Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for април, 2018

Този текст написах за сп. „Биограф“ преди половин година в отговор на периодичните спорове за заглавието на романа „Нощем с белите коне“ и кога и защо е било променено. И това не е случайно, защото тези, които са чели началото му, напечатано в сп. Септември през януари 1975 година, го помнят като „Нощем със сините коне“.

1974 P.V. v kabineta si 3_2

В един свой спомен Светлозар Игов споделя следното:

„Малцина може би знаят, че една от най-популярните днес творби на Павел Вежинов – „Нощем с белите коне“ – се казваше отначало „Нощем със сините коне“. Не си спомням вече кой от дружеския кръг, прочел творбата в ръкопис, напомни шеговито за „Синият залез“, но Павел Вежинов изведнъж реши да промени заглавието, обладан може би от неприятните спомени, свързани с първата му „синя“ книга….“

Съмнявам се, че догматичната критика срещу първия му роман „Синият залез“ (1947) би накарала баща ми след почти 30 години да промени заглавието на новото си произведение. Особено като се имат предвид „Синята кооперация“ (1941), „Сините пеперуди“ (1968) и предстоящото тогава издание на „Синият камък“ (1977). Да, синият цвят е често срещан в произведенията му, а и както казва Св. Игов „тази любов към синьото се чувства по-дискретно и в други негови творби – „Звездите над нас“ (1966), „Мъжът, който приличаше на зорница“ (1962), „Езерното момче“ (1976), които – без пряко да я изразяват – я съдържат имплицитно в образа на звездите и на езерото…“

Съвсем по друг начин самият Павел Вежинов разказва какво се е случило:Всички книги се пишат трудно

„…Първата част от романа излезе в сп. „Септември“ под заглавието „Нощем със сините коне“. И досега не мога да разбера как стана тая грешка. Навярно авторът е виновен, тъй като обстоятелствата ми наложиха да съобщя заглавието в редакцията по телефона. Но конете наистина са бели, никога не съм имал друга мисъл. Изобщо конят като символ е универсален не толкова за литературата, колкото за живописта. Но като правило смисълът на тоя символ е бил винаги положителен, макар и в различни нюанси, според контекста на самото произведение. В моя случай тоя символ е свързан преди всичко с личността и жизнения път на главния ми герой академик Урумов…“

Намерих тази история в архива на баща ми върху лист с машинописен текст без заглавие, без препратка, само с ръкописни бележки и подпис. Дали е било чернова за статия, или отговори на журналистически въпроси, дали въобще е била помествана – не зная. Но според мен тя спира една спекулация с оригиналното заглавие на романа. Вярно е, че двата разказа не си противоречат особено. Но аз съм склонна да дам предимство на автора, а не на критùка.

Заглавието на романа има общо не само с детския спомен на Урумов, а и с картината, която той купува. Питала съм татко какво точно е искал да опише, имал ли е в представите си нещо конкретно. Отговори ми, че тя е събирателно – в кабинета му имаше едни розови коне на Дечко Узунов, а над бюрото му висеше син пейзаж на габровския художник Никола Николов. Така от тези две картини той е „направил“ една. И се радвам, че нито Асен Шопов в постановката, нито Зако Хеския в екранизацията на романа не се опитаха да я „нарисуват“, защото тази картина всеки си я представя по своему, за всекиго тя е единствена и неповторима, както е била и за баща ми.

Всъщност как един автор определя заглавието на своето произведение? Татко ми е разказвал как най-хубавите фрази са му идвали на ум в момента преди да заспи – в онова полусънно състояние, в което мисълта ти свободно се рее, не знаеш дали спиш, дали си буден и нищо не спира фантазията ти. Всеки път бивал убеден, че на другата сутрин непременно ще помни заглавието, но всеки път, когато се събудел, то бивало безвъзвратно забравено. Ядосвал се, решавал следващата вечер непременно да сложи на нощното шкафче лист и молив, но все забравял. Докато една нощ се случило очакваното чудо – музата го осенила, долетяло заглавието, татко се сепнал, напипал в тъмното писалка и записал фразата на гърба на цигарената кутия.

 – И… Какво беше то? – попитах аз, очаквайки да чуя нещо прекрасно и със сигурност познато.

–  Какво ли! По-голяма глупост не ми беше хрумвала! – отговори ми той и се разсмя. – От тогава измислям заглавията си буден.

…..

Същият този текст, от който цитирах частта за заглавието на „Нощем с белите коне“, започва са фразата „Всички книги се пишат трудно, добрите малко по-лесно“. Сигурно това може да се каже и за заглавията на книгите.

Но все пак мен продължава да ме човърка мисълта какви ли заглавия е измислял толкова лесно на ръба между съня и действителността. Струва ми са, че са били много, много хубави.

Kabineta na P.V.

Advertisements

Read Full Post »