най-обикновените прости приказки, които бяха по-скоро притчи, отколкото разкази. За жабата, която избила маслото в млякото, за сина, който искал да се отблагодари на баща си, не разбирайки че ние се отблагодаряваме чрез грижите за своите деца… Не я ли знаете? Някой ден ще ви я разкажа. Прабаба и баба ми ги разказваха и се надяваха да ги разбера. О, как разбирах и как си вземах поука!

После дойдоха Мара Пепеляшка, Котаракът в чизми, Снежанка и седемте джуджета. А после се научих да чета. И се започна…

Мама, която по това време пак следваше, не можеше да ми смогне и тъй като не искаше да се възпитам с „Павлик Морозов“ и „Овчарчето Калитко“, обикаляше антикварите. А на мен ми се наложи бързо да усвоя и стария правопис, ако исках да чета сама.Мечо Пух 1942

Първата беше „Мечо Пух“ или както пишеше на корицата „Мечето Пух“. Колко съм се борила, колко сричала, но си я изчетох сам-самичка.

Сега едва ли бих могла да си спомня последователността им, но бързо, бързо посегнах и към „Андерсеновите приказки“ в превод на Светослав Минков, „Алиса в страната на чудесата“, „Магьосникът от Оз“. Това не бяха богато илюстрирани книги. Бяха с нестандартни размери, добре подшити страници, а илюстрациите – черно-бели, но се разбираше за какво става дума. Имаше и изключения – например това издание на „Алиса“ от 1933 г. с рисунки от Мейбъл Атуел

Алиса в страната на чудесата, 1933 г. илюстр 002

или „Биби, малкото северно момиче“ от 1927 г. с цветни илюстрации от Едвиг Колин.

Биби илюстрация на Едвиг Колин 001

Всъщност „Биби“ беше следващата вълна книги. В училище вече изучавахме „Митко Палаузов“, а аз се спасявах с „Тайната градина“, „Малкият лорд Тайната градина 1935Фаунтлерой“ и „Малкото момиче от тавана“ на ФранПринцът и просякът 1949сис Бърнет, с „Историята на малката леди Джейн“ на Сесилия Джеминсон, с „Малката Фадета“ на Жорж Санд, с „Принцът и просякът на Марк Твен и със „Сребърните кънки“ на Мери Мейпс Додж. Обикалях Йоркшийр, разхождах се из Лондон, карах кънки по заледените канали на Холандия, катерех Алпите с Хайди… Когато стигнахме до „Млада гвардия“ аз вече пътувах с Гъливер, извършвах подвизи с Роалд Амундсен и се скитах из джунглите на Киплинг.

Книга за джунглата Киплинг 1927

Беше прекрасно!

Отдавна вече не ми пречеха носовките, еровете и ятовата гласна. Те бяха част от едно огромно приключение.

Така неусетно стихнах до „Домби и син“, „Малката Дорит“ и „Големите надежди“ на Дикенс, повестите на Гогол, разказите на Оскар Уайлд. Сигурно в началото са били адаптирани издания, не помня. Понякога и мама ми превеждаше на глас, там където не можеше да намери книгата на български.

Не бих могла, а и няма смисъл да споменавам всичко прочетено. Някъде там са „1001 нощ“ и Братя Грим, „Без дом“ и „Том Сойер“, „Двойната Лотхен“ и „Емил малкият детектив“… Прескочих Майн Рид – „Ловците на скалпове“ и „Оцеола“ не бяха моите книги, а Жул Верн не ме увлече. Минах направо на Рей Бредбъри, но това вече беше по-късно.

Всъщност бях самотно дете. Живеех на „Раковски“, в двора ни едва се побираха кофите за боклук, в училище нямах приятелчета, при „баба на село“ бях „софиянчето“ и не ме включваха в игрите си. Бях някакси различна. Не разбирах защо. И до днес не ми е съвсем ясно. Може би заради книгите.

Ако е така – не съжалявам. В такъв случай съм имала прекрасно детство. В страната на чудесата.

Алиса в странаата на чудесата 1943

Сега вадя от шкафовете и рафтовете на библиотеката вече разпадащите се книги, изтупвам ги от прахта и отново внимателно ги прибирам. При тях слагам и „Павлик Морозов“. Не защото съм го чела, а защото и той е част от моето детство – не от приятните, но част.

За Бога, братя, не изхвърляте – особено детството си.

 Гъливер 1949

Забележка: Всички корици на книги и илюстрации към тях са от лично мои детски книги – купувани, четени и пазени с любов.

Тази година се навършват 150 години от първото издание на „Алиса в страната на чудесата“. Колко ли деца са я прочели?

В началото на 80-те години се бях запалила да снимам филм за Величко Минеков.

Познавах го от майка ми, с която бяха колеги, още от училищните ми години, после се засичахме в Созопол и ми беше изключително приятно да си говоря с него. Той успяваше да „изравни“ разликата в годините ни и аз не се чувствах дребна и нищожна. След като започнах работа в телевизията, на няколко пъти се наканвах да му се обадя, но други хора се „занимаваха“ с художниците и аз нямах думата.Величко Минеков

С годините събрах смелост и когато го видях, че работи понякога в ателието на Андрей Николов срещу нас, се престраших. Всъщност имах в главата си всичко готово – трябваше ми само неговото съгласие и одобрение.

Идеята ми беше да заснемем процеса на работа на една скулптура – от зараждането на идеята, ескизите, до поставянето й на пиедестал. На няколко пъти прескачах до ателието, говорехме, на Величко Минеков му стана интересно и даде съгласие.

От своя страна аз запалих Панчо Цанков и Любомир Халачев за режисьор и оператор. Вече имах всичко освен – разрешението на телевизията. Проблемът се състоеше в това, че за да проследим целия процес, ни трябваше снимачен период от около година – по ден, по два веднъж на месец-два. Не ни дадоха. Разрешиха ни 5 (пет) снимачни дни накуп, а не три както се полага за едно тв предаване – все пак Минеков беше професор и ректор на Академията. И никаква надежда да отпуснат след време повече.

А това беше вече друг филм. Филм, който ние решихме да не снимаме.

Жалко. Но поне съм запазила първата страница от заявката.

заявка за филма за Величко Минеков

Забележка: Използвана е снимка на проф. Величко Минеков от сайта на UniArt Gallery