И така стигнахме до Канала или по-точно казано – Перловската река.
Някога това е било краят на града и „Кадън мост“ е прехвърлял бреговете на Перловец. Наречен е така заради улицата „Кадън сокаги“, опираща до него. След Освобождението прекръщават улицата и моста на „Самоковски“, защото оттук по стария Шишманов път са минавали каруците и керваните от и за Самоков.
Всеки петък до моста е имало голям пазар – натоварени на волски коли, магарета или даже пеша, идвали селяни от околните Дървеница, Бистрица, Драгалевци. Продавали живи кокошки, гъски прасенца, плодове и зеленчуци, според сезона.
В началото на века на моста в дървена будка е стоял стражар и е следял кой влиза и излиза от града. Задълженията му са били разнообразни – от това да не пуска циганите около къщите да крадат, до това да дава информация на майките накъде са тръгнали да играят децата им. В будката е имало телефон – единствения обществен в махалата, и при нужда се е обаждал ту в болница, ту в пожарната. Ето какво още разказва в спомените за детството си Димо Кисьов: „По време на този стражар не съм чувал в махалата да са извършени кражби, сбивания или убийства. Гражданите го уважаваха и по празници пращаха децата си да му поднасят нещо хубаво за хапване и пийване. Един ден намериха дебелия стражар умрял в будката си и след неговата смърт поста му бе закрит.“
А ето снимка на стария мост и старите сгради през 1928 г. Ако се взрете, ще видите публиката на стадион „Юнак“, а на мястото на днешния строителен техникум въртележки – може би снимката е правена по празници, а може би просто постоянно са си били там.
На двата ъгъла на „Граф Игнатиев“ и Канала имало две семейни бирарии с летни градини (виждат се на снимката от въздуха). Така жителите на тази част на града можели да не ходят по-далеч и да се забавляват по махленски. В единия ресторант свирел шопски оркестър, именуващ се „Бистришка четворка“, а другият предлагал по-модерна музика и танци – валсове, танга и чарлстон. „Бистришката четворка“ е една от първите фолклорни групи, която придобива известност с изпълненията си на живо по Радио София. Изпълнителите от Бистрица свирели на гъдулка, тамбура, гайда, кларинет и кавал. Смята се, че именно те полагат основите на бъдещия оркестър за народна музика към Българското радио.
„
А ето го мостът в края на 30-те години или началото на 40-те – вече по-цивилизован и стабилен, по който минава трамваят за Лозенец. Вижда се и стадион „Юнак“, а до него паметникът на „загиналите юнаци-легионери в Балканската и Междусъюзническата война“. Има се предвид членове на гимнастическите дружества „Юнак“. След Войната паметникът е премахнат, а дружествата разпуснати, тъй като са смятани за шовинистически...
През 1953 година мостът е подновен по проект на арх. Евгени Зидаров и прекръстен в „Мост на дружбата“. Някъде около 1960 г. в четирите му краища издигнаха каменни фигурни композиции, символизиращи руско-българската дружба през различни периоди от историята ни. Днес дърветата около тях ги закриват и все по-рядко някой им обръща внимание. Светофарите премигват, хвърчат коли и автобуси, хората бързат, устремени към своите си дела и към утрешния ден.
.
Сега, когато описах всичко последователно, връщайки се назад в годините, няколко неща ми правят впечатление. Едно от тях е наличието на култура – освен банки, магазини, кантори на „Граф Игнатиев“ винаги е имало и книжарници, кина, фотоателиета, редакции на вестници и списания.
Споменах за фотоателиетата на Иван Карастоянов и „Луна“ на Пенчо Балкански, но до СБЖ беше администрацията на „Българска фотография“ и магазина „Централфото“, а до кино „Култура“ – ателиета за ремонт на фотоапарати. По площад „Славейков“ преди войната и малко след нея са бродели уличните фотографи и това личи по многото запазени семейни снимки на разхождащите се по площада хора.
Кината също бяха няколко и са съществували още от първата половина на века – „Славейков“, „Култура 1 и 2“, „Дружба“. „Димитър Благоев“ и „Млада гвардия“ наистина бяха на „Алабин“, но ние го възприемахме като продължение на „Графа“. Днес от тях остана само „Дружба“, която бе спасена от Националната филмотека и днес е филмотечно кино „Одеон“.
Но най-многобройни бяха книжарниците – специализирани и неспециализирани, за литература и за канцеларски материали, за нови книги и антикварни. Описвайки ги, ми се наби в очите една закономерност – преди национализацията книжарниците са носели имената на собствениците си и това е било залог за качество. В първите години след 9-ти септември тази практика бива заменена с номериране, а вече през 60-те започват да им дават имена: „Циолковски“, „Ленин“, „Л. Димитрова“ (два броя), „Млада гвардия“, „Комсомолец“ и т.н. (понякога имаше и обозначения – техническа, антикварна, медицинска). Като се прибавят и десетината РеПа за продажба на вестници и списания, някои разположени в малки магазинни помещения, други в специализирани широки будки, а също и книжарниците за канцеларски и учебни материали, където продаваха учебници и задължителната „Библиотека на ученика“, то може да се каже, че книжнината беше силно застъпена.
А после книжарниците изчезнаха, но липсата им бързо бе запълнена с книжния базар на пл. „Славейков“. Първоначално книгите се разпростираха направо върху плочките, после изнесоха сгъваеми масички за пикник, а накрая общината направи и щандове. Понякога се дразнех на тълпите, боклуците, „циганията“, но вече ми липсват. Книгите внасяха живот и цвят на площада – днес той посивя и се „обезкултури“. Сега площадът пустее, но пък книжарниците се върнаха – „Буктрейдинг“, „Сиела“, „Орандж“, „Хеликон“…, кръстени на издателствата или на книжарските вериги, които ги поддържат.
…
„Граф Игнатиев“ е плътно застроена улица. В нея няма много места за нови билидинги и затова тя не се е променила особено през годините. Започнаха да боядисват кооперациите, някои даже ги санираха и затова понякога лъсват в странни цветове. Има пренебрежимо малко неудачни модернизации, но има и доста успешни реставрации. Само къщата на инж. Момчилов е като болен зъб, който разваля усмивката. Разбира се, има много още да се направи, а и да се научи за тази централна софийска улица.
Та това е улица „Граф Игнатиев“ – в нея има почти всичко необходимо за един град – църква и училище, библиотека и поликлиника, магазини и кафенета, офиси и банки. С годините се изменя, а с нея се изменяме и ние. Важното е да я помним и такава, каквато е била в миналото – нашето и на тези преди нас. И да не забравяме, че след идват следващите поколения, на които трябва да оставим нещо красиво и стойностно.
…
Използвани са фотоси от сайтовете „Стара София“, „Изгубена България, Иван Бакалов и личен архив.
….
…
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Горната снимка е от 1892 г. и показва днешната улица „Граф Игнатиев“. Ясно се вижда как по онова време София свършва при пресечката на днешните булеварди „Васил Левски“ и „Патриарх Евтимий“. Дървената ограда на преден план, след която започва полето, огражда мястото на прочутата къща на инж. Момчилов (Нотариата), пред която по-късно ще бъде поставен паметникът на Патриарх Евтимий. Бялата къща вляво е домът на полк. Петрунов, където под наем са живели редица наши бездомни поети и писатели – Константин Константинов, Димитър Полянов, Димчо Дебелянов. Казват, че известното стихотворение „Помниш ли, помниш ли тихия двор…“ е вдъхновено именно от белоцветните вишни двора и любовта на Дебелянов към Елена, най-голямата дъщеря на техния хазяин полковник Петрунов, убита през 1911 г.
През 1921 година в партерния етаж на същата тази къща отваря врати известната пивница-ресторант „Хладна почивка“ с вход откъм площада. От махалата са го наричали „летният филиал на „Бистрица“, за която ще стане дума по-надолу. Масите са били не само вътре, а при хубаво време и навън. Зевзеците се шегували, че колкото по върви търговията на съдържателя Ангел Кривошиев, толкова повече се смалявал тротоарът и минувачите лавирали между маси столове и келнери. Мястото отново става сборен пункт на софийската бохема – Константин Щъркелов, Симеон Радев, Дора Габе, Елисавета Багряна, Александър Божинов са сядали под дърветата на вкусна скара и на вино и бира.
Къщата на Петрунови е разрушена през 1962 г. и днес на нейно място е филмотечното кино „Одеон“. В дъното на снимката се различава площад „Славейков“ в тогавашния си вид, а вдясно е Черната джамия близо десетилетие преди нейната трансформация в църква. Бялото здание вдясно от тарабите е Английската легация, а на преден план, бъдещата улица Любен Каравелов.
През 1901 г. трамвайните коли на първата единична линия „Гарата – Игнатиевъ“ са стигали точно до тук.
.
На ъгъла на „Граф Игнатиев“ и „Патриарх Евтимий“ е домът на инж. Михаил Момчилов, строен по проект на брат му известния арх. Петко Момчилов през 1899 г. Официалният адрес е „Патриарх Евтимий“ №2, но не мога да го прескоча. Инж. Михаил Момчилов заедно с Густав Айфел строи два моста – в Санкт-Петербург и в Будапеща. Със спечелените пари изгражда за жена си къща почти на края на града. Ето я в първоначалния й вид – симетрична, елегантна, с големи прозорци с арки, балкони. Имала е и зимна градина, и остъклени веранди. През 1938 г. домът е продаден на Германската легация и е направена пристройка към „Граф Игнатиев“, която не повтаря стила на основната сграда.
След 1944 г. е дадена на Търговското представителство на СССР, през 70-те става Софийски нотариат, а после в него се настаняват някои отделения на районния съд. Целият парцел с двора е по-висок от нивото на улицата, така че през оградата, която си беше на мястото някъде до към 70-те или 80-те години, се виждаха дърветата в двора.
Чия точно „смесена“ собственост е днес домът на инж. Момчилов, не зная. Но се руши… Казват, че се водели дела!
.
.
..
В началото на века на пресечката на „Граф Игнатиев“ и „Васил Левски“ (тогава бул. „Фердинанд“) се е издигала красива двуетажна сграда с високи врати с арки и малка куличка на ъгъла. Била известна като Английското консулство, но до изграждането на новата сграда през 1914 г. по-нагоре по булеварда, там се е помещавала и английската легация. В двора й имало широки конюшни и място за каретите.
Впоследствие сградата на Английската легация е била закупена от индустриалеца Никола Златев. Не разбрах през коя точно година е съборено това красиво здание, предполагам, че е през 30-те, когато в София масово започват да се строят многоетажни съпритежателски сгради. Жалко, защото заедно с дома на Момчилов и старата къща на д-р Михайловски на отсрещния ъгъл те са придавали европейски чар на площада. На мястото на Консулството е построена пететажна кооперация с магазини, над които има още един нисък полуетаж. Има четири входа, в които се влиза през вътрешен двор.
За съжаление и тя пострадва тежко по време на бомбардировките, но е възстановена и днес е жилищна кооперация с адрес бул. „Васил Левски“ №68. Някъде тук през 1949 г. се е намирала и автостанция „Товарна“ на ДАП.
В махалата сградата е известна с магазина за хранителни стоки „Браделев“, който съществува още от нейното построяване. По време на социализма беше един от най-добре снабдените гастрономи наоколо. По протежението й на ул. „Граф Игнатиев“ имаше голяма аптека, която също е съществувала още от войната. Днес на ъгъла отново е хранителен магазин, до него продават закуски, после отново магазин – в момента оптика, а до него козметика. Времената се менят, но нуждите на хората остават все едни и същи.
.
Граф Игнатиев №43 –
Това е къщата на Коста Стоянов – същият този Стоянов, който заедно с брат си Петър Стоянов наема партерния етаж от къщата на Балабанов на „Царя“ и „Раковски“ и основава сладкарница „Цар Освободител“ (известна днес като Писателското кафене). През 1930 г. Коста Стоянов отстъпва кафенето на Илия Юргев и в новопостроената си къща на „Графа“ прави мечтаната сладкарница – с кристални огледала, в която са се сервирали пасти и торти, като сладкишите са се произвеждали на място в сладкарски цех на двора.
Ето тази част на улицата през 1930 година – виждам надпис „Аптека“, сега ми е малко трудно да се ориентирам, защото къщите са достроявани, фасадите променяни многократно. Струва ми се, че все пак това е точно този №43, тъй като в телефонния указател от 1935 г. на този адрес е указана „аптека на Кр. Русев“.
След 9-ти септември партерният етаж бе превърнат в клуб на БКП и ОФ. Там гласувахме. Още в ранни зори местният ОФ-активист ни будеше, за да бъдем първи. Не зная дали бяхме първи, но резултатът ни винаги бе 99,99%. Същият бе и на последните социалистически избори, макар че аз пуснах празен плик, а и доста други хора мои познати, гласуващи тук, бяха направили същото. А и какво да правим като наш кандидат бе „другарката“ на другаря Гриша Филипов – Величка Филипова. Снимката на Тодор Славчев е от 1976 г. – вижда се клубът и кръшното хоро пред него.
Между съвременната аптека и клуба беше будката за продажба на цигари, семки и билети. Всъщност тя е част от него, но имаше отделна врата. Държеше я един инвалид, който се държеше много грубо с клиентите си, но човек като бърза няма как да търси откъде другаде да си купи билет. По-късно разбрах, че е бил бияч към милицията. Спрях да купувам. Будката изчезна някъде още през 70-те години.
От другата страна на ОФ-клуба имаше Бръснаро-фризьорски салон, клон 19 на ТПК „Хигиена“. Винаги беше пълно и адски задимено, защото се пушеше навсякъде – поне до известно време. Но още помня сместа от амоняк от боите и цигарен дим!
Между тази къща и съседната има проход, тъй като входът е откъм двора. Този проход през 80-те години беше почти препречен от цветарката, която живееше отгоре. Трамваят й бе отрязал единия крак и като инвалид общината й бе позволила да продава цветя. Синът й Ради бе един от първите кришнаисти у нас. Цветята бяха разположени при сегашния проход към ресторанта.
.
Граф Игнатиев №45 –
пететажна кооперация, днес отдолу с банка.
В началото на века тук се е намирал прочутия хан на Йордан Шопа. И това не било случайно – все пак улица Граф Игнатиев водела към Самоков и шоплука. Според Георги Верин-Каназирски на това място е имало кръчма, в която се е слизало по няколко стъпала, а вътре друга стълба, по която по-избрани клиенти се изкачвали в едно помещение специално резервирано за тях. Кръчмата била прочута с хубавото си вино, а съдържателят Георги Копрившки – с вкусно сготвените лично от него диви патици. А в двора на кръчмата т.е. моят сегашен двор е имало хан със стаи без легла където нощували селяните, дошли на пазар. Наоколо между волските коли и талиги сновяли кокошки и прасета.
По-късно, когато била построена сегашната сграда (не зная годината на строежа й, но през 1930 г. още я няма), отдолу също имало кръчма – „Бистрица“. Част от помещението било преградено с остъклена ламперия, имало дълга маса и зад всеки стол на стената висяла карикатура на онзи, който обикновено седял на него. Доайен бил ген. Борис Вазов. Там ходели още Димитър Подвързачов, проф. Александър Балабанов, Елин Пелин, Александър Божинов, Димо Казасов, Райко Алексиев, Борю Зевзека (завеждащ хумористичната страница на в. „Утро“) и др.
През 50-те години пак имаше кръчма – официалното й име бе „Панагюрище“, но хората от махалата продължаваха да я наричат „Бистрица“. Така е записана и на тази самодейна реклама на „Здрава храна“. Входът на ресторантът бе откъм прохода към двора и още си личи къде е бил, макар и зазидан.
Вече не помня кога точно я затвориха и на нейно място се настани голям магазин за месо „Родопа“. Работи доста време, но в началото на 90-те, когато месото изчезна, с него изчезна и месарницата. За кратко в духа на времето се появи магазин за дрехи втора употреба, а после и той бе затворен и помещението бе дадено на банка „Алианц България“.
Сега малко за хората, живели тук като собственици или наематели. Според спомените на Константин Константинов някъде в началото на века в двора е имало едноетажна постройка с няколко стаи под наем. В една от тях се нанесал прочутият Петър Райчев, тогава студент в Рисувалното училище, а впоследствие първият световно известен български тенор, – вече вземал уроци по музика при Иван Вульпе и често гласът му се разнасял из двора. След войната сред живеещите в кооперацията са поетът Веселин Андреев, тогава гл. редактор на в-к „Народна войска“, и д-р Анастас Железков. Днес освен жилищни апартаменти има и адвокатски кантори. Не са ми симпатични, защото изсякоха прекрасни здрави дървета, за да си направят паркинг за колите.
.
Граф Игнатиев №47 –
тази стара красива триетажна къща на ъгъла с ул. Любен Каравелов е с разчупена фасада с еркери и балкони и с два входа. Строена е в края на 20-те години на миналия век, но сега е облицована и не си личи старият й вид. Все пак я предпочитам да изглежда така, отколкото да се руши. Явно от магазините се получават добри наеми и собствениците могат да я поддържат.
Преди много години там е била бакалницата на братя Памукчиеви (след национализацията „Колониален магазин №165“). По-късно също имаше малък магазин за хранителни стоки, както беше прието да се нарича. Не беше богато снабден, но всичко от първа необходимост можеше да се намери. Имаше два щанда, но тъй като обикновено продавачката беше само една, опашката беше голяма – особено в лукановата зима, когато всичко изчезна и се появяваше спорадично. Видехме ли камион да паркира (входът за складовите помещения беше към улицата точно до входа на магазина), всички се нареждахме – беше ни все едно какво са донесли, все щеше да свърши работа. След един скандал и оплакване срещу нея, затвориха магазина. За кратко го стопанисва някакъв наперен младеж, но махалата не го прие, защото вдигна неконтролируемо цените и скоро и той изчезна. А след това го наеха сирийците, направиха „Дюнер“ и досега са си там. Наеха и накупиха жилища в махалата и станаха едни от нас.
.
….
На другия ъгъл на „Граф Игнатиев“ сградата е с адрес „Любен Каравелов“ №21, но ще кажа няколко думи за нея тук. В първата половина на века на това място е било Белгийското консулство. Явно съвременната сграда е строена някъде през 40-те години – не висока, с разчупена фасада, но най-нетипичното е терасата над магазина вдясно, която опира до съседната кооперация.
А ето я тази част на „Граф Игнатиев“ през 1930 година – в дъното на снимката е Перловската река, а зад нея бъдещият булевард „Драган Цанков“. Ниските къщи, дворовете отзад, широките тротоари. Вляво се вижда Белгийското консулство, в дясно – триетажна къща с ъглов магазин и балкон над него (там сега е новата сграда с пощата, но адресът й се води към „Любен Каравелов“). Дали кръчмата „Алтън Калофер“ на братя Диманкови все още се е намирала там не зная – може би някъде ще прочета и тогава отново ще допълня.
