Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Uncategorized’ Category

dsc05409

Ротондата „Св. Георги“ е един от най-древните действащи християнски храмове в света. Дали е най-старата църква у нас се спори, но е най-старата сграда от римско време, запазена до покрив. Преди приемането на християнството е използвана за обществени нужди – предполага се, че е била част от сердикийските терми. Построена е в така наречения Константинов квартал на древна Сердика – недалеч е бил двореца на император Константин Велики, а векове по-късно и този на Севастократор Калоян. Между другото улица „Калоян“, която опира до ротондата, е кръстена именно на севастократора, а не на едноименния цар, който няма нищо общо със София.

Била е баптистéрий, била е мартириум, била е митрополитски храм, била е джамия…

Влизала съм в нея през 70-те години, когато още не бяха открити всички стенописни слоеве, влизала съм и по-късно, когато беше полупразна и истинска. Влязох и днес.

Първото, което ме стресна, бе малкото магазинче, което се мъдреше точно срещу ротондата. Мисля, че там едно време беше входът на ресторанта на хотел „Балкан“ или по-скоро на лятната му градина.

dsc05416

Такова нещо отдавна не бях виждала в центъра на София. Стил балкантуристка естетика! Има си всичко – и икони, и пирографирани бъклици, и мускалчета, и „стилизирани“ кукли в носии, и космати кукери…

dsc05418

Има и по-съвременни чаши с изгледи от София и рози; има и порцеланови чинии с герба на България, Партийния дом и Народния театър; има и магнитчета за хладилник с надпис Love Sofia…

dsc05419

Само не разбрах що щат руските матрьошки сред целия този вихър на странен вкус?

dsc05420

Обичам кича, понякога дори го събирам, но това даже на мен ми дойде много!!!

….

dsc05414

Обърнах се с лице към древната църква и на входа й ме посрещнаха две странни вази тип кашпи, които първоначално приех за пепелници, но се оказаха саксии с тревичка. Нищо, мислех си, това е отвън. Но влязох и…

dsc05424

Половината църква бе затрупана със стока, по стълбите към криптата имаше полуприкрити кашони, от едната страна се мъдрeше самовар, а от другата нещо като купел, приличащ по-скоро на тенджера за курбан.

dsc05425

В пластмасови щайги се предлагаха хартиени икони и религиозна литература.

в ротондата

Украсата бе от изкуствени цветя – коледни звезди.

dsc05422

Цялата монументалност и чистота на формите се губеше сред стоката. Но когато погледнеш към купола, виждаш остатък от красота

dsc05423

и ангела…

phoca_thumb_l_img_99200008а

Защо ли не мога да гледам само нагоре?!

Или към миналото, когато тези места тук са били огласяни от стъпките на римските легиони, когато тук са се събирали първите християнски епископи на Сердикийския събор, когато тук са препускали конете на хан Крум, когато тук пред мощите на Св. Йоан Рилски са свеждали глави българите… и още, и още… Или даже когато бях много млада и в топлата лятна нощ сядахме точно на тези древни зидове и гледахме към полутъмната църква.

Има сгради, по които може да се изучава историята ни – политическа, религиозна, светска, културна. Ротондата „Свети Георги“ е една от тях. Нека не я оставяме на кича.

dsc05412

………..

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Реклами

Read Full Post »

Коледа 2014_4

Може би точно сега е времето разкажа за най-хубавия празник в детството ми – Нова година. До 1968 година Бъдни вечер и Коледа се празнуваха на 6-ти и 7-ми януари, така че елхата се правеше за Нова година, тогава получавах и подаръците.

Преди празниците, когато бях много малка, джуджетата гледаха през прозореца и казваха на добрия старец дали слушам и какви подаръци да получа – един ден даже видях едно. Наблюдаваше ме през стъклото, аз много се притесних, тъй като току-що бях направила някаква беля и се скрих под масата. След много години мама ми призна, че закрепила на края на дългата метла едни червени панталонки, стиска памук и… и останалото сама съм си доизмислила и видяла.

Доста рано разбрах, че този дядо Коледа, който обикаля по къщите през деня не е истински. Това се дължеше на един пияница. Била съм някъде 3-4 годишна, когато от Съюза на писателите бяха организирали посещение на Дядо Мраз по домовете. Явно където е ходел все са го черпели и докато стигне до нас, съвсем се беше замотал – фъфлеше и се клатеше. Мама едва го избута. Тогава ме успокои, макар и трудно, и ми обясни, че на този мама и татко му дават подаръците, а истинският идва посред нощ и се крие от децата, за да не го разсейват.

В следващите години най-важното е било да ме озаптяват да не бърникам в гардероба, за да не намеря някой подарък. Мисля, че мама веднъж ме е заварила да ровя, та ми беше обяснила, че тогава подаръците ще изчезнат.

DSC05403Елхата купувахме по-отрано, тогава ги продаваха отсреща в лятната ресторант-градина „Чайка“ и мама имаше възможност да види през прозореца кога ги докарват и да избере най-хубавата. Слагаше я на балкона, за да не съхне на парното, а аз непрекъснато ходех да мириша как ухае. Украсявахме я и с ангелски коси, които мама бе открила на тавана на къщата във Видин – бяха немски от преди войната с рисунка на две ангелчета с дълги коси. Не зная дали това е истинското наименование на този тип коледна украса, може и аз да съм си я кръстила така заради рисунката. Пазя за спомен две плоски пакетчета, отдавна обезцветени от времето. След години започнаха да се продават и у нас и аз накупих доста. А това е една от най-старите запазени играчки – тумбесто буренце от по-дебело стъкло, успяло да устои на детските ми ръчички и на превратностите на съдбата.

Предполагам, че някъде в отделенията по-разумните ми съученици са ме „светнали“, че няма Дядо Мраз. Колко ли ми е било мъчно!

Ала тази истина не помрачи празника и винаги го чаках с огромно нетърпение. ВНовата година и 12-те месеца 1959_януари 001 стара тетрадка открих  рисунка от 2 януари 1959 г. „Нова година и 12-те месеца“. Януари води хорото, въобще зимните месеци са с дълги червени дрехи,  а летните са по-шарени.

Намерих и тефтерче, в което съм записвала колко дена остават до Нова година, колко от тях са учебни, какви подаръци съм получила – било е ужасно скромно: книги, шоколад, портокал, дрехи. Първите записки са от 1962 г.:

10 декември – сняг не вали. Отсреща работници правят изкуствена пързалка;

на 20 декември мама е купила стъклени играчки за елха – кръстих ги с най-различни имена. Върхът е секретарят (?), прасето – г-н Свинчо, гъската – Глупава като гъска, сърцето – Добродушното сърце (тази играчка все още съществува  и повече от 50 години бе окачвана най-високо горе);

DSC05400

Ето го Добродушното сърце, вече доста изпочупено, но така се случва с крехките неща.

25 декември – днес ми купиха елха. Много е голяма. Като сложим върха, той ще опре тавана;

14 януари – днес разтурихме елхата. Край на всичко. Много ми е мъчно. До Нова година остават 350 дена.“…

На 31-ви идваше дядо Мраз. Тъй като той много обичаше децата, а имаше да обиколи хиляди домове, мене ме отпращаха в кухнята, за да не го разсейвам. Оттам чувах как мама ме хвали и обяснява колко съм слушала и как съм си заслужила подаръците. Дядо Мраз лично палеше свещичките на елхата, а те бяха истински и се закрепваха с едни специални щипки за клоните й, после мама го изпращаше и ме извикваше. Заставахме да се насладим на гледката, мама ми запяваше „Тиха нощ, свята нощ“, като спомен от своето детство, но моят поглед бе насочен предимно към подаръците. Това продължи и след като вече знаех истината, продължи и когато бях вече възрастна, продължи и когато дъщеря ми следеше с поглед какво има под елхата, продължава и днес…

Бъдни вечер 2018

 

На Коледа не получавах други подаръци, но никога не сме пропускали да я празнуваме – с постните яденета, с месото на следващия ден, със запалването на свещичките на елхата. Дали това беше някакъв вид смелост и предизвикателство, дали ни пазеше името на татко, не зная, но всички традиционни празници (а те бяха християнски) се честваха в дома ни винаги. Предполагам, че баща ми хич не го е интересувало мнението на партийната организация – без да бъде религиозен, той тачеше традициите.

Преди да тръгна на училище се случваше да посрещна Коледа във Видбол при прабаба ми. Тогава се приготвяха обредните хлябове Боговица и Литургия – баба ги украсяваше с фигури и символи. Върху единия от хлябовете се натискаше просфората (всъщност просфора е вид обреден хляб, но ние така наричахме самия дървен печат, който носи Христовите символи). Преди да сложи хляба да се пече под връшника в огнището, баба го надупчваше на кръст с вилицата и на всяко бучване изричаше по една дума от наричането: „Исус Назарянин цар Юдейски“.

синия и трикрако столчеТрапезата се подреждаше върху синията, а наоколо се посипваше слама. Сядахме върху сламата, само прабаба ми беше на трикрако столче, защото вече бе преминала 90-те и се беше прегърбила от работа и от старост. Тя прекаждаше, разчупваше единия хляб, а другия оставяше на Бога, за да хапне и той. Наричаше всяко парче на нивата, на животните, на берекета… Кандилото светеше цяла нощ, както обикновено, но винаги ми се е струвало, че точно тази нощ то грее по-силно.

Мама ми е разказвала как на празник прадядо ми Велко прекадявал масата и лицето му ставало благо и светло. „Помня дядо от времето на старостта му. Най-хубав беше на християнските празници, когато прекадяваше трапезата. Докато произнасяше молитвата лицето му ставаше чисто, умилено и някак си отнесено.“

По-късно, когато прабаба ми почина и баба се прибра в София, посрещането на Коледа продължи. Но вече с питки в електрическата тенджера – между другото продължаваха да са невероятно вкусни. През 1968 година Църквата промени календара си и на 24 срещу 25 декември ние сядахме на масата с боба, постните сарми със зеле, пълнените сухи чушки, тиквеника, ошава. В последните години от живота си по моя молба за празника баба вече не правеше обикновени питки, а Боговица и Литургия. Украсявахме елхата за Бъдни вечер и Коледа стана най-прекрасният празник, въпреки че беше работен ден.

Така получавах два пъти подаръци от двама симпатични стареца – по-големите от Дядо Коледа, но и Дядо Мраз не забрави пътя към дома, все пак бях послушна… през повечето време.

….

DSC05397а

==

Още пазя просфората и всяка Коледа дъщеря ми меси, така както баба й, моята майка, я е учила, а аз украсявам питката, изричайки древните думи. След това прекаждам трапезата, за да продължа веригата спомени.

Весели празници!

………..

…….

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

Като съм отворила торбата със спомените, поне да продължа с по-старите и то с ученическите. Отдавна, отдавна…

Как изглеждаше една ученическа чанта и какво имаше в нея през 50-те години на миналия век?

Ходят сега по улиците едни дечица с разноцветни раници с всякакви картинки по тях: закачливи, весели, многоцветни. Само че едва ги мъкнат, ако не са успели да се сдобият с някоя баба или леля, която да им ги носи. Но има някои по-съвременни и разумни – теглят ги на колелца като куфари – бас държа, че тежат колкото позволения багаж в нискотарифните авиокомпании. Горкичките!

Но аз живеех в друго време, когато за такива неща не бяхме и чували.

В първи клас бяхме с куфарчета – само такива се продаваха. Бяха от многослоен пресован картон, доста издръжливи. В куфарчето си слагахме буквара, тетрадките от по 10 и 20 листа, кутията с писалка, молив и гума. Кутия беше дървена – моята първа бе с плъзгащ се капак, такава в какъвто понякога днес продават играта „Домино“. Някои съученици имаха и пирографирани кутии, завиждахме им за лукса.

дървена кутия за моливи

Първо започвахме да пишем ченгелчета и лулички с моливи, но после започна мъчението с писалките.  В перодръжката се слагаше писец с определен номер, какъвто ни каже „Другарката“. Писците лесно се чупеха и затова трябваше да носим по няколко. Добре че на ъгъла на „Шишман“ и „Паренсов“ имаше училищна книжарница[1] и тичахме през междучасието да си купим, ако смеръчна писалка_3 001 забравили. Писалките бяха дървени и много удобни за гризане, когато учението не върви, така често в ъгълчето на устата на някое измъчено учениче можеше да се видят люспи от обвивката. Беше модно перодръжката ти да е с различен цвят и по възможност и шарена – мама запази една от моите и няколко писеца за спомен.Ето я тук добре изгризана.

Кошмарът беше с мастилниците. Бяха се появили едни специални, които уж не се разливаха в чантата, но това беше по-скоро пожелателно. Затова си ги носехме на ръка. Най-честата картинка беше детенце в черна престилка с бяла якичка, хванало в едната ръка чантата, а в другата мастилницата. Как да не го спънеш, как да не го удариш с чантата си по гърба!

Всички учебници и тетрадки се подвързваха с определен вид цветна хартия, етикети за тетрадкиотгоре се лепяха етикети с името и класа на притежателя им. За неподвързани учебници – забележка, при рецидив родителят идва в училище. Аз се опитвах сама да се справям с това трудно дело, но тетрадките ми излизаха криви и Другарката ми се караше. Затова два пъти в годината мама запретваше ръкави и правеше всичко. А после аз собственоръчно трябваше да ги надпиша – десетина предмета с поне по две тетрадки (за работа в клас и за домашно), а понякога и с три, като третата беше за контролните. Ръката ме заболяваше!

Учебниците ни бяха с размер на тетрадка – тънки, на обикновена хартия без излишни илюстрации, а ако предметът налагаше фотоси или схеми, те бяха черно-бели. Това ги правеше по-леки, по-компактни и най-важното по-евтини – по мое време нямаше безплатни учебници. И тъй като в отделенията имахме максимум по четири учебни часа, а в прогимназията по пет, чантите ни макар и не леки, не можеха да се сравнят със сегашните. Тук може би трябва да обясня, че едно време училището се делеше на три степени: начално, което наричахме по старому „отделения“ (от І до ІV клас); прогимназия (от V до VІІ клас), която беше задължителна; и гимназия (от VІІІ до ХІ клас) или техническо училище (техникум).

Но да продължа с чантите – още във втори клас получих някаква, която не съм запомнила добре, освен че имаше дръжка и всичко в нея се объркваше, разливаше, измачкваше. В ІV-ти клас от Пионерския дворец ни заведоха на екскурзия в братска Чехословакия и единственото нещо, което купих за себе си, бе кафява кожена ученическа чанта с няколко отделения и връх на прогреса – малки тесни джобчета за моливите. Бях много горда, че притежавам такова чудесна вещ и тя ми се отблагодари – служи ми вярно почти до края на учението ми. Преди няколко години я видях някъде може би при мама, не зная дали съм я запазила. Но затова пък пазя зеления несесер, който ми донесоха от чужбина – сгъваше се като продълговат плик, а когато го разгъвах, ставаше плосък и се показваха най-различни джобчета, сгъвки  и широки ластици за задържане на моливи, гуми и писци.

В отделенията съществуваха, разбира се, и раници, но те бяха само за екскурзии. Повечето деца имаха планинарски – брезентови, зелени с един външен джоб и връзки на отвора, или брезентови туристически чанти с два странични джоба и  захлупващ се капак, туристическа чанта 2чиято дръжка се премяташе през гърдите. В тях носехме бакелитена кутия за яйца (моята беше червена), нещо за ядене – обикновено филия хляб с масло и сирене или по възможност с телешки или шпеков салам (лукс), ябълка или круша и някаква връхна дреха. На една кукичка на раницата се закачаше манерка с вода. Металните манерки пазеха дълго време водата студена и тъй като ги пълнехме от ледените витошки извори, често пъти се връщах с болно гърло. Предполагам, че раниците са били част от училищната екипировка т.е. задължителни, защото нас много често ни водеха на екскурзии, независимо от сезона.

1958_28_септември на Боровата вода в ІІІб клас

Ето ни тук в трети клас – през септември на екскурзия на Витоша, на Боровата вода. Всички момиченца много възпитано сме си покрили коленцата, но гащите ни се виждат. И повечето са с панделки за разкош. Момчетата се държат изолирано и с леко презрение към тези циври и лигли. Ако човек се взре, ще види преметнатите раници, чанти, а тук-таме и най-обикновени торбички. Кой каквото има.

Времената започнаха много бързо да се менят и да се появяват и нови, непознати до този момент неща. Помня, че в гимназията излязоха на мода чантите тип „плик“ от изкуствена материя. И аз имах подобна – по-лека, без дръжка, плоска и с цип. Но трябваше да се носи под мишница или притисната пред гърдите и хич не ставаше за замеряне и подхвърляне. Май не я използвах дълго. В „горните класове“ имах и автоматична писалка – някъде към 10-ти клас татко ми подари един разкошен „Монблан“, писах с него дълго, но новата мода на химикалките го засенчи.

………

Едно време се чудех защо мама запазва някои от моите ученически вещи – писалки, етикети, острилки, несесери. Сега я разбирам – когато ги открия някъде, ми става мило и започвам да си спомням. Аз пък пазя от детството на дъщеря ми. И така се получава една цяла редица – като се започне от пинакидата и калема на моя прадядо Велко, учил още преди Освобождението и замествал даскала за много кратко във видболското училище в края на по-миналия век; мине се през гимназиалната книжка на дядо ми Тодор от Пловдивската мъжка гимназия в самото начало на предишния, гимназиалната диплома на майка ми веднага след войната, премине през моите „социалистически“ и се стигне до цветните несесери, „миришещите картинки“ и чанта на дъщеря ми – пет поколения ученичество.

И всичко това се е търкаляло на дъното на торбички, чанти и раници на ученици – книги, вещи и спомени.

дъска за писане пинакида

[1] Точно до градинката „Седмочисленици“ – сега е банка. В дъното на книжарницата продаваха и учебници и задължителната литература.

 

………..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

 

Read Full Post »

Понякога нощем не мога да заспя и, опитвайки се да се унеса, се сещам стари истории и ги „записвам“ на ум. Май по този начин започнах и книгата, която по-късно придоби заглавие „По дирите на изчезналите софийски кръчми“.

Сега пак описвам на ум места, улици, хора, вещи, събития, които обикновено на сутринта забравям, а ако все още помня – не остава време да запиша. Но понякога успявам. Какво ли ще излезе от това?!

СПОМЕН ЗА СГЪВАЕМОТО ДЖОБНО НОЖЧЕ

Покрай предстоящи снимки се сещам стари истории, които съм чувала или сама виждала. Една от тях е за хотелския комплекс „България“ на булевард „Цар Освободител“ – било през далечната 1937 година. Когато станало време за приемането му, дошли архитекти, инженери, проектанти – все светила на българската техническа мисъл. Наложило се да проверят мерките на една от залите, но се оказало, че никой няма в себе си ролетка или сгъваем метър – намерили в един майстор, довършващ нещо в съседната концертна зала. А после дошло време за почерпката. Всичко било както е положено: колосани ленени покривки, изпотени от леда бутилки, блестящи чаши, мезета… само едно липсвало – тирбушон. Започнали тогава светилата да бъркат в дълбоките си джобове и почти всеки един от тях извадил заветния тирбушон.

За много от днешните хора е неразбираемо как така солидни мъже вадят от джоба на официалния си костюм тирбушони, но всъщност е ставало дума за онова знаменито, дълбокоуважавано и непременно притежавано от всеки мъж сгъваемо джобно ножче.

То съществуваше в най-различни разновидности – като най-обикновена малка чекийка с домашно направено, прибиращо се в дървена дръжка острие; през по-голямата чекия със закривена кокалена дръжка, затъквана в пояса; през най-обикновените сгъваеми ножчета от по-ново време, та чак до скъпите от закалена стомана, които като се отворят имат толкова много части, че ми приличат на таралеж.

джобно ножче 2

Сгъваемото ножче бе задължителен аксесоар за туристическата раница, а нас в училище често ни водеха на екскурзии, така че и аз имах. Моето беше малко, най-обикновено, дълго около 8-9 см – с три джаджи:

Първото и единствено отваряното от мен острие бе самият нож – за какво съм го използвала сега се чудя, като с него хляб не можеше да се реже, тъй като беше късо; яйце? – него си го отхапвахме; ябълката? – кой ще ти я бели… май ставаше само да се помъчиш да отрежеш някое тънко клонче.

Второто острие също приличаше на нож, но беше със затъпен край и имаше една странна извивка, която ми напомняше на гледана в профил отворена уста настара бутилка за лимонада акула. Дълго се чудех за какво служи, докато някой ме светна, че било за отваряне на бутилки с метални капачки. Нямах опит с тях – бира бях виждала само наливна, а лимонадите бяха в стъклени шишета за многократна употреба със специални „капачки с топче“.   Доскоро подобна светлозеленикава бутилка имаше в дома на мама, но сега не мога да я открия.

Единствените с подобни капачки, за които се сещам, бяха бутилките със сироп – истински сироп, изстискан от истински вишни, ягоди, малини без консерванти и оцветители. Капачките бяха назъбени, а от вътрешната страна „тапицирани“ с гума и допълнително с много стара бутилка за газирана водатънка намаслена хартия – съдържанието не биваше да допира до метал или гума, за да не придобие лош дъх. Трудно намирахме сиропа, повечето бе за износ, но когато успявахме да купим, в къщи го разреждахме с газирана вода – имахме бутилка със сифон. Тя беше от дебело стъкло с нещо като помпичка, в която се слагаше някаква подменяема част (именно тя газираше) – пълниш бутилката със студена вода, завиваш джаджата, молиш се онази специална част още да действа, натискаш дръжката и пълниш чашата с ледена газирана вода, която равномерно разбърква сиропа!

Третата част на моето сгъваемо ножче бе късото тирбушонче, от което тръгна този спомен. В детството ми не го бях използвала, но в по-късни години веднъж в търсене с какво да отворим бутилка вино, рових в бездънното кухненско чекмедже в апартамента на „Раковски“ и случайно открих моето детско джобно ножче. Единственият тирбушон в къщата – безобразие! След дълги безуспешни проби най-накрая набутахме тапата вътре и аз захвърлих без никакъв сантимент клеясалата от неупотреба вещ.

Но имаше джобни ножове за чудо и приказ – колкото повече части имаха, толкова по-тънки бяха остриетата и по-дебели цените им. Виждала съм такива освен с нож, отварачка за бира и тирбушон, още и с ножичка, пиличка, отвертка и още различни неща, които така и не ми стигна техническата мисъл, за да разбера какви са.

съвременно джобно ножче

А сега съм сигурна, че всички стари момчета ще се сетят за своето първо джобно ножче и ще могат много по-добре от мен да обяснят кое за какво служи.

Весели празници, приятели, и нека винаги имате под ръка тирбушон и бутилки, които да отваряте с него. Наздраве!

vino

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Read Full Post »

DSC07744

Ще започна с нещо, за което мнозина биха ме презрели – Париж не беше моята мечта. Мислех си, че мога да мина и без него. Лъжех се. И съм щастлива, че не се подведох по изтърканите туристически текстове и пътеки, че тръгнах „неорганизирано“ да откривам Париж за себе си. Обикалях по улиците, седях в градинките, не минах и без задължителните места, но те ми носеха радост и разполагах с времето си. Исках да запомня града със сърцето си, а не с фотоапарата. Но ето мина време и фотосите ми помогнаха да систематизирам поне малко преживяното. Дано има полза и за другиго.

Дълго отлагах. Толкова хора са писали такива интересни неща, та аз ли… Има ли смисъл? Но после ми казаха „винаги има – за всекиго Париж е различен“.

Тогава да започвам да се връщам назад към времето, когато се разхождах из този „най-прекрасен от всички… градове“ – както би казал Волтер, ако можеше да го види днес.

Казват, че най-доброто време за разглеждане на Париж е април – май или септември – октомври, когато задължителната туристическа навалица е намаляла, а времето още е хубаво. Послушах приятелката си, която живее там, и в една късна октомврийска нощ се качихме на влака – нашето голямо европейско пътешествие започна.

DSC07541

Сигурно се чудите защо избрахме най-бавния транспорт – причините са много, но едната от тях е: „писна ми да бързам“. Искаше ми се да се отпусна в спалното купе, да чета, да дремя, да гледам през прозорците и да се „изчистя“ от софийската забързаност, блъсканица, проблеми или, както би казал някой, „да настроя сетивата си“. София – Будапеща – Мюнхен – Щутгарт – Париж, а после Париж – Цюрих – Будапеща – Белград – София. Спирахме някъде за ден, някъде за половин, а някъде само за няколко часа – обикаляхме и си пожелавахме да дойдем пак. И бих го повторила, само че поредното ръководство на БДЖ усърдно се грижи това да не е възможно. Макар че пътища винаги има.

DSC07598

И така пристигнахме – гара Париж-Ест, gare de Paris-Est, строена през 1847 – 1849 г. от архитект Дюкне (FrançoisAlexandre Duquesney). На нея са снимани много филми и може би сте я гледали в „Зази в метрото“ или „Извън закона“ с Жан-Пол Белмондо, „Невероятната съдба на Амели Пулен“ с Одре Тоту. От Париж-Ист през 1883 г. тръгва легендарният Ориент Експрес. Е, някой ден може пък да се качим в него от гара София и…

DSC07605

Следва продължение:

Пале Роял

 

===========

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

DSC03145

Покрай северния край на централния бургаски плаж лъкатуши железопътна линия. За много хора това е известно, но аз бях забравила влака Бургас – Поморие. Товарният превоз допреди десетина години все още го имаше, но пътническият е спрян доста отдавна – причините са със сигурност уважителни. Така както бяха уважителни при спирането на влаковете по линия Червен бряг – Оряхово, така както щяха да станат уважителни при набелязаното спиране на теснолинейката Септември – Добринище.

Но тук става дума за курортен град, който се развива и привлича все повече хора не само по време на „високия“ сезон.

DSC03174

Линията се вие между дървета, после излиза до крайбрежната алея – дюни, пясък, чайки, слънце. Там върви реконструкция, садят се палми, скоро се очаква да има и заведения, но тъй като не могат да са на пясъка, явно някой е хвърлил око на малкото пространство, заето сега от релсите. И БДЖ услужливо му го е отстъпило. Казаха ми, че част от релсите вече са махнати. А защо?

Я си представете влакче с няколко вагона, може и да са ретро, може да има и без покрив, а само със сенници. Върви бавно, вие имате възможност да се наслаждавате на наистина прекрасната гледка, стигате до солниците – и там има какво да се види… После пиете кафе или каквото ви душа иска, хапвате (все някой ỳправен човек ще направи заведение, а може и БДЖ да го поддържа), а след това се връщате с поредното влакче. При една добра реклама със сигурност ще се правят увеселителни и тематични рейсове, тур операторите ще предлагат екскурзия „разходка с влакче покрай брега на морето“ – ех, гърците какво щяха вече да са измислили.

Май се размечтах.

Но спокойно, БДЖ не иска да мисли, не иска да печели. Чувала съм оплаквания, че се прави всичко възможно да се пречи на туроператори, работещи с платежоспособни чужденци, да наемат композиция или поне ретро вагон за теснолинейката Добринище. Всъщност, какво ли се чудя, БДЖ бе способно да спре връзката на цял един край от България с центъра, да унищожи поминъка на хората, така както направи с…. И да обрече стотици хора на доизживяване или миграция. Пука им!

Понякога си мисля, че бджшефовете са на заплата в частните автобусни фирми. Хайде, бе хора, размърдайте се, опитайте се да печелите вместо само да губите и да пищите колко нерентабилен е железопътния транспорт. Защо ли в Германия, във Франция, в Швейцария не мислят така?

А ето това бихте могли да видите, ако някоя сутрин се качите на курортния влак Бургас – Поморие.

DSC03149

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

Този текст написах за сп. „Биограф“ преди половин година в отговор на периодичните спорове за заглавието на романа „Нощем с белите коне“ и кога и защо е било променено. И това не е случайно, защото тези, които са чели началото му, напечатано в сп. Септември през януари 1975 година, го помнят като „Нощем със сините коне“.

1974 P.V. v kabineta si 3_2

В един свой спомен Светлозар Игов споделя следното:

„Малцина може би знаят, че една от най-популярните днес творби на Павел Вежинов – „Нощем с белите коне“ – се казваше отначало „Нощем със сините коне“. Не си спомням вече кой от дружеския кръг, прочел творбата в ръкопис, напомни шеговито за „Синият залез“, но Павел Вежинов изведнъж реши да промени заглавието, обладан може би от неприятните спомени, свързани с първата му „синя“ книга….“

Съмнявам се, че догматичната критика срещу първия му роман „Синият залез“ (1947) би накарала баща ми след почти 30 години да промени заглавието на новото си произведение. Особено като се имат предвид „Синята кооперация“ (1941), „Сините пеперуди“ (1968) и предстоящото тогава издание на „Синият камък“ (1977). Да, синият цвят е често срещан в произведенията му, а и както казва Св. Игов „тази любов към синьото се чувства по-дискретно и в други негови творби – „Звездите над нас“ (1966), „Мъжът, който приличаше на зорница“ (1962), „Езерното момче“ (1976), които – без пряко да я изразяват – я съдържат имплицитно в образа на звездите и на езерото…“

Съвсем по друг начин самият Павел Вежинов разказва какво се е случило:Всички книги се пишат трудно

„…Първата част от романа излезе в сп. „Септември“ под заглавието „Нощем със сините коне“. И досега не мога да разбера как стана тая грешка. Навярно авторът е виновен, тъй като обстоятелствата ми наложиха да съобщя заглавието в редакцията по телефона. Но конете наистина са бели, никога не съм имал друга мисъл. Изобщо конят като символ е универсален не толкова за литературата, колкото за живописта. Но като правило смисълът на тоя символ е бил винаги положителен, макар и в различни нюанси, според контекста на самото произведение. В моя случай тоя символ е свързан преди всичко с личността и жизнения път на главния ми герой академик Урумов…“

Намерих тази история в архива на баща ми върху лист с машинописен текст без заглавие, без препратка, само с ръкописни бележки и подпис. Дали е било чернова за статия, или отговори на журналистически въпроси, дали въобще е била помествана – не зная. Но според мен тя спира една спекулация с оригиналното заглавие на романа. Вярно е, че двата разказа не си противоречат особено. Но аз съм склонна да дам предимство на автора, а не на критùка.

Заглавието на романа има общо не само с детския спомен на Урумов, а и с картината, която той купува. Питала съм татко какво точно е искал да опише, имал ли е в представите си нещо конкретно. Отговори ми, че тя е събирателно – в кабинета му имаше едни розови коне на Дечко Узунов, а над бюрото му висеше син пейзаж на габровския художник Никола Николов. Така от тези две картини той е „направил“ една. И се радвам, че нито Асен Шопов в постановката, нито Зако Хеския в екранизацията на романа не се опитаха да я „нарисуват“, защото тази картина всеки си я представя по своему, за всекиго тя е единствена и неповторима, както е била и за баща ми.

Всъщност как един автор определя заглавието на своето произведение? Татко ми е разказвал как най-хубавите фрази са му идвали на ум в момента преди да заспи – в онова полусънно състояние, в което мисълта ти свободно се рее, не знаеш дали спиш, дали си буден и нищо не спира фантазията ти. Всеки път бивал убеден, че на другата сутрин непременно ще помни заглавието, но всеки път, когато се събудел, то бивало безвъзвратно забравено. Ядосвал се, решавал следващата вечер непременно да сложи на нощното шкафче лист и молив, но все забравял. Докато една нощ се случило очакваното чудо – музата го осенила, долетяло заглавието, татко се сепнал, напипал в тъмното писалка и записал фразата на гърба на цигарената кутия.

 – И… Какво беше то? – попитах аз, очаквайки да чуя нещо прекрасно и със сигурност познато.

–  Какво ли! По-голяма глупост не ми беше хрумвала! – отговори ми той и се разсмя. – От тогава измислям заглавията си буден.

…..

Същият този текст, от който цитирах частта за заглавието на „Нощем с белите коне“, започва са фразата „Всички книги се пишат трудно, добрите малко по-лесно“. Сигурно това може да се каже и за заглавията на книгите.

Но все пак мен продължава да ме човърка мисълта какви ли заглавия е измислял толкова лесно на ръба между съня и действителността. Струва ми са, че са били много, много хубави.

Kabineta na P.V.

Read Full Post »

Older Posts »