Feeds:
Публикации
Коментари

Явно нещата в телевизията вече се променяха и то не към добро. Но аз не мирясвах. След известно време в рубриката „Библиотека ЛИК“ снимах Йордан ЛИКВасилев, който тогава пишеше за Иван Хаджийски – след ОТК изрязаха интервюто без мое знание и предаването се излъчи с 10 минути по-кратко. С Мишо Неделчев снимахме и кратък обект по повод 100 годишнината на основателя на сп. „Златорог“ Владимир Василев – изрязаха го.

Въобще ножицата се оказа, че вече доста щрака и вече доста бе изрязала. Падаха цели предавания, други бяха обезобразявани, но въпреки всичко опитите да се заобиколи цензурата не спираха. Понякога разчитахме на незнанието. Особено се „забавлявах“, когато работех с рубриката „Поетична антология“. Направих, например, 15-минутна подборка по стихове на Александър Галич (емигрирал в Париж и починал, хващайки го ток от новия му транзистор) и друга със стихове на Варлам Шаламов (лежал в сталинските лагери на Колима, Сибир). Или рецитал с откъси от „Книга за българския народ“ на Стоян Михайловски, в който звучи „Властта е хан, където хитреците завземат най-разкошните салони“ и „За да господаруваш – развращавай!“, и „За да робуваш леко – разврати се!“. Първите минаха в подраздел „Съветски поети“, а другият – в „Класика“.

Със заснемането на рецитала по Михайловски се случи нещо интересно, което като че ли подсили звученето на стиховете. Този път с режисьора Любен Морчев бяхме решили да няма декор, актьорът да стои на неутрален сивобял фон, като едната част на кадъра да е „запълнена“ с бледочервено сияние. Таман бяхме заснели първия дубъл, когато ни казаха да изключим всичко. Слязох да видя какво става, но още на стълбите ме спряха едни цивилни непознати и ми изсъскаха да се върна откъде идвам. Само че неочакваното пристигане на Тодор Живков в телевизията така бе объркало всички, че забравиха да ни изключат от общата линия и ние можехме да виждаме какво става в другите студия. Седяхме в режисьорската апаратна на V студио, на единия монитор гледахме как „първият партиен и държавен ръководител“ чете словото си, отключило възродителния процес, а на съседния – на стоп кадър бе нашият актьор, огрян от аленото зарево. И аз се подсетих: „Властта е хан, където хитреците завземат най-разкошните салони“.

Интересното е, че всичките тези боцкания[1] с властта минаваха незабелязано, а проблем ми причини един безобиден рецитал на тема „Театър“ със заглавие „Душата на артиста е ранима“. Двама поети бяха написали писмо оплакване от нас с Велко Йорданов, като обвинението бе „проява на брутален субективизъм“ и „извънлитературни съображения“. Но за тази история съм писала в „За един дребен донос“.

Примери за вътрешна цензура имаше много. Никога не знаехме какво е позволено и какво не (или поне се правехме, че не знаем) и понякога се случваха изненади. По повод една от тях, ако си спомням правилно – влизането в кадър на книгата на Румяна Узунова „Павел Вежинов“ и последствията за част от екипа, поискахме среща с така наречения „Тошо Тайната“ – това бе човекът, назначен в БТ да следи за спазването на държавната тайна. Дойде, седна, изнесе ни дълга лекция за обекти, свързани със сигурността на държавата, за бдителността… а ние все питахме: „това е ясно, ама в културата? Там каква е държавната тайна?“… „ами там… такова… невъзвращенци… такова… да не се излагаме с прекалено критични… такова…“ Тогава някой от нас се изцепи: „Ама ние не знаем имената на всички невъзвращенци, не може ли да ни дадете някакъв списък, за да не правим грешки.“ Тогава Тошо Тайната се разсмя: „абе, всичко знаете вие … няма списък. И внимавайте!“ Наложи се да внимаваме – беше 1984-та година.

Няколко години по-късно, може би 1991-92 г., исках да направя подрубрика в предаването „Форум“, на което бях продуцент, – „Цензурираните ленти“. Първоначалната ми идея беше да разделим екрана на две чрежисьорската апаратна на Форум 1993 г. декемвриасти: отляво да тече оригиналът, а отдясно – празното място на това, което цензурата е отрязала. Посъветваха ме, че няма да е естетично толкова дълги празни сцени в едната част на екрана. Но не това спря идеята ми – просто не можахме да намерим достатъчно пълноценно запазени филми.

И все пак за честта на Телевизията искам да спомена, че във фонда й се пазят нецензурирани варианти на някои филми, които не съществуват в архива на Киностудия Бояна. Такъв е случаят със „Смъртта на заека“ на Анри Кулев – даже режисьорът нямаше копие без изрязаните сцени, но при нас го имаше на 35 мм, така че направихме едно на Националният филмов център по нашата лента.

Подобен е и случаят с надписите на сериала „На всеки километър“. След бягството на Георги Марков, монтажистките са трили с ножче за бръснене името му в титрите кадър по кадър – 24 кадъра в секунда, а всеки надпис седи няколко секунди на екрана. В БТ направо са ги рязали, без да се съобразяват със скок в картината или звука. И все пак в хранилището са се запазили няколко серии с оригиналните надписи. Доколкото можахме, ги възстановихме. Една от старите монтажистки, която тогава още работеше в „Златния фонд на БНТ“, ми разказа как изрязвала имената на избягали колеги и приятели и плачела. За съжаление отказа да застане пред камера. А беше вече началото на ХХІ век. Страх ли беше, срам ли беше – не зная.

Днес няма цензура. Официално.

