Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Uncategorized’ Category

Сега ще се върна малко назад и ще започна отново от площад „Славейков“ с Граф Игнатиев и Раковски срещу сладкарница Хаваначетните номера. На тази снимка от 70-те години се вижда калкана на №22 и част от самата къща.

 

Граф Игнатиев №22 – сграда до сталинската кооперация, явно е строена преди войната, тъй като е на нивото на другите сгради, а не „хлътнала навътре“. Тя е тясна, четириетажна с овални балкони. През 40-те години там се е намирал магазин „Блага дума“ – какво ли е продавал?

Граф Игнатиев №23 – на това място преди е имало две къщи, притежание на семейството на писателя Георги Караиванов. През 1930 г. върху двата парцела е построена красивата четириетажна сграда с два входа на ъгъла с ул. „Луи Леже“. Деликатесният магазин на Граф Игнатиев и Луи ЛежеПрез 40-те години в партера се е намира книговезницата и книжарницата на Д. С. Златев.

Откъм „Луи Леже“ едно време имаше ателиета за поръчка на обувки и на горно облекло.

Това, с което софиянците от моето поколение помнят сградата, е магазинът за хранителни стоки. Входът бе на самия ъгъл. Доста време си беше най-обикновен гастроном, но в края на 70-те стана „показен“. Имаше няколко такива магазина в София. Тези „обекти“, съсредоточени предимно в центъра на града, бяха нещо като витрина на социалистическата държава и сякаш искаха да демонстрират колко добре си живеем. И докато онзи на ъгъла на „Раковски“ и „Стефан Караджа“ бе за плодове и зеленчуци, този беше хранителен. Сега вече не помня какви бяха храните, но пък какъв алкохол имаше! – марково уиски, истинска водка, английско пиво в кутии. Само пари да имаш, защото и цените бяха „показни“.

.Граф Игнатиев 24

Граф Игнатиев №24 – триетажна сграда с дълги балкони с метални парапети. През безистена се влиза във вътрешен двор, където също има сгради.

…………..

Граф Игнатиев №25 – това е адресът на църквата „Св. Седмочисленици“. За историята на църквата и градината около нея е писано много, затова засега ще я прескоча.

Седмочисленици

Нечетната номерация продължава след ул. Шишман и затова ще я продължа по-късно. Въобще на „Графа“ има много непоследователни и пропуснати номера, вследствие на разрушения, сливания или разделяне на сгради.

 

Граф Игнатиев 26

 

Граф Игнатиев №26– двуетажна къща, отново с безистен, през който се влиза в двора. През 40-те години тук се е намирало Тракийското минно акционерно д-во

 

Граф Игнатиев 28

 

……….

Граф Игнатиев №28 – триетажна сграда с еркер. Интересното в нея е, че над магазините има един нисък етаж, който явно е към тях. Над входа към двора има красив овален прозорец с решетка, който вече е закрит с реклами. В двора има стара триетажна къща, която се води на същия номер.

……………

 Граф Игнатиев №30 – никъде не можах да намеря сведения има ли сграда на този номер. Не открих даже в кадастралните планове.

 

IMG_20190621_093245Граф Игнатиев №32 – ако се погледне от улицата, то №32 е залепен за №28.  Сива широка сграда, доста занемарена, явно строена след съседните. Входът й явно е откъм двора, към който се минава през голяма желязна врата, тип решетка.

Тук преди много години е бил ресторант „Вкусното кебапче“ със собственик Стефан Пейчев. А ако не се лъжа точно там беше и прочутата шкембеджийница, в която всички ходехме – понякога ранна утрин с работниците, понякога по-късно – със ставащите след махмурлък, а понякога – просто когато ни се прияде вкусна шкембе чорба. И един смешен щрих – по време на избори или на по-патриотични празници като 9-ти септември, в един ъгъл се правеше пропаганден кът с битови предмети като бъклици, пирографирани кутии и др. Не зная дали шкембеджийницата е имала име или е била просто обект на „Обществено хранене“, но през различните години различните компании са я наричали различно – едни са й викали Шкайса, а други – Мръсното, а трети – „Леонардо да Винчи“. Логиката на последното не я разбирам. Шкембеджийницата просъществува в първоначалния си вид до края на 70-те или началото на 80-те години, когато й направиха ремонт и стана нещо като закусвалня, но с шкембе IMG_20190621_092904чорба.

Вътре в двора има друга къща, която е реновирана и изглежда значително по-добре. Снимах я през съседния двор.

