Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Uncategorized’ Category

Мама обичаше да събира стари мебели, лампи, часовници, подстаканници, чаши и какви ли не неща. Те биваха грижливо излъсквани, ремонтирани, закърпвани, подлепяни и поставяни така че да носят не само уют, но и да се използват. Някои от тях идваха в къщи с миналото си.

Видинските къщи 1971_2

В средата на 70-те години, когато била във Видин, мама отишла на гости на бивша учителка на своята майка т.е. на моята баба. Самотната стара мома, наближаваща вече деветдесетте, се зарадвала на порасналата дъщеря на своята отдавнашна ученичка и я поканила в скромния си дом. Седнали в овехтелия й хол и заразказвала за миналото – за рано починалия си любим баща, подарил й една газена лампа, когато станала учителка, за да й свети докато проверява домашните; за своите вече остарели ученички, които продължавали да я посещават, идвайки във Видин; за миналото на града и неговите жители. Мама вече си тръгвала, когато домакинята я спряла – „искам да ви подаря нещо“ и започнала старателно да увива единствения останал спомен от баща си – старата газена лампа, която й светела цял един дълъг живот. Мама започнала да протестира, но учителката я прекъснала – „аз съм вече стара, нямам наследници и всичко това ще бъде изхвърлено на боклука. Искам лампата на татко да отиде на място, където я обичат“. DSC01296

По целия обратен път до София мама крепяла на коленете си лампата с абажур на цветя. В къщи я изми внимателно, лъсна металните части, сложи фасонка, кабел, крушка… и я постави на бюрото. Предаде ми я, когато се преместих при баба.

Сега лампата е до леглото ми, свети ми всяка вечер и аз я обичам. Понякога по веригата на спомените стигам до Дунава, до красивия Видин, до старата учителка и до поколенията, които са били преди мен.

А лампата свети.

Advertisements

Read Full Post »

Буквар===

Утре е 15 септември. Преди много години искаха да променят първия учебен ден на 1 септември, както беше в Съветския съюз. Слава Богу, не се получи. Сега пак се чуват подобни гласове и мнения. Този път по кого ли се равняваме?

Е, всички сме минали през училището. Ще разкажа без мъдри фрази и обобщения за началото си в него.

От първия си учебен ден помня как ме взеха от мама и ме вкараха в двора на 7-мо училище – там имаше много хора, някой нещо говореше и никой не го слушаше. Мълчахме зашеметени. А после качиха едно момченце на нещо високо, май беше най-обикновена маса, и то каза стихотворение. Ох, как му завидях! И аз знаех стихотворения, но мен никой не ми „даде сцената“. После той ми стана съученик.

Сега да опиша задължителното оборудване на един ученик. Униформа – и момичетата, и момчетата в началните класове носехме престилки със неизменните бели якички, които трябваше да се сменят всеки ден. За мръсна или неизгладена якичка – гонене от час. Когато в трети клас ни приеха в пионерската организация и ни вързаха и червени връзки на врата, към гладенето на якички се прибави още едно нещо. В час най-редовно си дъвчехме краищата на връзките и те се късаха – гонене от час.

В първи клас бяхме с куфарчета – само такива се продаваха. Едва по-късно започнаха да се появяват кожени чанти с дръжка, няколко отделения и връх на прогреса – няколко малки джобчета за моливите. В куфарчето си слагахме буквара, тетрадките от по 10 и 20 листа, кутията с писалка, молив и гума. В ръчна писалка_3 001перодръжката се слагаше писец с определен номер, какъвто ни каже „Другарката“. Писците лесно се чупеха и затова трябваше да носим по няколко. Добре че на ъгъла на „Шишман“ и „Паренсов“ имаше училищна книжарница (сега там е банка) и тичахме през междучасието да си купим, ако сме забравили. Беше модно перодръжката ти да е с различен цвят и по възможност и шарена. Кошмарът беше с мастилниците. Уж се бяха появили едни специални, които не се разливали в чантата, но това беше по-скоро пожелателно. Затова си ги носехме на ръка. Най-честата картинка беше детенце в черна престилка с бяла якичка, хванало в едната ръка чантата, а в другата мастилницата. Как да не го спънеш, как да не го удариш с чантата си по гърба!