През 70-те години долу в кооперацията, заменила едноетажната къща, имаше книжарница предимно за канцеларски материали, но продаваха и книги. Държеше я един симпатичен господин от Чипевия род, не пряк наследник, но все пак от рода. През 90-те напусна и заедно със семейството си нае помещението на „Граф Игнатиев“ №66, но книжарниците в София постепенно започнаха да западат и синът се премести в съседство в по-малкото магазинче на бившата книжарница „Есперанто“.
..
Граф Игнатиев №49 –
това е втората сграда след пресечката с „Любен Каравелов“. Строена през 1935 г. на четири етажа с тераса на последния и красиви балкони на по-долните.
През 60-те години долу имаше два магазина – този, който не помня, е бил за електрически материали и за поправка на елуреди, елнагреватели, медицинска апаратура, а също и ремонт на елинсталации. До него е бил Железарският магазин. Може би през 80-те години, когато дойдох да живея наблизо, двата магазина са били слети, тъй като тук можеше да се купят кабърчета, пирони, отверки, чукове, триони, стълби, бои, електрически крушки и всичко свързано с дома и ремонта. Колко ми липсва!
…
Граф Игнатиев №51 –
През първата половина на века тук е имало няколко къщи, построени върху два парцела. На стария №51 е живеел под наем писателят Трифон Кънев. В ъгловия парцел (№53) е била къщата на Таню Пеев, брат на фабриканта на бонбони Захари Пеев. В странична постройка се е помещавала печатницата и работилницата за пликове и други пособия. На самия ъгъл е имало голяма градина, която Пеев дал под наем и там бил построен ресторант-градина.
…….
Днес на това място има шестетажна сграда, обхващаща голяма част от карето – жилищна с няколко входа и долу с магазини. Тя е строена през 40-те години по проект на архитектите Ан. Дамянов и М. Ангелова. Харесвам тази сграда с колонадата пред входа, големите прозорци и отворените балкони.
Вече ни си спомням всичките магазини, а само тези, в които съм влизала. По-близо до Канала беше Музикалния. Доста малък като помещение, но добре снабден. Когато някой от познатите клиенти търсеше нещо конкретно, продавачките правеха всичко възможно да му го намерят. Освен плочи там продаваха и касети с детски приказки и популярна музика. Просъществува до средата на 90-те години.
Точно до него бе залепена книжарницата, която не зная дали по мое време е имала име, но през 50-те и 60-те години се е наричала „Млада гвардия“. Бях завързала там страшни връзки и даже ме пускаха в склада, когато нямаше клиенти, разбира се. Често се налагаше да купувам „книги в комплект“ т.е. търсена книга заедно със залежала стока – бедните книжарки много се притесняваха и ги беше срам, но ги задължаваха. Един от куриозите бе „Билбо Бегинс“ на Толкин, който кротко си отлежаваше на щанда за детска литература и никой не знаеше какво представлява. Първото му издание беше през 1975 г. и то именно като роман за деца. Трябваше да минат цели 15 години, за да бъде преведен и издаден „Властелинът на пръстените“. Но затова пък речите на Тодор Живков и Гриша Филипов бяха на рафта точно срещу входната врата, ама нещо не виждах там да се заседяват клиенти.
До книжарницата имаше ведомствен стол, а на ъгъла бе сладкарница „Балкан“. През 90-те години го замени „Мис Каприз“, в което ходехме да ядем пица и да пием бира.
.
.
Връщам се отново на пресечката на „Граф Игнатиев“, „Васил Левски“ и „Патриарх Евтимий“, за да наваксам с номерацията.
Това е снимка от откриването на паметника на Патриарх Евтимий през 1939 година. На него се виждат някои от сградите на отсрещната страна на бул. „Васил Левски“ и „Граф Игнатиев“, част от които ще бъдат сринати.
Може заради тези разрушени къщи номерацията на „Графа“ отново е объркана и след площада четните й номера започват от №62 – номерацията от № 54 до №60 днес не съществува.
..
Граф Игнатиев №62 –
днес това е адресът на „Булгартабак“, но под него се пази история на стари родове, богати къщи и магазини, строени с мерак, вкус и пари.
На ъгъла на „Граф Игнатиев“ и бул. „Фердинанд“ (днес „Васил Левски“) в началото на миналия век (евентуално през 1905 г.) е изградил своя фамилен дом известният хирург д-р Михайловски. Сецесионовата къща е дело на арх. Фингов и Маричков. Ето как я описва Вера Мечкарова в спомените си: „На втория десен ъгъл на ул. „Граф Игнатиев“ беше къщата на известния софийски хирург Михайловски. Построена е в по-лек архитектурен стил с изящна куличка над входа, сякаш е чокойска къща, прехвръкнала над Дунава, дошла от румънските степни чифлици.“
В края на 30-те години на снимките вече виждаме друга къща – съвременна, с изчистени форми. Тогава вече в нея са живеели дъщерята на хирурга Елка Михайловска със съпруга си Венчо (Венедикт) Кирчев и дъщерята Роксена (1936-1983), която завършва театрална режисура и с която се запознах през 70-те години в БНТ. Отдолу е имало магазини – на Братя Червенкови, на Бандеров, но така и не разбрах какво са продавали, а също и цветарница, собственост на леля Дора, както си я спомнят в махалата.
А това е къщата след бомбардировките през 1944 г.
.
.
Ето какво знам на базата на кадастрални планове, които съм смъквала от сайта. В кадастъра от 1934 г. е отбелязана старата къща на д-р Димитър Михайловски, която е била обградена с желязна ограда. С лице към „Граф Игнатиев“ в празното пространство между къщата и кооперация „Юнакъ“, е имало дюкяни.
Според кадастър от есента на 1945 г. имотът вече е на името на Елка Михайловска по мъж Кирчева. Доколкото мога да разчета, там е отбелязано, че е разрушена задна част на къщата, а дюкяните между къщата и кооперацията не са отбелязани като засегнати от бомбардировките.
Добре се вижда колко голям е дворът на къщата на д-р Михайловски. На мястото на имота до него с лице към „Графа“, през 1933 г. е построена кооперация „Юнакъ“, която не е засегната от бомбардировките и съществува и до днес. Съседка от страната на бул. „Васил Левски“ е била Иванка Урумова, която през 1932 г. построява на мястото на къщата си модерна пететажна кооперация, чиято фасада днес е нарушена от надстройката. Съседката й Ангелина Щърбанова е нямала този късмет, къщата й е разрушена и на нейно място през 50-те години е издигната скучната кооперация със санитарната аптека.
Ако съдим по телефонните указатели ъгловата сграда променя адресната регистрация няколко пъти: първоначално е била с адрес към „Граф Игнатиев“, после към булеварда, а накрая отново преминала към „Графа“ (1959). Наистина домът на Кирчеви пострадва при бомбардировките, но семейството продължава да живее в него, а магазините долу да работят. В този период отдолу е имало: фризьор Ангел Мараджиев (1947), магазин за билки и семена „Салвия“ на Мария Г. Христова (1943-52), търговски магазин „Ве-Гро“ на Вельо Грозданов; + търговски магазин №145 на Наркооп (1949); перуко-фризьорска кооперация „Нарис“ (1952), гастроном и цветарски магазин (1966), бръснаро-фризьорски салон (1968).
А след това започнаха апетитите за мегаломански строежи. Имало е планове да се отчужди мястото и като се разрушат част от околните къщи, да се построи болничен комплекс и диагностичен център. След като бутнаха ъгловата къща, дълги години там имаше празно място, но повдигнато на метър над нивото на тротоара. Там през 70-те години бяха наредени будки-магазинчета – не помня какво продаваха, а до калкана телефонни будки. Една година в началото на 80-те преди Коледа направиха базар с чевермета и наливно вино. Беше фурор.
А после започна дългият строеж на модерно здание, която накрая се оказа „Булгартабак“. Ето площада в края на 70-те. Едната сграда вече я няма, другата – още я няма.
.
Граф Игнатиев №64 –
триетажна сива сграда, според кадастралните планове наречена „Юнакъ“ и построена през 1933 г. Още от 40-те години там е бил рибарския магазин „Чайка“, притежание на Борис Палюшев.
Ето сградата през 70-те и 80-те години. Най-вдясно бе рибарският магазин, доста по-голям от сегашния, имаше даже аквариум с жива риба. До него бе сладкарница „Люляци“ – освен пасти, толумбички и плезири, там продаваха и питки, банички, милинки. Бозата я точеха от два крана, които се подаваха от стената – един за сладка и един за резлива. До нея имаше малко магазинче за сокове – тясно и дълго и ухаещо на цитруси.
.
Граф Игнатиев №66 –
доста обикновена на вид кооперация, която помня заради магазините. Построена е върху имот на Атанас Ташев, като задния двор е бил общ с този на № 68, но на плановете не е отбелязана собственост.
В първата половина на века на това място е имало сладкарница, която махленците наричали „Содом и Гомор“, но как е било истинското й име, никой не помни. В мое време сладкарницата бе в съседната кооперация, а тук беше малката книжарница „Есперанто“ с тъмнозелена табела. Камен Балкански си спомня, че отгоре е имало петолъчка в златист цвят и номер на обекта.
До книжарницата бе магазинът за платове и обувки – фронтално щандът с платовете, а отляво на входа – обувките. Запомнила съм го с това, че от там си купих ботуши, на които при опаковането объркали номерацията. Беше края на пролетта и докато ги извадя от кутията, магазинът го бяха затворили. През 90-те години на негово място се премести книжарницата – преди тя беше на ъгъла на Графа и Каравелов, срещу пощата. До края на 70-те и през 80-те книжарницата процъфтяваше – в нея продаваха всякакви учебни пособия – тетрадки, карти, блокове, албуми, моливи, писалки, бои и какво ли не още. Най-смешното беше, че когато тоалетната хартия беше кът, там и това се появяваше. Явно възрастният управител беше човек с връзки и умения в бранша. На новата книжарница не й провървя – уж имаше всичко, но… времената се менят, та се наложи да се сместят в съседното малко помещение и сега там е друг лъскав магазин.
.
Граф Игнатиев №68 –
двуетажна къща с пресечени ъглови балкони. Според Вера Мечкарова, тя е била притежание на софийския съдия А. Ташев и е имала красива, добре поддържана градина, остатък от която все още съществува като празно място, на което паркират коли.
Преди години беше доста занемарена, но сега е стегната, боядисана и си личи красотата й. До началото на 90-те долу с вход на самия ъгъл имаше голям „Плод и зеленчук“. Лятно време изнасяха стоката навън и опашката се виеше по ул. Любен Каравелов. Единият от продавачите беше в по-напреднала възраст – сръчен, устат и бързо работещ. След като затвориха магазина, зарзаватчията се премести на пазарчето до Св. Седмочисленици. Оказа се, че бил учител, но като не издържал на напрежението, се прехвърлил в друга професия. Ала все пак навикът да въвежда ред явно се беше запазил. След това се смениха няколко магазина – за домакински уреди, оптика, магазин за алкохол и цигари… сега там е „Ядкопекарна“ за ядки и сокове.
А до тях е любимата на квартала, а и май не само, книжарница – в нея продават от вестници и списания, през комикси и кримки, та до сериозна литература. И най-важното за всички нас – когато нещо го нямат, а на теб ти трябва, ти го доставят в разумен срок.
…
Другата ъглова сграда от страната на четните номера, там където е пощата, е с адрес към ул. Любен Каравелов, но ще я спомена, защото тя дава облика на тази част на ул. Граф Игнатиев“. Някога на това място се е намирала кръчмата „Алтън Калофер“ на братя Диманкови, където гвоздеят на менюто е бил искрящият пелин. Големият брат Диманков е имал бакалница, а малкият – млекарница. В тяхната къща за известено време е живяла Султана Рачо Петрова, след като се е разделила със съпруга си.
…
.
Граф Игнатиев №70 –
е долепената до пощата. Сега, когато е боядисана, е по-запомняща се, макар че като архитектура не е нищо особено. Пет етажа с магазинни помещения. Дълги години в десния магазин се помещаваше „Мляко и млечни произведения“, където освен мляко, продаваха и сирене и кашкавал. Беше малка по размер и просъществува до началото на 90-те.
.
.
Граф Игнатиев №72 –
кафеникава пететажна сграда, строена явно след 50-те години. Единственото, с което съм я запомнила е хлебарницата отдолу. А в левия ъгъл имаше РеП – за незнаещите „Разпространение на печата“. Първоначално репът беше просто будка на тротоара, но после разчистиха и го завряха в малкото дюкянче.
.
.
Граф Игнатиев №74 –
тази четириетажна сграда с ъглови балкони и магазини отдолу е значително по-стара и по-стилна. Веднага след войната (а може би и преди нея, съдейки по наименованията) долу да се помещавали бръснарница „Савоя“ на Станчо Станчев и месопродавница Иван Каменски. През 50-те години бръснарницата вече се именува „Свежест“, бръснаро-фризьорска, клон 3, а през 60-те – Бръснаро-фризьорски салон. В ново време магазините се сменят през една-две години. Най-дълго се задържа фото „Братя Трейман“, но вече и то се премести макар и наблизо.
Преди няколко години тази сграда стана известна със стенописа на калкана си, изобразяващ София и знакови места в нея – паметникът, лъвовете, орлите… Той е дело на известния американски графити-художник Тристан Итън. Само че преди няколко години сградата стана още веднъж известна, но с това, че даде калкана си под наем и стенописът бе заличен, а на негово място сега има табло със подменяща се реклама.
.
Граф Игнатиев №76 –
тук е „Старата фурна“. Преди войната това е било фурната на Димче Калевски, преселник от Македония. Димче бил зевзек, обичал да разказва вицове на македонски диалект и самият той ставал често герой на анекдотите на Борю Зевзека, помествани във вестник „Утро“. Цялата махала си е пекла гювечите и козунаците в продължение на десетилетия именно тук. Аз също я помня като фурна, макар и не на Димчето. Печаха по поръчка агнета, прасенца, козунаци, баници на оправните домакини, които не бяха забравили старите умения. А в делниците вадеха хляб. Как ухаеше само!
Въобще пекарните, като част от градската култура, бяха доста разпространени и пред тях винаги имаше опашка, особено за пресен приготвен на място хляб. Казват, че хлябовете на Димче били толкова пухкави и меки, че прижинирали като „яйове на файтон“. По-голяма част от фурните се задържаха до 90-те години. Наоколо имаше няколко: една на „Любен Каравелов“ близо до „Раковски“; две на „Толбухин“ (днес „Васил Левски“), една на „Цар Шишман“ срещу 7-мо училище. Със сигурност изпускам някоя. Сега е останала само „пекарната на Димчето“ и много ме е страх някой предприемчив търгаш да не реши да построи то ли билдинг, то ли офис сграда.
Снимката е от 2015 г., когато съседната сграда все още бе едноцветна.
.
Граф Игнатиев №78 –
ето го и последното здание на тази улица.. Триетажна кооперация днес е изрисувана цялата. Отдолу има магазини. Преди там беше студентски стол на Висшия институт за физическа култура. На самия ъгъл с входа, който го сече, имаше сладкарница и в нея продаваха насипно бонбони и някакви сухи сладки. В дъното вляво беше щандът за кифли, банички, понички, за любимите на децата „слънчогледи“ и особено за моите най-любими малки кифлички с пълнеж от мармалад и орехи, които много отдавна изчезнаха. В дясно имаше отвор, през който ни подаваха бозата – наливаха я от два крана: сладка и резлива. Имаше и две миниатюрни масички, но кой ще ти сяда! Сладкарницата се наричаше „Физкултурник“, което си беше съвсем разбираемо, като се имат предвид стадионите наблизо, а и студентите в съседство.
През 80-те години на нейно място направиха сладкарница „Милина“ – беше част от верига за бързо хранене. Винаги пълна с ученици, студенти, минувачи. След „Милина“ известно време бе магазин за вносни сирена и салами с щанд за топли сандвичи, които се правеха от продуктите в него. Продаваха и пакетирана паста, сосове и др. В момента е магазин за алкохол и цигари.
Дълго време къщата бе в доста занемарен вид. Не зная на кого хрумна тази интересна идея, но откакто я изрисуваха, кръстовището грейна. Ако бяха сложили и по-точен часовник-термометър, цена нямаше да има.
…
…
следва продължение…
Използвани са фотоси от сайтовете „Стара София“, „Фотоархив Тодор Славчев“, БВА и личен архив.
…
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Дойде време, разхождайки се по „Графа“, да пресечем улица „Раковски“.
Преди повече от сто години от лявата страна, там където днес е „Раковски“ №151, семейство Серафимови изгражда своя кокетен двуетажен дом. Проектиран е през 1902 г. от арх. Петко Момчилов. През 20-те години на миналия век къщата е закупена за нуждите на Дома на изкуствата, който по-късно е прекръстен на Дом на изкуствата и печата. На долния етаж – малки зали за срещи и събрания, бюфет, а на горния – голям салон за концерти и сказки и стаи за канцеларии. Сградата е имала и двор с дървета, който е превърнат в ресторант-градина с малка тераса, водеща към вътрешните помещения и с отделен вход откъм улица Раковски.
От дясната страна на кръстовището се е намирала една от няколкото къщи, с които Рачо Петров се е сдобил в този район. Във фотос от 1934 г. освен Дома на изкуствата се вижда и високата сграда на отсрещния ъгъл, построена на мястото на едноетажната. Някъде тук се е намирал специализирания магазин за птици „Тлъстата кокошка“ на братя Петелови (дали името им е било истинско или прякор?)
Сградите просъществуват до 1944 година, когато са напълно разрушени от бомбардировките.
Новите днес са с номерация „Раковски“ №151 и 153. Ето ги на скицата.
В лявата бе кафе-сладкарница „Хавана“, а в дясната – аптека. До аптеката първо имаше книжарница, а после деликатесен магазин за месо и колбаси.
Но тук имаше и нещо особено важно за 60-те, 70-те, та даже до 90-те години на миналия век – обществени телефони. По онова време, когато частни телефони се „отпускаха“ страшно трудно, това бе изключително полезна и нужна услуга. След като се преместих, чаках от 1974-та до 1987 г. и то за дуплекс, въпреки че работех в телевизията и наистина имах нужда от телефон при ненормираното ни работно време. Така че телефонните кабини бяха необходимото допълнение към площад „Славейков“ – там се уреждаха срещи, от там се обаждаха, ако „очакваният“ закъснява, и непрекъснато имаше опашка.
.
