Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for май, 2016

Видин беше изключително красив град. Град, който от векове се е развивал по план и с премислена архитектура. Нещо, което сега трудно си личи.

Видин карта на крепостта 1720 г

Главен архитект на видинските крепости и калета през ХVІІ век, бил Мустафа ага, по-късно произведен в паша. Но освен крепостни стени, Мустафа паша съградил и една великолепна джамия, в която по невероятен начин е постигнал илюзия за огромно вътрешно простраВидин джамиянство. Осман Пазвантоглу е погребан не в придворната джамия, а именно в тази, която големият архитект бил построил 100 години по-рано. Точно насреща през улицата е била родната му къща. Мама ме е водила да видя гроба му – паметникът беше увенчан със старата турска чалма, поредното напомняне, че Осман Пазнавтоглу през целия си живот не се е покорил на султан Селим ІІІ, който въвел феса. Интересен е и надписът върху паметника: „Помени с добро горкия Пазвантоглу Осман. И придобивай добрини [добродетели]!“

Джамията, за която съм чувала, че наричали и Дервишка, беше точно тази срещу къщата на дедо Вълчо и аз всеки ден минавах по нея на път за центъра на града. Гробът на Бунтовника, който за втори път направил Видин столица, беше обрасъл в бурени, а след това точно до него построиха жилищна кооперация и тоDSC05625.JPGй се сви под задните й балкони. След като устояла три века, джамията бе съборена с разрешението на Института за паметници на културата. Ето я на една стара снимка, която мама е заснела някъде през 50-те или 60-те години. А това е гробът на Осман Пазвантоглу днес.

Мама си е направила труда да напише и за други застрашени или вече разрушени архитектурни паметници на Видин – текето на Салахадин баба, родната къща на великия художник Жул Паскен, за невероятната видинска синагога, от която сега са останали само руини. Някои от тях аз помня в един по-добър вид.

В началото на века великолепните сгради в европейски стил, вече били построени и мирно съжителствали с минаретата на джамиите, със синагогата на просветената еврейска община в Калето, с крепостите на античността. С годините малките дюкяни и калните улици изчезнали, домовете на забогатяващите вече търговци, адвокати, лекари се множали, видинлии пътували и взимали пример от Виена и Будапеща, Мюнхен и Прага. Видин станал европейски град на хора с образование, самочувствие и дух.

Видинските къщи 1971_1

В моето детство всичко вече беше позанемарено, но още се виждаше старата красота – корнизи, фронтони, подпиращи балконите атланти, медальони с барелефи, каменни парадни стълбища и огради от ковано желязо. Никоя къща не си приличаше с никоя друга, всяка имаше свое собствено лице и свой характер.

 Някъде през 60-те години престанах да ходя във Видин, а много скоро след това – в края на 60-те и началото на 70-те започна ново строителство и заедно с него изчезнаха цели квартали. На мястото на красивите здания в центъра се извисиха окръжен комитет на Партията, Кметство, пропорцията на площада се промени и той стана някак по-малък. Цялата улица към пътя за Видбол, където в красиви къщи живееха доста наши роднини, беше срината и там построиха кооперации – безлични и просташки. Така и не разбрах защо, тъй като във Видин нямаше жилищна криза, хората си живееха по селата, а празно място за блокове на работниците от новопостроените заводи имаше бол. Струва ми се, че по този начин градоначалниците искаха да откъснат хората от корените им, да ги обезличат и да ги направят послушни.

Така изчезнаха красивите огради, кованото желязо от балконите и парапетите бе дадено за скрап, атлантите и амурчетата се въргаляха разбити… И всичко стана еднакво. Но това едва ли вече имаше значение. Старите собственици, строили с любов домове за поколенията след тях, бяха измрели, а децата им отдавна се бяха изселили в София или в чужбина. Интересното е, че в по-ново време т.е. след 10 ноември, вече възрастни, те се завърнаха. Някои от тях възстановиха запазените къщи и при отиването си във Видин ги виждах в крайречната градина. Разхождаха се както едно време, но се различаваха от другите – бяха хора живели спокойно, осигурено и нестрахуващи се.

Тези дни след 10 години отново се върнах във Видин. Той продължава да е красив, но разрухата е още по-голяма.

DSC05420

DSC05421DSC05426

Зная, че това е най-бедният край  на България. Но зная и че хората бяха работливи, че земята наоколо беше плодородна и не си спомням дали е имало нещо, което като се засади или засее, да не даде плод – имаше и жито, и кукуруз, и бостани с любеници и пипони, и башчи с домати и пипер, лозя и овощни градини, ниви с коноп и памук… В детството ми гарата беше пълна с товарни влакове, а от пристанището отплаваха шлепове. Сега е празно.

Но зная и още нещо – че  самоволията, национализацията, колективизацията, реквизицията изпъдиха работещите хора от селото и града. Можещите и знаещите потърсиха късмет в София, Германия, Австрия, Щатите, Австралия. След тях дойдоха управници с ниска култура и високо самочувствие. Те рушаха, но не създаваха. Сега на тяхно място се настаниха подобни нискочели, алчни създания, които продължават да мислят само за собствените си облаги, а не за благото на града.

DSC05627

Мислех да снимам още, но ми стана мъчно. Предпочетох да гледам Дунава и да си представям какво ли би било, ако бяхме останали в Европа още преди 70 години.

DSC05591

Read Full Post »