Има хора, които се появяват ярко във всекидневието, а после изчезват и остават в спомените на малцина. Вече има интернет, мащабна информация, но имената им, а още по-малко снимките им, рядко могат да се срещнат.
Тези дни, ровейки из течението на в-к „Фронтовак“, се сетих за една от тях. Фрюлинка Новачкова. Разбира се, не я познавам, чувала съм за нея от баща ми и ще разкажа историята така, както аз я зная.
Преди точно 40 години в един топъл мартенски ден бе премиерата на „Зарево над Драва“. След прожекцията – коктейл в ресторанта на гранд хотел „София“ на площад „Народно събрание“, в горната част на ресторанта, който следваше извивката на фасадата. Поради дължината на филма събитието започна по-късно, но не и по-малко официално – генерали с лампази, актьори, кинаджии и даже министърът на отбраната. Речи, наздравици, поздравления… Всичко по реда си.
И както си му е редът наистина – останахме последни. На ниска маса в единия край на заведението седяхме с баща ми и жена му, с Рангел Вълчанов и Симеон Пиронков, и ако не се лъжа с оператора Крум Крумов. Приказките и спомените бяха толкова сладки, че на никого не му се тръгваше. Келнерите тихо събираха чаши и чинии, гледаха очаквателно, но генералът беше казал „да седят докато искат!“. И те поискаха. И аз със тях.
Татко се отпусна и заразказва така, както рядко се случва. Не помня как стана дума за историята с журналистката във филма (ролята бе изиграна от Добринка Станкова), и тогава татко си призна, че черти от образа и от историята са взети от съдбата на Фрюлинка Новачкова.
Жената със странно име била военен дописник в някой от фронтовите вестници. Красива, чаровна и всички се заглеждали по нея. А част от бъдещите писатели, поети и журналисти изпитвали и по-силни трепети. Освен умна била и безразсъдно смела. Но не обръщала внимание на „младоците“, вече била завъртяла главата на един от генералите от нашата армия. По този начин успяла да си издейства да отиде на разузнаване в тила на врага – нещо немислимо за необучен войник, а тя била и само дописник.
Само че нещата не
винаги стават така, както искаме. На 5 април 1945 година щурмова част е трябвало да форсира река Драва и да донесе сведения за разположението на немските войски. Но се завързала престрелка, противниковите сили били повече от очакваното и нашите трябвало да се изтеглят. Само че Фрюлинка била тежко ранена. Смятайки я за мъртва, войниците отстъпили.
Всички скърбели, наричали я национална героиня и искали да отмъстят за смъртта й. А войските напредвали, преминали Драва, тежките боеве вече били зад гърба им, когато няколко дни преди края на войната открили Фрюлинка в една вражеска болница.
Историята, която тя разказва е кратка – пленяват я, немски хирург я оперира и я оставя в ръцете на съдбата. Дали сърцето на лекаря се е смилило пред младостта и хубостта й, или просто е изпълнявал дълга си на медик. Дали се бил влюбил в нея (както упорито говорели), или не е искал повече смърт, но я спасил.
Когато баща ми и още един от колегите отишли в болницата да я видят, татко се уплашил – „тази красива, изправена жена се бе смалила и заприличала на врабче. Рязали черва, корем, вътрешности, рязали и кърпили…“. Очите му се насълзили и той се обърнал с гръб, за да не прочете Фрюлинка в тях колко се е изменила. „Не ме жали, Павле. Жива съм!“.
Да, била жива! Лекували я още дълго. Къде се е запознала с бъдещия си съпруг, французин, татко не знаеше. Върнала се в България за кратко, а после заминали за Лондон. Въпреки страшните рани родила четири деца. Заедно с тях посетила още веднъж родината си през 1963 година на път за Австралия, където семейството се преселило. Дали са се видели тогава, татко не спомена, но се възхищаваше на духа й и на силата да живее.
Разказът приключи, чашите бяха празни И тогава от другия край на ресторанта красив мъжки глас запя. Прекрасна народна песен, която бе звучала във филма и която един войник бе пял преди битката. Сега я пееше актьорът.
Всички млъкнахме, даже келнерите спряха с тракането на подносите. Сякаш времето не значеше нищо. Беше останала само песента.
После тихо си тръгнахме.
.
Татко почина през 1983 година.
Фрюлинка Новачкова – 1993 г.
Симеон Пиронков – 2000 г.
Крум Крумов – 2001 г.
Рангел Вълчанов – 2013 г.
Бяха личности.
Бог да ги прости!
Блогът на Павлина Д. 