Граф Игнатиев№15 –
тази сграда е построена през 1924-26 г. от Иван Евстатиев Гешов и съпругата му Мария за пансион за бедни студенти. Фасадата е в стил „модерн“ с триъгълен фронтон с картуш. Вътре освен спални помещения е имало столова и читалня. В така нареченият „Студентски дом“ е имало 100 легла за бедни студенти от провинцията, а издръжката се е покривала от наемите на магазините в партера. След смъртта Гешев неговите синове и дъщери продължават делото му. След национализацията предназначението на сградата било запазено, общежитието прекръстено „Н. Й. Вапцаров“, но постепенно помещенията започнали да се занемаряват. И все пак през тях са минали хиляди студенти.
Наемите от магазините отдолу явно вече не са отивали във финансирането на бедните студенти, а са си вливали в общинския или държавния бюджет. Предполагам, че механическа работилница „Двете близначета“ на Иван Колев, която се среща в телефонните указатели от 1947 и 1949 г, е съществувала още преди 9-ти, за да има и телефон на този адрес, но явно след национализацията е преустроена в магазин „Железария и бои“.
През 1949 в някоя от канцелариите се настанява и „Потребителна кооперация „Народен журналист“. В тази удобна за чиновниците сграда за сметка на студентите се разполага новосъздадения Комитет за наука, технически прогрес и висше образование, а заедно с него и редакциите на нароилите се списания, свързани с образованието: „Български език и литература“; „Математика“, „Начално образование“, „Проблеми на висшето образование“, „Професионално образование“, „ Семейство и училище“, „Стенографски преглед“.
Фотосът е от 70-те години, когато долу имаше железарски магазин. В по-ново време – след като се смениха няколко „бутика“, отново се появи книжарница, която няколко години бе затворена, а витрините й са изрисувани с графити. Днес отново е книжарница, този път на „Буктрейдинг“.
…
………за №16 и №18 съм писала по-горе, тъй като те са преди площад „Славейков“.
.
Граф Игнатиев№17 –
една с нищо не забележима сграда с плоска фасада. Не зная кога е строена, но явно е преди или по време на войната, защото през 1945 г. на този адрес се е помещавало архитектурното бюро на Босалов, което е просъществувало поне до края на 40-те. Арх. Стефан Босалов е известен с двете сгради на пл. Св. Неделя – Доходното здание на църквата „Св. Петка Стара“ (надстроено и загубило първоначалния си вид) и Библиотеката на Софийската митрополия (пострадала силно при бомбардировките и впоследствие разрушена). От 1947 г. до 1959 на този адрес е живял поетът Никола Фурнаджиев, който по-късно се премества на „Площад на свободата“ №3а.
Както на повечето сгради в района и тук е имало магазини, като „Нов Елеганс“ ателие за трикотаж на Христо Дишков (1949); месарски магазин (1952); ателие за поправка на писалки на ТПК „Свобода“ (1966) и др.
В моето детство рядко ме пращаха да пазарувам в месарницата, защото беше като в стария виц: „Преди 9-ти: над магазина табела „Бай Пешо“, влизаш вътре – свинско, телешко, луканки, суджуци. След 9-ти: табела „Месо и колбаси“, влизаш вътре – само бай Пешо.“
През 70-те години съединиха няколко магазина и направиха книжарница – въобще по онова време по „Графа“ имаше страшно много книжарници. Месарницата я преместиха отсреща до аптеката. Вече имаше повече разнообразие не само в месото, но и в саламите.
….
Граф Игнатиев №19 –
тази красива триетажна къща е на Пейнов, построена в 1909 г. по проект на арх. Анамо и арх. Бояджиев.
Партерните помещения са били предвидени за магазини. Така например през 40-те години там се е намирал бояджийския магазин на Начо Гайтанджиев „Малка печалба“.
През 50-те години долу имаше млекарницата, в която ме пращаха на пазар като дете. Щандът за сирена бе фронтално, а този за мляко в ляво до витрината. Трябваше да си носиш кастрон или буркан за киселото и бутилка или кана за прясното. Киселото го загребваха от един дълбок „леген“ с решетеста лъжица, та ако случайно има течност, да изтече и да не ти я таксуват. Когато имаше гъст каймак и аз молех да не го слагат, много ми се чудеха, а тези след мен се радваха. Прясното го преливаха от метален бидон в по-малки съдове и от там с фуния в бутилката на клиента. Никой не броеше масленост, нямаше смески, стабилизатори. И беше вкусно, истинско.
.
Граф Игнатиев№20 – не я откривам, даже в кадастралните схеми на НАГ, до които се добрах в интернет. На гугъл мап се появява залепена до Учителската каса или по-конкретно до кино „Култура“
.
Граф Игнатиев№21 –
е една доста безлична тясна четириетажна сграда, която вече е надстроена с още един етаж. Кога е построена и какво е имало там не зная.
На снимка от сайта „Аспиринъ“, където на преден план е съседното здание, на мястото на днешната скучна тясна кооперация се вижда едноетажна постройка. Снимката явно е правена по време на войната, тъй като прозорците са облепени с ленти, за да се запазят при бомбардировките.
.
През 20-те години на този адрес се е намирало обущарското ателие на Атанас Кишишев, който активно е рекламирал своите обувки, които „по лекота и елегантност надминават европейските“. На същия адрес през 30-те години се е намирала и спортната работилница „Ес-ка“, която правела отстъпки на организираните спортисти.
След 9-ти септември и настъпилите промени, частните магазини постепенно се оттеглят, за да отстъпят място на държавни кооперации. Там е имало: кафеен магазин „Арабче“ на Владимир Петков (1945); магазин „Винкел“ на Фина механика (1959); Златарска промишленост „Поръчки и изкупувания“ (1966).
Интересното за тази сграда е, че входът й не е до витрините, а е 4-5 метра по-навътре и до него се стига по тесен коридор, в който има и малки магазини, та даже и антиквариат.
…
На тази снимка от 70-те години се вижда калкана на №22 и част от самата къща, а отдолу са телефонните кабини.
Граф Игнатиев№22 –
сграда до сталинската кооперация, явно е строена преди войната, тъй като е на нивото на другите сгради, а не „хлътнала навътре“. Тя е тясна, четириетажна с овални балкони.
През 30-те години там е бил колониалният магазин (на дребно) „Боровец“ на Михаил Атанасов, а през 40-те се е намирал бояджийският магазин „Блага дума“ на Г. Мастеровъ.
…
Граф Игнатиев№23 –
на това място преди е имало две къщи, притежание на семейството на Георги Караиванов, юрист по образование, поет и писател, съмишленик и участник в литературния кръг „Стрелец“. През 1930 г. върху двата парцела е построена красивата четириетажна сграда с два входа на ъгъла с ул. „Луи Леже“.
През 40-те години в партера се е намира книговезницата и книжарницата на Д. С. Златев. В края на 50-те вече се появява „Химическо чистене“, а също и бюро на „Всестранни услуги“ с доста странната за онези времена дейност – покупко-продажба на недвижими имоти. И тъй като кварталът има нужда и от дрехи и обувки, откъм „Луи Леже“ имаше и ателиета за поръчка на обувки и на горно облекло – поръчки, а не поправки! – под гръмкото наименование „Шивашка ТПК Модшевкооп“.
Но това, с което софиянците от моето поколение помнят сградата, е магазинът за хранителни стоки. Входът бе на самия ъгъл. Доста време си беше най-обикновен гастроном, но в края на 70-те стана „показен“. Имаше няколко такива магазина в София. Тези „обекти“, съсредоточени предимно в центъра на града, бяха нещо като витрина на социалистическата държава и сякаш искаха да демонстрират колко добре си живеем. И докато онзи на ъгъла на „Раковски“ и „Стефан Караджа“ бе за плодове и зеленчуци, този беше хранителен. Сега вече не помня какви бяха храните, но пък какъв алкохол имаше! – марково уиски, истинска водка, английско пиво в кутии. Само пари да имаш, защото и цените бяха „показни“.
….
Граф Игнатиев№24 –
красива триетажна сграда с високи тавани, дълги балкони с метални парапети. През безистена в дясната част се влиза във вътрешен двор, където също има жилищни здания. Преди войната тук е била кантората на адвокатите Иван и Васил Байнови.
На този адрес през различните години са се помещавали: часовникарско ателие Никола Кузманов (1947); дружество „Полимекс“ (1949); д-во „Интернационал“ (1966); магазин за обувки (1968).
…
Граф Игнатиев№25 – това е адресът на църквата „Св. Седмочисленици“. За историята на църквата и градината около нея е писано много, затова засега ще ги прескоча.
…
Граф Игнатиев№26 –
двуетажна къща, отново с безистен, през който се влиза в двора. През 40-те години тук се е намирало Тракийското минно акционерно д-во, а отдолу – Колониален магазин „Боровец“ на Михаил Атанасов. През 50-те – книговезница Данаил Андреев, а също и рибарски магазин. Какво е имало в по-късните години не си спомням, а и не откривам никакви реклами, телефонни номера в указателите.
..
На „Графа“ има много непоследователни и пропуснати номера, вследствие на разрушения, сливания или разделяне на сгради, затова понякога става объркване и прескачане на цели квартали. Така че № 27 е две преки по-надолу. Много често се бърка, че ъгловата къща на „Цар Шишман“ се води към (Граф Игнатиев), но всъщност тя е с адрес ул. Цар Шишман № 43. Въпреки това не мога да я прескоча, защото там бе новият салон на прочутата механа „Лясковска среща“.
.
Граф Игнатиев№27 –
В миналото там е била къщата на сем. Василеви, в която е живял и големият български езиковед и етнограф проф. Стоян Романски. Не зная през коя година е построена кооперацията, но съдейки по стила й, явно е още през 30-те.
Предполагам, че още преди 9-ти там е имало заведение, защото през 40-те и 50-те години те не изникваха на празно място, а заемаха местата на старите, използвайки вече направените кухни и сервизни помещения. На този адрес през 50-те. е била шкембеджийница №43, а през 60-те пивница „Пирин“. След поредните размествания прочутата пивница „Дивите петли“, намирала се на „Граф Игнатиев“ 46, бива прехвърлена на №27, първоначално само в тази сграда, а в последствие преустройват и помещението в ъгловата сграда и го присъединяват. Двата салона се свързваха от общо входно фоайе, като на стената срещу входа висеше препариран глухар (може би наследство от старите „Петли“). Освен с нов салон ресторантът се сдобива и с ново име – механа „Лясковска среща“. Злите езици говореха, че бил наречен „лясковска“, тъй като тогавашния управител искал да се подмаже на члена на Политбюро лясковчанина Енчо Стайков[1]. Както в повечето нароили се „срещи“, и тук обслужването беше „битово“ – керамични чаши и чинии в стил троянска керамика.
През 90-те години бе направен опит именно старата част на механата да се възроди – тежкоатлетът Ноаир Нурикян нае салона и го нарече „Масис[2]“, но не му провървя. Рада Маринова разказва, че негов управител бил Оник Палабийкян, син на прочутия фотограф Гаро Палабийкян, чието ателие беше на „Раковски“ в близост до „Царя“.
.
Граф Игнатиев№28 –
триетажна сграда с еркер. Интересното в нея е, че над магазините има един нисък етаж, който явно е към тях. Над входа към двора има красив овален прозорец с решетка, за съжаление вече закрит с реклами. В двора има стара триетажна къща, която се води на същия номер.
И тук отдолу има магазинни помещения: кожухарски магазин на Иван Йонков (1949), „Бърза услуга“ – коминочистачи (1959); Бързи строителни услуги (1966), ТПК „А. С. Попов“ – поправка на радиоапарати (1966) и др.
.
Граф Игнатиев№29 –
пететажна кооперация с красиви балкони. Над входа й между климатиците се вижда паметна плоча на Г. М. Димитров, който е живял тук от 1931 до 1945 г.
В левия магазин беше поредното ТПК – този път с име „Бойка“ – за трикотаж, чорапи и ризи“. Там приемаха всякакви поръчки – от ризи до пердета, но най-ценното беше, че имаше и жена, която ловеше бримки – едно от най-нужните и трудни неща за работещата жена. В дясно се намираше РЕП-а т.е магазин на „Разпространение на печата“, откъдето си купувахме вестници и списания. В началото на 90-те в помещението се настани аптека. Когато веднъж влязах в нея, ме напуши смях – беше запазена цялата обстановка с дървените стелажи за вестници, рафтовете за по-стабилните издания и нищо типично за място, в което се продават лекарства.
А между „ловя бримки всякакви“ и РЕП-а, бе фото „Луна“ на прочутия фотограф Пенчо Балкански. Внукът му Камен си спомня, че е имало обширна приемна с паркет и после две помещения – вляво студиото, а в дясно лабораторията. Вътре великолепни черно-бели снимки по-голям формат на известни артисти и музиканти – сред тях чудесни портрети на Владимир Димитров-Майстора и на Шаляпин в ролята на Мефистофел, правен по време на гостуването му в България през 1934 г. А в моите юношески години на витрина бе Васко Арабаджиев с цигулката си. Като ученици си правехме снимки за ученическите карти и за дипломата. Струва ми се, че в детството ми са ме водили там и все още има фотоси с печата на фото „Луна“. Фотоателието бе непокътнато до 90-те години, жалко че не го запазиха – можеше да стане музей на фотографията.
На този фотос от 1975 г. се вижда част от фотоателие „Луна“.
.
Граф Игнатиев№30 – никъде не можах да намеря сведения има ли сграда на този номер. Не открих даже в кадастралните планове.
Според спомените на Вера Мечкарова на № 29 е била „къщата на богаташа Арсов, дошъл от Македония. Тя е ъглова в стил сецесион.“ Предполагам, че е имала предвид тази на №31, но и за нея информацията за собственика е абсолютно различна.
.
Граф Игнатиев№31 –
на ъгъла с „Мальовица“, чието старо име е „Самоковлиева“, е къщата строена около 1910 година от арх. Мицев за нуждите на семейството му. Тя е с богато оформена фасада с еркери, подпрозоречни пана, полукръгли фронтони. През 90-те години на ъгъла избиха врата, сложиха няколко стъпала и направиха магазин. Наемателите се сменяха, а през 2017 г. го нае Волен Сидеров и си направи галерия, след това напусна и се смениха цветарница, магазин за ядки, а сега за грамофонни плочи. Само развалиха хубавата фасада.
…
Граф Игнатиев№32 –
кооперацията е по-близо до „Раковски“. Ако се погледне от „Графа“, то №32 е залепен за №28. Сива широка сграда, доста занемарена, строена след съседните. Входът й явно е откъм двора, към който се минава през голяма желязна врата, тип решетка.
Тук преди много години е бил ресторант „Вкусното кебапче“ със собственик Стефан Йончев. След 1947 г. „Вкусното кебапче“ преминава през различни метаморфози: „Ресторант №34“ към Хоремаг (1949), шкембеджийница клон 50; + ресторант „Другарска среща“ (1952). Впоследствие шкембеджийницата се запазва, но ресторантът става „Вегетарианска храна“ (1959), а по-късно – ресторант/пивница „Септември“ (1966). Харесва ми, че в онези години хората още не са гледали с пренебрежение към хубавата дума пивница – там също се ядеше и пиеше, като в ресторантите, но има нещо неофициално, квартално, свободолюбиво.
А сега за прочутата шкембеджийница, в която всички ходехме – понякога ранна утрин с работниците, понякога по-късно – със ставащите след махмурлък, а понякога – просто когато ни се прияде вкусна шкембе чорба. И един смешен щрих – по време на избори или на по-патриотични празници като 9-ти септември, в единия ъгъл се правеше пропаганден кът с битови предмети като бъклици, пирографирани кутии и др. Не зная дали шкембеджийницата е имала име или е била просто обект на „Обществено хранене“, но през различните години различните компании са я наричали различно – едни са й викали Шкайса, а други – Мръсното, а трети – Леонардо да Винчи. Логиката на последното ми се губи, но на тях си им е харасвало. Шкембеджийницата просъществува в първоначалния си вид до края на 70-те или началото на 80-те години, когато й направиха ремонт и стана нещо като закусвалня, но с шкембе чорба.
Между ресторантите и шкембеджийницата на този адрес, които са с различни телефони, през 60-те успява да се намърда и цветарски магазин.
Вътре в двора има друга къща, която е реновирана и изглежда значително по-добре. Снимах я през съседния двор.
..
Граф Игнатиев№33 –
на другия ъгъл с малката улица „Мальовица“ е една от малкото запазени стари къщи в този район. Била е построена през 1922 г. от бащата на д-р Каназирски. Къщата е на два етажа, висок партер и тавански; с еркерна кръгла кула на ъгъла и дълги елегантни балкони.
Пак според Вера Мечкарова в средата на този ред е имало голям парцел с обширна градина, добре подредена, а в дъното двуетажна постройка – „Пансион за девици на сестрите Златоустови“. Държали са го две сестри учителки, завършили в Русия и затова пансионът е бил устроен по руски образец. До тях е била къщата на ген. Найденов, а на самия ъгъл домът на сем. Киркови.
През 50-те в долните помещения е имало картонажна кооперация ТПК „Единство“ (1952) и ресторант „Народна храна“ (1959). През 1966 се появи магазин „Зеленчуци, сокове и консерви“ с вход от към ъгъла. До него откъм „Графа“ имаше малък магазин, май книжарница.
Днес къщата е реставрирана и изглежда прекрасно. След като е била отчуждена, част от нея е върната на дъщерята на д-р Петър Каназирски – д-р Мария Каназирска, а останалата част тя постепенно изкупува. Д-р Каназирска разказва, че дядо й много е държал всичко, което притежава да е на кьоше. Затова купил това място на края на София. Долният етаж е бил с дюкяни, първият се е давал под наем, а на втория е живяло семейството. Реставрацията на дома на Каназирски продължава повече от 20 години – отвън и отвътре. Ех, ако повечето собственици имаха този вкус, но и тези възможности.
.
Граф Игнатиев№34-а, б –
Тази кооперация е доста по-близо до „Раковски“ срещу ул. Луи Леже. Четириетажна с балкони хлътнали навътре, а не издадени, както обикновено. Доскоро бе тъмносива, а сега е боядисана в зелено на по-светли и по-тъмни ивици, които очертават етажите.
През 30-те години тук е била книжарницата на Димитър Златев. През 40-те долу се е помещавала сладкарница „Изгрев“. Съдържател е бил амбициозният Цвятко Гемеджиев, който „приема поръчки за торти и кремове“ и уверява, че „те се изпълняват най-грижливо“ – поне така пише в рекламата му. До него е бил кожухарския магазин на Димитър Златев.
По време на бомбардировките от 10.01.1944 най-силно са пострадали третият и четвъртият етаж, но собствениците бързо са ги възстановили. Сградата се вижда в дъното на снимката и е доста трудна за разпознаване. Гледната точка на фотографа е от ъгъла на ул. „Стефан Караджа“ и „Луи Леже“ – в онези години улицата все още не е била преградена от двора на 6-то училище.
