/първа част/
Когато започнахме да композираме книгата ми „Хора и улици, град като град“, видях, че текстът натежава и много от разказите трябва да паднат. Сега ви разказвам по-подробно за една от отпадналите улици.
Улица „Ген. Гурко“ днес се простира от ул. „Княз Александър Батенберг“ до бул. „Христо и Евлоги Георгиеви“, но в края на 19-ти век тя се е наричала „ген. Сава Муткуров“[1] и е била значително по-дълга. Започвала е от площад „Македония“, но впоследствие е разделена на две части – „Алабин“ и „Гурко“. Когато реших да пиша за нея, започнах да ровя из старите книги, за да си опресня и допълня знанията. Разбира се, посегнах и към телефонните указатели, които са неизчерпаем източник на всякакви сведения. Ето например в указателя от 1918 г. за ул. Гурко открих, че на №3 се е намирало Пруското военно министерство (!?), а на №33 – Персийската легация. На №18 е била редакцията на в-к „Народни права“, а на ъгъла на „Гурко“ и „Преслав“ (дн. Кузман Шапкарев) е бил Върховния административен съд. Тези сгради отдавна ги няма, а и номерацията сигурна е променяна, но е интересно.
В моето детство по нея все още имаше стари къщи и те не бяха стегнати, а живееха сякаш в очакване да ги срутят, така както направиха с много други. Особено усърдно разчистваха терена при ул. „Раковски“ и там последователно се издигнаха жилищната кооперация в сталински стил, БИАД, Кукленият театър, Министерството на транспорта. Днес ще се разходя по нея, като ще смесвам моите спомени с наученото в по-късните години.
.
На №1 беше Градската градина с Изложбения салон (от 1973 г. Софийска градска художествена галерия). В края на по-миналия век на това място започнали изкопни работа за строеж на Съдебна палата, но Фердинанд решително се опълчва, тъй като не иска да вижда съдилище от прозорците на Двореца си. А щом на царя не му харесва Съда, то значи пò ще му приляга Казиното. Та нали една от първите срещи на Фердинанд с българската „депутация“, предвождана от Ст. Стамболов, се е състояла в кафене „Ландман“ във Виена. Ами, така де, няма да се срещат в библиотеката, я!
През 1905 архитект Наум Торбов проектира стилната сграда, която официално отваря врати през 1908 година. С ресторант и кафе-сладкарница, с тераси и с куполи отстрани на високите входни врати, които са обърнати към градината. Салонът на казиното, най-големият по онова време, бързо става притегателен център и любимо място за балове, тържества и даже конкурси по красота. Разбира се, изнасят се концерти, рецитали, подреждат се изложби. През лятото навън се поставят сгъваеми маси и столове, а на малък подиум свири оркестър. Постепенно казиното става предпочитано място за срещи, където се събира мъжката част на „доброто общество“ и бистри културата, политиката и… дамите, разхождащи се наоколо.
През 1931 г. сградата е достроена, а след бомбардировките се налага още една реконструкция, ръководена от арх. Николай Казмунов. През 1948 г. помещенията биват префасонирани в зали за прожекции, събрания, изложби и сценични изяви. За разлика от някогашната сецесионова сграда, новата е със значително по-изчистен от декорации вид. През 1973 година старото Казино отново е ремонтирано – този път за нуждите на Градската галерия. Обемът на централната зала е разделен с хоризонтална плоча, за да се получат две отделни изложбени помещения.
Когато бях дете, всичко това вече не съществуваше, но все още имаше хора, които да си го спомнят с тъга и да коментират. Ала на мен си ми харесваше сградата и такава, каквото днес всички я знаят.
Ето така е изглеждала тази част на София, заснета от покрива на строящата се Поща през 1900 година. Казиното още не е построено, но Цачевата къща вече е обновена за нуждите на Общината.
До Изложбената зала, както я наричахме тогава, беше старата Община. Зданието е бивша къща на д-р Минчо Цачев, отчуждена през 1891 г. за нуждите на столичното кметство. През 50-те то вече се наричаше Градски народен съвет, но аз го свързвам с Градската библиотека, която се помещаваше там до 1986 година – и по-точно с детския й отдел, чийто вход бе точно под кулата.
Кметството е обновявано и достроявано няколко пъти, като през 1931 г. е издигната най-западната му част. Въобще в района между улиците „Гурко“ и „Дякон Игнатий“ веднага след Освобождението се е оформил малък политически и обществен център на новата столица – наблизо са Министерството на войната и Народният театър, срещу кметството е домът на Петко Каравелов, на чието място след смъртта му е построена Балканската банка, станала по-късно Министерство на транспорта…
По време на бомбардировките зданието на общината е пострадало, но бързо е възстановено.
Тази снимка е от 1958 година. Освен Библиотеката, се виждат и някои от околните 3-4 етажни стабилни сгради, които бяха безсмислено и безмилостно разрушени, за да задоволят нечии грандомански амбиции. А в триетажната къща на отсрещния ъгъл се е помещавало престижното фотоателие „Луна“ на Пенчо Балкански. На нейно място през 60-те години издигнаха 18-етажната нова сграда на Министерството на транспорта по проект на арх. Любен Попдонев. Софиянци не харесваха това метално-стъклено здание, което нямаше нищо общо с околните стилни сгради и го наричаха със всякакви обидни думи. Най-милата беше „Кубадиновата кула“, тъй като бе построена по времето, когато за транспорта отговаряше верният приятел на Тодор Живков, ловджията Пенчо Кубадински.
Но докато сградата, на чието място бе построено Министерството, бе срината тихомълком, на унищожаването на бившето кметство през май 1994 година даже медиите бяха поканени, за да видят какви грандиозни ги върши тогавашния столичен кмет Янчулев. Имаше гръмки обещания как сградата ще бъде изградена точно същата, само надстроена с един-два етажа. Какъв е резултатът всеки може да се убеди, като мине по „Гурко“.
Широкият тротоар, който се вижда на тази снимка от 1967 г., е пред Телефонната палата, чийто строеж по проект на арх. Ст. Белковски е започнал още през 1938-ма година, но заради войната е завършен окончателно чак през 1952 г. От другата страна на ул. „Дякон Игнатий“, тогава ул. „Васил Левски“, е Пощенската палата (1893 г, арх. Йордан Миланов), която след преустройството през 1940 г. (арх. Михайловски и Брънков) заема двойно повече място от преди и придобива познатия ни днес вид. Макар и строени от различни архитекти по различно време двете сгради образуват ансамбъл. Даже в интериорът им има повторяемост – хем близко, хем не е същото, но и на двете места се чувства стабилността и престижността на държавната институция. Не е пестено нито от обем, нито от материали, нито от качество – високи тавани, мраморни колони, просторни стълбища с парапети от бронз. Строено е за векове. Съвсем различни по стил са двете сгради на Министерството на транспорта.
На № 5, там където сега е жп бюро „Рила“, в края на 40-те е била печатницата „Българска наука“. През 60-те години е построена нова модерна сграда, която приютява един куп вътрешно и външнотърговски предприятия и дружества със съкращения вместо имена: Транспред, Булфрахт, ДСО Автотранспорт, Инфлот, Корабоимпекс и т.н.
Стари са и сградите на ъгъла на „Гурко“ и днешната „Кузман Шапкарев“ (в моето детство „Поп Андрей“, а преди това ул. „Преслав“).
Къщата на „Гурко“ № 7, на проф. д-р Берон, е построена около 1880-85 г. за жилище и клиника. По време на социализма в нея се помещаваха канцелариите на Топлоснабдителна централа „Средец“, на Дирекцията на ГТП „Хранителни стоки“, а също и „Стенографски услуги“ и „Машинописни услуги“ към СГНС. Сега това последното ни звучи странно, но в онези далечни соцгодини личните пишещи машини бяха малко и зорко следени, а на всеки се налагаше понякога да предаде нещо неписано на ръка.
Срещу нея на №10 е съпритежателският дом на Роза и Петко Гурбанови, строен през 1924 г. по проект на собственика, инженер по професия. Ъгълът на сградата е бил увенчан с кръгла кула с купол – за съжаление няма запазени снимки. Преди войната долу е била сладкарница „Радост“ на майстора сладкар Филип Кондов. След национализацията на горните етажи се настанява администрацията на „Млечна промишленост“, „Топливо“, „Заводпроект“, а долу имаше малки магазини и обущарски услуги.
И двете къщи са пострадали от бомбардировките и не са възстановени цялостно. Днес бъдещето им е неясно, тъй като част от сградите в това каре са предвидени за срутване и строеж на нещо ново и високо.
В двуетажните частни къщи до тази на д-р Берон след 9-ти септември също са били настанени най-различни организации и администрации. „Гурко“ №9 явно в края на 40-те години е било завзето от Министерството на Народното просвещение. За кратко там се е помещавало издателство „Народна просвета“ с книжарница на партера, а също и Службата за учебници и учебни помагала.
Стари къщи имаше и от отсрещната страна на „Гурко“, там където сега е Кукленият театър и БИАД. В началото на миналия век в двора между сградите се е намирала пивница „Балкански сокол“, посещавана от Йосиф Хербст и негови колеги. Именно в нея е подписан уставът на Дружеството на столичните журналисти, чийто правоприемник е Съюза на журналистите. Аз имам спомен за останките от полуразрушените от бомбардировките къщи, където имаше малки работилници – железария, ключар. Някъде през 50-те бутнаха развалините, оформиха малка градинка, а после построиха седеметажна сграда с плосък покрив, а върху него се изправиха големи букви, изписващи поредния лозунг: „Солидарност, мир и дружба”. На долния етаж имаше ресторант с оркестър и бирхале в мазето. Никога не се заинтересувах какво бе официалното име на ресторанта, но ние си го знаехме като „Новия БИАД“ – така си и остана до ден днешен. От другата страна на ресторанта беше „Кукления театър“ и канцеларии на общината.
През 60-те години по време на поредния ремонт за подмяна на тръби на „Гурко“ някъде срещу Кукления театър работници попаднаха на останки от стара сграда – поне така решили. Само че не било „стара сграда“, а раннохристиянска гробница и я откривали за втори път. Първото й „отваряне“ е през 1909 г. Тогава Хараламби Тачев я скицира, а Богдан Филов я споменава в книгата си за базиликата Св. София[2] и помества рисунките му.
През 1995 година гробницата отново (за трети път) е „открита“, но този път старателно е проучена и датирана (края на IV-ти – началото на V век). Според описанията в центъра на свода има „светещ” кръст, ограден с перли, а в ъглите на свода – четири ангела, чиито имена са изписани на латиница Mihel, Uriel, Gabriel и Rafael. Стенописите са свалени, реставрирани и се съхраняват в Музея на София, а така наречената „Гробница с архангелите“ е зарита внимателно.
Но тогава, през 60-те години, ние гледахме изкопа, обграден с предпазна ограда, и не знаехме защо „толкова време кòпат“. Ако не беше майка ми, така и нямаше да разбера.
следва продължение…
[1] Сава Муткуров (1852 – 1891) – първият български офицер получил генералско звание. Участник в Руско-Турската война и после в Сръбско-българската война, активен участник в Съединението, военен министър в правителството на Стамболов.
[2] Богдан Филов, Софийската църква Св. София, Царска придворна печатница, София, 1913 г., стр. 102-105 (сканирането на рисунките е мое от личен екземпляр на книгата.)
Блогът на Павлина Д. 