Разговорът, който виждате, е заснет в София в бара на последния етаж на Парк-хотел „Москва“ за рубриката „Московски срещи“. Водещият Любен Георгиев „взе на заем“ нашия екип. Когато дойде ред на Владимир Висоцки, аз използвах „правата“ си на редактор и отидох на снимките. Грееше ярко слънце и операторът пусна завесите, за да не му пречи. Аз седях отляво на камерата и бях радостна, че съм там. Предаването е запазено, ако случайно някой път го гледате и видите, че Барда отклонява погледа си на леко наляво, то да знаете, че е погледнал към мен – всъщност повечето актьори искат да следят реакцията на публиката, за да знаят как върви изпълнението. Висоцки не беше моят кумир, но страшно го харесвах като актьор и поет.
Беше есента на 1975 година и „Театърът на Таганка“ за пръв път имаше гастрол в чужбина. Изненадващо събитие – авторски и авангардни руски театри рядко напускаха пределите на СССР. Години по-късно разбрахме, че заслуга за това имат Иван Славков и Людмила Живкова. На дъщерята на Първия у нас е било трудно да се откаже.
Турнето на този наистина модерен театър, носещ името на район и площад в Москва, започна на 6 септември 1975 г. и трая 18 дена с представления в София, Варна, Велико Търново и Стара Загора – „Хамлет“, „А утрините тук са тихи“, „Десет дни, които разтърсиха света“ и „Добрият човек от Сечуан“. В София играеха на сцената на Сатиричния театър. Освен това имаше и рецитали на някои от актьорите, а Висоцки записа първата си плоча. Тя бе издадена от „Балкантон“, а записът – направен тихомълком в Радио София.
Фурорът беше голям, да се намерят билети бе равносилно на удар в десетката. И отново знанието на руски език и представата на началниците ми, че разбирам от театър, ми помогнаха. Бях редактор на филма за гостуването на „Таганка“ – авторът го видя след монтажа, кимна с глава и го прие. Не страдах от наранено самочувствие. Да гледам постановките, да говоря с актьорите беше повече от награда. И въпреки че звездата беше Висоцки, в България дойдоха и други великолепни артисти – Алла Демидова, Борис Хмелницки, Леонид Филатов, Вениамин Смехов, Валерий Золотухин, Иван Бортник… Те играеха силово, с хъс, даваха интервюта, правеха записи, пееха, пиеха, ухажваха и пак играеха. От тях лъхаше енергия, интелект, достойнство, вдъхновение и свобода. Целият свят им бе сцена. И сцената бе целия им свят.
Ето ги – Владимир Висоцки, Юрий Любимов и Алла Демидова, издебнати от
Виктор Гилдяй по време на репетиция във фоайето на Сатиричния театър. Между другото, постановките на „Таганка“ започваха от предверието и можеше да се случи така, че актьор с будьоновка да ти провери билета и да го наниже на щика на пушката си, или някой друг да седи на стъпалата и да подрънква на китара, или част от трупата да те посрещне пред входа на залата, пеейки.
Какво съм запомнила от гастрола? Много неща, но най-силен е споменът за „Хамлет“.
Представете си тъмна сцена, чува се подръпването на струните на китарата, от мрака излиза облеченият в черно Хамлет-Висоцки и запява:
„Гул затих. Я вышел на подмостки…“
… и после вълшебството продължава.
Хамлет на „Таганка“ не е принцът датски, а съвременен човек. Висоцки сякаш играе себе си. И когато в речитатив под съпровода на китарата рецитира прочутото стихотворение на Пастернак от забранения през онези години роман „Доктор Живаго“, той набляга на темата „човекът и властта“ и прави мост между времето на Шекспир и Москва от 70-те години.
А времето е сурово. Декорът е спартански. Актьорите са в обемисти пуловери от груба вълна, Хамлет е с черни джинси. На авансцената има купчинка пръст и оголен меч, забит в нея. Огромна вълнена завеса стеснява и разширява пространството, помита актьорите или ги обгръща, от нея не можеш да се скриеш – тя обема цялата сцена, променяйки движението си отляво надясно, напред и назад, бързо и бавно. Любимов я нарича „крилото на съдбата“.
И както декорът в спектакъла бе действащо лице, така бе и с осветяването на сцената – тъмно и много трудно за заснемане, особено ако не познаваш добре постановката. А ние не я бяхме гледали предварително. Вече знаех за навика на Любимов да стои в дъното на залата и с трицветно фенерче да поддържа темпото и да подсказва на актьорите как върви представлението. Ако започне да премигва бяла светлина, трябва да забързат, ако свети в червено, положението е лошо. 
Тогава той предложи да ръководи и нас. Сложихме тракащата камера на пътеката до сцената, аз застанах до оператора, а до мен – Юрий Любимов със своето прословуто фенерче, който ми подсказваше кога ще е възможно да снимаме. Не бях на този свят. Имах привилегията да работя заедно с най-уважавания от мен режисьор на най-интересния театър.
А едночасовият филм, който ние монтирахме цяла нощ, бе излъчен веднъж и после изчезна. И да ме питате къде – не зная, но предполагам, че в съветското посолство.
Имах късмет да гледам и снимам едни големи актьори!
…
42 години по-късно Вениамин Смехов, играл Клавдий в „Хамлет“, дойде в България с „Флейта-позвоночник“ – постановката по стихове на Маяковски и кореспонденцията му с Лиля Брик. След края на представлението той застана на авансцената и каза, че е щастлив след толкова години отново да играе на същата сцена и посвещава това представление на 100-годишнината на Юрий Любимов, на 80-годишнината на Владимир Висоцки и на своите колеги от старата Таганка.
И аз бях щастлива, че съм в залата, че отново съм с „Таганка“ и че си спомням за „Хамлет“ и за всички техни прекрасни постановки, които съм гледала преди и след онзи гастрол.
…..
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
…..
…..
БОРИС ПАСТЕРНАК
Гамлет
Гул затих. Я вышел на подмостки.
Прислонясь к дверному косяку,
Я ловлю в далеком отголоске,
Что случится на моем веку.
На меня наставлен сумрак ночи
Тысячью биноклей на оси.
Если только можно, Aвва Oтче,
Чашу эту мимо пронеси.
Я люблю Твой замысел упрямый
И играть, согласен эту роль.
Но сейчас идет другая драма,
И на этот раз меня уволь.
Но продуман распорядок действий,
И неотвратим конец пути.
Я один, все тонет в фарисействе.
Жизнь прожить — не поле перейти.
Хамлет
Спря шумът. На Сцената съм вече.
До вратата плътно прилепен,
аз долавям в отгласа далечен
всичко, дето ще се случи с мен.
Мракът на нощта е в мен насочен,
с хиляди бинокли ме следи.
Само тая чаша. Ава Отче,
днес да ме отмине отреди.
Вярвам, твоят замисъл голям е,
ще играя ролята докрай,
но това сега е друга драма
и отсрочка тоя път ми дай.
Но подред, обмислено се действа;
и на пътя ти стои черта.
Аз съм сам. Във всичко — фарисейство.
Не от ден до пладне — до смъртта!
Превод Кирил Кадийски
Георги Стойчев… – днес те могат да бъдат обвинени за много неща, но тогава бяха струя свеж въздух и нарушаваха статуквото. Промениха се и хората, които не влизаха в кадър, но даваха идеи. Промени се стилът на говорене и на работа.
бе обявено в типичния за годините стил: „Основните цели на новата програма са развитие на духовните потребности на личността, като се набляга на научно-образователните програми и програмите за култура и изкуство“, а няколко години по-късно се заговори и за „укрепване на морално-политическото единство на народа“ – какъв израз само! Всичко това автоматично означаваше, че нашата продукция ще се излъчва предимно там и на нас не ни бе особено драго, че ще ни гледат по-малко хора. Трябваше да минат поне 15 години, да се усъвършенства не само техниката, но и мисленето, да се появи Нери, та Втора програма да стане равностойна и даже да надмине Първа.
Родари (Италия), Пиетро Бутита (Италия), Луис Гойтисоло (Испания), Анна Мария Матуте (Испания), Филип Боноски (САЩ), Алдо де Яко (Италия), Рита Буми Папа (Гърция) … Разговаряла съм с Уилям Сароян, Джон Чийвър, Евгений Евтушенко, Джеймс Олдридж и още, и още… Надявам се, че въпреки всички наводнения, къси съединения, кражби, тези интервюта съществуват в архива на БНТ не само на хартия.
да не им е скучно в дългите зимни вечери, решили да възстановят някои от обичаите на своите деди. Само че имали достатъчно ум да поискат помощ от БАН. Присъствах на първото показване пред специалисти на направеното. Бяха се потрудили много – и в избора на костюмите, и в песните, и в действията. Бе ми изключително интересно да наблюдавам как корифеите фолклористи, музиколози, историци се омесиха със селските баби, нямаше надменност, всички бяха увлечени от случващото се и обичаха това, което правят. Там се запознах с проф. Николай Кауфман.
сдържах – признах, че е мое. На другата сутрин мама ми каза, че проф. Динеков се обадил да ме поздрави: „Щом те хвалят и милиционерът, и професорът, значи наистина е станало“ – похвали ме и тя. И макар че аз се водех само редактор, приемам „Тракийска сватба“ за свой личен успех.
написаха донос за нас и не изявиха желание да „си ги вземат“. На тези снимки, заснети от невероятната фотографка, винаги усмихнатата Румяна Бояджиева, всички сме толкова млади и вдъхновени и не ни пука от нищо – ни от доноси, ни от кариера, важното бе, че си обичаме работата.
мястото на гостите в партийната и държавна йерархия. Да, ама там беше седнал, а тук прав – оказа се дребен, жилав, с голяма глава и много будни очи. Това беше първото ми впечатление. Но второто се оказа по-важно – умен, остроумен, интелигентен и амбициран да направи от една второстепенна редакция – водеща. Успя – поне за известно време.
Блогът на Павлина Д. 