 

Граф Игнатиев №34а,б – Четириетажна с балкони хлътнали навътре, а неIMG_20190621_093249 издадени, както обикновено. Доскоро бе тъмносива, а сега е боядисана в зелено на по-светли и по-тъмни ивици, които очертават етажите.

През 40-те години долу се е помещавала сладкарница „Изгрев“. Съдържател е бил амбициозният Цвятко Гемеджиев, който „приема поръчки за торти и кремове и уверява, че те се изпълняват най-грижливо“ – поне така пише в рекламата му. Пак там е била и книжарница „Нова книга“ на Никола Ив. Брусев.

Използвани са снимки от сайтовете „Стара София“, „Изгубената България“ и личен архив.

следва продължение

 

…..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Реклами

Read Full Post »

Не зная от къде мама се познаваше с него – може би защото имаха род в една и съща околия – Златю Бояджиев е роден в село Брезово (преди Аблашларе), а на 20-тина километра, горе в Средна гора е селото на дядо ми – Розовец (преди Рахманлий). Въобще, този район е дал доста художници – в с. Чоба, до Брезово е роден Генко Генков, в Розовец – Енчо Пиронков, в с. Стрелци – Кольо Витковски… А може би го познаваше от Пловдив, или просто от колеги.

Първият ми спомен за Златю Бояджиев бе, когато бях десетина годишна. На път за Розовец обикновено оставахме да пренощуваме в Пловдив, тъй като автобус за селото имаше веднъж дневно и то сутрин. Мама обичаше града, имаше приятели и колеги в него. Винаги взимахме сутрешния влак, отсядахме в Тримонциум, обядвахме в ресторанта – бях много впечатлена от тежкия разкош, меките кресла, огромните стаи с плюшени завеси. А после тръгвахме из Пловдив.

1964 август 24 мама в Пловдив Етнографския музей

Тази снимка на мама е от 1964 година и е едно от поредните преминавания през Пловдив.

Та в едно от пътуванията, мама пое към ателието на Златю. Тъй като бях дете, посещавало един куп ателиета и тичало в коридорите на Художествената академия, нямам някакви специални спомени, но ми беше притеснително, че не разбирам какво иска да каже и даже малко се страхувах от него. А после той ни заведе при някакви свои приятелки, живеещи в подножието на Сахат тепе в стара богаташка къща от началото на века – „недоубита буржоазия“, както ги наричаха тогава.

Много неща са се изтрили от паметта ми, но тази картина се е запечатала явно завинаги  – голям хол със старинни мебели, маса с извити крака, висок бюфет с кристални витрини и огледало в задната част, което отразяваше светлината и я пречупваше в наредените вътре също кристални чаши и лъснати сребърни фруктиери, сосиери, чайничета и лъжичници. Стената, до която ме бяха сложили да седна, бе тъмночервена, вече избеляла от времето, а на нея бяха окачени малки рамкирани портретчета на деди и деца. Помня и Златю Бояджиев – седеше на един стол до маса с дантелена покривка, с таке на главата, подпрял се на бастуна си, а зад него бе бюфетът. Дъното на свързаната с хола стая се губеше в сумрака, бе осветено само там, където седяхме. Помня всичко като стоп кадър.

Бях толкова очарована, запленена, омагьосана, че си обещах, че когато порасна, ще боядисам стените в бордо и на тях ще закача в малки рамки портретите на дедите си. Само че къде тъмна стена в неголемите софийски апартаменти – сега където у дома има празно място, то е заето с книги. Снимки на деди, правени в някое студио и подлепени на картон още през по-миналия век, имам. И от миналия век имам. И рамки имам – цял живот събирах, макар и не много усърдно, малки старинни рамки – колкото по-различни, толкова по-добре: дървени, метални, кожени, хартиени. Само стената ми липсва. Така си и останах със спомена и мечтата. Въпреки че има една стена, която… ако пренеса от апартамента на мама големия старинен бюфет, ще остане малко място… и в нишата между стелажа с книги и бюфета… дали пък… Но едва ли!

Златю бояджиев автопортрет 1967

Златю Бояджиев, автопортрет, 1967 г.

Минаха няколко години и Златю Бояджиев ни дойде на гости. Какво точно са говорили с мама не разбирах, но се оказа, че той много харесал осветлението и една от стените в ъгловата стая на „Раковски“ и помолил мама да му позволи да си донесе боите и да рисува у нас. Сега, когато разказвам тази история, разбирам колко е странна за съвременния човек, но тогава това не учуди никого – Златю нямаше ателие в София, ама щом му е дошло да рисува, трябва да се помогне. Придружих го до ателието за рамки, защото не можеше сам да се ориентира, а и да се качва по трамваите. Не беше близо – с трамвай петица, някъде към Овча купел. Беше ми ужасно досадно, но бях възпитано дете. И така няколко дена, прибирайки се от училище, заварвах Златю Бояджиев да рисува в едната стая, мама да си реже линолеума и да разпечатва графики на разтегателната маса в хола, а аз се свивах в единия ъгъл на чина си (да, имах специално изработен чин у дома) и си пишех домашните. Звучи интересно, ама тогава не мислех така. Най-голямото ми разочарование беше, че картината, заради която седях в ъгъла, бе пейзаж с разорани брезовски ниви и нито една от странните му човешки фигури.  Повече не я видях – той си я отнесе,  но предполагам, че върху нея по-късно е нарисувал друга. Все пак платната не бяха евтини!….

Минаха 10-тина и повече години, когато отново посетих ателието на Златю Бояджиев в Пловдив. Обясних му коя съм и за мое учудване той се сети. Усмихна се и каза по неговия си начин: „Много си пораснала“. И аз го разбрах. В онзи период често ми го казваха.

Та поуката за мен в тези истории бе, че стените имат голямо значение. Важното е как ще погледнеш – дали ако са бели, да ги запълниш с картина. Или ако вече са заети, да запазиш спомените на тях.

Златю Бояджеев 1967

Златю Бояджиев, 1974, фотограф Тодор Славчев

………..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Read Full Post »

Из ИСТОРИИ, които не са мои, а са ми разказвани, но не бива да си останат в миналото незапомнени.

Ив Монтан Симон Синьоре

Френските идоли  Симон Синьоре и Ив Монтан, след турне в Москва и Източния блок, дошли и в България. Известните със своите леви възгледи звезди, вече били малко смутени от потушаването на въстанието в Унгария, но все още вярвали в светлото бъдеще.

Било през 1957 година, когато София била сив, затворен град, все още не отърсил се от следвоенната беднотия. Концертите на Ив Монтан предизвикали фурор, звездната двойка била настанена в хотел „България“, а отпред винаги имало  куп цивилни музиковеди. Само че в един момент гостите решили инкогнито да се разходят из София – хората наоколо сериозни, целеустремени, гледат си в краката. Тръгнали по жълтите павета французите, стигнали до градинката пред Военния клуб, а там на пейка седи един усмихнат човек на техните години – пред него разстлан вестник, а отгоре му комат хляб, евтин саламТодор Петров и бутилка. Изкоментирали актьорите нещо помежду си, помисляйки го за клошар, човекът ги чул и на френски им върнал репликата. Това бил българският художник Тошко Петров, който този ден решил да хапне на свеж въздух.

Разприказвали се, поканил ги в ателието си наблизо – на тавана на една от близките сгради. Там ги заварили и цивилните културоведи. Седят трима весели Артисти на пода по турски, смеят се, пият коняк, а с какво са замезвали днес никой не помни.

За концерта на Ив Монтан чувах много тогава, даже и негова плоча имахме в къщи. С Тошко Петров се запознах години по-късно, но го помня бегло – беше слаб, висок човек, леко прегърбен. Историята днес чух отново. И ви я разказвам, за да остане в спомените.

……

Действащи лица:

Тодор Петров  (1919 – 1992) – български художник и бохем

Симон Синьоре (1921- 1985) – френска актриса от немски произход

Ив Монтан (1921 – 1991) – френски актьор и певец от италиански произход

…..

Тодор Петров, Созопол, 1957

Днес за Тодор Петров и изкуството му не можете да намерите почти нищо в уж безбрежния интернет. Помнят го единствено вече малкото останали живи негови приятели. Картината му „Созопол“ е рисувана през същата тази далечна 1957 година. Ярка, слънчева и в никакъв случай сивосоциалистическа. Може би под нея и под подобни на нея са седяли весело и са пили коняка тримата Артисти.

………..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

dsc05409

Ротондата „Св. Георги“ е един от най-древните действащи християнски храмове в света. Дали е най-старата църква у нас се спори, но е най-старата сграда от римско време, запазена до покрив. Преди приемането на християнството е използвана за обществени нужди – предполага се, че е била част от сердикийските терми. Построена е в така наречения Константинов квартал на древна Сердика – недалеч е бил двореца на император Константин Велики, а векове по-късно и този на Севастократор Калоян. Между другото улица „Калоян“, която опира до ротондата, е кръстена именно на севастократора, а не на едноименния цар, който няма нищо общо със София.

Била е баптистéрий, била е мартириум, била е митрополитски храм, била е джамия…

Влизала съм в нея през 70-те години, когато още не бяха открити всички стенописни слоеве, влизала съм и по-късно, когато беше полупразна и истинска. Влязох и днес.

Първото, което ме стресна, бе малкото магазинче, което се мъдреше точно срещу ротондата. Мисля, че там едно време беше входът на ресторанта на хотел „Балкан“ или по-скоро на лятната му градина.

dsc05416

Такова нещо отдавна не бях виждала в центъра на София. Стил балкантуристка естетика! Има си всичко – и икони, и пирографирани бъклици, и мускалчета, и „стилизирани“ кукли в носии, и космати кукери…

dsc05418

Има и по-съвременни чаши с изгледи от София и рози; има и порцеланови чинии с герба на България, Партийния дом и Народния театър; има и магнитчета за хладилник с надпис Love Sofia…

dsc05419

Само не разбрах що щат руските матрьошки сред целия този вихър на странен вкус?

dsc05420

Обичам кича, понякога дори го събирам, но това даже на мен ми дойде много!!!

….

dsc05414

Обърнах се с лице към древната църква и на входа й ме посрещнаха две странни вази тип кашпи, които първоначално приех за пепелници, но се оказаха саксии с тревичка. Нищо, мислех си, това е отвън. Но влязох и…

dsc05424

Половината църква бе затрупана със стока, по стълбите към криптата имаше полуприкрити кашони, от едната страна се мъдрeше самовар, а от другата нещо като купел, приличащ по-скоро на тенджера за курбан.

dsc05425

В пластмасови щайги се предлагаха хартиени икони и религиозна литература.

в ротондата

Украсата бе от изкуствени цветя – коледни звезди.

dsc05422

Цялата монументалност и чистота на формите се губеше сред стоката. Но когато погледнеш към купола, виждаш остатък от красота

dsc05423

и ангела…

phoca_thumb_l_img_99200008а

Защо ли не мога да гледам само нагоре?!

Или към миналото, когато тези места тук са били огласяни от стъпките на римските легиони, когато тук са се събирали първите християнски епископи на Сердикийския събор, когато тук са препускали конете на хан Крум, когато тук пред мощите на Св. Йоан Рилски са свеждали глави българите… и още, и още… Или даже когато бях много млада и в топлата лятна нощ сядахме точно на тези древни зидове и гледахме към полутъмната църква.

Има сгради, по които може да се изучава историята ни – политическа, религиозна, светска, културна. Ротондата „Свети Георги“ е една от тях. Нека не я оставяме на кича.

dsc05412

………..

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

Коледа 2014_4

Може би точно сега е времето разкажа за най-хубавия празник в детството ми – Нова година. До 1968 година Бъдни вечер и Коледа се празнуваха на 6-ти и 7-ми януари, така че елхата се правеше за Нова година, тогава получавах и подаръците.

Преди празниците, когато бях много малка, джуджетата гледаха през прозореца и казваха на добрия старец дали слушам и какви подаръци да получа – един ден даже видях едно. Наблюдаваше ме през стъклото, аз много се притесних, тъй като току-що бях направила някаква беля и се скрих под масата. След много години мама ми призна, че закрепила на края на дългата метла едни червени панталонки, стиска памук и… и останалото сама съм си доизмислила и видяла.

Доста рано разбрах, че този дядо Коледа, който обикаля по къщите през деня не е истински. Това се дължеше на един пияница. Била съм някъде 3-4 годишна, когато от Съюза на писателите бяха организирали посещение на Дядо Мраз по домовете. Явно където е ходел все са го черпели и докато стигне до нас, съвсем се беше замотал – фъфлеше и се клатеше. Мама едва го избута. Тогава ме успокои, макар и трудно, и ми обясни, че на този мама и татко му дават подаръците, а истинският идва посред нощ и се крие от децата, за да не го разсейват.

В следващите години най-важното е било да ме озаптяват да не бърникам в гардероба, за да не намеря някой подарък. Мисля, че мама веднъж ме е заварила да ровя, та ми беше обяснила, че тогава подаръците ще изчезнат.

DSC05403Елхата купувахме по-отрано, тогава ги продаваха отсреща в лятната ресторант-градина „Чайка“ и мама имаше възможност да види през прозореца кога ги докарват и да избере най-хубавата. Слагаше я на балкона, за да не съхне на парното, а аз непрекъснато ходех да мириша как ухае. Украсявахме я и с ангелски коси, които мама бе открила на тавана на къщата във Видин – бяха немски от преди войната с рисунка на две ангелчета с дълги коси. Не зная дали това е истинското наименование на този тип коледна украса, може и аз да съм си я кръстила така заради рисунката. Пазя за спомен две плоски пакетчета, отдавна обезцветени от времето. След години започнаха да се продават и у нас и аз накупих доста. А това е една от най-старите запазени играчки – тумбесто буренце от по-дебело стъкло, успяло да устои на детските ми ръчички и на превратностите на съдбата.

Предполагам, че някъде в отделенията по-разумните ми съученици са ме „светнали“, че няма Дядо Мраз. Колко ли ми е било мъчно!

Ала тази истина не помрачи празника и винаги го чаках с огромно нетърпение. ВНовата година и 12-те месеца 1959_януари 001 стара тетрадка открих  рисунка от 2 януари 1959 г. „Нова година и 12-те месеца“. Януари води хорото, въобще зимните месеци са с дълги червени дрехи,  а летните са по-шарени.

Намерих и тефтерче, в което съм записвала колко дена остават до Нова година, колко от тях са учебни, какви подаръци съм получила – било е ужасно скромно: книги, шоколад, портокал, дрехи. Първите записки са от 1962 г.:

10 декември – сняг не вали. Отсреща работници правят изкуствена пързалка;

на 20 декември мама е купила стъклени играчки за елха – кръстих ги с най-различни имена. Върхът е секретарят (?), прасето – г-н Свинчо, гъската – Глупава като гъска, сърцето – Добродушното сърце (тази играчка все още съществува  и повече от 50 години бе окачвана най-високо горе);

DSC05400

Ето го Добродушното сърце, вече доста изпочупено, но така се случва с крехките неща.

25 декември – днес ми купиха елха. Много е голяма. Като сложим върха, той ще опре тавана;

14 януари – днес разтурихме елхата. Край на всичко. Много ми е мъчно. До Нова година остават 350 дена.“…

На 31-ви идваше дядо Мраз. Тъй като той много обичаше децата, а имаше да обиколи хиляди домове, мене ме отпращаха в кухнята, за да не го разсейвам. Оттам чувах как мама ме хвали и обяснява колко съм слушала и как съм си заслужила подаръците. Дядо Мраз лично палеше свещичките на елхата, а те бяха истински и се закрепваха с едни специални щипки за клоните й, после мама го изпращаше и ме извикваше. Заставахме да се насладим на гледката, мама ми запяваше „Тиха нощ, свята нощ“, като спомен от своето детство, но моят поглед бе насочен предимно към подаръците. Това продължи и след като вече знаех истината, продължи и когато бях вече възрастна, продължи и когато дъщеря ми следеше с поглед какво има под елхата, продължава и днес…

Бъдни вечер 2018

 

На Коледа не получавах други подаръци, но никога не сме пропускали да я празнуваме – с постните яденета, с месото на следващия ден, със запалването на свещичките на елхата. Дали това беше някакъв вид смелост и предизвикателство, дали ни пазеше името на татко, не зная, но всички традиционни празници (а те бяха християнски) се честваха в дома ни винаги. Предполагам, че баща ми хич не го е интересувало мнението на партийната организация – без да бъде религиозен, той тачеше традициите.

Преди да тръгна на училище се случваше да посрещна Коледа във Видбол при прабаба ми. Тогава се приготвяха обредните хлябове Боговица и Литургия – баба ги украсяваше с фигури и символи. Върху единия от хлябовете се натискаше просфората (всъщност просфора е вид обреден хляб, но ние така наричахме самия дървен печат, който носи Христовите символи). Преди да сложи хляба да се пече под връшника в огнището, баба го надупчваше на кръст с вилицата и на всяко бучване изричаше по една дума от наричането: „Исус Назарянин цар Юдейски“.

синия и трикрако столчеТрапезата се подреждаше върху синията, а наоколо се посипваше слама. Сядахме върху сламата, само прабаба ми беше на трикрако столче, защото вече бе преминала 90-те и се беше прегърбила от работа и от старост. Тя прекаждаше, разчупваше единия хляб, а другия оставяше на Бога, за да хапне и той. Наричаше всяко парче на нивата, на животните, на берекета… Кандилото светеше цяла нощ, както обикновено, но винаги ми се е струвало, че точно тази нощ то грее по-силно.

Мама ми е разказвала как на празник прадядо ми Велко прекадявал масата и лицето му ставало благо и светло. „Помня дядо от времето на старостта му. Най-хубав беше на християнските празници, когато прекадяваше трапезата. Докато произнасяше молитвата лицето му ставаше чисто, умилено и някак си отнесено.“

По-късно, когато прабаба ми почина и баба се прибра в София, посрещането на Коледа продължи. Но вече с питки в електрическата тенджера – между другото продължаваха да са невероятно вкусни. През 1968 година Църквата промени календара си и на 24 срещу 25 декември ние сядахме на масата с боба, постните сарми със зеле, пълнените сухи чушки, тиквеника, ошава. В последните години от живота си по моя молба за празника баба вече не правеше обикновени питки, а Боговица и Литургия. Украсявахме елхата за Бъдни вечер и Коледа стана най-прекрасният празник, въпреки че беше работен ден.

Така получавах два пъти подаръци от двама симпатични стареца – по-големите от Дядо Коледа, но и Дядо Мраз не забрави пътя към дома, все пак бях послушна… през повечето време.

….

DSC05397а

==

Още пазя просфората и всяка Коледа дъщеря ми меси, така както баба й, моята майка, я е учила, а аз украсявам питката, изричайки древните думи. След това прекаждам трапезата, за да продължа веригата спомени.

Весели празници!

………..

…….

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

Като съм отворила торбата със спомените, поне да продължа с по-старите и то с ученическите. Отдавна, отдавна…

Как изглеждаше една ученическа чанта и какво имаше в нея през 50-те години на миналия век?

Ходят сега по улиците едни дечица с разноцветни раници с всякакви картинки по тях: закачливи, весели, многоцветни. Само че едва ги мъкнат, ако не са успели да се сдобият с някоя баба или леля, която да им ги носи. Но има някои по-съвременни и разумни – теглят ги на колелца като куфари – бас държа, че тежат колкото позволения багаж в нискотарифните авиокомпании. Горкичките!

Но аз живеех в друго време, когато за такива неща не бяхме и чували.

В първи клас бяхме с куфарчета – само такива се продаваха. Бяха от многослоен пресован картон, доста издръжливи. В куфарчето си слагахме буквара, тетрадките от по 10 и 20 листа, кутията с писалка, молив и гума. Кутия беше дървена – моята първа бе с плъзгащ се капак, такава в какъвто понякога днес продават играта „Домино“. Някои съученици имаха и пирографирани кутии, завиждахме им за лукса.

дървена кутия за моливи

Първо започвахме да пишем ченгелчета и лулички с моливи, но после започна мъчението с писалките.  В перодръжката се слагаше писец с определен номер, какъвто ни каже „Другарката“. Писците лесно се чупеха и затова трябваше да носим по няколко. Добре че на ъгъла на „Шишман“ и „Паренсов“ имаше училищна книжарница[1] и тичахме през междучасието да си купим, ако смеръчна писалка_3 001 забравили. Писалките бяха дървени и много удобни за гризане, когато учението не върви, така често в ъгълчето на устата на някое измъчено учениче можеше да се видят люспи от обвивката. Беше модно перодръжката ти да е с различен цвят и по възможност и шарена – мама запази една от моите и няколко писеца за спомен.Ето я тук добре изгризана.

Кошмарът беше с мастилниците. Бяха се появили едни специални, които уж не се разливаха в чантата, но това беше по-скоро пожелателно. Затова си ги носехме на ръка. Най-честата картинка беше детенце в черна престилка с бяла якичка, хванало в едната ръка чантата, а в другата мастилницата. Как да не го спънеш, как да не го удариш с чантата си по гърба!

Всички учебници и тетрадки се подвързваха с определен вид цветна хартия, етикети за тетрадкиотгоре се лепяха етикети с името и класа на притежателя им. За неподвързани учебници – забележка, при рецидив родителят идва в училище. Аз се опитвах сама да се справям с това трудно дело, но тетрадките ми излизаха криви и Другарката ми се караше. Затова два пъти в годината мама запретваше ръкави и правеше всичко. А после аз собственоръчно трябваше да ги надпиша – десетина предмета с поне по две тетрадки (за работа в клас и за домашно), а понякога и с три, като третата беше за контролните. Ръката ме заболяваше!

Учебниците ни бяха с размер на тетрадка – тънки, на обикновена хартия без излишни илюстрации, а ако предметът налагаше фотоси или схеми, те бяха черно-бели. Това ги правеше по-леки, по-компактни и най-важното по-евтини – по мое време нямаше безплатни учебници. И тъй като в отделенията имахме максимум по четири учебни часа, а в прогимназията по пет, чантите ни макар и не леки, не можеха да се сравнят със сегашните. Тук може би трябва да обясня, че едно време училището се делеше на три степени: начално, което наричахме по старому „отделения“ (от І до ІV клас); прогимназия (от V до VІІ клас), която беше задължителна; и гимназия (от VІІІ до ХІ клас) или техническо училище (техникум).

Но да продължа с чантите – още във втори клас получих някаква, която не съм запомнила добре, освен че имаше дръжка и всичко в нея се объркваше, разливаше, измачкваше. В ІV-ти клас от Пионерския дворец ни заведоха на екскурзия в братска Чехословакия и единственото нещо, което купих за себе си, бе кафява кожена ученическа чанта с няколко отделения и връх на прогреса – малки тесни джобчета за моливите. Бях много горда, че притежавам такова чудесна вещ и тя ми се отблагодари – служи ми вярно почти до края на учението ми. Преди няколко години я видях някъде може би при мама, не зная дали съм я запазила. Но затова пък пазя зеления несесер, който ми донесоха от чужбина – сгъваше се като продълговат плик, а когато го разгъвах, ставаше плосък и се показваха най-различни джобчета, сгъвки  и широки ластици за задържане на моливи, гуми и писци.

В отделенията съществуваха, разбира се, и раници, но те бяха само за екскурзии. Повечето деца имаха планинарски – брезентови, зелени с един външен джоб и връзки на отвора, или брезентови туристически чанти с два странични джоба и  захлупващ се капак, туристическа чанта 2чиято дръжка се премяташе през гърдите. В тях носехме бакелитена кутия за яйца (моята беше червена), нещо за ядене – обикновено филия хляб с масло и сирене или по възможност с телешки или шпеков салам (лукс), ябълка или круша и някаква връхна дреха. На една кукичка на раницата се закачаше манерка с вода. Металните манерки пазеха дълго време водата студена и тъй като ги пълнехме от ледените витошки извори, често пъти се връщах с болно гърло. Предполагам, че раниците са били част от училищната екипировка т.е. задължителни, защото нас много често ни водеха на екскурзии, независимо от сезона.

1958_28_септември на Боровата вода в ІІІб клас

Ето ни тук в трети клас – през септември на екскурзия на Витоша, на Боровата вода. Всички момиченца много възпитано сме си покрили коленцата, но гащите ни се виждат. И повечето са с панделки за разкош. Момчетата се държат изолирано и с леко презрение към тези циври и лигли. Ако човек се взре, ще види преметнатите раници, чанти, а тук-таме и най-обикновени торбички. Кой каквото има.

Времената започнаха много бързо да се менят и да се появяват и нови, непознати до този момент неща. Помня, че в гимназията излязоха на мода чантите тип „плик“ от изкуствена материя. И аз имах подобна – по-лека, без дръжка, плоска и с цип. Но трябваше да се носи под мишница или притисната пред гърдите и хич не ставаше за замеряне и подхвърляне. Май не я използвах дълго. В „горните класове“ имах и автоматична писалка – някъде към 10-ти клас татко ми подари един разкошен „Монблан“, писах с него дълго, но новата мода на химикалките го засенчи.

………

Едно време се чудех защо мама запазва някои от моите ученически вещи – писалки, етикети, острилки, несесери. Сега я разбирам – когато ги открия някъде, ми става мило и започвам да си спомням. Аз пък пазя от детството на дъщеря ми. И така се получава една цяла редица – като се започне от пинакидата и калема на моя прадядо Велко, учил още преди Освобождението и замествал даскала за много кратко във видболското училище в края на по-миналия век; мине се през гимназиалната книжка на дядо ми Тодор от Пловдивската мъжка гимназия в самото начало на предишния, гимназиалната диплома на майка ми веднага след войната, премине през моите „социалистически“ и се стигне до цветните несесери, „миришещите картинки“ и чанта на дъщеря ми – пет поколения ученичество.

И всичко това се е търкаляло на дъното на торбички, чанти и раници на ученици – книги, вещи и спомени.

дъска за писане пинакида

[1] Точно до градинката „Седмочисленици“ – сега е банка. В дъното на книжарницата продаваха и учебници и задължителната литература.

 

………..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

 

Read Full Post »

Понякога нощем не мога да заспя и, опитвайки се да се унеса, се сещам стари истории и ги „записвам“ на ум. Май по този начин започнах и книгата, която по-късно придоби заглавие „По дирите на изчезналите софийски кръчми“.

Сега пак описвам на ум места, улици, хора, вещи, събития, които обикновено на сутринта забравям, а ако все още помня – не остава време да запиша. Но понякога успявам. Какво ли ще излезе от това?!

СПОМЕН ЗА СГЪВАЕМОТО ДЖОБНО НОЖЧЕ

Покрай предстоящи снимки се сещам стари истории, които съм чувала или сама виждала. Една от тях е за хотелския комплекс „България“ на булевард „Цар Освободител“ – било през далечната 1937 година. Когато станало време за приемането му, дошли архитекти, инженери, проектанти – все светила на българската техническа мисъл. Наложило се да проверят мерките на една от залите, но се оказало, че никой няма в себе си ролетка или сгъваем метър – намерили в един майстор, довършващ нещо в съседната концертна зала. А после дошло време за почерпката. Всичко било както е положено: колосани ленени покривки, изпотени от леда бутилки, блестящи чаши, мезета… само едно липсвало – тирбушон. Започнали тогава светилата да бъркат в дълбоките си джобове и почти всеки един от тях извадил заветния тирбушон.

За много от днешните хора е неразбираемо как така солидни мъже вадят от джоба на официалния си костюм тирбушони, но всъщност е ставало дума за онова знаменито, дълбокоуважавано и непременно притежавано от всеки мъж сгъваемо джобно ножче.

То съществуваше в най-различни разновидности – като най-обикновена малка чекийка с домашно направено, прибиращо се в дървена дръжка острие; през по-голямата чекия със закривена кокалена дръжка, затъквана в пояса; през най-обикновените сгъваеми ножчета от по-ново време, та чак до скъпите от закалена стомана, които като се отворят имат толкова много части, че ми приличат на таралеж.

джобно ножче 2

Сгъваемото ножче бе задължителен аксесоар за туристическата раница, а нас в училище често ни водеха на екскурзии, така че и аз имах. Моето беше малко, най-обикновено, дълго около 8-9 см – с три джаджи:

Първото и единствено отваряното от мен острие бе самият нож – за какво съм го използвала сега се чудя, като с него хляб не можеше да се реже, тъй като беше късо; яйце? – него си го отхапвахме; ябълката? – кой ще ти я бели… май ставаше само да се помъчиш да отрежеш някое тънко клонче.

Второто острие също приличаше на нож, но беше със затъпен край и имаше една странна извивка, която ми напомняше на гледана в профил отворена уста настара бутилка за лимонада акула. Дълго се чудех за какво служи, докато някой ме светна, че било за отваряне на бутилки с метални капачки. Нямах опит с тях – бира бях виждала само наливна, а лимонадите бяха в стъклени шишета за многократна употреба със специални „капачки с топче“.   Доскоро подобна светлозеленикава бутилка имаше в дома на мама, но сега не мога да я открия.

Единствените с подобни капачки, за които се сещам, бяха бутилките със сироп – истински сироп, изстискан от истински вишни, ягоди, малини без консерванти и оцветители. Капачките бяха назъбени, а от вътрешната страна „тапицирани“ с гума и допълнително с много стара бутилка за газирана водатънка намаслена хартия – съдържанието не биваше да допира до метал или гума, за да не придобие лош дъх. Трудно намирахме сиропа, повечето бе за износ, но когато успявахме да купим, в къщи го разреждахме с газирана вода – имахме бутилка със сифон. Тя беше от дебело стъкло с нещо като помпичка, в която се слагаше някаква подменяема част (именно тя газираше) – пълниш бутилката със студена вода, завиваш джаджата, молиш се онази специална част още да действа, натискаш дръжката и пълниш чашата с ледена газирана вода, която равномерно разбърква сиропа!

Третата част на моето сгъваемо ножче бе късото тирбушонче, от което тръгна този спомен. В детството ми не го бях използвала, но в по-късни години веднъж в търсене с какво да отворим бутилка вино, рових в бездънното кухненско чекмедже в апартамента на „Раковски“ и случайно открих моето детско джобно ножче. Единственият тирбушон в къщата – безобразие! След дълги безуспешни проби най-накрая набутахме тапата вътре и аз захвърлих без никакъв сантимент клеясалата от неупотреба вещ.

Но имаше джобни ножове за чудо и приказ – колкото повече части имаха, толкова по-тънки бяха остриетата и по-дебели цените им. Виждала съм такива освен с нож, отварачка за бира и тирбушон, още и с ножичка, пиличка, отвертка и още различни неща, които така и не ми стигна техническата мисъл, за да разбера какви са.

съвременно джобно ножче

А сега съм сигурна, че всички стари момчета ще се сетят за своето първо джобно ножче и ще могат много по-добре от мен да обяснят кое за какво служи.

Весели празници, приятели, и нека винаги имате под ръка тирбушон и бутилки, които да отваряте с него. Наздраве!

vino

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Read Full Post »

Older Posts »