Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for декември, 2017

 

Разговорът, който виждате, е заснет в София в бара на последния етаж на Парк-хотел „Москва“ за рубриката „Московски срещи“ на Любен Георгиев. Грееше ярко слънце и операторът пусна завесите, за да не му пречи. Аз седях отляво на камерата и бях радостна, че съм там. Висоцки не беше моят кумир, но страшно го харесвах като актьор и поет.

Беше есента на 1975 година и „Театърът на Таганка“ за пръв път имаше гастрол в чужбина. Изненадващо събитие – авторски и авангардни руски театри рядко напускаха пределите на СССР. Години по-късно разбрахме, че заслуга за това имат Иван Славков и Людмила Живкова. На дъщерята на Първия у нас е било трудно да се откаже.

img20171219_10140855Турнето на този наистина модерен театър,  носещ името на район и площад в Москва, започна на 6 септември 1975 г. и трая 18 дена с представления в София,  Варна, Велико Търново и Стара Загора – „Хамлет“, „А утрините тук са тихи“, „Десет дни, които разтърсиха света“ и „Добрият човек от Сечуан“. В София играеха на сцената на Сатиричния театър. Освен това имаше и рецитали на някои от актьорите, а Висоцки записа първата си плоча. Тя бе издадена от „Балкантон“, а записът – направен тихомълком в Радио София.

Фурорът беше голям, да се намерят билети бе равносилно на удар в десетката. И отново знанието на руски език и представата на началниците ми, че разбирам от театър, ми помогнаха. Бях редактор на филма за гостуването на „Таганка“ – авторът го видя след монтажа, кимна с глава и го прие. Не страдах от наранено самочувствие. Да гледам постановките, да говоря с актьорите беше повече от награда. И въпреки че звездата беше Висоцки, в България дойдоха и други великолепни артисти – Алла Демидова, Борис Хмелницки, Леонид Филатов, Вениамин Смехов, Валерий Золотухин, Иван Бортник… Те играеха силово, с хъс, даваха интервюта, правеха записи, пееха, пиеха, ухажваха и пак играеха. От тях лъхаше енергия, интелект, достойнство, вдъхновение и свобода. Целият свят им бе сцена. И сцената бе целия им свят.

Ето ги – Владимир Висоцки, Юрий Любимов и Алла Демидова, издебнати отВисоцки, Любимов, Демидова фотограф Виктор Гилдяй Виктор Гилдяй по време на репетиция във фоайето на Сатиричния театър. Между другото, постановките на „Таганка“ започваха от предверието и можеше да се случи така, че актьор с будьоновка да ти провери билета и да го наниже на щика на пушката си, или някой друг да седи на стъпалата и да подрънква на китара, или част от трупата да те посрещне пред входа на залата, пеейки.

Какво съм запомнила от гастрола? Много неща, но най-силен е споменът за  „Хамлет“.

Представете си тъмна сцена, чува се подръпването на струните на китарата, от мрака излиза облеченият в черно Хамлет-Висоцки и запява:

„Гул затих. Я вышел на подмостки…“

… и после вълшебството продължава.

Хамлет на „Таганка“ не е принцът датски, а съвременен човек. Висоцки сякаш играе себе си. И когато в речитатив под съпровода на китарата рецитира прочутото стихотворение на Пастернак от забранения през онези години роман „Доктор Живаго“, той набляга на темата „човекът и властта“ и прави мост между времето на Шекспир и Москва от 70-те години.

Висоцки Хамлет 1971А времето е сурово. Декорът е спартански. Актьорите са в обемисти пуловери от груба вълна, Хамлет е с черни джинси. На авансцената има купчинка пръст и оголен меч, забит в нея. Огромна вълнена завеса стеснява и разширява пространството, помита актьорите или ги обгръща, от нея не можеш да се скриеш – тя обема цялата сцена, променяйки движението си отляво надясно, напред и назад, бързо и бавно. Любимов я нарича „крилото на съдбата“.

И както декорът в спектакъла бе действащо лице, така бе и с осветяването на сцената – тъмно и много трудно за заснемане, особено ако не познаваш добре постановката. А ние не я бяхме гледали предварително. Вече знаех за навика на Любимов да стои в дъното на залата и с трицветно фенерче да поддържа темпото и да подсказва на актьорите как върви представлението. Ако започне да премигва бяла светлина, трябва да забързат, ако свети в червено, положението е лошо. Юрий Любеимов

Тогава той предложи да ръководи и нас. Сложихме тракащата камера на пътеката до сцената, аз застанах до оператора, а до мен – Юрий Любимов със своето прословуто фенерче, който ми подсказваше кога ще е възможно да снимаме. Не бях на този свят. Имах привилегията да работя заедно с най-уважавания от мен режисьор на най-интересния театър.

А едночасовият филм, който ние монтирахме цяла нощ, бе излъчен веднъж и после изчезна. И да ме питате къде – не зная, но предполагам, че в съветското посолство.

Имах късмет да ги гледам и снимам!

42 години по-късно Вениамин Смехов, играл Клавдий в „Хамлет“, дойде в България с „Флейта-позвоночник“ – постановката по стихове на Маяковски и кореспонденцията му с Лиля Брик. След края на представлението той застана на авансцената и каза, че е щастлив след толкова години отново да играе на същата сцена и посвещава това представление на 100-годишнината на Юрий Любимов, на 80-годишнината на Владимир Висоцки и на своите колеги от старата Таганка.

И аз бях щастлива, че съм в залата, че отново съм с „Таганка“ и че си спомням за „Хамлет“ и за всички техни прекрасни постановки, които съм гледала преди и след онзи гастрол.

Смехов, Высоцкий, Любимов и Демидова на ген репи Гамлета, Театр на Таганке, 19.11.1971

…..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

…..

…..

БОРИС ПАСТЕРНАК

 

Гамлет

Гул затих. Я вышел на подмостки.

Прислонясь к дверному косяку,

Я ловлю в далеком отголоске,

Что случится на моем веку.

 

На меня наставлен сумрак ночи

Тысячью биноклей на оси.

Если только можно, Aвва Oтче,

Чашу эту мимо пронеси.

 

Я люблю Твой замысел упрямый

И играть, согласен эту роль.

Но сейчас идет другая драма,

И на этот раз меня уволь.

 

Но продуман распорядок действий,

И неотвратим конец пути.

Я один, все тонет в фарисействе.

Жизнь прожить — не поле перейти.

 

 

Хамлет

Спря шумът. На Сцената съм вече.

До вратата плътно прилепен,

аз долавям в отгласа далечен

всичко, дето ще се случи с мен.

 

Мракът на нощта е в мен насочен,

с хиляди бинокли ме следи.

Само тая чаша. Ава Отче,

днес да ме отмине отреди.

 

Вярвам, твоят замисъл голям е,

ще играя ролята докрай,

но това сега е друга драма

и отсрочка тоя път ми дай.

 

Но подред, обмислено се действа;

и на пътя ти стои черта.

Аз съм сам. Във всичко — фарисейство.

Не от ден до пладне — до смъртта!

 

Превод Кирил Кадийски

 

 

 

 

Advertisements

Read Full Post »

 

През 70-те години бе най-активното развитие на телевизията. Появиха се нови лица – коментатори, водещи: Николай Конакчиев, Тома Томов, Димитър Езекиев, Панорама 1975Георги Стойчев… – днес те могат да бъдат обвинени за много неща, но тогава бяха струя свеж въздух и нарушаваха статуквото. Промениха се и хората, които не влизаха в кадър, но даваха идеи. Промени се стилът на говорене и на работа.

Появи се и втора програма. Първото експериментално излъчване бе, разбира се, на 9 септември 1974 г. а редовните започнаха точно година по-късно – само за София с предавания три пъти седмично – във вторник, четвъртък и събота от 19:00 до 22:30 ч. Както официално БТ 2бе обявено в типичния за годините стил: „Основните цели на новата програма са развитие на духовните потребности на личността, като се набляга на научно-образователните програми и програмите за култура и изкуство“, а няколко години по-късно се заговори и за „укрепване на морално-политическото единство на народа“ – какъв израз само! Всичко това автоматично означаваше, че нашата продукция ще се излъчва предимно там и на нас не ни бе особено драго, че ще ни гледат по-малко хора. Трябваше да минат поне 15 години, да се усъвършенства не само техниката, но и мисленето, да се появи Нери, та Втора програма да стане равностойна и даже да надмине Първа.1975 съботник,в ляво Георги Стойчев

 Но тогава ние си „копаехме градинката“. Понякога даже в буквалния смисъл на думата, когато ни събираха на „ленински съботници“. На тази снимка сме с редакцията на алеите около Перловската река, чистим и копаем.

На всеки му се иска да може да работи свободно и спокойно, но не всеки има тази възможност. Аз я имах. Благодарна съм на хората, които ми я предоставиха. Но все пак си мисля, че да бъдеш свободен е преди всичко състояние на духа. Обстановката и част от колегите в телевизията ми помогнаха да запазя своето вътрешно усещане за свобода и нежелание да се съобразявам с догмите.

Наскоро намерих стар тефтер, в който съм описвала по-важните филми и предавания, на които съм била автор или редактор през периода 1974–77 г. Тогава снимах предимно история, театър и изобразително изкуство.

Автори, с които съм работила, изброени не по важност, а по последователност на снимане: Иван Маразов, Аксиния Джурова, Владимир Каракашев, Ангел Будев, Борис Томангелов, Хенриета Тодорова, Анна Рошковска, Димитър Овчаров, Антон Кафезчиев, Георги Тахов, Йонка Коцева, Лидия Калчева, Нина Мирчева, Александър Бешков, Христо Влахов, Владимир Свинтила, Тодор Цонев, Максимилиан Киров… И това не беше мимолетно познанство, а съвместна, нееднократна работа със срещи, разговори, идеи, противоречия и изглаждането им…

Снимала съм гастролите на Таганка, МХАТ, Малый театр… снимала съм гостуванията на Теодоро Нунес Урета (Перу), Роже Сомвил (Белгия), Дмитрий  Лихачов (Русия)… Взимала съм интервюта от Камило Хосе Села (Испания), Джани Писателска среща 1977аРодари (Италия), Пиетро Бутита (Италия), Луис Гойтисоло (Испания), Анна Мария Матуте (Испания), Филип Боноски (САЩ), Алдо де Яко (Италия), Рита Буми Папа (Гърция) … Разговаряла съм с Уилям Сароян, Джон Чийвър, Евгений Евтушенко, Джеймс Олдридж и още, и още… Надявам се, че въпреки всички наводнения, къси съединения, кражби, тези интервюта съществуват в архива на БНТ не само на хартия.

 

„Изръшках“ България. Моите колежки не обичаха да пътуват и аз поемах всичко, което мога. И колкото по-далеч и по-непопулярно, толкова по-добре. Катерих Скалните църкви край Иваново и крепостта Червен, влязах в пещерата „Дяволско гърло“, пътувах през Триградското ждрело, стигнах до Агушевите конаци и Дяволския мост в Родопите, Побитите камъни край Варна, Улпия Ескус край село Гиген, качих Шипка, набутах се и в ундрукерската печатна база в Самоков и даже се опитах и аз да завъртя пресата… Влизах в ателиета, музейни депа, затворени рушащи се църкви, работилници, тъкачници, в гримьорни и  костюмерни… Беше интересно, изключително интересно, обичах професията си и бях доволна, че съм я избрала.

И това е само до 1977 година, когато даже съм нямала 30 години.

 

следва продължение

 

писателскатасреща 1977

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

 

stefan_kanchev_15

Едно от първите неща, които Георги Стойчев направи, бе да наблегне на езика, правоговора и правописа в нашите предавания. Грешки не се приемаха. Всеки един от нас минаваше през седмично дежурство, през което гледаше продукцията – в началото само нашата, а след това и на сродните редакции. Критичният (не критикарски) поглед беше важен и необходим. Да не говоря, че тези дежурства ни караха да оценяваме общото ниво на телевизията, а не само да се вторачваме само в собствената си паничка.

Гледах и се учех, не само на правоговор, а и на начин на мислене, на свободно изразяване, на всички тези крайно важни за телевизионната журналистика малки и големи неща: че най-важният въпрос е „Защо?”, а всички „къде”, „кога”, „как” са спомагателни; че когато трябва да се предаде на зрителя някаква информация, то тя трябва да бъде засечена от три независими (един от друг) източника; че при интервю интервюиращият трябва да говори и да се изтъква по-малко от интервюирания; че въпросите трябва да бъдат „извеждани” от думите на разпитвания, а не да се четат от листче в последователност, нямаща общо с посоката на разговора… и още, и още… Благодаря ти, Георги Стойчев!

….

.Георги Стойчев

В редакцията първоначално аз бях нещо като „спасителна команда“. Запълвах дупки, снимах неща, с които на другите не им се занимаваше – те бяха хора с опит и рутина, а на мен всичко ми беше интересно.

„Ти нали се интересуваш от документално кино, бягай в Кюстендил на фестивала и виж какво можеш да направиш.“ И аз отивам и снимам, и се сприятелявам с толкова много хора, които ще ми останат приятели и до днес.

„Ти нали знаеш руски – „Малый театър“ е вече в… (не помня кой град), бягай да подготвиш снимките за гостуването им.“ И аз се мятам на влака и пристигам някъде – то ли в Сливен, то ли в Стара Загора. И така се срещам с Михаил Царьов, Елина Бистрицкая, Игор Илински… Днес едва ли тук някой ги помни, но тогава бяха известни. Със Смоктуновски не можах да се запозная, тъй като той дойде само за представлението на „Царь Фёдор Иоаннович“ от Алексей Толстой, постановка на Борис Равенски. Това беше гвоздеят на гостуването на „Малый театър“ у нас, желаещите да го гледат бяха толкова много, че представление бе в Операта.  А Смоктуновски – толкова различен от останалите, самотен на сцената, далеч от типичната за този театър естетика и режисура и така хващащ за гърлото, че забравяш всичко. Забележителна постановка!

Разбира се, и аз предлагах теми и намирах нови автори. Като например „Съдбата на старите книги“, „Зад фасадата на Народната библиотека“, „Застрашеното богатство“ – за състоянието на съхраняваните в Народната библиотека издания, за мишките, паяжините и хората, които работеха там.

Или моето най-голямо постижение през първата ми година в БНТ – „Тракийска сватба“. Всъщност, никога не съм харесвала вторичния, обработения и стилизиран фолклор, който се излъчваше по телевизията в ония години. Студио, декор с шевици и картонена оградка, моми с къси полички подскачат, а една напудрена певица пее аранжимент на народна песен. Затова и за онова прословуто съвещание с предложенията една от идеите ми беше заснемане на обряд, ама първичен фолклор, така както прабабите ни са пели и играли. Беше ми дадена зелена светлина и аз започнах издирване на нещо истинско, не вторично. Така след доста лутания попаднах на Борис Томангелов и село Скобелево, Хасковско. Оказа се, че селяните, ръководени от местния зъболекар д-р Панчев, за1976 година Гергьовден да не им е скучно в дългите зимни вечери, решили да възстановят някои от обичаите на своите деди. Само че имали достатъчно ум да поискат помощ от БАН. Присъствах на първото показване пред специалисти на направеното. Бяха се потрудили много – и в избора на костюмите, и в песните, и в действията. Бе ми изключително интересно да наблюдавам как корифеите фолклористи, музиколози, историци се омесиха със селските баби, нямаше надменност, всички бяха увлечени от случващото се и обичаха това, което правят. Там се запознах с проф. Николай Кауфман.

Прибрах се възхитена в София, бях намерила това, което търсех и едва изчаках времето скобеловчани да се подготвят окончателно. Подготвих екип, ходих на още една репетиция, поканих режисьор, но първо едната се отказа, а после ден преди тръгване и втората. И те бяха от тези, които гледаха отвисоко на фолклора и не искаха да се занимават „със селянии“. Да е жив и здрав Митко Караджов, тогава все още асистент режисьор, та реши да рискува.

Резултатът от това приключение беше радостен. Вечерта на излъчването работех до късно, не можах да гледам излъчването и се наложи служебният превоз, дето събира всички изостанали, да ме закара и мен до дома. Последен влезе дежурният милиционер и още от вратата започна да хвали какво предаване е гледал. Не се 1975, на снимки в с. Скобелево, Гергьовден; с Ицо Обрешковсдържах – признах, че е мое. На другата сутрин мама ми каза, че проф. Динеков се обадил да ме поздрави: „Щом те хвалят и милиционерът, и професорът, значи наистина е станало“ – похвали ме и тя. И макар че аз се водех само редактор, приемам „Тракийска сватба“ за свой личен успех.

После със същия железен екип – режисьор Димитър Караджов, оператори много младите тогава Румен Костов, Христо Обрешков, Станислав Станчев, директор на продукция Георги Икономов – снимахме и други обреди, докато от фолклорната редакция неРумяна Бояджиева написаха донос за нас и не изявиха желание да „си ги вземат“. На тези снимки, заснети от невероятната фотографка, винаги усмихнатата Румяна Бояджиева, всички сме толкова млади и вдъхновени и не ни пука от нищо – ни от доноси, ни от кариера, важното бе, че си обичаме работата.

Нашият филм „Тракийска сватба“ замина с българската делегация за Гърция и бе един от подаръците, които Тодор Живков е връчил там на държавно ниво, а самодейците на село Скобелево спечелиха конкурс не само у нас, а и в Белгия, където представиха България.

 

1976 на снимки в Скобелево

 

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

И така в началото на месец май ни събраха всички от редакция „Култура“, дойде Иван Славков и ни представи новия ни главен редактор Георги Стойчев. Не беше непознато лице – бях го гледала в „Гражданска трибуна“, където ми хареса бързата му реакция и умението да задава точните въпроси, без да се сепва отГеорги Стойчев 1975 мястото на гостите в партийната и държавна йерархия. Да, ама там беше седнал, а тук прав – оказа се дребен, жилав, с голяма глава и много будни очи. Това беше първото ми впечатление. Но второто се оказа по-важно – умен, остроумен, интелигентен и амбициран да направи от една второстепенна редакция – водеща. Успя – поне за известно време.

Георги се представи, каза две думи и ни помоли всеки да му даде предложение с какво би искал да се занимава занапред, какви теми го интересуват, с кого ще ги разработва и т.н. Даде ни и срок, който не беше кратък. Колежките ми, сменили няколко главни редактора, се опитаха да си живеят постарому, но не се получи. Едно от първите съобщения на Стойчев бе, че ще приема в кабинета си всеки по всяко време, но на отворена врата. Служебни разговори на четири очи не води, а ако някой иска да се оплаче от някого (разбирай изклюкарства), то ще трябва да го доведе и него. Може да ви е странно, но това се спазваше. За почти десетте години, в които беше главен редактор на ЛИК, той много рядко затваряше вратата между кабинета си и секретарската стая, а опитите за интриги бяха деликатно прекъсвани – Георги казваше „един момент“, ставаше, лично отиваше да доведе обекта на доноса с „ела, че еди-кой-си има да ни казва нещо“ и поставяше интриганта в неловко положение.

Даденият за предложения срок измина и Георги Стойчев отново събра редакторите в голямата стая. Едва ли някой е очаквал какво ще последва. Накратко ни обясни, че във всичките предложения има много плява и малко зърно. Че с такива идеи не би могъл да постигне нищо и затова ще съобщи имената на хората, които повече няма да работят в тази редакция. Слава богу, чух своето име сред оставащите. Настана хаос, крясъци – „откъде на къде“, имаше даже реплики, опиращи почти до „ти знаеш ли коя съм аз“. А Георги беше гръмогласен. Успя да ги накара да млъкнат с: „Мислех да не ви излагам, но вие си го поискахте. Как мога да работя с човек, който смята да прави творчески портрет на Тома Сман…“ Спомена и още няколко грешки, които съм забравила, за съжаление. Бях убедена, че преувеличава и на другия ден му го казах. Тогава той ме заведе в кабинета си, извади предложенията, кавалерски скри името и ми показа черно на бяло писанието. Познах почерка, не беше правописна грешка, беше много внимателно изписано – и Тома Сман, и другите гафове.

Следващите дни не бяха лесни за него – скандали, ходатайства, тряскане на врати. Но той устоя. Разбира се, не можеше да уволни никого, но можеше да се отърве от него с прехвърляне на друга работа. Така „Тома Сман“ отиде в Радиото, „завареното положение“ в Телевизионния театър, а другите вече не помня къде. Редакторският екип, който беше редакторски, но още не бе екип, намаля до минимум, ала за кратко. Георги доведе нови хора – кои удачно, кои не толкова и отново се разраснахме. Само че този път оправдано – всеки бе с идеи и с желанието да работи.

Така дойдоха Методи Георгиев (зам. гл. редактор), Александър Лазаров (отг. редактор и партиен секретар), Иван Милев, Георги Костов, малко по-късно Дарин Камбов, Светла Зенгилекова, Варя Палчева. Ресорите се смениха, появиха се нови рубрики – „Насаме с всички“, „За и против“, „Агенция ЛИК“, „Театър без билет“, „Поетична антология“, „Корени“ и още много. Георги явно беше мислил, защото си пролича, че по-голяма част от идеите са лично негови, а новодошлите бяха избрани, за да ги поемат.

Редакция „ЛИК“ започна да присъства на екрана вече осезаемо.

 

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »