Feeds:
Публикации
Коментари

dsc05409

Ротондата „Св. Георги“ е един от най-древните действащи християнски храмове в света. Дали е най-старата църква у нас се спори, но е най-старата сграда от римско време, запазена до покрив. Преди приемането на християнството е използвана за обществени нужди – предполага се, че е била част от сердикийските терми. Построена е в така наречения Константинов квартал на древна Сердика – недалеч е бил двореца на император Константин Велики, а векове по-късно и този на Севастократор Калоян. Между другото улица „Калоян“, която опира до ротондата, е кръстена именно на севастократора, а не на едноименния цар, който няма нищо общо със София.

Била е баптистéрий, била е мартириум, била е митрополитски храм, била е джамия…

Влизала съм в нея през 70-те години, когато още не бяха открити всички стенописни слоеве, влизала съм и по-късно, когато беше полупразна и истинска. Влязох и днес.

Първото, което ме стресна, бе малкото магазинче, което се мъдреше точно срещу ротондата. Мисля, че там едно време беше входът на ресторанта на хотел „Балкан“ или по-скоро на лятната му градина.

dsc05416

Такова нещо отдавна не бях виждала в центъра на София. Стил балкантуристка естетика! Има си всичко – и икони, и пирографирани бъклици, и мускалчета, и „стилизирани“ кукли в носии, и космати кукери…

dsc05418

Има и по-съвременни чаши с изгледи от София и рози; има и порцеланови чинии с герба на България, Партийния дом и Народния театър; има и магнитчета за хладилник с надпис Love Sofia…

dsc05419

Само не разбрах що щат руските матрьошки сред целия този вихър на странен вкус?

dsc05420

Обичам кича, понякога дори го събирам, но това даже на мен ми дойде много!!!

….

dsc05414

Обърнах се с лице към древната църква и на входа й ме посрещнаха две странни вази тип кашпи, които първоначално приех за пепелници, но се оказаха саксии с тревичка. Нищо, мислех си, това е отвън. Но влязох и…

dsc05424

Половината църква бе затрупана със стока, по стълбите към криптата имаше полуприкрити кашони, от едната страна се мъдрeше самовар, а от другата нещо като купел, приличащ по-скоро на тенджера за курбан.

dsc05425

В пластмасови щайги се предлагаха хартиени икони и религиозна литература.

в ротондата

Украсата бе от изкуствени цветя – коледни звезди.

dsc05422

Цялата монументалност и чистота на формите се губеше сред стоката. Но когато погледнеш към купола, виждаш остатък от красота

dsc05423

и ангела…

phoca_thumb_l_img_99200008а

Защо ли не мога да гледам само нагоре?!

Или към миналото, когато тези места тук са били огласяни от стъпките на римските легиони, когато тук са се събирали първите християнски епископи на Сердикийския събор, когато тук са препускали конете на хан Крум, когато тук пред мощите на Св. Йоан Рилски са свеждали глави българите… и още, и още… Или даже когато бях много млада и в топлата лятна нощ сядахме точно на тези древни зидове и гледахме към полутъмната църква.

Има сгради, по които може да се изучава историята ни – политическа, религиозна, светска, културна. Ротондата „Свети Георги“ е една от тях. Нека не я оставяме на кича.

dsc05412

………..

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Реклами

Коледа 2014_4

Може би точно сега е времето разкажа за най-хубавия празник в детството ми – Нова година. До 1968 година Бъдни вечер и Коледа се празнуваха на 6-ти и 7-ми януари, така че елхата се правеше за Нова година, тогава получавах и подаръците.

Преди празниците, когато бях много малка, джуджетата гледаха през прозореца и казваха на добрия старец дали слушам и какви подаръци да получа – един ден даже видях едно. Наблюдаваше ме през стъклото, аз много се притесних, тъй като току-що бях направила някаква беля и се скрих под масата. След много години мама ми призна, че закрепила на края на дългата метла едни червени панталонки, стиска памук и… и останалото сама съм си доизмислила и видяла.

Доста рано разбрах, че този дядо Коледа, който обикаля по къщите през деня не е истински. Това се дължеше на един пияница. Била съм някъде 3-4 годишна, когато от Съюза на писателите бяха организирали посещение на Дядо Мраз по домовете. Явно където е ходел все са го черпели и докато стигне до нас, съвсем се беше замотал – фъфлеше и се клатеше. Мама едва го избута. Тогава ме успокои, макар и трудно, и ми обясни, че на този мама и татко му дават подаръците, а истинският идва посред нощ и се крие от децата, за да не го разсейват.

В следващите години най-важното е било да ме озаптяват да не бърникам в гардероба, за да не намеря някой подарък. Мисля, че мама веднъж ме е заварила да ровя, та ми беше обяснила, че тогава подаръците ще изчезнат.

DSC05403Елхата купувахме по-отрано, тогава ги продаваха отсреща в лятната ресторант-градина „Чайка“ и мама имаше възможност да види през прозореца кога ги докарват и да избере най-хубавата. Слагаше я на балкона, за да не съхне на парното, а аз непрекъснато ходех да мириша как ухае. Украсявахме я и с ангелски коси, които мама бе открила на тавана на къщата във Видин – бяха немски от преди войната с рисунка на две ангелчета с дълги коси. Не зная дали това е истинското наименование на този тип коледна украса, може и аз да съм си я кръстила така заради рисунката. Пазя за спомен две плоски пакетчета, отдавна обезцветени от времето. След години започнаха да се продават и у нас и аз накупих доста. А това е една от най-старите запазени играчки – тумбесто буренце от по-дебело стъкло, успяло да устои на детските ми ръчички и на превратностите на съдбата.

Предполагам, че някъде в отделенията по-разумните ми съученици са ме „светнали“, че няма Дядо Мраз. Колко ли ми е било мъчно!

Ала тази истина не помрачи празника и винаги го чаках с огромно нетърпение. ВНовата година и 12-те месеца 1959_януари 001 стара тетрадка открих  рисунка от 2 януари 1959 г. „Нова година и 12-те месеца“. Януари води хорото, въобще зимните месеци са с дълги червени дрехи,  а летните са по-шарени.

Намерих и тефтерче, в което съм записвала колко дена остават до Нова година, колко от тях са учебни, какви подаръци съм получила – било е ужасно скромно: книги, шоколад, портокал, дрехи. Първите записки са от 1962 г.:

10 декември – сняг не вали. Отсреща работници правят изкуствена пързалка;

на 20 декември мама е купила стъклени играчки за елха – кръстих ги с най-различни имена. Върхът е секретарят (?), прасето – г-н Свинчо, гъската – Глупава като гъска, сърцето – Добродушното сърце (тази играчка все още съществува  и повече от 50 години бе окачвана най-високо горе);

DSC05400

Ето го Добродушното сърце, вече доста изпочупено, но така се случва с крехките неща.

25 декември – днес ми купиха елха. Много е голяма. Като сложим върха, той ще опре тавана;

14 януари – днес разтурихме елхата. Край на всичко. Много ми е мъчно. До Нова година остават 350 дена.“…

На 31-ви идваше дядо Мраз. Тъй като той много обичаше децата, а имаше да обиколи хиляди домове, мене ме отпращаха в кухнята, за да не го разсейвам. Оттам чувах как мама ме хвали и обяснява колко съм слушала и как съм си заслужила подаръците. Дядо Мраз лично палеше свещичките на елхата, а те бяха истински и се закрепваха с едни специални щипки за клоните й, после мама го изпращаше и ме извикваше. Заставахме да се насладим на гледката, мама ми запяваше „Тиха нощ, свята нощ“, като спомен от своето детство, но моят поглед бе насочен предимно към подаръците. Това продължи и след като вече знаех истината, продължи и когато бях вече възрастна, продължи и когато дъщеря ми следеше с поглед какво има под елхата, продължава и днес…

Бъдни вечер 2018

 

На Коледа не получавах други подаръци, но никога не сме пропускали да я празнуваме – с постните яденета, с месото на следващия ден, със запалването на свещичките на елхата. Дали това беше някакъв вид смелост и предизвикателство, дали ни пазеше името на татко, не зная, но всички традиционни празници (а те бяха християнски) се честваха в дома ни винаги. Предполагам, че баща ми хич не го е интересувало мнението на партийната организация – без да бъде религиозен, той тачеше традициите.

Преди да тръгна на училище се случваше да посрещна Коледа във Видбол при прабаба ми. Тогава се приготвяха обредните хлябове Боговица и Литургия – баба ги украсяваше с фигури и символи. Върху единия от хлябовете се натискаше просфората (всъщност просфора е вид обреден хляб, но ние така наричахме самия дървен печат, който носи Христовите символи). Преди да сложи хляба да се пече под връшника в огнището, баба го надупчваше на кръст с вилицата и на всяко бучване изричаше по една дума от наричането: „Исус Назарянин цар Юдейски“.

синия и трикрако столчеТрапезата се подреждаше върху синията, а наоколо се посипваше слама. Сядахме върху сламата, само прабаба ми беше на трикрако столче, защото вече бе преминала 90-те и се беше прегърбила от работа и от старост. Тя прекаждаше, разчупваше единия хляб, а другия оставяше на Бога, за да хапне и той. Наричаше всяко парче на нивата, на животните, на берекета… Кандилото светеше цяла нощ, както обикновено, но винаги ми се е струвало, че точно тази нощ то грее по-силно.

Мама ми е разказвала как на празник прадядо ми Велко прекадявал масата и лицето му ставало благо и светло. „Помня дядо от времето на старостта му. Най-хубав беше на християнските празници, когато прекадяваше трапезата. Докато произнасяше молитвата лицето му ставаше чисто, умилено и някак си отнесено.“

По-късно, когато прабаба ми почина и баба се прибра в София, посрещането на Коледа продължи. Но вече с питки в електрическата тенджера – между другото продължаваха да са невероятно вкусни. През 1968 година Църквата промени календара си и на 24 срещу 25 декември ние сядахме на масата с боба, постните сарми със зеле, пълнените сухи чушки, тиквеника, ошава. В последните години от живота си по моя молба за празника баба вече не правеше обикновени питки, а Боговица и Литургия. Украсявахме елхата за Бъдни вечер и Коледа стана най-прекрасният празник, въпреки че беше работен ден.

Така получавах два пъти подаръци от двама симпатични стареца – по-големите от Дядо Коледа, но и Дядо Мраз не забрави пътя към дома, все пак бях послушна… през повечето време.

….

DSC05397а

==

Още пазя просфората и всяка Коледа дъщеря ми меси, така както баба й, моята майка, я е учила, а аз украсявам питката, изричайки древните думи. След това прекаждам трапезата, за да продължа веригата спомени.

Весели празници!

………..

…….

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Като съм отворила торбата със спомените, поне да продължа с по-старите и то с ученическите. Отдавна, отдавна…

Как изглеждаше една ученическа чанта и какво имаше в нея през 50-те години на миналия век?

Ходят сега по улиците едни дечица с разноцветни раници с всякакви картинки по тях: закачливи, весели, многоцветни. Само че едва ги мъкнат, ако не са успели да се сдобият с някоя баба или леля, която да им ги носи. Но има някои по-съвременни и разумни – теглят ги на колелца като куфари – бас държа, че тежат колкото позволения багаж в нискотарифните авиокомпании. Горкичките!

Но аз живеех в друго време, когато за такива неща не бяхме и чували.

В първи клас бяхме с куфарчета – само такива се продаваха. Бяха от многослоен пресован картон, доста издръжливи. В куфарчето си слагахме буквара, тетрадките от по 10 и 20 листа, кутията с писалка, молив и гума. Кутия беше дървена – моята първа бе с плъзгащ се капак, такава в какъвто понякога днес продават играта „Домино“. Някои съученици имаха и пирографирани кутии, завиждахме им за лукса.

дървена кутия за моливи

Първо започвахме да пишем ченгелчета и лулички с моливи, но после започна мъчението с писалките.  В перодръжката се слагаше писец с определен номер, какъвто ни каже „Другарката“. Писците лесно се чупеха и затова трябваше да носим по няколко. Добре че на ъгъла на „Шишман“ и „Паренсов“ имаше училищна книжарница[1] и тичахме през междучасието да си купим, ако смеръчна писалка_3 001 забравили. Писалките бяха дървени и много удобни за гризане, когато учението не върви, така често в ъгълчето на устата на някое измъчено учениче можеше да се видят люспи от обвивката. Беше модно перодръжката ти да е с различен цвят и по възможност и шарена – мама запази една от моите и няколко писеца за спомен.Ето я тук добре изгризана.

Кошмарът беше с мастилниците. Бяха се появили едни специални, които уж не се разливаха в чантата, но това беше по-скоро пожелателно. Затова си ги носехме на ръка. Най-честата картинка беше детенце в черна престилка с бяла якичка, хванало в едната ръка чантата, а в другата мастилницата. Как да не го спънеш, как да не го удариш с чантата си по гърба!

Всички учебници и тетрадки се подвързваха с определен вид цветна хартия, етикети за тетрадкиотгоре се лепяха етикети с името и класа на притежателя им. За неподвързани учебници – забележка, при рецидив родителят идва в училище. Аз се опитвах сама да се справям с това трудно дело, но тетрадките ми излизаха криви и Другарката ми се караше. Затова два пъти в годината мама запретваше ръкави и правеше всичко. А после аз собственоръчно трябваше да ги надпиша – десетина предмета с поне по две тетрадки (за работа в клас и за домашно), а понякога и с три, като третата беше за контролните. Ръката ме заболяваше!

Учебниците ни бяха с размер на тетрадка – тънки, на обикновена хартия без излишни илюстрации, а ако предметът налагаше фотоси или схеми, те бяха черно-бели. Това ги правеше по-леки, по-компактни и най-важното по-евтини – по мое време нямаше безплатни учебници. И тъй като в отделенията имахме максимум по четири учебни часа, а в прогимназията по пет, чантите ни макар и не леки, не можеха да се сравнят със сегашните. Тук може би трябва да обясня, че едно време училището се делеше на три степени: начално, което наричахме по старому „отделения“ (от І до ІV клас); прогимназия (от V до VІІ клас), която беше задължителна; и гимназия (от VІІІ до ХІ клас) или техническо училище (техникум).

Но да продължа с чантите – още във втори клас получих някаква, която не съм запомнила добре, освен че имаше дръжка и всичко в нея се объркваше, разливаше, измачкваше. В ІV-ти клас от Пионерския дворец ни заведоха на екскурзия в братска Чехословакия и единственото нещо, което купих за себе си, бе кафява кожена ученическа чанта с няколко отделения и връх на прогреса – малки тесни джобчета за моливите. Бях много горда, че притежавам такова чудесна вещ и тя ми се отблагодари – служи ми вярно почти до края на учението ми. Преди няколко години я видях някъде може би при мама, не зная дали съм я запазила. Но затова пък пазя зеления несесер, който ми донесоха от чужбина – сгъваше се като продълговат плик, а когато го разгъвах, ставаше плосък и се показваха най-различни джобчета, сгъвки  и широки ластици за задържане на моливи, гуми и писци.

В отделенията съществуваха, разбира се, и раници, но те бяха само за екскурзии. Повечето деца имаха планинарски – брезентови, зелени с един външен джоб и връзки на отвора, или брезентови туристически чанти с два странични джоба и  захлупващ се капак, туристическа чанта 2чиято дръжка се премяташе през гърдите. В тях носехме бакелитена кутия за яйца (моята беше червена), нещо за ядене – обикновено филия хляб с масло и сирене или по възможност с телешки или шпеков салам (лукс), ябълка или круша и някаква връхна дреха. На една кукичка на раницата се закачаше манерка с вода. Металните манерки пазеха дълго време водата студена и тъй като ги пълнехме от ледените витошки извори, често пъти се връщах с болно гърло. Предполагам, че раниците са били част от училищната екипировка т.е. задължителни, защото нас много често ни водеха на екскурзии, независимо от сезона.

1958_28_септември на Боровата вода в ІІІб клас

Ето ни тук в трети клас – през септември на екскурзия на Витоша, на Боровата вода. Всички момиченца много възпитано сме си покрили коленцата, но гащите ни се виждат. И повечето са с панделки за разкош. Момчетата се държат изолирано и с леко презрение към тези циври и лигли. Ако човек се взре, ще види преметнатите раници, чанти, а тук-таме и най-обикновени торбички. Кой каквото има.

Времената започнаха много бързо да се менят и да се появяват и нови, непознати до този момент неща. Помня, че в гимназията излязоха на мода чантите тип „плик“ от изкуствена материя. И аз имах подобна – по-лека, без дръжка, плоска и с цип. Но трябваше да се носи под мишница или притисната пред гърдите и хич не ставаше за замеряне и подхвърляне. Май не я използвах дълго. В „горните класове“ имах и автоматична писалка – някъде към 10-ти клас татко ми подари един разкошен „Монблан“, писах с него дълго, но новата мода на химикалките го засенчи.

………

Едно време се чудех защо мама запазва някои от моите ученически вещи – писалки, етикети, острилки, несесери. Сега я разбирам – когато ги открия някъде, ми става мило и започвам да си спомням. Аз пък пазя от детството на дъщеря ми. И така се получава една цяла редица – като се започне от пинакидата и калема на моя прадядо Велко, учил още преди Освобождението и замествал даскала за много кратко във видболското училище в края на по-миналия век; мине се през гимназиалната книжка на дядо ми Тодор от Пловдивската мъжка гимназия в самото начало на предишния, гимназиалната диплома на майка ми веднага след войната, премине през моите „социалистически“ и се стигне до цветните несесери, „миришещите картинки“ и чанта на дъщеря ми – пет поколения ученичество.

И всичко това се е търкаляло на дъното на торбички, чанти и раници на ученици – книги, вещи и спомени.

дъска за писане пинакида

[1] Точно до градинката „Седмочисленици“ – сега е банка. В дъното на книжарницата продаваха и учебници и задължителната литература.

 

………..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

 

Понякога нощем не мога да заспя и, опитвайки се да се унеса, се сещам стари истории и ги „записвам“ на ум. Май по този начин започнах и книгата, която по-късно придоби заглавие „По дирите на изчезналите софийски кръчми“.

Сега пак описвам на ум места, улици, хора, вещи, събития, които обикновено на сутринта забравям, а ако все още помня – не остава време да запиша. Но понякога успявам. Какво ли ще излезе от това?!

СПОМЕН ЗА СГЪВАЕМОТО ДЖОБНО НОЖЧЕ

Покрай предстоящи снимки се сещам стари истории, които съм чувала или сама виждала. Една от тях е за хотелския комплекс „България“ на булевард „Цар Освободител“ – било през далечната 1937 година. Когато станало време за приемането му, дошли архитекти, инженери, проектанти – все светила на българската техническа мисъл. Наложило се да проверят мерките на една от залите, но се оказало, че никой няма в себе си ролетка или сгъваем метър – намерили в един майстор, довършващ нещо в съседната концертна зала. А после дошло време за почерпката. Всичко било както е положено: колосани ленени покривки, изпотени от леда бутилки, блестящи чаши, мезета… само едно липсвало – тирбушон. Започнали тогава светилата да бъркат в дълбоките си джобове и почти всеки един от тях извадил заветния тирбушон.

За много от днешните хора е неразбираемо как така солидни мъже вадят от джоба на официалния си костюм тирбушони, но всъщност е ставало дума за онова знаменито, дълбокоуважавано и непременно притежавано от всеки мъж сгъваемо джобно ножче.

То съществуваше в най-различни разновидности – като най-обикновена малка чекийка с домашно направено, прибиращо се в дървена дръжка острие; през по-голямата чекия със закривена кокалена дръжка, затъквана в пояса; през най-обикновените сгъваеми ножчета от по-ново време, та чак до скъпите от закалена стомана, които като се отворят имат толкова много части, че ми приличат на таралеж.

джобно ножче 2

Сгъваемото ножче бе задължителен аксесоар за туристическата раница, а нас в училище често ни водеха на екскурзии, така че и аз имах. Моето беше малко, най-обикновено, дълго около 8-9 см – с три джаджи:

Първото и единствено отваряното от мен острие бе самият нож – за какво съм го използвала сега се чудя, като с него хляб не можеше да се реже, тъй като беше късо; яйце? – него си го отхапвахме; ябълката? – кой ще ти я бели… май ставаше само да се помъчиш да отрежеш някое тънко клонче.

Второто острие също приличаше на нож, но беше със затъпен край и имаше една странна извивка, която ми напомняше на гледана в профил отворена уста настара бутилка за лимонада акула. Дълго се чудех за какво служи, докато някой ме светна, че било за отваряне на бутилки с метални капачки. Нямах опит с тях – бира бях виждала само наливна, а лимонадите бяха в стъклени шишета за многократна употреба със специални „капачки с топче“.   Доскоро подобна светлозеленикава бутилка имаше в дома на мама, но сега не мога да я открия.

Единствените с подобни капачки, за които се сещам, бяха бутилките със сироп – истински сироп, изстискан от истински вишни, ягоди, малини без консерванти и оцветители. Капачките бяха назъбени, а от вътрешната страна „тапицирани“ с гума и допълнително с много стара бутилка за газирана водатънка намаслена хартия – съдържанието не биваше да допира до метал или гума, за да не придобие лош дъх. Трудно намирахме сиропа, повечето бе за износ, но когато успявахме да купим, в къщи го разреждахме с газирана вода – имахме бутилка със сифон. Тя беше от дебело стъкло с нещо като помпичка, в която се слагаше някаква подменяема част (именно тя газираше) – пълниш бутилката със студена вода, завиваш джаджата, молиш се онази специална част още да действа, натискаш дръжката и пълниш чашата с ледена газирана вода, която равномерно разбърква сиропа!

Третата част на моето сгъваемо ножче бе късото тирбушонче, от което тръгна този спомен. В детството ми не го бях използвала, но в по-късни години веднъж в търсене с какво да отворим бутилка вино, рових в бездънното кухненско чекмедже в апартамента на „Раковски“ и случайно открих моето детско джобно ножче. Единственият тирбушон в къщата – безобразие! След дълги безуспешни проби най-накрая набутахме тапата вътре и аз захвърлих без никакъв сантимент клеясалата от неупотреба вещ.

Но имаше джобни ножове за чудо и приказ – колкото повече части имаха, толкова по-тънки бяха остриетата и по-дебели цените им. Виждала съм такива освен с нож, отварачка за бира и тирбушон, още и с ножичка, пиличка, отвертка и още различни неща, които така и не ми стигна техническата мисъл, за да разбера какви са.

съвременно джобно ножче

А сега съм сигурна, че всички стари момчета ще се сетят за своето първо джобно ножче и ще могат много по-добре от мен да обяснят кое за какво служи.

Весели празници, приятели, и нека винаги имате под ръка тирбушон и бутилки, които да отваряте с него. Наздраве!

vino

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

 

Версай_5

Дворецът Версай, Сhâteau de Versailles,

се намира на 20-тина километра от Париж. До него може да се стигне с велосипед, кола, влак, автобус… както решите. За да видим „пеещите градини“ на Версай, които са озвучени само в събота и неделя, ние отидохме с кола и после изгубихме повече от час, за да излезем от паркинга. Така че понякога общественият транспорт е за предпочитане.

DSC08452а

Когато тръгвахме за своето пътешествие, не очаквах, че ще успеем да вмъкнем и Версай в програмата, та затова не бях чела предварително почти нищо. А това е хубаво да се направи, защото човек се зашеметява от огромната информация и картина. Имайте предвид, че за да се разгледат и градините, и двореца е нужен един ден. А няма никакъв смисъл да се препуска из залите или да се погледне парка само от високо. Така че в случая моят съвет е: проверете предварително дали в конкретната събота или неделя фонтаните работят и си отделете достатъчно време, особено ако е слънчево.

 

DSC08351

Изчакахме на доста дълга опашка, за да можем да влезем и да си купим билети – входът за парка е безплатен, освен в дните, когато работят музикалните фонтани (обикновено вторник, събота и неделя от април до октомври). Не забравяйте от касите да си вземете план на двореца и на градините, а също и всевъзможните брошури, които ще ви помогнат сами да се ориентирате. Аудиогидът е включен в цената – получавате го, влизайки в отделните групи зали. Има и апликации за мобилни устройства, чрез които с образ и звук имате възможност да „изследвате“ Версайския дворец, парка и дворците и градините на Трианон. Наоколо има безплатни тоалетни помещения, в които можете да откриете даже маси за преповиване на бебета, гардероб (задължителен за по-обемист багаж, бастуни, чадъри и остри режещи предмети), закусвални, кафенета, ресторанти, сувенирни щандове, можете да наемете велосипед или лодка – въобще всичко е в помощ и в услуга на посетителите, но без да е натрапчиво и гръмогласно. Можете да снимате на воля.

Та изчакахме ние реда си и златната „Порта на честта“ се отвори пред нас.

==DSC08350

През ХVІІ и ХVІІІ век Версай е бил седалище на френските крале и на практика – неофициалната столица на Франция. Дворецът е построен на хълм и по заповед на Луи ХІV никоя от околните сгради на поданиците му не бивало да превишава нивото на Мраморния двор. Старите сгради на селището били премахнати, а новите построени по нови планове, одобрени от кралските архитекти.

 

Версай_4

И така ние започнахме своята обиколка – минавахме през зали, спални, музикални салони, фоайета, парадни стълбища… Невъзможно е да опиша всичко подробно, затова ето няколко фотоса:

DSC08356    DSC08361

DSC08365   DSC08366

А това е кралският параклис, Chapelle du château de Versailles,

DSC08367

органът и тавана му, макар и снимани от неподходяща, но единствено възможна за маршрута ни гледна точка. Някъде четох, че тук е свирил Моцарт като дете.

===

Прочутата „Зала с огледалата“,

DSC08379

наричана още Огледалната галерия – с изрисувания таван, кристалните полилеи, седемнадесетте огромни огледала, отразяващи светлината на седемнадесетте прозореца, които гледат на запад към парка. За да стигне до нея посетителят трябва да мине през „Залата на  мира“ и „Залата на войната“ – какъв ли точно символ е търсен? Проектирана и построена от прочутия архитект Жул Ардуин-Мансар и имаща за цел да илюстрира абсолютната власт на Краля Слънце, тя е 73 метра дълга, 13 широка и 12,5 метра висока. Трудно се снима цялата, особено с навалицата. Ходиш, гледаш, ахкаш…

DSC08387а

Тук Луи ХІV е приемал високопоставените си гости, но и представителите на народа, които са идвали да връчат петициите си. Тук са се провели тържествата за сватбата на Луи ХVІ с Мария Антонета. Тук през юни 1919 г. е подписан Версайския мирен договор.

……..

DSC08393

А след това излязохме и пред нас се разстлаха градините на Версай, стигащи до хоризонта.

DSC08396

Паркът има множество тераси, които започват от подножието на двореца и водят надолу към Фонтана на Аполон и Големия канал, – с отдалечаването си те стават все по-ниски и така се открива прекрасна гледка. Цветни лехи, тревни площи,  оранжерии, фонтани, изкуствени езера, всички те са сякаш продължение на дворцовата архитектура – над 1400 водни съоръжения, над 400 скулптури.

Градината е проектирана около алеи, които са успоредни или перпендикулярни на централната ос, водеща от изток на запад, като на четирите кръстовища на главните алеи има четири фонтана, посветени на четирите сезона.

Водният партер с две симетрични езера е украсен със скулптурни групи, представляващи четирите главни реки на Франция и техните притоци, като мъжките алегорични фигури са реките, а женските – притоците.

Ето бронзовите фигури на река Сена и на река Рона.

DSC08398

DSC08394

..

Беше вече следобед и за да можем да обиколим повече места, се качихме на влакче. Не ни остана време за Малкия и Големия Трианон, но поне ги видяхме отвън. Слязохме при Големия канал и се разходихме наоколо. Звучеше музика, фонтаните пееха, водата се лееше, а слънцето приятно припичаше…

DSC08403а

Ето фонтанът на Аполон, богът-слънце, който кара колесницата си по небето и го осветява. Фигурите сякаш изплуват от дълбините и огрявайки новия ден, си играят с водните струи. За Луи ХІV Аполон е богът, който управлява космоса, и затова го възприема като символичен израз на своята собствена власт.

DSC08422

….

В парка има и малки горички, оформени с фонтани, вази и статуи, където са се разхождали крале и придворни.

DSC08432

Тези зелени острови са обградени със стени, обвити с пълзящи растения, и до тях се достига по дискретни пътечки. Създадена е  сложна система от водоскоци, предназначена за празниците, които кралете са си устройвали, заедно с фойерверки, балетни и театрални постановки, турнири. Днес се наричат Празници на водата и със сигурност можете да ги видите в неделя, а понякога през лятото се организират и нощни шоута на фонтаните, подсилени със зрелищни лазерни ефекти.

DSC08423

В един от тези кътове е „Отвличането на Прозерпина от Плутон“ – скулптура в центъра на колонадата. Под арките от разноцветен мрамор има водоскоци, чиито води се спускат в канал, обграждащ вътрешното пространство.

DSC08424

По-голямата част от градините на Версай са забранени за кучета и велосипедисти, но затова пък има обособени зони за пикник. След като се разходихме на воля, дойде време да се прибираме.

DSC08419

Когато си тръгвахме, сенките вече бяха дълги, а работното време изтичаше. Това беше един прекрасен ден на чист въздух, изпълнен с красота и музика.

DSC08463

Кралят Слънце сочеше напред към Париж.

DSC08462

Довиждане, Версай!

………..

И отново сме в Париж. Остана ни още малко време в този прекрасен град.

DSC08468

А той е голям, маршрутите са много и най-различни. Разказах ви за моите. Върнах се назад към Сена и златните отблясъци по реката, към кейовете и букинистите, към тесните криви улички на Монмартър, към шикозните авенюта, към бляскавите витрини и малките магазинчета, към кафенета, бистра, ресторанти, към градини, църкви и музеи …

Сега е време вие да стегнете багажа и да тръгвате. Надявам се, че съм ви била полезна. Някой ден ще ви последвам…

Така че – напред към Париж!

 

...

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

DSC08605

Ако решите да излезете от Дома на инвалидите през централния вход и после през парка, стигате до Сена – пред вас е мостът „Александър ІІІ“. Тръгвате надясно по крайбрежната улица – това е прочутата „Ке д`Орсе“, Quai d’Orsay. Ще минете покрай Министерството на външните работи и скоро ще видите импозантната сграда на

Musée d’Orsay

DSC07657музея Орсе, където са изложени творби от 1848 до 1914 г. – картини, скулптури, мебели, декоративни предмети и фотографии.
Разположен е на левия бряг на река Сена и е открит на 1 декември 1986 г.

 

DSC08618
Сградата на музея, която сама по себе си е произведение на изкуството, първоначално е била построена като гара за Орлеанската железопътна компания в навечерието на Световното изложение през 1900 г. В периода 1900 – 1939 г. тя е служела като крайна гара за линиите, обслужващи Югоизточна Франция.

 

Музеят д`Орсе дипляна

Експозицията на музея е подредена в хронологичен ред. Първият етаж е посветен на периода 1848 – 1870 г. Вторият етаж представя творби от края на ХІХ век, а най-горе са изложени произведения от периода на импресионизма, постимпресионизма и художниците от Понт-Авен.

 

Музеят д`Орсе разположение на експозицията

От касите непременно си вземете брошура, защото повечето от уредниците или не са любезни, или знаят само френски, или не са запознати с разположението на залите. След известно лутане ни упъти белокос негър от охраната – и езици знаеше, и музеят познаваше. За съжаление, в цялото бързане и умора пропуснах залата с Русо Митничаря, затова съвет – разгледайте внимателно дипляната, за да не прескочите някой любим художник.

..
И тъй като повечето от посетителите се интересуват предимно от живописта – залите на Гоген и Ван Гог са на втория етаж,

DSC08621

DSC08624

,,,,,

DSC08628

….

а на петия са импресионистите и постимпресионистите – Мане, Реноар, Моне, Сисле, Писаро, Дега…

DSC08609

…….

DSC08611


DSC08607

На петия етаж е и прочутият часовник, и кафенето, и магазините с чудесни репродукции.

DSC08613

За съжаление, с изключение на четвъртък, музеят затваря в 18:00 ч.

…..

В Париж имах късмет да сбъдна отдавнашна своя мечта – да видя картини на Рьоне Магрит „на живо“.

DSC08145 …

Националният център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“, Centre national d’art et de culture Georges-Pompidou, известен като „Център Помпиду“, „Бобур център“ или, разговорно, „Бобур“ се намира в района Маре и е културна институция, изцяло посветена на създаването на модерно и съвременно изкуство. Когато гледам прочутата сграда, се подсещам за една фраза на Помпиду, която не знам вече къде прочетох:  „Добрата стара Франция – хубава кухня, „Фоли Бержер“, веселия нощен Париж, високата мода! Всичко това свърши. Франция започна и вече провежда индустриална революция!“ Но с времето всички свикнаха и Бобур е винаги пълен.

 

DSC08149

Нагоре, нагоре… към петия етаж. Указателните табели с чадъра на Магрит ни сочат пътя.

Изложбата, представяща над сто картини, рисунки и документи (както известни шедьоври, така и други по-малко познати творби), бе разделена на пет теми – огънят, сянката, завесите, думите и тялото.

DSC08169

,,,,,,,,,,,

Тук видях любими неща:

DSC08159

 ,,,,,,,

DSC08173

,

DSC08165

…..

,,,,,,,

Може да се каже, че вървяхме през изкуствата „хронологично“ – древност… модерност.

За финал стигнахме и до музея на фондация „Луи Вюитон“,

Музей на фондация Луи Вюитон

Fondation Louis Vuitton, намиращ се на „ръба“ на Булонския лес в 16-ти арондисман на Париж…

Fondation Louis Vuitton_2

Наричат го още „Кораба“, тъй като отдалеч прилича на кораб с развети платна. Нямах възможност да го снимам от удобна гледна точка, затова използвам фотос на фондацията.

,,,,,,,

DSC08706

Сградата е проектирана от арх. Франк Гери и включва галерии с различни размери, покривни тераси за събития и арт инсталации, библиотека, концертна зала. Открита е през 2014 г. Стъклени платна с различни цветове обвиват  „кораба“ и сякаш са опънати от вятъра.

,

DSC08705

За съжаление, попаднахме на ден без изложби, което не намали цената на билета, но самата разходка из сградата си струва.

,,,

DSC08720

 Най-впечатляващи за мен бяха тези коридори, обгръщащи „кораба“.

..

DSC08708а

Тук дъждовната вода се събира и пречиства, за да се пълнят езерата около сградата, както и да се напояват висящите градини.

Стъкла, огледала, пречупващи светлината…

DSC08714

,,,,,,,,

Музеят е финансиран от фондация и носи името и логото на водещата марка Louis Vuitton, но след 55 години сградата ще премине в ръцете на Париж. Май французите знаят как се сключват договори и как да се грижат за града си.

DSC08718

,,

А в Париж има още толкова много музеи – на Роден… на Пикасо… на Делакроа… музеят „Мармотан Моне“… Музеят Оранжери, представящ импресионистите… музеят Art Nouveau „Collection 1900“… Музеят Carnavalet за историята на Парижмузеят на Средновековието, наричан още Музей Клюни… Пти Пале… Гран Пале… музеи на виното, на куклите, на парфюмите, на кристала, на модата, на фалшификатите, на пушенето, на канализацията, та даже и на магията… Как да ги обиколиш всичките!

Но няма да си тръгнем без Версай.

 

следва продължение:

DSC08393,,,,,,,,,,

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

===

Наивност е да смятате, че можете да посетите повечето. Като се има предвид, че само в града те са около 150, а и като се прибави и многообразието на колекциите във всеки един, става ясно, че няма да стъпите нито в голяма, нито в не толкова голяма част от тях – винаги ще трябва да избирате едно за сметка на друго. Ние постигнахме известен компромис и успяхме да влезем в най-главните. Но не и да видим всичко.

Тактиката ни беше половин ден в музей, другата половина по улиците и градините на Париж. Музеите са, разбира се, с вход, но в повечето важат и журналистически карти. Има и най-различни намаления. Към билета вървят всякакви дипляни на всякакви езици, някъде има големи картони с обяснения за историята на залата, а другаде на входа можете да си вземете аудиогид със записани обяснения, които в подходящ момент се включват в слушалките. Не е зле да не забравяте да го върнете на излизане. За съжаление, не винаги надписите на експонатите са преведени, а това затруднява, особено при по-специфичните експозиции.

И така – да вървим!

IMG_1988

Най-големият, най-старият, най-посещаваният… името му е синоним на Музей. И странно ли ще е, ако ви кажа, че 20-те разположени спираловидно райони (арондисмани) на Париж започват именно от тук, от

Лувър

Добре дошли!

DSC08188

.

Експозициите са изложени в три крила (департамента) – Денон, Ришельо и Сюли. Указания има навсякъде. А ето едно и от мен: непременно си оставете багажа на гардероб – изморително е да мъкнете със себе си чанти, раници и дрехи. Ако сте разсеяни и забравите номера на шкафчето си, не се притеснявайте – има охрана, говореща всякакви езици, а вратите на боксовете са стъклени и все ще си познаете багажа. Но фотоапарата можете да задържите при себе си – в парижките музеи и галерии снимането на експонатите е позволено, ала без светкавици.

 

Лувър дипляна на руски_1а

Ако искате да излезете, да подишате въздух и да си починете от изкуство, не се притеснявайте – билетът важи в рамките на един ден, а в сряда и петък работното време е до 22:00 часа.

…….

IMG_1996

Ние решихме да започнем почти от началото т.е. от Египетската колекция.

IMG_2040

На път към залата минахме покрай основите на първоначалното укрепление, издигнато от Филип ІІ в началото на ХІІ век, за да защитава Париж от набезите на викингите. Смята се, че името Лувър произлиза от старофренската дума lauern, означаваща стражева кула, укрепление.

И после попадаме в древността…

.

DSC08199

Гравирано злато,

IMG_1999

музикални инструменти, първообраз на цигулка и арфа,

..

 ..IMG_2006
шест от сфинксовете, обграждащи пътя, който води към Serapeum of Saqqara, некропол близо до Мемфис в Долен Египет. Ранно Птоломейски период, ІV – ІІІ в. пр. Хр.

..

IMG_2027_ Аменофис IV-Ахенатон

Аменофис IV – Ехнатон, фараон от ХVІІІ династия, живял през ХІV век преди Христа.

IMG_2038

нечий саркофаг…

В един момент разбрахме, че всичко започва да се слива, че губим представа къде е началото и къде е краят, и решихме да оставим за друг път, ако има време…

 

IMG_2044

За изпроводяк минахме и през обърнатата пирамида. Без Дан Браун.

………

Музеят на армията в Дома на инвалидите

DSC07891.JPG

се простира в източните и западните крила около вътрешния двор на Дома и включва няколко основни отдела. Купува се един общ билет за всичко.

Билет за Дома на инвалидите гратисен_1

Музеят на армията се е създавал постепенно – първо през 1777 г. от Лувъра са пренесени макетите на крепости и градове; през 1872 г. – Музей на артилерията, през 1896 г. – на историята на армията… та така до Шарл де Гол. Разделен е на седем основни отдела и ако искате да обиколите всичките, ще ви трябва цял ден. Ние не разполагахме с толкова време. Ограничихме се с една част.

 

DSC08565

Античният „Оръжия и брони“ съдържа богата колекция доспехи, брони, ризници, оръжия – копия, мечове, арбалети, мускети от ХІІІ до ХІХ век. Тук са изложени  рицарските доспехи на много от френските крале от детска до зряла възраст, а също и такива на пленени противници. Тази колекция е третата по големина в света. Модерният отдел обхваща периода от Луи ХІV до Наполеон ІІІ, т.е. от 1643 до 1870 г., а съвременният – от 1871 до 1945 г. като акцентът пада върху световните войни. В отделна зала е представена историята на живота на Шарл дьо Гол чрез образ и звук.

DSC08581

В бившата трапезария са събрани експонати от кралските колекции и оръжейните на френски и чуждоземни крале и принцове. По стените са изрисувани батални сцени от войните, водени от Луи ХІV. Нарисувани са от  Жозеф Паросел през ХVІІ век и са реставрирани наскоро.

DSC08563

В отдела за оръжия и брони

DSC08553

Хладни оръжия от всякакви видове

DSC08562

и епохи.

DSC08573

Меч и броня, изработени за Ан де Монморанси (1493 – 1567), пълководец и политик от двора на Анри ІІ, маршал на Франция.

DSC08571

Шлемът на султан Баязид ІІ (1447 – 1512)

……

DSC08577

Японската зала

DSC08552

изход от отдела.

DSC07895

Ако решите да излезете от Дома на инвалидите през централния вход и после през парка, стигате до Сена – пред вас е мостът „Александър ІІІ“. Тръгвате надясно по крайбрежната улица – това е прочутата „Ке д`Орсе“, Quai d’Orsay. Ще минете покрай Министерството на външните работи и скоро ще видите импозантната сграда на…

следва продължение:

 

DSC08630

…..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина