…
Преди 17 години майка ми, Виолета Молнова, написа статията „Цигански напеви”, която бе отпечатана във вестник „Демокрация”. Препечатвам я тук със съкращения, защото ми се иска да бъде прочетена.
Мама почина преди по-малко от година, но зная, че нямаше да има нищо против. Тя винаги е искала написаното от нея да стигне до повече хора.
===
Цигански напеви
Те крадат, изнасилват, убиват и сами загиват от нож или куршум. Така е сега. Но аз ги помня от времето на детинството им, когато ходеха безпомощни и гладни.
Това беше преди повече от двайсет години (т.е. в началото на 70-те. б.м.). В още тъмно студено зимно утро бързах за гарата. Зад блесналите прозорци на трамвая не се мяркаше жива душа. Едва когато влязох, видях на една от седалките куп парцали. Беше дете, сгърчено в неестествена поза – мъничко, около пет-шестгодишно циганче. Разтревожена отидох при ватмана.
– Там има дете, свлякло се е, нещо му е станало…
Той дочака спирката, после обърна жалостив поглед към мен.
– Нищо не му е станало. Спи. Цялата нощ е стояло на студа и е чакало да тръгнат трамваите.
Мили Боже, где го Достоевски да опише този малък мъченик, който цяла нощ е чакал блаженството на топлия трамвай! Някога циганчетата имаха поне родители – калайджии, копанари или пък дребни крадци, но все пак родители, а това дете бе безпризорно, плод на предишни поколения невръстни бездомници, расли по гарите, дишали лепило, крали, за да се нахранят… Когато настъпвал хилавият им цъфтеж, момиченцата – невинни като животинчета, бивали грубо насилвани от първия мръсник и раждали други такива нещастници.
Проклети да са лицемерите, които допуснаха това, проклети да са ония, които дойдоха в името на бедните, а сами ненаситно се обогатяваха. Въведоха привилегии и плащаха богато, за да бъдат рисувани, ваяни и възпявани като герои и благодетели. „Какво искаш? Циганин. От него нищо не става” – казват те. Не е вярно и аз мога да ги оборя с пример.
Когато младите хора хукнали да се спасяват по градовете, пловдивското село Розовец обезлюдяло и училището се оказало пред затваряне. Тогава местните власти, общински и партийни, – нека им признаем тази заслуга – успели да издействат да се построи в селото интернат за циганчета. Така училището оцеля и наред с няколкото местни деца се изпълни с добре хранени, изкъпани, чисто облечени и напътствни от строги възпитатели циганчета от цялата околия. Те израснаха и между тях крадци и насилници няма. Случвало се е в автобуса от Пловдив да ме заговарят млади семейства – някогашни възпитаници на интерната – спретнати, учтиви, хора с образование и професия, хора, спасени за обществото, защото в далечното средногорско село някой е полагал грижи за тях…
„Не си пострадала, затова ги защитаваш” ще кажат някои и ще бъдат прави, защото циганки ме обраха на пазара и в трамвая, но и двата пъти портфейлът ми беше полупразен и това е нищо в сравнение с бандите по автомагистралите и други ужасни случаи, за които пишат вестниците. Те крадат, изнасилват, убиват и сами загиват от нож и куршум. Но ще дойде ден да се сложи ред в България, ще се очистят гарите и подлезите от бездомни деца и новите поколения почтени цигани, които ще живеят след мътния поток, няма да се срамуват от името си.
Това е на писала майка ми през далечната 1994 година, когато всички все още вярвахме, че всичко ще се оправи и ще настъпят по-достойни времена. За съжаление, тя излезна лош пророк. Противопоставянето се задълбочи, в подлезите все още има безпризорни и тяхната съдба е още по-жестока. Мътният поток отнесе много от добротата, съпричастността и толерантността на българите.
Но все пак един оптимистичен щрих – в Интернет попаднах на обява за продажба на къща в споменатото село Розовец. Тя завършваше с думите „няма цигани, не се краде, добри съседи”. Истината е половичата – цигани има, но не крадат. Те така са се слели с останалите селяни, че просто отдавна вече никой не се сеща за произхода им. Значи може и иначе, може и да живеем в разбирателство.
Блогът на Павлина Д. 