Feeds:
Публикации
Коментари

Благодаря

 

Напоследък се появи някаква „жалба по едно време“ – рекламни клипове, оформление на магазини и заведения. Даже и аз се включих в подобно обръщане назад. Забавно е, но нека не си правим илюзии – едно време не беше по-хубаво. Просто ние бяхме по-млади. По-чаровни, по-красиви, по-шармантни, по-умни…Нас ни ухажваха млади, чаровни и умни мъже. Сега младите и красивите ни отстъпват място в трамвая. Ала това не пречи да си спомняме и да се усмихваме.1970-1980-godina-Rakovski-102

Когато започнах да качвам в блога си своите разходки в миналото, много хора ми писаха и коментираха спомените ми. Всички те допълваха, поправяха, разказваха свои преживелици – и в блога ми и във Фейсбук. Някои от тези хора познавам лично, с други си писах за първи път.

Повечето от тях ме насърчаваха да събера спомените си за софийските кръчми в книга, в началото аз се подсмивах и си казвах „кой го интересува това“. Но когато „Стара София“ качи на своята фейсбук страница поста за кръчмите по улица „Граф Игнатиев“, само за няколко дни той бе прочетен от повече от 6 000 човека. Не вярвах на очите си, когато гледах статистиката. И тогава разбрах колко ни е нужно да се върнем назад не с омраза и гняв, а и с усмивка.

Затова сега довършвам разходката си „по дирите на изчезналите софийски кръчми“ и се надявам книгата да види бял свят по Коледа. Дано!

На тези, които ме насърчаваха, допълваха, изискваха, оборваха, редактираха, споряха, разказваха, споделяха… искам да благодаря. На Антоанета Тодорова, Димо Калоянов, Яна Узунова, Игор Марковски, Коце Занков, Румяна Пашалийска, Илиан Лолов, Румяна Петкова, Страшимир  Симеонов, Вера Яначкова, Галина Меламед, Валди Тотев, Жени Манолова, Джина Василева, Борислав Попов, Магдалена Ангелова, Лиляна Найденова, Александрина Пендачанска, Юри Лазаров, Крайо Краев, Рада Маринова, Жанет Митева, Гина Христова, Ваня Маринович, Марио Бойков, Нина Доковска, Стефан Краев, Иван Колебинов, Владимир Влайков, Николай Канев, Мартин Захариев, Настимир Цачев, Евгени Михайлов, … и толкова други, на които разбрах само малките имена – Василена, Красимир, Вал, Чуши, Евгени, Ваня, Никола… Не мога да ви изброя всичките.

Благодаря ви!

 

Витошка и Алабин 1971

През 70-те години се появи една нова тенденция за „специализиране“ и „групиране“ на обектите по някои централни улици.

Малко по традиция „Раковски“ се бе обособила като театрална улица. Нямаше как да премахнат кръчмите, но ги модернизираха и доста от тях изгубиха стария си чар. На „Стамболийски“ в тази част, която сега е улица „Съборна“, се заформиха представителства на чужди авиокомпании, като „Еър Франс“, а наблизо беше и офиса на Вагон Ли Кук. На „Леге“ и „Васил Коларов“ („Солунска“) се разположиха модни къщи и централи.

А булевард „Витоша“ бе рекламиран като „активен търговски пасаж с множество заведения“. Особено след големия ремонт, когато се появиха доста нови ресторанти, които за съжаление не познавам. Ровейки из Интернет откривам ресторант „Българска гозба“, ресторант „Хавана“, Италиански ресторант, сладкарница „Ваканция“.

 Но аз ще започна с първото модно заведение, отворило през далечната 1967 година – „Бразилия“. Намираше се почти на ъгъла на Витошка и Солунска.

Кафене Бразилия_1

Ако прочетем днес старите вестници, ще разберем, че е „рожба на кооперирането на външнотърговско с вътрешнотърговско предприятие“ – в случая „Булет“ и „Здрава храна“. Странно е това външнотърговско дружество с превод на името „куршум“, а в по-остарелия вариант „гюленце“. Как ли са гледали чуждите фирми и какво ли са си мислели? Всъщност малко преди да „роди“ кафене Бразилия, „Булет“ започва сглобяването на леките автомобили  „Булгаррено“, като първите са били произведени във военните заводи в Казанлък – явно точно на мястото си. Всъщност е по-добре от военни заводи да излизат леки коли, а не от завод за самовари – калашници. По-късно сглобяването им се премества в Пловдив, но за съжаление не продължава дълго. Все пак някои щастливци успяха да си купят „българска кола“ и може би даже са отишли да пият кафе, возейки се в нея.

Моето първо влизане в „Бразилия“ бе през януари 1968 година. И знаете ли откъде идва тази точност – това бе първата ми ваканция като студентка. Върнах се в София и ме заведоха на най-готиното място. Тогава още не обичах кафе, но пих кока кола. Чувствах се като в друг свят, ама то след Москва всичко ми изглеждаше по-европейско, даже аз самата. А после вече свикнах с ароматното кафе и даже с капучиното.

Кафене Бразилия_2

Интериорът не беше типичен за онези години – отляво баровата стойка, зад която спретнати и най-важното любезни момичета мелеха кафе, пълнеха чашите от машините, на бар плота стояха от онези захарници, дето трябва да ги наклониш, та захарта да изтече от чучурчето и всеки си сипваше колкото му душа иска. Разбира се, имаше и други напитки, но главното бе Кафето – истинско бразилско (или поне в началото). Фронтално – огромен фототапет на Копа Кабана в Рио де Жанейро, от тавана висеше голяма клетка с папагали, а лампите бяха скрити зад имитация на палмови листа. Абе, чувстваш се почти като маймунка в джунглата. Но пиеща кафе.

кафене Бразилия

Можеше да седнеш на някоя от малобройните масички, а можеше и да застанеш до плота – там беше по-cool. Разбира се, в кафенето идваха доста известни и не толкова популярни физиономии – повече бяха наскоро завършилите актьори от ВИТИЗ, които при връщането си в София гледаха да се разведрят и да се покажат, за да не ги забравят.

Въобще там публиката беше разнообразна – ранна утрин се сблъскваха два потока – на „снощните“, които имаха силна нужда от кафе, за да избият махмурлука и на „кукуряците“, които пък трябваше да се разсънят, за да отидат на работа. По-късно идваха „свободните професии“ – актьори, художници, журналисти – бърз обзор на какво се е случило вчера, с какво маце си се запознал или над какво работиш и после „тичане по задачи“. А след това настъпваше времето на „кибиците“ – т.е. тези, които имаха предостатъчно от него, та да избират какво да го правят. И всички тях ги обединяваше не само модата, но и аромата на прясно смляното кафе, което аз и до днес обожавам.

И „Бразилия“ не се заседя дълго – кога точно я затвориха не помня, предполагам, че в края на 70-те или началото на 80-те години. Въобще при всеки ремонт – винаги в чест на пореден конгрес или годишнина на великата септемврийска дата – заведенията бяха не ремонтирани, а направо променяни. Сякаш традицията е нещо вредно и порочно.

Така например по големия ремонт през 1983 г. изчезна старата кръчма „Червено знаме“ – намираше се на ъгъла на „Витошка“ и „Гочо Гопин“ („Кърниградска“) и беше на два етажа. Преправиха я на италиански ресторант – на първия етаж кафе-сладкарница и винарна (как ли ги събраха заедно!), а на втория – ресторант. Май го бяха кръстили „Соренто“ – дали не беше заради песента „Come Back to Sorrento“?

Италиански ресторант може би на бул Витоша

Друга такава голяма промяна беше на площад „Ленин“ („Света Неделя“). Там на ъгъла на „Стамболийски“ имаше снекбар с кафене, но в началото на 80-те години започна ремонт. Той бе предвиден на два етапа и трябваше да преустрои площ, обхващаща и пространствата между ул. Витоша и ул. Позитано в „представителен комплекс, който да се състои от ресторант, заведение за бързи закуски, кулинарен магазин, павилион с покрити тераси, кафе-сладкарница и цветарски магазин“.

Ресторант Рубин

Амбициозен проект, пък взеха и че го довършиха. Е, вярно, по време на копаенето разкриха руини от антични постройки, но бързо ги покриха с бетон и върху тях построиха предвидения в проекта павилион. Кой знае подизпълнителят „Интерфин“ от Милано как ли се е чудел, как ли се е маел. Ето под тези покрити тераси са споменатите разкопки.

Ресторант Рубин_4

 Ресторантът си беше лукс – огледала, висящи тавани, разсеяно осветление. Вярно, че столовете повече подхождаха за закусвалня, но в замяна на това бяха по-лъскави и тапицирани. Имаше и оркестър с йоника и певица. Казват, че там пеела и Стефка Оникян – в такъв случай завиждам на клиентите, но като си представя обичайния за такива заведения дим и шум, сбърканата акустика, едва ли са чували нещо. А и имаше задължителен репертоар. Снек-барът, откъм „Позитано“ бе по-непретенциозен – по-тих и не с кълбета дим, но пак с добра кухня.

Интересното е, че точно пред „Рубин“ за пръв път ядох дюнер. Беше предколедната лудница, наоколо пълно с доволни хора, пийнали по едно греяно вино от съседния щанд и хапващи вкуснотии, изнесени от заведението. Не помня дали през тази или някоя друга година целият булевард „Стамболийски“ беше затворен за няколко дена и преустроен в Коледен базар. Между скарите и буретата с вино, заедно с дошлите от всички краища на България производители, имаше и кошари с овце, които жално блееха, шокирани от шумотевицата и алкохолните изпарения. И ние като овцете се лутахме, бутахме, избирахме и най-важното – опитвахме се да пробваме от всяко изпречило се буре на пътя. Аз залагах на червения осмарски пелин. В ония години още не го разреждаха.

В началото на 80-те властите нещо се отвориха и започнаха да организират предколедни базари. Не само като споменатия вече, а и в Борисовата градина. От прозорците в телевизията гледахме кога разпъват шатрите и след работа отивахме – потропвахме с градските си ботуши на снега, пиехме греяно вино и душите ни ставаха по-меки, по-дружелюбни и по-добри.

Но да се върнем на булевард „Витоша“. Заведенията на него се появяваха и изчезваха – ресторантът на Ловно-рибарския съюз май остана най-дълго, може би даже още го има. Понякога след взимането на по-големи хонорари там сядаха и приятели – Виктор Пасков, Христо Калчев. Казват, че кухнята си струвала, но аз никога не съм обичала дивеч, а баща ми непрекъснато ходеше на риба, пък и хващаше, та не ми беше интересно.

Попското и заведенията под него

Ето например още една промяна – „Попското“, всъщност наричаше се „Сердика“ – отляво кафе сладкарница, отдясно ресторант „Българска гозба“. След ремонта на булеварда изведнъж се появи ресторант със същото име, само че на „Витошка“ 34. Какво ли е станало със старата Гозба? Как ли са го прекръстили и защо ли им е била нужда тази смяна на името? Изникна ресторант „Рожен“, сладкарница „Ваканция“, а изчезна кафене „Берое“, което също имаше хромиран бар-плот и високи столчета.

А през 1985-та на ъгъла на „Патриарха“ и „Витошка“ се появи и модният за известно време „Форум“.

ресторант Форум

Ето как го рекламира социалистическият печат: „комплекс за обществено хранене, включващ ресторант, заведение за сервиране на топли гарнирани кифли тип кроасан и бар за консумация на шампански вина от най-различен тип и произход с подходящи за тях мезета.“ Само като прочете това уважаващият истинските кръчми човек, никога не би стъпил там. Но клиенти имаше. По едно време, след промените през 1989 г., казаха, че станало мутрешко – може, не любопитствах.

Магурата

Някъде там – 1983 г. се появи и сладкарница „Магура“. Защо име на пещера? Ами защото всъщност това беше т.нар. „сладоледена къща“ – а в пещерите е студено, има сталактити, сталакмити… на някого са му заприличали на върха на сладоледа и ето ти „Магура“. Предлагаха се няколко вида мелби, всякакъв цвят и вкус сладоледи и даже можеше да се вземе и за вкъщи. Всъщност сладоледът беше вкусен, но не мога да кажа същото за чейджаджиите наоколо. Заради непрекъснатия поток от хора наоколо, те се събираха и предлагаха долари на цена от 5 лева, вместо от 2. Дали пък това не спомогна за девалвацията на лева? Държавата не се остави, започнаха хайки, но все ми се струва, че бяха някакси вяли. А чейнджаджийството стана професия, вече им викаха „магураджии“, бая народ забогатя и сладкарницата стана нарицателно.

Кравай през 80-те

Магураджиите прескачаха и до „Кравай“, но там публиката беше по-друга. На ъгъла на „Патриарха“ и „Фритьоф Нансен“ се събираше българският ъндерграунт от края на 80-те – „Импулс“, „Контрол“, Кольо Гилъна, Милена, Фънки, Амебата… Атмосферата наоколо е описвана в много книги на млади автори, но най ми харесва заглавието на една от тях „Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин“ на Симеон Гаспаров. Ето как го е видял авторът: „Кравай”, бе нещо като българския Уудсток. Том стоеше затаил дъх, опиянен от гледката, която се откриваше около него. Пред очите му се люшкаше море от младост, пъстрота, свобода, естественост, непокорство и свежест. Той бе попаднал в една, сурова улична поезия, родена спонтанно, от десетките млади бунтари, заядливи пънкари и рошави метъли с кожени якета, които бяха насядали по масичките пред заведението, пиеха, смееха се, говореха, спореха, слушаха музика, заяждаха се, скачаха да се бият, сдобряваха се и…живееха. Живееха, не за утре, не за днес, а за мигът, който ставаше, тук и сега. И който след минута, щеше да е далечна, далечна история.“

Така си беше. Но ми се струва, че всяко поколение минава през своя бунтарски период, че всяко има моменти, в които живее за мига и не се интересува от бъдещето. Така се случи и с моето – ние бяхме хипари, групари,  блусари, рокаджии, пияници, трезвеници… Слушахме Бийтълс, Роулинг Стоунс, Висоцки, Бъндараците, Щурците… седяхме по плажовете, рокендролът бе млад за нас и винаги се намираше поне една китара. Може и да ходехме в различни кръчми, но винаги пътищата ни се пресичаха, компаниите се изпомесваха, а после отново се раздалечаваха.

Но през 70-те години имаше едно място, където вечер със сигурност ще видиш познати и с тях можеш да продължиш нанякъде. И то не беше кръчма, нито ресторант, нито кафене, нито бар – това беше прочутият денонощен гастроном на ъгъла на „Витошка“ и „Алабин“. Колко ли цигари, алкохол и мезета сме изпоизкупили от там посред нощ, някои от момчетата си бяха даже на „ти“ с продавачите, а когато започна и доставка по домовете, разносвачите бързо научиха наизуст адресите ни.

бул. Витоша денонощният магазин

денощният гастроном на Витошка

Ето я „Витошка“ в края на 70-те нощем – тих и безлюден, все още с движещи се по нея коли и трамваи, с книжарницата отсреща, с ресторанта след няколко сгради (как ли му беше името?), а в двора на ниската къща вляво имаше малко антикварно магазинче, откъдето купувах прекрасни стари книги, с кино „Млада гвардия“ след „Солунска“, с домовете на приятелите, от чиито прозорци можеше да гледаш оживлението долу. След всеки ремонт се „запознавах“ отново с булеварда, но тези промени накрая ме отблъснаха. Май „Витошка“ не стана моя любима улица. Кръчмите й също. А сега съвсем.

 

 

/втора част/

 

Да продължим по „Цариградското шосе“. Отдясно след алея „Незабравка“ от югозападната част на булеварда трябваше да се намира жк „Сталин“. Е, спестихме си го – стана „Изток“. И там си имаше всичко – блокове, магазини, кино и даже голям хотел. Построиха го през 1965 година и учудващо не го кръстиха на името на някоя столица от Варшавския пакт, а с патриотичното „Плиска“.

Плиска

Ходила са там май само веднъж и то по работа – да уговарям снимки за интервю с поредния гост, посетил страната ни. Затова в описанието ще използвам статия от началото на 70-те години. Както всеки реномиран хотел и този имаше ресторант с няколко зали, дневен и нощен бар, кафе-сладкарница: „На разположение на гостите на хотела е и големият модерен ресторант, който представлява квадрат със свободно пространство в средата, откъдето струи дневна светлина. Всяка страна на квадрата е една зала на ресторанта, отличаваща се от другите по цвят – синя, жълта, червена, бяла.“ Малко трудно си го представям, но по-важното е, че зеленината и оркестърът са „част от приятното настроение на гостите. Другото идва от обслужването и отличната кухня…“

За оркестъра и обслужването не зная, но за храната са прави. Не съм обядвала в „Плиска“, но знаех, че дълги години ресторантът й захранваше кулинарния магазин за готови храни на бул. „Стамболийски“. Намираше се на гърба на хотел „Балкан“ („Шеретон“), като улицата днес се нарича „Съборна“. През 80-те често ходех да купувам от там храна за вкъщи, тъй като наистина беше вкусна. Но важното бе да отида навреме, за да уцеля най-прясната и любима.

Плиска терасата

На 13-тия етаж на хотела под козирката „…лете под едрите златни звезди са подредени маси и терасата се населява от посетители, които обичат височината, тишината и чистия въздух.“ – каква поезия! Горе беше и нощният бар. А аз пих кафе долу в дневния бар, говорейки по работа. Така не стигнах ни до модерния ресторант, ни до романтичното кафене, ни до едрите златни звезди.

Но затова пък работата често ме водеше към „Парк-хотел Москва“ – намираше се и още се намира в Борисовата градина на улица Незабравка и булевард „Драган Цанков“.

Парк хотел Москва отвън

Парк-хотелът бе построен някъде през 1974 година, почти едновременно  със Съветското посолство и поради това името му не беше изненада. Имам някакъв смътен спомен, че наоколо се намираше и булевард, наречен „Българо-съветска дружба“, но как ли се казва днес? Явно откриването на новия хотел е било в чест на поредната годишнина на 9 ІХ. Но да не си кривим душата – в него имаше всичко за удобството на гостите – ресторант с дансинг и оркестър, ресторант зимна градина, лятна ресторант градина, механа, снек бар, два дневни бара, нощен бар, вариете. Не мога да се похваля, че съм била навсякъде, но поне опитах.

През 70-те години, а и след това то не бяха Международни писателски срещи, Симпозиуми на литературната критика, гостувания на съветски театри, Априлски дискусии и т.н. Снимахме във фоайетата, по ъглите на барчетата, но най обичахме панорамата – ако разговорът станеше скучен, камерата винаги можеше да покаже Витоша, парка…

Всъщност първото ми отиване в Парк-хотела беше свързано с гостуването на прочутия руски театър „Таганка“. Беше есента на 1975 година, първото излизане на „Таганка“ зад граница. Бях редактор на филма за гастрола, който след еднократно излъчване изчезна от фонда, а Любен Георгиев, автор на рубриката „Московски срещи“, снимаше актьорите. Бях гледала няколко от големите им постановки още в Москва, знаех песните на Владимир Висоцки и затова успях да отида на разговора с барда. Беше горе в панорамата, операторът пусна пердетата, за да не му пречи слънцето, аз седнах до камерата и моторът се завъртя. И досега когато отново пуснат някой откъс от този филм, си зная, че в ляво от камерата, но не в кадър, седя аз.

През пролетта на 1977 г. отново снимах в Парк-хотела – този път Международната писателска среща „Мирът – надежда на планетата“. След първата, последва втора, после трета. И телевизията снимаше. Така в тези дневни барчета, лятна градина, панорама се запознавах с интересни хора, с които в повечето случаи говорех чрез преводач, но това не ми пречеше да научавам много. И досега когато си представям кафенето до заседателната зала, виждам бързащия Уилям Сароян, усмихнатия Джани Родари, едва пристъпящият лорд Чарлз Пърси Сноу, любопитния облегнат на бара Евгени Евтушенко, захапалия лулата си Константин Симонов, характерното интелигентно лице на Камило Хосе Села, ироничния Гор Видал. Сега пиша тези велики имена и сама не вярвам, че съм ги срещала, разговаряла съм с тях и даже имам автографи.

Парк хотел Москва ресторанта

С тези хора свързвам заведенията в парк-хотела и може би затова не помня доста постния интериор, приличащ си с всяко друго заведение, строено през 70-те години.

 И да завърша с „Цариградското шосе“ ще се върна в края на 60-те и началото на 70-те години и то с място, свързано с „пътища далечни“ – ресторанта на летището.

летище София

В ония далечни години това беше малка сграда, от която отивахме до самолета пешком. Махахме на отлитащите от терасата, оттам се взирахме, за да различим пристигащите. А ако самолетите закъсняваха, сядахме в ресторанта. Колко пъти съм ходила да посрещам полетите с приятели, които следваха в чужбина (предимно Москва и Берлин). Понякога, когато ме стягаше шапката, се качвах на автобуса с начална спирка площад „Народно събрание“ и отивах на аерогарата. Стоях на терасата, гледах кацащите и отлитащите самолети и си мечтаех и аз да отлетя с някой от тях. Някъде далеч. Най-смешното беше, че ужасно не обичам да съм във въздуха, искам си твърдата земя под краката, но за пътешествие до далечна и странна страна бих се жертвала.

В ресторанта на никого не правеше впечатление, че съм сама, че искам да седна до големите прозорци, обърнати към пистите, имаше и други като мен. За келнерите бе достатъчно да си поръчам нещо. Понякога водех колежките си и ги заразявах с моето желание да пътувам.

А след това затвориха терасата, ремонтираха ресторанта, после построиха и нова сграда.

 магистралаат за Пловдив

Е, стигнах ли края на София? Някъде в далечината е „Черната котка“ или наричана още „Църна маца“, ала и тя не е от моите кръчми.

….

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, skyscrapercity, „Музей на времето“, bgspomen и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

/първа част/

 

Ариана през 60-те

„Ариана“ е мястото, за което повечето софиянци продължават да въздишат. Е, поне тези, които са над 50+! Построена през 30-те години, тя е била собственост на Столична община, която предоставяла съществуващите тогава бюфет и казино под наем, но с условие наемателите да поддържат и езерото. Бързо станала любима и даже предпочитана пред „Дълбок зимник“.

В ресторанта се влизало откъм градината, вътре е свирил оркестър и в центъра е имало и дансинг. А зимно време, когато езерото бивало преобразувано в ледена пързалка, чаша топъл чай с коняк е загрявал кънкьорите и зрителите. Чувала съм, че преди да построят стадион „Дружба“ в особено студените зими там е тренирал и отборът по хокей на лед.

Ариана хокеисти

Не си я спомням по този начин, но ние сядахме предимно навън и то след много години.

Някъде четох, че след 9 ІХ името й е било „Байкал“ – какво ирония! Аз не знаех как се нарича – за мен и моите приятели бе „Ариана“, уютната кръчма с извитото мостче към нея и надвисналите над водата върби. Обичахме да наемаме лодки и да минаваме под дърветата, имаше даже трениращи гребане, а понякога и състезания по корабомоделизъм.

Ариана състезание по корабомоделизъм 1953

Атмосферата в ресторанта напомняше за „едно време“ – всъщност време, което ние не можехме да помним, но познавахме от разкази на по-възрастните. Ето ги – Николай Райнов, Богомил Райнов и Павел Вежинов (от дясно наляво). Кой знае за какво са говорили, разхождайки се в Борисовата градина, а после са  седнали на бира до езерото.

 1942-3 P.V. na ezeroto s Nikolai i Bogomil Rainovi

 По мое време разходките в парка не бяха „популярни“, но доста от нашите млади си прекарваха времето до същото това езеро, може би даже на същите тези столове. Илиан Л. си спомня, че като закъсвали за пари с един приятел – Иво Пашалийски – се разплащали със семейния сребърен сервиз – „половината отиде“. Все забравям да го питам какво се е случило, когато родителите им са разбрали и не са ли се опитали да го откупят.

Но една нощ в началото на 70-те години, при поредното преустройство на централния вход на Борисовата градина и „Цариградското шосе“ – „Ариана“ изчезна. Отново багерите отрязаха част от миналото ни. Там където плаваха лодки се появиха пеещи фонтани и Лили Иванова извиси глас, мястото на ресторанта стана мраморна площадка и както каза някой – „едно време имаше ресторант – имаше хора, сега хора няма – има минувачи“.

Ето как е видял ремонта художникът Георги Железаров. Романтика по социалистически.

ремонта на Ариана от Георги Железаров

От другата страна на шосето две красиви стари сгради „Асеновец“ и „Царевец“ оформяха малък площад – след прокопаването на подлеза и разширяването на булеварда той още повече се стесни, но в началото на 70-те под „Царевец“ имаше кафене с доста маси отвън.

Беше любимо освен на махалата и на доста хора, които живееха по-далеч. Наричаха го нежно „Царевичака“ и особено в неделя там се събираха предимно млади мъже, изгонени от къщи – да не се мотаят в краката на също толкова младите си съпруги. Веднъж жената на Васко Т. го изпратила да разходи бебето, докато сготви обяда, без да съобрази, че приятелите му вече са заседнали. Васко решил да пресече възпитано към парка, но някой го забелязал, дружината викнала и той седнал само за една бира. Колко са били бирите никой не е броил, но когато се прибрал и доволен се разположил на масата, жена му се сетила, че го изпратила с количка! „Къде е бебето???“ – задала тя въпроса, който явно мнозина жени са задавали в неделя. Чувала съм за доста такива случаи, но най- ми хареса този с непознатия за мен Беро, който на „Къде е бебето?“ отговорил с „Кое бебе, мила?“.

Цариградско шосе кафене Царевец

И така  годините минаваха и за тези млади семейства, а и за идващите от провинцията, квартирите не стигаха. И започнаха строежите.

Тук искам да отворя една скоба за така наречените „стари софиянци“ и за новодошлите. При всяка смяна на режими настъпва и едно нормално движение на хората – всеки се стреми да отиде някъде, където смята, че ще успее, че животът му ще бъде по-добър. От село – в съседния град, от малкия град в големия, от големия в столицата, а днес от столицата – в чужбина. Какви са били „старите софиянци“ преди 120-130 години – селяни избягали от родните си места. Моят прадядо, например, участник в Хвърковатата чета и заточеник в Диарбекир, след завръщането си взема жената и децата и също се пренася в столицата. Умира скоро след това, но баща ми е роден тук. Другият ми прадядо e останал в родното село и забогатял там. Децата и внуците му са се разпръснали не само из цяла България, а и по света. Моля ви, не се отнасяйте с презрение към „селяните“ – всички ние сме селяни. Сред нас аристократи няма, само царедворци. Нека ценим хората по ума и морала им, а не по произхода. Дотук с отклонението.

Започнали строежите и по Цариградското шосе – първо комплекс „Ленин“, после комплекс „Сталин“. Само че докато ги построят, конюнктурата се променила и прекръстили „Сталин“ на „Изток“. Доста години минаха, за да прекръстят и „Ленин“ – сега се нарича жк „Яворов“.

Първият комплекс се разположи след Полиграфическия комбинат и БТА върху площ, която днес изглежда смехотворно малка, но тогава си беше добра – в дълбочина стигаше до улица „цар Иван Асен ІІ“. Едва ли имаше повече от 30-ина невисоки блока. Отсреща беше Борисовата градина, по булеварда вървяха предимно тролей и автобуси и по-малко коли, а успоредно на него имаше алея, по която мама ме водеше да караме колело. Само дето от мен и велосипедист не стана, а за шофьор да не говорим.

Та построиха комплекса и доста от моите приятели отидоха да живеят там. На първия разклон на булеварда се появиха и първите заведения – „Феята“ и „Ропотамо“. Като се има предвид, че краят на София тогава беше при разклона за Аерогарата, то те се падаха горе-долу на една трета от пътя до нивите. Може би за пръв път в новото строителство бе построена отделна сграда за заведение – на три етажа, ако се брои и терасата.

 Феята2

Модерна постройка с модерен интериор, отпред тревичка, езерце и в него гола женска фигура, прикрила с ръка бюста си – все пак и деца минават. Гледам сега старите снимки и никъде не виждам надпис „Феята“. Дали въобще така се е наричала официално? Не съм от хората, които са ходили често там. Живеех в центъра на града, а после работата ми се оказа близо до дома.

Във „Феята“ ходеха предимно журналистите от Комбината и от БТА. Даже стършелите си правеха съвещанията там. Колкото и куриозно да звучи, но можеше да се видят както маститите карикатуристи Карандаш, Милко Диков, Теню Пиндарев да обсъждат предложените карикатури, така и младите писатели Чавдар Шинов, Станко Стратиев да се смеят на шегите за следващия брой. Идваха и журналисти от други вестници и списания, едва прохождащи поети и художници.

Стършелите на терасата на Феята Карандаш, Ангелушев и Георги Анастасов

на снимката:  Цветан Цеков-Карандаш, Борис Ангелушев и Георги Анастасов – 1964 година на терасата на „Феята“

„Феята“ беше повече от клуб, тя бе нещо обединяващо хора на различна възраст, с различни професии, често пъти и с различни интереси.

Сега стои самотна, полуразрушена и неприласкана. Какво чака? Някой да я възроди в спомените си, някой да я опише в книга, да разказва на по-младите колеги как са се опитвали да заобиколят цензурата, как са се учили да мислят свободно и какви са били последствията от това. Хубаво би било. Но това не съм аз, има хора, които помнят повече.

От другата страна беше ресторант „Ропотамо“ – подобна архитектура като на „Феята“, предполагам, че е проектиран от същия екип. Ето и снимка на строящото под сградата на БОДК заведение. Изглеждаше типично за 60-те години.

ресторант Ропотамо в строеж от соц.бг

Но това, което отличаваше „Ропотамо“ от останалите ресторанти от този тип бе много добрата кухня – след години ми казаха, че за разлика от повечето кръчми, които били поддържани от „Балкантурист“, тази била на „Наркооп“ и затова храната била по-качествена. На всичко отгоре и цените бяха по-ниски. Сигурно затова и там вечно нямаше места. Непрекъснато се правеха банкети, юбилеи, сватби и изпращания на войници – хем вкусно, хем по-евтино, хем близо до парка.

„Ропотамо“ вече не съществува – през 90-те години попадна в списъка на обекти за приватизация (заедно с „Феята“) и бъдещето му беше предрешено. Него направо го изравниха със земята, за да построят на мястото му „билдинг“, рекламиран от инвеститорите като „мултифункционална сграда с офиси, луксозни апартаменти, подземни гаражи и магазини“ – предполагам, че като този цвъкнат върху Прошековата фабрика. Засега мястото е още празно – докога ли?

 

Следва продължение

„Плиска“, „Парк-хотел Москва“ и „Аерогара София“

 

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Фотоархив на Тодор Славчев“, „Галерия Лоран“, socbg, dumabg и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

 

 ===

Е, стигнахме до Орлов мост.

Орлов мост през 70-те години

Но преди да продължа по „Цариградското шосе“, което преди години се наричаше булевард „Ленин“, ми се иска да свием наляво в посока „Докторската градина“. На „Сан Стефано“ малко след площадчето беше и още е „Вкусното кебапче“. Зная, че съществувало от 50-те години в предния двор на една от кооперациите. Било е по-скоро квартална кръчма, където съмахленците са сядали и където са пращали с тенджера децата за нервозни кюфетета или кебапчета. Всъщност, в много от спомените на моите връстници, а и на батковците се среща това „пращаха ме с една тенджера в „Ашингер“… във „Вкусното кебапче“… в „Баядерка“… в „Локомотив“… Явно след като през 50-те и 60-те години обикновените градини-бирарии, където можеш да заведеш семейството си в неделя, рязко са намалели, а в останалите трудно се намирали места, то останал вариантът – тенджерата с вкусна скара от кръчмата и бира от магазина. И защо не – по онова време все още правеха кюфтетата от истинско месо и те ухаеха апетитно.

Постепенно „Вкусното кебапче“ придоби вид на ресторант, но от по-ниска категория – без задължителния лукс, но все още с добра скара. Много от работещите в телевизията, а и хората от махалата продължаваха да ходят там. В началото на 90-те можеше да видиш Асен Агов, Иван Гарелов, Васа Ганчева, Алис Крайчева, Хачо Бояджиев, Бойко Станкушев.

Ходя понякога и аз с приятели – и до ден днешен. Менюто е стандартно нервозни и обикновени кюфтета, кебапчета с гарнитурата, която днес наричам „социалистическа“ – лютеница с лук, ситно нарязано зеле и пържени картофи.

Другото любимо заведение беше „Чешкия клуб“ или за по-кратко „Чехите“. Има го и до днес.

Чехите

Наскоро за пръв път след многогодишно прекъсване реших да видя какво е останало от него. Влязох и сякаш времето беше спряло – същите маси, същия бюфет, същите картини. И, о, Богове, на една маса – същите хора, които бях виждала там преди 30 години. Беше четвъртък и на втората маса вдясно седяха Любен Зидаров, Георги Чапкънов-Чапа, Григори Григоров и още няколко художника, чиито имена съм забравила. Преди много години предводител на масата на бе Стефан Кънчев – бай Теньо. Той е автор на запазения знак на Чехословашкия клуб, нарисувал го е някъде в началото на 70-те години и им го е подарил. А чешката възпитаница Катя Наимович-Гецова бе изработила витражите. На масата на художниците сядаха и Михалис Гарудис, и Кольо Гецов, и Асен Старейшински, и Пани Панайотов. Академията и СБХ-то бяха наблизо и колко му е да прескочиш за една хубава бира с нервозни кюфтета.

Имаше и отделна маса за университетските преподаватели – на нея се открояваше подчертано демонизираното лице на проф. Иван Славов, с дълги черни бакенбарди и остри повдигнати вежди. Изследователят на кича умееше да говори и да разсмива с невероятни истории и вицове:  „Знаете ли какво е социализъм? – Най-трудният път към капитализма.“ Или  „А кой е преходният период между социализма и комунизма? – Алкохолизмът!“ Е, живяхме ги тези периоди, кой по-лесно, кой по-трудно.

На съседната маса сядаха журналистите от телевизията – Иван Гарелов, Митко Езекиев, Георги Стойчев. Идваха цели редакции, набутвахме се по десет-дванайсет човека на маса за шест и макар че чакахме дълго поръчките си – струваше си. Телешко варено, свинско печено със зеле и кнедли, гулаш с кнедли, брамборак (дебели солени палачинки) или шпанйелски птачек – това последното трудно произносимо нещо се превежда „испанска птичка“ и представлява телешко филе, навито на руло и вътре с яйце, бекон, кисела краставичка и горчица. И разбира се – бира, бира, бира. За някои се полагаше и бехеровка – не зная колко градуса беше, но я рекламираха, че била наложена с 36 билки. Пиеше се за облекчаване на храносмилането – не зная дали е вярно, не посмях да опитам.

Между масите тичаха Топси, Гошо Червения, Пешко, запретнати с бели престилки под кръста и сръчно разнасящи таблите. Една от атракциите на заведението беше „чичото с фъстъците“. В кутия от 35 мм филмова лента той носеше току-що изпечени още топли фъстъци, сипваше ги във фунийка от вестник и бяха вкусни даже като ги попрегореше. Името му беше Осман, а в един момент го прекръстиха на Огнян. Какво ли е станало с него?

В някакъв период забраниха пушенето в салона, но навалицата не престана. Зиме се пушеше на стълбите или в съседните салони, които бяха за чехите. А през лятото – в градината навън, но там маси се намираха ужасно трудно, особено вечер.

Казват, че „Чехите“ са първообразът на ресторантьорската клубна култура. Не зная дали е вярно, но те съществуваха още преди създаването на клубовете към различните творчески съюзи. Хубавото бе, че тук се срещаха хора с различни професии, не само творчески. Хора мислещи, със свободен дух и ум.

През 80-те години Чешкият клуб започна да запада, част от клиентите се пренесоха в съседния Клуб на архитектите, и салона се напълни с „пластмасаджиите“. Сега отново се опитва да се изправи на крака, но въпреки инцидентните посещения, вече я няма онази атмосфера, няма ги онези хора, които умееха да разпалват разговорите и умовете. Жалко.

За „Архитектите“ споменах преди малко. Понякога прескачахме в барчето. Един път бях свидетел на любопитна сценка – на една от малките маси срещу бара седяха четирима известни приказливци. Когато някой от тях успяваше да вземе думата, правеше всичко възможно да не му я отнемат. Та в един момент Георги Стойчев искаше да си дръпне от цигарата, но всяка пауза даваше шанс на друг и затова той стана, вдигна разперена длан, викна „Аз говоря“ и бързо всмукна дима.

Не бях от постоянно посещаващите Клуба на архитектите – отивах с колеги, понякога на късен обед или на ранна вечеря, която неминуемо прерастваше в „гасят лампите“. И там ходеха и журналисти, и художници, и преподаватели от Университета. Имаше даже и архитекти. Но те не бяха известни с лицата си, а с делата си т.е. със сградите, които бяха построили. С някои от тях се гордеехме, с други не толкова – сградите имам предвид, защото архитектите бяха интересни хора, от които имаше какво да се научи. Познавах някои и се радвам, че животът ми ме е срещнал с тях.

На улица „Шипка“ се намираше и Руският културно-информационен център, който по онова време май се наричаше Дом на съветската наука и техника. Казвахме му „Съветското“, за да се различава от „Руския клуб“. Най-интересното нещо в него беше капсула на космически кораб „Союз“, но след като я разгледаш веднъж, ти ставаше скучно и можеше да слезеш по стълбите, да свиеш и да се изправиш пред ресторанта на Дома.

 Съветското на Шипка ресторант

Имаше голям салон, но и маси навън. Вътре не беше особено уютно. Както някой правилно беше забелязал – по-подходящо за банкет, отколкото за нормален обяд. Леко продълговатите маси бяха близко една до друга, а столовете – бели с високи тесни облегалки, бяха наредени по два от по-дългата страна, така че когато дойдеше по-голяма компания, масите лесно можеха да бъдат съединени, без да се налага голямо разместване.

Беше близо до телевизията и ходехме често, но предимно лятно време, за да седнем „на теферич“ или „на свежем воздухе“. Имаше чадъри, а масите и столовете бяха същите като в много други заведения – извити железни облегалки и крака, боядисани в бяло. Терасата бе обградена от кашпи, а между масите тичаха деца – веднъж даже едно викна щастливо: „Мамо, мамо, виж ме – гóла вóда съм“! На втория етаж имаше кафене с тераса, на която лятно време също изнасяха чадъри и столове. Но ние си предпочитахме ресторанта.

Тези, които обичаха руската кухня, можеха да открият в менюто интересни неща, ала изпълнението им беше далеч от това в „Руския клуб“. Все пак сервираха водка „Столичная”, немска бира „Радебергер”, шпроти (не се подвеждайте по странното звучене – това е цаца, но от консерва), черен дроб от риба трескà върху препечени филии с масло. Какъв разкош за онези години!

Ако продължим по „Кракра“ на изток и завием наляво ще стигнем до „новия“ Берлин. Толкова пъти съм ходила на кино в „Сердика“, толкова пъти съм минавала покрай сградата – как един път не станах мукает да вляза в това заведение.

кино Сердика общ план

Ето ги чадърите над входа на киното, но аз не съм сядала под тях. Затова нека някой друг разкаже за него.

По надолу по булеварда в края на 50-те построиха комплекс „Владимир Заимов“.

ресторант и бар Ракета

И както се полага на един истински градски жилищен комплекс там имаше градина, а в градината ресторант и до него бар. Е, имаше и куклен театър, и драматичен театър, и шадраванче с къпеща се жена, но те са тема на друг разказ. Ресторантът в жк Заимов носеше светлото име „Ракета“ (да не се бърка с малката сладкарничка „Ракета“ на „Граф Игнатиев“) и е бил завършен в началото на 60-те години. По-късно през годините го прекръстиха „Варшава“ (това наименование да не се бърка с другата „Варшава“ на „Царя“. Брех, тези столици на братски държави!), но не помня точно кога.

Явно е бил доста престижен за времето си, защото когато Людмила Живкова се жени за първи път, там е бил банкетът. Не мога да се сдържа да не покажа снимка от това „паметно събитие“ – ето го Тодор Живков, който по това време е „само“ първи секретар на ЦК на БКП, а от следващата година ще е вече и министър председател.

сватбата на Людмила и Любомир Стойчев 26.11.1961 пред ресторант Ракета

Тогава не знаех, но сега разбирам, че явно кварталът е бил „елитен“ и в него са имали апартаменти функционери от различен  ранг, а техните потомци са посещавали ресторанта и барчето до него. Това е подтиквало амбициозни момичета да го посещават с надеждата да се „омесят“ с властта. Ходила съм в „Ракета/Варшава“ един-два пъти в края на 70-те, но нито съм познавала отрочетата, нито кандидатките им. А може би тогава славата вече е била залязла, щом е имало места.

Интересното е, че и днес там има заведение със същото име, само че се нарича „Ракета ракия бар“. Не зная защо. Освен ракия той сервира и дизайн – своеобразно намигане към социализма. Телевизори „Опера“, хладилници „Москва“, томове на Ленин и Сталин, табели с апели към гражданите за прилично държание и съвестен труд. Модно е, но понякога е трудно да се различи до къде стига иронията и откъде започва носталгията. Ала не се лъжете – храната и цените не са социалистически, нито носталгични.

Но до тук със „завоя“. Ако е имало други кръчми в тази махала, аз просто не ги зная.

Пред нас е Цариградското шосе, но не и краят на кръчмите. Ето я „Ариана“, ето го „Царевец“, наляво по Иван Асен са „Раците“, а горе на високото – „Феята“ и „Ропотамо“. Имаме още да походим.

булевард Ленин през 70-те

Следва продължение

 

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Спомени от народната република“, vedaslovenaknights.blogspot.com, 24chasa.bg, bgspomen и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

P.S.От Страшимир Симеонов във Фейсбук, но го прехвърлям тук, защото уточнението му е важно и интересно: „в поменатия квартал имаше само още две кръчми – „Златна Панега“ на Златаров с главен сервитaор Заре дзундзурицата, където ходеха предимно офицери от Военната Академия и „Мелник“ на Оборище, почти до кръстовището с Априлов, където се събираха кварталните пияници и всеки ден между 14:00 и 16:00 можеше да чуеш как бай Крум, арматурист в пенсия, а инак бивш конвой от Tod за охрана на концлагеристи във Националсоциалистическа Германия, пее с цяло гърло „Лила е мома еврейка…“ и прекъсвайки между стиховете се провикваше: „Любих я еврейката! Германски офицер!

 

 

 

 

 

(трета част)

 

Подковата на застроената част на площад „Народно събрание“ завършваше пак със „кръчма“ – в случая сладкарница. Първото име, с което я знаех, бе „Виенската сладкарница“. Всъщност, казвала се е „Савоя“, но така я наричаха приятелките на мама. Как се я  преименували в края на 50-те не зная – помня, че по някое време беше и „Пролет“ – само че последователността ми се губи. В ония години в заведението се събираха студенти от Художествената академия и когато мама нямаше на кого да ме остави, ме вземаше със себе си. Нямах нищо против да седя с тях, батковците бяха любезни и даже се стремяха „да не говорят глупости пред детето“. За да бъда търпелива и послушна, ми вземаха мелба с чадърче или даже торта, ала аз предпочитах сладоледите с украса. Ядях бавно, краката ми висяха от стола, но се чувствах голяма.

сладкарницата на площад Нар събрание 2

В Берлин сядаха и професорите от Академията – Евтим Томов, Симеон Халачев, Мара Цончева. Имаха си запазени маси и предпочитани келнери. Това присъствие понякога притесняваше студентите, защото бяха избягали от часове – не че някой повдигаше въпрос, все пак и професорите имаха лекции и упражнения с тях. А ето какво си спомня Лиляна Н. – „Масата в дъното до прозореца – Асен Василев, Иван Мандов, Петър Петров, който след порядъчно пийване идваше да ни нагледа в час по рисуване. И не дай Боже да седне да ти коригира. Отиде ти едноседмичен труд и една работа по-малко за семестриалния конферанс. :) Понякога там ходехме и да си взимаме подписите.“

По някое време прекръстиха сладкарницата на „Берлин“ – стана ресторант с дансинг и оркестър и художниците се преселиха в „Бамбука“, а после в „Славянка“. Но и с това име кръчмата не просъществува прекалено дълго. Някъде през 70-те до паметника на Левски построиха кино „Сердика“, на първия етаж направиха панорамна сладкарница и „Берлин“ се премести. Но софиянци не обичат промените и още дълго си наричаха ресторанта на Царя по старому. Така столицата се обзаведе със „стария“ и с „новия“ Берлин. За да няма празно, имахме и стара и нова „Пролет“ – и двете на Царя, но новата бе след Турското посолство.

Та след като преместиха Берлин, в помещението се настани Варна. И за да няма никакво съмнение, че ресторантът е кръстен на „морската ни столица“, в центъра му тропнаха макет на кораб, а по стените окичиха няколко стилизирани руля. Това беше залезът на емблематичното заведение и въпреки че периодично там свиреха и добри музиканти, залезът му бе неминуем. Беше невъзможно да срещнеш старите клиенти – Иван Пейчев, Радой Ралин, Еди Казасян, Леа Иванова, Иван Кожухаров, Владимир Башев, Николай Генчев, Панчо Панчев. Седяли са там, пиели са, приказвали са, правили са планове за бъдещето… А после са напуснали масите си – отстъпили са ги на следващите поколения.

А те не закъсняха. Само че нещо хич не ми харесваха. „Старият Берлин“ започна да се пълни с араби, тогава те представляваха единственият чуждестранен контингент у нас, и с техните „шантонерки“, чиято такса често пъти била чифт найлонови чоропогащници от Кореком (не зная дали е истина, не съм присъствала на договорка, но така разказваше софийската клюка). За нас място там нямаше, а и в студентските години парите не ни стигаха за често посещение на ресторанти.

Сега на място на „Стария Берлин“ е банка, на мястото на „Бамбука“ май също, „Славянка“ е толкова безлична, че не мога даже да запомня покрай какво минавам. Скука!!! А другаде по света такива заведения ги съхраняват, реставрират, рекламират – „тук седя…“. Абе, кой ти помни!!!

Ялта

Затова пък „Ялта“ в началото на 70-те беше нещо като филиал на Софийския университет. От площад „Народно събрание“ я делеше само къщата на Яблански, по онова време Китайското посолство, отпред се ширеше кръстовището и под него нямаше подлез. Всичко ни беше пред очите.

В по-късните години го нарекоха мутрешко, но за мен, която съм следвала преди времето на мутрите, това беше кафенето, където бягахме от лекции. Тъй като понякога прекалявахме и после ни беше трудно със заверките на книжките, бяхме се уговорили с една колежка – има ли проверка да излезе на стълбите на Ректората и да ни маха. Обикновено аз следях за появата й, тъй като бях най-зорка т.е. далекогледа. Зимно време не ни беше толкова лесно, тъй като вътре бе мрачно – малко като дупка. Но пък си беше модно. В „Ялта“ проверявахме и разменяхме пищови, там чакахме да ни дойде реда за изпита. Въобще студентски емоции.

Със следването и то не само моето е свързан и „Грозд“. Носеха се легенди как професори водели свои студенти там, как разговаряли на всякакви теми, как спорели и как накрая професорите плащали сметката. Това последното правеше голямо впечатление. Но по мое време вече не беше така. Или поне не в моя факултет – казаха ми, че проф. Кольо Генчев го е правил,  но той беше личност, която се различаваше от другите.

През деня сядаха студенти, имащи „прозорец“ в програмата или доброволно пропуснали лекция, а вечер идваха сериозните пиячи. Особено се ценеше бялото димятово вино, не зная откъде им го носеха, но наистина беше по-пивко и ароматно.

следкарница Пролет 70-те къде

Всъщност и с „Грозд“ бъркотията е голяма – и там иде ми, доде ми. Първоначално ресторантът бе в помещението на ъгъла на „Кракра“, а малкият салон от дясно, с вътрешното балконче, любим на асистентите от университета и на всички студенти, беше „Ловна среща“. После превърнаха „Грозд“ във виенска сладкарница и я нарекоха „Пролет“, а  „Ловна среща“ стана „Грозд“. С промяната на интериора се загуби и чисто кръчмарското настроение. Сега на негово място отново е ресторант и то със същото име. Даже са ми казвали, че там все още работи един от бившите келнери – бай Христо, който е над 75 годишен. Хубаво е, че собствениците са го задържали, защото точно такава приемственост поддържа едно заведение и му придава стил. Вярно публиката няма нищо общо с предишната, но поне когато се каже „Грозд“ няма да питат кой и къде.

Не такава е съдбата на друго култово заведение, само на няколко крачки в посока Орлов мост на ъгъла на „Сан Стефано“ – „Дълбок зимник“. Някога, в началото на предишния век, това е било семейна бирария, наричана още „Прошековата градина“. Тогава от фабриката на братя Прошек до заведението бил прокаран „пивопровод“, за да може да се сервира и така нареченото „живо пиво“. Софиянци са сядали там след неделната разходка по „Царя“ цялото семейство, заедно с децата.

Прошекова градина Дълбок зимник

„Дълбок зимник“, който аз зная, си беше най-обикновен ресторант, където си поръчвахме класическата „тройка кебапчета с гарнитура лютеница и пържени картофи“ и пиехме бира, каквато са докарали. Зачестих да ходя там след като започнах работа в телевизията. В началото ме заведоха малко като тест – как ще се представя. Явно минах изпита, защото продължиха да ме канят, а впоследствие просто тръгвахме заедно, без покани. Харесваше ми „демократичността“ – на една маса можеше да видиш асистент режисьор и известен журналист, корифей в професията и абсолютно начинаещ, главен редактор и репортер, без някой да се прави на „по-голям“ от останалите.

Единственото, което не се котираше, беше глупостта. Ето какво веднъж разказа водещ журналист: поръчва той на млада колежка да направи справка за Дора Габе в Енциклопедичния речник. След доста време тя идва и казва: „Там няма Дора Габе“. „Има, провери пак“, но след малко тя пристига с речника и му го тръсва на бюрото – „Няма. Виж сам!“. И тогава на него му просветва: „Ти на коя буква търсиш, бе мойто момиче?“ – „Е как на коя –  на Дора!“. Така че като ви кажат, че днешните журналисти са по-прости от предишните, да знаете, че не е вярно – глупостта не е от вчера, имаше я и тогава.

Входът на „Дълбок зимник“ беше откъм „Сан Стефано“, а точно срещу него бе входът на барчето на телевизията. Всъщност преди да го „дадат“ на БТ – някъде в края на 70-те години, то е било някакъв бар – май се наричаше „Лотос“. Сега се чудя защо сме го посещавали предимно по пресконференции или някакви представяния (презентации по днешному), а не сме слизали там просто така. Може би защото с колегите, с които излизахме след работа, предпочитахме да отидем да хапнем и пийнем с кеф, а не просто да си наливаме в гърлото някакъв алкохол в тъмно, миризливо и шумно място. Всъщност традицията през 70-те и началото на 80-те бе – на обяд в „Дълбок зимник“ или „Чехите“, а вечер – летем в „Архитектите“, зиме в „Журналистите“. Сега като се връщам назад в годините, си мисля, че едни от най-приятните ми спомени от „Архитектите“ е в топлите летни вечери, когато оставахме почти само ние и когато Георги Стойчев, Иван Палчев, Митко Езекиев и други гласовити мъже запяваха. Колко македонски и родопски песни научих от тях, колко майтапчийски също. Не се биеха по гърдите „Булгар, булгар!“. Пееха с удоволствие и за удоволствие и заразяваха и другите с него.

 

Орлов мост 60-те години

„Орлов мост“ през 60-те години. В дъното се вижда трамвая и входа на „Дълбок зимник“. Подлез няма.

Е, стигнахме до Орлов мост.

…….

Следва разходка около

улица „Сан Стефано“ и „Кракра“ и  квартал „Владимир Заимов“

 

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Спомени от народната република и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

 

(втора част)

 

Руската книжарница

Такъв беше булевард „Цар Освободител“ през 70-те години.

Това е кръстовището на „Раковски“ и „Руски“, както тогава се наричаше „Царя“. На ъгъла бе книжарницата за съветски книги „Ленин“, а до нея ресторант „Москва“. Между него и Гранд хотел „България“ бяха Унгарският културен център, книжарницата за чуждоезични книги, представителният магазин на приложния отдел на Съюза на художниците,  въобще – култура.

И „Москва“ имаше няколко зали на два етажа – ресторант и сладкарница, а в подземието беше барът. Прозорците гледаха точно срещу Руската църква.

Но преди това там се е намирал Клубът на КНИК – „Комитет за наука, изкуство и култура“, просъществувал от 1947 до 1954 година. Точно навреме, за да могат родителите ми да се видят повторно, да се запознаят официално или както казваше майка ми: „седнахме на една маса, заговорихме се и не спряхме“. Както е ясно, нямам никакви спомени от онова време. Но виж помня нещо значително по-интересно за крехката ми детска възраст – в мазето на КНИК се намираше Кукленият театър. Там ме водеха да гледам как Червената шапчица среща вълка, там пеехме заедно с артистите – „Хопчо – аз, Тропчо – аз“, там се опитах да помогна на Петя да опази патетата и горко се разплаках, когато не успях, там Дядо Мраз раздаваше подаръци на послушните деца.

Но през 70-те атмосферата в новопоявилия се комплекс „Москва“ беше съвсем различна. Управителят Исак (Изи) Зилберщейн, който по-късно се премести в Клуба на писателите, се стремеше да пренесе не само кухнята, но и духа на московските ресторанти, но този дух не беше особено близък на софиянци. Въпреки това, хранеха вкусно и публиката започна да свиква. Меню в ресторанта бе типично руско – борш, котлети по московски, но се организираха и дни на украинската, молдованската, белоруската кухня. Чайната бе на втория ресторантски етаж – тапицировка с руски елементи, по стените гигантофотоси на изгледи и рисунки от Москва а по едно време май и сервитьорките там носеха стилизирани руски носии.

В началото в бара е свирил – цитирам статия от сп. „София“: „оркестър с диригент Васил Дреников и солист певеца Евгени Йосифов, които създават отлично настроение на посетителите, а когато настъпи полунощ, започва богата и изискана вариететна програма на бюро „Естрада“. След това наново много руски танци и романси“.

След години, когато вече бях спряла да ходя на куклен театър, едни приятели от трупата „Братя Панови“ ме заведоха в същото това мазе, което вече беше бар „Москва“. През периода 1974-77 г. по време на кратките им престои в София, те играеха скечове в бара. След това напуснаха България.

По-късно на мястото на ресторант „Москва“ се нанесе „Минералсувенир“ и сградата си остана известна така и до днес. Вече нямаше ресторант, но имаше кафене на втория етаж и понякога съм сядала там за кратко.

Ето на тази снимка се вижда погубеното писателско кафене, носещо името на булеварда. Но тук център е красивата сграда на Военния клуб.

Военният клуб и писателското кафене

В нея преди войната са се провеждали бляскави балове, в кафенето долу са сядали офицерите и са заглеждали красивите софиянки, разхождащи се по „Царя“. В социалистическо пак имаше кафене, даже изнасяха маси на терасата, но то бе ведомствено и в него не можеше да се влезе току-така. На мен ми се случи един-два пъти по работа – трябваше да вземам интервюта за бъдещата премиера на филма „Зарево над Драва“. Интериорът не беше съсипан, но въздухът бе друг. Струва ми се, че имаше и кухня.

Същата година бях и на един юбилей. Качихме се по тържествено осветеното стълбище до втория етаж и влязохме в залата. Масата беше сервирана – чашите кристални, приборите посребрени, салфетките колосани, цветята деликатни, а зад една полуотворена завеса ненатрапчиво свиреше струнен квартет. Явно някой все още помнеше времето на офицерския елит и нямаше нищо против да го възпроизведе, макар и само за „свои хора“.

Но да продължим по „Царя“.

Следваща спирка – сладкарница „Варшава“. Абе нещо много имена на столици взех да изброявам: по „Раковски“ – Прага, Будапеща и Хавана, по „Царя“ – Москва, Варшава и Берлин! Коя липсва?

И „Варшава“ имаше големи витрини към булеварда, и тя беше на два етажа, само че тук се слизаше надолу.

Напряко на витрината светеше неоновият герб на града или по-скоро негов опростен вариант, отдолу на козирката имаше неонови линии, които осветяваха входа. В дъното бяха стъпалата към долния етаж – „Кошницата“ – така я наричаха всички. А там вече имаше и барова стойка със столчета. И те, и столовете бяха със плетени седалки и облегалки. Дали пък оттам не идваше името? Ходехме във „Варшава“ като студенти. Вече завършилите ни гледаха с покровителствено пренебрежение, но и с носталгия. А ние бяхме млади и наперени – всичко предстоеше. Там се запознах с Анри К. – аз вече следвах, а той тепърва заминаваше за Москва. Реших като по-голяма да вляза в покровителствената роля,  но какво беше моето разочарование, когато разбрах, че той е с цял месец „по-стар“. Не бях изчислила казармата. Седях и го гледах и виждах как талантът струи от него, как трябва да се случи чудо, за да не стане едно от имената на бъдещото кино и култура. Познах.

Студентският домТа като казах „следване“ се сетих и за „Студентския дом на културата“, който се намираше на площад „Народно събрание“. Самият той, разбира се, не бе заведение, но долу беше клубът му. Два салона, предният работеше за студенти, а в задния, който бе отделен с врата и имаше само няколко маси и малък подиум, сядаха предимно шефове от Комсомола. По мое време Студентският дом все още беше към Министерството на просветата, но често служеше като трамплин за израстване в кариерата – имам предвид не кариера като музикант или хорист, или танцьор, а като функционер. Какво да се прави – „такова беше времето“ и ние бяхме свикнали с присъствието на цивилните „музиковеди“. Но освен тях идваха и много изключително талантливи хора – там се запознах с Ники Пекарев и Деспото, там за пръв път чух Камелия Тодорова да пее – не на подиум, просто седнала на маса, за удоволствие.

А като оставахме без пари и вече не приемаха вересия, какви ли не номера сме измисляли. Една вечер след разпускането на репетицията на симфоничния оркестър към Дома решихме да разиграем сценката „Подайте нищему“. Наш приятел цигулар застана на стълбите на Студентския дом, извади цигулката, а друг от така наричаните днес „малки хора“ взе шапка и започна жално да приплаква „дайте стотинки“.  Ние се криехме отстрани или спирахме допълнително двойките, които се опитваха да ни подминат – „не те ли е срам, човекът има нужда!“. Със събраните на бърза ръка пари (пазехме се от милицията) купихме бутилка водка и две кутии цигари от „Варшава“ и потърсихме къде да ги изпием. Колко ни е бил акъла, че да отидем в градинката на „Седмочисленици“, та и да се разпеем под съпровода на цигулката! А там отсреща МВР – бързо ни изгониха, но ние бързо пресушихме бутилката.

Сещайки се за веселите студентски години, прескочих „Астория“ може би най-стария софийски нощен бар. Но пропускът е логичен – ценовото му ниво не отговаряше на празните портмонета на все още непечелещите самостоятелно младежи. Разбира се, по-голяма част от нас си помагаха с хонорари от вестници и списания, но винаги предпочитахме по-непретенциозните кръчми. Бар „Астория“ се намираше точно преди ъгъла с площад „Народно събрание“ до билетния център на БГА Балкан“  и е работил още през 50-те и 60-те години, когато през микрофона са минали повечето ни естрадни величия, но през 70-те години кой знае по какви причини го преместиха на днешната улица „Съборна“ точно до бившето Американско посолство и така „Асториите“ станаха две – старата и новата. А на булевард „Цар Освободител“ се настани Клуба на актьора.

И така стигнахме до Гранд хотел София.

Царя без х-л София

Под това име аз разбирам хотела на площад „Народно събрание“ или както ние го наричахме – „зад опашката на коня“. Беше открит май в края на 60-те години като модерен връх в съвременната ни архитектура. Дълги години на мястото на разрушенията от бомбардировките имаше празно място, на което бе построено лятно кино – там гледах за пръв път комедията „Не горюй“. На тази пощенска картичка от края на 60-те се вижда училището на ъгъла на „Шишман“ и „Аксаков“ и току що построената сграда на „Тексим“ – по-късно там беше Министерството на леката промишленост, а сега е НАП.

А ето го тук през началото на 70-те.

хотел София 1970 г.

Гранд хотел „София“ бе замислен като лице на хотелиерските услуги, вече различно от сталинския тип сграда на хотел „Балкан“ до Партийния дом. Това, че не се вписваше в архитектурния облик на площада, явно нямаше никакво значение. Заведенията в него бързо придобиха популярност – все пак посетителите гледаха отвътре навън и не страдаха от урбанистични предразсъдъци.

хотел София кафенето

Най-популярно стана кафенето – отдалечените една от друга ниски маси вътре и на пръв поглед ефирни столове от извито и боядисано в бяло желязо навън бяха като магнит за любителите да видят и да бъдат видени (особено последното). Влизаше се през входа на хотела или през този на ресторанта вляво. А можеше и от улицата. Интересното е, че сервитьорките – предимно жени, бяха облечени не със стандартните черни униформи с бели престилки, а някакви червеникавокафяви рокли. Казвали са ми, че са били предимно съпруги на милиционери и така по-лесно се е установявала „топлата връзка“ с ДС. Една приятелка си спомня как келнерките бурно са се смеели на шегите на мъжете, а момичетата ненавиждали и всячески унижавали. Зачудих се на какво ли се дължи това, но след това си помислих, че сигурно са завиждали на свободата на изучените, умни и красиви жени, които отказвали да се подчиняват на статуквото. Явно с годините сервитьорките са се примирили със съществуването ни, защото когато съм влизала ненавист и унижение не съм усещала, но и топли чувства също. Ние си знаехме, че сладкарницата бъка от ченгета, а и те не се криеха особено старателно. Друга приятелка, която чакаше международен паспорт, за да отиде при работещия в Тунис баща, с ужас и омерзение ми разказа, как са й направили среща там и как са я обработвали да следи и да докладва за наши сънародници, които срещне. Измъкнала се с „татко работи в малко градче, там други българи няма“. След завръщането й пак са я търсила, но пак ударили на камък.

хотел София ресторанта

Ресторантът беше пищен – дървена ламперия, кристали, странен таван. И тук имаше подиум за оркестъра, дансинг, втори етаж, но ги нямаше стилът и класата на „България“. В този салон на 7 май т.е. Деня на радиото и телевизията се провеждаха ежегодните банкети на БНТ, на които понякога гостуваше и Тодор Живков. Бях на такъв. В началото ми беше любопитно, за пръв път го чувах на живо – Живков говореше интересно, без предварителни записки, но после се увлече и на нас, тези от непрестижния втори етаж, ни доскуча и си седнахме по масите. После долу имаше съревнование кой да го покани на танц – предполагам, че „местата“ са били предварително договорени, а горе ние танцувахме между масите. След като официалните гости си тръгнаха, купонът продължи по-свободно. На следващата година не ни уважиха, така че танците започнаха отрано.

Най ми харесваше терасата на последния етаж. Така и не разбрах какво точно беше заведението – някой го наричаха бар, други ресторант, а ние – „Панорамата“. Сервираха вечеря, но имаше и барова стойка. В него ходеше по-заможният елит – допиваха си след като затваряха „Руския клуб“ или „Журналистите“, или „Писателите“ – артисти, писатели, музиканти, архитекти… цивилни изкуствоведи, млади поетеси или момичета, искащи да пробият в киното.

хотел София панорамата 70-те

По-рано вечер, когато беше и по-празно, можеше да се чуе пианото. Завесите поглъщаха шума отвън, а келнерите с бели сака се движеха безшумно, сръчно сервираха и незабележимо допълваха чашите. Тази кротост предразполагаше към отпускащи тихи разговори. При повече късмет човек можеше да се настани и на малка маса навън, но места на терасата трудно се намираха. А София беше толкова красива отвисоко. С напредването на нощта и на количеството алкохол, с пристигането на все по-разгорещени групи, търсещи подслон за „още по едно малко“, тази задушевност се оттичаше и горе ставаше задимено и шумно. Всъщност оттам започва и повестта „Бариерата“.

„Животът ми беше пълен с такива празни вечери и ненужни познанства, които понякога ми тежат с години. Стараех се да гледам само в чашата си, да не поемам реплики, да не се усмихвам, да не проявявам излишен интерес към нищо и никого. Изобщо хубавичко се наскучах…“

Слава богу, това не се отнася за мен. Аз не скучаех – тези хора ми бяха интересни, особено когато говореха, а даже и когато мълчаха. Понякога с мълчанието си или с кратки реплики те казваха повече, отколкото онези, които ни заливаха с думи. А ненужните познанства сами отпадаха. Хубавото е, че някои от тези, които срещнах там, можеха да летят – ако не в небето, то в творчеството си. „Все едно къде. Все едно как.“

Следва продължение

по „Царя“ – сладкарници „Савоя“, „Ялта“, „Пролет“ и

ресторантите „Грозд“, „Дълбок зимник“…

 

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „слава.bg“, „Спомени от народната република“, „Изгубени в миналото“,  studenthouse.bg, nevsepic.com и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.