..
Когато започнах да пиша за изчезналите софийски кръчми, сладкарницата на Гранд-хотел „България“ все още съществуваше. Е, не във вида, в който аз я помня, но тя стоеше като нещо стабилно и неизменимо. Видяла е много – и царе, и папи, и патриарси. Покрай нея са минавали и български военни, и немски, и руски армии, манифестирали са ученици, трудещи се, протестирали са свободно мислещите хора срещу безобразия на всякакви власти.
Тя бе част от старото и ново време, както и булевард „Цар Освободител“. Винаги съм мислела, че ще си остане такава – една от малкото свидетелства за отминали, настоящи и бъдещи епохи.
Но ето, че 80 години след откриването й, посегнаха и на нея.
Новият собственик Мирослав Печев предвижда надстройване на сградата на комплекс „България“ и построяване на ново здание на ъгъла на „Дякон Игнатий“ и „Аксаков“. Проектант е арх. Иво Петров. Виж за повече информация http://citybuild.bg/news/nadstroiavane-podpokrivniia/35037
…
Ето ги на тази пощенска картичка старият хотел „България“, строен през 1881 година по проект на арх. Антон Колар, и на преден план старото кафене „България“, пострадало през бомбардировките.
Ето ги и през 70-те години, когато сградата на хотела се използваше от „София прес“, а кафенето бе репетиционна на хор „Кавал“.
Хотелът го изкорубиха и надстроиха преди година-две и той загуби оригиналния си вид. Сега същата съдба очаква и малката сграда на ъгъла, която не си представям как може да бъде „вписана“ в новата. Подозирам, че просто случайно ще се срути.
Не зная какви са плановете – говори се за мол, за офис помещения, за частни апартаменти или може би от всичко по малко.
Току-що гледах финала на филма „Без батерии“, където малки извънземни помагат на едни обикновени хора да си запазят старата красива сграда и заведението в нея. Трябва ли извънземни да дойдат, за да ни помогнат?!?
Приятели, познати и непознати, нека си помогнем сами. Моля ви, протестирайте и против това посегателство, защото вече съм изгубила вяра в „отговорните институции“.
Ще си позволя отново да поместя част от книгата си „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ или по-скоро началото на главата за заведенията по булевард „Цар Освободител“:
„Гранд-хотел „България“ и неговият ресторант класа за София – най-тежкарският, най-престижният, такъв бе и такъв ще си остане за мен. На практика той не беше само ресторант. Целият този хотелски комплекс, завършен в далечното за мен минало т.е. през 1937 година, и заведенията към него включваше – сладкарница, ресторант, бирхале, ресторант-градина, червен и бежов салон.
И днес разхождащият се по „Царя“ може да погледне през големите витринни прозорци, но това което ще види няма нищо общо с миналото. Ремонтите през последните години постепенно заличаваха духа на този някога най-престижен комплекс и го превърнаха в нещо парвенюжко и псевдомодерно. Но аз разказвам за миналото, нали.
Първият ми спомен за „България“ е от детството – големите прозорци, меките столове, тихите разговори на съседните маси. Прозорците-витрини на сладкарницата се отваряха надолу, лятно време влизаше въздух и люлееше тънките пердета.
Ценко Бояджиев, „Кафене България“, 1966 г.
На картината на Ценко Бояджиев се виждат булевардът, колите, Художествената галерия т.е. бившият Дворец. Моят спомен е по-ранен, в него масите бяха по-празни и нямаше тази суета. Явно сме ходили сутрин или ранен следобед.
Много деца от моето поколение могат да разкажат как родителите им са ги водили там, какво са си поръчвали, кое колко е струвало. Аз имам спомен само за млечен сладолед, който ядях бавно с квадратна плоска лъжичка. Избирах си от остъклената витрина някаква вкуснотия и търпеливо чаках възрастните да си изпият кафето и „още нещото“, гледах през прозорците хората навън и наоколо. Но не зная защо най-яркият ми спомен бе, когато веднъж мама ми посочи една маса с достолепни господа, елегантни в своите леко износени костюми – „виж ги, това е историята на България“ и ми изброи имената. Уви, запомних само проф. Михаил Арнаудов. Толкова ме е яд и до днес.
Ето я залата на ресторанта със стълбището, водещо към втория полуетаж, който приличаше на овален балкон, наредените наоколо маси, растенията, обграждащи парапетите. Доколкото си спомням на тавана имаше оберлихт, който при хубаво време отваряха и се виждаха звездите – може би затова го наричаха „ресторант зимна градина“. Всяка една от залите при нужда можеше да бъде присъединена към някоя съседна – ресторантът към кафенето както на нивото на улицата, така и на балкона, вторият етаж към Червения салон. Сладкарницата и ресторантът се свързваха чрез голяма врата тип хармоника – поне така беше едно време. Точно срещу нея бе подиумът за оркестъра, а в центъра дансингът. На тази сцена са свирили „Джаз Овчаров“, „Оркестърът на оптимистите“, Сашо Сладура, пяла е Леа Иванова с „Еди Казасян Комбо“ и още много други добри музиканти…“
………
Използвани са фотоси от сайтовете Стара София, Ситибилд, Булрест, пощенски картички и др.
Блогът на Павлина Д. 