Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for септември, 2015

n

1977 година, Първа международна писателска среща „Мирът – надежда на планетата“. Обяд или вечеря в чест на Уилям Сароян.

Действащи лица: най-отпред в ляво – Богдан Глогински, зад главата му се вижда прическата на Блага Димитрова, домакин – Павел Вежинов, от неговата лява страна/наше дясно – Анна Каменова, явно превеждаща на Сароян, до американеца – Ефрем Карамфилов, а девойчето в края на масата предполагам е официалната преводачка.

Снимка първа: Хайверът е сервиран, водка – налята. Лицата са все още сериозни. Някои хапват.

1977 със Сароян, Анна Каменова и др.

Снимка втора: Водката в чашите е намаляла. Усмивките стават по-широки, ръкомаханията също. Някои хапват… 1977 със Сароян, Анна Каменова и др.2

Снимка трета: Масата е поопразнена, сервирали са десерта. Умората вече личи. Усмивките са леко измъчени. Но някои хапват… 1977 със Сароян, Анна Каменова и др.3

С най-топли чувства към всички на тази маса. Някои от тях бяха велики хора, други – добри хора, а някои просто похапваха на трапезата.

🙂

Read Full Post »

Имах приятел. Казваше се Велко и почина преди повече от 15 години.

Някои от вас може би са го познавали, работеше в телевизията – режисьор. Не се изживяваше като гениален или поне велик, беше театрал, но снимаше предимно филми и предавания, свързани с култура. Не смяташе, че блоковите предавания или публицистиката са „нисш жанр“ и че са под достойнството му. Беше истински добър режисьор и добър професионалист.

Велко беше брат на убити партизани от Видин. Но винаги обичаше да дразни властта. В началото почти детински – за ужас на функционерите, когато завършил и започнал работа във видинския театър, карал летни кънки на площада пред Окръжния комитет на партията. Дреболия, но било в края на 60-те и те бързо се отървали от него, защото не давал положителен пример на комсомолците.

Беше изключително честен, винаги защитаваше по-слабия и не прощаваше на силните на деня.

Но дойде 10-ти ноември и ние застанахме от различните страни на обърканото българско ляво/дясно. Само че това не наруши приятелството ни – ругаехме си заедно едни и същи неща, само че гласувахме за различни хора. Всъщност, сега се замислям, че никога не съм знаела за кого е гласувал. Когато го попитах, защо продължава след всичко, което научавахме и което той ми разказваше, защо продължава да е член на БКП, той ми отговори „използвал съм облагите, сега не мога да се извъртам, ще плащам“ – „Но ти плащаш чужди грехове!“ – „Нищо, търпял съм ги. По-добре да се опитам да поправя грешките и да помагам“.

Всъщност Велко никога не е мълчал. По време на „перестройката“ мижитурките се скриха зад гърба му и го избраха за партиен секретар на някакво си там ППО. И той „използва“ това си положение, за да помага на колеги – зная конкретни случаи, разказани ми от тях. Но Велко не го правеше, за да печели симпатии – просто винаги е бил на страната на правдата. По-голямото му прегрешение беше, че пречеше на някои от колегите да се правят на дисиденти. И те не му простиха. Уволниха го с първата чистка. Уволниха го тези, които се криеха зад гърба му, тези, които искаха миналото им да бъде забравено.

Велко продължи да си кара по своему. Продаваше ризи на Женския пазар, а на партийните събрания във вече преименуваните „клубове по интереси“ продължаваше да търси правдата. Обясняваше, че не СДС е виновно, че вината е в собствените им крадци от БКП/БСП, даваше примери и изброяваше имена. Всъщност това го говореше не само по събрания, а където можеха да го чуят. Накрая спряха да го викат на „геронтологичните сбирки“, както един път ги нарече пред мен. Обърнаха му гръб и хора, които смяташе за приятели.

Но ние двамата продължавахме да говорим всяка вечер по телефона, понякога с часове. Той продължаваше да ми разказва – за миналото, за сегашното. Най-страшните истории за предателство, за партизани и за наивна жертвоготовност съм чувала от него. А тъй като и двамата имахме род във Видин, познавах поне по име някои от героите на разказите му.

След няколко години го върнаха в телевизията. Тогава направи едни от най-добрите си предавания, работеше със стръв, с любов и себеотдаване. Подаде и на мен ръка в труден момент.

Имало е защо да работи така, раздавайки се докрай. Явно предателството не е минало безследно. В края на 90-те се разболя от рак. Бори се мъжки, но не победи.

Нямам негова снимка и не мога да ви го покажа.

Но го помня с обич и тъга – Велко Йорданов. Приятелят.

Дунав при Видин

P.S.  Мои приятели, които са работили с него, написаха във Фейсбук:

Константин Цанев: Прекрасно казано! И аз го помня само с добро. Снимали сме заедно…

Николай Рудолф: Аз съм един от тези, на когото е помогнал, без да се познаваме – макар че бяхме от един град с него. Работихме в 3-ти колектив – на Благой Стратев. Дъртите полковници ме бяха подпухали нещо, искаха изгонването ми, и тогава на една летучка Велко стана и така ги насмете, че всички гледахме известно време неадекватно. А аз никога, ама никога не съм работил с него, просто се знаехме по физиономия и бяхме в един колектив. Велко, дано да си добре там където си. Убеден съм, че си добре, ти си добър човек.

Бойко Станкушев: Дааааа…… забравяме за честните и добри хора. Защо ли?

Read Full Post »