Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for юли, 2013

Живеех с мисълта, че всеки софиянец знае къде се е намирало писателското кафене  „Цар Освободител“. Но ето че преди няколко дена чух две, седящи в „Дълбок зимник“, момичета да си говорят – „нали това е кафене  „Цар Освободител“.

Не че тези момичета ще прочетат поста ми, но може пък други да се поровят малко в Гугъл – абе, някой чете ли книги? Защото мога да му препоръчам „Път през годините“ на Константин Константинов.

В последните години за кафенето бе писано много, стари снимки са качвани в „Стара София“ и „Изгубената България“. Затова ще започна с една моя.

Image

Вижте будката за вестници, неасфалтираните пътеки, колчетата ограждащи тревата. Взирам се във фотоса и не мога да открия какво има зад витрините.

Помня по-добре 60-ти и началото на 70-те години. В залата с вход към ъгъла се помещаваше изложбен салон – официозен, но въпреки това понякога там имаше и добри изложби. Помня една – на полския плакат. Мисля, че всеки който беше чул, мина от там. А разпоредителките седяха нацупени и ни гледаха като вражески диверсанти.

pisatelsko_kafene 50-te       До него с вход откъм булевард „Руски“ беше  представителният магазин на „Балкантурист“, незнайно защо наименуван книжарница – кичозни кукли в носии, пирографирани тарелки, псевдотроянска керамика и тук-таме някой пътеводител. И да не забравя – покривки, като по масите на новопоявилите се тогава „битови заведения”. Лекетата по тях не си личат, нито червилото по троянската керамика – мечтата на келнера! Така тези уж „традиционни сувенири” бяха призвани да скрият петната в социалистическата ни действителност – мечтата на лакея-апаратчик.

Image

Няма да описвам историята на сградата, всеки може сам да си е открие. Но помня как един ден през 1975 година минах и от нея бяха останали само руини. За щастие екип на БНТ успя да заснеме багерът, който захапва стените, руши основите и съсипва историята. Направиха градинка – няма дръвче, няма храстче, само пейки. Поетът Божидар Божилов кълнеше: „не искам друго наказание за тези, които измислиха това. Искам всеки ден в студ и пек, в сняг и дъжд да са задължени по един час да седят на пейките“.

Image

След години попаднах случайно на кадрите с багера. Вече правехме „Форум“ и аз ровех в архива, вадех стари ленти и откривах безценни неща. Някои бяха снимани от мен и колегите ми, други виждах за първи път. Предложих на Наско Свиленов, автор и водещ на предаването, да се върнем назад в годините – снимахме Любомир Левчев, Христо Радевски и други, които в онези години се бяха изказали в защита на писателското кафене. После отидохме и при главния архитект на София, тогава Стоян /Стуци/ Янев (познавахме се бегло от купонджийските години) и му споделихме идеята, появила се в разговорите с интелектуалците – да се възстанови историческото място. И в един момент видях как очите алчно заблестяха, как някъде вътре се зароди мисъл. Мисъл, която хич нямаше да ми хареса. Тогава за пръв път се усъмних в честността на някои от хората на новото време, и по-лошото – разбрах, че на практика аз им помагам.

Появиха се и наследниците. Започнаха планове, родиха се грандомански идеи за културен център (моловете още не бяха на мода) и аз отново дочух рева на багерите и шумоленето на банкнотите.

Стопирахме. Може би сме се сетили за мисълта на Солженицин – „Когато не можеш да победиш едно зло, поне не участвай в него“. Вече не помня.

Сагата с кафене „Цар Освободител“ продължи, но без нас, а и аз спрях да следя развоя й. Чувах за продажбата на парцела на някаква израелска компания, която искала да строи небостъргач, за замéни от страна на Столична община, за да се спаси мястото, за следствия, съд, но не и за присъди. Нормално.

Някои хора спечелиха много пари. София загуби. Още преди 40 години. Чувам, че и на други места в стария център сега пак искат да рушат и строят. Споменават се имена, изплували през годините – зловещи имена. Алчността няма край.

Днес всяка вечер по жълтите павета вървят хора, искащи да върнат достойнството, честността, свободата на България. Тези, които тогава рушаха и техните лакеи, ги наричат лумпени. Дай Боже на всяка държава такива лумпени.

Read Full Post »