1994, 24 април с Петър Увалиев

[1] Ако някой направи асоциация с „Бодался теленок с дубом“ на Солженицин, си е за негова сметка. Никога не съм се изживявала като десидент, нито леките ми закачки с властта имаха последствия. Освен може би едно – не ме поканиха за член на БКП. Понякога някои хора се учудваха, че не съм, но дотук. И слава богу, номерът „млада съм още“ вече не минаваше лесно.

 

………

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Advertisements

stefan_kanchev_15

………..

Както може и да се предполага, не всичко вървеше по мед и масло! Вече писах за длъжността „програмен наблюдател“ и функцията, която назначените на нея изпълняваха. Въпреки понякога неприятните сцени, програмните наблюдатели бяха и полезни – човек можеше да си позволи да каже каквото сам прецени, а отговорността за цензурата бе на чуждата съвест. Ако разбира се предварително не беше проработила автоцензурата. Аз поне си се възползвах от свободата – в областта на културата това не беше чак толкова трудно. Но понякога трудът ми даже не стигаше до заснемане.

През пролетта на 1979 година започнаха да се подготвят така наречените предавания за окръзите. Ние отговаряхме за културната политика и мен ме пратиха във Велико Търново, като поръчението беше – „не само официалното“. Радостно потрих ръце и… прекалих.

Наскоро бях снимала в Търново един симпозиум за ІІ-та българска държава, така че бях запозната с доста от проблемите. Влязох в депото на художествената галерия, виждах мухъл по картини, виждах зацепени от промяната на температурата дърворезби, нахвърлени гравюри – доплака ми се, а галеристите 800px-SS.Forty_Martyrs_Church_06плачеха не за заплати, а за техника, увлажнители, съвременно реставрационно ателие. Влязох в затворената тогава църква „Свети 40 мъченици“ – полуразрушена, но истинска. Вървях по улиците и виждах недовършения хотелхотел в Търново 70-те и 80-те на Балкантурист, който ми изглеждаше като „кръпка в дупка“; минавах покрай възрожденски сгради, нуждаещи се от реставриране и поддръжка, срещах се с художници, с театрали, с поети. Само до шефовете на отделите „Култура“ към кметството и към окръжния комитет на партията не можах да достигна. Бяха заети хора, а и аз не настоявах. Но за наблюдаващите ме от разстояние капката преля, когато в Клуба на културните дейци си направих среща с един отец от Преображенския манастир и той ми разказа за разрухата там, за изземането на икони и ценни ръкописи. На другата сутрин си тръгнах с цял изписан бележник, но докато стигна в София вече ме очакваше оплакване. То беше издържано в типичния чиновнически стил с намеци за идеологическа диверсия, намесваха се и класово-партийни принципи. Тогава разбрах колко е важно да имаш зад гърба си шеф, който да те защити. Последствия нямаше. Просто в предаванията за Великотърновски окръг липсваше културата.

(Смешен детайл: Последната вечер в Клуба на културните дейци пристигна един приятел от София с радостната вест за излитането на Георги Иванов със „Союз 33“ и скачването на корабите – даже носеше сп. Български воин. На другия ден броят вече беше библиографска рядкост, а ние научихме за драмата в космоса, която без малко да се превърне в трагедия. Скачване нямаше. Ако бях суеверна, щях да видя предзнаменование. Така и моето „скачване“ с търновската култура не се състоя.)

Един от следващите проблеми бе с предаването ми „Родословието“ от рубриката „За теб, мили роде“ с водещ Дарин Камбов, който за моя радост се придържашеДарин Камбов към сценария ми. Беше лятото на 1980 година. Идеята ми бе доколко съвременния тогава българин познава своя род. По начало родословните изследвания са слабо място в нашата традиция, а те изучават не само социалното минало, но и рода в генетичния му смисъл. Всичко започваше от една фраза на проф. Тончо Жечев „Тоз, който не е от някъде, той от никъде не е“ и въобще не съм очаквала, че тази теза трябва да бъде не само обяснявана, но и защитавана.

Заснехме репортаж с единадесетокласници от 7-мо училище. Обясних им предварително целта на предаването, помолих ги да напишат какво знаят за рода си, без да има нужда да се подписват. Когато прегледах записките им, се оказа, че по-голяма част от тях даже не знаят имената на някои от своите баба или дядо, а за прабаба и прадядо и дума не ставаше. Но ако имаха роднина „активен борец против фашизма и капитализма“, бързаха да се похвалят. От тридесетина 18-годишни младежи все пак един знаеше, че прадядо му бил ботев четник, а друг бе потомък на Ильо войвода… ама не им помнеха имената.

След това отидохме в кафенето на ъгъла на „Раковски“ и „Граф Игнатиев“, където през деня се събираха по-възрастни хора. Тях пък попитахме доколко си знаят корена, разказвали ли са на внуците и ако не – защо? За моя радост един мил господин се върна чак в 18-ти век и започна да изброява и да обяснява. Както казвахме – направи ми предаването.

Имаше и репортажи за честването на Захариевия род, заснет в Бургас, за Гечеви – грънчарски род от 1772 г.

Родословието сценарен план 1В студиото бяхме поканили проф. д-р Веселин Хаджиниколов – директор на Етнографския институт, доц. Борис Тумангелов от БАН и представител на ЦК на ДКМС, които говореха как фамилното име задължава, как то ни свързва с миналото не само на конкретния род, но и с миналото на страната ни; за това, че трябва да се бърза, защото по-възрастните поколения, които носят със себе си родословната генеологическа информация, си отиват и т.н. Нищо кой знае какво, особено от днешна гледна точка. Но нека не забравяме, че тогава живеехме в епохата на „пролетарския интернационализъм“, във „вечна и нерушима дружба с великия Съветски съюз“ и родолюбието не беше на почит.

Беше интересно и не мина незабелязано. Получихме много писма. Хората предлагаха да ги посетим, да помогнем в изработването на родословно дърво, настояваха темата да бъде продължена. Това ни радваше, но не за дълго. Оказа се, че информация за излъченото предаване стигнала до Владимир Костов, който тогава работеше в една от „вражеските“ радиостанции – „Свободна Европа“. В някакво предаване бил похвалил темата, това влязло в сводката, разпространявана сред „правилните“ хора и отзвукът не закъсня – проф. Вл. Топенчаров написа разгромяваща статия във вестник „Поглед“, наложи се моят главен редактор Георги Стойчев да му отговаря, но тъй като беше лято, нещата поутихнаха и нямаше последствия.

Само че в редакторския план на „За теб, мили роде“ съществуваше още едно мое предложение, което трябваше да се излъчи на връх Бъдни вечер – в ония години все още работен ден. Заглавието бе „Традицията“. Работих по сценария с огромно желание, изчетох много, съветвах се с колеги и със специалисти, дадох сценария и на баща си за съвет (одобри го и даже ми посочи къде да наблегна).

Предадох сценария навреме, той стоя дълго на бюрото на шефа, даже пожълтя отТрадицията - първоначален сценарий слънцето. Написах внимателно текста на водещия и въпросите, които ще задава, обясних насоките на разговорите. Акцентът падаше върху разрушаването на традиционните връзки, противопоставянето на традицията срещу отчуждението и нихилизма. Поканих Тончо Жечев, който вече бе напечатал няколко глави от „Митът за Одисей“ в списание „Септември“, тъй като разработването на темата за лотофагите ми бе направило силно впечатление. В това предаване ми се искаше водещо изречение да бъде „какво ще съхраним в паметта си от безкрайното човешко пътуване е нравствен въпрос; както и колкото сме забравили и погубили, така и толкова ще забравят от нас и за нас“. Георги Джагаров беше чул за разговора ни с Тончо Жечев и сам изяви желание да го снимам. Той, като председател на Комисията за запазване и възстановка на духовните ценности (да, имаше и такава комисия!), тогава се бе отдал на патриотична вълна и подготвяше нови ритуали, доколкото помня за сключване на граждански брак т.н. Исках да го питаме до каква степен, според него, може по научен път да бъде създаден ритуал, както и дали може да бъде създадена народна песен, предание.

Е, с такива участници смятах, че предаването ми е в кърпа вързано, ала човек предполага, а друг разполага. В книжка 7/1980 на сп. „Философска мисъл“ излезе разгромяваща статия на Искра Панова „По повод на един „мит“. Тончо Жечев се извини и отказа с мотива, че ако се яви в телевизията, предаването няма да бъде излъчено. Предложи за свои „заместници“ писателя Димитър Яръмов и литературния критик Енчо Мутафов. В последния момент и Джагаров се стресна и се наложи да каня Борислав Геронтиев да поеме неговата роля.

Заснехме разговорите в студиото. Не беше това, което очаквах, но все пак се получи. Компенсирахме с много „изобразителен материал“ – откъси от филми с традиционни български обичаи, баба ми беше изпекла обредни хлябове Боговица и Литургия, говорехме за имени дни, за прошка, за покровители на къщата, за жива старина. Все неща, които днес са толкова познати, но тогава звучаха леко „неправилно“. И тъй като денят на излъчване бе 24 декември, то предаването започваше с един дълъг кадър, в който от бялата мъгла изплуват бавно коледари и пеят „Стани нине, господине“, а после заглавието „За теб, мили  роде… – Традицията“. Беше ударно, силно и захващащо.

Само че се оказа, че пак съм прекалила. След приключване на предварителната прожекция, така нареченото ОТК с програмен наблюдател (цензор), бях облята с невероятни обвинения – ретроградност, изкривяване на истината, съзнателно изопачаване на социалистическата действителност, май чух и нещо за идеологически недомислия. Не вярвах на ушите си – хора, които до този момент ме бяха подкрепяли, сега ме обвиняваха или мълчаха.

За излъчване на предаването и дума не можеше да става. Поискаха да го „поправя“ – отказах. Обясних, че съм заснела това, което мисля, а не мога толкова бързо да сменя мисленето си. Изтриха труда ми. Но по-лошото бе, че в кратки срокове тихомълком бе заснето ново предаване с нови участници, но със същото заглавие, и в него ставаше дума за новите обичаи „изпращане на войник“, за трудовата взаимопомощ и творческото преосмисляне на традициите.

Гледах го на екран, а на следващия ден обикалях да обяснявам на участниците и на хората, които бях ангажирала, че това не е „моето“ предаване, че нямам нищо общо с него. А те се усмихваха и ме успокояваха: „Не се притеснявай, то от самото начало си беше ясно, че няма да се получи.“ А аз така се надявах…

 

следва продължение

…….

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Писателска среща 1977а

През юни 1977 година в София се проведе първата Международна писателска среща под надслов „Мирът – надежда на планетата“. На нея бяха поканени писатели от Европа, САЩ и Канада, които да говорят за мира и за литературата, изразител на надежда. Всъщност една от истинските цели бе да се пробие изолацията, да се заговори за България като за фактор в културната карта на света. Всички се надяваха дошлите писатели да напишат добри думи за родината ни, но истината бе, че много малко го сториха. Ала поне някои от нашите си уредиха преводи в чужбина.

Всички се готвеха усърдно, ние също. Акредитираха ни, получихме списъка с бъдещите гости и започнахме да четем. А тогава нямаше интернет и до информация се стигаше трудно. Използвах всичките си връзки в Съюза на писателите и успях предварително да „доставя“ сведения поне за по-неизвестните. А иначе търсехме книги по библиотеките, правехме справки кой, кога и от кого е бил преведен. Внимавахме да не се изложим.

испанската делегация Гойтисоло Матуте, СелаСрещата се проведе между 7-ми и 10-ти юни в Парк-хотел „Москва“. Камерите на телевизията бяха в залата, имаше и във фоайето, а една от хотелските стаи бе набързо превърната в студио. Благодарение на преводачите успяхме още първия ден да си уговорим част от интервютата. Така се запознах с испанците Камило Хосе Села (след години той получи Нобелова награда), Анна Мария Матуте, Луис Гойтисоло, италианците Джани Родари, Пиетро Бутита, Алдо де Яко. При предварителното разпределение на „обектите“ началниците, които също като Камило Хосе Селамен не знаеха ни английски, ни френски, си „заплюха“ големите имена, та аз се задоволих с испано- и италиано говорящите. Хич не съжалявах. За Джани Родари нямаше защо и справки да правя, беше ми любим от дете. Лошото е, че много се смутих, когато застанах пред него. А той само дето не ме успокояваше. Мил човек!

Камило Хосе Села избрах заради биографията му – бил е журналист, тореадор, пътешественик, писател, приличаше на Фернадел, но беше изумителноЛуис Гойтисоло_2 чаровен. Луис Гойтисоло, най-малкият брат от тримата писатели с това име, бе сравнително неизвестен, но пък беше хубав и умен. Няма да разказвам кой какво е писал, какви награди е получавал – вече има интернет и всеки може да си направи справката, ако се интересува.

В паузите между снимките стоях в залата и слушах. Някои от изказванията бяха тривиални, други откровено скучни, но имаше и интересни. Запомнила съм Евгений Евтушенко, който цитира руския поет Борис Слуцки по свойствения си Евтушенко на трибунатаефектен начин. Слуцки делял читателите на три категории: тези, които вече са чели „Братя Карамазови“; тези, които още не са прочели романа, и тези, които никога няма да го прочетат. Евтушенко бе измислил и четвърта – тези, които са го гледали на кино. После продължи да говори за надеждата, която литературата дава; колко е важно да накараме хората да четат; да се самоусъвършенстват, четейки.

Джон Чийвър, който две години по-късно получи наградата „Пулицър“ за разказите си, говореше за пренебрежителното отношение към писателите в родината му и за възможността да се срещне с колеги тук, в София. Именно у нас той се запозна с Гор Видал, един от най-остроумните и скандални американски писатели, и оттогава датира приятелството им.

Джон Чивър и Гор Видал

По-интересно беше във фоайето пред залата, където имахме възможност да разговаряме свободно с гостите. Там можеше да се видят любопитният и пъргав Уилям Сароян, бавно пристъпващият сър Чарлз Пърси Сноу, ироничният Гор Видал, хладният и високомерен Константин Симонов с незапалената си лула, жестикулиращият и високогласен Евтушенко, изящно величавата Амрита Притам – все хора, които сме чели, за които сме слушали, а сега можехме и да видим.

След като приключиха съвещанията, на писателите бе предложено да разгледат България. Пътувахме с тях заедно с екипа – снимачната техника в служебната кола, а ние с колежката ми в автобуса. От Варна и „Златните пясъци“ през Побитите камъни и Аладжа манастир. После Арбанаси, „Етъра“, Пловдив – Стария в Етъраград. То не бяха софри, то не бяха  дегустации на вино в черешова градина и на други подходящи места. Цъкаха, ахкаха и снимаха. Снимахме и ние. По едно време в Етъра асистент операторът, който носеше резервната камера (без да е заредена), ми пошушва: „Искаш ли да разбереш кой е главното ченге? Гледай сега кой пръв ще се обърне с гръб, като се чуе, че камерата трака.“ Така и стана, няколко пъти на различни места пробвахме и винаги един човек криеше лицето си. Явно беше голяма клечка с бърз рефлекс. После на монтажа, сред хилядите метри заснета лента, пак го търсих, но не го открих. Въобще, на всеки писател се падаха по едно-две ченгета под формата на преводачи, придружители, организатори. Накрая успях да се изпокарам с някои от тях (не с писателите, разбира се), а те се опитаха в последния ден да ми отмъстят на дребно или по-точно дребнаво, но именно „човекът в сянка“, който незнайно как разбираше всичко, ми помогна.Уилям Сароян

И преводачите бяха различни – такива, които знаеха езика блестящо, и други – с други качества. С първите работехме прекрасно, особено аз, тъй като говорех добре само руски (срам ме е, но си го признавам). Те ми помагаха за интервютата, даваха ми информация, винаги бяха на линия при нужда. За съжаление, попадах и на другите. Така проведох един доста странен разговор с Джон Чийвър и жена му. Бяхме в Стария град в Пловдив и наоколо нямаше ни преводач, ни екскурзовод. Чийвър питаше, аз отговарях с да и не, молейки се да съм разбрала правилно въпроса му. Но когато дойде време да се обяснява, се почувствах безпомощна. Разтърчах се, намерих човек с английски и започнах да разказвам. Все се надявам, че съм била преведена правилно. Поне Чийвър слушаше с интерес и кимаше. Дано не е било от любезност.

