Такава бях през 70-те години, именно в периода, за който разказвам. Май не си приличам много, но поне отзад се вижда площадчето през Старото кафене.
===
Ако ми е скъпо нещо в Созопол, това са вечерите и нощите. Независимо къде – в морското казиното, в ресторанта, в някое от двете капанчета, наричани „Очите”, защото са на носа на залива, в малък двор или направо на плажа.
Помня казиното като малка – татко и приятелите му си говорят, а аз стоя пред оркестъра и слушам певицата, която пееше за сините канарчета и за Марина. Помня го и като вече пораснала – никога нямаше места, сбутвахме се по десетина човека на маса за шест, но имахме приятели келнери, които винаги намираха къде да ни приютят. После ни даваха тефтера, всеки поръчваше, пренасяше си поръчката, записваше, а накрая оставаше и парите – понякога и направо в портмонето… Даже не вярвам, че се е случвало. Това продължи докато веднъж не решихме да направим най-голямата възможна маса. Беше края на сезона и задната част на казиното вече не работеше официално. Именно там всеки новодошъл приятел и компанията му си донасяше масата и я слагаше до другите. Наредихме виеща се верига от поне 20 маси – и всичките се познавахме от години. Май така ни премина ищяхът да сядаме заедно. На следващата вечер всеки си беше на отделна маса.
През 70-те в залива на пристанището пристигна прословутият Сал-бар. Той си имаше собствен двигател и при тихо време се местеше заедно с наелите го курортисти до съседното пристанище. На сал-бара беше нашето спасение, когато затвореха кръчмите. Свиреше тиха упадъчна музика, пиеше се кампари, уиски и незнайно защо – шампанско. Барът нямаше парапет, а някакви табуретки, за които уж се връзваха корабните въжета. Та една нощ от такава „табуретка” с цялата си двуметрова дължина падна доста почерпения Петко. Добре, че барът бе в плиткия залив с лодките на док, ние се развикахме, а от тинята се показа белият костюм и усмихнатото лице. Държеше чашата в ръка – „не я разлях!”.
Другото място след полунощ бяха „Очите”. Харесвах повече това в Стария град – няколко маси, сгъваеми дървени столове и „Памид” на бутилки. За мезе препечени чирози с оцет, чесън и копър. Помня една вечер, току-що бях дошла и от алчност за слънце бая бях поизгоряла. Седях върху якето си, защото краката ме боляха, слушах вълните, гледах фара и ми беше хубаво, хубаво… Не вярвах, че може още! Но можеше – заваля топъл дъжд, едрите му капки изстудяваха прегрятите ми бедра и рамена. Колко е хубаво да си малко над 20!
На следващата година „Окото” вече не съществуваше – на негово място главният архитект си построи къщата (не е хубава) и ние се преместихме на Харманите. Там капанчето беше на самия нос до бункера и работеше до по-късно, тъй като шумът не пречеше на никого. Но имаше един проблем. За да се стигне до него, трябваше да се мине през територията на бившия лагер на ТПК „Хигиена”, а септичните ями не бяха добре затворени. Само за едно лято в тях паднаха две жени, едната пред очите ми – добре, че ямата не беше много дълбока. На „Боруна” се събираха местните момчета и ние, некурортистите. Понякога имаше мързеливи свалки, леки пререкания, но до търкал рядко се стигаше.
През 70-те години на „Каваците” вече имаше бунгала, ресторант и най-важното – бар! А в Созопол се появиха и файтони. Това ни изкушаваше да съчетаем двете удоволствия. На файтона се качваха дамите, а момчетата поемаха пеша по прекия път – понякога стигаха преди нас, тъй като конете трудно дърпаха по нанагорнището. А една нощ, когато решихме да се приберем по-рано т.е. около два часа, взехме файтона и на връщане. Бяхме по-малко хора, кочияшът беше на кеф, не искаше да товари повече конете и мина по обиколния път през носа. Леле, какво чудо! Топла лятна нощ, ярки звезди, шумът на вълните и конският тропот по асфалта – на човек му се искаше това удоволствие никога да не свършва.
===
А нощта винаги приключваше с разходка до центъра. Там се събираха последните оцелели остатъци от шумните компании – вече по-тихи, по-изморени и по-романтични. Сядахме на топлия бордюр до градската градина, винаги отнякъде се намираше китара и Малкия Бъндарак или Жоро Минчев я поемаше… Тогава за нас рок-енд-рола беше млад.
…
Всъщност младите бяхме ние и светът беше по-свеж, по-ароматен, по-цветен.
Но времето тече и животът се променя.
В началото на 80-те години Созопол стана прекалено моден и шумен за моя вкус и аз и приятелите ми поехме на юг – на палатки на Алепу и Градина, после Варвара, а после съвсем се отказахме от Черноморието. Много години все се канех да се върна по старите места, но не събрах сили. Искам да запазя спомена за любимия ми град без бутафорните крепостни стени, без мутробарока и многоетажните хотели, без кича и чалгата във всичките й проявления. Сега други хора трупат спомени там.
А следващите поколения намират своите места, своите къщи, своите кръчми…
Защото „има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето… Време за прегръщане и време за отдалечаване от прегръщането. Време за придобиване и време за изгубване… Време за мълчане и време за говорене… Направи всяко нещо хубаво на времето му…”
…
…
Забележка: В поста си за Созопол, освен свои съм използвала и снимки, намерени в Интернет. А тази чудесна панорамна снимка открих на страницата http://perchinkov.com/avtorentacar/show/26 . Перчинков се е постарал да снима от същата гледна точка като на някои стари снимки от 50-те и 60-те години. Надявам се, че няма нищо против да ги използвам с некомерсиална цел. Първата жълта сграда в дясно е базата на Съюза на писателите – надстроена и модернизирана – не зная кой я използва сега.
…
Послепис: Във вестник „Сега“ прочетох нещо от Рангел Вълчанов, което е в съзвучие и с моите спомени. Ще си позволя да го цитирам:
„… когато Созопол беше Созопол и когато голяма част от вас са били малолетни и невинни във всяко отношение, когато градът не беше пострадал от строителните упражнения на архитектите, когато между сградите духаше морският вятър и всяка къща беше личност и уважаваше своята съседка, тогава аз дойдох за първи път в този град. Заобичах го такъв, какъвто бе, и с мъка посрещах неговите възрастови изменения, които ми напомнят и за моите. Уви! По онова време Харманите не бяха тия Хармани. Бежанските къщи, малко на брой, кротки, приветливи със своите бледосини лица, гледаха морето, небето и самораслите треви, пожълтели от морското лято…“
Не бих могла да го кажа толкова хубаво.
Рангел наистина обича Созопол. Много години той идваше там, даже си построи яхта и я нарече на своята дъщеря Ани. Едно лято и аз се качих на нея – бяхме тримата с режисьора Георги Стоянов и стигнахме чак до Алепу, но това вече е друга история.
То созополските истории край нямат…
После послепис: Тези дни се получи коментар от една созополчанка. Като изчислявам годините, била е момиченце или току-що родена, когато прозорецът на стаята ми е гледал май в техния двор, а дядо й е промивал снимките на курортистите. Ако искате да разберете какво се е случило с местата, за които разказвах, прочетете писмото й в коментарите. И нея я боли за Созопол, както и повечето от нас. Благодаря й.