Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for януари, 2011

Така и не разбрах как и аз се заразих от всеобщата мания, не удържах на изкушението и се „търкулнах по наклонената плоскост” – Facebook, блог, блогосфера… какво ли ще последва?! Някои мои връстници ме погледнаха замислено и не споделиха какво мислят за мен, други – четат и споделят своите спомени.

Ролята на изкустелния Мефистофел изигра дъщеря ми, но както каза един приятел: „аз за всичко слушам детето! Те, младите, знаят повече”. Опъвах се доста, а след това се замислих – свободно време имам, да пиша мога горе-долу добре, а да мисля – повече. Тогава защо пък не! Може някой да прочете и да научи нещо за мен и за хората, които съм познавала. В началото даже мислех да кръстя блога си с нещо от рода на „Спомени, спомени…” или „Помните ли…”, но след това реших да не слагам табелки и етикети и да вървя след перото си. Или е по-правилно да кажа след клавишите си?

Разбира се, блогът ми няма да е насочен само към миналото – сега има изключителни дразнителни и това не ми позволява да остана безучастна. Но искам да пиша за интересните хора и приятели, с които съм минала през годините, за тези, които вече ги няма и са забравени, а и за тези, които по една или друга причина вече не са приятели. И не мислете, че ще разчиствам сметки (само малко :)!

Дано да ви е интересно.

Read Full Post »

Прочетох пост на Григор Гачев за „старите мебели и децата” – всъщност за спомените и за възпитанието – и той отново ме върна назад в годините.

И аз се сещам за „своите“ тавани и килери, пълни с вълшебни и странни вещи, които разпалваха въображението ми. Едно от тези места беше таван в къщата на сестрата на баба ми във Видин. В миналото те са имали малко магазинче тип кинкалерия и там бяха струпани всякакви неща – от всичко по малко, сякаш за спомен от предишния живот. Запомнила съм мъжките бомбета, целулоидните кукли и дрънкалки, оловните войници, ръчни мелнички за кафе, катарами, шноли, безопасни и един куп съкровища, които не ми даваха да пипам. Понякога се качвах по тесните вити стълби към пещерата на Али Баба с някой от възрастните, за да помогна или за да се отърват от молби, но само стоях и гледах. Всъщност това, че ми забраняваха да пипам съкровищата, нямаше голямо значение – след като слезнех в стаята с някоя дребна вещ (насърчение че съм била послушна), аз започвах да си измислям истории и приказки, които със сигурност са били по-интересни от „задължителната литература“.

Имаше и един килер в апартамента на „Раковски” – тъмен и топъл, пълен с „боклуци”. Понякога сядах там и той се изпълваше с принцове и принцеси, чудовища и рицари.

Всички баби, лели и чичовци отдавна са мъртви, къщите им са чужди, но и днес отваряйки някое чекмедже,куклата намирам спасена от боклука целулоидна дрънкала, смешна катарама или измачкано бомбе. Няма да ги хвърля, колкото и ненужни на пръв поглед да са. Само ме е яд, че никой не е запазил поне един оловен войник. За да ме пази.

Read Full Post »

Какво взима човек от родителите си? Страшно много неща…

Но днес, ровейки в You Tube, се сетих за една малка частица от това, което ми даде майка ми. Когато бях малка, тя ми пееше емигрантските песни на Вертински и ми разказваше за хората, напуснали дома си, за да оживеят, за самотата им и мъката по Родината. Откъде научаваше тези песни, откъде знаеше текстовете им нямам представа – вярно в къщи идваха много хора, някои от тях бяха музиканти, имаше и такива с белогвардейско потекло. В един момент се появи и някаква стара плоча, иглата прескаше и засичаше, но се чуваше гласът на Вертински… Появяваха се препечатани на пишеща машина и стиховете на Ахматова, после – Менделщам, после – Гипиус, Бунин, Пастернак…

След няколко години до нашия хубав стар грамофон, май беше „Телефункен”, със спускащ се похлупак, се появи магнитофон! Не, не беше истински, а магнитофонна приставка – тежка, с дървена облицовка отстрани, с големи бутони, а за да има звук, трябваше да се включи в радиото. Но това нямаше никакво значение, защото от лентите с полулегални записи се чуваха гласовете на Александър Галич, Юрий Визбор и Булат Окуджава… Беше вече средата на 60-те. И се чу за Солженицин и „Един ден на Иван Денисович” – нали няма да ви учудя, ако кажа, че още пазя първото издание на повестта.

Когато през 1967 година заминах да следвам в Москва, вече бях достатъчно „подкована”. Можех да шашна московчани с песните на Вертински или на Галич (тогава макар и в немилост, той още не беше принуден да емигрира), със стиховете на Ахматова или Пастернак, но за Солжиницин си премълчавах. За Даниел и Синявски, чийто „процес” току-що беше минал – също. За разлика от много мои връстници, които през 1989 година незнайно защо се оказаха ужасно учудени, че е имало концлагери, аз знаех и за българските, и за руските, и за сръбските. Един такъв мой московски познат, хубаво и умно момче, след много години заяви от трибуната на българското Народно събрание, че поема „вината само с мезе”. Какво повече мезе от хилядите, милионите унищожени животи… Не им ли приседна? Той не се засрами никога от думите си – явно сме чели различни книги, слушали сме различни песни и най-важното – възпитавали са ни различни родители.

В общежитието на ВГИК в котелното отделение понякога бедни студенти, бъдещи имена на руското кино, работеха като огняри, за да си докарат някоя рубла към мизерната стипендия. И някъде там долу те пееха и говореха неща, за които на горните етажи се мълчеше. Но ние, добре подбрани хора, тихичко слушахме записи на невероятни песни. Още пазя магнитофонна лента с песните на руски поет (прости ми, Господи, но съм забравила достойното му име), който беше изключен от Съюза на писателите, изхвърлен от работа, заради участието си в митинг в защита на Даниел и Синявски и работеше като огняр на парно. И знаете ли – никой от тези, с които слушахме записите, не се оказа доносник. Благодаря им.

Върнах се бързо в България, но не напуснах руската култура. Мама продължаваше да намира, незнайно от къде, забранената литература – „В круге первом”, „Раковый корпус”, „Доктор Живаго”, алманах „Метрополь”… И аз започнах да нося – разменяхме дебели книги, а стиховете и песните преписвахме. Най-горда бях с „Архипелаг ГУЛАГ” – но това вече беше в края на 70-те години.

През 1977 година отново отидох, макар и за седмица, в Москва и попаднах вече сред руския underground. И отново руските кухни, руските застолья, песните и разговорите, от които не можеш да заспиш. С годините имената се меняха – откривах Шаламов и Бродски, Войнович и Коржавин…

Меняха се и времената, събитията ни затрупваха и постепенно се откъснах от руската литература. Взех доброто от нея, взех доброто и от хората й. Мама ме научи на това.

 

 

Ама вие да не помислите, че у нас се е слушало само руска музика и се е чело само руска литература! Това беше една малка част от цялото съкровище, което мама ми предостави и което аз все още не мога да обема.

Read Full Post »