Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for ноември, 2017

Така се започна. В началото се учех – ходех да гледам по студията, апаратните, монтажните… А колежките ми си стояха в стаята и много внимателно следяха кой ми се обажда. Аз познавах доста от операторите в телевизията – тези, с които сеЙордан Йорданов бях запознала във ВГИК – и често някой от тях минаваше да ме викне да пием кафе или да поговорим. Първо мина Риц и те решиха „тоя е!“, да ама на следващия Христо Вълев-Рицден мина Тотето – „тоя е!“, на третия – Данчо… и настана смут. След като дълго се чудеха, накрая ме „прикрепиха“ към Васко Графа, режисьор току-що завършил в Чехия и разпределен в телевизията. Много се смеехме, защото аз не спестявах техните терзания и разказвах на „потърпевшите“.

Как се работеше тогава? В понеделник редакторите правеха летучка, на която се задаваше въпросът „кой какво иска да снима и до каква степен е готов“. Ако идеята се одобреше, сценарният план отиваше при режисьорите, те решаваха какъв ще е снимачният период. Актуалните предавания бяха с предимство, а аз това исках. После снимки, проявяване на лентата, монтаж (когато има свободен), мишунг, ОТК с програмен наблюдател и до ден-два излъчване.

Снимаше се предимно на 16 мм черно-бяло. Цветната лента беше запазена за Аспарух Язаджиев-ПухТодор Живков и компания. Имаше два вида оператори – проверените, които снимаха отговорните събития и другари; и можещите да снимат, за които всички драпахме – ХристоВенко Каблешков Тотев-Тотето, Христо Вълев-Риц, Иван Кривошиев, Аспарух Язанджиев-Пух, Христо Обрешков, Данчо Йорданов, Георги Ангелов-Юри… те работеха и следваха задочно в Москва и още незавършили някои от тях се изтеглиха в „голямото кино“. Ала се появиха нови, с които се работеше чудесно.

Трудното беше не снимането и монтирането, а ОТК-то. Това би трябвало да е технически преглед, където да се прецени годността за излъчване – изравняване на лентата, лепенки, изчистване от маркери и т.н. Но там седяха и програмните наблюдатели – на практика това бяха цензурите, макар че такава дума не съществуваше. Те можеха да спрат предаване, независимо че главният редактор го е одобрил. В началото нямаше проблеми, все пак се знаеше Иван Славков чий зет е, но с годините настъпи стагнация и все повече и повече филми и предавания се спираха, изрязваха със или без знанието на авторите. Имам няколко такива случаи, но за тях по-късно.

Не помня кое беше първото ми предаване – или за писателите фронтоваци, или за тогавашния преглед за театър и драма. Колежките ми държаха здраво литературата и художниците, имаше огромна редакция „Кино“, така че аз или трябваше да се насоча към история, или да помагам за театъра. Нямах претенции – всичко ми беше интересно.

Има-няма месец и половина след моето постъпване и за празника на телевизията обявиха новите преобразования и назначения на главни редактори. „Публицистика“ стана „Съвременник“ с гл. ред. Димитър Езекиев, Учебна редакция стана „Кръгозор“ с гл. ред. Шейтанов, Динко Маджаров оглави „Лъч“, Марко Семов – „Идеологическа“, а редакция „Култура“ и редакция „Кино“ се сливаха в „Литература, Изкуство, Кино“ т.е. ЛИК, а по-късно когато „Кино“-то отново се отдели и се обедини с дублажите, си запазихме абревиатурата и се преименувахме на „Литература, Изкуство, Култура“. Главен редактор стана Георги Стойчев, който дотогава бе работил в „Публицистика“ и беше изпъкнал като блестящ журналист в рубриката, излъчвана на живо – „Гражданска трибуна“. Дадоха му срок да ни вкара в пътя и интересното започна.

 

следва продължение…

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Advertisements

Read Full Post »

 

sgrada_4

Понякога много ме сърбят ръцете да пиша за телевизията и за всички хубави и трудни, смешни и тъжни моменти, за приятелства и предателства, за злоба и завист, за солидарност и колегиалност. Имаше от всичко.

Зная, че може би не трябва да го правя, защото ще бъда субективна, а не бива. Но сега ще разкажа за толкова отдавна, че хората, които ме приеха там, вече ги няма. Въпреки всички трудности, им благодаря.

Отидох да работя в телевизията, която тогава се наричаше БТ, а сега БНТ, още ненавършила 25 години. Бъдещите ми колеги току-що се бяха нанесли в новата сграда и все още течаха промени – не само сградни, но и административни.

Започнах в „Култура“ с шестмесечен изпитателен срок. На 20 март се явих на етажа, нямаше главен редактор и влязох при редакторите. В стаята имаше пет бюра. Там заварих една току-що назначена учителка по руски, снаха на виден генерал от Югозападна България – тя щеше да снима предавания за съветската литература и вече няколко месеца се готвеше и обмисляше какви. Една съпруга на „наш другар“, мисля, че също бивша учителка без висше образование, така нареченото „заварено положение“ от времето, когато в идеологическите заведения не образованието е било важно – така и не разбрах с какво се занимаваше, но не спираше да говори. Една мила жена, назначена защото сестра й беше любовница и майка на син на „другар“ от ЦК на БКП, който май бе и шеф на МВР – тя снимаше за художници. Една комсомолка, която сутрин вадеше куп папки и се скриваше зад тях (по-късно разбрах, че това са отчетни доклади и протоколи от събрания), която трябваше да прави предавания за чужда литература – явно съветската минаваше за своя – след година или две най-накрая засне едно. Една симпатична млада съпруга на  преподавател от Софийския университет, която почти не виждах, защото си гледаше детето – тя обхващаше българската литература. И една театроведка, която беше единственият смислен човек в стаята, през периодите без главен редактор изпълняваше длъжността и.д., в този момент също. Така че тя седеше в кабинета, а аз – на нейното бюро, но за кратко. След като ме огледаха, моите бъдещи колежки ме накараха да застана в центъра на стаята, за да ме чуват всички, и да си кажа биографията. Отказах, опитвайки се да бъда любезна, и отидох да се запозная със съседната стая. Доколкото си спомням, събрах сили да се върна обратно след ден-два. Повече не ме разпитваха, но слухтяха около мен – то каква ли друга работа имаха.

А в съседната двойна стая бяха режисьорите, асистентите им, директорите наМагда Каменова продукция, организаторите – въобще бая народ. Магда Каменова, Любен Морчев, Велко ЙордановПавел Павлов, Велко Йорданов, Нина Мирчева, Златка Тодорова, Митко Караджов, Илчо Лунгов… сигурно забравям някого. По онова време екипите бяха към редакциите и се бяха специализирали. С тези хора работих с удоволствие дълги години и когато направиха така наречените творчески колективи, гледах отново да съм с тях.

Влязох в стаята им, казах си името, те не ме разпитваха коя съм-каква съм, а ме попитаха разгледала ли съм вече телевизията. Отговорих с „не“ и Златка ме пое, за да ме разведе. Обиколихме всичко. Започнахме от лабораториите, минахме през студията, през монтажните, залите за трикови снимки, за мишунг, за ОТК… Някъде още в началото на пътя Златка разбра, че зная за какво става дума, признах си краткото следване на операторство и това ми спести дежурните номера, които погаждаха на новаците. Мисля, че бях единственият редактор на етажа, поне на първо време, който знаеше какво е сенситометрия, какво е варио, какво е мишпулт и най-важното – къде не трябва да пипам.

Това с „пипането“ ме подсеща една история. Бях страшно любопитна, особено за мишунг с Митко Герджиковапаратура, която не бях докосвала преди, и на първия ми мишунг започнах да разпитвам. Случих се с една от доайенките. Тя търпеливо ми обясняваше кое за какво служи, но започна със своето първо стъпване в апаратна. Било в далечните години, когато все още са работели на живо от телевизионната кула в Лозенец. Течал ефир и обучаващият й показвал кое какво е. В един момент тя видяла някакъв бутон и попитала „А това?“ – „Ако го натиснеш, ще спреш излъчването“ – казал колегата. „Ха-ха“ – изсмяла се тя, убедена, че започват дежурните шеги за зайци. И го натиснала. Само че не било шега – излъчването спряло. Бързо пуснали надписа „Повредата не е във вашия телевизор“. Чудя се как не са я изгонили. А на нашия мишпулт бутонът беше червен и от тази зала нямаше пряко излъчване. Но урока си запомних.

 

следва продължение

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »