Feeds:
Публикации
Коментари

И така в началото на месец май ни събраха всички от редакция „Култура“, дойде Иван Славков и ни представи новия ни главен редактор Георги Стойчев. Не беше непознато лице – бях го гледала в „Гражданска трибуна“, където ми хареса бързата му реакция и умението да задава точните въпроси, без да се сепва отГеорги Стойчев 1975 мястото на гостите в партийната и държавна йерархия. Да, ама там беше седнал, а тук прав – оказа се дребен, жилав, с голяма глава и много будни очи. Това беше първото ми впечатление. Но второто се оказа по-важно – умен, остроумен, интелигентен, амбициозен да направи от една второстепенна редакция – водеща. Успя – поне за известно време.

Георги се представи, каза две думи и ни помоли всеки да му даде предложение с какво би искал да се занимава занапред, какви теми го интересуват, с кого ще ги разработва и т.н. Даде ни и срок, който не беше кратък. Колежките ми, сменили няколко главни редактора, се опитаха да си живеят по старому, но не се получи. Едно от първите съобщения на Стойчев бе, че ще приема в кабинета си всеки по всяко време, но на отворена врата. Служебни разговори на четири очи не води, а ако някой иска да се оплаче от някого (разбирай изклюкарства), то ще трябва да го доведе и него. Може да ви е странно, но това се спазваше. За почти десетте години, в които беше главен редактор на ЛИК, той много рядко затваряше вратата между кабинета си и секретарската стая, а опитите за интриги бяха деликатно прекъсвани – Георги казваше „един момент“, ставаше, лично отиваше да доведе обекта на доноса с „ела, че еди-кой-си има да ни казва нещо“ и поставяше интриганта в неловко положение.

Даденият за предложения срок измина и Георги Стойчев отново събра редакторите в голямата стая. Едва ли някой е очаквал какво ще последва. Накратко ни обясни, че във всичките предложения има много плява и малко зърно. Че с такива идеи не би могъл да постигне нищо и затова ще съобщи имената на хората, които повече няма да работят в тази редакция. Слава богу, чух своето име сред оставащите. Настана хаос, крясъци – „откъде на къде“, имаше даже реплики, опиращи почти до „ти знаеш ли коя съм аз“. А Георги беше гръмогласен. Успя да ги накара да млъкнат с: „Мислех да не ви излагам, но вие си го поискахте. Как мога да работя с човек, който смята да прави творчески портрет на Тома Сман…“ Спомена и още няколко грешки, които за съжаление съм забравила. Бях убедена, че преувеличава и на другия ден му го казах. Тогава той ме заведе в кабинета си, извади предложенията, кавалерски скри името и ми показа черно на бяло писанието. Познах почерка, не беше правописна грешка, беше много внимателно изписано – и Тома Сман, и другите гафове.

Следващите дни не бяха лесни за него – скандали, ходатайства, тряскане на врати. Но той устоя. Разбира се, не можеше да уволни никого, но можеше да се отърве от него с прехвърляне на друга работа. Така „Тома Сман“ отиде в Радиото, „завареното положение“ в Телевизионния театър, а другите вече не помня. Редакторският екип, който беше редакторски, но още не бе екип, намаля до минимум, ала за кратко. Георги доведе нови хора – кои удачно, кои не толкова и отново се разраснахме. Само че този път оправдано – всеки бе с идеи и с желанието да работи.

Така дойдоха Методи Георгиев (зам. гл. редактор), Александър Лазаров (отг. редактор и партиен секретар), Иван Милев, Георги Костов, малко по-късно Дарин Камбов, Светла Зенгилекова, Варя Палчева. Ресорите се смениха, появиха се нови рубрики – „Насаме с всички“, „За и против“, „Агенция ЛИК“, „Театър без билет“, „Поетична антология“, „Корени“ и още много. Георги явно беше мислил, защото си пролича, че по-голяма част от идеите са лично негови, а новодошлите бяха избрани, за да ги поемат.

Редакция „ЛИК“ започна да присъства на екрана вече осезаемо.

Advertisements

Така се започна. В началото се учех – ходех да гледам по студията, апаратните, монтажните… А колежките ми си стояха в стаята и много внимателно следяха кой ми се обажда. Аз познавах доста от операторите в телевизията – тези, с които сеЙордан Йорданов бях запознала във ВГИК – и често някой от тях минаваше да ме викне да пием кафе или да поговорим. Първо мина Риц и те решиха „тоя е!“, да ама на следващия Христо Вълев-Рицден мина Тотето – „тоя е!“, на третия – Данчо… и настана смут. След като дълго се чудеха, накрая ме „прикрепиха“ към Васко Графа, режисьор току-що завършил в Чехия и разпределен в телевизията. Много се смеехме, защото аз не спестявах техните терзания и разказвах на „потърпевшите“.

Как се работеше тогава? В понеделник редакторите правеха летучка, на която се задаваше въпросът „кой какво иска да снима и до каква степен е готов“. Ако идеята се одобреше, сценарният план отиваше при режисьорите, те решаваха какъв ще е снимачният период. Актуалните предавания бяха с предимство, а аз това исках. После снимки, проявяване на лентата, монтаж (когато има свободен), мишунг, ОТК с програмен наблюдател и до ден-два излъчване.

Снимаше се предимно на 16 мм черно-бяло. Цветната лента беше запазена за Аспарух Язаджиев-ПухТодор Живков и компания. Имаше два вида оператори – проверените, които снимаха отговорните събития и другари; и можещите да снимат, за които всички драпахме – ХристоВенко Каблешков Тотев-Тотето, Христо Вълев-Риц, Иван Кривошиев, Аспарух Язанджиев-Пух, Христо Обрешков, Данчо Йорданов, Георги Ангелов-Юри… те работеха и следваха задочно в Москва и още незавършили някои от тях се изтеглиха в „голямото кино“. Ала се появиха нови, с които се работеше чудесно.

Трудното беше не снимането и монтирането, а ОТК-то. Това би трябвало да е технически преглед, където да се прецени годността за излъчване – изравняване на лентата, лепенки, изчистване от маркери и т.н. Но там седяха и програмните наблюдатели – на практика това бяха цензурите, макар че такава дума не съществуваше. Те можеха да спрат предаване, независимо че главният редактор го е одобрил. В началото нямаше проблеми, все пак се знаеше Иван Славков чий зет е, но с годините настъпи стагнация и все повече и повече филми и предавания се спираха, изрязваха със или без знанието на авторите. Имам няколко такива случаи, но за тях по-късно.

Не помня кое беше първото ми предаване – или за писателите фронтоваци, или за тогавашния преглед за театър и драма. Колежките ми държаха здраво литературата и художниците, имаше огромна редакция „Кино“, така че аз или трябваше да се насоча към история, или да помагам за театъра. Нямах претенции – всичко ми беше интересно.

Има-няма месец и половина след моето постъпване и за празника на телевизията обявиха новите преобразования и назначения на главни редактори. „Публицистика“ стана „Съвременник“ с гл. ред. Димитър Езекиев, Учебна редакция стана „Кръгозор“ с гл. ред. Шейтанов, Динко Маджаров оглави „Лъч“, Марко Семов – „Идеологическа“, а редакция „Култура“ и редакция „Кино“ се сливаха в „Литература, Изкуство, Кино“ т.е. ЛИК, а по-късно когато „Кино“-тоГражданска трибуна отново се отдели и се обедини с дублажите, си запазихме абвиатурата и се преименувахме на „Литература, Изкуство, Култура“. Главен редактор стана Георги Стойчев, който дотогава бе работил в „Публицистика“ и беше изпъкнал като блестящ журналист в рубриката, излъчвана на живо – „Гражданска трибуна“. Дадоха му срок да ни вкара в пътя и интересното започна.

 

следва продължение…

 

sgrada_4

Понякога много ме сърбят ръцете да пиша за телевизията и за всички хубави и трудни, смешни и тъжни моменти, за приятелства и предателства, за злоба и завист, за солидарност и колегиалност. Имаше от всичко.

Зная, че може би не трябва да го правя, защото ще бъда субективна, а не бива. Но сега ще разкажа за толкова отдавна, че хората, които ме приеха там, вече ги няма. Въпреки всички трудности, им благодаря.

Отидох да работя в телевизията, която тогава се наричаше БТ, а сега БНТ, още ненавършила 25 години. Бъдещите ми колеги току-що се бяха нанесли в новата сграда и все още течаха промени – не само сградни, но и административни.

Започнах в „Култура“ с шестмесечен изпитателен срок. На 20 март се явих на етажа, нямаше главен редактор и влязох при редакторите. В стаята имаше пет бюра. Там заварих една току-що назначена учителка по руски, снаха на виден генерал от Югозападна България – тя щеше да снима предавания за съветската литература и вече няколко месеца се готвеше и обмисляше какви. Една съпруга на „наш другар“, мисля, че също бивша учителка без висше образование, така нареченото „заварено положение“ от времето, когато в идеологическите заведения не образованието е било важно – така и не разбрах с какво се занимаваше, но не спираше да говори. Една мила жена, назначена защото сестра й беше любовница и майка на син на „другар“ от ЦК на БКП, май и на МВР – тя снимаше за художници. Една комсомолка, която сутрин вадеше куп папки и се скриваше зад тях (по-късно разбрах, че това са отчетни доклади и протоколи от събрания), която трябваше да прави предавания за чужда литература – явно съветската минаваше за своя – след година или две най-накрая засне едно. Една симпатична млада съпруга на  преподавател от Софийския университет, която почти не виждах, защото си гледаше детето – тя обхващаше българската литература. И една театроведка, която беше единственият смислен човек в стаята, през периодите без главен редактор изпълняваше длъжността и.д., в този момент също. Така че тя седеше в кабинета, а аз на нейното бюро. Но за кратко – след като ме огледаха, моите бъдещи колежки ме накараха да застана в центъра на стаята, за да ме чуват всички, и да си кажа биографията. Отказах, опитвайки се да бъда любезна, и отидох да се запозная със съседната стая. Доколкото си спомням, събрах сили да се върна обратно след ден-два. Повече не ме разпитваха, но слухтяха около мен – то каква ли друга работа имаха.

А в съседната двойна стая бяха режисьорите, асистентите им, директорите наМагда Каменова продукция, организаторите – въобще бая народ. Магда Каменова, Любен Морчев, Велко ЙордановПавел Павлов, Велко Йорданов, Нина Мирчева, Златка Тодорова, Митко Караджов, Илчо Лунгов… сигурно забравям някого. По онова време екипите бяха към редакциите и се бяха специализирали. С тези хора работих с удоволствие дълги години и когато направиха така наречените творчески колективи, гледах отново да съм с тях.

Влязох в стаята им, казах си името, те не ме разпитваха коя съм-каква съм, а ме попитаха разгледала ли съм вече телевизията. Отговорих с „не“ и Златка ме пое, за да ме разведе. Обиколихме всичко. Започнахме от лабораториите, минахме през студията, през монтажните, залите за трикови снимки, за мишунг, за ОТК… Някъде още в началото на пътя Златка разбра, че зная какво за какво става дума, признах си краткото следване на операторство и това ми спести дежурните номера, които погаждаха на новаците. Мисля, че бях единственият редактор на етажа, поне на първо време, който знаеше какво е сенситометрия, какво е варио, какво е мишпулт и най-важното – къде не трябва да пипам.

Това с „пипането“ ме подсеща една история. Бях страшно любопитна, особено за мишунг с Митко Герджиковапаратура, която не бях докосвала преди, и на първия ми мишунг започнах да разпитвам. Случих се с една от доайенките. Тя търпеливо ми обясняваше кое какво е, но започна със своето първо стъпване в апаратна. Било в далечните години, когато все още са работели на живо от телевизионната кула в Лозенец. Течал ефир и обучаващият й показвал кое какво е. В един момент тя видяла някакъв бутон и попитала „А това?“ – „Ако го натиснеш, ще спреш излъчването“ – казал колегата. „Ха-ха“ – изсмяла се тя, убедена, че това е дежурната шега за зайци. И го натиснала. Само че не било шега – излъчването спряло. Бързо пуснали надписа „повредата не е във вашия телевизор“. Чудя се как не са я изгонили. А на нашия мишпулт бутонът беше червен и от тази зала нямаше пряко излъчване. Но урока си запомних.

 

следва продължение

„Откривах един човек, живял редом с мен във вонята на онова същото фалшиво общество, но преминал някак незасегнат през него. Все същото хлапе, тръгнало с възторг да разгледа Света, за да види Чудесата, които той крие… създава… пази… предлага…“ – пише Джина Василева за баща си Борис Априлов.

boris-aprilov-1965_1487163940

Тя е била „редом“, а аз ще погледна по-отдалеч.

В края на 80-те години, щом на хоризонта се появи Свободата, на своя конгрес нашенските писатели започнаха да си вадят кирливите ризи. Ако тази енергия да се обвиняват един друг кой какви компромиси бил правил и колко се облажил, беше отишла в честно творене, то от много чекмеджета щяха да излязат непечатани ръкописи.

От „чекмеджетата“ на БОРИС АПРИЛОВ изплуваха много. Защо ли използвах този глагол? Дали защото той обичаше морето и мечтаеше да обиколи света с яхтата си? Представям си ги като гравюра – бюро с отворено дълбоко сякаш безкрайно чекмедже, от него изскачат напечатани листове, политат и кацат на „Ахасфер“. За да доплават до нас.

Познавах доста писатели. Някои даже и харесвах – едни бяха талантливи, други бяха чаровни, но уви рядко и двете едновременно.

Борис Априлов беше и талантлив, и чаровен. В малкото ми срещи с него през детството ми и много ранната ми младост, се радвах да го слушам и наблюдавам. А и да чета. Сега разбирам колко много от книгите му съм пропуснала, но с помощта на Джина вече мога спокойно да наваксам. Тя не само изследва и подреди архива му (има още работа, казва), събра и издаде 9 тома, но и извади на бял свят „Сляпо плаване“ – последния му незавършен роман. И го дописа. Не, продължението не е просто развитие на Аховата идея – кой ли знае накъде щеше korica-1-e1507888419129-230x330да изведе мощното му въображение. Джина ни въвежда в Света на Ахото, преплитайки измислица с истина, литературни герои с реално съществуващи хора.

 „Нима това е смисълът на Живота? Да се движим през света като флашки на спомените си? Но за кого ги пазим? Има ли някъде компютър, който да ни прочете и да ни съхрани в паметта си“ – пита Джина в „Сляпо плаване“. Не зная – може и да има, може и да няма. Но ако има, не е зле да ги подредим и да ги предоставим на него, а и на хората, в добър вид.

А кой е Ахото, как е живял, към какво се е стремял, какво е написал… Тези въпроси имат отговор. Просто почетете:

https://borisaprilov.wordpress.com/

Мама обичаше да събира стари мебели, лампи, часовници, подстаканници, чаши и какви ли не неща. Те биваха грижливо излъсквани, ремонтирани, закърпвани, подлепяни и поставяни така че да носят не само уют, но и да се използват. Някои от тях идваха в къщи с миналото си.

Видинските къщи 1971_2

В средата на 70-те години, когато била във Видин, мама отишла на гости на бивша учителка на своята майка т.е. на моята баба. Самотната стара мома, наближаваща вече деветдесетте, се зарадвала на порасналата дъщеря на своята отдавнашна ученичка и я поканила в скромния си дом. Седнали в овехтелия й хол и заразказвала за миналото – за рано починалия си любим баща, подарил й една газена лампа, когато станала учителка, за да й свети докато проверява домашните; за своите вече остарели ученички, които продължавали да я посещават, идвайки във Видин; за миналото на града и неговите жители. Мама вече си тръгвала, когато домакинята я спряла – „искам да ви подаря нещо“ и започнала старателно да увива единствения останал спомен от баща си – старата газена лампа, която й светела цял един дълъг живот. Мама започнала да протестира, но учителката я прекъснала – „аз съм вече стара, нямам наследници и всичко това ще бъде изхвърлено на боклука. Искам лампата на татко да отиде на място, където я обичат“. DSC01296

По целия обратен път до София мама крепяла на коленете си лампата с абажур на цветя. В къщи я изми внимателно, лъсна металните части, сложи фасонка, кабел, крушка… и я постави на бюрото. Предаде ми я, когато се преместих при баба.

Сега лампата е до леглото ми, свети ми всяка вечер и аз я обичам. Понякога по веригата на спомените стигам до Дунава, до красивия Видин, до старата учителка и до поколенията, които са били преди мен.

А лампата свети.

Буквар===

Утре е 15 септември. Преди много години искаха да променят първия учебен ден на 1 септември, както беше в Съветския съюз. Слава Богу, не се получи. Сега пак се чуват подобни гласове и мнения. Този път по кого ли се равняваме?

Е, всички сме минали през училището. Ще разкажа без мъдри фрази и обобщения за началото си в него.

От първия си учебен ден помня как ме взеха от мама и ме вкараха в двора на 7-мо училище – там имаше много хора, някой нещо говореше и никой не го слушаше. Мълчахме зашеметени. А после качиха едно момченце на нещо високо, май беше най-обикновена маса, и то каза стихотворение. Ох, как му завидях! И аз знаех стихотворения, но мен никой не ми „даде сцената“. После той ми стана съученик.

Сега да опиша задължителното оборудване на един ученик. Униформа – и момичетата, и момчетата в началните класове носехме престилки със неизменните бели якички, които трябваше да се сменят всеки ден. За мръсна или неизгладена якичка – гонене от час. Когато в трети клас ни приеха в пионерската организация и ни вързаха и червени връзки на врата, към гладенето на якички се прибави още едно нещо. В час най-редовно си дъвчехме краищата на връзките и те се късаха – гонене от час.

В първи клас бяхме с куфарчета – само такива се продаваха. Едва по-късно започнаха да се появяват кожени чанти с дръжка, няколко отделения и връх на прогреса – няколко малки джобчета за моливите. В куфарчето си слагахме буквара, тетрадките от по 10 и 20 листа, кутията с писалка, молив и гума. В ръчна писалка_3 001перодръжката се слагаше писец с определен номер, какъвто ни каже „Другарката“. Писците лесно се чупеха и затова трябваше да носим по няколко. Добре че на ъгъла на „Шишман“ и „Паренсов“ имаше училищна книжарница (сега там е банка) и тичахме през междучасието да си купим, ако сме забравили. Беше модно перодръжката ти да е с различен цвят и по възможност и шарена. Кошмарът беше с мастилниците. Уж се бяха появили едни специални, които не се разливали в чантата, но това беше по-скоро пожелателно. Затова си ги носехме на ръка. Най-честата картинка беше детенце в черна престилка с бяла якичка, хванало в едната ръка чантата, а в другата мастилницата. Как да не го спънеш, как да не го удариш с чантата си по гърба!

Всички учебници и тетрадки се подвързваха с определен вид цветна хартия,етикет за тетрадка отгоре се лепяха етикети с името и класа на притежателя им. За неподвързани учебници – забележка, при рецидив родителят идва в училище. Аз се опитвах сама да се справям с това трудно дело, но тетрадките ми излизаха криви и Другарката ми се караше. Затова два пъти в годината мама запретваше ръкави и правеше всичко. А после аз собственоръчно трябваше да ги надпиша – десетина предмета с поне по две тетрадки (за работа в клас и за домашно), а понякога и с три, като третата беше за контролните. Ръката ме заболяваше!

Забравих името на първата си учителка, нямам и снимки от първи клас, но имам 1956 г. І клас 7-мо у-щеот втори. С малки изключения си бяхме същите. Е, някои отидоха в други училища, други дойдоха в нашето, а трети останаха да повтарят класа. Така се случи например с Ленин от нашия клас, който не се научи да чете и пак беше в първи клас, а Сталин от „в“ отиде направо в училище за изоставащи ученици, както евфемистично наричахме училището за бавноразвиващи се. Странно защо децата с нормални имена си учеха най-нормално.

Въобще ние бяхме странна смесица между деца на интелигенцията (творческа и техническа), потомци на „недоубитата буржоазия“ и отрочета на служителите във Вътрешно министерство (от най-обикновени милиционери до по-висши – току-що им бяха построили огромна кооперация на ул. „Гурко“ точно срещу министерството им). Само че ние (или поне аз) нищо още не разбирахме от делението на „наши и чужди“, „полицаи и апаши“ – игра, която бързо бе преименувана в „милиционери и диверсанти“. Ала безгрижното ни детство бързо приключи, след като започнаха да ни тъпчат главите с „идеали“ и „подходяща“ литература.

Другият ми спомен от първи клас беше как ми писаха двойка с обяснителна бележка в ученическото тефтерче – „пише с вместо със пред с и з“. Прибрах се вкъщи ужасена, очаквайки да ми се карат. Разтреперана стигнах до мама, подадох й бележника и повече не можех да се сдържам. Разплаках се. Тогава мама започна да се смее и да ми обяснява, че това са глупости, че ще се науча и че не бива да обръщам внимание на такива дреболии. В училище не наричаха това е „дреболия“, но с годините мама все повече ме възпитаваше, че не всичко, което ми казват там, е правилно. Лека полека!

В училище учехме или както се казваше „разглеждахме“ книги различни от тези, с които бях възпитавана. В трети или четвърти клас трябваше да се справим с Павлик Морозов 001„Митко Палаузов“ и „Овчарчето Калитко“. В какво се изразяваше „разглеждането“? Всички трябваше да прочетем една глава от книгата и после в час да я преразкажем, а след това всеки да отговаря на въпроси, за да разбере учителката дали наистина сме я чели. И така докато не прочетем цялата книга. Това бяха единствените пъти, когато се радвах, че боледувам често. Водехме си и „читателски дневници“. Кошмар! Даже и книгите да бяха хубави, а те не бяха, тази задължителност отравяше всичко. После се чудим защо „децата не четат“! Ами то води началото си от онези години със задължителната литература, коятоМагьосникът от Оз книжно тяло изд 1946 все още съществува макар и друга. Така ни измъчваха и през ваканцията – „Павлик Морозов“, „Това е моето училище“, „Четвъртата височина“… другите не ги помня. Късметът ми беше, че четях бързо и след като претупам „задължителното“ можех да изгълтвам с кориците „Принцът и просякът“, „Магьосникът от Оз“, „Приключенията на „Том Сойер и Хъкълбери Фин“, „Сребърните кънки“, „Тайната градина“, „Двойната Лотхен“…

…….

Училището не беше любимата част от моя живот. Всеки ден, шест дена в седмицата (България премина на петдневна работна седмица на практика през 1973 г.)! Така и не успях да го почувствам близко. Вече писах за първия ми учебен ден, за задължителната литература, за мъките на правописа. Но не това беше най-неприятното, а липсата на свобода; перспективата, че трябва да търпиш още години. И винаги съм съжалявала хората, казващи, че училището е най-хубавият период от живота им. Горките, колко ли скучно са живели или колко не са могли да оценят това, което са имали през младостта и зрелостта си.

Но имаше и хубави неща. За тях – друг път 🙂

……

P.S. Снимките са лично мои и моля да не се използват. Моля и да не се качва този спомен в различни сайтове, без предупреждение и  разрешение.

w6W1eozvXUvhGkF1jMnrDnlGu9lcEr-6ZNE-mtwH504

08:54 – ДСК на „Граф Игнатиев“ и „Васил Левски“. Банкоматът не работи, а спешно ми трябват пари. Слава богу, още няма огромна опашка и решавам да изтегля чрез банката. Работното време е започнало преди 54 минути. Но…
работи само едно гише от седем. Две служителки се мотаят. Наблюдавам едната – бавно зарежда хартия в принтера си, бавно маха ластиците от кутията с парите, бавно слага химикалка на плота, бавно подрежда още нещо, бавно и с омраза поглежда към чакащите, бавно влиза отново отзад, бавно излиза с празни ръце, бавно подрежда още нещо.
Аз бързам, но няма да й доставя удоволствие да се скарам с нея – усещам, че това очаква, за да покаже превъзходството си над смотаняците. Зад мен се трупа опашка. Колко човека трябва да станат, за да открият още едно гише.
09:05. Най-накрая единственото работещо гише се освобождава, за да ме осведомят, че банкоматът не работи от вчера (видях това и сама!) и че трябва да платя 2 лева са услугата. За каква услуга?!? Че чаках повече от 10 минути някой да ме обслужи? Че нелюбезността и мърльовщината на служителките е всеизвестна в квартала? Че винаги друг им е виновен? Че вечно нещо не знаят и ходят да питат?
Теглих им майната и отидох на банкомат на друга банка.

Чувала съм, че им били ниски заплатите и по този начин, пъдейки клиентите, си отмъщавали на работодателите. Има логика.

 

p.s. Снимката е взета от сайта https://foursquare.com/v/dsk-bank/4e25231318a817bf0568699b с реклама за точно този клон на Банка ДСК.