Хора и улици, град като град

– По дирите на софийските спомени.

След много писане и триене, много колебания и отлагане новата ми книга за „моята“ София е вече факт.

В нея разказвам за моите улици, за моите сгради, за моите приятели такива каквито аз ги виждам и спомням.

Когато започнах да пиша, много се чудех как да организирам книгата. Дали да са само мои спомени и неща, които лично съм преживяла, или да включва наученото, прочетеното, споделеното, което вече е станало част от мен и моя живот? Все пак реших да наблегна на София такава, каквато беше през втората половина на ХХ век и едновременно с това да се връщам към миналото на местата, които описвам. Разказвам и за хората, които съм срещнала, които са ми направили силно впечатление и които, без да подозират, са определяли възгледите ми, вкусовете ми, отношението ми към изкуството, към работата, към живота.

„Зад кадър“ останаха много улици и сгради, много хора и истории. Не всичко може да бъде разказано наведнъж. Затова тук ще помествам случки, които отпаднаха в процеса на работата.

Read Full Post »

Как един писател измисля заглавие

Този текст написах за сп. „Биограф“ преди половин година в отговор на периодичните спорове за заглавието на романа „Нощем с белите коне“ и кога и защо е било променено. И това не е случайно, защото тези, които са чели началото му, напечатано в сп. Септември през януари 1975 година, го помнят като „Нощем със сините коне“.

В един свой спомен Светлозар Игов споделя следното:

„Малцина може би знаят, че една от най-популярните днес творби на Павел Вежинов – „Нощем с белите коне“ – се казваше отначало „Нощем със сините коне“. Не си спомням вече кой от дружеския кръг, прочел творбата в ръкопис, напомни шеговито за „Синият залез“, но Павел Вежинов изведнъж реши да промени заглавието, обладан може би от неприятните спомени, свързани с първата му „синя“ книга….“

Съмнявам се, че догматичната критика срещу първия му роман „Синият залез“ (1947) би накарала баща ми след почти 30 години да промени заглавието на новото си произведение. Особено като се имат предвид „Синята кооперация“ (1941), „Сините пеперуди“ (1968) и предстоящото тогава издание на „Синият камък“ (1977). Да, синият цвят е често срещан в произведенията му, а и както казва Св. Игов „тази любов към синьото се чувства по-дискретно и в други негови творби – „Звездите над нас“ (1966), „Мъжът, който приличаше на зорница“ (1962), „Езерното момче“ (1976), които – без пряко да я изразяват – я съдържат имплицитно в образа на звездите и на езерото…“

Съвсем по друг начин самият Павел Вежинов разказва какво се е случило:

„…Първата част от романа излезе в сп. „Септември“ под заглавието „Нощем със сините коне“. И досега не мога да разбера как стана тая грешка. Навярно авторът е виновен, тъй като обстоятелствата ми наложиха да съобщя заглавието в редакцията по телефона. Но конете наистина са бели, никога не съм имал друга мисъл. Изобщо конят като символ е универсален не толкова за литературата, колкото за живописта. Но като правило смисълът на тоя символ е бил винаги положителен, макар и в различни нюанси, според контекста на самото произведение. В моя случай тоя символ е свързан преди всичко с личността и жизнения път на главния ми герой академик Урумов…“

Намерих тази история в архива на баща ми върху лист с машинописен текст без заглавие, без препратка, само с ръкописни бележки и подпис. Дали е било чернова за статия, или отговори на журналистически въпроси, дали въобще е била помествана – не зная. Но според мен тя спира една спекулация с оригиналното заглавие на романа. Вярно е, че двата разказа не си противоречат особено. Но аз съм склонна да дам предимство на автора, а не на критùка.

Заглавието на романа има общо не само с детския спомен на Урумов, а и с картината, която той купува. Питала съм татко какво точно е искал да опише, имал ли е в представите си нещо конкретно. Отговори ми, че тя е събирателно – в кабинета му имаше едни розови коне на Дечко Узунов, а над бюрото му висеше син пейзаж на габровския художник Никола Николов. Така от тези две картини той е „направил“ една. И се радвам, че нито Асен Шопов в постановката, нито Зако Хеския в екранизацията на романа не се опитаха да я „нарисуват“, защото тази картина всеки си я представя по своему, за всекиго тя е единствена и неповторима, както е била и за баща ми.

…

Всъщност как един автор определя заглавието на своето произведение? Татко ми е разказвал как най-хубавите фрази са му идвали на ум в момента преди да заспи – в онова полусънно състояние, в което мисълта ти свободно се рее, не знаеш дали спиш, дали си буден и нищо не спира фантазията ти. Всеки път бивал убеден, че на другата сутрин непременно ще помни заглавието, но всеки път, когато се събудел, то бивало безвъзвратно забравено. Ядосвал се, решавал следващата вечер непременно да сложи на нощното шкафче лист и молив, но все забравял. Докато една нощ се случило очакваното чудо – музата го осенила, долетяло заглавието, татко се сепнал, напипал в тъмното писалка и записал фразата на гърба на цигарената кутия.

 – И… Какво беше то? – попитах аз, очаквайки да чуя нещо прекрасно и със сигурност познато.

–  Какво ли! По-голяма глупост не ми беше хрумвала! – отговори ми той и се разсмя. – От тогава измислям заглавията си буден.

…..

Същият този текст, от който цитирах частта за заглавието на „Нощем с белите коне“, започва са фразата „Всички книги се пишат трудно, добрите малко по-лесно“. Сигурно това може да се каже и за заглавията на книгите.

Но все пак мен продължава да ме човърка мисълта какви ли заглавия е измислял толкова лесно на ръба между съня и действителността. Струва ми са, че са били много, много хубави.

Read Full Post »

Будното плаване на Борис Априлов

„Откривах един човек, живял редом с мен във вонята на онова същото фалшиво общество, но преминал някак незасегнат през него. Все същото хлапе, тръгнало с възторг да разгледа Света, за да види Чудесата, които той крие… създава… пази… предлага…“ – пише Джина Василева за баща си Борис Априлов.

…

Тя е била „редом“, а аз ще погледна по-отдалеч.

В края на 80-те години, щом на хоризонта се появи Свободата, на своя конгрес нашенските писатели започнаха да си вадят кирливите ризи. Ако тази енергия да се обвиняват един друг кой какви компромиси бил правил и колко се облажил, беше отишла в честно творене, то от много чекмеджета щяха да излязат непечатани ръкописи.

От „чекмеджетата“ на БОРИС АПРИЛОВ изплуваха много. Защо ли използвах този глагол? Дали защото той обичаше морето и мечтаеше да обиколи света с яхтата си? Представям си ги като гравюра – бюро с отворено дълбоко сякаш безкрайно чекмедже, от него изскачат напечатани листове, политат и кацат на „Ахасфер“. За да доплават до нас.

Познавах доста писатели. Някои даже и харесвах – едни бяха талантливи, други бяха чаровни, но уви рядко и двете едновременно.

Борис Априлов беше и талантлив, и чаровен. В малкото ми срещи с него през детството ми и много ранната ми младост, се радвах да го слушам и наблюдавам. А и да чета. Сега разбирам колко много от книгите му съм пропуснала, но с помощта на Джина вече мога спокойно да наваксам. Тя не само изследва и подреди архива му (има още работа, казва), събра и издаде 9 тома, но и извади на бял свят „Сляпо плаване“ – последния му незавършен роман. И го дописа. Не, продължението не е просто развитие на Аховата идея – кой ли знае накъде щеше да изведе мощното му въображение. Джина ни въвежда в Света на Ахото, преплитайки измислица с истина, литературни герои с реално съществуващи хора.

 „Нима това е смисълът на Живота? Да се движим през света като флашки на спомените си? Но за кого ги пазим? Има ли някъде компютър, който да ни прочете и да ни съхрани в паметта си“ – пита Джина в „Сляпо плаване“. Не зная – може и да има, може и да няма. Но ако има, не е зле да ги подредим и да ги предоставим на него, а и на хората, в добър вид.

…

А кой е Ахото, как е живял, към какво се е стремял, какво е написал… Тези въпроси имат отговор. Просто почетете:

https://borisaprilov.wordpress.com/

Read Full Post »

Три снимки от архива

n

1977 година, Първа международна писателска среща „Мирът – надежда на планетата“. Обяд или вечеря в чест на Уилям Сароян.

Действащи лица: най-отпред в ляво – Богдан Глогински, зад главата му се вижда прическата на Блага Димитрова, домакин – Павел Вежинов, от неговата лява страна/наше дясно – Анна Каменова, явно превеждаща на Сароян, до американеца – Ефрем Карамфилов, а девойчето в края на масата предполагам е официалната преводачка.

Снимка първа: Хайверът е сервиран, водка – налята. Лицата са все още сериозни. Някои хапват.

Снимка втора: Водката в чашите е намаляла. Усмивките стават по-широки, ръкомаханията също. Някои хапват…

Снимка трета: Масата е поопразнена, сервирали са десерта. Умората вече личи. Усмивките са леко измъчени. Но някои хапват…

С най-топли чувства към всички на тази маса. Някои от тях бяха велики хора, други – добри хора, а някои просто похапваха на трапезата.

🙂

Read Full Post »

За героите и техните прототипи

Има хора, които се появяват ярко във всекидневието, а после изчезват и остават в спомените на малцина. Вече има интернет, мащабна информация, но имената им, а още по-малко снимките им, рядко могат да се срещнат.

Тези дни, ровейки из течението на в-к „Фронтовак“, се сетих за една от тях. Фрюлинка Новачкова. Разбира се, не я познавам, чувала съм за нея от баща ми и ще разкажа историята така, както аз я зная.

Преди точно 40 години в един топъл мартенски ден бе премиерата на „Зарево над Драва“. След прожекцията – коктейл в ресторанта на гранд хотел „София“ на площад „Народно събрание“, в горната част на ресторанта, който следваше извивката на фасадата. Поради дължината на филма събитието започна по-късно, но не и по-малко официално – генерали с лампази, актьори, кинаджии и даже министърът на отбраната. Речи, наздравици, поздравления… Всичко по реда си.

И както си му е редът наистина – останахме последни. На ниска маса в единия край на заведението седяхме с баща ми и жена му, с Рангел Вълчанов и Симеон Пиронков, и ако не се лъжа с оператора Крум Крумов. Приказките и спомените бяха толкова сладки, че на никого не му се тръгваше. Келнерите тихо събираха чаши и чинии, гледаха очаквателно, но генералът беше казал „да седят докато искат!“. И те поискаха. И аз със тях.

Татко се отпусна и заразказва така, както рядко се случва. Не помня как стана дума за историята с журналистката във филма (ролята бе изиграна от Добринка Станкова), и тогава татко си призна, че черти от образа и от историята са взети от съдбата на Фрюлинка Новачкова.

Жената със странно име била военен дописник в някой от фронтовите вестници. Красива, чаровна и всички се заглеждали по нея. А част от бъдещите писатели, поети и журналисти изпитвали и по-силни трепети. Освен умна била и безразсъдно смела. Но не обръщала внимание на „младоците“, вече била завъртяла главата на един от генералите от нашата армия. По този начин успяла да си издейства да отиде на разузнаване в тила на врага – нещо немислимо за необучен войник, а тя била и само дописник.

Само че нещата не винаги стават така, както искаме. На 5 април 1945 година щурмова част е трябвало да форсира река Драва и да донесе сведения за разположението на немските войски. Но се завързала престрелка, противниковите сили били повече от очакваното и нашите трябвало да се изтеглят. Само че Фрюлинка била тежко ранена. Смятайки я за мъртва, войниците отстъпили.

Всички скърбели, наричали я национална героиня и искали да отмъстят за смъртта й. А войските напредвали, преминали Драва, тежките боеве вече били зад гърба им, когато няколко дни преди края на войната открили Фрюлинка в една вражеска болница.

Историята, която тя разказва е кратка – пленяват я, немски хирург я оперира и я оставя в ръцете на съдбата. Дали сърцето на лекаря се е смилило пред младостта и хубостта й,  или просто е изпълнявал дълга си на медик. Дали се бил влюбил в нея (както упорито говорели), или не е искал повече смърт, но я спасил.

Когато баща ми и още един от колегите отишли в болницата да я видят, татко се уплашил – „тази красива, изправена жена се бе смалила и заприличала на врабче. Рязали черва, корем, вътрешности, рязали и кърпили…“. Очите му се насълзили и той се обърнал с гръб, за да не прочете Фрюлинка в тях колко се е изменила. „Не ме жали, Павле. Жива съм!“.

Да, била жива! Лекували я още дълго. Къде се е запознала с бъдещия си съпруг, французин, татко не знаеше. Върнала се в България за кратко, а после заминали за Лондон. Въпреки страшните рани родила четири деца. Заедно с тях посетила още веднъж родината си през 1963 година на път за Австралия, където семейството се преселило. Дали са се видели тогава, татко не спомена, но се възхищаваше на духа й и на силата да живее.

Разказът приключи, чашите бяха празни И тогава от другия край на ресторанта красив мъжки глас запя. Прекрасна народна песен, която бе звучала във филма и която един войник бе пял преди битката. Сега я пееше актьорът.

Всички млъкнахме, даже келнерите спряха с тракането на подносите. Сякаш времето не значеше нищо. Беше останала само песента.

После тихо си тръгнахме.

.

Татко почина през 1983 година.

Фрюлинка Новачкова – 1993 г.

Симеон Пиронков – 2000 г.

Крум Крумов – 2001 г.

Рангел Вълчанов – 2013 г.

Бяха личности.

Бог да ги прости!

Read Full Post »

За великата шаечна правда

==

Великата шаечна правда – е идиом, означаващ „истината без украса”, понякога даже горчива. В ироничен смисъл – всеизвестна, банална истина, представяна за народна мъдрост. Всъщност, който иска да разбере, нека прочете „Златният телец” на Иля Илф и Евгений Петров – ще я намери в размислите на Васисуалий Лоханкин.

През 1946 година „Златният телец” излиза във великолепен превод на Цв. Цветков и илюстрации от Александър Жендов /издателство „Четиво”/. Това не е първото му издание на български, ама аз него си имам и него си препрочитам.

Но ръководството на Съюза на българските писатели май не е чело тази книга, защото иначе едва ли би се снимало под лозунга: „По-високо и по-ярко да запламти великата комунистическа правда в нашите произведения”. Всъщност и те като „чукча  – не читател, чукча – писател”.

На 21 март 1964 година СБП си избира нов председател – Димитър Димов (на втория ред прав в центъра) и ето ви снимка за спомен. Нищо лошо – това са хората, които определят пътя на българската литература през 60-те години и занапред. Гледам ги и се чудя колко са несъвместими творбите им – „Железният светилник” до „Звездите на мира”, „Осъдени души” до „Син на работническата класа”, „Бариерата” до „Малкият ятак”… „Копче за сън” е завряно горе вдясно, но поне „Вечната и святата” е на първия ред, седнала между „Царска милост” и „Холера”.

Сещате ли се кой кой е? Мислех да изброя имената на тези писатели, поети, критици, драматурзи, журналисти, но май голяма част от тях вече не говорят никому нищо.

Затова по-добре да почетем, избирайки добрата литература, независимо каква правда има в нея – шаечна, комунистическа или просто истинска.

 Приятно разгадаване на образите. А някой път може и да изпиша имената им 🙂

 

Използвана е снимка от фотоархива на Тодор Славчев – http://photoarhiv-todorslavchev.com/

 

Read Full Post »

Трима писатели и един портрет

Александър Балабанов (1879 – 1955), литературен историк и критик, преводач, един от най-ерудираните хора на своето време. Елин Пелин (1877 – 1949), талантлив български писател, майстор на късия разказ. Христо Радевски (1903 – 1996), поет, известен предимно с любовните си стихове към Партията – „не съм аз Радевски, ни Христо, аз съм безимен твой войник…”

Кое събира тези трима толкова различни хора на една снимка. Филателна изложба и един портрет на Сталин, „изрисуван” с пощенски марки!!! Годината е 1948. Култът към личността е в разгара си. Репресиите също. А двамата класици имат прегрешения – умни са, талантливи са, уважавани са. Колко ли са били учудени на този кич!

Но виж любовта в погледа на Христо Радевски е искрена. През следващите години той ще пише литературните произведения на Вълко Червенков и ще се разпорежда от негово име на културния фронт. По-късно ще мрази Тодор Живков, смятайки че е изневерил на вярната линия на партията и на бог Сталин. Накрая Радевски успя да се изкара и демократ – помня го как тежко стъпваше по булевад „Руски” в сако, скроено по тартипа на сталиновата куртка.

Ако искате да се насладите на ясна мисъл, буден ум и ерудираност – прочетете статиите на Балабанов. Ако искате да усетите вкуса и силата на българския език – прочетете Елин Пелин. Ако искате да се отвратите от поезия – прочетете „Към Партията” и „Любов”, ако искате никога да не посягате към класическата руска поезия – прочетете преводите на Радевски (заради тях аз научих руски).

Благословен да е Тодор Славчев, че е заснел този кадър. Браво на наследниците му, че са направили този сайт – http://photoarhiv-todorslavchev.com/

Не изхвърляйте старите снимки. Те разказват повече отколкото ви се струва на пръв поглед.

Read Full Post »

В памет на Коста Павлов

Днес поетът Константин Павлов щеше да навърши 78 години.

В края на 60-те години, когато вече е издал две стихосбирки – „Сатири” (1960) и „Стихове” (1965) – той е предложен за член на Съюза на българските писатели. Тогава Богомил Райнов отсича: „Никога няма да бъде приет човек, който не вижда нищо светло в нашата действителност!”. След 1966 г. на Коста Павлов му е забранено да публикува и не може да си намери работа. Едва след почти десет години става редактор в Студията за игрални филми „Бояна” и е приет за член на Съюза на филмовите дейци. Май кинаджиите по- разбират от таланти от писателите.

Обичан и мразен, обожаван и ненавиждан, до края на живота си Коста Павлов остана честен човек.

Коста Павлов гледаше на себе си като на щастлив човек, защото го обичахме. Дано!

Поклон пред паметта му!

Read Full Post »

За един дребен донос

…

В годините, в които доста хора се изхранваха и правеха кариера „докладвайки”, и на моя гръб някои са пробвали перото си. Вярно, много дребни и дребнави „сигнали”, за някои от които зная, а други може би си отлежават някъде – не ме интересуват. Нямало е последствия или ако е имало, така и не съм разбрала. Тук ще разкажа само за един от тях, който е смешен и жалък, но е с познати герои.

В началото на март 1985 година в редакцията се получи писмо (аз бих го нарекла донос), адресирано до Генералния директор на БТ Стефан Тихчев и подписано от Стефан Цанев и Петър Анастасов. Писмото беше заведено под входящ № 391/07.03.85 и дадено „за мнение”. Тогава и.д. главен редактор на ЛИК беше още Горка Маркова, с която се разбирах чудесно. Преписах писмото и написах своя отговор до Тихчев и до П. Анастасов.

Днес преписвам доноса и отговорите ми без редакция. На Стефан Тихчев бе даден силно редактиран и окастрен вариант, но както ми казаха „той и така доста се смя”. Благодаря му, но мисля, че щеше да се смее повече, ако беше прочел пълния текст. Или не? Сега и аз се смея, но въпреки всичко с един лош привкус в устата.

Уважаеми другарю Тихчев,

Обръщаме се към Вас с молба да предотвратите една несправедливост, която е на път да се осъществи чрез екрана на Българската телевизия. Става дума за следното:

Неотдавна режисьорът Велко Йорданов с участието на з.а. Доротея Тончева и актьора Никола Стефанов засне поетичен рецитал по стихове на поети, които работят в театъра или са писали за него. В този рецитал има и наши произведения. Първоначално бяха предвидени /естествено!/ и стихове на Недялко Йорданов. Ако някому трябва да бъде определено първостепенно място в един така замислен рецитал, това безспорно трябва да бъде той. Разбрахме с учудване, че по неизвестни причини неговите стихове са отпаднали. Да оставим настрана съдържателната и художествената непълноценност на рецитала без тези стихове – буди недоумение фактът, че се проявява необяснима и недопустима дискриминация към една личност и към един художествен факт. Очевидно, тук са се намесили извънлитературни  съображения. Ние обаче сме убедени, че Българската телевизия не може да бъде поле за проява на брутален субективизъм и вярваме, че ще разберете правилно молбата ни – несправедливостта да бъде своевременно предотвратена като се заснемат и включат в предаването стихове на Недялко Йорданов.

При сегашното положение ние категорично настояваме нашите стихове да бъдат извадени от предаването.

Вярваме, другарю Тихчев, че правилно ще разберете нашите мотиви.

6 март 85                       С уважение: Стефан Цанев, Петър Анастасов

Кратко обяснение: Става дума за рецитал „Душата на артиста е ранима”, който беше по стихове ЗА театъра, а не за поети, писали за театъра. Но доносниците в едно са прави – в първоначалния вариант, който беше даден на актьорите и който беше за 25-30 минутно предаване, наистина имаше стихотворение от Недялко Йорданов. В последствие се оказа, че рециталът не бива да надвишава 15-17 минути и се наложи някои от стиховете да отпаднат. Предпочетох (със съгласието на режисьора Велко Йорданов – лека му пръст!, той беше прекрасен и честен човек) да останат по-талантливите, а не по-удобните и по-конюнктюрните. Ст. Ц. прекрасно знаеше, че доснемане и премонтиране е невъзможно, но мотивът му беше изцяло „извънлитературен” – около името му отдавна не се беше шумяло, та не бе зле да подсети за съществуването си. И го направи, както обикновено, по нечистоплътен начин. Дали Тихчев е разбрал мотивите на двамата поети не знам, но аз ги разбрах и то правилно!

За дискриминация на Недялко Йорданов през 1985 година е просто смешно да се говори. Той бе навсякъде – поет, драматург, театрален режисьор, кино режисьор, фотограф… Балет не играеше. Колегите му се смееха: „и чешма да пуснеш от нея ще изкочи Недялко”. Интересното е, че след 10 ноември и той се писа десидент.

А сега да продължа с черновата на моя отговор:

По повод писмо № 391 от 7.03.85 г.

Другарю Тихчев,

Редакция ЛИК се отнася с изключитело уважение към творчеството на Недялко Йорданов, за което говорят редица предавания, в които той е участвал и в които са били включени негови стихове, а в плановете ни за тази година е залегнал и негов творчески портрет.

Поетичната антология „Душата на артиста е ранима” е по стихове на Георги Константинов, Александър Геров, Петър Анастасов и Стефан Цанев, публикувани в отделни книги. Поради времетраенето на предаването – 10 минути – не могат да бъдат изчерпани всички поети, писали за театъра, като Недялко Йорданов, Владимир Голев, Първан Стефанов, Таньо Клисуров, Янко Димов, Емил Симеонов и др. Липсата на техни произведения не е продиктувана от „извънлитературни съображения”, а от чисто сюжетните елементи в композицията на рецитала.

Прави чест на Петър Анастасов и Стефан Цанев, че по достойнство оценяват мястото на Недялко Йорданов в нашата поезия, но той едва ли заслужава точно такава защита. Въпросното писмо по-скоро иска да покаже привързаността и праволинейността на своите автори, отколкото да брани Н. Йорданов от „бруталния субективизъм”. А това вече са извънлитературни съображения.

Цели се да се създаде впечатление, че съществуват конюнктурни подбуди в подбората на стиховете за рецитала. За да бъда ясна – Недялко Йорданов вече не е Секретар на СБП. На негово място е Петър Анастасов. Може би Цанев и Анастасов усещат някаква несправедливост в тази замяна и затова бързат да подчертаят своето приятелство и честност. Но нека не обвиняват редакция ЛИК в „необяснима и недопустима дискриминация”. Това напомня за „дръжте крадеца”…

До тук свършва това, което съм запазила от черновата. Предполагам, че просто ми е дошло до гуша и съм я дала на Горка да я довърши и приведе в „удобен” вид.

Направената справка в Дирекция „Авторско право” потвърди, че по тогавашния закон БТ има право да използва всички публикувани произведения без съкращения и без смяна на жанра, за което не е необходимо съгласието на автора. Тогавашната директорка Яна Маркова даде едно доста силно и двусмислено определение, засягащо морала на двамата творци, но ще се въздържа да го цитирам.

Рециталът бе излъчен без никакви промени.

„Наказанието” за мен бе да напиша отговор до двамата доносници. Изпълних го половинчато. Почти същия отговор, като този до Тихчев, изпратих и до Петър Анастасов. Няма да го преписвам, тъй като всичко казано по-горе бе обвито в дежурните фрази като „стремеж да обхване пълноценно богатите и многообразни процеси в съвременната българска литература” или че редакцията „се стреми да покаже обективно развитието на нашата и на световната поезия и проза днес”. Последното изречение не е писано от мен, но смея да твърдя, че е вярно поне в отношение на поетичните рецитали. Точно по това време пускахме стихове на Варлам Шаламов, Александър Галич (за тези които не знаят – съветски поети, лежали по лагерите или убити от КГБ). Какво да се прави като нашите си бяха мижитурки и се хранеха от партийната ясла. Но си позволявахме да пускаме и по-„смели” и двусмислени стихове както на млади поети, така и на вече утвърдени, но „нелюбими”. А от задължителните „партийни” творци избирах само най-доброто и несвързано с „генералната линия на Партията” или както казваше Добромир Тонев „и най-слабият поет има поне едно хубаво стихотворение”. Но питате ли ме колко трябваше да изчета, за да стигна до него. Всъщност горното обяснение важи само за мен и моята работа в ЛИК. Иначе си имаше хора за всичко.

На Стефан Цанев не отговорих – гадното (и не само то) беше, че точно предишната вечер бях канена от него и съпругата му Доротея на спектакъл в Театър 199 по пиеса на Стефан и в главната роля – познайте кой – пак тя. След това ходихме на гости. Беше ми снобско и скучновато, затова се прибрах рано. Споменавам за тази не особено интересна вечер, защото писмото вече е било написано, депозирано и то с пълното съзнание, че в онези години би могло да има последствия от обвиненията, които ми се отправяха. Името ми, наистина, не беше споменато изрично, но тъй като Доротея участваше във въпросния рецитал, прекрасно знаеше кой е правил подбора на стиховете и кой се е подписал.

Спрях да поздравявам Стефан, който едва ли е забелязал това, но след доста години един път забравих и кимнах автоматично на улицата. Разбира се, стиховете на Стефан Цанев продължаваха да се излъчват по БТ.

А скоро след злополучното писмо, от което не се получи тъй необходимия скандал, попитах Петър А. защо е подписал този пасквил. Той ми се оправда, че не знаел за какво става дума, че подписал без да чете, че не разбрал, че става дума за мен и т.н. Това не беше извинение и му го казах – ами ако ставаше дума за някой, който не е толкова устат и защитен като мен? Но му простих – поетите са деликатни хора, особено когато са с гузна съвест и искат да се представят за смели и широко скроени. А и в книгите му наистина има повече от едно хубаво стихотворение.

В отговора до Анастасов срещнах и едно мое изречение: „…Да не забравяме, че и журналистът, и писателят трябва да бъдат отговорни за думите си, особено когато те се отнасят до нравствено-етични класификации…”. С това съм съгласна и до днес.

Накрая ще цитирам и Атанас Далчев – „таланти много, характери малко”. Уви!

P.S. Дълго време се колебах дали да напечатам този спомен, защото не ми се иска да прилича на разчистване на сметки. Всъщност, сметки с гореспоменатите лица аз нямам. Но после се реших – това е част от моето минало, от миналото на моите връстници и приятели и тези, които идват след нас, трябва да го знаят.

……………

……..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

Старите писатели

Ако решите да изпишете „Мария Грубешлева” в Google ще ви излезнат жълти сайтове и клюки. Чак по- към края на страницата може и да срещнете Уикипедия, от където ще разберете, че това е поетеса, родена преди 110 години и починала преди 40. Разбира се, в духа на времето нея я водеха полетарска и антифашистка писателка, но стиховете й бяха нежни и леки, а книгите за деца забавни и весели.

…

Пролет
Че е дошла и на вратите чука –
ще разбереш по толкова неща!
По песента размерна на капчука,
по гласовете странни на нощта…

По оня въздух, пълен с аромати,
по небосвода син – кристално чист,
по изгревите, залезите златни,
по първия раззеленил се лист.

И по това, че пак в мечти унесен,
ти ставаш, палиш лампата в нощта
и сядаш да напишеш малка песен
за любовта.

Познавах Мери Грубешлиева от майка ми, с която въпреки разликата във възрастта, се бяха сприятелили. Двете прекарваха часове в сладки приказки и се дразнеха, когато някой им попречеше.

…

Ето ги през лятото на 1955 г. в двора на санаториума във Владая. Така и продължиха до 1970 година, когато Мери почина и в душата на мама остана празнина и мисълта, че никога няма да има повече такава приятелка.

Мери имаше неизчерпаемо чувство за хумор – тя можеше да направи образ или смешка от най-всекидневните и обичайни неща. Две седнали една до друга жени в бледожълти и светлосини рокли веднаха ставаха „я виж, като бонбонки фонданки”. Имаше едно време такива много вкусни бонбони – продаваха ги в кутии и всеки ред бе оцветен с различен блед цвят.

Беше различна от съпруга си Людмил Стоянов (1886 – 1973). Малкото ми срещи с него бяха „а-а, влизай, влизай” и се скриваше в кабинета си – мислех го за темерут, а той просто се е спасявал от излишни срещи и думи. Стоеше си кротко в кабинета, може би пишеше, може би превеждаше, а може би – мислеше, нещо което хората тогава правеха с удоволствие.

И за двамата това беше втори брак. От предишните имаха големи деца, които отдавна живееха отделно – журналистът Леонид Грубешлиев, кинорежисьора Юлий Стоянов и Анелия Санча, съпруга на испанския художник Хосе Санча.

В „Антология на жълтата роза” на Гео Милев има едно чудесно стихотворение на Людмил Стоянов, което въобще не се връзва със създадения от критиците на онова време образ:

…

Ний гаснем, ний чезнем, две сенки печални,

На вечната мъка до черния ров;

И бавно замират словата прощални

На мъртва любов!

Но за Мери и Людмил любовта не беше мъртва. Зная от майка ми, че са били ужасно привързани един към друг, въпреки че това не личеше от отношенията им вкъщи. В ресторант или клуб винаги сядаха един до друг – не за да си „пазят стоката”, а защото бяха свикнали на ежеминутен контакт. И обич.

Мери боледуваше много и често стоеше в къщи със седмици. Тя само чакаше някой да дойде и да й разкаже какво се случва Навън. Така един ден Людмил, който винаги е бил пестелив на думи, се прибрал след заседание в Съюза на писателите. Още от вратата Мери го почнала:

– Какво стана?

– Ами нищо.

– Как така нищо бе, Людмиле. Навън си бил, хора си срещнал!

– Ами ходих до Изложбата. – Така едно време наричаха Градската галерия на Гурко 1, тъй като там непрекъснато имаше някакви изложби. В този момент била Обща художествена, посветена на поредния юбилей или конгрес.

– Абе, серсем такъв! Разкажи какви картини видя – не издържала Мери и креснала.

– Ами… бутнах една статуя…

– Какво?!?

– Ама, Мери, тя не беше хубава!

Ужасената Мери намерила телефона на изложбената зала, помолила да я свържат със скулптора и не след дълго вече говорела с него.

– Да, да, вече ми съобщиха. Не се притеснявайте, за мен е чест един академик да бутне скулптурата ми!

И какво било учудването на Мери, когато на предложението за откупка или поне компенсация художникът отговорил със същите думи:

– И без това не беше сполучлива.

Кой е скулторът не знам, но явно освен чувство за хумор е имал и трезва оценка за работата си.

Такива неща си спомням за тези две големи личности, които днес са абсолютно забравени. Може би конюнктурата е такава, може би човешката памет е къса, а може би интересът е само в жълтините. Жалко, ако е така.

Съжалявам, че съм била дете и помня толкова малко. Но поне ги познавах!

…

P.S. Днес, 22 февруари 2011, на 90 години е починал Леонид Грубешлиев. Бяха добри приятели с мама и той много плака, когато тя почина.  Тръгнал към погребението, станало му лошо на Халите и се върнал. Надживя я с малко повече от три месеца.

Не бях го виждала отдавна, но се канехме, когато се затопли, да му отида на гости. Още една нишка с миналото се скъса.

Сбогом, Льончо!

…

P.P.S. На 24 декември 2011, на 81 години внезапно ни напусна и Юлий Стоянов.

Видяхме се сравнително скоро на улицата – той бързаше в една посока, аз в друга… Обещахме си да се видим…

Сбогом, Юли!

Read Full Post »