Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for септември, 2012

/част втора с още повече снимки/

Вече е време за плаж. Морето е топло и макар че периодично се появяват облаци, е „радост за душата”… и тялото.

 

 На плажа е забавно – минават масажисти, търговци, рускини се пазарят за стока, която не струва и половината от обявената цена, но удоволствието от търговията е голямо.

 

 И всеки говори на своя си език и се смее.

Вярно е, че нашето слънчево щастие не трая дълго, но хубавото на Ханиоти е, че има къде да се разходиш, да позяпаш и да пийнеш. Не е като да си затворен в някой скучен, макар и луксозен хотел.

Крайбрежният парк

Църквата „Св. Никола”

Площадът с амфитеатъра.

Има си даже нощен живот, но не дискотечно шумен, а по-лежерен.

Магазините работят до късно. Някои са стандартни,

… а други, особено handmade, носят духа на Гърция.

А после дойде вятърът. Вдигна се вълна – такова нещо рядко се наблюдава в кроткия Торнейски залив.

 

А на другия ден сякаш нищо не се бе случило. Морето се прибра, поизхвърлило още красиви камъчета…

…гларусите и чайките се заразхождаха по плажа

Появихме се и ние. Уви, за последно.

След обяд тръгнахме за София. А впечатленията ми от българите в чужбина, от пътя, магистралите, крайпътните заведения и всички съпътстващи почивката екстри – може би друг път.

Advertisements

Read Full Post »

/част първа с много снимки/

И така времето за  много- и дългоочакваното море дойде.

И свърши.

Тази година го желаех повече от обикновено и в страха си нещо да не се обърка, заложих на познатото. Разбира се, че не беше това, което очаквах, но беше различно и много забавно.

Касандра ни посрещна с дъжд.

 

Бях погледнала прогнозата и не се учудих, ама последва и още, и още. Добре, че дъждът си даваше спирки, та можех да снимам.

Идвам в Ханиоти не за първи път и тук си почивам най-добре – кратко, много кратко за моя вкус, разглезен от поне двайсетдневните  „смени” в Созопол и Варвара или от месечното търкаляне на плажа пред палатката. Но във всеки случай много по-добре от днешното презастроено, мръсно и шумно нашенско море.

Името Χανιώτης се изписва на български по най-различни начини – Ханьотис, Ханиотис, Ханиоти. Доколкото зная, това е първият курорт на полуостров Касандра и извън сезона в него живеят по-малко от хиляда души.

 

Но започне ли лятото… а тук то е дълго… се изпълва с всякаква реч. През септември предимно руска и македонска, но срещнахме и немци, словаци, скандинавци. И българи, ценители на умерените жеги. Само че този път дъждът преобладаваше.

Разбира се, първото нещо, към което насочих апарата, беше бугенвилията на входа на хотела. Още се виждат капките дъжд по цветчетата.

 

При нас продават бугенвилията в саксии, а в Гърция расте като дърво и често достига да втория етаж на къщите. Може би, би могла и повече, но триетажните сгради в курорта са рядкост. Градоустройствените правила тук са строги, а нарушителите освен че ги чакат тежки глоби, сами разрушават незаконните етажи. Съществува и задължително съотношение застроена площ – празно пространство, така че да няма къщи без дворове или изпълнени с допълнителни пристройки. В дворовете цъфтят цветя, оградите са обрасли с жасмин, маслини, портокалови дълвета и палми.

 

Това се вижда от балкона на хотелската ни стая.

Наоколо се носи аромат на жасмин и най-разнообразни цветя, които не мога да определя.

Плажът е дълъг и доста широк, вилите са по цялото му протежение, но нямат нищо общо с мутробарока и грандоманските строения.

 А тези, които са на първия ред, имат грижата и да поддържат тревните площи, без да се притесняват, че някой ще построи нещо пред прозореца им.

  Как ли плаче душата на българския търгаш пред такова разхищение – само колко капанчета и сергийки могат да се опънат. А гадните мързеливи гърци садят палми, пинии, нар, портокали и цветя.

 

Дъждът спря, поне за известно време, и се появи и дъга

 

макар и дъждовно, тя се отразяваше в морето и след софийските прахоляци и шум, в мен настъпи мир.

А зад Ситония се вижда най-високият връх на Атон, висок 2033 метра – онова малко триъгълниче в дясно, дето почти не се различава и може да мине и за облак.

 

Дали зад него няма да погледне някое ангелче?!

Read Full Post »

Телефонните терости пак се добараха до моя номер. Не че ми е за пръв път, но сега реших да споделя опит и особено как се отнася българската милиция към това.

Двете с дъщеря ми тамън излизахме, когато стационарният телефон звънна. Последно време рядко му се случва. Хленчене, после връзката прекъсна. Не вдянах веднага, но след минута отново – „мамо, мамо, боли ме… паднах…счупих си крака…”. Този път реших да вляза в играта. Докато аз поемах мръсотията, дъщеря ми звънеше от JSM-а си на 112 и цитираше разговори ми в момента. А аз вече разговарях с „лекаря”. След неколкократно настояване ми каза, че е „доктор Иванов” – никаква фантазия в избора на име, поне да беше Георгиев или Димитров. Започна обяснение, че трябва тежка, спешна операция, че вече се е обадил на Здравната каса, но те не могат да преведат парите веднага… а аз охках и задържах връзката с надеждата, че „родната полиция, която нас пази” (или пазеше само Веско Маринов, така и не разбрах) ще проследи телефона – виждала съм го по филмите. А д-р Иванов продължаваше да ме затрупва с информация за три пирона – златни! – наблегна го!, за опасност от гангрена… а аз охках. Както се досещате, трябваше спешно да занеса пари на ръка (!) и даже ми казаха етажа и номера на кабинета. Аз си охках, а дъщеря ми ми правеше знаци, че вече мога да спра. Казах „идвам”, затворих и спрях да охкам. Временно.

Оказа се, че широко рекламираният 112 не е даже свързал дъщеря ми с полицията, че те не могат да проследят обаждането и че трябва да имам писмена молба, за да го направят. Не ми побира акъла как мога да депозирам писмена молба докато разговарям с изнудвачите. Изохках!

Намерих телефона на І-во районно, обадих се – не мога да отрека бяха изключително любезни. Представих се, описах разговора, а те ми казаха, че колегите им ще ме потърсят. Предложих да им дам мобилния си телефон, но се оказа, че нямало нужда – те щели да ме открият. Да, мен ще ме открият – имам адрес, лесно проследим телефон, лична карта и есграон. Но защо не откриха или поне не се постараха да засекат откъде ми се обаждаха? Защо не ме потърсиха същия ден? Зная, че и на тях им е писнало. Но все пак! Нали са натъпкани със СРС-та, нали могат по всяко време да подслушват, нали ЦЦ непрекъснато иска пари от парламента, за да повиши ефективността на труда, а ББ ги хвали как добре си вършат работата.

А вечерта в някакви новини чух, че същият ден „телефонни терористи” са излъгали дете, че баща му е убил с колата си друго дете и то им дало всичките пари в къщи и златните накити на майка си. Малко по-късно, че полицаите се готвят да стачкуват или митингуват (не чух точно), искайки 25% увелечение на заплатите и официално разрешение да работят като частна охрана в свободното си време. Замислих се – при нас заплатите не са увеличавани поне 5 или 6 години, за 25% никой не мисли. И на нас не ни е разрешено да работим успоредно същата работа в конкурентна „фирма”, а когато имаме свободно време, си почиваме, за да можем на другия ден пак да работим.

Когато разказвах историята на колегите, някой ми каза, че много често те действали заедно с лекари или хора от персонала на „Пирогов”. Не искам да го вярвам!

И накрая – какво чувства човек в такава ситуация. Ако дъщеря ми не беше до мен, в първия момент и моето сърце щеше да прескочи. А иначе „изнудването” е насочено към по-неинтелигентни или възрастни хора, които в уплахата си не могат да разсъждават – преди години видях такава старица на касата в банката да се опитва да си изтегли скромните спестявания. Слава богу, касиерката се усети. А иначе описанията на травмата, които д-р Иванов ми даде, бяха лаишки, да не говорим как Здравната каса „превежда” парите за спешна операция – ами ако не бях здравно осигурена.

Надявам се, че с този пост не давам идеи за повишаване на квалификацията на телефонните терористи. Надявам се, че не обиждам работещите полицаи – има такива, общувала съм с тях и са си свършвали добре работата.

Вярно, аз съм дребна риба и нищо страшно не се е случило. Но утре някой старец може да получи инфаркт, някоя старица да падне и да се начупи, тичайки да даде последните си пари на гадовете. То къде ли няма гадове, ама…

Така е – докато те си разиграват коня, ние ще охкаме!

Read Full Post »

Има си сайт „Стара София” – чудесен сайт. Там публикуват снимки, статии.

Аз пък разказвам спомени по снимки. Пак за София.

…. 

Преди много години снимах няколко предавания в поредицата „Очевидци” на редакция ЛИК към единствената тогава телевизия. Обикновено определен човек сядаше пред камерата и говореше по някоя „животрептяща” тема. Аз реших малко да разчупя шаблона. Изрових достъпните архиви, даже ме пуснаха в мазето на Съдебната палата, извадиха ми копия на снимки и тръгнах да търся аналозите им из София.

Забавата беше голяма. Особено когато разказах на баща ми какво смятам да правя. Двамата с Максим Наимович, вдъхновени от приятни спомени, започнаха да се сещат къде какви кръчми е имало. Само ако знаете колко изброиха, тръгвайки от началото на улица „Раковски”! Към двайсетата изгубих бройката, а бяха стигнали едва до „Царя”. И всяка една кръчма беше придружена с подходяща история – къде собственикът им давал безплатни шницели, къде виното било кисело, ама евтино, къде Александър Вутимски рецитирал стихове, къде сядали левите поети, къде десните… Кафене „Цар Освободител” го прескочиха – били са твърде млади, твърде бедни и твърде неизвестни. Жалко че не ги записах тогава. Времето не пощади и моите спомени, пък и на онези невръстни години едва ли съм си давала сметка, че това е по-важната и по-човешка история.

Ето как се е изменяла София през годините.

За съжаление фотосите не са датирани, което много пречи на разказа, но…

Прочутото преди години кафене „Роза” зад Градската градина.

 Личат си трамвайните релси, голямото дърво до сградата, което скоро ще бъде отрязано и в ляво един от входовете на Градската градина.

 Ето го ъгъла – там където след време ще е „Роза“ се помещава „Английски магазин“, какво ли са продавали? Градската градина си има ограда, дамите са със шапки. Сигурно е през 30-те години.

 

А това вече е края на 70-те. Изчезнала е витата желязна ограда на градината, улиците са пълни с хора и автомобили, има неонови реклами и следкарница „Роза”. Тя просъществува до преди двадесетина години, но там не беше вкусно. Не съжалявам за нея.

 …….

 Солунска (тогава „Васил Коларов”) при навлизането й в площад „Славейков”. Не помня дали са ми разказвали за заведение там, но в десния край на снимката се вижда прословутото кафене „Шапките”.

Едва ли някой помни официалната му фирма. В началото се опитаха да го наричат „Ше Камен”, тъй като отгоре живееше Камен Зидаров, но това име не се наложи. А отсреща имаше магазин за шапки, много рядък за ония години, и от „срещу шапките” си остана само „Шапките”. За цивилните изкуствоведи и литератори, седящи по масичките, нека други да разказват.

 Сладкарница „Преспа” на ъгъла на „6-ти септември” и „Граф Игнатиев”

– не едно и две деца от 60-те та до края на миналия век (как звучи само – миналия век!) са яли там пастички, тортички и банички през голямото междучасие. Даже и моята дъщеря я завари, но тогава там се появиха и едноръките бандити. А аз имам някакъв толкова далечен спомен, че даже не съм сигурна, за невисока къща с ъглова входна врата и надпис над нея „Тарас Булба” – беше кръчма или както бе прието да се нарича – заведение. Няма кого да питам. Наблизо се задържа даже до мое време една шкембеджийница – там ранна утрин закусваха хамали, шофьори, работници и кротки изтрезняващи от напоителен запой. Колкото и да е учудващо, беше чисто и спретнато. Сега там са псевдолуксозни магазини, които често сменят „приоритетите” си.

 …

 Ъгъла на „Граф Игнатиев” и „Шишман”. Преди 9-ти  имало кръчма, доколкото помня „Дивите петли”.

По-късно са съединени две помещения и се появи механа „Лясковска среща” – „битови” чаши и чинии, солници троянска керамика и покривки с шевици. Това бе визията на т.нар. битови заведения, а керамиката и тъмните покривки бяха много удобни, защото по тях не личаха следите от минали клиенти и отминали дни. Този пример е следван и днес, особено в провинцията.

 

И за финал цветна картичка на площада пред Народното събрание. Жълтите павета са равни и здрави, а хотел „София” още не е построен.

Дали да не мина с фотоапарата по същите места?!

Read Full Post »