Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for август, 2012

Отдавна не съм отваряла торбата с приказки. Все нямам време, все всичко ми се струва малоценно и дребно.

И този път ще стане дума за далечното минало, но не за български писатели.

Руският поет Константин Симонов има едно велико стихотворение „Жди меня”. Писано е по време на войната, която руснаците наричат Великата Отечествена, и е посветено на В.С. Стихотворението е напечатано във вестник „Правда” през зловещата зима на 1941 година и милиони войници си го изрязват и изпращат на своите майки, съпруги и любими.

 

Жди  меня, и  я  вернусь.
Только  очень  жди,
Жди, когда  наводят  грусть
Желтые  дожди,
жди, когда  снега  метут,
Жди, когда  жара,
Жди, когда  других  не  ждут,
Позабыв  вчера…

Не понять не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.

Как  я  выжил, будем  знать
Только  мы  с  тобой,
Просто  ты  умела  ждать,
Как  никто  другой.

Но Симонов не е писал това стихотворение за милионите жени, очакващи своите любими, а за една единствена жена – актрисата Валентина Серова.

Историята им започва като в „розов роман”. Красивата и вече известна Валя Серова, вдовица на героя от Испанската война, летеца Анатолий Серов, забелязва, че на всеки неин спектакъл на първия ред седи мъж с букет от рози. Това се повтаря представление след представление и след десетки букети най-накрая тя се заинтересува кой е той. Отговарят й – талантливият поет и писател Константин Симонов.

Запознават се, връзката им е трудна, Валя предпочита да е вдовица на Герой, а не на изгряващ писател. Симонов трудно приема сина й от първия брак и те все не оформят връзката  си.

Но започва войната и Симонов пише едно от най-прекрасните си стихотворения. Само че тази, която трябва да го чака като „никоя друга”, участва в концерти за ранени бойци и командири и там среща „истинската си любов” – прочутият генерал, а по-късно и маршал Константин Рокосовски. Само че, уви – той вече е женен… Между другото сложих „истинска любов” в кавички, защото този, който познава рускините по-отблизо, знае, че за тях истинската любов е винаги последната, особено когато обектът е по-издигнат в йерархията.

Но Симонов все още нищо и не подозира – вярно казват, че потърпевшият узнава последен. Войната свършва, поетът се завръща от фронта и Тя го чака (е, не точно както той си е представял). За Симонов идва славата – той обикаля държавата и света, а Валя Серова го придружава.

Стигат и до България. Моето първо качване на самолет е било именно, придружавайки семейно поредната съветска делегация до морето. Със семейство Симонови пътува и малката им дъщеря Маша, която е някъде моя връстница, затова предполагам са ме взели и мен. Тогава на мама, от която зная края на тази история, й направило впечатление отдалечеността им и затвореността, когато са заедно и лекото кокетиране на актрисата, когато поетът не е наблизо. Но отдала всичко това на самочувствието на известния поет и артистизма на съпругата.

Само че явно вече и Симонов е подразбрал някои неща, защото в края на 50-те години следва развод. Обичаният от властта и от народа писател зачерква всичките посвещения от томовете със стихове, но остава само едно – иницилите над „Жди меня”.

Това явно му се е сторило малко – пише и епитафия на бившата си съпруга. Помня само една част от нея:

„…Под камнем сим лежит Серова Валентина.

Моя и многих других верная жена.

О, Господи, спаси ее от сплина,

Ведь в первый раз она лежит одна.”

Така Симонов си отмъщава за невярността и за лъжата. Не му е било лесно, но и клюката говори, че и той не си е поплювал.

Видях го още веднъж, ако включим и много детската ми среща. В края на 70-те години на Международната писателска среща в София. Ходеше изправен, хладен и високомерен, държейки незапалена лула между зъбите си. Харесвам „Жди меня”, но не харесах автора му. Макар че той едва ли би се трогнал, ако беше разбрал това.

……….

………….

P. S. Този филм е заснет през 2015 г. по повод 100 годишнината на поета. В него има факти, които не знаех, но те не отричат написаното от мен.

Advertisements

Read Full Post »