Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for септември, 2017

Буквар===

Утре е 15 септември. Преди много години искаха да променят първия учебен ден на 1 септември, както беше в Съветския съюз. Слава Богу, не се получи. Сега пак се чуват подобни гласове и мнения. Този път по кого ли се равняваме?

Е, всички сме минали през училището. Ще разкажа без мъдри фрази и обобщения за началото си в него.

От първия си учебен ден помня как ме взеха от мама и ме вкараха в двора на 7-мо училище – там имаше много хора, някой нещо говореше и никой не го слушаше. Мълчахме зашеметени. А после качиха едно момченце на нещо високо, май беше най-обикновена маса, и то каза стихотворение. Ох, как му завидях! И аз знаех стихотворения, но мен никой не ми „даде сцената“. После той ми стана съученик.

Сега да опиша задължителното оборудване на един ученик. Униформа – и момичетата, и момчетата в началните класове носехме престилки със неизменните бели якички, които трябваше да се сменят всеки ден. За мръсна или неизгладена якичка – гонене от час. Когато в трети клас ни приеха в пионерската организация и ни вързаха и червени връзки на врата, към гладенето на якички се прибави още едно нещо. В час най-редовно си дъвчехме краищата на връзките и те се късаха – гонене от час.

В първи клас бяхме с куфарчета – само такива се продаваха. Едва по-късно започнаха да се появяват кожени чанти с дръжка, няколко отделения и връх на прогреса – няколко малки джобчета за моливите. В куфарчето си слагахме буквара, тетрадките от по 10 и 20 листа, кутията с писалка, молив и гума. В ръчна писалка_3 001перодръжката се слагаше писец с определен номер, какъвто ни каже „Другарката“. Писците лесно се чупеха и затова трябваше да носим по няколко. Добре че на ъгъла на „Шишман“ и „Паренсов“ имаше училищна книжарница (сега там е банка) и тичахме през междучасието да си купим, ако сме забравили. Беше модно перодръжката ти да е с различен цвят и по възможност и шарена. Кошмарът беше с мастилниците. Уж се бяха появили едни специални, които не се разливали в чантата, но това беше по-скоро пожелателно. Затова си ги носехме на ръка. Най-честата картинка беше детенце в черна престилка с бяла якичка, хванало в едната ръка чантата, а в другата мастилницата. Как да не го спънеш, как да не го удариш с чантата си по гърба!

Всички учебници и тетрадки се подвързваха с определен вид цветна хартия,етикет за тетрадка отгоре се лепяха етикети с името и класа на притежателя им. За неподвързани учебници – забележка, при рецидив родителят идва в училище. Аз се опитвах сама да се справям с това трудно дело, но тетрадките ми излизаха криви и Другарката ми се караше. Затова два пъти в годината мама запретваше ръкави и правеше всичко. А после аз собственоръчно трябваше да ги надпиша – десетина предмета с поне по две тетрадки (за работа в клас и за домашно), а понякога и с три, като третата беше за контролните. Ръката ме заболяваше!

Забравих името на първата си учителка, нямам и снимки от първи клас, но имам 1956 г. І клас 7-мо у-щеот втори. С малки изключения си бяхме същите. Е, някои отидоха в други училища, други дойдоха в нашето, а трети останаха да повтарят класа. Така се случи например с Ленин от нашия клас, който не се научи да чете и пак беше в първи клас, а Сталин от „в“ отиде направо в училище за изоставащи ученици, както евфемистично наричахме училището за бавноразвиващи се. Странно защо децата с нормални имена си учеха най-нормално.

Въобще ние бяхме странна смесица между деца на интелигенцията (творческа и техническа), потомци на „недоубитата буржоазия“ и отрочета на служителите във Вътрешно министерство (от най-обикновени милиционери до по-висши – току-що им бяха построили огромна кооперация на ул. „Гурко“ точно срещу министерството им). Само че ние (или поне аз) нищо още не разбирахме от делението на „наши и чужди“, „полицаи и апаши“ – игра, която бързо бе преименувана в „милиционери и диверсанти“. Ала безгрижното ни детство бързо приключи, след като започнаха да ни тъпчат главите с „идеали“ и „подходяща“ литература.

Другият ми спомен от първи клас беше как ми писаха двойка с обяснителна бележка в ученическото тефтерче – „пише с вместо със пред с и з“. Прибрах се вкъщи ужасена, очаквайки да ми се карат. Разтреперана стигнах до мама, подадох й бележника и повече не можех да се сдържам. Разплаках се. Тогава мама започна да се смее и да ми обяснява, че това са глупости, че ще се науча и че не бива да обръщам внимание на такива дреболии. В училище не наричаха това е „дреболия“, но с годините мама все повече ме възпитаваше, че не всичко, което ми казват там, е правилно. Лека полека!

В училище учехме или както се казваше „разглеждахме“ книги различни от тези, с които бях възпитавана. В трети или четвърти клас трябваше да се справим с Павлик Морозов 001„Митко Палаузов“ и „Овчарчето Калитко“. В какво се изразяваше „разглеждането“? Всички трябваше да прочетем една глава от книгата и после в час да я преразкажем, а след това всеки да отговаря на въпроси, за да разбере учителката дали наистина сме я чели. И така докато не прочетем цялата книга. Това бяха единствените пъти, когато се радвах, че боледувам често. Водехме си и „читателски дневници“. Кошмар! Даже и книгите да бяха хубави, а те не бяха, тази задължителност отравяше всичко. После се чудим защо „децата не четат“! Ами то води началото си от онези години със задължителната литература, коятоМагьосникът от Оз книжно тяло изд 1946 все още съществува макар и друга. Така ни измъчваха и през ваканцията – „Павлик Морозов“, „Това е моето училище“, „Четвъртата височина“… другите не ги помня. Късметът ми беше, че четях бързо и след като претупам „задължителното“ можех да изгълтвам с кориците „Принцът и просякът“, „Магьосникът от Оз“, „Приключенията на „Том Сойер и Хъкълбери Фин“, „Сребърните кънки“, „Тайната градина“, „Двойната Лотхен“…

…….

Училището не беше любимата част от моя живот. Всеки ден, шест дена в седмицата (България премина на петдневна работна седмица на практика през 1973 г.)! Така и не успях да го почувствам близко. Вече писах за първия ми учебен ден, за задължителната литература, за мъките на правописа. Но не това беше най-неприятното, а липсата на свобода; перспективата, че трябва да търпиш още години. И винаги съм съжалявала хората, казващи, че училището е най-хубавият период от живота им. Горките, колко ли скучно са живели или колко не са могли да оценят това, което са имали през младостта и зрелостта си.

Но имаше и хубави неща. За тях – друг път 🙂

……

P.S. Снимките са лично мои и моля да не се използват. Моля и да не се качва този спомен в различни сайтове, без предупреждение и  разрешение.

Advertisements

Read Full Post »

w6W1eozvXUvhGkF1jMnrDnlGu9lcEr-6ZNE-mtwH504

08:54 – ДСК на „Граф Игнатиев“ и „Васил Левски“. Банкоматът не работи, а спешно ми трябват пари. Слава богу, още няма огромна опашка и решавам да изтегля чрез банката. Работното време е започнало преди 54 минути. Но…
работи само едно гише от седем. Две служителки се мотаят. Наблюдавам едната – бавно зарежда хартия в принтера си, бавно маха ластиците от кутията с парите, бавно слага химикалка на плота, бавно подрежда още нещо, бавно и с омраза поглежда към чакащите, бавно влиза отново отзад, бавно излиза с празни ръце, бавно подрежда още нещо.
Аз бързам, но няма да й доставя удоволствие да се скарам с нея – усещам, че това очаква, за да покаже превъзходството си над смотаняците. Зад мен се трупа опашка. Колко човека трябва да станат, за да открият още едно гише.
09:05. Най-накрая единственото работещо гише се освобождава, за да ме осведомят, че банкоматът не работи от вчера (видях това и сама!) и че трябва да платя 2 лева са услугата. За каква услуга?!? Че чаках повече от 10 минути някой да ме обслужи? Че нелюбезността и мърльовщината на служителките е всеизвестна в квартала? Че винаги друг им е виновен? Че вечно нещо не знаят и ходят да питат?
Теглих им майната и отидох на банкомат на друга банка.

Чувала съм, че им били ниски заплатите и по този начин, пъдейки клиентите, си отмъщавали на работодателите. Има логика.

 

p.s. Снимката е взета от сайта https://foursquare.com/v/dsk-bank/4e25231318a817bf0568699b с реклама за точно този клон на Банка ДСК.

Read Full Post »