Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for октомври, 2011

За таврическите или наричани още таврийски българи рядко се пише и то повече в услуга на руската пропаганда за безкористната помощ на по-големия брат. Преселването на големи групи българи в средата на ХІХ век в пустинните бесарабски и кримски земи се представя едва ли не като благодеяние.

Таврическая губернияИмето Таврида или Таврия идва от най-старото коренно население на Кримския полуостров таври, споменавани още в трудовете на Херодот и Тацит. През 1783 година Русия окупира Таврида и създава Таврическата губерния. След прогонването на коренното население, империята има интерес да засели опустелите новозавоювани територии с мирни и работливи колонисти. В случая това са били изстрадалите българи, примамени с лъжливи обещания за земя за вечно потомствено владение и освобождаване от военна повинност и данъци. Те трябвало да облагородят обраслата с бурени и тръни степ, но щом я превръщат в китни овощни градини, лозя и ниви, привилегиите са отнети, българските училища затворени, а обучението се извършва задължително на руски.

Единствената утеха са песните и хорàта. Но руският деспотизъм е по-жесток и от турския. Ето какво пише Стефан Българов в спомените си, отпечатани в списание „Културно единство” от 1908 г.

„Жестокостта на русите надмина всяка мяра. Властите забраниха по цяла Таврия гайдата, за да убият всичко българско у нас, да не слушаме своята народна музика, да не играем народните си хора, че да заспим и умрем като народ…

През първата година посърна цялата Таврида – нигде веселие, нигде радост. Но кипеше душата на народа. И разгаряше се тоя кипеж от песнопойките, които тайно ни донасяха бозаджиите наши „вилаятчии” или „велаклии”, както се наричаха у нас гурбетчиите македонци.

И на лятото – година след руското забраняване на гайдите – стохилядната българска маса от Таврида се сътресе от една вест: гайдарят дядо Видю от село Мъгла се решил да изнесе скритата си гайда и да устрои хоро сред селото! В началото на забраната имаше българи пребити от бой в участъците, а имаше и заточени като бунтовници. Но дядо Видю от Мъгла – 72 годишен старец, заявил в селската кръчма, че му е останало малко да живее, нека го заточат в Сибир, но той ще порадва за последен път българското сърце със своята звучна гайда, че да го помни народът. В села и паланки заочакваха с трепет уречения от дядо Видю ден.

Пишущият тия редове бях седемгодишно дете. Родителите ми бяха заселени в град Берданск, малко разбирах какво става, но помня как се вълнуваше целият град, как с часове ходеше баща ми мълчалив и строг, как накрая реши, че ще иде… И една заран ние, баща ми и аз, се понесохме на талига за село Мъгла. То беше на 40 километра от нашия град, но ние отидохме да чуем гайда… Не бяхме само ние: хиляден народ от всички страни бързаше към Мъгла… Няма да забравя този ден. Сред море от народ, от разплакан народ, дядо Видю наду гайдата си и часове свири, па и плака. Моят татко стискаше ръката ми и на няколко пъти през деня ми каза: „Добре слушай, синко, ние сме българи и само ние свирим на гайда. Но вече и нея не дават. Добре слушай, че надали ще я чуеш друг път в живота си – дядо Видю е последният от нашите гайдари”.

За щастие това не се оказва истина. Стреснати от масовата проява на непокорство от иначе кроткото население, властите отпускат хватката. А когато след няколко години забраната бива отменена „във всяко село от Таврида се намериха по няколко скрити гайди с добри гайдари, които изведоха народа на мегдана за буйно българско хоро”.

Авторът на тези спомени, Стефан Българов, става математик и журналист, а по-късно се преселва в България.

Потомците на таврическите българи мрат от глад през 1921 – 22 година, биват разкулачвани и изпращани на заточение през 1929, а след края на войната през 1945 година – депортирани  в Сибир… Колко и къде са сега не е темата на този пост. Просто исках да ви подсетя, че българи живеят навсякъде по света и винаги трябва пазят по една „гайда”, за да си спомнят откъде идват.

Таврида

Advertisements

Read Full Post »

В ДКЦ 2, София – трябва да взема резултати от кръвни изследвания. Ще ми отнеме минута. Само че чиновничката на регистратурата я няма. Чакам… питам… не знаят. Нормално. Накрая идва – мърлява, с прораснала русолява коса и с изписано на лицето неудоволствие, че я прекъсвам от по-интересно занимание.

– Идвам да взема резултатите от изследвания на кръвта…. казвам се…

– Резултати се вземат от лабораторията – прекъсва ме тя

– Те ми казаха да ги взема от тук – не се предавам лесно.

– Резултати се вземат от лабораторията – настоява.

Аз също не отстъпвам:

– От лабораторията ми казаха да ги взема от тук.

– Ама те се взимат от лабораторията…

– Моля Ви, проверете в папката.

Минутата отдавна мина в безсмислен разговор. Но това не е краят.

– Кой лекар Ви е дал направлението?

Казвам името на лекаря.

– Тя не изпраща за изследвания тук – продължава да се опитва да ме разкара.

– Моля Ви, проверете в папката – все още запазвам присъствие на духа.

След известно ровене чувам едно изненадано:

– Я, имало! Ама тук пише Димитър.

Ако ме погледне ще види, че не съм Димитър.

– Моля Ви, проверете в папката по-отдолу – все още се сдържам.

– Хм, има – фактът, че намери изследванията ми, не й достави никакво удоволствие. През цялото това време телефонът на централата на ДКЦ-то звънеше, но тя не вдигаше. И слава богу, защото тогава щеше да преглежда цялата папка отначало.

Когато си свърших работата и пак минах покрай регистратурата, нея отново я нямаше, телефонът отново звънеше, а няколко човека смирено чакаха на опашка. Сетих се, че в чупката на коридора има една стаичка, в която персоналът се събира на кафе и сладки раздумки. Явно повечето време си прекарваше там. Ще ми кажете, че и тя е човек. Да, но и болните също.

Телефонът продължаваше да звъни, хората чакаха, пейките пред кабинетите бяха пълни…

Помощ, обслужват ме!

Read Full Post »

8 октомври 2011

пореден протест.

Read Full Post »

Човек и добре да живее в един момент му се налага да отиде в обществена библиотека. Дълго чакане, труднооткриваеми книги, липсващи страници – това може да се случи навсякъде.

А библиотеките могат да бъдат най-различни – академични и класически, пищни и скучни, модерни и традиционни. И необичайни!

Библиотека като три огромни-преогромни камъка на върха на хълм в Санто Доминго, Колумбия.

 

Или библиотеката във Виланеува, Колумбия, изградена от камък и дърво и напомняща архитектурата на маите.

 

Може да е поставена върху главата на човека и направо да излива знания в мозъка му. Лесно като в Ница, Франция.

 

или да напомня на книжен шкаф с полуизвадени томове – Бишан, Сингапур.

 

А направо да прилича на книжна лавица – Канзас Сити, Щата Мисури, САЩ. Тук те посрещат „Параграф 22”, „Сто години самота”, „451 по Фаренхайт”, „Приключенията на Хъкълбери Фин”, „Повест за двата града”, „Ромео и Жулиета”, „Властелинът на пръстените”, „Да убиеш присмехулник”… и още много, много други.

 

Приятно четене!

Read Full Post »