Когато работех в телевизията – цензурираните предавания (част 2)

…

Явно нещата в телевизията вече се променяха и то не към добро. Но аз не мирясвах. След известно време в рубриката „Библиотека ЛИК“ снимах Йордан Василев, който тогава пишеше за Иван Хаджийски – след ОТК изрязаха интервюто без мое знание и предаването се излъчи с 10 минути по-кратко. С Мишо Неделчев снимахме и кратък обект по повод 100 годишнината на основателя на сп. „Златорог“ Владимир Василев – изрязаха го.

Въобще ножицата се оказа, че вече доста щрака и вече доста бе изрязала. Падаха цели предавания, други бяха обезобразявани, но въпреки всичко опитите да се заобиколи цензурата не спираха. Понякога разчитахме на незнанието. Особено се „забавлявах“, когато работех с рубриката „Поетична антология“. Направих, например, 15-минутна подборка по стихове на Александър Галич (емигрирал в Париж и починал, хващайки го ток от новия му транзистор) и друга със стихове на Варлам Шаламов (лежал в сталинските лагери на Колима, Сибир). Или рецитал с откъси от „Книга за българския народ“ на Стоян Михайловски, в който звучи „Властта е хан, където хитреците завземат най-разкошните салони“ и „За да господаруваш – развращавай!“, и „За да робуваш леко – разврати се!“. Първите минаха в подраздел „Съветски поети“, а другият – в „Класика“.

Със заснемането на рецитала по Михайловски се случи нещо интересно, което като че ли подсили звученето на стиховете. Този път с режисьора Любен Морчев бяхме решили да няма декор, актьорът да стои на неутрален сивобял фон, като едната част на кадъра да е „запълнена“ с бледочервено сияние. Таман бяхме заснели първия дубъл, когато ни казаха да изключим всичко. Слязох да видя какво става, но още на стълбите ме спряха едни цивилни непознати и ми изсъскаха да се върна откъде идвам. Само че неочакваното пристигане на Тодор Живков в телевизията така бе объркало всички, че забравиха да ни изключат от общата линия и ние можехме да виждаме какво става в другите студия. Седяхме в режисьорската апаратна на V студио, на единия монитор гледахме как „първият партиен и държавен ръководител“ чете словото си, отключило възродителния процес, а на съседния – на стоп кадър бе нашият актьор, огрян от аленото зарево. И аз се подсетих: „Властта е хан, където хитреците завземат най-разкошните салони“.

Интересното е, че всичките тези боцкания[1] с властта минаваха незабелязано, а проблем ми причини един безобиден рецитал на тема „Театър“ със заглавие „Душата на артиста е ранима“. Двама поети бяха написали писмо оплакване от нас с Велко Йорданов, като обвинението бе „проява на брутален субективизъм“ и „извънлитературни съображения“. Но за тази история съм писала в „За един дребен донос“.

Примери за вътрешна цензура имаше много. Никога не знаехме какво е позволено и какво не (или поне се правехме, че не знаем) и понякога се случваха изненади. По повод една от тях, ако си спомням правилно – влизането в кадър на книгата на Румяна Узунова „Павел Вежинов“ и последствията за част от екипа, поискахме среща с така наречения „Тошо Тайната“ – това бе човекът, назначен в БТ да следи за спазването на държавната тайна. Дойде, седна, изнесе ни дълга лекция за обекти, свързани със сигурността на държавата, за бдителността… а ние все питахме: „това е ясно, ама в културата? Там каква е държавната тайна?“… „ами там… такова… невъзвращенци… такова… да не се излагаме с прекалено критични… такова…“ Тогава някой от нас се изцепи: „Ама ние не знаем имената на всички невъзвращенци, не може ли да ни дадете някакъв списък, за да не правим грешки.“ Тогава Тошо Тайната се разсмя: „абе, всичко знаете вие … няма списък. И внимавайте!“ Наложи се да внимаваме – беше 1984-та година.

…

Няколко години по-късно, може би 1991-92 г., исках да направя подрубрика в предаването „Форум“, на което бях продуцент, – „Цензурираните ленти“. Първоначалната ми идея беше да разделим екрана на две части: отляво да тече оригиналът, а отдясно – празното място на това, което цензурата е отрязала. Посъветваха ме, че няма да е естетично толкова дълги празни сцени в едната част на екрана. Но не това спря идеята ми – просто не можахме да намерим достатъчно пълноценно запазени филми.

И все пак за честта на Телевизията искам да спомена, че във фонда й се пазят нецензурирани варианти на някои филми, които не съществуват в архива на Киностудия Бояна. Такъв е случаят със „Смъртта на заека“ на Анри Кулев – даже режисьорът нямаше копие без изрязаните сцени, но при нас го имаше на 35 мм, така че направихме едно на Националният филмов център по нашата лента.

Подобен е и случаят с надписите на сериала „На всеки километър“. След бягството на Георги Марков, монтажистките са трили с ножче за бръснене името му в титрите кадър по кадър – 24 кадъра в секунда, а всеки надпис седи няколко секунди на екрана. В БТ направо са ги рязали, без да се съобразяват със скок в картината или звука. И все пак в хранилището са се запазили няколко серии с оригиналните надписи. Доколкото можахме, ги възстановихме. Една от старите монтажистки, която тогава още работеше в „Златния фонд на БНТ“, ми разказа как изрязвала имената на избягали колеги и приятели и плачела. За съжаление отказа да застане пред камера. А беше вече началото на ХХІ век. Страх ли беше, срам ли беше – не зная.

Днес няма цензура. Официално.

[1] Ако някой направи асоциация с „Бодался теленок с дубом“ на Солженицин, си е за негова сметка. Никога не съм се изживявала като десидент, нито леките ми закачки с властта имаха последствия. Освен може би едно – не ме поканиха за член на БКП. Понякога някои хора се учудваха, че не съм, но дотук. И слава богу, номерът „млада съм още“ вече не минаваше лесно.

 

………

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Read Full Post »

Когато работех в телевизията – цензурираните предавания

………..

Както може и да се предполага, не всичко вървеше по мед и масло! Вече писах за длъжността „програмен наблюдател“ и функцията, която назначените на нея изпълняваха. Въпреки понякога неприятните сцени, програмните наблюдатели бяха и полезни – човек можеше да си позволи да каже каквото сам прецени, а отговорността за цензурата бе на чуждата съвест. Ако разбира се предварително не беше проработила автоцензурата. Аз поне си се възползвах от свободата – в областта на културата това не беше чак толкова трудно. Но понякога трудът ми даже не стигаше до заснемане.

През пролетта на 1979 година започнаха да се подготвят така наречените предавания за окръзите. Ние отговаряхме за културната политика и мен ме пратиха във Велико Търново, като поръчението беше – „не само официалното“. Радостно потрих ръце и… прекалих.

Наскоро бях снимала в Търново един симпозиум за ІІ-та българска държава, така че бях запозната с доста от проблемите. Влязох в депото на художествената галерия, виждах мухъл по картини, виждах зацепени от промяната на температурата дърворезби, нахвърлени гравюри – доплака ми се, а галеристите плачеха не за заплати, а за техника, увлажнители, съвременно реставрационно ателие. Влязох в затворената тогава църква „Свети 40 мъченици“ – полуразрушена, но истинска. Вървях по улиците и виждах недовършения хотел на Балкантурист, който ми изглеждаше като „кръпка в дупка“; минавах покрай възрожденски сгради, нуждаещи се от реставриране и поддръжка, срещах се с художници, с театрали, с поети. Само до шефовете на отделите „Култура“ към кметството и към окръжния комитет на партията не можах да достигна. Бяха заети хора, а и аз не настоявах. Но за наблюдаващите ме от разстояние капката преля, когато в Клуба на културните дейци си направих среща с един отец от Преображенския манастир и той ми разказа за разрухата там, за изземането на икони и ценни ръкописи. На другата сутрин си тръгнах с цял изписан бележник, но докато стигна в София вече ме очакваше оплакване. То беше издържано в типичния чиновнически стил с намеци за идеологическа диверсия, намесваха се и класово-партийни принципи. Тогава разбрах колко е важно да имаш зад гърба си шеф, който да те защити. Последствия нямаше. Просто в предаванията за Великотърновски окръг липсваше културата.

(Смешен детайл: Последната вечер в Клуба на културните дейци пристигна един приятел от София с радостната вест за излитането на Георги Иванов със „Союз 33“ и скачването на корабите – даже носеше сп. Български воин. На другия ден броят вече беше библиографска рядкост, а ние научихме за драмата в космоса, която без малко да се превърне в трагедия. Скачване нямаше. Ако бях суеверна, щях да видя предзнаменование. Така и моето „скачване“ с търновската култура не се състоя.)

…

Един от следващите проблеми бе с предаването ми „Родословието“ от рубриката „За теб, мили роде“ с водещ Дарин Камбов, който за моя радост се придържаше към сценария ми. Беше лятото на 1980 година. Идеята ми бе доколко съвременния тогава българин познава своя род. По начало родословните изследвания са слабо място в нашата традиция, а те изучават не само социалното минало, но и рода в генетичния му смисъл. Всичко започваше от една фраза на проф. Тончо Жечев „Тоз, който не е от някъде, той от никъде не е“ и въобще не съм очаквала, че тази теза трябва да бъде не само обяснявана, но и защитавана.

Заснехме репортаж с единадесетокласници от 7-мо училище. Обясних им предварително целта на предаването, помолих ги да напишат какво знаят за рода си, без да има нужда да се подписват. Когато прегледах записките им, се оказа, че по-голяма част от тях даже не знаят имената на някои от своите баба или дядо, а за прабаба и прадядо и дума не ставаше. Но ако имаха роднина „активен борец против фашизма и капитализма“, бързаха да се похвалят. От тридесетина 18-годишни младежи все пак един знаеше, че прадядо му бил ботев четник, а друг бе потомък на Ильо войвода… ама не им помнеха имената.

След това отидохме в кафенето на ъгъла на „Раковски“ и „Граф Игнатиев“, където през деня се събираха по-възрастни хора. Тях пък попитахме доколко си знаят корена, разказвали ли са на внуците и ако не – защо? За моя радост един мил господин се върна чак в 18-ти век и започна да изброява и да обяснява. Както казвахме – направи ми предаването.

Имаше и репортажи за честването на Захариевия род, заснет в Бургас, за Гечеви – грънчарски род от 1772 г.

В студиото бяхме поканили проф. д-р Веселин Хаджиниколов – директор на Етнографския институт, доц. Борис Тумангелов от БАН и представител на ЦК на ДКМС, които говореха как фамилното име задължава, как то ни свързва с миналото не само на конкретния род, но и с миналото на страната ни; за това, че трябва да се бърза, защото по-възрастните поколения, които носят със себе си родословната генеологическа информация, си отиват и т.н. Нищо кой знае какво, особено от днешна гледна точка. Но нека не забравяме, че тогава живеехме в епохата на „пролетарския интернационализъм“, във „вечна и нерушима дружба с великия Съветски съюз“ и родолюбието не беше на почит.

Беше интересно и не мина незабелязано. Получихме много писма. Хората предлагаха да ги посетим, да помогнем в изработването на родословно дърво, настояваха темата да бъде продължена. Това ни радваше, но не за дълго. Оказа се, че информация за излъченото предаване стигнала до Владимир Костов, който тогава работеше в една от „вражеските“ радиостанции – „Свободна Европа“. В някакво предаване бил похвалил темата, това влязло в сводката, разпространявана сред „правилните“ хора и отзвукът не закъсня – проф. Вл. Топенчаров написа разгромяваща статия във вестник „Поглед“, наложи се моят главен редактор Георги Стойчев да му отговаря, но тъй като беше лято, нещата поутихнаха и нямаше последствия.

Само че в редакторския план на „За теб, мили роде“ съществуваше още едно мое предложение, което трябваше да се излъчи на връх Бъдни вечер – в ония години все още работен ден. Заглавието бе „Традицията“. Работих по сценария с огромно желание, изчетох много, съветвах се с колеги и със специалисти, дадох сценария и на баща си за съвет (одобри го и даже ми посочи къде да наблегна).

Предадох сценария навреме, той стоя дълго на бюрото на шефа, даже пожълтя от слънцето. Написах внимателно текста на водещия и въпросите, които ще задава, обясних насоките на разговорите. Акцентът падаше върху разрушаването на традиционните връзки, противопоставянето на традицията срещу отчуждението и нихилизма. Поканих Тончо Жечев, който вече бе напечатал няколко глави от „Митът за Одисей“ в списание „Септември“, тъй като разработването на темата за лотофагите ми бе направило силно впечатление. В това предаване ми се искаше водещо изречение да бъде „какво ще съхраним в паметта си от безкрайното човешко пътуване е нравствен въпрос; както и колкото сме забравили и погубили, така и толкова ще забравят от нас и за нас“. Георги Джагаров беше чул за разговора ни с Тончо Жечев и сам изяви желание да го снимам. Той, като председател на Комисията за запазване и възстановка на духовните ценности (да, имаше и такава комисия!), тогава се бе отдал на патриотична вълна и подготвяше нови ритуали, доколкото помня за сключване на граждански брак т.н. Исках да го питаме до каква степен, според него, може по научен път да бъде създаден ритуал, както и дали може да бъде създадена народна песен, предание.

Е, с такива участници смятах, че предаването ми е в кърпа вързано, ала човек предполага, а друг разполага. В книжка 7/1980 на сп. „Философска мисъл“ излезе разгромяваща статия на Искра Панова „По повод на един „мит“. Тончо Жечев се извини и отказа с мотива, че ако се яви в телевизията, предаването няма да бъде излъчено. Предложи за свои „заместници“ писателя Димитър Яръмов и литературния критик Енчо Мутафов. В последния момент и Джагаров се стресна и се наложи да каня Борислав Геронтиев да поеме неговата роля.

Заснехме разговорите в студиото. Не беше това, което очаквах, но все пак се получи. Компенсирахме с много „изобразителен материал“ – откъси от филми с традиционни български обичаи, баба ми беше изпекла обредни хлябове Боговица и Литургия, говорехме за имени дни, за прошка, за покровители на къщата, за жива старина. Все неща, които днес са толкова познати, но тогава звучаха леко „неправилно“. И тъй като денят на излъчване бе 24 декември, то предаването започваше с един дълъг кадър, в който от бялата мъгла изплуват бавно коледари и пеят „Стани нине, господине“, а после заглавието „За теб, мили  роде… – Традицията“. Беше ударно, силно и захващащо.

Само че се оказа, че пак съм прекалила. След приключване на предварителната прожекция, така нареченото ОТК с програмен наблюдател (цензор), бях облята с невероятни обвинения – ретроградност, изкривяване на истината, съзнателно изопачаване на социалистическата действителност, май чух и нещо за идеологически недомислия. Не вярвах на ушите си – хора, които до този момент ме бяха подкрепяли, сега ме обвиняваха или мълчаха.

За излъчване на предаването и дума не можеше да става. Поискаха да го „поправя“ – отказах. Обясних, че съм заснела това, което мисля, а не мога толкова бързо да сменя мисленето си. Изтриха труда ми. Но по-лошото бе, че в кратки срокове тихомълком бе заснето ново предаване с нови участници, но със същото заглавие, и в него ставаше дума за новите обичаи „изпращане на войник“, за трудовата взаимопомощ и творческото преосмисляне на традициите.

Гледах го на екран, а на следващия ден обикалях да обяснявам на участниците и на хората, които бях ангажирала, че това не е „моето“ предаване, че нямам нищо общо с него. А те се усмихваха и ме успокояваха: „Не се притеснявай, то от самото начало си беше ясно, че няма да се получи.“ А аз така се надявах…

 

следва продължение

…….

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

Когато работех в телевизията – Писателските срещи

През юни 1977 година в София се проведе първата Международна писателска среща под надслов „Мирът – надежда на планетата“. На нея бяха поканени писатели от Европа, САЩ и Канада, които да говорят за мира и за литературата, изразител на надежда. Всъщност една от истинските цели бе да се пробие изолацията, да се заговори за България като за фактор в културната карта на света. Всички се надяваха дошлите писатели да напишат добри думи за родината ни, но истината бе, че много малко го сториха. Ала поне някои от нашите си уредиха преводи в чужбина.

Всички се готвеха усърдно, ние също. Акредитираха ни, получихме списъка с бъдещите гости и започнахме да четем. А тогава нямаше интернет и до информация се стигаше трудно. Използвах всичките си връзки в Съюза на писателите и успях предварително да „доставя“ сведения поне за по-неизвестните. А иначе търсехме книги по библиотеките, правехме справки кой, кога и от кого е бил преведен. Внимавахме да не се изложим.

Срещата се проведе между 7-ми и 10-ти юни в Парк-хотел „Москва“. Камерите на телевизията бяха в залата, имаше и във фоайето, а една от хотелските стаи бе набързо превърната в студио. Благодарение на преводачите успяхме още първия ден да си уговорим част от интервютата. Така се запознах с испанците Камило Хосе Села (след години той получи Нобелова награда), Анна Мария Матуте, Луис Гойтисоло, италианците Джани Родари, Пиетро Бутита, Алдо де Яко. При предварителното разпределение на „обектите“ началниците, които също като мен не знаеха ни английски, ни френски, си „заплюха“ големите имена, та аз се задоволих с испано- и италиано говорящите. Хич не съжалявах. За Джани Родари нямаше защо и справки да правя, беше ми любим от дете. Лошото е, че много се смутих, когато застанах пред него. А той само дето не ме успокояваше. Мил човек!

Камило Хосе Села избрах заради биографията му – бил е журналист, тореадор, пътешественик, писател, приличаше на Фернадел, но беше изумително чаровен. Луис Гойтисоло, най-малкият брат от тримата писатели с това име, бе сравнително неизвестен, но пък беше хубав и умен. Няма да разказвам кой какво е писал, какви награди е получавал – вече има интернет и всеки може да си направи справката, ако се интересува.

В паузите между снимките стоях в залата и слушах. Някои от изказванията бяха тривиални, други откровено скучни, но имаше и интересни. Запомнила съм Евгений Евтушенко, който цитира руския поет Борис Слуцки по свойствения си ефектен начин. Слуцки делял читателите на три категории: тези, които вече са чели „Братя Карамазови“; тези, които още не са прочели романа, и тези, които никога няма да го прочетат. Евтушенко бе измислил и четвърта – тези, които са го гледали на кино. После продължи да говори за надеждата, която литературата дава; колко е важно да накараме хората да четат; да се самоусъвършенстват, четейки.

Джон Чийвър, който две години по-късно получи наградата „Пулицър“ за разказите си, говореше за пренебрежителното отношение към писателите в родината му и за възможността да се срещне с колеги тук, в София. Именно у нас той се запозна с Гор Видал, един от най-остроумните и скандални американски писатели, и оттогава датира приятелството им.

По-интересно беше във фоайето пред залата, където имахме възможност да разговаряме свободно с гостите. Там можеше да се видят любопитният и пъргав Уилям Сароян, бавно пристъпващият сър Чарлз Пърси Сноу, ироничният Гор Видал, хладният и високомерен Константин Симонов с незапалената си лула, жестикулиращият и високогласен Евтушенко, изящно величавата Амрита Притам – все хора, които сме чели, за които сме слушали, а сега можехме и да видим.

След като приключиха съвещанията, на писателите бе предложено да разгледат България. Пътувахме с тях заедно с екипа – снимачната техника в служебната кола, а ние с колежката ми в автобуса. От Варна и „Златните пясъци“ през Побитите камъни и Аладжа манастир. После Арбанаси, „Етъра“, Пловдив – Стария град. То не бяха софри, то не бяха  дегустации на вино в черешова градина и на други подходящи места. Цъкаха, ахкаха и снимаха. Снимахме и ние. По едно време в Етъра асистент операторът, който носеше резервната камера (без да е заредена), ми пошушва: „Искаш ли да разбереш кой е главното ченге? Гледай сега кой пръв ще се обърне с гръб, като се чуе, че камерата трака.“ Така и стана, няколко пъти на различни места пробвахме и винаги един човек криеше лицето си. Явно беше голяма клечка с бърз рефлекс. После на монтажа, сред хилядите метри заснета лента, пак го търсих, но не го открих. Въобще, на всеки писател се падаха по едно-две ченгета под формата на преводачи, придружители, организатори. Накрая успях да се изпокарам с някои от тях (не с писателите, разбира се), а те се опитаха в последния ден да ми отмъстят на дребно или по-точно дребнаво, но именно „човекът в сянка“, който незнайно как разбираше всичко, ми помогна.

И преводачите бяха различни – такива, които знаеха езика блестящо, и други – с други качества. С първите работехме прекрасно, особено аз, тъй като говорех добре само руски (срам ме е, но си го признавам). Те ми помагаха за интервютата, даваха ми информация, винаги бяха на линия при нужда. За съжаление, попадах и на другите. Така проведох един доста странен разговор с Джон Чийвър и жена му. Бяхме в Стария град в Пловдив и наоколо нямаше ни преводач, ни екскурзовод. Чийвър питаше, аз отговарях с да и не, молейки се да съм разбрала правилно въпроса му. Но когато дойде време да се обяснява, се почувствах безпомощна. Разтърчах се, намерих човек с английски и започнах да разказвам. Все се надявам, че съм била преведена правилно. Поне Чийвър слушаше с интерес и кимаше. Дано не е било от любезност.

Писателските срещи продължиха и през следващите години – втората през 1979, третата през 1980. Мисля, че се проведоха общо шест. Нивото не беше вече толкова високо, но идваха интересни хора. И ние продължавахме да снимаме, но вече не толкова интензивно.

 

Фотосите по реда на публикуването им:

• Откриване на Международната среща
• Част от испанската делегация и журналистите в действие – в центъра са Луис Гойтисоло, Анна Мария Матуте, а най-вдясно Камило Хосе Села
• Камило Хосе Села
• Луис Гойтисоло
• Евгений Евтушенко на трибуната, зад него седнали са Андре Стил и Ерве Базен
• Джон Чийвър и Гор Видал по време на заседанията
• Гостите, българските им придружители и журналисти в „Етъра“
• Уилям Сароян в черешова градина изучава музикантите и техните инструменти – беше запленен
• Еднодневен пощенски печат, съпровождащ издадената пощенска марка; на него е изобразена запазената марка, дело на художника Стефан Кънчев – гълъбът на мира, чиято опашка представлява разтворена книга, с вписано в нея земно кълбо.

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »