Feeds:
Публикации
Коментари

snowflakesnowflake

 Дните се нижеха – през деня Снежко застиваше край някое дърво или ограда, а през нощта вървеше. Премина през много села и градчета и колкото повече отиваше на север, толкова по-студено ставаше. Виждаше все повече снежни човеци – големи или малки, стройни или криви, някои даже имаха палтенца и бомбета. Те го канеха да остане с тях и му се чудеха на акъла, когато отхвърляше поканите им – „абе, къде си тръгнал! Остани! Знаеш ли какви вихри веят там, ще те издухат. На малки снежинки ще станеш. Само шапката ти ще се ветрее!”. Но Снежко отказваше да ги послуша, той имаше цел – да занесе писмото на Дядо Коледа и да види всички тези неща, за които бе чувал в песните. Бялата Коледа и звънът на камбанките, елхите и имелът, пухкавият сняг и червеният нос на Рудолф.

       five_snowmen

Едно утро, изморен от дългия преход, спря в малък град. Снегът отдавна бе изчистен и само покрай тротоарите се сивееха големи преспи. Небето на изток вече просветляваше и Снежко започна да се замисля къде да спре, когато видя неголяма градинка. И, о, радост! Там също имаше снежен човек – малко крив, малко поотслабнал, но съвсем истински снежен човек! Дали пък не е дама?!

– Извинете, мога ли да се присъединя към Вас и да изчакам деня да премине? Няма да ви досаждам, ще си мълча, а вечерта ще продължа.

Младата дама се смути много, но успя да промълви:

– Ама моля Ви, градинката е обща. Но трябва да Ви предупредя – грее слънце, снегът се топи, вижте ме на какво съм заприличала…!

Снежко я огледа – наистина беше някак поразтопена, но…

– Имате толкова изящна фигура…

–… и е мръсно… Полите ми са изпокаляни, сякаш съм се

търкаляла във въглища…

Разговорът продължи дълго – двамата се оплакваха от липсата на свеж сняг, какво им се е случило и накъде е тръгнал Снежко. Той й разказа за малкото момиченце от скучния кален град, за писмото и обещанието, което бе дал макар и мълчешком, за горите и ярките звезди над тях и най-вече за Дядо Коледа.

              2-snowman-657795

Младата дама ахкаше, охкаше и „завиждаше”, а слънцето се издигаше, улиците се пълнеха с хора, но двамата не забелязваха това. Когато вечерта настъпи, тя го погледна мечтателно с големите си очи:

– О, вземете ме със себе си! Нощем ще си говорим, а денем ще се пазим един друг от лоши деца и зли животни! Тук не е много безопасно… – и смутено продължи, че няма да му пречи, че предпочита тежките неволи по пътя, отколкото този кален и окаян живот.

Снежко се зарадва. Най-накрая нямаше да е сам, щеше да си има компания и ще може да споделя всичко, което вижда и за което мечтае.

– Толкова ще се радвам, ако споделите пътя ми! Мога ли да ви наричам Снежка! – каза той и незнайно защо се изчерви. Тя също.

Градът утихна и заспа, а двете снежни фигури поеха на север, водени от сияйната Полярна звезда…

Следва продължение…

bksnoscene

втора част от „По Коледа се случват чудеса“ – https://pavlinad.wordpress.com/2016/12/01/po-koleda-se-sluchvat-chudesa/

 

Коледна приказка за снежните човеци

snowflake

Една нощ в самото начало на зимата небето се смрачи и заваля сняг. Първо беше рехавичък, но през нощта се усили и на сутринта градът осъмна чист, бял и свеж. Малката градинка сред къщите се изпълни с деца. Те се търкаляха в снега, замеряха се със снежни топки, а когато се умориха, направиха голям снежен човек – с шапка на главата, големи копчета и широко ококорени очи. А после се разпиляха…snowman

Времето омекна, колите изпомачкаха снега и той се превърна в кафява кална водица. Снежният човек започна да се топи. Не му харесваше този град. Всички бяха сериозни и даже един мъж се скара на децата, че правят боклук. „Това за мен ли се отнася?” помисли си снежният човек. Не, тук никак не му харесваше. Беше дочул, че на север е по-студено, има повече сняг и даже реките са ледени. „Ще тръгна на север! Там поне няма да ме наричат боклук и да ме обливат с кал! Ще изчакам всички да заспят и тогава…”

Започна да се смрачава, запалиха лампите и падащите сенки скриха калните преспи. Една врата се отвори, малко момиченце изтича през градинката и спря при него:

– Здравей, Снежко!

„Ха, аз съм имал и име!” – помисли си снежният човек – „Това ми харесва!”.

– Искам да те помоля за услуга. На север живее един добър старец, който носи подаръци на girl-w-snowmanдецата – и тя заразказва за Дядо Коледа и еленчетата му, за летящата шейна и джуджетата, за радостта, която носи на децата по целия свят. – Аз вярвам, че той съществува и искам да му пратя писмо, но в пощата ми се присмяха. Затова те моля – занеси го вместо мен. Там ще ти се зарадват и няма да се разтопиш!

На Снежко му се прииска да й отговори, но странно защо нито звук не излезе от устата му. Момиченцето закачи на врата му торбичка с писмо, завърза му едно шалче и бързо се затича към къщи.

– Е, сега вече не мога да отлагам. Време е! – и Снежко се наведе напред.

Ако някой беше погледнал в този момент през прозореца, щеше да види самотната фигура на снежния човек да се приплъзва в сянката на дърветата.

Пътят към дома на Дядо Коледа беше дълъг.

 Следва продължениеbksnoscene

из едноименната книга с приказки

dsc05592

Днес е Димитровден. Този ден е дълбоко свързан с моя род по майчина линия – мама е родена на днешната дата, вуйчо ми се казваше Димо. А Светията на родовата къща в село Видбол, Видинско бе Св. Димитър.

В старата българска обредна система понятието имен ден не е съществувало по начина, по който го празнуваме сега. Всеки човек, всеки дом, местност, село, град си имал свой „светец“.

Поверието е, че се избира свят ден около времето, когато стопанинът на дома сънувал някакъв пророчески сън или когато избирал място за строежа, или когато къщата била спасена от беда. Баба ми не знаеше защо нашият светия е именно св. Димитър, но винаги този ден е бил на почит у дома.

Ритуалът е едновременно прост и пищен. Вечерта в навечерието на Димитровден се събирал целият род – деца и внуци. Жените са сготвили богато, омесили са обредните хлябове, мъжете са наточили виното. Празнували само най-близките. Хлябът се оставял на софрата, за да може Свети Димитър да откуси и да благослови дома. На самия Димитровден, трапезата не се вдигала до залез слънце. Всеки можел да влезе в къщата и да бъде почерпен – така някои хора са си отяждали, но никой не се сърдел. Може би от този обичай произлиза изречението „на имен ден не се кани“.

По подобен начин се тачел и светецът на човек. Когато някой се спасявал от беда – болест, нараняване, давене, тогава се гледало денят на кой светия е най-близко и се смятало, че той го е спасил. Така ако някой Велко оздравявал от лоша болест около Атанасовден, светията му бил Атанас и тогава празнувал имен ден. Прабаба ми Яна спазвала до края си всички ритуали около светците на живите си деца и понякога се оплаквала, че й тежи. Даже мърморела на най-голямата си дъщеря Гина, тогава вече наближаваща 70-те: „Ама, Гино, земи си светията, че съм стара и сили не ми останаа“. Ама на Гина не рачала (не искала).

Постепенно дошлото с руснаците празнуване на имен ден според името ти, изместило старата традиция. Георги вече празнувал на Гергьовден, а не на Атанасовден, например.

Всъщност ритуалът идва още от езическите времена, но тогава се наричал „стопанин на къщата“, тъй като се вземало предвид кой е домовладиката, кой е основателят на рода и неговото име се е тачело. Християнската църква иззема старото вярване и го прехвърля от личността на човека към личността на светеца.

1942-27-%d0%bc%d0%b0%d0%b9-%d1%81-%d0%b1%d0%b0%d0%b1%d0%b0-%d1%8f%d0%bd%d0%ba%d0%b0-%d0%b2%d1%8a%d0%b2-%d0%b2%d0%b8%d0%b4%d0%b1%d0%be%d0%bb

Това е семейството на мама заедно с прабаба ми Яна пред къщата ни във Видбол през 1942 година.

Благодаря

 

Напоследък се появи някаква „жалба по едно време“ – рекламни клипове, оформление на магазини и заведения. Даже и аз се включих в подобно обръщане назад. Забавно е, но нека не си правим илюзии – едно време не беше по-хубаво. Просто ние бяхме по-млади. По-чаровни, по-красиви, по-шармантни, по-умни…Нас ни ухажваха млади, чаровни и умни мъже. Сега младите и красивите ни отстъпват място в трамвая. Ала това не пречи да си спомняме и да се усмихваме.1970-1980-godina-Rakovski-102

Когато започнах да качвам в блога си своите разходки в миналото, много хора ми писаха и коментираха спомените ми. Всички те допълваха, поправяха, разказваха свои преживелици – и в блога ми и във Фейсбук. Някои от тези хора познавам лично, с други си писах за първи път.

Повечето от тях ме насърчаваха да събера спомените си за софийските кръчми в книга, в началото аз се подсмивах и си казвах „кой го интересува това“. Но когато „Стара София“ качи на своята фейсбук страница поста за кръчмите по улица „Граф Игнатиев“, само за няколко дни той бе прочетен от повече от 6 000 човека. Не вярвах на очите си, когато гледах статистиката. И тогава разбрах колко ни е нужно да се върнем назад не с омраза и гняв, а и с усмивка.

Затова сега довършвам разходката си „по дирите на изчезналите софийски кръчми“ и се надявам книгата да види бял свят по Коледа. Дано!

На тези, които ме насърчаваха, допълваха, изискваха, оборваха, редактираха, споряха, разказваха, споделяха… искам да благодаря. На Антоанета Тодорова, Димо Калоянов, Яна Узунова, Игор Марковски, Коце Занков, Румяна Пашалийска, Илиан Лолов, Румяна Петкова, Страшимир  Симеонов, Вера Яначкова, Галина Меламед, Валди Тотев, Жени Манолова, Джина Василева, Борислав Попов, Магдалена Ангелова, Лиляна Найденова, Александрина Пендачанска, Васко Попвасилев, Юри Лазаров, Крайо Краев, Рада Маринова, Жанет Митева, Гина Христова, Ваня Маринович, Марио Бойков, Нина Доковска, Стефан Краев, Миглена Гигова, Иван Колебинов, Владимир Влайков, Николай Канев, Мартин Захариев, Настимир Цачев, Евгени Михайлов, … и толкова други, на които разбрах само малките имена – Василена, Красимир, Вал, Чуши, Евгени, Ваня, Никола… Не мога да ви изброя всичките.

Благодаря ви!

Видин беше изключително красив град. Град, който от векове се е развивал по план и с премислена архитектура. Нещо, което сега трудно си личи.

Видин карта на крепостта 1720 г

Главен архитект на видинските крепости и калета през ХVІІ век, бил Мустафа ага, по-късно произведен в паша. Но освен крепостни стени, Мустафа паша съградил и една великолепна джамия, в която по невероятен начин е постигнал илюзия за огромно вътрешно простраВидин джамиянство. Осман Пазвантоглу е погребан не в придворната джамия, а именно в тази, която големият архитект бил построил 100 години по-рано. Точно насреща през улицата е била родната му къща. Мама ме е водила да видя гроба му – паметникът беше увенчан със старата турска чалма, поредното напомняне, че Осман Пазнавтоглу през целия си живот не се е покорил на султан Селим ІІІ, който въвел феса. Интересен е и надписът върху паметника: „Помени с добро горкия Пазвантоглу Осман. И придобивай добрини [добродетели]!“

Джамията, за която съм чувала, че наричали и Дервишка, беше точно тази срещу къщата на дедо Вълчо и аз всеки ден минавах по нея на път за центъра на града. Гробът на Бунтовника, който за втори път направил Видин столица, беше обрасъл в бурени, а след това точно до него построиха жилищна кооперация и тоDSC05625.JPGй се сви под задните й балкони. След като устояла три века, джамията бе съборена с разрешението на Института за паметници на културата. Ето я на една стара снимка, която мама е заснела някъде през 50-те или 60-те години. А това е гробът на Осман Пазвантоглу днес.

Мама си е направила труда да напише и за други застрашени или вече разрушени архитектурни паметници на Видин – текето на Салахадин баба, родната къща на великия художник Жул Паскен, за невероятната видинска синагога, от която сега са останали само руини. Някои от тях аз помня в един по-добър вид.

В началото на века великолепните сгради в европейски стил, вече били построени и мирно съжителствали с минаретата на джамиите, със синагогата на просветената еврейска община в Калето, с крепостите на античността. С годините малките дюкяни и калните улици изчезнали, домовете на забогатяващите вече търговци, адвокати, лекари са се множали, видинлии пътували и взимали пример от Виена и Будапеща, Мюнхен и Прага. Видин станал европейски град на хора с образование, самочувствие и дух.

Видинските къщи 1971_1

В моето детство всичко вече беше позанемарено, но още се виждаше старата красота – корнизи, фронтони, подпиращи балконите атланти, медальони с барелефи, каменни парадни стълбища и огради от ковано желязо. Никоя къща не си приличаше с никоя друга, всяка имаше свое собствено лице и свой характер.

 Някъде през 60-те години престанах да ходя във Видин, а много скоро след това – в края на 60-те и началото на 70-те започна ново строителство и заедно с него изчезнаха цели квартали. На мястото на красивите здания в центъра се извисиха окръжен комитет на Партията, Кметство, пропорцията на площада се промени и той стана някак по-малък. Цялата улица към пътя за Видбол, където в красиви къщи живееха доста наши роднини, беше срината и там построиха кооперации – безлични и просташки. Така и не разбрах защо, тъй като във Видин нямаше жилищна криза, хората си живееха по селата, а празно място за блокове на работниците от новопостроените заводи имаше бол. Струва ми се, че по този начин градоначалниците искаха да откъснат хората от корените им, да ги обезличат и да ги направят послушни.

Така изчезнаха красивите огради, кованото желязо от балконите и парапетите бе дадено за скрап, атлантите и амурчетата се въргаляха разбити… И всичко стана еднакво. Но това едва ли вече имаше значение. Старите собственици, строили с любов домове за поколенията след тях, бяха измрели, а децата им отдавна се бяха изселили в София или в чужбина. Интересното е, че в по-ново време т.е. след 10 ноември, вече възрастни, те се завърнаха. Някои от тях възстановиха запазените къщи и при отиването си във Видин ги виждах в крайречната градина. Разхождаха се както едно време, но се различаваха от другите – бяха хора живели спокойно, осигурено и нестрахуващи се.

Тези дни след 10 години отново се върнах във Видин. Той продължава да е красив, но разрухата е още по-голяма.

DSC05420

DSC05421DSC05426

Зная, че това е най-бедният край  на България. Но зная и че хората бяха работливи, че земята наоколо беше плодородна и не си спомням дали е имало нещо, което като се засади или засее, да не даде плод – имаше и жито, и кукуруз, и бостани с любеници и пипони, и башчи с домати и пипер, лозя и овощни градини, ниви с коноп и памук… В детството ми гарата беше пълна с товарни влакове, а от пристанището отплаваха шлепове. Сега е празно.

Но зная и още нещо – че  самоволията, национализацията, колективизацията, реквизицията изпъдиха работещите хора от селото и града. Можещите и знаещите потърсиха късмет в София, Германия, Австрия, Щатите, Австралия. След тях дойдоха управници с ниска култура и високо самочувствие. Те рушаха, но не създаваха. Сега на тяхно място се настаниха подобни нискочели, алчни създания, които продължават да мислят само за собствените си облаги, а не за благото на града.

DSC05627

Мислех да снимам още, но ми стана мъчно. Предпочетох да гледам Дунава и да си представям какво ли би било, ако бяхме останали в Европа още преди 70 години.

DSC05591

Тази година ще посветя Световния ден на книгата на Мама.

Когато бях дете боледувах много често и тогава, за да ме забавлява, мама ми четеше на глас. Лежах с висока температура, а тя взимаше „Панаир на суетата“ или „Големите надежди“ и аз се потапях в един свят, толкова различен от дребните ми болести и проблеми.

Сега не мога да си представя как мама е успяла да ми изчете на глас целия Дикенс, Балзак, „Унижените и оскърбените“ и „Бели нощи“ на Достоевски, повестите на Гогол, разказите на Чехов, приказките на Хофман. Да ми рецитира Блок, Ахматова, Бърнс.

След това пораснах и сама се зарових в купищата книги, които тя купуваше от антикварите или от руската книжарница на „Царя“. С годините свикнах и аз да откривам книги и автори, които тя беше изпуснала – даже се получаваше своеобразна надпревара.

Мама продължаваше да намира, незнайно от къде, забранената руска литература – „В круге первом”, „Раковый корпус”, „Доктор Живаго”, алманах „Метрополь”… И аз започнах да нося – разменяхме дебели книги, а стиховете и песните преписвахме. Най-горда бях с „Архипелаг ГУЛАГ” – но това вече беше в края на 70-те години.

Сега съм зарита с книги – мамини, таткови, мои, на дъщеря ми. Някои пазя, други подарявам, трети оставям вечер пред книжарници, та дано някой си ги хареса.

Благодаря ти, мамо, че ме научи да Чета.

1954.10.08.г

Най-хубавата дума

МАМА

август 1949 и ноември 1987