Улица „Граф Игнатиев“ – площад „Славейков“

…

пл. „Славейков“ от птичи поглед през 1925 година.

.

А ето го в края на 30-те или началото на 40-те години. Гледната точка е друга, но си личат промените.

.

Ако има номерация, с която не мога да се оправя това е тази на площад „Славейков“. Това, което принципно е правилно, е, че номерацията е кръгова, но защо тук тя започва от дясно след като на всяка улица №1 е от  ляво, това не разбрах. В различните карти от различни години тя е различна, затова реших да се водя по днешната номерация, но понякога и тя ме обърква. Но ще се опитам.

Преди Освобождение на тази част от „Кадън сокаги“ също е имало площад. Най-старото писмено сведение за него е от 1555 година в житието на св. Никола Нови Софийски от Матей Граматик. Поробителите превели мъченика за вярата през целия град за назидание. Капки кръв покапали и на „Меденото тържище“, както са наричали площада тогава. Името, с което е по-известен – „Кафене баши“, той получава по-късно, заради голямото кафене на него. А този площад си имал всичко – и бакалница, и полицейско управление „Сините конаци“, и конак – къщата на Сабри бей; имал си и джамия „Едрилез джамеси“ и даже турски гробища. След Освобождението бил разширен и застроен. А там си купил къща и Петко Р. Славейков.

В началото на века площадът е бил заобиколен предимно с двуетажни къщи. Интересно е, че на карта на София намерих площада като „Славиенско“, но тъй като на тези от 1907, 1917 и 1920 г. си е „Славейков“, смятам, че е просто печатарска грешка.

 Ето ъгъла с ул. „Дякон Игнатий“. В ляво на снимката е първата пощенска станция на столицата, като в нея е бил и първият обществен телефон. Там се е помещавало и общежитието на Първа мъжка гимназия, а за кратко и печатницата Янко С. Ковачев, изпълняваща функциите на Държавна печатница. В началото на площада е била и кръчмата „Къберле“, известна като „При езерото“/„Локвата“, държана от чех. Наричали я така, защото при проливни дъждове се образувало езерце. Всъщност оттам е минавала подземната Крива река, която от „Солунска“, продължавала по „Войнишка“ (дн. „Дякон Игнатий“), завивала покрай Народния театър и така докато се влее в Перловската река някъде около Орлов мост. При  топенето на снеговете се надигала и наводнявала близките улици. Кръчмата и аптеката на срещуположния ъгъл на два пъти сменяли местата си и поради това на фотоси от различни години има ту бирария, ту аптека.

Най-голямата забележителност на площада бил домът на Славейкови. С огромен  двор с овощни дървета, отделен от улицата със стабилна ограда, а в дъното едноетажна къща. По-късно най-големият син на стария поет, Иван, построява за себе си малка къща, където приютява книгите на брат си Пенчо. През 1930 г., въпреки съпротивата на роднини, а и на интелигенцията призоваваща „да се запази тази светиня“, Рачо Славейков продава бащиния си дом и на негово място са изградени две кооперации.

Постепенно фамилните къщи отстъпили място на многоетажни сгради с магазини в партера. На мястото на пощенската станция била построена Учителската каса, на мястото на касапницата на бай Ангелко – Алианса, а на ъгъла на „Графа“ и „Дякон Игнатий“, където била аптеката на П. Ю. Пенчев, се издигнала кооперацията, в която години по-късно ще се настани култовия за моето поколение „Млечен бар“. „Езерото“ било заместено от многоетажната ъглова сграда, която се води на адрес „Дякон Игнатий“ №21. През 70-те години в магазина отдолу се премести книжарницата „Български художник“, която преди беше на ъгъла на „Графа“ и „6-ти септември“. Днес има малки магазини и заведения – и понякога отново има голяма локва.

До към 70-те години пред на сградите от южната страна на площада имаше къса уличка, успоредна на „Граф Игнатиев“. През 1936-7 година кметът Иван Иванов разрешил на един от собствениците на таксита[1] в столицата да направи пиаца между „Солунска“ и „Гладстон“. Имал 10 коли с шофьори. Когато някой от постоянните му клиенти искал да си поръча такси, звънял по телефона на близката будка за вестници и колата след малко паркирала пред дома му. Синът на собственика даже още помни номера – 22-22.

На тротоара седели ваксаджиите и приканяли господата да си лъснат обувките, както на този фотос горе от 1936 г. Те оцеляха още дълги години, макар че ги разпиляха из страничните улици.

Преди да продължа описанието на площад „Славейков“ номер по номер, искам да направя едно уточнение. Разчитах не само на личните си спомени и на разказаното от родители и приятели, но и на прочетеното в книги, списания и вестници. Но най-точен източник са телефонните указатели. Аз работех предимно с тези от 1938, 1945… до 1968 г. По тях човек може не само да види какво точно се е намирало на даден адрес, но и да проследи развитие му.

Ще дам един пример. С адрес пл. „Славейков“ № 4 откривам заведение, което сега не мога да си представя къде точно се е намирало. През 1945 г. на този адрес се е бил аперитив „Алто“ на Анто Антов с тел. 2-52-20. След това го откривам като Ресторант № 64 към Хоремаг. През 1959 г. вече „Закусачна Славейков“, през 1966 г. – закусвалня „Средец“, а през 1968 – вече изчезва от телефонния указател. А явно и от моите спомени. Така могат да се проследят и измененията в названията на Министерства, Комитети и Съюзи и тяхното роене.

Това което описвам не е пълно, то е само което знам, но може да е база по-обстойни изследвания. И спомени.

Ето го площад „Славейков“ през 1967 година.

…

Площад Славейков №1 –

съпритежателски дом „Петко Каравелов“, строен през 1933 г. по проект на арх. П. Кантарджиев. Някога там се е помещавал клубът на Демократическата партия. На партерните етажи са били книжарницата и книгоиздателството на Д. Провадалиев[2]. Пак там е била и сладкарница „Славейков“ със собственик Ал. Г. Колевски. Там се помещавал Съюзът на слепите (през 1952 – Съюза на българските слепи, през 1959 г. Общ съюз на слепите – както и да са го преименували, все се получава двусмислица). Имало е офиси на Българския рибарски съюз (от 1949 – Ловнорибарски), а също и един куп адвокатски кантори. Погледът ми бе привлечен от името на Петко Д. Бочаров, който е имал там адвокатско бюро (1949). Да, това е същият този Петко Бочаров, който е юрист по образование, а ние го помним като журналист и преводач и най-вече с фразата му: „Да, ама не“.

Аз съм запомнила тази заоблена кооперация с голямата хлебарница, в която освен хляб продаваха и банички, а също и със зарзавачийницата.

….

Площад Славейков № 2 –

кооперация „П. Р. Славейков“ е кръстена на площада, а не на къщата на поета, която е била на отсрещната страна. Сградата има два входа и търговски пасаж. Главната забележителност бе кино „Славейков“, съществувало през две епохи и затрито при третата. В киното се влизаше от площада, а изходът бе в безистена. На фасадата освен името на киното, написано с нетипичен шрифт, на две места между прозорците имаше неонови надписи „КИНО“

Отдолу е имало ресторант „Хамбургъ“.

В безистена била и кръчмата „Мечата дупка“. Един от таксистите, за които разказах по-горе, белогвардеецът дядя Ваня, след като му свършвала смяната, имал навика тайно да влиза там – на шофьорите било забранено на пият, даже и когато не са на работа. Поръчвал си едно голямо юзче с ракия и я изливал в гърлото си без да преглъща на няколко пъти – по руски на екс. Това било атракцията на заведението и децата ходели след него, за да наблюдават как го прави. В по-късно време е имало и кръчма „Пещерата“, както свидетелства и една снимка от края на 30-те години. Била е вдясно от безистена.

Когато аз пораснах, вече нямаше ни меча дупка, ни хамбург, ни „пещера“, но имаше сладкарница за пасти и боза. Един път вече през 60-те години смело влязох вътре и си поръчах кока-кола – чичкото зад тезгяха ме погледна строго и отвърна: „тук спиртни напитки не продаваме“.

От ляво на безистена точно до входа на киното беше семкаджийницата – изключително удобно да си купиш едно пакетче, тиквени или слънчогледови семки и да влезеш с тях на прожекция. Колкото и бедните разпоредителки да призоваваха да не се люпят семки в салона, подът винаги беше осеян с обелките им и се налагаше между две прожекции набързо да премитат. По-късно махнаха семкаджийницата и на мястото й се настани тясно магазинче за направа на табелки за пощенски кутии и входни врати на апартаменти.

През годините там са се помещавали най-различни магазини, бюра, офиси – д-во „Памид“ (1947 г.), тапицерска кооперация „Народна мебел“ (1952 г.), цех на шивашка кооперация „Родина“ (1968), а най-дълго се е задържало коминочистачното бюро „Бърза услуга“, преименувано през 1959 г. в „Съгласие“.

Но за мен този адрес е свързан с литература. Когато съм се родила, там и била редакцията на издателство „Български писатели“ (множественото число не е грешка), през 1952 г. издателството (вече в единствено число) се пренася в къщата ул. 6-ти септември № 35 (където все още се намира, ако въобще съществува), а на негово място идват главният секретар и канцелариите на в-к „Литературен фронт“ (които после се преместиха на „Ангел Кънчев“ 5) и сп. „Септември“ (което преди това е било на ул. „Леге“ 6 и на ул. „6-ти септември“ 35, а по някое време и на „Ангел Кънчев“ 5). Въобще голяма въртележка, но затова пък по площад „Славейков“ често можеше да се видят крачещи писатели – кой по-скромно, кой по-напето!

.

…

Площад Славейков №3 –

учебна сграда на фондация „Алианс Франсез“ по проект на архитект Станчо Белковски. Първата копка е направена в деня на националния празник на Франция 14 юли, а годината е 1924. Построена е само за една година и е осветена отново на 14 юли. В нея през 1935 г. се е намирала и Френската търговска камара. Мястото се превръща в истинско културно средище на столицата. В концертната зала с 450 места се организират концерти и спектакли. Надстроена е около 1945-46 г.

През 1948 фондацията е забранена под предлог, че извършва шпионска дейност, имуществото иззето, а богатата библиотека е предадена на Университета – е, поне не е изхвърлена. От 1957 до 2012 г. е Център за изучаване на чужди езици, с концертна зала „Славейков“. Предоставени са и помещения на Държавния ансамбъл за народни песни и танци „Филип Кутев“. През 2014 г. сградата е върната на „Алианс Франсез“. Днес концертната зала е запазена в оригиналния си вид с ар деко детайли.

…

.

Следващата кооперация е с адрес ул. „Гладстон“ №69. Преди да стане „Макдоналдс“ там е имало чудесна закусвалня, в която хитът бил болярското кюфте и добрите шницели. Често казано, не си я спомням. Може би именно тук се е намирало споменатото по-горе заведение, а просто номерацията е била променена през годините. Интересното е, че „Гладстон“ е другата улица, освен споменатата вече улица „Калоян“, която е запазила шест века името си – „Болярска“, наречена така тъй като е водела към болярските дворци на днешна „Витошка“.

…

.

Площад Славейков № 4 –

сградата е проектирана от арх. Виктория Ангелова-Винарова за Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Това е първият проект на младата архитектка, с който тя спечелва конкурса. Любопитното е, че следващият й проект, въпреки, че е бил най-добрият, не е откупен, „защото е жена“. Строежът на министерството продължава от 1926 до 1932 г., като е довършен от арх. Г. Овчаров и Й. Йорданов. Външната украса не е натрапчива и е изработена от скулпторите Кирил Шиваров, Стефан Пейчев и Михаил Иванов. Особено впечатление прави входа с двете каменни фигури над него – жената олицетворява архитектурата, а мъжът строителството. Интериорът е не по-малко впечатляващ – мраморни фоайета, тежки врати, цветни подови мозайки, стъклописи.

При втория етап е построено и крилото към ул. „Раковски“. Там на ъгъла с Раковски на мястото на по-новата постройка се е имало двуетажно здание, в което в началото на 40-те години се е намирала Дирекцията за електрификация на Северна България (ДЕСБ). Към края на 40-те години на миналия век на нейно място се изгражда високата сграда, долепена до сградата на МОСПБ. Фактически Главната дирекция е зачатъкът на бъдещото отделно ведомство на електрификацията.

