Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for януари, 2015

Днес получих „спомен“. От Канада. От Владо Тонич – мой приятел от най-детските години, а след време и за кратко – колега в телевизията.

Обикновено аз „раздавам“ спомени – разкази или открити в семейните архиви снимки, копия на снимки, копия на копията на снимки… Прадеди, застанали изправени пред древния фотоапарат от по-миналия век, прабаби със своите малки деца от началото на миналия, млади родители от миналото, което помним…

Но днес е ред аз да получавам.

1948.31.12 Посрещане на новата година 001

Тази снимка не ми е неизвестна. Тя се появи след смъртта на татко от неговия архив, напечатаха я в книгата за него и след това мистериозно изчезна. Някой се опита да унищожи чуждия спомен. Но не успя. Направих копие – лошо, но го имах.

Това са моите родители, женени от месец и половина, посрещащи в Клуба на журналистите Новата 1949 година. До тях са техните приятели Мими и Антон Антонов-Тонич. Те са млади, усмихнати, гледат в обектива и си пожелават всички онези прекрасни неща, които всеки от нас си пожелава в навечерието на новото. Само че на тази снимка героите не са четирима, а шестима. Те може и да не са подозирали още, че след 8 месеца ще се появя аз, а Владо след шест-седем.

Само че всяка снимка винаги има поне още едно копие. И моят стар приятел Владо, синът на приятелите на моите родители, реши да ми изпрати своето. Благодаря ти, Владо. Благодаря ти, Мими, само ти остана от усмихнатите млади хора на тази снимка. Бъди жива и здрава още дълго.

Х Х Х

Вчера, забучено на вратата, ме чакаше съобщение да отида в пощата и днес сутринта побързах натам. Когато поех плика, ръцете ми се разтрепериха и помолих чиновничката да ми услужи с нещо, за да отворя писмото. Снимката изпадна от плика и аз се разплаках – след толкова години тя е при мен. Почувствах се неудобно от жената и й разказах за какво става дума… Стояхме, разделени от стъклото, и двете с мокри очи. Всяка си мислеше за нещо свое и мълчеше. А когато си тръгнах, си благодарихме една друга – сигурно имаше защо.

После продължих по „Раковски“, погледнах към прозорците, зад които вече не живеех, но зад които мама и татко са се прибрали след онова посрещане на Нова година.

Годината, в която аз ще се родя.

Advertisements

Read Full Post »

Алепу

/втора част/

дюните на Алепу2

Животът започна да ми харесва. Вече не ходех на плаж – той бе до дома ми, сутрешният душ беше морето на зазоряване, през деня се разхождахме до другия край на залива, а вечер често ходехме до дюните да гледаме как огромната луна изгрява и после се прибирахме огрени от нея. От къмпинга се разнасяха аромати и тиха музика, свещи и фенери осветяваха масите и нищо не липсваше. Пани и Божо периодично се разкарваха до Созопол на пазар, а имаха и малка яхта, с която непрекъснато излизаха за миди и риба, така че „даровете на морето” хич не липсваха, даже на моменти ни писваше да чистим, белим, кормим, варим, пържим, печем…

Не беше тайна, че къмпингите на юг се превръщаха в изходна база за бягство на ГДР-ски немци към Турция и оттам към свободата. Някои от тях пращаха на приятелите си първо картички от България, а после от други градове по света.

картичка къпминг лозенец

Всяка година имаше поне по една интересна история, която се разказваше от къмпингарите. В началото на 80-те Алепу гъмжеше от немци. Те бяха нашите снабдители на палатки, газови котлони и всякакво оборудване. Между летуващите се създаваха топли връзки, някои от които приключваха и с международни бракове, но това в по-редки случаи – хората си идваха обикновено „с родата“. Та веднъж в края на лятото пристигна семейство с две малки деца и скутер. Както си му е редът, всички мъже бяха около „лодката“, радваха се на немската машина и си правеха устата да я купят. Но по това време в паспортите освен децата се вписваше и какво внасяш в една чужда, па макар и братска страна и се следеше дали го изнасяш. Един ден времето се развали, вдигна се вълна и ние бързо събрахме палатката, за да не се наложи да чакаме да изсъхне преди да я сгънем. Когато след няколко дена се прибраха и останалите, научихме края на историята. Докато всички спели, немците сменили мотора на лодката с по-мощен, който бил скрит в колата им, качили се барабар с децата и почти без никакъв багаж отпрашили в открито море. Тъй като вълната била висока, радарът не можал да ги хване веднага, а когато граничарите разбрали какво става, вече било късно. Къмпингът се изпълнил с милиционери, разпитвали какво е станало, усъмнил ли се е някой в нещо, но всички били „ни чул, ни видял“.

И тъй като светът е малък, даже когато няма Интернет, след време се разбра, че „нашите“ немци са имали помагачи други немци, но от ФРГ. „Нашите“ влизат в България с лодка с малък мотор, другите немци – с лодка с мощен мотор. Някъде по пътя тегличите се разменят – предишната година изрепетирали ситуацията и разбрали, че нашите митничари не си правят все още труда да описват подробно, а отбелязват просто „лодка“. Западняците още веднага продължават към Турция, на границата им отмятат лодката и въобще не гледат колко конски сили е моторът. Източняците разпъват палатка на къмпинг, удобен за бързо отплаване, и чакат да се вдигне вълна, която да ги скрие от радара. Което и е станало…

 Всъщност всички обичаме свободата. Във всичките й форми.

къмпинг Градина изгрев

А после върху къмпинга ни започна строеж и ние, вече с брат ми, се прехвърлихме на къмпинг Градина на 4-5 километра преди Созопол. Там вече компанията беше друга – около нас преобладаваха художниците, голяма част от които познавах от майка ми – Любомир Йорданов и  Здравка Олекова , Сашо Сертев и Ралица Станоева, щуреца Петър Цанков и художничката Вени Кантарджиева, сърдечния хирург Иван с жена си, дъщеря на Димитър Гюдженов, и цял куп техни деца, които се отглеждаха общо или едни други.

 къмпинг Градина

Така Созопол престана да бъде за мен любимо място, за известно време се превърна в място за пазаруване на храна за палатката, а по-късно – в спомен. Един юли в средата на 90-те, когато вече се бяхме прехвърлили във Варвара, в кръчмата на брат ми „Трите язви” видях самотен Дари Икономов. Той се надигна от масата и се хвърли да ме целува – познавахме се отдавна, но чак да се целуваме! – „най-накрая да видя нормално човешко лице!”. Оказа се, че идва чак от Созопол в „търсене на хора”. В какво превърнаха моя любим град?!

Днес на нос Агалина е кацнало едно каменно чудовище, мястото на къмпинга е заето от комплекс „Дюни”, върху Хумата се издига друг комплекс, дюните са се стопили, а защитеното блато непрекъснато се пресушава. Остава ни само да си спомняме.

 . . .

P.S. Историята с бягството на немците има и продължение, което не знаех. Ето какво ми написа Велислав Минеков: „Лодката им беше застигната от хеликоптерен патрул. Пилотът /капитан/ отказал на заповед за стрелба и бе осъден на осем години затвор. Щурманът и втори офицер се спаси като предаде колегата си.“

Какъв изрод трябва да бъдеш, за да заповядаш да се стреля по две малки деца?! И колко силно трябва да бъде желанието ти да се спасиш от несвободата, за да предприемеш този риск.

Read Full Post »

Алепу[1]

 

Август, някъде около 1979 – 1980-та година

И ето, че отново дойде време за море т.е. за Созопол. Този път квартирата я уреждаше Коприна. Моите връзки вече бяха съвсем изтънели и за разгара на лятото трудно можех да наема стая към базата на СБП. Но това не трябваше да бъде проблем. К. беше открила чудесно място – стая на носа на Харманите с изглед към морето, малко балконче и най-невероятното – кухненско боксче на етажа, където можеш да си направиш кафе без да мъкнеш посуда от София. Мечта! Многократно уговаряхме деня на пристигането си, продължителността на престоя, цената и … в едно прекрасно утро хвърлихме сакчетата в багажника и потеглихме. Коприна беше прекрасен шофьор, въпреки че караше сравнително от скоро и ние пътувахме славно и без бързане. Тогава крайпътните ресторанти бяха рядкост, но това не беше пречка – кафето в термоса. Важното бе в бензиностанциите да има бензин, а лозунгите около пътя бяха извор на непрекъсната забава. Помните ги, нали? „Миг невнимание, цял живот страдание”, „Да приберем навреме хляба на народа”, „Да живее българо-съветската дружба между народите”… то може ли да ги забрави човек!

към Созопол 1968

И стигнахме. На вратата ни посрещна хазайката с тъп поглед и още по-тъп въпрос „Ама вие дойдохте ли?…” – като че ли не се бяхме чули предишния ден – „… то аз дадох стаята на едни поляци”. Така и не разбрах защо созополките хазайки винаги са предпочитали чужденците. Плащахме еднакво, не бяхме капризни, но… чужденец да си. Може би се блазнеха от малките флакончета с модния тогава парфюм „być może” или розовите дезодоранти, с които пъдехме комарите.

Първата нощ спахме в колата. След дълго търсене намерихме едно мазе, но само за три дена, тази хазайка държеше на уговорката си. Всъщност добре, че бе само за три дена – прозорчето излизаше на улицата и виждахме само джапанките на връщащите се от плажа (отиващите ги проспивахме), тоалетната беше навън, а от въжето откраднаха единия бански на Коприна… Лятото се очертаваше меко казано странно. Дните си прекарвахме в търсене на квартира от врата на врата, но… „висок сезон”, както е модно днес да се нарича.

Явно трябваше да се връщаме в София. На четвъртия ден хвърлихме почти неотворените сакове в колата и решихме поне един път да „плажуваме” и да се изкъпем като хората в морето. Така че вместо на север поехме на юг към Алепу, където вече години наред опъваха палатки наши приятели.

залива Алепу

Алепу бе един от най-чистите и красиви плажове. На 7-8 километра от Созопол, ограден от нос Агалина на север и нос Хумата на юг. Пясъчна коса отделяше прочутото лагунно блато от морето, дюните се издигаха по цялото протежение на плажа (пиша в минало време, защото пейзажът сега е силно променен). Вярно, че по-голяма част от морското дъно бе каменно и вълните почти винаги буйни, но пясъкът бе ситен и чист, а хоризонтът – безкраен. Само в началото на залива имаше къмпинг – мивки, тоалетни, душове със студена вода и едно „капанче” с топла бира, вино и кебапчета на дървени въглища. Там всяка година опъваха палатките художниците Петя и Пани Панайотови с двете си малки дъщери, Грета и Божидар Йонови със сина, Теди Балкански със Симона, която си беше почти дете. И тъй като родителите на Пани бяха от най-първите палаткаджии в района, бе им разрешено да оформят едно неголямо кътче извън официалния плаж – нещо като частно „площадче”, заобиколено от палатки на самия пясък. Вярно, чешмите бяха малко далеч, но морето близко. Отзад камъш, отгоре храсталак и бадемова горичка, а между тях и вълните тичаха деца и кучета. Ох! Към тази прекрасна компания инцидентно или за постоянно се присъединяваха и други, обичащи дивия живот – Татяна Лолова със семейството си, Санко Обрешков с някоя млада жена, Кольо Ковачев, Добромир Манев… а през деня се изсипваха големи компании приятели от Созопол, Ахтопол, Царево (пардон, Мичурин).

1980 Алепу

Та отидохме ние с Коприна да си вземем довиждане с морето и останахме – аз за няколко години. Пани набързо ни уреди да купим от едни немци палатка на старо с две спални, хол и веранда т.е. тента – 50 лева, което бе около 1/3 или ¼ от нормалните за времето си заплати. И тъй като бяхме съвсем неекипирани, всеки отдели по нещо за нас и бързо спретнахме оборудване. С годините разбрах, че в къмпинга всеки помага на всеки, независимо дали си приятел или непознат, дали си българин или чужденец, дали си от малък град или от столицата. Палаткаджиите бяха различен тип хора и имаха други, освободени от предразсъдъци души.

(следва продължение)

дюните на Алепу

[1] Алепу (или Лисиче блато) е блато-лагуна. Алепу (αλεπού) на гръцки език означава лисица.

P.S. Освен лични фотоси в поста са използвани и фотоси, свалени от Интернет, за което благодаря на техните автори и се надявам, че нямат нищо против.

 

Виж още: Созополски спомени

https://pavlinad.wordpress.com/2013/01/13/sozopolski-spomeni-2/

https://pavlinad.wordpress.com/2013/01/13/sozpolski_spomeni_/

https://pavlinad.wordpress.com/2013/01/14/sozopolski_spomen-3/

Read Full Post »