След войната традицията на книжарниците продължава, явно помещението е било едно, но са се променяли собствениците – книжарница „Нова книга“ на Никола Ив. Брусев бива заменена от „Тимбро“ на Георги Н. Ненчев (1945), а след национализацията – книжарница „Максим Горки“.
Според статия на Тони Николов във вътрешната къща е живял под наем младият философ Асен Игнатов, който през 70-те години бяга в Белгия и оставя жена си сама в София.
.
.
Тази снимка е правена от въздуха някъде около 1925 година. В ляво е къщата с №33, а след нея са еднофамилните къщи, които предстои да бъдат бутнати и на тяхно място да бъдат построени съпритежателски домове, кооперации и доходни здания. Къщата на инж. Момчилов вече е там, но паметникът на Патриарх Евтимий още го няма.
А ето ги днешните сгради от №35 до №41 на ул. „Граф Игнатиев“:
.
Граф Игнатиев№35 –
Това е най-лявата сграда на снимката по-горе, като входът й е под рекламата на Tattoo. Всъщност на този адрес има две – вх. А е кооперацията отпред, а вх. Б е отделна сграда вътре в двора. Триетажното здание с надстроен още един етаж в момента е боядисано в керемиденочервено. През тесен безистен се влиза в двора, където са входовете.
През 1945 тук е имала офис Популярна банка „Ротс“, крепитно кооп. сдружение. На този адрес в телефонния указател от 1949 г. има записан Колониален магазин №53 на обединение Хоремаг, през 1966 той бива преименуван на по-простото „Бакалия“, а до него са били „Електрически материали“.
В по-ново време в безистена имаше будка за цигари, а по-късно и за кафе. Днес забележителност е ателието за tattoo и особено неговият собственик, който вечно е отпред – с дълга сплъстена коса, целият в татуировки и пиърсинг.
Целият партерен етаж е зает от магазини, които непрекъснато променят наемателите си.
.
Граф Игнатиев№36 –
тясната пететажна кооперация е залепена за калкана на №34. Преди войната там е имало фамилни къщи и кооперации, някои от които са били силно пострадали по време на бомбардировките и по-късно са разрушени. Тази и съседните сгради чак до ул. Шишман са по-навътре на тротоара, което ме кара да мисля, че са строени през 50-те години, когато е имало идея улицата да се разшири, за да се изравни с площад „Славейков“. Предполагам, че са си правили сметка да бутат сградите от тази страна. Какво ли ги е спряло?!
Според телефонните указатели на този адрес е имало магазин за производство на рамки на Борис Тодоров (1949, 1952). През 1959 г. тук се настанява и „Педагогическата стая“ на Ленински районен народен съвет. Повечето хора вече не знаят какво е това и слава богу. В Педагогическата стая привикваха провинилите се ученици и техните родители. Най-лесното наказание беше намаляване на поведението или, ако и учителите са ти вдигнали мерника, преместване в друго училище. Но в Педагогическата стая чиновници избиваха комплексите си или разчистваха сметки като изпращаха неблагонадеждните в Трудово-изправително училище, а понякога (особено през 50-те) страдаха и родителите – не напразно една от заръките, които родителите даваха на непълнолетните си наследници бе „няма да говориш никъде това, което си чул в къщи!“. Не зная до коя година е просъществувала педагогическата стая, но в края на 60-те долу имаше нещо много по-красиво – цветарски магазин.
Точно до калкана през 60-те и 70-те години беше тясното заведение, наричащо се „Ракета“. Малка сладкарничка с три маси, в която се пушеше, споменът ми за нея е задимен. Там се продаваха толумби, баклава, саралия, кадаиф – неща, които ги нямаше в съседната „Преспа“. До сладкарницата имаше оказионен магазин, а до него – часовникарски, който може би е бил в съседната кооперация.
Днес сградата е боядисана в розово, а балконите са в по-тъмен нюанс. Отдолу има фризьорски салон и едно от най-известните чейнч бюра, пред което винаги има опашка.
..
Граф Игнатиев№37 –
четириетажната жилищна кооперация с големи прозорци в близост до „Попа“ е облицована с плочи. Входът й също е откъм двора, но е затворен със зелена метална врата, разбира се, порядъчно изрисуване със спрейове. Единственото забележително за нея е, че през 40-те години там е живял оперният певец баритонът Ив. Хр. Попов. Отдолу на сградата също има магазини с непрекъснато сменящи се наематели. През 60-те и 70-те години някъде там имаше малка сладкарничка с боза, но вече не мога да се ориентирам в коя точно сграда беше.
.
На тази снимка се виждат сградите между ул. „Шести септември“ и ул. „Преспа“ т.е. номерата между 38 и 44 според днешната номерация. Най-вдясно се е намирала прочутата пивница „Спас“, а на другия ъгъл – къщата където в началото на 20-ти век е живял Кирил Христов. След войната тези къщи ще бъдат разрушени.
.
Граф Игнатиев№38 –
за повечето софиянци тази сграда, строена в началото на 60-те, е известна като сладкарница „Преспа“.
Но на това място се е намирала прочутата пивница „Спасъ“, в края на 30-те години – сборище на артистичната бохема. Там ежедневно са „правили маса“ Ламар и Мицо Андонов и в някой момент с изключително майсторство са запявали народни песни. Присядали са при тях и Николай Марангозов, и Никола Вапцаров, и Борис Ангелушев. Масите са били само десетина и незаслани с покривки, но пък виното е било хубаво – ветренско. В края на 50-те години смътно си спомням някаква кръчма с вход на самия ъгъл, но защо ли в спомена ми е останало името „Тарас Булба“? Предполагам, че след забраната на частната собственост са национализирали кръчмата на Спас и са я наименували с нещо „по-руско“.
Сладкарница „Преспа“. Освен да пие кафе или да си хапне торта, тук човек можеше да си купи и мляко – през 60-те години в стъклени бутилки и буркани, а през 70-те – в полиетиленови пликчета и кофички като днешните. „Преспа“ работеше до към края на 90-те, но през последните години част от салона й бе предоставен на „едноръките бандите“. От близките училища най-редовно бягаха ученици, за да играят на ротативките или на други машини без печалба. Накрая премахнаха „хазарта“, а заедно с него и сладкарницата. Днес отново има заведения „на крак“.
.
Граф Игнатиев№39 –
тази сграда, малко преди ъгъла с бул. „Васил Левски“ е с висок партерен етаж с магазини. Винаги са ми правили впечатление дългите балкони над магазините, които опасват цялата фасада. Предполагам, че първоначално сградата е била предвидена за двуетажна, а впоследствие са додадени още два етажа, тъй като височината на първите два и на вторите два е различна. Но явно това надстрояване е било още преди много години, защото през 60-те вече изглеждаше по същия начин. Точно там бе прочутия ресторант „Троян“, известен със своите кебапчета и дреболии на скара, но и с неподправената си кръчмарска атмосфера. Навремето там се събираха писатели, архитекти, художници – в определени дни на седмицата там сядаше компанията на Стефан Савов, Христо Коев, Симеон Пиронков, Тодор Панайотов, Богдан Томалевски… Калин Донков разказва, че там се е и пеело: „Репертоарът не беше особено богат, едни и същи песни: патриотични, стари градски, народни непременно от Родопите, нещо от Македония. Понякога дори събираха масите, друг път се надпяваха – амбициозно, някак ожесточено. Ставаха и мъже от съседни маси, идваха си със стола и се присъединяваха…“.
Подобна беше и атмосферата в съседния ресторант „Стадион“ (но без песните) и затова ще опиша тази ъглова кооперация тук.
.
Граф Игнатиев №41 –
Преди на това място е имало няколко ниски здания, в едно от които се е помещавала сладкарница „Базел“ с раирани тенти над масите по тротоара и с ротативки вътре. Казват, че печалбите от ротативните хазартни машини отиват за подпомагане на инвалидите от войните и се контролират от тях, но това не е пречело да съпругите на пишман хазартаджиите да ги пустосват и проклинат. На самия ъгъл е била къщата на юриста Киров, женен за богатата дъщеря на Никола Дишков, собственик на „Дишков базар“ на ул. „Леге“.
Днес на тяхно място се извисява „Съпритежателски домъ Графъ Игнатиевъ 1932“ – така пише на фасадата на тази кооперативна жилищна сграда, строена по проект на арх. Васильов и арх. Д. Цолов. А на скосения й ъгъл бди каменен орел, леко разперил крила. Учудващо плановете са запазени и днес са качени в сайта „Стара София“ – от там научих, че кооперацията има „4 апарт. от 3 стаи с вестибюл; 4 апарт. от 4 стаи; 4 апарт. от 5 стаи; 9 магазини“. През 40-те и началото на 50 години в тях са се помещавали лекарският кабинет на д-р Аспарух Панов; архитектурното бюро на Борис Д. Капитанов, магазинът на ТПК Фина механика за ремонт на писалки – „Олимпия“.
Кога тези магазини са били съединени и е направен ресторант „Стадион“ не намерих, но той фигурира в телефонните указатели като „Ресторант 21“ през 1949 до 1952 г., а през 1952 г. – като ресторант „Млада гвардия“. Първоначално прозорците са били на нивото малко над масите, но по-късно ремонтираха и направиха големи витрини, които да вкарват повече светлина в помещението. Да се намери свободна маса беше доста трудно и затова всеки сядаше там, където му „разпоредят“.
Днес помещенията отново са преградени и отново са запълнени с един куп магазини. Но всички жалят за легендарния ресторант „Стадион“. И има защо. В него сядаха политици – бивши, настоящи и бъдещи, адвокати и поети, спортисти и кинорежисьори. Някои живееха в махалата, а други идваха отдалеч за хубавата бира и добрата компания.
….
Но да се върнем отново при градинката на „Св. Седмочисленици“.
През първата половина на века пресечката между „6-ти септември“ и „Преспа“ била разделена на два парцела, чиито сгради могат да се видят на някои стари фотографии. На ъгъла била зарзаватчийницата на бай Илия, а на съседния доста обширен парцел собственикът Христо Петров, кореняк софиянец, построил две къщи – една за себе си, а другата за сина си Петър, известен с прякора Имаретски.
..
Ето я улицата през 70-те години, макар и от друга гледна точка. Паветата и тогава са били криви, но поне дърветата бяха много и то добре поддържани – нямаше наранявания, сечене и унищожително подкастряне; короните се оформяха, а за здравето на дърветата се следеше.
…
Граф Игнатиев№40 –
е голямата кооперацията с три входа, като единият е към „6-ти септември“.
Преди войната на нейно място е имало двуетажна къща, в която е бил Колониалният магазин на Йордан Илиев.
Но аз я помня по начина, който изглежда днес. От края на 50-те години там беше голямата книжарница „Български художник“, където продаваха бои, четки, печатарски мастила, кадастрони и всякакви неща за художниците. Тя остана там поне до края на 60-те, докато не я преместиха на ъгъла на „Графа“ и днешната „Дякон Игнатий“. От другата страна на входа беше шивашкото ТПК „Модшевкооп“. След преместването на магазина на художниците, на ъгъла се настани шивачница с гръмкото име „Моден център“ – там човек можеше да си поръча дреха по каталог, но му правеха проби, за да е подходяща за фигурата му. Не съм сигурна дали до някой момент не съществуваха успоредно и двете шивашки ателиета – едно за мъжко, другото за дамско облекло.
Днес там има аптека от веригата „Ремедиум“.
..
Граф Игнатиев№42 –
на ъгъла на малката улица „Преспа“ е била известната кръчма „Славия“, която просъществува някъде до 70-те години, а после там се настани съвсем различно заведение със съвсем различна публика – сладкарница „Ну, погоди“. Боза, лимонада, пасти с много крем, полуразтопен сладолед, блудкаво кафе за майките, лепкавите стъкла на масите, дъвки по пода и нацапани седалки – това бе тя в очите на възрастните. Но пък за децата бе – любима.
.
Граф Игнатиев от №43 до № 51 се намират след бул. „Васил Левски“ и затова за тях ще разказвам по-нататък.
.
Граф Игнатиев №44 –
на срещуположния ъгъл на „Графа“ и „Преспа“ съвсем логично имаше детската млечна кухня и магазин за хляб. Малко преди обяд там се струпваха майки с колички, които вземаха храна за вкъщи. За кратко и аз го правех, но бързо се отказах.
Преди на това място се е намирала сладкарница „Шанхай“, но това е било още в предишното здание. През 60-те години долу имаше и „електрическо бюро за услуги“ – предполагам това означава, че е бюро, което предоставя услуги, свързани с електричество т.е. с ел мрежата, ама кой знае.
Ето я кооперацията през 2015 година. В партерните помещения днес има един куп магазини и павилиончета, които непрекъснато се сменят. Пицарията и книжарница „Сиела“ са сравнително отскоро. Единствено непроменен остана антикварят, който изнася книги си на улицата – първоначално имаше щанд, но сега ги разполага направо върху остатака от основите на някаква отдавна съборена будка до калкана на съседната сграда.
.
Продължавам с четните номера до пл. Патриарх Евтимий, за да не разкъсвам разказа и да тичам ту нагоре, ту надолу по „Графа“.
Това е детайл от самолетна снимка с официална датировка 1926 г. Но ме смущава присъствието на паметника (долу ляво), който би трябвало да е на Патриах Евтимий, а той е открит тържествено през 1939 г. Същото се отнася и за църковния дом, който е строен през 1933-та на №50. Така че си оставам със съмненията. На тази снимка се виждат точно тази отсечка на „Графа“, за която ще става дума по-долу. Най-горе вдясно са: №46, след това ъгловата с адрес „Шишман“ 45, а после №48 и 50 – те все още съществуват. На мястото с двора сега е голяма кооперация (№52-54).
.
Граф Игнатиев №46 –
къщата на Спиро Илиев, сторена някъде към 1910-1912 г. Вера Мечкарова пише, че това е имот на братята Мойсеви, преселници от Македония – Илия и Спиро, които имали бакалница, и Спас, притежател на известната фурна „При Спасъ“. Всичките братя са живеели там, и даже е имало място за наематели. Моите сведения са от предложенията за паметници на културата и може би те са написали името грешно, съчетавайки имената на двамата братя или използвайки това на някой наследник.
Дълги години отдолу имаше мекичарница и в голямото междучасие тук притичваха учениците от 7-мо и 8-мо училище, та даже и от Художествената гимназия. Тази снимка е от края на 70-те години и още тогава си личи, че никой не се грижи за къщата. Днес сградата е полуразрушена, но явно не могат да я срутят бързо, защото е паметник на културата, та са я оставили на самосриване.
.
Къщата на югоизточния ъгъл на „Графа“ и „Шишман“, строена около 1910 г., е на два етажа с мансарда и партерен етаж за магазини. Принадлежала е на румънския преселник Йонеску. На ъгъла беше рибарски магазин, после месарски – и до днес. Адресът се води към ул. Шишман №45, но я включвам тук, защото е в ансамбъл с околните. Ето я, заснета от градинката на Седмочисленици през 60-те или 70-те години.
.
Граф Игнатиев №48 –
това е къщата на проф. Стефанов, построена в 1925 г., двуетажна с магазини. Фасадата е с еркери и балкони. През 60-те и 70-те долу имаше магазин за музикални инструменти и друг за дамски облекла.
.
Граф Игнатиев №50 –
тук се е намирала къщата на Петра Злачева. Още през 1914-15 година настоятелството на „Св. Седмочисленици“ я откупува, за да издигне на нейно място църковен дом. Целта е той да носи доходи, тъй като църквата се е самоиздържала. Строежът започва през септември 1933 г. и е завършен през 1935 г. наемите от апартаментите и магазините спомагат дълга, направен за строежа, да бъде бързо изплатен – зданието наистина е доходно.
Първият етаж е нисък и на него в края на 40-те се нанася Първа зъболекарска поликлиника. А от 1966 до края на 90-те години там бе физиотерапията на поликлиниката ни (2-ра на ул. „Хан Крум“). На втория етаж има три балкона със засводени тесни двукрили врати. На третия и четвъртия етаж има само по един балкон и то съвсем обикновен. Сигурно на някой от тези етажи през 1966 г. е бил настанен Ансамбълът на радиото и телевизия, а по-късно и ансамбълът за масови песни (даже не помня, че имаше такъв).
Фотосът е от края на 30-те години.
..
Граф Игнатиев №52 и №54 –
днес това е широката кооперация, строена явно през 50-те години. В началото на века на №54 са се намирали домовете сем. Бояджиеви, преселници от Македония, и на наследниците на сем. Юрданович – пет дъщери и двама сина, всичките неженени с изключение на най-малкия син, архитект. А по-късно на №52 построява втория си дом си арх. Фингов, който явно е закупил част от мястото на Юрданович.
По време на войната тази част на „Граф Игнатиев“ е била под прицела на американските пилоти, тъй като в съседство се е помещавала Германската легация. За щастие основната сграда, т.е. дома на инж. Момчилов не е пострадал, но е било засегнато новото крило и няколкото къщи в съседство (на снимката е Германската легация).
Една от тях, именно на №52, е била малката фамилна къща на арх. Фингов, в която той се пренася след като му се налага да продаде дома си на „Сан Стефано“. По време на януарските бомбардировки през 1944 г. Фингов със съпругата си търсят убежище в близко скривалище, но над тях се срутва цялата сграда и те загиват. Това не се е случило на №52, а някъде наоколо. Иронията е, че къщата оцелява и дълги години в нея са заселени наематели към Софжилфонд.
Днес тя е изоставена и се руши. Никой от живеещите наоколо не помни чия е била. За да я види човек, трябва да мине между двете сгради и да погледне през оградата.
.
На тази скица личи разположението на кооперацията, построена върху наследствените места на Фингови (№52) и Бояджиеви (№54). Зад нея се вижда и самата къща на арх. Фингов.
През 70-те и 80-те, та даже и началото на 90-те години в едно от партерните помещения на жилищната кооперация № 52-54 имаше голям магазин за ремонт на обувки, който се наричаше „Саламандър“. Днес долу има аптека „Ремедиум“ и кафе сладкарница.
. .
Е, стигнахме до площада, свърващ „Граф Игнатиев“ с „Васил Левски“ и „Патриарх Евтимий“.
Използвани са фотоси от сайт „Стара София“, Бълагрски визуален архив, „Изгубена България“, „Справочник за паметниците на културата“ – от сайта на НИНКН, фотос на Антоан Божинов и личен архив. Моля, ако някой не е съгласен, че използвана негова снимка, да ми се обади – ще я премахна веднага.
.
.
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
[2] Масис е старото арменско име на планината Арарат. Така се е наричало и едно арменско илюстровано списание за литература и изкуство, излизало през 30-те години в София.
Блогът на Павлина Д. 