Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for октомври, 2010

….

Улиците не са сбор от сгради, заведения и градинки. Те имат своя индивидуалност и живеят свой собствен живот – променят се, остаряват и се възраждат. „Раковски” не е някаква „обща” улица. За всеки тя е различна, както са различни и спомените. Тук аз разказвам за моята улица, моето кръстовище, такива каквито аз ги виждам и спомням.mama/ Violeta Molnova

Ето зад този ъглов прозорец на І-ия етаж минаха първите 25 години от живота ми. Живеехме там под наем – татко бе наел част от апартамента, а след развода на родителите ми останахме ние с мама.

В началото малко по-древна история – преди Освобождението карето, затворено между улиците „Раковски”, „Гурко”, днешния булевард „Васил Левски” и „Цар Освободител” било наричано „Алигина махала”, а от другата страна на „Гурко” до „Стефан Караджа” – „Топхане мкъщата на ген Вазов до 1938ахала”. Но с процъфтяването на столицата започва и строежът на обществени и жилищни сгради – коя от коя по-пищна, по-особена и по-различна от останалите. Такава е първата двуетажна къща на ген. Георги Вазов (1860 – 1934) на ъгъла на улиците „Раковски” и „Гурко” в карето, в което се намира и домът на брат му Иван Вазов, строена в първите години на века от архитект Николай Лазаров. По-късно е разрушена и на нейно място е издигната пететажна кооперация, довършена от вдовицата на ген. Вазов през 1938 или 1939 година. Част от сградата е продадена още при строежа, а останалата е разпределена между децата им.

Някои от тях аз познавах.

Първият етаж, на г-жа Зора Вазова (1903 – 1980), бе разделен на няколко апартамента – този, в който живеехме ние, винаги се е давал под наем. По мое време г-жа Вазова (нейни бяха двата прозореца към Гурко точно над буквите NEOSET на снимката) преподаваше уроци по пеене – още звучи в ушите ми разпяването на не особено талантливите й ученици и части от арии. Беше мила и любезна жена, с която се разбирахме чудесно.

На втория етаж живееше г-жа Вера Вазова (1907 – 2009) – тя почина миналата година на 102 години. Преподаваше цигулка. Има издадени три книги за рода Вазови. Обичах да се качвам при нея. За последен път я видях в края на 90-те години и беше все така умна и будна, както когато бях дете.

На третия етаж – беше синът Димитър Вазов (1902 – 1976), чиито деца  – Сашо и Ели – бяха почти мои връстици и аз често се качвах да играя с дъщерята. Те и двамата по-късно отидоха в чужбина и им изгубих дирите. В моетоРаковски 137 детство Д. Вазов изхранваше семейството си като лепеше целулоидни кукли в портиерската стаичка на кооперацията – така „народната власт” наказваше буржоазните отрепки. За него съм чувала, че по-късно е преподавал тенис на новосъздаващата се „червена върхушка”, а когато се позамогнал плащал наем на съседния апартамент (предполагам национализирана част от неговия собствен), за да може да тренира, удряйки топките по стената.

Най-горе е бил етажът на Александър Вазов (1900 – 1972), един от основоположниците на българското кино и основател на Съюза на кинодейците, но той го продал още в строеж и използвал парите за филмите си. Не го помня, ала имах удоволствието да познавам сина му Януш Вазов, снахата Лада Бояджиева (и двамата кинорежисьори) и техния син Александър. По мое време те имаха едно таванско помещение. Не беше богато и впечатляващо, но имаше дух, култура и артистичност – редки за времето си качества.

Голяма част от кооперацията беше населена с квартиранти – в следвоенната теснотия в нея са живеели писателите Павел Вежинов, Богомил Райнов, преводачът и драматург д-р Димитър Стоевски, кинорежисьорът Яким Якимов, публицистът Георги Димитров-Гошкин, актьорът Лео Конфорти. Някои са обитавали за кратко, а други са останали завинаги. В жилищата им идваха гости, понякога шумни компании, понякога тихи интелигенти.

Не липсваха и весели истории. Разказват, че скоро след Девети една вечер Богомил Райнов се прибирал почерпен с провесен през гърдите шмайзер – явно така е демонстрирал привързаността си към новата власт. Само че вместо да си отключи апартамента, отворил асансьорната врата. А там асансьор нямало, зеела само шахтата, затрупана с боклук от бомбардировките. Борецът за светло бъдеще за малко да не го дочака, но го спасил шмайзерът, който се закачил на някаква греда. После иди казвай, че от оръжията няма полза!

Или сватбата на Лео Конфорти, когато целият състав на Народния театър пиел по стълбите на кооперацията и честитял на младоженците пеейки. А бяха гласовити…! И до ден днешен съжалявам, че ме бяха изпратили при лелите, но тъй като част от сватбарите се бяха разположили и в нашата част на апартамента, аз нямаше да имам къде да спя.

Но една от забележителностите на кооперацията беше ресторант „Ашингер”! Името е странно за България, но ровейки открих, че през първата половина на века фирмата „Ашингер” е имала магазини за деликатеси и ресторанти, пръснати из цяла Германия – може би и този ресторант е бил неин.

След 9 септември той вече е наречен „Русе”, после «София» и негова е една от първите луминисцентни реклами в София (беше точно до прозореца ми и заради нея си сложихме щори). По-късно го превърнаха в пицария, само че там се предлагаха „гарнирани пити”, а не пици. В последните години част от него бе магазин на НеосЧетвъртия ъгъл 60-теет, а от другата страна на входа – кафене „Лучано”. Сега е нещо друго.

Тези дни в сайта soc.bg случайно попаднах на тази снимка. На нея се вижда част от ъгловия прозорец на апартамента ни, светлинната реклама, двойната врата на ресторанта и масите на улицата, скрити под навеса. На тази козирка се разхождаше моят чисто черен котарак Дънов (името му идваше от градинката на дъновистите, където бе намерен). Когато го затваряхме в кухнята, той скачаше на козирката и идваше на прозореца. Мяукаше така жално „пусни ме!!!“, че събираше публика. А ако ни нямаше, сядаше като „черна бабичка“ отвън на прозореца и ни чакаше да се приберем. Беше атракцията на „Раковски“. Години след това, когато съм обяснявала къде съм живяла, някой е казвал „а-а-а, прозореца с черната котка!“.

През различни периоди в кръчмата, която всички наричаха със старото й име, е сядал Елин Пелин, водил е студентите си Стефан Гецов, ходили са млади литератори и художници като Владо Даверов, Сашо Томов, Георги Трифонов… И този ресторант имаше изнесени на тротоара маси откъм улица „Гурко”, по някое време вътре свиреше и оркестър. Сега като се замисля разбирам, че във всяка уважаваща себе си кръчма е имало „жива” музика.

1970-1980-godina-Rakovski-102През 60-те и 70-те години със своите театри, изложбени зали, ресторанти и кафенета „Раковски” бе централната улица на столицата и ако преди войната е било модно да се разхождаш по „Царя”, то в моето детство и ранна младост стъргалото се бе пренесло на „Ръкси”. Може би затова ъгловият прозорец беше любимият ми. Като дете слагах стол и гледах регулировчика, покачен на някаква поставка. По-късно сядах на перваза и наблюдавах как вечер лампата осветява отгоре кръстовището, как едрите снежинки стават тъмни, преминавайки през светлинния лъч, как дъждът хвърля отблясъци върху паважа… Пред мен минаваше целия град.

Помня добре Генко Генков, все още спретнат и сравнително чист – неговият остър език и „хулиганско” поведение стряскаха кротките и плашливи минувачи и радваха свободните души. Като наближеше конгрес или височайше посещение на „братска” делегация, Генко го прибираха, за да не се чуват сочните му псувни и точни характеристики за силните на деня. Понякога идваха с жена си Гертруда в къщи и той използваше картоните и пастелите на майка ми, за да рисува, а след това отнасяше нахвърляното със себе си. Но ярките тонове, смелите щрихи са още пред очите ми.

Помня вечно усмихнатите Асен Старейшински и Фери Кемилев, запътили се към някое от ателиетата или изложбени зали, или пък кръчма. Подтичкващите и вечно закъсняващи за представление сатирици – Георги Парцалев, Енчо Багаров, Стоянка Мутафова. Живееха някъде наоколо и по „Раковски” минаваше и техният път.

А когато пораснах вече не гледах улицата отгоре, а отдолу – „я, в къщи свети!” и газех кишата, прескачах локвите, вдишвах миризмите на града, весела от живота наоколо.

Напуснах апартамента на „Раковски” в средата на 70-те години, а майка ми – скоро след това. Оттогава не съм ходила там, но прекрасно помня пощенските кутии, извивките на стълбището, релефа на парапета, решетката на асансьора и сгъваемата седалка в него… Дали пък някой ден, когато вратата на кооперацията е отворена, да не влезна? И…

2007-07-07-b-020

……

В двата поста „Старата снимка” са използвани фотографии от личния ми архив, от архива на Тодор Обрешков и от сайтовете „Стара София”, soc.bg и „Изгубената България”, за което им благодаря.

Read Full Post »

….

Онзи ден в „Университетски дела” писах за нуждата професори и студенти да бъдат едно академично цяло, да работят заедно, а не всеки да гледа собствената си градинка. Зная, че в обществото на неолибералната икономика всичко е пари и че нас ни тласкат на там. Но все пак у мен тлее надеждата, че свободната мисъл, науката, образованието стоят на по-високо ниво от интересчийството и желанието за бързо забогатяване. Че мислейки за образованността днес, ние мислим за бъдещето на цялата нация. Шаблон, ама верен шаблон.

Но явно с министъра на образованието и науката сме на коренно различни позиции. Той непрекъснато повтаря, че ако ректорите „бяха шефове на предприятия”… Да, ама те не са търговци, бизнесмени и т.н. будещи друг тип уважение професии. Те обучават, а не продават. Защото учението не е  стока, а Свобода. Неукият е роб, лесен за манипулиране, което пък може би е целта. Доскоро се възмущавахме от т.нар. учителска мафия, но ето че на власт е „професорската”.

Преди няколко години моя приятелка, преподавателка от Югозападния университет, потресена ми разказа как на заседание на преподаватели от различни висши учебни заведения колеги от Нов български многократно са наричали студентите си –  „клиенти”. Няма да се учудя, ако го е изричал точно Игнатов. Той явно бърка професора с обслужващия персонал в кръчмата, защото клиентите са там, във висшите училища е науката. Или поне трябва да бъде. Факт, с който Софийският университет, Художествената академия, НАТФИЗ, Музикалната академия се съобразяват и затова са „най-наказани” от управляващите.

Днес част от студентите протестират. Друга част, по-голямата – въобще не им пука, важното е да си поживеем днес и сега, а утре…

А преподавателите – след като се снишаваха, докато бурята премине, след като действаха по принципа „преклонената главица остра сабя не сече”, днес още се чудят накъде духа вятърът. Ами вятърът духа и вие, господа професори, трябва да решите дали да застанете на пътя му заедно или да ви издухат.

Read Full Post »

Разногласията на студенти и преподаватели, настъпили по повод орязването на бюджета за образование, търсенето на виновници за кризата, невъзможността на академичното тяло да обедини усилията си и да воюва за бъдещето, ме накараха да се обърна към историята. Винаги има от какво да се поучим.

В мемоарите си „Път през годините” писателят Константин Константинов, по онова време студент по право и свидетел на събитията пред Народния театър, описва последиците за Софийския университет, настъпили след освиркването на Фердинанд от студентите през януари 1907 година. С указ на правителството бива уволнен министърът на просвещението д-р Иван Д. Шишманов, Университетът се закрива за шест месеца, а всички професори, доценти и лектори са уволнени.

„…Сега започна забележителната борба на българския университет, в който студенти и професори, напълно единни, се опълчиха срещу режима на Д. Петков, борба, която с доста перипетии – славни за мнозинството и позорни за отделни личности – завърши с пълен успех. Но тоя успех дойде едва след година и двадесет и пет дни (28 януари 1908). Всички се надяваха, че победата ще дойде много скоро, но когато се видя, че правителството упоритства в безразсъдството си, че назначава „нови“ професори (гимназиални учители, които останаха с тая печална слава) и се опитва да вербува студенти, за да скалъпят един нов „Апостоловски“ университет (наричан така по името на новия министър на просвещението – Апостолов), и че месеците се изнизват, стана ясно, че трябваше да се направи нещо, за да не се губи напразно времето – и от студенти, и от професори. Ония от професорите, които имаха възможност, заминаха за чужбина, дето бяха посрещани като мъченици за свободна наука; другите останаха тук да изчакват. Студентите по някакво мълчаливо споразумение решиха: който не е взет в казармата, веднага да замине за някой чужд университет. Много западни и съседни университети бяха съобщили, че ще приемат с големи облекчения и след сроковете за записване студенти от затворения български университет. В ония години разноските за един студент в Женева, Лозана, Цюрих или Ньошател бяха същите, както в София, Белград или Загреб. Голям брой студенти заминаха за Белград и Загреб (пътните разноски бяха по-малки отколкото в Швейцария), дето биваха приети най-приятелски с всевъзможни привилегии. Така злополучното затваряне на университета предизвика едно преселение вън от границите на страната – към Запад, което неочаквано обогати – „всяко зло за добро“ – жизнения опит и духовния кръгозор на българската учаща се младеж…“

Разликите с днешния ден се виждат с просто око и те не са само в стандарта на живот, а в солидарността на европейската академична общност, от която ние сме били част, и във факта, че и студенти, и професори са се върнали в България, за да работят за общото благо.

Да, преди век българските студенти и професори са били едно цяло – академично цяло. Въпреки своите идеологически, икономически и интелектуални различия, те са работили заедно. Нещо от което днешните им наследници могат само да се поучат. А най-странното е, че сред тях има и историци, които би трябвало да си спомнят тази история.

През първата четвърт на ХХ век интелектуалното разгръщане на българската нация достига своя връх. Дано след време някой не каже, че в първата четвърт на ХХІ век то бележи своето пълно падение.

Read Full Post »

Колко много спомени може да върне една стара снимка. Ето я измачкана, зацапана, направена на 30 август 1952 година: ъгълът на „Раковски“ и „Гурко“.ъгъла на 30.08.1952, Раковски и Гурко, сега там е градинка

Това се виждаше през прозореца на хола на апартамента, в който живеехме тогава. Такава София съм гледала в първите си години, но не я помня добре.

Тази част на града жестоко е пострадала от бомбардировките, личи си даже шест години по-късно. В дясно от игрището на улица „Раковски” е била сградата на Юнион клуб, но кога е доразрушена, не зная.

Дълго време по протежението на „Раковски” имаше волейболно игрище – казаха ми, че било на „Локомотив”, но все ми струва, че е на „Левски”, защото по-късно там се събираха левскарите. По едно време бутнаха дюкянчетата и по диагонал построиха нещо като малки магазинчета с огромни витрини, където продаваха сувенири, книги и пр. Игрището бе заменено от градинка, в която денем играехме ние, а вечер идваха запалянковците. Понякога се чуваха викове, тълпата юрваше към Военния клуб и някъде по средата се сблъскваха двете групи – левскари и цесекари. Омразата беше стара, но през 50-те и 60-те години се беше пренесла и на политическа основа.

В дясно от градинката извън фотографията бе бирария „Чайка”, която просъществува доста дълго време. Сгъваеми столове и маси, често пъти и без покривка, бира, кебапчета и жива музика. Свиреха всичко – от подпури от опери и оперети, през стари шлагери, та понякога и нещо по-съвременно. Някъде към края на работното време певицата запяваше „Вземи огин, изгори ме, направи ме пепел…”, а като извиеше „Бели ружи, нежни ружи…” знаехме, че е време за затваряне.

Когато започна големият ремонт на Народния театър, обградиха всичко с тараби и положиха за известно време скулптурните фигури, покачени по-късно върху сградата. Забравих името на професора, който ги беше правил, но софиянци гледаха към извисилите се над оградата тела и се хилеха: „абе това партизанки ли са, музи ли са?”. И бяха прави – отблизо си бяха баш партизанки.

Известно време половината градинка беше превърната в паркинг и само около „Чайка” беше останало малко пространство с пейки. Наскоро открих и тази снимка, правена от прозореца на хола някъде в края на 60-те, където всичко вече е по-познато, само дето колите по улиците са по-малко, тротоарите са по-чисти, дърветата по-ниски и има все още железни скари около корените им, но хората все така бързат. Трябва някой път, когато минавам оттам, да обърна внимание дали тази хубава стара къща зад паркинга си стои или и тя си е отишла с времето.

А после ни взеха градинката и направиха едно отвратително заведение, чието официално име съм забравила. Софийските кафене Покойниказевзеци го наричаха „При покойника“, защото витрините му приличали на тези, през които гледаш ковчега на гробищата в Орландовци. Черен хумор, но типичен за онова време, тъй като клюката гласеше, че заведението се поддържа от ДС и там карат определен тип момичета да водят клиентите си чужденци, за да ги подслушват. Влязох веднъж – к…и имаше, но чужденци не видях. А от микрофоните не се притеснявахме, те бяха навсякъде – ако не механични, то чисто човешки, взели образа на симпатичен приятел или весел сътрапезник.

Сега там е Военната телевизия и също има някакво кафене.

А сега да завием наляво и да видим какво е имало на другия ъгъл – там където днес е БИАД. Ето я майка ми, снимана на ъгловия прозорец. По диагонал от нас все още се виждат останките от разрушена къща. Помня, че в партерните етажи имаше някакви работилници – ключар, железария… Минаваше се през двора и за да стигнеш до дюкячето трябваше да се провираш между гальоти, кофи и ръmama/ Violeta Molnovaчни колички.

С изгледа от този прозорец е свързан и един от първите и най-тягостни мои детски спомени. Март 1953 година – завиха сирени и аз отидох да погледна. Всички хора бяха застанали като вкаменени, някакъв човек даже бе коленичил точно на отсрещния ъгъл. Регулировчикът беше замрял с вдигната ръка, а над него, на нивото на очите ми, се поклащаше уличната лампа. Беше ми толкова неестествено и призрачно. Така запомних Сталин – с неестествеността на човешкото поведение, с фалша и принудата. Истината научих по-късно, тъй като в нашата къща тя не се спестяваше.

Някъде в средата на 50-те години бутнаха развалините и остана празно място, оформено като градинка. Върху калкана на старата сграда на БИАД, наричана вече Дом на науката и техниката, сложиха стенопис, възхваляващ спорта – май имаше и надпис „Здрав дух в здраво тяло”. Физкултурник и физкултурничка бяха вперили поглед в светлото бъдеще. Но особено впечатление правеха пищните форми на спортистката, а добре закръглените й гърди доставяха радост на мъжкото население. Художникът, колега на мама от Академията, се смееше „е, нали трябва да показва радост от живота!”.

Радостта от живота не трая дълго и скоро построиха нова пет-шестетажна сграда с плосък покрив, а върху него се изправиха големи букви, изписващи поредния лозунг: „Солидарност, мир и дружба”. Не зная чии бяха канцелариите, но на долния ъглов етаж се появи ресторант с бирхале в мазето – кой знае какво беше официалното му име, но ние си го знаехме като Новия БИАД. Имаше и оркестър – лятно време певицата започваше да пее отрано, а после се местеше в „Чайка”, така че слушах „Белите ружи” по два пъти на вечер. В мазето беше „по-битово”, но това не беше от кръчмите, които посещавахме, освен ако никъде не са останали места.

Сега като се замисля за онова време това бе кръстовището с най-много заведения.

ул. ракАко продължим да „завиваме” в посока обратна на часовниковата стрелка, ще стигнем до сталинската кооперация, опасала половината каре, с емблематичните сладкарница „Прага” и Унгарския ресторант на ъгъла на „Раковски” и „Стефан Караджа”. Тя бе изградена по-навътре от останалите сгради и затова лятото двете заведения изнасяха и маси навън. В началото нищо стабилно – навес, маси и столове. Е, по-късно на Унгарския увисиха и някакви фенери от ковано желязо. Широките прозорци се отваряха към улицата и от Унгарския се чуваше чардаш, а в късните часове цигуларите обикаляха масите и свиреха „на ухо”. За съжаление тази прекрасна атмосфера приключи, когато решиха да о1970-1980-godina-Rakovski-102бградят тротоара и построят някакви „джобове” към заведенията. Те изгубиха своя дух и макар че Унгарския просъществува още известно време, вече не беше същото. Днес той е част от веригата заведения „Хепи”, а „Прага” е поредното празно мърляво помещение с неизяснен собственик.

Понякога се връщам назад и си спомням топла лятна привечер, трудовите хора вече са се прибрали, а аз вървя по „Раковски”. В Унгарския виждам черната фигура на Иван Кожухаров, графикът с мрачен поглед и умни очи, закръгления и набит оператор Ивайло Тренчев, винаги усмихнатия Асен Старейшински, Оскар Кристанов, Георги Парцалев, Методи Андонов – няма ги вече…  Актьори, писатели, поети, художници, музиканти, кинаджии, студенти от ВИТИЗ… Понякога сядам на някоя маса, понякога се прибирам. Вечерта наистина е теменужена и колите не са толкова много като сега. Към десет часа театрите „пускат” и кръчмите се изпълват с хора. Закъснели компании обикалят от заведение на заведение та дано намерят някъде маса, за да довършат разговора – да, тогава се говореше. Говореха се неща, които макар и да не бяха „многомъдри”, оставяха отпечатък за цял живот. Масите преливаха от чаши и мезета, от емоции и страсти и на никой не му се ставаше.

А после гасяха лампите – първо под нас в Ашингер, после „Прага”, БИАД, Унгарския, „Чайка”… Най-зажаднелите се отправяха да продължат някъде в нощта и на „Раковски” наставаше тишина. Чуваше се единствено трамвая, проскърцването на „последния тролейбус”,  а после търкалянето на колелетата, развиването на маркучите и подвикванията на миячите на улицата. Да миеш улиците нощем, да започне денят на чисто и свежо… Но да останат хубавите разговори и спомени.

………..

Ето за това кръстовище разказвам. По-късно ще продължа с четвъртия ъгъл – там където живях 25 години.

2007-07-07-b-020

пп

В двата поста „Старата снимка” са използвани фотографии от личния ми архив, от архива на Тодор Обрешков и от сайтовете „Стара София” и „Изгубената България”, за което им благодаря.

Read Full Post »

В последно време се вглеждам в „младата смяна” български журналисти. По страниците на вестници и сайтове те правят потресаващи правописни и фактологични грешки, пред микрофона сричат, запъват, мьекат, фъфкат/съскат/ръкат, пред камерата следят повече за кичура над очите, отколкото за изреченото.

Разбира се, има и изключения, но те се губят в потока (или може би лавината) скудоумие, продажност и откровена глупост. Преди време една млада журналистка беше писала за пиесата „Големанов” от Стеле Костов, а друга, по-утвърдена, накара крал Лир за заменя кралство за кон. Не, не си измислям! Но за съжаление не запазих изрезките и сега не мога да го докажа.

Не зная випускници на какви университети, институти и специалности са днешните млади журналисти, но всички до един са рожба на българската образователна система – като се започне от забавачката и се стигне до магистратурата (засега ще простя на по-висшите научни степени, но само засега). А в областта на журналистиката, освен желание да те видят/чуят/прочетат, са нужни и образованост, култура, толерантност, морал… Това последното най-първо отпадна и днес никой не ги учи, че журналистът служи на обществото, а не на шефа; че понякога е страшно важно да можеш да кажеш „Не”.

Не ги учат и други неща, такива като това,

……….че най-важният въпрос е „Защо?”. Всички „къде”, „кога”, „как” са спомагателни;

……….че когато трябва да се предаде на зрителя/слушателя/читателя някаква информация, то тя трябва да бъде „засечена” от три независими (един от друг) източника. На нашите журналисти им стига един и то пристрàстен. Те сякаш забравят, че личното мнение е тема на съвсем друг жанр;

……….че когато се уговаря среща/интервю/разговор и по някакви причини той се провали или отложи, то журналистът е длъжен лично да уведоми навреме поканения, особено ако иска да и занапред да бъде търсен и уважаван;

……….че при интервю интервюиращият трябва да говори и да се изтъква по-малко от интервюирания;

……….че въпросите трябва да бъдат „извеждани” от думите на разпитвания, а не да се четат от листче в последователност, нямаща общо с посоката на разговора. Няма по-досадна и жалка картинка от журнарист(ка), който без да изслушва интервюирания, ни в клин ни в ръкав го прекъсва с предварително измислен въпрос,  без да се интересува от казаното до този момент. Това е позволено само когато „обектът” клинчи от пряк отговор;

……….че знанието на родния език е задължително. За да може един журналист да пише и да говори пред зрители/слушатели/читатели, той трябва да владее български в цялото му многообразие; да знае правописа, словореда и ударенията и да не забравя, че използването на неологизми, чуждици, диалектизми, жаргон е позволено само в малки дози и на нужното място. Научаването на един или няколко чужди езика трябва да обогатява, а не да обеднява изказа;

……….че не всеки може да бъде красив, но всеки трябва да се постарае да бъде чист и спретнат. И никога, никога да не забравя, че по-важно е да изглеждаш умен, отколкото да изглеждаш красив.

………..че…

И още толкова много неща могат да се допълнят. Затова допишете ги вие. Място има.

Read Full Post »

Преди 50 години приключва жизнения път на един от най-прелестните български поети Николай Лилиев.

Винаги съм се колебаела кое точно е любимото ми негово стихотворение – може би това:

 

nikolay-lilievСветло утро, ти прокуди

всяка пара и мъгла –

пеперуди, пеперуди,

тънки, сребърни крила.

…….Ти безбрежна шир събуди,

…….звънна в моите стъкла –

…….пеперуди, пеперуди,

…….тънки, сребърни крила.

Затрептяха изумруди,

цяла мрежа светила –

пеперуди, пеперуди,

тънки, сребърни крила.

или

Тихият пролетен дъжд

звънна  над моята стряха,

с тихия пролетен дъжд

колко надежди изгряха!

….

или

Моите спомени,

птици в нощта,

скитат бездомни,

скитат унесени

вън от света.

А всъщност за поезията Николай Лилиев е казал: „Мъчно би могло да се определи какво представлява всъщност истинската природа на поезията. За едни тя е средство за познание, за други – същност на всяка литература, за трети – младостта на света. Но преди да бъде всичко друго, тя е най-напред песен, очарованието на която се ражда от равновесието на двете необходими качества – въображение и чувствителност…“

Той ги е притежавал и двете.

Светла му памет!

Read Full Post »

Днес прочетох в пресата, че центърът на София ще расте на височина.  Сгради, паметници на културата, намиращи се около и на улица „Витоша” (между „Патриарха” и „Алабин”), ще бъдат надстроени с още няколко етажа. Разбира се, „конкурсът” е минал тихомълком, времето за обжалване е изтекло още през юли, а сега можело да се правят само забележки!
Едно от многото неща, които ме смущават, е как 2-3 етажни сгради паметници на културата т.е. строени преди повече от 70 години, ще издържат надстрояване с 4-5 етажа?! Ние се притесняваме от премахнати носещи стени на ниските етажи, а те върху тези афив конструкции ще надграждат!!! Дали поредните новобогаташи не са решили да живеят на пъпа на София, тъй като тези надстройки не са за молове и офис сгради или след като стените не издържат и малко „порухнат”, теренът няма да бъде разчистен и на мястото на паметниците на културата ще се пръкне някой „билдинг”. Като този на ул. „Николай Коперник” и „Шипченски проход”, наречен гръмко Галакси Трейд Център?
А София тихомълком се прекроява по вкуса на овластените. Тези дни беше срината чудесната къща на Съселов, намираща се зад хотел „Славянска беседа”. Някога от там се влизаше за гримьорните на театъра. Строена за дъщерите му с пари и обич, с барокови елементи и детайли, каменно стълбище и покрита тераса и наследена от зетьовете му Данови и Ораховац.
По същия начин бе разрушена и масивната двуетажна къща на ген. Кисьов на улица „Виктор Юго”, а красивата сграда до Орлов мост вече е изтърбушена и всеки момент ще изчезне, за да направи място на следващотото архитектурно „чудо“. За колко още улици това е обичайна картина? Сайтът „Стара София” вече има рубрика „Последни дни” .
Руши се без мисъл и се гради без план. Всеки строи нещо на местенцето, до което се докопа, без да се интересува от такива отживелици като стил, дух, традиция, красота… Не толкова отдавна за София се казваше, че е най-зелената столица в Европа. Навсякъде растяха кестени, тополи, ясени, липи и даже по средата на „Цариградското шосе” имаше леха с розови храсти. Днес това е спомен – градини и паркове чезнат под багерите, дърветата съхнат, подкопани от тръби и опасани в кабели. Вече няма какво и защо да обичаме. А после се чудим, че „столичани и гости на столицата” не я харесват. Ами на какво отгоре?!

….

P.S. За историята и съдбата на къщата на Съселов може да се прочете и във вестник „Капитал“, където има и чудесни фотоси на Надежда Кутева.

Read Full Post »

Older Posts »