Може би точно сега е времето разкажа за най-хубавия празник в детството ми – Нова година. До 1968 година Бъдни вечер и Коледа се празнуваха на 6-ти и 7-ми януари, така че елхата се правеше за Нова година, тогава получавах и подаръците.
Преди празниците, когато бях много малка, джуджетата гледаха през прозореца и казваха на добрия старец дали слушам и какви подаръци да получа – един ден даже видях едно. Наблюдаваше ме през стъклото, аз много се притесних, тъй като току-що бях направила някаква беля и се скрих под масата. След много години мама ми призна, че закрепила на края на дългата метла едни червени панталонки, стиска памук и… и останалото сама съм си доизмислила и видяла.
Доста рано разбрах, че този дядо Коледа, който обикаля по къщите през деня не е истински. Това се дължеше на един пияница. Била съм някъде 3-4 годишна, когато от Съюза на писателите бяха организирали посещение на Дядо Мраз по домовете. Явно където е ходел все са го черпели и докато стигне до нас, съвсем се беше замотал – фъфлеше и се клатеше. Мама едва го избута. Тогава ме успокои, макар и трудно, и ми обясни, че на този мама и татко му дават подаръците, а истинският идва посред нощ и се крие от децата, за да не го разсейват.
В следващите години най-важното е било да ме озаптяват да не бърникам в гардероба, за да не намеря някой подарък. Мисля, че мама веднъж ме е заварила да ровя, та ми беше обяснила, че тогава подаръците ще изчезнат.
Елхата купувахме по-отрано, тогава ги продаваха отсреща в лятната ресторант-градина „Чайка“ и мама имаше възможност да види през прозореца кога ги докарват и да избере най-хубавата. Слагаше я на балкона, за да не съхне на парното, а аз непрекъснато ходех да мириша как ухае. Украсявахме я и с ангелски коси, които мама бе открила на тавана на къщата във Видин – бяха немски от преди войната с рисунка на две ангелчета с дълги коси. Не зная дали това е истинското наименование на този тип коледна украса, може и аз да съм си я кръстила така заради рисунката. Пазя за спомен две плоски пакетчета, отдавна обезцветени от времето. След години започнаха да се продават и у нас и аз накупих доста. А това е една от най-старите запазени играчки – тумбесто буренце от по-дебело стъкло, успяло да устои на детските ми ръчички и на превратностите на съдбата.
Предполагам, че някъде в отделенията по-разумните ми съученици са ме „светнали“, че няма Дядо Мраз. Колко ли ми е било мъчно!
Ала тази истина не помрачи празника и винаги го чаках с огромно нетърпение. В
стара тетрадка открих рисунка от 2 януари 1959 г. „Нова година и 12-те месеца“. Януари води хорото, въобще зимните месеци са с дълги червени дрехи, а летните са по-шарени.
Намерих и тефтерче, в което съм записвала колко дена остават до Нова година, колко от тях са учебни, какви подаръци съм получила – било е ужасно скромно: книги, шоколад, портокал, дрехи. Първите записки са от 1962 г.:
„10 декември – сняг не вали. Отсреща работници правят изкуствена пързалка;
на 20 декември мама е купила стъклени играчки за елха – кръстих ги с най-различни имена. Върхът е секретарят (?), прасето – г-н Свинчо, гъската – Глупава като гъска, сърцето – Добродушното сърце (тази играчка все още съществува и повече от 50 години бе окачвана най-високо горе);
Ето го Добродушното сърце, вече доста изпочупено, но така се случва с крехките неща.
25 декември – днес ми купиха елха. Много е голяма. Като сложим върха, той ще опре тавана;
14 януари – днес разтурихме елхата. Край на всичко. Много ми е мъчно. До Нова година остават 350 дена.“…
На 31-ви идваше дядо Мраз. Тъй като той много обичаше децата, а имаше да обиколи хиляди домове, мене ме отпращаха в кухнята, за да не го разсейвам. Оттам чувах как мама ме хвали и обяснява колко съм слушала и как съм си заслужила подаръците. Дядо Мраз лично палеше свещичките на елхата, а те бяха истински и се закрепваха с едни специални щипки за клоните й, после мама го изпращаше и ме извикваше. Заставахме да се насладим на гледката, мама ми запяваше „Тиха нощ, свята нощ“, като спомен от своето детство, но моят поглед бе насочен предимно към подаръците. Това продължи и след като вече знаех истината, продължи и когато бях вече възрастна, продължи и когато дъщеря ми следеше с поглед какво има под елхата, продължава и днес…
На Коледа не получавах други подаръци, но никога не сме пропускали да я празнуваме – с постните яденета, с месото на следващия ден, със запалването на свещичките на елхата. Дали това беше някакъв вид смелост и предизвикателство, дали ни пазеше името на татко, не зная, но всички традиционни празници (а те бяха християнски) се честваха в дома ни винаги. Предполагам, че баща ми хич не го е интересувало мнението на партийната организация – без да бъде религиозен, той тачеше традициите.