Всички учебници и тетрадки се подвързваха с определен вид цветна хартия,етикет за тетрадка отгоре се лепяха етикети с името и класа на притежателя им. За неподвързани учебници – забележка, при рецидив родителят идва в училище. Аз се опитвах сама да се справям с това трудно дело, но тетрадките ми излизаха криви и Другарката ми се караше. Затова два пъти в годината мама запретваше ръкави и правеше всичко. А после аз собственоръчно трябваше да ги надпиша – десетина предмета с поне по две тетрадки (за работа в клас и за домашно), а понякога и с три, като третата беше за контролните. Ръката ме заболяваше!

Забравих името на първата си учителка, нямам и снимки от първи клас, но имам 1956 г. І клас 7-мо у-щеот втори. С малки изключения си бяхме същите. Е, някои отидоха в други училища, други дойдоха в нашето, а трети останаха да повтарят класа. Така се случи например с Ленин от нашия клас, който не се научи да чете и пак беше в първи клас, а Сталин от „в“ отиде направо в училище за изоставащи ученици, както евфемистично наричахме училището за бавноразвиващи се. Странно защо децата с нормални имена си учеха най-нормално.

Въобще ние бяхме странна смесица между деца на интелигенцията (творческа и техническа), потомци на „недоубитата буржоазия“ и отрочета на служителите във Вътрешно министерство (от най-обикновени милиционери до по-висши – току-що им бяха построили огромна кооперация на ул. „Гурко“ точно срещу министерството им). Само че ние (или поне аз) нищо още не разбирахме от делението на „наши и чужди“, „полицаи и апаши“ – игра, която бързо бе преименувана в „милиционери и диверсанти“. Ала безгрижното ни детство бързо приключи, след като започнаха да ни тъпчат главите с „идеали“ и „подходяща“ литература.

Другият ми спомен от първи клас беше как ми писаха двойка с обяснителна бележка в ученическото тефтерче – „пише с вместо със пред с и з“. Прибрах се вкъщи ужасена, очаквайки да ми се карат. Разтреперана стигнах до мама, подадох й бележника и повече не можех да се сдържам. Разплаках се. Тогава мама започна да се смее и да ми обяснява, че това са глупости, че ще се науча и че не бива да обръщам внимание на такива дреболии. В училище не наричаха това е „дреболия“, но с годините мама все повече ме възпитаваше, че не всичко, което ми казват там, е правилно. Лека полека!

В училище учехме или както се казваше „разглеждахме“ книги различни от тези, с които бях възпитавана. В трети или четвърти клас трябваше да се справим с Павлик Морозов 001„Митко Палаузов“ и „Овчарчето Калитко“. В какво се изразяваше „разглеждането“? Всички трябваше да прочетем една глава от книгата и после в час да я преразкажем, а след това всеки да отговаря на въпроси, за да разбере учителката дали наистина сме я чели. И така докато не прочетем цялата книга. Това бяха единствените пъти, когато се радвах, че боледувам често. Водехме си и „читателски дневници“. Кошмар! Даже и книгите да бяха хубави, а те не бяха, тази задължителност отравяше всичко. После се чудим защо „децата не четат“! Ами то води началото си от онези години със задължителната литература, коятоМагьосникът от Оз книжно тяло изд 1946 все още съществува макар и друга. Така ни измъчваха и през ваканцията – „Павлик Морозов“, „Това е моето училище“, „Четвъртата височина“… другите не ги помня. Късметът ми беше, че четях бързо и след като претупам „задължителното“ можех да изгълтвам с кориците „Принцът и просякът“, „Магьосникът от Оз“, „Приключенията на „Том Сойер и Хъкълбери Фин“, „Сребърните кънки“, „Тайната градина“, „Двойната Лотхен“…

…….

Училището не беше любимата част от моя живот. Всеки ден, шест дена в седмицата (България премина на петдневна работна седмица на практика през 1973 г.)! Така и не успях да го почувствам близко. Вече писах за първия ми учебен ден, за задължителната литература, за мъките на правописа. Но не това беше най-неприятното, а липсата на свобода; перспективата, че трябва да търпиш още години. И винаги съм съжалявала хората, казващи, че училището е най-хубавият период от живота им. Горките, колко ли скучно са живели или колко не са могли да оценят това, което са имали през младостта и зрелостта си.

Но имаше и хубави неща. За тях – друг път 🙂

……

P.S. Снимките са лично мои и моля да не се използват. Моля и да не се качва този спомен в различни сайтове, без предупреждение и  разрешение.

Read Full Post »

w6W1eozvXUvhGkF1jMnrDnlGu9lcEr-6ZNE-mtwH504

08:54 – ДСК на „Граф Игнатиев“ и „Васил Левски“. Банкоматът не работи, а спешно ми трябват пари. Слава богу, още няма огромна опашка и решавам да изтегля чрез банката. Работното време е започнало преди 54 минути. Но…
работи само едно гише от седем. Две служителки се мотаят. Наблюдавам едната – бавно зарежда хартия в принтера си, бавно маха ластиците от кутията с парите, бавно слага химикалка на плота, бавно подрежда още нещо, бавно и с омраза поглежда към чакащите, бавно влиза отново отзад, бавно излиза с празни ръце, бавно подрежда още нещо.
Аз бързам, но няма да й доставя удоволствие да се скарам с нея – усещам, че това очаква, за да покаже превъзходството си над смотаняците. Зад мен се трупа опашка. Колко човека трябва да станат, за да открият още едно гише.
09:05. Най-накрая единственото работещо гише се освобождава, за да ме осведомят, че банкоматът не работи от вчера (видях това и сама!) и че трябва да платя 2 лева са услугата. За каква услуга?!? Че чаках повече от 10 минути някой да ме обслужи? Че нелюбезността и мърльовщината на служителките е всеизвестна в квартала? Че винаги друг им е виновен? Че вечно нещо не знаят и ходят да питат?
Теглих им майната и отидох на банкомат на друга банка.

Чувала съм, че им били ниски заплатите и по този начин, пъдейки клиентите, си отмъщавали на работодателите. Има логика.

 

p.s. Снимката е взета от сайта https://foursquare.com/v/dsk-bank/4e25231318a817bf0568699b с реклама за точно този клон на Банка ДСК.

Read Full Post »

 

хотел България на Царя_2

..

Когато започнах да пиша за изчезналите софийски кръчми, сладкарницата на Гранд-хотел „България“ все още съществуваше. Е, не във вида, в който аз я помня, но тя стоеше като нещо стабилно и неизменимо. Видяла е много – и царе, и папи, и патриарси. Покрай нея са минавали и български военни, и немски, и руски армии, манифестирали са ученици, трудещи се, протестирали са свободно мислещите хора срещу безобразия на всякакви власти.

Тя бе част от старото и ново време, както и булевард „Цар Освободител“. Винаги съм мислела, че ще си остане такава – една от малкото свидетелства за отминали, настоящи и бъдещи епохи.

Гранд хотел България

Но ето, че 80 години след откриването й, посегнаха и на нея.

Новият собственик Мирослав Печев предвижда надстройване на сградата на комплекс „България“ и построяване на ново здание на ъгъла на „Дякон Игнатий“ и „Аксаков“. Проектант е арх. Иво Петров. Виж за повече информация http://citybuild.bg/news/nadstroiavane-podpokrivniia/35037

Osvoboditel1

Ето ги на тази пощенска картичка старият хотел „България“, строен през 1881 година по проект на арх. Антон Колар, и на преден план старото кафене „България“, пострадало през бомбардировките.

старото кафене БългарияЕто ги и през 70-те години, когато сградата на хотела се използваше от „София прес“, а кафенето бе репетиционна на хор „Кавал“.

Аксаков и Дякон Игнатий. хор Гусла

Хотелът го изкорубиха и надстроиха преди година-две и той загуби оригиналния си вид. Сега същата съдба очаква и малката сграда на ъгъла, която не си представям как може да бъде „вписана“ в новата. Подозирам, че просто случайно ще се срути.

Aksakov1

Не зная какви са плановете – говори се за мол, за офис помещения, за частни апартаменти или може би от всичко по малко.

Току-що гледах финала на филма „Без батерии“, където малки извънземни помагат на едни обикновени хора да си запазят старата красива сграда и заведението в нея. Трябва ли извънземни да дойдат, за да ни помогнат?!?

Приятели, познати и непознати, нека си помогнем сами. Моля ви, протестирайте и против това посегателство, защото вече съм изгубила вяра в „отговорните институции“.

 

Хотел България 2017

 

Ще си позволя отново да поместя част от книгата си „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ или по-скоро началото на главата за заведенията по булевард „Цар Освободител“:

„Гранд-хотел „България“ и неговият ресторант класа за София – най-тежкарският, най-престижният, такъв бе и такъв ще си остане за мен. На практика той не беше само ресторант. Целият този хотелски комплекс, завършен в далечното за мен минало т.е. през 1937 година, и заведенията към него включваше – сладкарница, ресторант, бирхале, ресторант-градина, червен и бежов салон.

И днес разхождащият се по „Царя“ може да погледне през големите витринни прозорци, но това което ще види няма нищо общо с миналото. Ремонтите през последните години постепенно заличаваха духа на този някога най-престижен комплекс и го превърнаха в нещо парвенюжко и псевдомодерно. Но аз разказвам за миналото, нали.

Първият ми спомен за „България“ е от детството – големите прозорци, меките столове, тихите разговори на съседните маси. Прозорците-витрини на сладкарницата се отваряха надолу, лятно време влизаше въздух и люлееше тънките пердета.

Ценко Бояджиев Кафене България (1966)Ценко Бояджиев, „Кафене България“, 1966 г.

На картината на Ценко Бояджиев се виждат булевардът, колите, Художествената галерия т.е. бившият Дворец. Моят спомен е по-ранен, в него масите бяха по-празни и нямаше тази суета. Явно сме ходили сутрин или ранен следобед.

хотел България кафенето_2

Много деца от моето поколение могат да разкажат как родителите им са ги водили там, какво са си поръчвали, кое колко е струвало. Аз имам спомен само за млечен сладолед, който ядях бавно с квадратна плоска лъжичка. Избирах си от остъклената витрина някаква вкуснотия и търпеливо чаках възрастните да си изпият кафето и „още нещото“, гледах през прозорците хората навън и наоколо. Но не зная защо най-яркият ми спомен бе, когато веднъж мама ми посочи една маса с достолепни господа, елегантни в своите леко износени костюми – „виж ги, това е историята на България“ и ми изброи имената. Уви, запомних само проф. Михаил Арнаудов. Толкова ме е яд и до днес.

хотел България - ресторант-зимна градина

Ето я залата на ресторанта със стълбището, водещо към втория полуетаж, който приличаше на овален балкон, наредените наоколо маси, растенията, обграждащи парапетите. Доколкото си спомням на тавана имаше оберлихт, който при хубаво време отваряха и се виждаха звездите – може би затова го наричаха „ресторант зимна градина“. Всяка една от залите при нужда можеше да бъде присъединена към някоя съседна – ресторантът към кафенето както на нивото на улицата, така и на балкона, вторият етаж към Червения салон. Сладкарницата и ресторантът се свързваха чрез голяма врата тип хармоника – поне така беше едно време. Точно срещу нея бе подиумът за оркестъра, а в центъра дансингът. На тази сцена са свирили „Джаз Овчаров“, „Оркестърът на оптимистите“, Сашо Сладура, пяла е Леа Иванова с „Еди Казасян Комбо“ и още много други добри музиканти…“

хотел България нощем

………

Използвани са фотоси от сайтовете Стара София, Ситибилд, Булрест, пощенски картички и др.

Read Full Post »

DSC00526

Read Full Post »

из цикъла „Помощ, обслужват ме!“

DSC09611

Огняново. Замъци, еко къщички, минерални извори… Как да не се изкуши човек и да не отиде.

Е, отидох.

Още в ранните зори, когато раздрънканото колело на куфара ми го караше да се клати и обръща, трябваше да ми просветне, че животът не е толкова прекрасен, колкото изглежда.

ЖП гара София – втора спънка – сменили вагоните и пълно с дублирани места, все пак празници са, хората трябва да се разнообразяват. Но няма никакво значение. И без това по погрешка ми бяха издали втора класа, та се преместих в първа и пътувахме чудесно.

А след това теснолинейката Септември – Добринище! Тук вече думите са слаби – цъфнали люляци, напъпили дървета, зелени поляни, пълни с агънца, козички и теленца.

DSC09587

Влакът извива покрай реката, острите зъбери се сменят с тучни ливади – абе, чудиш се къде си попаднал. Дали в пасторална картина на някой от старите майстори, или в гора, рисувана от импресионист.

DSC09690

След кратки и семпли за закаления български пътешественик неуредици от рода на тесни маршрутки и вмирисани таксита стигнахме Огняново и грандиозния замък, за който вече бяхме предплатили цялата четиридневна почивка, но в еко къщичка.

Дотук с идилията!

Поглеждайки отдолу, еко къщичката беше хубава, но стъпалата стръмни и неравни, плочките клатещи се, та тътрузейки куфара по тях, неусетно ти идва еретичната мисъл – в толкова претенциозен откъм цени замък не трябва ли да има портиер (може и без доспехи) или поне пиколо, което да ти помогне с багажа.

DSC09667

Въпреки че изрично бях питала и поискала две легла или поне голямо с два отделни матрака, се оказа, че леглото е едно с кръгъл матрак и обща завивка (което означава и по-малко място). След кратък разговор се съгласиха да ми сложат второ легло в преддверието на долния етаж. Докато се оглеждах, чакайки забелязах, че между банята и така нареченото холче има стъкло без завеса или щори, така че се чудиш какво  да гледаш – телевизора или случващото се над тоалетната чиния (имали предвид да слагат в бъдеще). Че климатиците не са чистени поне от миналата година (любезно поизтръскаха филтрите и ни обляха с прах). Че  чистачката си  държи DSC09660метлите на терасата ни (поне да беше измела с тях)… Когато се оплаках, нацупената рецепционистка ми каза, че съм претенциозна. Ама аз си плащам и то не евтино, за да ми е удобно, а не за да й е лесно на нея!

Едва ли ще се сетя всички неуредици, но ето част от обслужването:

На молбата ми за още едно руло тоалетна хартия, ми се каза, че дават само по едно на ден. На реакцията ми „моооля?!“ ми подадоха „скъпоценното“ им. За да бъда честна – това не се повтори и слава богу, защото имаше нужда (не искам да обвинявам агнешкото в ресторанта).

Пешкирите сменяха, но изразходените душгел и шампоан не подновиха, а ние искахме да се изкъпем още веднъж, колкото и да е странно това. Не надигнах глас, за да не съм претенциозна.

На втория ден намерих колония мравки, устремили се от луксозното кръгло легло към пердетата над него. Употребих следобеда да ги чистя. Бягаха доста бързо, та снимката е размазана. Мислех и това да прескоча, но ме вбесиха и се оплаках, а отговорът беше… познайте… „това е екокъща“. „И мравките ли са еко“ – попитах аз, а отсреща „ама ние и вкъщи си имаме“. Прескочих как стои въпроса с бълхите.

DSC09656

След като се разкашляхме от климатиците (претенциозни сме), реших да минем на по-екологично отопление и предупредих още от сутринта да ми заредят камината (срещу съответното доплащане, разбира се). В работно време ги подсетих, ала се оказа, че същата любима моя рецепционистка пуснала бай Кольо да си ходи по-рано без да ми се обади. Е, тук вече пред угрозата да ми шуми и да ме дави още една нощ климатикът, се развиках и поисках да говоря с управителя (появи се на другия ден). Бай Кольо бързо бе открит – оказа се свестен човек, който просто не знаел, че трябвало да зареди камината. Така че останалите две нощи се радвахме на огъня и на студа, когато той изгасваше.

DSC09662

На всичко отгоре в ресторанта отопляваха толкова яко, че от всички ручеше пот. Язък за минералния басейн и моята масажна вана. Но бяха любезни, а храната добра.

Сега хубавото.

DSC09629Това, което още не е съсипано, е невероятната планина, въздуха, дърветата. Красота, от която сърцето те боли от хубост и не искаш да си тръгваш.

DSC09687

Намерихме пътека (еко), по която при добро желание бихме могли да стигнем чак до Ковачевица. Е, не стигнахме, но поне походихме на воля. Слушахме птиците, миришехме цъфналите клони, гледахме цветята.

 DSC09716

Огняново се намира на река Канина в подножието на родопския рид Дъбраш. Старото име на селото е Фотовища (Фотовица), произхождащо от гръцкото φως, светлина, φωτιά, огън, но през 1934 г. е трансформирано на Огняново.

DSC09722

На табелата пише „Чист поддържан дом – здрав народ“. Поддръжката малко куца, но народът изглеждаше здрав – имат си лековита вода.

Наоколо съществуват над 20 минерални извора, за които казват, че лекували над 100 заболявания. Надявам се, че нямам толкова, иначе времето не би ми стигнало. Но след къпане ухаех леко на сяра – точно толкова, колкото да се върна в истинския си вид на дяволица.

Забележителност, на която май не се обръща полагащото й се внимание, е трикорабната църква „Успение Богородично“, строена през 1835 г. Част от иконите в нея са от Димитър Молеров. Ала това, което ме грабна бе таванът, изрисуван като нощно небе със звезди и ангели по него. На северната страна имаше стенопис от същия тип, но беше прекалено тъмно и не можах да го разгледам добре. Не ми даде сърце да снимам вътре.

DSC09721

Дните ни за „почивка“ изтекоха и за пръв път с радост извиках такси, за да си тръгнем. Но за да бъде мизерията пълна, ципът на куфара се скъса, та го връзвахме със сезал, после се счупи и дръжката му и още не мога да разбера как въобще го върнахме в София.

DSC09593

Поне пътуването с влака беше прекрасно, та компенсира несгодите.

DSC09742

Лошото време бе започнало да се връща, но това не намаляваше хубостта на планината.

DSC09743

Прибрахме се – аз, схваната след минералните бани и масажните столове, дъщеря ми с възпалено гърло от климатиците и с температура.

Извод: Никога повече в скъпи спа хотели в България, никога в екокъщи, никога туризъм у нас, докато не разберат, че клиентът е по-важен от тяхната печалба. Язък за красивите планини, за поляните, горите, въздуха.

DSC09645

А Гърция беше толкова близо.

 

 

Read Full Post »

Запис на премиерата на книгата, която излезе и с ваша помощ.

Благодаря за насърченията и за вярата, че ще се справя. Дано да съм успяла.

 

Read Full Post »

Older Posts »