Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for април, 2011

Смешки от едно време – социалистическо (1)

Смешки от едно време – социалистическо (2)

Смешки от едно време – социалистическо (3)

През 70-те години в София се появи паметник на В. И. Ленин. Четириметровата каменна скулптура бе вперила поглед в Партийния дом и бдеше над ЦУМ и хотел „Балкан”. „Вожда и Учителя” се извисяваше сред венци и цветя, зад него мърлявите стари сгради бяха прикрити с трансперант, възхваляващ дружбата от векове за векове, а софиянци заобикаляха, извърнали очи.

 

Вече забравих дело на кой съветски скулптор беше тази фигура, но тя отблъскваше не само като символ, а и с нетипичните за българското изкуство „художествени качества”. Ние негодувахме недоволни от мястото, на което е поставен, от положението, от изпълнението, от натрапеността… Докато един ден майка ми не ни чу и каза:

– Защо говорите така? Скулпторът е много талантлив.

– ?!?!

– Само с голямо майсторство можеш от камък да постигнеш ефект на картон.

И това е така – в пластичните изкуства мраморът е мрамор, гранитът – гранит, глината – глина, бронзът – бронз и всеки един материал се използва според идеята, която творецът иска да предаде. А тук – гранит, приличащ на папье маше! Наистина голямо изкуство.

Спрях да се ядосвам и вече минавах покрай „картонения” Ленин с усмивка – това даже не беше колос на глинени крака, а най-обикновена бутафория. По този начин, вярна на фразата, че човек се сбогува с миналото си смеейки се, аз се подготвях за бъдещото прощаване.

 

За разлика от церемониалното откриване Ленин бе свален от пиедистала си тихомълком. Нямаше слова и венци, нямаше пионерчета и маршове, въпреки че за доста хора този момент беше по-желан и тържествен. Срещаха се и такива, които страдат за старите символи – днес можете да ги видите пред паметника на Съветската армия.

Времето минава и ние забравяме. А не бива, за да не се сблъскаме след години с нещо също толкова уродливо и съсипващо. Днес Ленин се валя сред останките на други бюстове и фигури на „вождове и учители”, но понякога старите паметници могат да се върнат на пиедисталите си.

Затова ще наруша правилото си да пиша само на български и ще поместя стихотворението „Нощна стража” на убития от КГБ руски поет и писател Александър Галич. А тук можете да чуете част изпълнението на автора на същите тези стихове като песен.

НОЧНОЙ ДОЗОР

Когда в городе гаснут праздники,

Когда грешники спят и праведники,

Государственные запасники

Покидают тихонько памятники.

Сотни тысяч (и все – похожие)

Вдоль по лунной идут дорожке,

И случайные прохожие

Кувыркаются в „неотложке“

И бьют барабаны!..

Бьют барабаны,

Бьют,бьют,бьют !

На часах замирает маятник,

Стрелки рвутся бежать обратно :

Одинокий шагает памятник,

Повторенный тысячекратно.

То он в бронзе, а то он в мраморе,

То он с трубкой, а то без трубки,

И за ним, как барашки на море,

Чешут гипсовые обрубки.

И бьют барабаны !..

Бьют барабаны,

Бьют, бьют, бьют !

Я открою окно, я высунусь,

Дрожь пронзит, будто сто по Цельсию !

Вижу : бронзовый генералиссимус

Шутовскую ведет процессию,

Он выходит на место лобное,

„Гений всех времен и народов !“

И, как в старое время доброе,
Принимает парад уродов!
И бьют барабаны!..
Бьют барабаны,
Бьют, бьют, бьют!

Прет стеной мимо дома нашего
Хлам, забытый в углу уборщицей,—
Вот сапог громыхает маршево,
Вот обломанный ус топорщится!
Им пока скрипеть, да поругиваться,
Да следы оставлять линючие,
Но уверена даже пуговица,
Что сгодится еще при случае.
И будут бить барабаны!..
Бить барабаны,
Бить, бить, бить!

Утро родины нашей розово,
Позывные летят, попискивая,
Восвояси уходит бронзовый,
Но лежат, притаившись, гипсовые.
Пусть до времени покалечены,
Но и в прахе хранят обличив,
Им бы, гипсовым, человечины —
Они вновь обретут величие!
И будут бить барабаны!..
Бить барабаны,
Бить, бить, бить!

1962-1964

Дано наистина да сме си взели поуки от миналото и да сме избрали Свободата.

Използани са фотоси от сайта Изгубената България.

Допълнение към темата: Създателят на този паметник е известният съветски скулптор Лев Кербел (1917 – 2003). Ето какво пише за него: „Лениниана  Кербеля необычайно многообразна. Она состоит из всевозможных портретов вождя и монументов, включающих композиции на революционные темы. По его проектам были поставлены памятники В. И. Ленину в Москве на Октябрьской площади, Смоленске, Горках Ленинских, Кемерове, Краснознаменске, Полтаве, Сыктывкаре, Липецке, Софии, Гаване (в соавторстве с Антонио Кинтаной). Сейчас часть из них демонтирована.
Мисля, че няма нужда от превод.
В наше време паметникът се намира в Музея на социалистическото изкуство в София. Май ще ида да го видя 🙂

Read Full Post »

 

В последно време нещо постовете ми станаха много сериозни, а ми се иска да се разсея. И попаднах на един чудесен начин да направя деня си по-шарен и по-весел.

Ето най-елементарни пазарски торбички, които правят всекидневието по-забавно. Искам ги всичките и би ми било забавно да ги видя и на вас.

Подай ръка, приятелю!

Пазарските торбички също могат да бъдат реклама, а дизайнът на тези демонстрира нестандартни творчески решения и умен и провокативен брандинг.

Само дано да могат да се рециклират!

Read Full Post »

Днес поетът Константин Павлов щеше да навърши 78 години.


В края на 60-те години, когато вече е издал две стихосбирки – „Сатири” (1960) и „Стихове” (1965) – той е предложен за член на Съюза на българските писатели. Тогава Богомил Райнов отсича: „Никога няма да бъде приет човек, който не вижда нищо светло в нашата действителност!”. След 1966 г. на Коста Павлов му е забранено да публикува и не може да си намери работа. Едва след почти десет години става редактор в Студията за игрални филми „Бояна” и е приет за член на Съюза на филмовите дейци. Май кинаджиите по- разбират от таланти от писателите.

Обичан и мразен, обожаван и ненавиждан, до края на живота си Коста Павлов остана честен човек.

Коста Павлов гледаше на себе си като на щастлив човек, защото го обичахме. Дано!

Поклон пред паметта му!

Read Full Post »