Писателските срещи продължиха и през следващите години – втората през 1979, третата през 1980. Мисля, че се проведоха общо шест. Нивото не беше вече толкова високо, но идваха интересни хора. И ние продължавахме да снимаме, но вече не толкова интензивно.

post-2642-039932400 1333092321_thumb

 

Фотосите по реда на публикуването им:

  • Откриване на Международната среща
  • Част от испанската делегация и журналистите в действие – в центъра са Луис Гойтисоло, Анна Мария Матуте, а най-вдясно Камило Хосе Села
  • Камило Хосе Села
  • Луис Гойтисоло
  • Евгений Евтушенко на трибуната, зад него седнали са Андре Стил и Ерве Базен
  • Джон Чийвър и Гор Видал по време на заседанията
  • Гостите, българските им придружители и журналисти в „Етъра“
  • Уилям Сароян в черешова градина изучава музикантите и техните инструменти – беше запленен
  • Еднодневен пощенски печат, съпровождащ издадената пощенска марка; на него е изобразена запазената марка, дело на художника Стефан Кънчев – гълъбът на мира, чиято опашка представлява разтворена книга, с вписано в нея земно кълбо.

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Разговорът, който виждате, е заснет в София в бара на последния етаж на Парк-хотел „Москва“ за рубриката „Московски срещи“ на Любен Георгиев. Грееше ярко слънце и операторът пусна завесите, за да не му пречи. Аз седях отляво на камерата и бях радостна, че съм там. Висоцки не беше моят кумир, но страшно го харесвах като актьор и поет.

Беше есента на 1975 година и „Театърът на Таганка“ за пръв път имаше гастрол в чужбина. Изненадващо събитие – авторски и авангардни руски театри рядко напускаха пределите на СССР. Години по-късно разбрахме, че заслуга за това имат Иван Славков и Людмила Живкова. На дъщерята на Първия у нас е било трудно да се откаже.

img20171219_10140855Турнето на този наистина модерен театър,  носещ името на район и площад в Москва, започна на 6 септември 1975 г. и трая 18 дена с представления в София,  Варна, Велико Търново и Стара Загора – „Хамлет“, „А утрините тук са тихи“, „Десет дни, които разтърсиха света“ и „Добрият човек от Сечуан“. В София играеха на сцената на Сатиричния театър. Освен това имаше и рецитали на някои от актьорите, а Висоцки записа първата си плоча. Тя бе издадена от „Балкантон“, а записът – направен тихомълком в Радио София.

Фурорът беше голям, да се намерят билети бе равносилно на удар в десетката. И отново знанието на руски език и представата на началниците ми, че разбирам от театър, ми помогнаха. Бях редактор на филма за гостуването на „Таганка“ – авторът го видя след монтажа, кимна с глава и го прие. Не страдах от наранено самочувствие. Да гледам постановките, да говоря с актьорите беше повече от награда. И въпреки че звездата беше Висоцки, в България дойдоха и други великолепни артисти – Алла Демидова, Борис Хмелницки, Леонид Филатов, Вениамин Смехов, Валерий Золотухин, Иван Бортник… Те играеха силово, с хъс, даваха интервюта, правеха записи, пееха, пиеха, ухажваха и пак играеха. От тях лъхаше енергия, интелект, достойнство, вдъхновение и свобода. Целият свят им бе сцена. И сцената бе целия им свят.

Ето ги – Владимир Висоцки, Юрий Любимов и Алла Демидова, издебнати отВисоцки, Любимов, Демидова фотограф Виктор Гилдяй Виктор Гилдяй по време на репетиция във фоайето на Сатиричния театър. Между другото, постановките на „Таганка“ започваха от предверието и можеше да се случи така, че актьор с будьоновка да ти провери билета и да го наниже на щика на пушката си, или някой друг да седи на стъпалата и да подрънква на китара, или част от трупата да те посрещне пред входа на залата, пеейки.

Какво съм запомнила от гастрола? Много неща, но най-силен е споменът за  „Хамлет“.

Представете си тъмна сцена, чува се подръпването на струните на китарата, от мрака излиза облеченият в черно Хамлет-Висоцки и запява:

„Гул затих. Я вышел на подмостки…“

… и после вълшебството продължава.

Хамлет на „Таганка“ не е принцът датски, а съвременен човек. Висоцки сякаш играе себе си. И когато в речитатив под съпровода на китарата рецитира прочутото стихотворение на Пастернак от забранения през онези години роман „Доктор Живаго“, той набляга на темата „човекът и властта“ и прави мост между времето на Шекспир и Москва от 70-те години.

Висоцки Хамлет 1971А времето е сурово. Декорът е спартански. Актьорите са в обемисти пуловери от груба вълна, Хамлет е с черни джинси. На авансцената има купчинка пръст и оголен меч, забит в нея. Огромна вълнена завеса стеснява и разширява пространството, помита актьорите или ги обгръща, от нея не можеш да се скриеш – тя обема цялата сцена, променяйки движението си отляво надясно, напред и назад, бързо и бавно. Любимов я нарича „крилото на съдбата“.

И както декорът в спектакъла бе действащо лице, така бе и с осветяването на сцената – тъмно и много трудно за заснемане, особено ако не познаваш добре постановката. А ние не я бяхме гледали предварително. Вече знаех за навика на Любимов да стои в дъното на залата и с трицветно фенерче да поддържа темпото и да подсказва на актьорите как върви представлението. Ако започне да премигва бяла светлина, трябва да забързат, ако свети в червено, положението е лошо. Юрий Любеимов

Тогава той предложи да ръководи и нас. Сложихме тракащата камера на пътеката до сцената, аз застанах до оператора, а до мен – Юрий Любимов със своето прословуто фенерче, който ми подсказваше кога ще е възможно да снимаме. Не бях на този свят. Имах привилегията да работя заедно с най-уважавания от мен режисьор на най-интересния театър.

А едночасовият филм, който ние монтирахме цяла нощ, бе излъчен веднъж и после изчезна. И да ме питате къде – не зная, но предполагам, че в съветското посолство.

Имах късмет да ги гледам и снимам!

42 години по-късно Вениамин Смехов, играл Клавдий в „Хамлет“, дойде в България с „Флейта-позвоночник“ – постановката по стихове на Маяковски и кореспонденцията му с Лиля Брик. След края на представлението той застана на авансцената и каза, че е щастлив след толкова години отново да играе на същата сцена и посвещава това представление на 100-годишнината на Юрий Любимов, на 80-годишнината на Владимир Висоцки и на своите колеги от старата Таганка.

И аз бях щастлива, че съм в залата, че отново съм с „Таганка“ и че си спомням за „Хамлет“ и за всички техни прекрасни постановки, които съм гледала преди и след онзи гастрол.

Смехов, Высоцкий, Любимов и Демидова на ген репи Гамлета, Театр на Таганке, 19.11.1971

…..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

…..

…..

БОРИС ПАСТЕРНАК

 

Гамлет

Гул затих. Я вышел на подмостки.

Прислонясь к дверному косяку,

Я ловлю в далеком отголоске,

Что случится на моем веку.

 

На меня наставлен сумрак ночи

Тысячью биноклей на оси.

Если только можно, Aвва Oтче,

Чашу эту мимо пронеси.

 

Я люблю Твой замысел упрямый

И играть, согласен эту роль.

Но сейчас идет другая драма,

И на этот раз меня уволь.

 

Но продуман распорядок действий,

И неотвратим конец пути.

Я один, все тонет в фарисействе.

Жизнь прожить — не поле перейти.

 

 

Хамлет

Спря шумът. На Сцената съм вече.

До вратата плътно прилепен,

аз долавям в отгласа далечен

всичко, дето ще се случи с мен.

 

Мракът на нощта е в мен насочен,

с хиляди бинокли ме следи.

Само тая чаша. Ава Отче,

днес да ме отмине отреди.

 

Вярвам, твоят замисъл голям е,

ще играя ролята докрай,

но това сега е друга драма

и отсрочка тоя път ми дай.

 

Но подред, обмислено се действа;

и на пътя ти стои черта.

Аз съм сам. Във всичко — фарисейство.

Не от ден до пладне — до смъртта!

 

Превод Кирил Кадийски

 

 

 

 

 

През 70-те години бе най-активното развитие на телевизията. Появиха се нови лица – коментатори, водещи: Николай Конакчиев, Тома Томов, Димитър Езекиев, Панорама 1975Георги Стойчев… – днес те могат да бъдат обвинени за много неща, но тогава бяха струя свеж въздух и нарушаваха статуквото. Промениха се и хората, които не влизаха в кадър, но даваха идеи. Промени се стилът на говорене и на работа.

Появи се и втора програма. Първото експериментално излъчване бе, разбира се, на 9 септември 1974 г. а редовните започнаха точно година по-късно – само за София с предавания три пъти седмично – във вторник, четвъртък и събота от 19:00 до 22:30 ч. Както официално БТ 2бе обявено в типичния за годините стил: „Основните цели на новата програма са развитие на духовните потребности на личността, като се набляга на научно-образователните програми и програмите за култура и изкуство“, а няколко години по-късно се заговори и за „укрепване на морално-политическото единство на народа“ – какъв израз само! Всичко това автоматично означаваше, че нашата продукция ще се излъчва предимно там и на нас не ни бе особено драго, че ще ни гледат по-малко хора. Трябваше да минат поне 15 години, да се усъвършенства не само техниката, но и мисленето, да се появи Нери, та Втора програма да стане равностойна и даже да надмине Първа.1975 съботник,в ляво Георги Стойчев

 Но тогава ние си „копаехме градинката“. Понякога даже в буквалния смисъл на думата, когато ни събираха на „ленински съботници“. На тази снимка сме с редакцията на алеите около Перловската река, чистим и копаем.

На всеки му се иска да може да работи свободно и спокойно, но не всеки има тази възможност. Аз я имах. Благодарна съм на хората, които ми я предоставиха. Но все пак си мисля, че да бъдеш свободен е преди всичко състояние на духа. Обстановката и част от колегите в телевизията ми помогнаха да запазя своето вътрешно усещане за свобода и нежелание да се съобразявам с догмите.

Наскоро намерих стар тефтер, в който съм описвала по-важните филми и предавания, на които съм била автор или редактор през периода 1974–77 г. Тогава снимах предимно история, театър и изобразително изкуство.

Автори, с които съм работила, изброени не по важност, а по последователност на снимане: Иван Маразов, Аксиния Джурова, Владимир Каракашев, Ангел Будев, Борис Томангелов, Хенриета Тодорова, Анна Рошковска, Димитър Овчаров, Антон Кафезчиев, Георги Тахов, Йонка Коцева, Лидия Калчева, Нина Мирчева, Александър Бешков, Христо Влахов, Владимир Свинтила, Тодор Цонев, Максимилиан Киров… И това не беше мимолетно познанство, а съвместна, нееднократна работа със срещи, разговори, идеи, противоречия и изглаждането им…

Снимала съм гастролите на Таганка, МХАТ, Малый театр… снимала съм гостуванията на Теодоро Нунес Урета (Перу), Роже Сомвил (Белгия), Дмитрий  Лихачов (Русия)… Взимала съм интервюта от Камило Хосе Села (Испания), Джани Писателска среща 1977аРодари (Италия), Пиетро Бутита (Италия), Луис Гойтисоло (Испания), Анна Мария Матуте (Испания), Филип Боноски (САЩ), Алдо де Яко (Италия), Рита Буми Папа (Гърция) … Разговаряла съм с Уилям Сароян, Джон Чийвър, Евгений Евтушенко, Джеймс Олдридж и още, и още… Надявам се, че въпреки всички наводнения, къси съединения, кражби, тези интервюта съществуват в архива на БНТ не само на хартия.

 

„Изръшках“ България. Моите колежки не обичаха да пътуват и аз поемах всичко, което мога. И колкото по-далеч и по-непопулярно, толкова по-добре. Катерих Скалните църкви край Иваново и крепостта Червен, влязах в пещерата „Дяволско гърло“, пътувах през Триградското ждрело, стигнах до Агушевите конаци и Дяволския мост в Родопите, Побитите камъни край Варна, Улпия Ескус край село Гиген, качих Шипка, набутах се и в ундрукерската печатна база в Самоков и даже се опитах и аз да завъртя пресата… Влизах в ателиета, музейни депа, затворени рушащи се църкви, работилници, тъкачници, в гримьорни и  костюмерни… Беше интересно, изключително интересно, обичах професията си и бях доволна, че съм я избрала.

И това е само до 1977 година, когато даже съм нямала 30 години.

 

следва продължение

 

писателскатасреща 1977

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

stefan_kanchev_15

Едно от първите неща, които Георги Стойчев направи, бе да наблегне на езика, правоговора и правописа в нашите предавания. Грешки не се приемаха. Всеки един от нас минаваше през седмично дежурство, през което гледаше продукцията – в началото само нашата, а след това и на сродните редакции. Критичният (не критикарски) поглед беше важен и необходим. Да не говоря, че тези дежурства ни караха да оценяваме общото ниво на телевизията, а не само да се вторачваме само в собствената си паничка.

Гледах и се учех, не само на правоговор, а и на начин на мислене, на свободно изразяване, на всички тези крайно важни за телевизионната журналистика малки и големи неща: че най-важният въпрос е „Защо?”, а всички „къде”, „кога”, „как” са спомагателни; че когато трябва да се предаде на зрителя някаква информация, то тя трябва да бъде засечена от три независими (един от друг) източника; че при интервю интервюиращият трябва да говори и да се изтъква по-малко от интервюирания; че въпросите трябва да бъдат „извеждани” от думите на разпитвания, а не да се четат от листче в последователност, нямаща общо с посоката на разговора… и още, и още… Благодаря ти, Георги Стойчев!

….

.Георги Стойчев

В редакцията първоначално аз бях нещо като „спасителна команда“. Запълвах дупки, снимах неща, с които на другите не им се занимаваше – те бяха хора с опит и рутина, а на мен всичко ми беше интересно.

„Ти нали се интересуваш от документално кино, бягай в Кюстендил на фестивала и виж какво можеш да направиш.“ И аз отивам и снимам, и се сприятелявам с толкова много хора, които ще ми останат приятели и до днес.

„Ти нали знаеш руски – „Малый театър“ е вече в… (не помня кой град), бягай да подготвиш снимките за гостуването им.“ И аз се мятам на влака и пристигам някъде – то ли в Сливен, то ли в Стара Загора. И така се срещам с Михаил Царьов, Елина Бистрицкая, Игор Илински… Днес едва ли тук някой ги помни, но тогава бяха известни. Със Смоктуновски не можах да се запозная, тъй като той дойде само за представлението на „Царь Фёдор Иоаннович“ от Алексей Толстой, постановка на Борис Равенски. Това беше гвоздеят на гостуването на „Малый театър“ у нас, желаещите да го гледат бяха толкова много, че представление бе в Операта.  А Смоктуновски – толкова различен от останалите, самотен на сцената, далеч от типичната за този театър естетика и режисура и така хващащ за гърлото, че забравяш всичко. Забележителна постановка!

Разбира се, и аз предлагах теми и намирах нови автори. Като например „Съдбата на старите книги“, „Зад фасадата на Народната библиотека“, „Застрашеното богатство“ – за състоянието на съхраняваните в Народната библиотека издания, за мишките, паяжините и хората, които работеха там.

Или моето най-голямо постижение през първата ми година в БНТ – „Тракийска сватба“. Всъщност, никога не съм харесвала вторичния, обработения и стилизиран фолклор, който се излъчваше по телевизията в ония години. Студио, декор с шевици и картонена оградка, моми с къси полички подскачат, а една напудрена певица пее аранжимент на народна песен. Затова и за онова прословуто съвещание с предложенията една от идеите ми беше заснемане на обряд, ама първичен фолклор, така както прабабите ни са пели и играли. Беше ми дадена зелена светлина и аз започнах издирване на нещо истинско, не вторично. Така след доста лутания попаднах на Борис Томангелов и село Скобелево, Хасковско. Оказа се, че селяните, ръководени от местния зъболекар д-р Панчев, за1976 година Гергьовден да не им е скучно в дългите зимни вечери, решили да възстановят някои от обичаите на своите деди. Само че имали достатъчно ум да поискат помощ от БАН. Присъствах на първото показване пред специалисти на направеното. Бяха се потрудили много – и в избора на костюмите, и в песните, и в действията. Бе ми изключително интересно да наблюдавам как корифеите фолклористи, музиколози, историци се омесиха със селските баби, нямаше надменност, всички бяха увлечени от случващото се и обичаха това, което правят. Там се запознах с проф. Николай Кауфман.

Прибрах се възхитена в София, бях намерила това, което търсех и едва изчаках времето скобеловчани да се подготвят окончателно. Подготвих екип, ходих на още една репетиция, поканих режисьор, но първо едната се отказа, а после ден преди тръгване и втората. И те бяха от тези, които гледаха отвисоко на фолклора и не искаха да се занимават „със селянии“. Да е жив и здрав Митко Караджов, тогава все още асистент режисьор, та реши да рискува.

Резултатът от това приключение беше радостен. Вечерта на излъчването работех до късно, не можах да гледам излъчването и се наложи служебният превоз, дето събира всички изостанали, да ме закара и мен до дома. Последен влезе дежурният милиционер и още от вратата започна да хвали какво предаване е гледал. Не се 1975, на снимки в с. Скобелево, Гергьовден; с Ицо Обрешковсдържах – признах, че е мое. На другата сутрин мама ми каза, че проф. Динеков се обадил да ме поздрави: „Щом те хвалят и милиционерът, и професорът, значи наистина е станало“ – похвали ме и тя. И макар че аз се водех само редактор, приемам „Тракийска сватба“ за свой личен успех.

После със същия железен екип – режисьор Димитър Караджов, оператори много младите тогава Румен Костов, Христо Обрешков, Станислав Станчев, директор на продукция Георги Икономов – снимахме и други обреди, докато от фолклорната редакция неРумяна Бояджиева написаха донос за нас и не изявиха желание да „си ги вземат“. На тези снимки, заснети от невероятната фотографка, винаги усмихнатата Румяна Бояджиева, всички сме толкова млади и вдъхновени и не ни пука от нищо – ни от доноси, ни от кариера, важното бе, че си обичаме работата.

Нашият филм „Тракийска сватба“ замина с българската делегация за Гърция и бе един от подаръците, които Тодор Живков е връчил там на държавно ниво, а самодейците на село Скобелево спечелиха конкурс не само у нас, а и в Белгия, където представиха България.

 

1976 на снимки в Скобелево

 

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

И така в началото на месец май ни събраха всички от редакция „Култура“, дойде Иван Славков и ни представи новия ни главен редактор Георги Стойчев. Не беше непознато лице – бях го гледала в „Гражданска трибуна“, където ми хареса бързата му реакция и умението да задава точните въпроси, без да се сепва отГеорги Стойчев 1975 мястото на гостите в партийната и държавна йерархия. Да, ама там беше седнал, а тук прав – оказа се дребен, жилав, с голяма глава и много будни очи. Това беше първото ми впечатление. Но второто се оказа по-важно – умен, остроумен, интелигентен и амбициран да направи от една второстепенна редакция – водеща. Успя – поне за известно време.

Георги се представи, каза две думи и ни помоли всеки да му даде предложение с какво би искал да се занимава занапред, какви теми го интересуват, с кого ще ги разработва и т.н. Даде ни и срок, който не беше кратък. Колежките ми, сменили няколко главни редактора, се опитаха да си живеят постарому, но не се получи. Едно от първите съобщения на Стойчев бе, че ще приема в кабинета си всеки по всяко време, но на отворена врата. Служебни разговори на четири очи не води, а ако някой иска да се оплаче от някого (разбирай изклюкарства), то ще трябва да го доведе и него. Може да ви е странно, но това се спазваше. За почти десетте години, в които беше главен редактор на ЛИК, той много рядко затваряше вратата между кабинета си и секретарската стая, а опитите за интриги бяха деликатно прекъсвани – Георги казваше „един момент“, ставаше, лично отиваше да доведе обекта на доноса с „ела, че еди-кой-си има да ни казва нещо“ и поставяше интриганта в неловко положение.

Даденият за предложения срок измина и Георги Стойчев отново събра редакторите в голямата стая. Едва ли някой е очаквал какво ще последва. Накратко ни обясни, че във всичките предложения има много плява и малко зърно. Че с такива идеи не би могъл да постигне нищо и затова ще съобщи имената на хората, които повече няма да работят в тази редакция. Слава богу, чух своето име сред оставащите. Настана хаос, крясъци – „откъде на къде“, имаше даже реплики, опиращи почти до „ти знаеш ли коя съм аз“. А Георги беше гръмогласен. Успя да ги накара да млъкнат с: „Мислех да не ви излагам, но вие си го поискахте. Как мога да работя с човек, който смята да прави творчески портрет на Тома Сман…“ Спомена и още няколко грешки, които съм забравила, за съжаление. Бях убедена, че преувеличава и на другия ден му го казах. Тогава той ме заведе в кабинета си, извади предложенията, кавалерски скри името и ми показа черно на бяло писанието. Познах почерка, не беше правописна грешка, беше много внимателно изписано – и Тома Сман, и другите гафове.

Следващите дни не бяха лесни за него – скандали, ходатайства, тряскане на врати. Но той устоя. Разбира се, не можеше да уволни никого, но можеше да се отърве от него с прехвърляне на друга работа. Така „Тома Сман“ отиде в Радиото, „завареното положение“ в Телевизионния театър, а другите вече не помня къде. Редакторският екип, който беше редакторски, но още не бе екип, намаля до минимум, ала за кратко. Георги доведе нови хора – кои удачно, кои не толкова и отново се разраснахме. Само че този път оправдано – всеки бе с идеи и с желанието да работи.

Така дойдоха Методи Георгиев (зам. гл. редактор), Александър Лазаров (отг. редактор и партиен секретар), Иван Милев, Георги Костов, малко по-късно Дарин Камбов, Светла Зенгилекова, Варя Палчева. Ресорите се смениха, появиха се нови рубрики – „Насаме с всички“, „За и против“, „Агенция ЛИК“, „Театър без билет“, „Поетична антология“, „Корени“ и още много. Георги явно беше мислил, защото си пролича, че по-голяма част от идеите са лично негови, а новодошлите бяха избрани, за да ги поемат.

Редакция „ЛИК“ започна да присъства на екрана вече осезаемо.

 

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина