Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for май, 2016

 

Улица „Г. С. Раковски“ (първа част)

Преди много години споменах пред баща ми и един негов приятел, че искам да снимам старите заведения на София и какво е там сега т.е. в началото на 80-те. Като се замисля, по онова време тяхната младост е била точно толкова отдалечена от дадения момент, колкото за мен днес е онзи разговор. Точно по 36 години в двете посоки. Татко и Максим разпалено започнаха да се сещат какви известни кръчми е имало на ул. Раковски. Започнаха някъде преди Дондуков и стигнаха до Якобинския клуб срещу Народния театър. Свят ми се зави – толкова много изброиха, а допълваха и с имената на кръчмарите, характеристика на менюто, къде им давали безплатни шницели, къде виното било кисело, кой къде имал навика да ходи, къде кой рецитирал или пял и кои стихотворения Вутимски къде написал… Имената, които споменаваха, бяха нашата история – не само литературна.

Аз няма да почна толкова от далеч – нито като време, нито като пространство – ще се огранича само в отрязъка между „Дондуков“ и „Патриарх Евтимий“. Всъщност мислех да започна направо от „Царя“, но как да прескоча известната и любима на много хора „Опера“.

София Операта

Сградата на Операта през 60-те години

Става дума не за операта ни, в нея клиентите на софийските кръчми по-рядко влизаха, а за кафе-сладкарницата, ресторанта и бирхалето, които се помещаваха в приземния етаж на същата сграда, но с вход откъм „Раковски“. Заради стръмната улица прозорците се падаха ниско долу и когато изнасяха маси навън, пешеходците гледаха „отвисоко“ пиещите кафе.

Но всъщност аз помня и нещо не особено вкусно. Долу в мазето по обяд имаше диетичен стол. Като ученичка в 11 клас бях позакъсала със стомаха и с една приятелка ни пратиха там да се научим да ядем здравословно. Честно казано едвам издържах безсолното ядене, но добре че сервитьорите бяха студенти и след като няколко пъти направихме мили очи, ни отпускаха тайно една солница. Тогава намразих всичките видове фрикасета и каши, но поне се научих да ям супа. Заради този спомен никога повече не влезнах в бирхалето.

Един-два пъти сме сядали и в сладкарницата – опитваше се да бъде аналог на „България“ с големите прозорци-витрини, меките столове, но не беше. През деня там често ходеха балерини от Операта и Музикалния театър, абитуриентки от Балетното училище и затова доста млади и не толкова млади мъже се навъртаха наоколо.

Ресторантът беше доста популярен, заради добрата си кухня и оркестъра вечер – през 80-те години там пееше и Йълдъз Ибрахимова, а в началото на 90-те отвори българо-шведски клуб-ресторант с „пеещи келнери“, от който започнаха кариерата си „Каризма“, Орлин Павлов. В по-късните часове в една от залите на ресторанта отваряше и нощен бар. Понякога любителите на класическата опера се пренасях в бара, за да продължат удоволствието.

 кафене Цар Освободител3

Ъгъла на булевард „Цар Освободител“ и „Раковски“ през 30-те години

Емблематичното писателско кафене „Цар Освободител“ ще прескоча, защото ние сме свидетели само на неговото разрушение. А тук искам да си спомняме приятни неща.

Ъгълът „Аксаков“ и „Раковски“ – там където през 80-те построиха „Кристал“, в моето детство беше сладкарница, може би тогава се е казвала „Роза“, но да не се бърка с тази до Градската градина. Боза, торти, еклери, банички. Имаше маси и на тях освен ученици и родители с деца, човек можеше да види „вечната двойка“ – слугиня и войник. Но после и те изчезнаха или просто се сляха с останалите. По-късно до сладкарницата в посока „6-ти септември“ се появи и закусвалня – на витрината чинии с менюто за деня. След нея малко магазинче за чай и кафе, което го държеше една арменка, живееща отгоре.

През 70-те години по повод поредния конгрес съединиха всички сладкарници,  магазинчета, цветарници, зарзавачийници и партерни апартаменти на „Аксаков“ и между „Раковски“ и „6-ти септември“ построиха цял комплекс. „Кристал“ вече промени публиката, която преди посещаваше сладкарницата и закусвалнята.

ресторант Кристал през 70-те години

Реклама за комплекс „Кристал“ от 70-те години

Колко бяха заведенията – 3? 4? 5? 6? Помня кафене, снек-бар, ресторант с бял роял и с 1236 места (според рекламата, не съм ги броила), дневен бар, бирхале… Многотия! Сладкарницата беше известна със своето прословуто „Перфе“ – в розово, зелено, жълто с розичка отгоре. Интересното на „Кристал“ бе, че доста бързо се „оживи“. Майки с колички от градинката, избягали от лекция студенти, излезли за по едно кафе чиновници, обикновени безделници… хора всякакви. Различни компании си правеха регулярни срещи в някои от помещенията му.

Например в бара със синьозелените кресла, точно под апартамента на Жак Шемтов, в определен ден се събираха група писатели, театрали, литератори, журналисти, историци – Павел Вежинов, Любомир Тенев, Петър Динеков, Здравко Петров, Тончо Жечев, Михаил Берберов, Серафим Северняк, Иван Мартинов, Евгени Константинов… Не помня деня, но зная, че инициатор бе Иван Богданов, писател, историк, библиограф. Като гледам колко са различни като хора, като интереси и като професии, явно сбирките им са били приятелски, а не професионални.

1977 юни в Кристал

На снимката от дясно наляво: Евгени Константинов, Павел Вежинов, Серафим Северняк, Иван Мартинов, Иван Богданов и непознат човек.

 

Ние пък с една доста разнородна група от архитекти, инженери, музиканти, журналисти обядвахме всяка събота в механата – който е свободен, който иска – идва, нямаше задължителност. Движещата фигура беше Роби (Димитър) Самоковлиев, безкрайно интересен човек с чудесно чувство за хумор, въпреки тежкия си и изпълнен с превратности живот. За съжаление след като се ожени втори път и тъй като съпругата явно не одобряваше приятелите му, тези сбирки прекъснаха.

През 1989 година „Кристал“ или по-точно градинката пред него придоби друга известност.

След това идваше „Дълбоката механа“ или по-точно „Тетевенската“. Беше в един вход с галерията и ателието на СБХ, така че много често ароматът на скара и готвено се премесваше с режещата миризма на терпентин и се получаваше странен букет. В ателието изработваха улични пана и плакати от типа на „минута невнимание, цял живот страдание“ и доста студенти от Художествената академия и безработни професионалисти припечелваха по някой лев било като рисуващи плакатите, било като технически изпълнители. След като си вземеха хонорара, слизаха направо долу в механата. Така поне съчетанието изкуство и вино бе ползотворно и добре оползотворявано.

„Славянска беседа“. Никога не съм влизала в ресторанта, който предполагам е бил към хотела, така че не мога да пиша за него. Но на ъгъла беше „Славянка“. Днес биха нарекли кафенето „култово“. Сигурно такова е било, но на нас думата „култ“ и нейните производни ни навяваха други, не особено приятни пресни спомени.

 Беше остъклено от двете страни и се виждаше кой е на масите, наредени около прозорците, а и в дълбочина. Какви хора ходеха там! Аз познавах предимно художниците и то от поколението на майка ми и след нея. Сашо Дяков, Асен Старейшински, Стоян Куюмджиев, Георги Чапкънов, Никифор Русков… Идваха и актьори, поети, преводачи… Ето ви една история от онова време. Седи си Сашо Дяков на ъгловата маса и когато в „Славянка“ влиза Владимир Свинтила, той го повиква при себе си: „Абе, Владо, кой беше Ван Хутен?“. Свинтила това и кафе ван хутенчака – да покаже ерудицията си – и изнася дълга лекция за художника ван Хутен, един от по-неизвестните „малки холандци“, рисувал предимно натюрморти и по-рядко… Лекцията продължава поне 10 минути и когато най-накрая ерудитът спира да си поеме дъх, Сашо кротко се усмихва и изважда една кутия кафе van houten. Свинтила първоначално се смутил, но после и той се разсмял: „Е, обърках се!“. Но освен майтапи и клюки човек можеше да научи интересни истории за хора, за картини, плакати и скулптури, за „крале и зеле“, за това кой върху какво работи и какво иска да рисува. И за малките холандци също.

На следващия ъгъл на „Славянска“ и „Раковски“ през 60-те години построиха сградата на някакво министерство – сега е на икономиката, енергетиката и туризма. Преди тази страна на „Раковски“, между „Славянска“ и „Иван Вазов“ е била заета от сградите на Народната библиотека, Министерския съвет и Земеделска банка. Всичките те са пострадали жестоко от бомбардировките, останала е само сградата на ъгъла на „Иван Вазов“. Според мен е можело да бъдат реставрирани, ала явно тогавашните управници са намерили по-лесния вариант – рушенето. Но за известно време на това място е имало лятно кино, а пред него, разбира се, кръчма! Казвала се е „Производство“ – лично аз не я помня, но един приятел ми е разказвал как в неделя са го пращали с голяма кана да купува вино от там.

Земеделска банка днес и министерството днес

Сградата на бившата Земеделска банка и Министерството на икономиката в наши дни

 

Но да се върна на 70-те години. На последния етаж на новопостроеното министерство беше ресторант „Космос“. Покривът на ресторанта бе вълнообразен – вечер го осветяваха по-художествено и вълните заприличваха на капки. Мисля, че най-ценното в него беше гледката. Не съм се качвала, а казват, че и трудно са се намирали места – именно заради терасата с маси и заради погледа към „Раковски“, Народния театър, Градската градина. Но за съжаление ресторантът не просъществува дълго – някакъв самоубиец скочи от там и затвориха заведението за посетители. Струва ми се, че след това направиха стол и кафене за служителите в министерството.

Централна кооперативна банка с поглед към бившия р-т Космос

Поглед към терасата на Министерството с бившия ресторант „Космос“ и хотел „Славяска беседа“ в наши дни

От страната на улица „Славянска“, но по-близо до „6-ти септември“ бе кръчмата „Локомотив“. Влизала в нея сигурно веднъж-дваж и нямам ярки спомени, но много хора си я спомнят с любов: „Там ходехме, защото кебапчетата бяха страхотни и към тях си поръчвахме пържени картофи, които ни сервираха в големи купи от йенско стъкло. В никоя друга кръчма не даваха толкова и такива пържени картофи…“ Тези кебапчета в купи от йенаглас са явно като червена лампичка, защото само споменаването им извика спомена и при мен.

Отново на „Раковски“. Стигнахме и до пресечката с улица „Иван Вазов“. Вдясно, там където сега е градинка, в моето детство се бе разположила бирария „Чайка“. Май го наричаха ресторант-градина, но старите софиянци обичаха думата „бирария“ – навяваше им спомени от минали години. Преди бомбардировките на това място е била сградата на Юнион клуб, в моето ранно детство – игрище, а после градинка. „Чайка“ беше по-навътре от „Раковски“, опираше до бившия Якобински клуб в близост до Народния театър.

Заведението наистина приличаше на семейна кръчма, опасана с дървена ограда. Сгъваеми столове и маси с бели покривки (а понякога и без), наоколо подтичваха келнери и носеха големи табли с бира, вино и кебапчета. Но най-важното – в ресторанта имаше оркестър и певица. Свиреха всичко – от потпури от опери и оперети, през стари шлагери та да се стигне и до нещо по-съвременно, като „Marina, Marina“ и „Bleu canary“. Някъде към края на работното време певицата запяваше „Вземи огин, изгори ме, направи ме пепел…”, а като извиеше „Бели ружи, нежни ружи…” знаехме, че е време за затваряне.

До входа на бирарията имаше малка къща, в която преди се е помещавало кафене „Средец“, така наречения Якобински клуб. Там са се събирали левите поети като Вапцаров, там са се отбивали Александър Геров и Радой Ралин, Богомил Райнов и Павел Вежинов.  Може би там през 40-те години, зъзнейки в тънкото си сако Вутимски е рецитирал:

„Аз няма да изляза от кръчмата никога… Тук мечтая

и тук пиша стихове…“.

Но тогава ние не знаехме нищо за Александър Вутимски, той не беше сред „борческите поети“ и за него се сещаха малцина.

Якобинския клуб

Бившият Якобински клуб през 70-те години.

 

През 60-те и 70-те години в сградата се настани Клуб на пенсионера или Клуб на активните борци – все то. А през 90-те стана Клуб на СДС, а след това кафене „Синьо лъвче“. Въобще, времената се променяха – посетителите също.

….

1970-1980-godina-Rakovski-102

    ………………….        

                                                  Следва продължение

към „Ашингер“, БИАД и „Прага“

….

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Спомени от народната република“, „Скаймедиа“ и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките им.

С удоволствие приемам коментари и спомени, които ще помогнат да стане картината по-пълна. Приятна разходка!

Реклами

Read Full Post »

 

 

 

И така Оскар, Ивайло и компания се разходили по Графа в търсене на кръчма, но не намерили места. Тогава в тях се загнездил ината – „ще продължим, ще намерим къде да пием по едно вино!“.

И започнали да се изкачват по малкото хълмче на Лозенец – естественото продължение било „Драган Цанков“. Веднага след Канала, на входа на парка беше „Синьото кафене“ – честно казано, не помня кога точно го построиха – там прескачаха предимно работещите в Радиото и студенти от ВИАС т.е. Института по архитектура и строителство. Но за съжаление с годините придоби лоша слава, заради събиращите се там наркомани. И знаете ли как в края на 80-те и по-късно се наричаше трасето от „Синьото кафене“, през „Попа“ до „Кравай“?  „Пътят на дрогата“ – това всичко съдържа. По-нагоре след Радиото през 1995 година откриха музикалния бар Swingin’ Hall, но това е след времето, за което разказвам.

И така компанията продължила право към всеизвестната кръчма „Под липите“.

Под липите 1926Казват, че първото й име било „Селект“. Какво ли са искали да „селектират“ собствениците, едва ли на някого му е било ясно, но след време Елин Пелин, който живеел наблизо и често идвал „на по едно вино“, я прекръстил „Под липите“. Хубаво, запомнящо се, но най-важното вярно.Този фотос е от края на 20-те години, но през годините не се е изменила особено.

По времето, за което говоря, т.е. края на 70-те , механата беше само с две помещения с по 4-5 маси. Периодично навън се изнасяха маси и периодично някой протестираше и пак ги прибираха. Издържана в така наречения битов стил, тя се опитваше да прилича на много други подобни социалистически заведения, но нещо пречеше. Не само скарата бе по-добра. В „Под липите“ имаше атмосфера. Тогава кварталът не беше елитен. В двуетажни къщи живееха потомци на бивши интелектуалци, самите те умни, образовани, но не винаги проспериращи. Идваха журналисти от Радиото, архитекти, преводачи, актьори. На тесните миндерчета и нестабилните столове се тъпчехме на гъсто един до друг, чакахме дълго, дълго поръчката, но „на душата да е широко“.

Само дето места, особено късно вечер трудно се намираха.

Подобно беше и положението с любимата на лозенчани „Баядерка“ – на ъгъла на „Цанко Церковски“ и „Христо Смирненски“, на площадчето, което ние наричахме „старото колело на двойката“. Така беше по-лесно, защото то си сменяше имената – беше ту „Йорданка Чанкова“, ту „Йорданка Николова“ (май мъжът й се оказа „английски шпионин“, та я преименуваха), та да не бъркат съмахленците го наричаха по домашному „Данчето“. Сега вече е „Журналист“, дано някой „светъл“ мозък да не сложи още някакъв паметник и да реши да го преименува.

Но аз се отклоних – „Баядерка“ си беше кръчма, истинска натурална кръчма, както и да я наричаха, както и да я преименуваха по едно време не стана ли „Амур“? И като в истинска кръчма беше задимено, шумно, задушевно и вкусно. Там пращаха децата да вземат тенджера кюфтета, когато дойдеха неочаквани гости, оттам жените прибираха заплесналите се съпрузи.

 На отсрещния ъгъл беше сладкарницата с неприлично име – неофициално, разбира се, – „Г.зъ на слона“ или в по-мекия вариант „Онова на слона“. Защо? Нямам представа – другите да разказват. По някое време се събираха рокерите и паркираха лъскавите си мотори наоколо, но сега там е аптека и  нещо като усоен „плод зеленчук“ с усойни цени – все пак Лозенец е.

На улица „Борова гора“ точно до гората бе „Горски цар“, но в нея не съм ходила.

Не зная откъде са минали приятелите в онази топла лятна вечер, но едва ли са пропуснали „Русалка“. Намираше се на улица „Арх. Йордан Миланов“, която свързваше днешния площад „Журналист“ (иначе „Йорданка Чанкова“, впоследствие „Йорданка Николова“) с площада до Семинарията – „Велчова завера“, малко след спирка „Вишнева“. Беше в приземния етаж на новоизградена четириетажна кооперация. Разказвали са ми, че там идвал и Георги Аспарухов-Гунди. Веднага го наобикаляли деца и той им раздавал бонбони. Идилични времена. Старите трамваи бяха зелени и вратите им стояха отворени почти през цялата година. И тъй като намаляваха на завоите, по-смелите пътници слизаха в движение.

спирка Вишнева

Наричаха „Русалка“ сладкарница и може би по някое време е станала такава, но в края на 60-те и началото на 70-те години, там освен кафе сервираха и концентрати и коктейли. Поради отдалечеността си от централните маршрути, там понякога ходеха и „нелегални“ двойки, та затова някои зевзеци и извадиха прякора „бракоразводното“. Вътре беше полутъмно, почти като в истинско барче, а отпред бяха сложили 2-3 малки кръгли масички с по 2-3 стола. По улицата я минеха две-три коли, я не – гората отсреща, тишина, чува се само трамвая, а и той не минаваше често. В барчето пускаха тихо музика и аз си спомням не една и две вечери с песните на Пол Анка, Том Джонс и всякакви блусове. Явно барманът беше романтик. Само че живеещите над заведението не били съгласни с романтиката и „Русалка“ започна да затваря рано-рано. Тогава и ние спряхме да ходим – сигурна е станала сладкарница.

На споменатия вече площад „Велчова завера“ беше и известното заведение „Луна“, наричана още „Ливъра“ или „Ливърпул“ – нали се сещате коя банда започва кариерата си в Ливърпул. „Луна“ беше точно под т. нар. Дипломатически блок. Отгоре се намираше Шведското посолство, живееха дипломати от братски и не толкова братски страни, а и наши генерали и даже един министър. Отпред имаше автомобилен парк, какъвто рядко се виждаше на друго място. Не зная защо, но не харесвах „Ливърпул“, не ми беше приятно там и сигурно затова днес почти не мога да си спомня как изглеждаше вътре. А музиката на Beatles можех да си я слушам и в къщи.

Но на площада под дърветата се намираше „Орфей“. Малко хора го помнят под това име, повечето си го знаем като „Тенекиите“. Този прякор се дължеше на тенекиения покрив, по който много хубаво барабанеше дъжда и приканваше към още едно вино.

Ресторант Орфей наричан още Тенекиите при Семинарията

В детството ми беше старото колело на „малкото трамвайче“, станало по-късно Двойката, но когато продължиха линията в посока Хладилника, а номерата 14 и 19 завиха покрай оградата на Семинарията в посока Парк-хотел „Москва“, махнаха релсите. Тогава вече Тенекиите потънаха в зеленина. Беше хубаво да седнеш навън, да хапваш вкусна скара и да пиеш, както казва един приятел – полагаемото се. Всъщност „полагаше“ ни се предимно вино, имаше хубаво наливно, а понякога макар и рядко „твърд алкохол“. Но някакси гората наоколо и липсата на коли предразполагаха към бавно и цивилизовано опиянение, към приятни разговори и даже към културни коментари за книги и филми. А после се прибирахме пеша покрай гората или през парка.

Апогеят на Тенекиите беше през 70-те години. По-късно славата му залиня, кухнята също и той се превърна в поредната кръчма, в която отиваш, когато никъде другаде няма места. Спря да работи някъде през 90-те, горя на два или три пъти. Явно някой го подпалваше, за да вземе мястото и да построи нещо. Не му се уреди, но сега там е празно и малко зловещо.

Но Оскар и компания не намерили и така желаната кана вино и порция сладки приказки. Точно там – на празното място между Дипломатическия блок и битовата кръчма Ивайло извикал: „Няма такава държава! Санитарните власти трябва да я затворят!“

Ще спра до тук с кръчмите в Лозенец, защото тях аз познавам. По-късно построиха и Парк-хотел „Москва“ и „Хемус“. Там също имаше заведения, но те не бяха от тези, които аз и моите приятели посещаваха. Освен разбира се при някои извънредни случаи, но не по желание – клиентите бяха коренно различни и май не ни се искаше да ни бъркат с тях.

Но с тези няколко заведения в стария квартал Лозенец разходката не свършва. Очакват ни Раковски, Царя, Витошка…

 

                                                                       Следва продължение

 

 

В поста са използвани снимки от Архива на Тодор Славчев и от сайтовете „Стара София“ и „Изгубена България“. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

Read Full Post »

 

В началото на 70-те години Оскар Кристанов, Ивайло Манев и още няколко кинаджии излезли от премиера и решили да пият по едно вино и да  обсъдят филма. Тогава премиерите се правеха в кино „Димитър Благоев“ на улица Алабин и те решили да тръгнат по Графа. В „Журналистите“ – претъпкато, в „Писателите“ – не са писатели, в „Хавана“ и „Преспа“ – няма вино“, в „Лясковска среща“, „Петлите“, „Стадион“, „Под липите“  – няма места… Времето напредвало и когато стигнали до „Тенекиите“ при Семинарията там вече затваряли. Тогава с мощния си глас Ивайло викнал: „Няма такава държава! Санитарните власти трябва да я затворят!“ И тук аз винаги си представям прашно шосе с червенобяла дървена бариера. В средата от външната й страна е прикрепен знак за опасност и надпис „няма такава държава“.

Само че такава държава имаше. И сега има.

Но да се върнем на кръчмите от миналото, такова какво аз го помня и местата, на които аз или моите приятели сме били.

За начало нека тръгнем по стъпките на Оскар и Ивайло – „Граф Игнатиев“ и близките пресечки.

Вечер е, улиците започват да се изпразват, трамваите тракат по релсите, а вятърът поклаща провисналите над уличното платно лампи.

Отляво е „Козница“ – едно от първите заведения за бързо хранене в София. Наричаха я зазакусвалня Козница опашкакусвалня, а главният вход беше откъм „Алабин“. Имаше и друг – откъм Графа. Близо до вратите бяха касите и по няколко масички. Имаше и правостоящи. Щандовете бяха от двете страни на коридора, който сечеше ъгъла напряко. Взимаш си поднос, вземаш каквото ти душа иска – скара, готвено, десерти – слагаш храната, стигаш до касата и после се подпираш, където успееш. Най-голямото постижение беше да седнешКозница до витрината, да гледаш преминаващите и те да гледат теб. Беше модно.

Отсреща беше Клубът на Журналистите. Да се опише обстановката и публиката наоколо е работа за часове, а и вече съм писала. Наблизо, на „Ангел Кънчев“ 5, беше Клубът на писателите с кафене на нивото на улицата и стол-ресторант в мазето. А на ъгъла на „Солунска“ и „Христо Белчев“ – тогава „Васил Коларов“ и „Гаврил Генов“, се помещаваше Клубът на преводачите – горе кафене, долу „пивница“. Наричаха трите клуба „Бермудския триъгълник“, защото наистина човек можеше да се изгуби, пренасяйки се от клуб в клуб, или по-точно казано от кръчма в кръчма. Често цели компании се търсеха, губеха и намираха, за да се изгубят пак.

Много подигравки и злъч са се изливали върху тези заведения и хората в тях. Разбира се, както навсякъде имаше и завистници, и бездарници, и мижитурки, и доносници. Но имаше и умни и талантливи хора, до които ти се иска тихо да седнеш, да слушаш какво говорят и да се опитваш да запомниш. Имало е моменти (когато бях много, много млада) да искам да не ме забелязват, че съм там и интересното да не свършва. След това ми стана приятно да ме забелязват, а после вече си станах самостоятелна единица. Научих и видях много.

През 70-те години клубовете на интелигенцията започнаха да се множат – освен „Журналистите“, „Писателите“ и „Преводачите“, се появиха и „Филмовите дейци“ на „Екзарх Йосиф“ така нареченото „Киното“, „Художниците“ на „Шипка“, „Архитектите“ на сегашната улица „Кракра“, която толкова пъти смени името си, че вече се обърках как се казваше през 70-те, май „Димитър Полянов“. Да не забравяме и „Чешкия клуб“ до „Архитектите“. И тъй като това си е отделна безкрайна тема, предпочитам за тях да разкажа отделно.

Та да се върнем на „Граф Игнатиев“.

Само през една къща от СБЖ се намираше „Вегетарианският ресторант“ – входът беше в безистена, а самият ресторант в мазето. Казват, че там готвели добре, но аз не съм се хранила. През 90-те години, търсейки с един приятел място където да седнем за кратко, влязохме там без да знаем къде попадаме. Беше рано, още не работеха, но ни се зарадваха, тъй като приятелят беше „публична“ личност. Поканиха ни с думите: „Заповядайте! След 9 часа ще пее Глория“ – имаше гордост в гласа на управителя, но въпросната „публична личност“ без да мисли, изтърси: „О, няма значение, ние дотогава ще сме си тръгнали“. Не посмях да погледна за реакцията, но явно човекът разбра и не ни пуснаха музика.

След площад „Гарибалди“ от дясната страна, през 1971 се появи „Златното пиле“ – на два Ресторант Златно пилеетажа, с големи витрини към Графа. На негово място преди е била кръчмата „Родина“, наричана още „Тунела“. Бях го забравила, но една приятелка ме подсети. Порциите бяха по половин бройлер с гарнитура пържени картофи и ароматизирана кърпичка да си избършеш ръцете. Това вече беше лукс. Имаше и супи, и салати. Ето как е рекламирано в пресата: „Основната цел се свежда до пропагандиране и внедряване в храненето на народа… ястие от птиче месо и по-специално от бройлери. В същото време тези ресторанти отговарят на нуждите и покупателните възможност на масовия потребител… Ресторантите „Златното пиле“ сочат и пътя за ограничаването и премахването на алкохолните напитки в някои заведения, което също е проблем на нашето обществено хранене“ – сп. София, 1971 г. Последното изречение подсказва защо не сме се заседявали особено там. Но иначе беше вкусно.

На отсрещния тротоар е имало студентски стол, един от няколкото в центъра. Отпред вечно имаше студенти, които задръстваха пътя на преминалите възрастта на удоволствието да спреш, да запалиш цигара – често една за няколко човека, така наречената „дай да си дръпна“ – и да обсъдиш университетските проблеми.

Млечния бар 80-те години

Продължаваме надолу към площад Славейков и стигаме до „Млечния бар“. Както и да го нарека – емблематичния, култовия, знаковия, модния – все ще е вярно. Наричахме го „Млекото“. Първите коктейли на млечна основа в неукрепналото ни социалистическо общество. Смучехме през сламките и ушите ни пращяха. За съжаление в началните най-модни години на съществуването му аз не бях още дорасла, но все пак понякога се вмъквах в него и попивах впечатления. Там ходеха Оскар Кристанов и Илка Зафирова, Еди Захариев, Веско Бранев, Наско Свиленов, Пальо Павлов, Иван Млечният бар 60-те през прозорецаКирков, Владо Свинтила, Северина Тенева… Бяха по-възрастни от мен, все още неизвестни, но се отличаваха от другите. Тогава още не знаех, че в бъдеще с някой от тях ще станем приятели, с други ще работя, а трети ще гледам отдалеч с уважение. През прозорците зад тънките завеси се виждаше кино „Култура“, площада, хората, които любопитно поглеждаха, а отпред си определяха срещи млади и стари. Друго си е да кажеш „ще те чакам пред Млекото“.

След известно време много близко до Млечния бар се появи кафене  „Колумбия“ – на днешната улица „Дякон Игнатий“, малко преди Немския център (станал впоследствие Френски). Преди това е била шкембеджийница. Каква шеметна кариера – от шкембе в кафе! Разказвали са ми, че там били първите залагания на черно за Спорт тото 1, а също и са се уговаряли продажби на дефицитни стоки като дънки, грамофонни плочи и други „глезотии“, идващи през Желязната завеса.

И тъй като вече нарушихме маршрута, нека сега свием на дясно от Графа. Ще спомена Солунскаследващото модно заведение, което се появи някъде в края на 60-те – малък завой, няколко крачки по „Солунска“ и в ляво беше „Шапките“. Ето там в дъното на кадъра едва се виждат колоните, под които се намираше. Сигурно никой не помни истинското му име. Казаха ми, че над кафенето имало надпис „Динамо“. Не го помня и не зная дали се е отнасял наистина за него, но да кръстиш кафене на съветски футболен отбор е толкова абсурдно, че може и да е истина. Отгоре в кооперацията живееше писателят Камен Зидаров и затова някои зевзеци се опитваха да го наричат по френски маниер „Ше Камéн“ т.е. „При Камен“, но не се получи. Отсреща през улицата по същото време отвори и един магазин за шапки – бомбета, капели, каскети, та от фразата „къде? – срещу шапките“, отпадна всичко освен „шапките“ и така си остана.

В близост до кино „Славейков“ имаше и една малка бозаджийница, която иначе бих прескочила, тъй като е далеч от темата, но случката ми в нея бе типична за плиткоумието на онова време. Беше 1965-6 година, когато Кока-кола вече се беше появила и в България. Аз, още ученичка, наперено влизам с сладкарничката и казвам: „Една кока-кола, моля“. Следва свиреп поглед и дебелият чичко зад тезгяха просъсква презрително: „Ние спиртни напитки не продаваме“! А после се чудим на карикатурите с пияни американски моряци.

Раковски и Граф Игнатиев - сладкарница ХаванаСлед площад „Славейков“ на ъгъла  с „Раковски“ беше кафене „Хавана“ – същият тип архитектура като „Прага“ по-надолу, но публиката бе коренно различна. Пълна скука с преобладаващи ОФ пенсионери и лелки с пазарски торби за „по едно кафенце“. Единственото интересно, което може да се спомене, е, че тук се появиха едни от първите соц-бургери – не помня как ги наричаха. В разрязана питка се слагаше карначе или тънко и широко кюфте. Имаше и пържени  картофи – доста мазни и къси, сервираха ги в найлоново пликче с къса двузъба виличка, която неизменно го пробиваше и бодеше пръстите.

Първата спирка е великата шкембеджийница малко преди „6-ти септември“, която някои софийски гъзари наричаха „шкейса“. Колко пъти ранна сутрин преди да се приберем след напоителни приказки сме минавали от там „за по едно шкембе“ преди лягане! Масите бях без покривки, лелките забърсваха с един парцал трохите и мазните капки, в центъра се мъдреше панерче, където да си слагаш хляба, а до салфетки цивилизацията тук все още не беше стигнала. Само че горещото вкусно шкембе с лют пипер и чесън, парчетата току-що донесен обикновен хляб, студената бира (трябваше специално да си кажеш, иначе ти пробутваха топла от касите) правеха чудеса. Клиентелата беше най-разнообразна и варираше от хамали и общи работници, през студенти, художници и поети до истински интелектуалци. Обединяваше ги не само махмурлукът, но и непревзетият поглед към живота и малките удоволствия. А също и вечното безпаричие. Казват, че чорбата струвала колкото един трамваен билет.

сладкарница Преспа„Преспа“ – сладкарницата, в която можеш да пиеш кафе, да хапнеш торта или нещо по-завъртяно, като „Добуш“ торта с карамелизирано триъгълно капаче отгоре. Но освен това там човек можеше да купи мляко –  през 60-те в стъклени бутилки и буркани, а през 70-те прясното в полиетиленови пликчета, а киселото в пластмасови кофички, като днешните. До „Преспа“ имаше още една малка сладкарничка с няколко маси, май се казваше „Ракета“. Асортиментът бе по-непретенциозен – боза, кадаиф, толумбички. Подсетиха ме, че там през 80-те са пуснали първите машини за палачинки. Сигурно е било голям фурор. Не си спомням да са приготвяли палачинки в заведенията, предполагаше се, че това е домашна закуска.

Малко ми се губи и точното местонахождение на любимата за по-младите от мен сладкарница „Ну, погоди“. Доколкото си спомням беше на ъгъла на „Графа“ и улица „Преспа“. Преди това там имало хубава кръчма „Славия“. Забележителност на заведението е била една сервитьорка Ани,  която живееше наоколо. Обличаше се в черно – с минижуп и черен клин и още по-ужасен тежък черен грим и много ярко червило. Беше жива до скоро и се обличаше точно по същия начин.

Но със промяната на типа заведение и изчезнаха и келнерите и типичната публика. Настана времето на майките с деца и на детските тържества.сладкарница Ну, погоди

Защо не съм посещавала „Ну, погоди“ си личи от снимката – даже когато бях слаба едва ли бих се чувствала удобно в тези столчета. Боза, лимонада, пасти с много крем, полуразтопен сладолед, блудкаво кафе за майките, лепкави стъкла на масите, дъвки по пода и нацапани седалки. Не, прекалено стара бях за тези бебешки радости.

„Лясковска среща“, бе на ъгъла на „Графа“ и „Шишман“ – с двата си салона, нацупените келнери, „битовото“ обзавеждане и посуда. Покривките бяха със закоравели от старост петна, гледжосаните чаши миришеха на мастика или ракия, а чиниите троянска керамика притежаваха една постоянна мазнота. Въпреки това, като закъсвахме за свободни места, сядахме и там.

Лясковска среща на ГрафаДо него беше „Дивите петли“, но по времето, когато е правена снимката ги бяха слели и даже рекламата е над Петлите. Освен на съкварталците това е била и любима кръчма на Йосиф Цанков, невероятно интересен човек, който е бил душата на компанията. Около него винаги се е заформяла голяма маса и освен шумните и весели разговори в края на вечерта се е пеело, барабар с персонала и управителя. Жалко, никога не съм присъствала, но това е обяснимо – все пак става дума за края на 60-те.

След Промените бе направен опит тази част от механата да се възроди и ако не се лъжа я бе наел тежкоатлетът Нуаир Нурикян. Работеше като ресторант и кафене и там ходеха кинаджии, които живееха в района – и въпросният Оскар също. Само че бизнесът нещо заглъхна, нивото позападна и те се пренесоха в друга кръчма. А „Дивите петли“ изчезнаха. Засега.

Ако продължите по левия тротоар се стигаше до ресторант „Троян“ – чудесна скара с уханни кебапчета, а също и дреболии. Там, където сега са куп „бутици“, се събираха старите лъвове – Богдан Томалевски, Христо Коев,  Стефан Савов, Симеон Пиронков, Тодор Панайотов, д-р Андрей Сахатчиев, проф. Гълъбов… все интересни, знаещи и можещи хора с чар и невероятно чувство за хумор. Имаха си определен ден за срещи и около тях винаги беше шумно. Бе удоволствие да минеш и да ги видиш!

Но аз предпочитах „Стадион“ – хем по-близко, хем по-вкусно! А имаше и „Загорка“. Управител беше бай Коце, който поддържаше не само добро снабдяване, но и добра кухня. А също и добра клиентела, привлечена от вкусната храна, качественото обслужване и непретенциозния интериор. В малкото фоайе с гардеробна портиерът продаваше изпод тезгяха цигари и дефицитно кафе в кутии, но трябваше да си стар клиент и да ти има доверие. Беше женен за една от най-сръчните келнерки там – Фани. Все още ги виждам, вече повече от 25 години след затварянето на ресторанта, продават на малка подвижна сергийка на „Графа“ различни дреболии. И двамата са много остарели, но все така любезни и желаещи да услужат.

Да се намери свободна маса в „Стадион“ беше събитие. Всеки сядаше където има място и не капризничеше. Келнерите сервираха бързо и сръчно, познаваха клиентите си и не цепеха басма на никого. Веднъж един от по-сопнатите промени рязкото си държане към мен. Бях ужасно учудена, докато в един момент той не се наведе и не ми каза: „Много уважавам и съм благодарен на баща ви. Когато беше шеф на боксовата федерация ме спаси от голяма беля“. Не разбрах какво точно се е случило, но не беше единственият, когото татко е измъквал след кавги с милиция. Оттогава все се намираше стол за мен. Връзки! Даже ми даваха бира за вкъщи.

Човек често можеше да види там известни спортисти. Аз различавах само Атанас Голомеев, но са ми показвали и Темелаки Димитров (Ачо), Румен Пейчев, които хората, даже и да не ходят по мачове, познаваха от телевизията и победите им в международни мачове. Пък и не можеше да не ги забележиш – височки бяха.

Постоянно присъствие бяха и Йордан Василев с Блага Димитрова, Жельо Желев с Маруся, но тогава малко хора ги различаваха по лице. Знаеха си ги съкварталците.

Всеки вторник в „Стадион“ се събираше една прекрасна мъжка компания – е, тогава още не бяха достатъчно узрели и често им подвикваха „момчета“ – Димо, Панчо, Влади, Коки,Троян и Стадион сега Кърфи… Повечето от тях тогава живееха в „махалата“ или някъде около нея, после се разпиляха, но останаха приятели. И така до днес. Само дето „Стадион“ го няма.

Ето тук бяха „Троян“ и „Стадион“. Сега са магазини.

Ако човек продължи по Толбухин (сега Васил Левски) в посока Университета се стига до „Разширените вени“. Това разбира се, не е истинското му название, а хашлашки прякор, идващ от факта, че там се пиеше на крак. Както казва една приятелка – „срещата на Попа, а бирата във Вените“. Понякога там влизаше и Генко Генков и продаваше неподписана или недовършена картина срещу пиене. Често след това си ги прибираше, за да ги довърши, а „притежателят“ им никога повече не ги виждаше. Така е като се опитваш да купиш евтино.

По диагонал на „Стадион“, където сега е сградата на Булгартабак, дълги години имаше празно място, но повдигнато на метър и нещо над нивото на тротоара – явно остатък от плочата на предишната къща. Там през 70-те бяха наредени будки-магазинчета, но не помня какво продаваха. Една година в началото на 80-те преди Коледа направиха базар с чевермета и наливно вино. Беше фурор.

Веднага след това в дясно имаше сладкарница – наричаше се „Люляци“ – тип бозаджийница, но това се приемаше за по-долна категория. Там през Лукановата зима започнаха да продават и „храна“ – питки, банички, милинки. По-късно реституцията върна всичко на книжарници „Чипев“, но и те не се справиха с конкуренцията и сега са се нанизали едно след друга ред малки магазинче, непрекъснато сменящи фирмата и асортимента си.

Граф Игнатиев и Патриарха

Камионът на снимката зарежда ресторант „Бистрица“. Не го помня, но са ми разказвали за него – входът му е бил отстрани в прохода между кооперациите, имало е и изнесени маси отзад в двора. Бил е любима кръчма на доста хора от махалата. Доколкото зная, съществувал е до към края на 60-те или началото на 70-те години. Аз си спомням месарница „Родопа“, която се настани на нейното място.

Между „Любен Каравелов“ и Канала отдясно имаше още Студентския стол, а точно преди ъгъла в края на 80-те отвориха нещо като пицария или както тогава се наричаше „заведение за гарнирани пити“. Сигурно лошият ми спомен от „питите“ или по-скоро споменът от задушливата миризма на газ, която проникваше по етажите от това, в което превърнаха хубавата кръчма „Ашингер“, ме караше да се въздържам от „консумацията“ им  (Каква дума – „консумация“ – ние в кръчмите ядяхме, пиехме, говорехме и понякога даже пеехме, а не „консумирахме“). Та по тези причини нямам много добри спомени от това заведение – зная, че са продавали само 2-3 варианта – със шунка, със сирене или кашкавал и „асорти“ и то не винаги добре опечени.

По-късно на самия ъгъл се появи „Милина“ – не бяха точно банички, не бяха и милинки, но някои от тях ставаха за ядене. Просъществува сравнително дълго – някъде докъм края на 90-те.

А на отсрещния ъгъл – този на Канала и Графа имаше сладкарница, доста вехта и затова не правеща с нищо впечатление.

Какво още остана? Мекичарници, бозаджийници, баничарници… Наоколо имаше много училища – 6-то, 7-мо, Художествената гимназия, Строителния техникум. Имаше и студенти – за тях бяха мензите.

Но ние тръгнахме по следите на софийските кръчми. И по стъпките на Оскар и Ивайло, търсещи място да пийнат по едно вино.

А тъй като те не са приключили маршрута си и все още продължават, но вече по „Драган Цанков“, ще ги последваме и ние.

граф Игнатиев и канала

 

  Следва продължение

P.S. БЛАГОДАРЯ на всички, които ми пишете. Помощта ви е безценна. Моля ви, продължавайте да си спомняте и ако това не ви тежи, споделете, каквото се сещате. Ходенето на кръчми е колективно дело, нали! 🙂

Използваните фотоси са от моя личен архив и от различни вестници, списания и сайтове. Благодаря на техните фотографи.

Read Full Post »

Видин беше изключително красив град. Град, който от векове се е развивал по план и с премислена архитектура. Нещо, което сега трудно си личи.

Видин карта на крепостта 1720 г

Главен архитект на видинските крепости и калета през ХVІІ век, бил Мустафа ага, по-късно произведен в паша. Но освен крепостни стени, Мустафа паша съградил и една великолепна джамия, в която по невероятен начин е постигнал илюзия за огромно вътрешно простраВидин джамиянство. Осман Пазвантоглу е погребан не в придворната джамия, а именно в тази, която големият архитект бил построил 100 години по-рано. Точно насреща през улицата е била родната му къща. Мама ме е водила да видя гроба му – паметникът беше увенчан със старата турска чалма, поредното напомняне, че Осман Пазнавтоглу през целия си живот не се е покорил на султан Селим ІІІ, който въвел феса. Интересен е и надписът върху паметника: „Помени с добро горкия Пазвантоглу Осман. И придобивай добрини [добродетели]!“

Джамията, за която съм чувала, че наричали и Дервишка, беше точно тази срещу къщата на дедо Вълчо и аз всеки ден минавах по нея на път за центъра на града. Гробът на Бунтовника, който за втори път направил Видин столица, беше обрасъл в бурени, а след това точно до него построиха жилищна кооперация и тоDSC05625.JPGй се сви под задните й балкони. След като устояла три века, джамията бе съборена с разрешението на Института за паметници на културата. Ето я на една стара снимка, която мама е заснела някъде през 50-те или 60-те години. А това е гробът на Осман Пазвантоглу днес.

Мама си е направила труда да напише и за други застрашени или вече разрушени архитектурни паметници на Видин – текето на Салахадин баба, родната къща на великия художник Жул Паскен, за невероятната видинска синагога, от която сега са останали само руини. Някои от тях аз помня в един по-добър вид.

В началото на века великолепните сгради в европейски стил, вече били построени и мирно съжителствали с минаретата на джамиите, със синагогата на просветената еврейска община в Калето, с крепостите на античността. С годините малките дюкяни и калните улици изчезнали, домовете на забогатяващите вече търговци, адвокати, лекари се множали, видинлии пътували и взимали пример от Виена и Будапеща, Мюнхен и Прага. Видин станал европейски град на хора с образование, самочувствие и дух.

Видинските къщи 1971_1

В моето детство всичко вече беше позанемарено, но още се виждаше старата красота – корнизи, фронтони, подпиращи балконите атланти, медальони с барелефи, каменни парадни стълбища и огради от ковано желязо. Никоя къща не си приличаше с никоя друга, всяка имаше свое собствено лице и свой характер.

 Някъде през 60-те години престанах да ходя във Видин, а много скоро след това – в края на 60-те и началото на 70-те започна ново строителство и заедно с него изчезнаха цели квартали. На мястото на красивите здания в центъра се извисиха окръжен комитет на Партията, Кметство, пропорцията на площада се промени и той стана някак по-малък. Цялата улица към пътя за Видбол, където в красиви къщи живееха доста наши роднини, беше срината и там построиха кооперации – безлични и просташки. Така и не разбрах защо, тъй като във Видин нямаше жилищна криза, хората си живееха по селата, а празно място за блокове на работниците от новопостроените заводи имаше бол. Струва ми се, че по този начин градоначалниците искаха да откъснат хората от корените им, да ги обезличат и да ги направят послушни.

Така изчезнаха красивите огради, кованото желязо от балконите и парапетите бе дадено за скрап, атлантите и амурчетата се въргаляха разбити… И всичко стана еднакво. Но това едва ли вече имаше значение. Старите собственици, строили с любов домове за поколенията след тях, бяха измрели, а децата им отдавна се бяха изселили в София или в чужбина. Интересното е, че в по-ново време т.е. след 10 ноември, вече възрастни, те се завърнаха. Някои от тях възстановиха запазените къщи и при отиването си във Видин ги виждах в крайречната градина. Разхождаха се както едно време, но се различаваха от другите – бяха хора живели спокойно, осигурено и нестрахуващи се.

Тези дни след 10 години отново се върнах във Видин. Той продължава да е красив, но разрухата е още по-голяма.

DSC05420

DSC05421DSC05426

Зная, че това е най-бедният край  на България. Но зная и че хората бяха работливи, че земята наоколо беше плодородна и не си спомням дали е имало нещо, което като се засади или засее, да не даде плод – имаше и жито, и кукуруз, и бостани с любеници и пипони, и башчи с домати и пипер, лозя и овощни градини, ниви с коноп и памук… В детството ми гарата беше пълна с товарни влакове, а от пристанището отплаваха шлепове. Сега е празно.

Но зная и още нещо – че  самоволията, национализацията, колективизацията, реквизицията изпъдиха работещите хора от селото и града. Можещите и знаещите потърсиха късмет в София, Германия, Австрия, Щатите, Австралия. След тях дойдоха управници с ниска култура и високо самочувствие. Те рушаха, но не създаваха. Сега на тяхно място се настаниха подобни нискочели, алчни създания, които продължават да мислят само за собствените си облаги, а не за благото на града.

DSC05627

Мислех да снимам още, но ми стана мъчно. Предпочетох да гледам Дунава и да си представям какво ли би било, ако бяхме останали в Европа още преди 70 години.

DSC05591

Read Full Post »