Преди да тръгна на училище се случваше да посрещна Коледа във Видбол при прабаба ми. Тогава се приготвяха обредните хлябове Боговица и Литургия – баба ги украсяваше с фигури и символи. Върху единия от хлябовете се натискаше просфората (всъщност просфора е вид обреден хляб, но ние така наричахме самия дървен печат, който носи Христовите символи). Преди да сложи хляба да се пече под връшника в огнището, баба го надупчваше на кръст с вилицата и на всяко бучване изричаше по една дума от наричането: „Исус Назарянин цар Юдейски“.
Трапезата се подреждаше върху синията, а наоколо се посипваше слама. Сядахме върху сламата, само прабаба ми беше на трикрако столче, защото вече бе преминала 90-те и се беше прегърбила от работа и от старост. Тя прекаждаше, разчупваше единия хляб, а другия оставяше на Бога, за да хапне и той. Наричаше всяко парче на нивата, на животните, на берекета… Кандилото светеше цяла нощ, както обикновено, но винаги ми се е струвало, че точно тази нощ то грее по-силно.
Мама ми е разказвала как на празник прадядо ми Велко прекадявал масата и лицето му ставало благо и светло. „Помня дядо от времето на старостта му. Най-хубав беше на християнските празници, когато прекадяваше трапезата. Докато произнасяше молитвата лицето му ставаше чисто, умилено и някак си отнесено.“
По-късно, когато прабаба ми почина и баба се прибра в София, посрещането на Коледа продължи. Но вече с питки в електрическата тенджера – между другото продължаваха да са невероятно вкусни. През 1968 година Църквата промени календара си и на 24 срещу 25 декември ние сядахме на масата с боба, постните сарми със зеле, пълнените сухи чушки, тиквеника, ошава. В последните години от живота си по моя молба за празника баба вече не правеше обикновени питки, а Боговица и Литургия. Украсявахме елхата за Бъдни вечер и Коледа стана най-прекрасният празник, въпреки че беше работен ден.
Така получавах два пъти подаръци от двама симпатични стареца – по-големите от Дядо Коледа, но и Дядо Мраз не забрави пътя към дома, все пак бях послушна… през повечето време.
….
==
Още пазя просфората и всяка Коледа дъщеря ми меси, така както баба й, моята майка, я е учила, а аз украсявам питката, изричайки древните думи. След това прекаждам трапезата, за да продължа веригата спомени.
Весели празници!
………..
…….
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
забравили. Писалките бяха дървени и много удобни за гризане, когато учението не върви, така често в ъгълчето на устата на някое измъчено учениче можеше да се видят люспи от обвивката. Беше модно перодръжката ти да е с различен цвят и по възможност и шарена – мама запази една от моите и няколко писеца за спомен.Ето я тук добре изгризана.
отгоре се лепяха етикети с името и класа на притежателя им. За неподвързани учебници – забележка, при рецидив родителят идва в училище. Аз се опитвах сама да се справям с това трудно дело, но тетрадките ми излизаха криви и Другарката ми се караше. Затова два пъти в годината мама запретваше ръкави и правеше всичко. А после аз собственоръчно трябваше да ги надпиша – десетина предмета с поне по две тетрадки (за работа в клас и за домашно), а понякога и с три, като третата беше за контролните. Ръката ме заболяваше!
чиято дръжка се премяташе през гърдите. В тях носехме бакелитена кутия за яйца (моята беше червена), нещо за ядене – обикновено филия хляб с масло и сирене или по възможност с телешки или шпеков салам (лукс), ябълка или круша и някаква връхна дреха. На една кукичка на раницата се закачаше манерка с вода. Металните манерки пазеха дълго време водата студена и тъй като ги пълнехме от ледените витошки извори, често пъти се връщах с болно гърло. Предполагам, че раниците са били част от училищната екипировка т.е. задължителни, защото нас много често ни водеха на екскурзии, независимо от сезона.
акула. Дълго се чудех за какво служи, докато някой ме светна, че било за отваряне на бутилки с метални капачки. Нямах опит с тях – бира бях виждала само наливна, а лимонадите бяха в стъклени шишета за многократна употреба със специални „капачки с топче“. Доскоро подобна светлозеленикава бутилка имаше в дома на мама, но сега не мога да я открия.
тънка намаслена хартия – съдържанието не биваше да допира до метал или гума, за да не придобие лош дъх. Трудно намирахме сиропа, повечето бе за износ, но когато успявахме да купим, в къщи го разреждахме с газирана вода – имахме бутилка със сифон. Тя беше от дебело стъкло с нещо като помпичка, в която се слагаше някаква подменяема част (именно тя газираше) – пълниш бутилката със студена вода, завиваш джаджата, молиш се онази специална част още да действа, натискаш дръжката и пълниш чашата с ледена газирана вода, която равномерно разбърква сиропа!
Блогът на Павлина Д. 