Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for май, 2014

Ето затова харесвам „мързеливите, гадните, егоистични“ гърци – те гласуват със сърцата си, а не с тумбаците си. При победителите от „Сириза“ според неокончателните резултати: 155 432 гласа са за човека, свалил от Акропола свастиката по време на германската окупация, днес на възраст 90+,  Манолис Глезос. А на второ място е българската емигрантка Костадина Кунева, опълчила се срещу унижението и насилието от страна на мафията. Те не са купували гласове, не са предлагали кебапчета и бири…
В някакъв град в Пелопонес, където има емигранти, кмет на общината е станал сириец. И той наистина ще се справя с проблемите, а няма да ги създава.
Да – гърците гласуват със сърцата си за символи. Някой може да каже: каква полза в Европарламента от един деветдесетгодишен старец и една чистачка? Ползата е огромна – в този дясно ориентиран парламент с крайни партии какъв по-голям символ доайенът на държавата, създала демокрацията, да е човек, свалял свастики. Че там седи жена, която искрено защитава унижените и оскърбените. Какъв по-голям символ от това справедливостта да седи по банките на Европарламента, а не да е изгонена отвън.

Ето затова харесвам "мързеливите, гадните, егоистични" гърци - те гласуват със сърцата си, а не с тумбаците си. При победителите от "Сириза" 155 432 гласа са за човека, свалил от Акропола свастиката по време на германската окупация, днес на възраст 90+ - Манолис Глезос. А на второ място е българската емигрантка  Костадина Кунева, опълчила се срещу унижението и насилието от страна на мафията. Те не са купували гласове, не са предлагали кебапчета и бири...<br /><br /><br /> В някакъв квартал на Атина, където има емигранти, кмет на общината е станал сириец. И той наистина ще се справя с проблемите, а няма да ги създава.<br /><br /><br /> Ама май наистина гърците са измислили демокрацията!

Ама май наистина гърците са измислили демокрацията!

Advertisements

Read Full Post »

Дали Хотелът на Димо е първият хотел във Варвара не зная. Но той съществува още от времето, когато селото нямаше ни църква, ни кметство. Преди години във Варвара летуваха предимно студенти от Художествената академия, аниматори, артисти – спяха в квартири и бунгала и малцина имаха честта да се доберат до няколкото стаи на Хотела. След това българи, живеещи у нас и по света закупиха парцели и започнаха да строят. Но с вкус и мярка. Даже неколцина от тях станаха инициатори за строежа на църква. Събираха средства, организираха благотворителни концерти, мъкнеха камъни, изработваха витражи, рисуваха стенописи и икони… Варварчани взеха присърце тази инициатива и днес църквата вече краси центъра.

Селото също се разрасна, бутнаха съборетините, построиха кметство. Чисто и спретнато е, има магазинчета, заведения… Но най-важното – не е презастроено и зеленината е навсякъде.

Но думата ми беше за Хотела на Димо. И той растеше – всяка година се появяваше по нещо ново. Нови стаи, нови разширения на ресторанта, ново обзавеждане. Но едно нещо не се промени – атмосферата. Влизайки там, ти не си „клиентела“, ти си гост, приятел, сътрапезник.

Ако влезнете в самия хотел, първото нещо, което грабва погледа, е библиотеката. По стените на стълбището се вият полици с най-разнообразни книги – от тежка класика, през философски трактати, съвременна поезия и проза, та се стигне до фентъзи, кримки и трилъри. Каквото ти душа иска.

Книгите са си на Димо, но и летуващите приятели оставят по нещо. Бас държа, че някои си и вземат, но утехата е – все пак отива в четящи хора.

Стаите нямат номерация, а рисунки по вратите – риба, рапан, мида. Гледката от моя балкон на последния етаж беше невероятна – сутрин виждаш как слънцето изгрява, а вечер – обагреното с червено небе на залеза.

Отляво море, отдясно Странджа, а лястовиците пикират и чуруликат. Можеш да чуеш и тракането на клюна на щъркела, и бухането на кукувицата, и гракането на гларусите. Само ти трябва да се излегнеш на стола и да отвориш очи и уши. И душа.

Освен с книги в хотела е пълно и с картини. Струва ми се, че всеки художник, минал през Варвара, е оставил по нещо свое. Разнообразни, разностилни, разнородни, но обединени те съставят една неповторима атмосфера.

Всъщност всичко в Хотела е премислено и създадено да носи удобство и радост. И тежките дървени маси и пейки, постлани с тъкани черги, и вратата, изработена от изхвърлени от морето клони,

и колелото от каруца, което вече е полилей,

и кошовете-лампи, и…, и…, и…

За кухнята няма да ви говоря. Вкусно! Просто вкусно! Ядат ви се домашни мекици със странджански мед за закуска? Готвено за обяд? Риба – пържена, пушена, панирана, маринована? Домашно вино или ракия? Или узо и уиски? Бира – мъжете знаят защо, но и жените също – имаше пилзен. Пожелайте си и заповядайте.

За спортуващите също има по нещо – долу е фитнесът, а най-новото, което Димо е направил със свои средства, е игрището срещу хотела – с малки вратички за футбол или с мрежа за тенис (а може би и волейбол?).

Още много неща могат да се разкажат, а се получи по-дълго отколкото го мислех.

Едва ли Димо се нуждае от реклама, но добра дума никога не е излишна.

А Варвара? Варвара все още е зелена и гостоприемна, морето е все още чисто и ни чака.

На добър час!

P.S. Хей, да не помислите, че всичко е идеално. Винаги има капка катран, но това е друга тема. Хубавото преобладава. Ех, защо на повече места не е така!

Read Full Post »

Обичам да пътувам с влак. Даже и на кратки разстояния, но когато става дума за по-далеч всякакви колебания отпадат.

По празниците решихме да ходим до Варвара и отрано си ангажирах купе. Оказа се, че вече има нови спални вагони – светли купета, чисти тоалетни, любезни шафнери. Абе да не повярваш, че си си у нас.

Но…

Цялата тази „европа“ свърши до гара Бургас.

гара Бургас, 1 май, 2014

Влакът пристигна в слънчевата ранна утрин и по стар навик решихме да си оставим багажа и да се помотаем из града. Не се получи – гардеробът работи от 9 часа т.е. час и 45 минути след пристигането на влака. Добре. За да не губим време, първо ще си заверим билетите. Пак не става – огромна опашка с такива като нас, които минават транзит през града и сега дремят върху саковете си. Работи само едно гише с нацупена касиерка в стил „не ме учете как да си върша работа, аз го правя бавно и тъпо“.

Ясно – и билетите ще почакат. Потътрихме саковете през несъбудения Бургас и седнахме да пием блудкаво кафе. Дочакахме гардеробиерката, дочакахме и намаляването на опашката, заверихме билетите.

Разбира се, можехме всичко това да свършим, когато се прибираме с нощния влак в 22:00. Ама… Работното време на касата за заверка на билетите е до 18:30, но спира да работи „с клиенти“ в 18:00. Т.е. жертваш си четири-пет часа от почивката и идваш по-рано. Но… микробусът от Ахтопол пристига някъде по това време и шансът да закъснее е силно възможен. Голяма работа – седиш и се тресеш, молиш се да няма задръстване и се ругаеш, че не си тръгнал поне още два-три часа по-рано. Нищо, че не знаеш къде и какво ще правиш на гарата, в чиято чакалня има само четири пейки J.

Но недомислията не свършват до тук – гардеробът затваря в 21:00 т.е. час преди това, а в нашия случай в девет без десет лелката даже се беше стегнала да затваря. Когато я попитах ние последни ли сме, ми отговори „а, другите сигурно са се запили, та…“.

Явно градоначалниците на прекрасния Бургас са решили да го превърнат в град, през който само се преминава транзит – без да спреш, без да се порадваш на морската градина, без да влезнеш в кафенета, ресторанти, закусвални, без да си купиш моряшка фанелка даже. Напук на всички усилия да ни спрат, ние все пак постигнахме своето – разходихме се и се радвахме на свежия въздух, на синьото море и даже на слънцето.

А за почивката си във Варвара извън сезона, за морето, за хотела на Димо, за буйната зеленина ще разкажа по-късно.

Сега си доспивам.

Read Full Post »