/втора част/
Помня добре кръстовището на „Раковски“ и „Гурко“, помня, макар и много смътно, строежа на голямата жилищна кооперация срещу БИАД. Но не помня старите къщи от четната страна на „Гурко“ след „Раковски“ – сигурно са ги сринали още преди това. Гледайки кадастралните планове от 1892 г., виждам, че там имоти са имали Ил. Мутовджиев, Караджилов, В. Петрович, Никола Банев[1]. През 1945 г., собственици вече са Георги Кръстинков, Стефан Хр. Генев, Иван Славов. Имената нищо не ми говорят, но явно са били заможни хора, тъй като дворовете на домовете им са били големи и в тях е имало изградени масивни гаражи.
.
На „Гурко“ №28 – по старата номерация, която явно е пообъркана след като са разрушени няколко къщи, за да се построи сталинската кооперация – са били Дирекция „Държавни дългове“ към Министерството на финансите и за кратко канцеларии Министерство на електрификацията, водите и природните богатства. В ъгловата къща се е помещавало „Застрахователно дружество „Витоша“, но ние я знаехме като „Приемна на МВР“.
.
По левия тротоар повечето сгради бяха ниски и зад тях се виждаха задните прозорци на Военното издателство. Според кадастралния план от 1945 г. къщата, залепена до ъгловата кооперация, е била на д-р Радка Татарева. До нея, на №19, е бил домът на д-р Александър Стамов, по-силно засегнат от бомбардировките. На №21 е било напълно разрушеното жилище на арх. Катя С. Овчарова. Още през 1945 година там е било пригодено помещение за печатница и гараж. Имаше и пропуск с бариера за вътрешните дворове на Военното издателство. В някоя от тези сгради в началото на 50-те години е било и издателство „Народна младеж“ – водело се е на № 23, но в коя от всичките тези сгради се е помещавало вече не мога да преценя, особено като се има предвид че и номерацията е променяна.
Наскоро разбрах, че къщата на ъгъла с „6-ти септември“ е една от най-старите запазени сгради в София. Построена е през 1885-90 и е била резиденция към Двореца. Помня я като на тази снимка от 70-те години – доста неугледна. Използваше се от МВР, а на тях публичност хич не им трябваше. Днес сградата има значително по-представителен вид, въпреки, че не изглежда така, както преди бомбардировките.
Отсреща беше и красивата сграда, която аз знаех като „на железниците“[2], а то било Министерство на електрификацията, водите и природните богатства, създадено през 1946 г. Пръв министър на МЕВПБ е известният политик Трайчо Костов.
Точно там пресичах вдясно на тротоара на Министерството на вътрешните работи[3], защото все пак… ранна утрин, тъмно, студено… друго си е да видиш, че чичко милиционер пази. В ония години още не беше забранено да се катерим по лъва, макар че не ни се радваха, особено когато поизраснахме на височина. А сградата беше толкова стабилна, но и плашеща!
Следваха няколко сгради, на които в детството си не обръщах голямо внимание, а те се оказаха натоварени с истории.
По времето, когато улицата все още се е наричала „ген. Сава Муткуров“ и познатото ни Министерство на вътрешните работи не е било построено, тази отсечка е изглеждала по съвсем различен начин. До ъгловата сграда, тогава Министерство на външните работи, са били имотите на майор Винаров с голяма градина и на С. Драмалиев, с допълнителни постройки в двора и който в впоследствие е бил разделен от наследниците му. Граничел е с имота на Антон Безеншек.
С годините парцелите са сменили своите собственици и са издигнати нови здания. Някои от тях все още съществуват .
До МВР на днешен № 32 беше административната им сграда – тяхна си е и днес. Построена е като жилищна през 1910-15 г., но е отчуждена и надстроена през 1976 г., като това нарушава архитектурния й силует. В тази сграда през 1943 г. се е намирало изд. „Древна България“ на П. Карапетров.
Но по-интересна е съседната – тази на №34. Издигната е през 1924 г. по проект на арх. Радев върху терен на Антон Безеншек, първият стенограф на Народното събрание след Освобождението. В кооперацията е имало 18 апартамента, като на третия етаж под наем живеел художникът Иван Милев заедно със съпругата си Екатерина Наумова. И като всеки художник, който не можел да търпи бели платна, той изрисувал във вестибюла три фрески: едната – на жена му в македонска носия с рози в ръце, на втората – овчар с кавал, който напомня самия него, а на третата – сватбарче с бъклица. А в хола – разперила крила райска птица. По време на бомбардировките именно стената с птицата е полуразрушена, а после замазана. Казват, че днес била възстановена[4]. Не зная, не съм я виждала.
Прозорците на кооперацията плътно се приближават до построената няколко години по-рано едноетажна къща на Славчо Бабаджанов на №36. Той е родом от Македония, но след Освобождението, вече сирак, се мести при роднини в Разград. С тяхна помощ завършва право в Швейцария и се завръща в България. Влиза в политиката чрез Демократическата партия и през 1899-1900 е народен представител. Бабаджанов е и един от радетелите за освобождаване на Македония. Тъй като няма наследници, завещава дома си за Музей на македонското революционно движение. След смъртта му, от 1934 до 1938 г. там живее Георги Кьосеиванов и поради това понякога къщата е известна като „Кьосеивановата“. През 1947 г. е национализирана и известно време е използвана от МВР. Впоследствие е отстъпена на Българската национална филмотека.
До нея на № 38 (ъгъла с „Цар Шишман“) е кооперацията, в която отдолу имаше винаги е имало някакво заведение – преди войната ресторант „Охрид“, през 1949 – ресторант № 31, а в моето ученичество – студентски стол №10, който се задържа най-дълго. В по-ново време беше и ресторант, и закусвалня, и кафене…
Не бива да прескачам и зданията, които бяха на отсрещната, нечетна страна на улицата – сега те са с номерация между №25 и №35. От тях по-стара е единствено залепената за „железниците“, а в двора й има още една – №25-б. Следващите няколко сгради, които са по-навътре на тротоара, с днешна номерация №№ от 31 до 35. Някога там са се издигали еднофамилни къщи, които явно са били богатски, защото в едната от тях (№33) в началото на миналия век е била настанена Персийската легация, а на №31 е бил домът на ген. Г. Ценов. Сегашните кооперации са построени след 9-ти. В тях имаха апартаменти служители на МВР и затова ги наричахме „милиционерските“. Надявам се собствениците са получили все пак жилища в тях.
.
Малко преди да завия надясно към училище, виждах и къщата на ген. Маринов (на №37). Строена е през 1896 г. като едноетажна, но през 1928-ма са надстроени още два етажа с красиви извити еркери. Тогава нямах представа кой е ген. Маринов, но знаех, че там живеят хора със странното име Цибулка, което силно ми звучеше като „цигулка“ (детски акъл). Всъщност, става дума за композитора Кирил Цибулка. Неговата майка Мара, оперна певица и педагог, е дъщеря на генерал Маринов. Тя се жени за чеха Иван Вацлав Цибулка – виолончелист и музикален педагог, основал първия струнен квартет у нас. Не зная с кого и при кого сме ходили на гости в апартамента им – бях малка и споменът е прекалено смътен. Кирил Цибулка, връстник на моята майка, е написал музиката за няколко филма на баща ми – „Бариерата“, „Отвъд хоризонта“ и др. Години по-късно се запознах със сина му Иван, кинорежисьор, който от години живее в Чили.
През 1944 година съседният ъгъл е жестоко разрушен при бомбардировските. Това са зданията с номера № 39 и № 41, зад тях си личи еркерът на оцелялия дом на ген. Маринов. И до днес там има празно място и се вижда къщата, която е била във вътрешния двор.
За частта на „Гурко“ след „Цар Шишман“ зная по-малко. Попаднах на кадастър, изготвен, за да обозначи разрушенията от бомбардировките на карето на „Гурко“ нечетни номера между „Цар Шишман“ и днешния булевард „Васил Левски“. Върху повечето от парцелите е изписано „разрушен покрив“, „разрушения“, а на едно от местата даже „дупка“ – явно пряко попадение. Интересното е, че къщите в центъра на карето и тези, гледащи към ул. „Венелин“, не са толкова разрушени и доста от тях са се запазили и до днес, докато „Гурко“ е изцяло презастроена с пет-шестетажни сгради.
Срещу тях, на № 45, има една интересна кооперация, строена арх. Васко Василев, края на 1930-те. Тя привлича вниманието с големите прозорци-витрини, извитите стъкла, перголите на последния етаж и каменните облицовки. В нея живееше моя далечна братовчедка и понякога ходехме на гости.
В началото на миналия век на „Гурко“ и бул. „Фердинанд“ (днес „Васил Левски“) е имало малък мегдан – това бил центъра на Алигина махала. Там в едноетажна турска къща се е намирало основното училище, в което учели децата от махалата. Със замогването на столицата старата сграда била съборена и на нейно място било построено прочутото първоначално училище „Св. Седмочисленици“ с адрес „Гурко“ №53. То е силно засегнато от бомбардировките, като цялата му предна част е срината и за съжаление е доразрушено.
Първоначалният план е на негово място да се построи Министерски съвет, но впоследствие решили той да се настани на Ларгото до Партийния дом, а недовършената сграда „дали“ на спорта. Така кварталът се сдоби със Спортната палата. Беше си голяма работа едно време, тъй като вътре имаше басейн и някои от съучениците ми ходеха там да тренират. Днес в Спортната палата се помещава Министерството на младежта и спорта.
А срещу Спортната палата бе любимата Зоологическа градина. По протежението й откъм „Гурко“ имаше висока стена и тротоарът не беше особено приветлив. След като преместиха Зоологическата градина се появиха доста апетити за „празното място“. Говореше се ту, че ще се издига нова опера, ту ще че ще е Национален исторически музей и/или Музей на революционното движение. Слава богу, те не се осъществиха. Решението бе „Гурко“ да се разшири в нещо като площад-паркинг и нищо да не пречи на „погледа“ между Спортната палата и Стадион „Васил Левски“.[5] На тази снимка на фотографа Панайот Бърнев от началото на 70-те години се вижда все още оградата на Зоологическата градина, част от сградите на „Гурко“ и разбира се фигурите на спортисти пред Стадиона.
Ето я и последната част на ул. „Гурко“ – между днешния булевард „Васил Левски“ и бул. „Христо и Евлоги Георгиеви“. Тук се издигат пет-шестетажни кооперации, строени през различни години. Някои по-стари, други – след войната, може би на мястото на еднофамилни къщи.
Но по-интересна за махленците бе строената през 30-те години кооперация на ъгъла на „Гурко“ и „Любен Каравелов“, за която се предполага, че е по проект на арх. Константин Мумджиев. И имаше защо – някога, в началото на миналия век на това място е била кръчмата „Весели гости“.
Сградата е с адрес „Любен Каравелов“ №1, но повечето хора я броят за принадлежаща към ул. „Гурко“. Снимката е от „Фотоархив Тодор Славчев“. През 70-те години имаше заведение – кафене с изнесени навън маси. Влизах понякога да си взема нещо на път към телевизията. Даже ми се струва, че в началото на 90-те и веднъж гласувахме там. В по-ново време помещението често сменя предназначението си – ту е гастроном, ту магазин-работилница за велосипеди и скейборд, ту стои празно. Но поне до него има малка сладкарница.
Наскоро открих фотос от 1919 година – на него е сградата на германското гимнастическо дружество „Турнферайн“ с адрес „Гурко“ № 74.
Дружеството е регистрирано у нас през 1888 г. и е част от политиката за бързо приобщаване на България към модерния европейски начин на живот. То развива спортна дейност – гимнастика, атлетика, кегелбан, футбол. Явно близостта до единствения по онова време стадион „Юнак“ не е случайна. През 1894 година в салона на дружеството е открита първата изложба на Сдружението на българските художници, преименувано по-късно Дружество на художниците в България. В последствие, през 1920 и 1921 г. салонът е нает от Бялото братство в него Петър Дънов изнася неделните си беседи и лекции на „Общия клас“. Доста бурна история за една неголяма сграда. Кога е разрушена не зная, а днешното здание явно е строено през 50-те или 60-те години, съдейки по архитектурата му.
Наред с другите куриози в телефонния указател от 1947 година открих, че в съседство, на № 76, след войната е имало Летен кинотеатър, странно защо записан към Дирекцията на народната милиция. Единственото обяснение, което ми идва в главата, е, че там е имало разрушени къщи и докато милицията реши какво да си построи, са си направили кино. Какво беше казал Ленин за киното? Ах, да: „От всички изкуства за нас най-важно е киното“… и те последвали съвета му.
А в ъгловата сграда беше Радиоклубът на ДОСО т.е. „Доброволна организация за съдействие на отбраната“. Когато отваряха прозорците, вътре се виждаха стари радиопредаватели и приематели, без кутии с лампички и релета. До клуба имаше ведомствен стол с плътни пердета, от който се разнасяше миризма на добра храна. Предполагам, че и тази сграда е била на МВР – съдя от местоработата на родителите на някои мои съученици, живеещи там.
.
И така стигнахме и до края улица „Ген. Гурко“. Улица като улица – само че започваща с жълти павета, изложбена зала, Телефонна и Пощенска палата, Куклен театър, министерства и държавни ведомства, минаваща покрай еднофамилни къщи, съпритежателски домове и кооперации и стигаща до Стадиона в Борисовата градина. На нея са живели и продължават да живеят известни и неизвестни хора. Те ходят по тротоарите й, пресичат кръстовищата, поглеждат към сградите наоколо… А понякога даже си спомнят миналото й.
[1] Не отговарям за точността на имената. В кадастралните планове има много правописни грешки и сбъркани имена.
[2] Там е било Министерството на железниците, пощите и телеграфа.
[3] Адресът на МВР е ул. „6-ти септември“ № 29. Сградата е строена в периода 1936 – 1940 г. по проект на арх. Георги Овчаров, а скулптурата на лъва е на М. Михайлов.
[4] Из книгата на Искра Ценкова „Между кръста и петолъчката“
[5] Стадионът е построен през 1953 г. по проект на архитектите Д. Сугарев и Р. Иванов.
В поста са използвани фотоси от личения ми архив, а също и от фотоархивите на „Стара София“, „Фотоархив Тодор Славчев“, „Български визуален архив“ и др.
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Блогът на Павлина Д. 