Много е любопитно да се проследи преименуванията и роенето на отдели, комитети и т.н. на „Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството“. През 1945 г., когато министър е бил Борис Бумбаров, то все още се е наричало така. През 1949 г. вече е раздвоено в „Министерство на комуналното стопанство и благоустройство“ с министър Петър Каменов и „Министерство на строежите и пътищата“ с министър Манол Секеларов[3]. През 1959 г. е вече „Министерство на комуналното стопанство, благоустройствата и пътищата“ и около него на този адрес има куп свързани служби – Градско строително управление към ДСУ; Автомобилен транспорт към МКСБП; Горско промишлено предприятие; отдел „Проучвания“ на Министерството на строежите и строителните материали; Пътпроект; Строителна керамика и вародобив към МСС; и даже редакцията на сп. Комунално строителство. През 1966 г. Министерството на строежите е вече на „Дондуков“ 2, а на площад Славейков № 2 се настанява Комитетът за партиен и държавен контрол и по-точно „Управлението за райониране и териториално разпределение на производствените сили“. Свят да ти се завие!!

На същия адрес през годините се помещават и ред проектантски организации – Енергопроект, Минпроект (НИПКИ), Минстрой, а също и Планово икономически институт, Държавен съвет по водите (1968 г), циментова промишленост и като панделка на всичко това – сп. „Въглища“!

Да не забравя Градския комитет на БКП, но и по-важното – от 1952 година та и до днес там е поликлиника № 2. А „партията“ я няма.

В сегашно време в централното крило е Софийската градска библиотека, а в новото – няколко отдела и читални на библиотеката, лекарски кабинети, редакции на вестници, политически партии…

.

Площад Славейков №5 –

не съм сигурна дали този номер съществува и какво по-точно има на негово място. Може би това е бил номера на двуетажната къща до Министерството, която е била съборена, за да се построи разширението му. Може да е на отсрещната страна на площада. Ъгловото здание – бившият хотел „Севастопол“ и още по-бившият хотел „Кооп“ – е с адрес „Раковски“ №126. НО! на входа откъм „Граф Игнатиев“ има табела на Столичната общинска агенция за приватизация и инвестиции, чийто официален адрес се води пл. Славейков №6. Ама пък от друга страна на №6 винаги е била сградата на Стефан Пейков, закупена в мътните мутрешки времена от One coin на скандалната Роза Игнатова.

Така че докато не разбера по-точно, го оставям тази бъркотия да отлежава настрани и карам по старата номерация.

.

Площад Славейков №6 –

сградата на Стефан Пейков е строена през 1922 г. за жилище и за редакция на сп. „Икономия и домакинство“, а впоследствие – доходно здание. На този номер е било и Дружеството на популярните банки „Задруга“ – явно много добре действащо, защото има канцеларии и в съседната сграда №7 – или по-точно отделите „Яйца“, „Зърнени храни“, „Плодове и зеленчуци“ – боже, с какво са се занимавали тези хора!? Долу се е намирало прочутото кафене „Американъ кофи шапъ“ със съдържател Слави Василев – точно по този начин е изписано в телефонния указател от 1943 г.

След национализацията долу се настанява книжарница: първоначално Книжарница №3 на „Партизда“т, а след 1959 година  –  за руска литература „Иля Еренбург“ (на снимката от 1977 г.). И тук през години за по-кратко или по-дълго се появяват офиси на най-различни съюзи, кооперации и т.н.: 1947 – кооперация „Българска захар“; 1949 – Счетоводно-планова дирекция, отдел „Ликвидация“ (звучи зловещо); 1959 – „Промпроект“, Билетен център на „Културен отдих и художествена украса“ към СГНС (бау, какво наименование), НАРМАГ – текстилен магазин… През 60-те години вече магазините не се сменяха толкова интензивно и на старите снимки се виждат само книжарницата и билетния център.

След надстрояването и реновацията преди няколко години видът е вече доста различен.

…

Площад Славейков №7 –

На този адрес през 1918 г. е живял един от водачите на Демократическата партия адвокат Никола Мушанов и даже е имал телефон с номер 428.

Новата сграда с красивите закръглени балкони е построена през 30-те години, а фотосът по-долу е от 1967. Има три входа – първите два са в безистена, а вх. В е в двора, на практика в отделна сграда.

Както в повечето наоколо и тук магазините са се отдавали под наем. Например, магазин „Дъб“ за паркети. А също и представителството и магазин „Мусала“, в който столичани са можели да си купят или поръчат: „огнеупорни стоманени каси; помпи за селски кладенци; емайлни и фаянсови кухненски съдове; а също и вечен кран за чешма, модерни клозетни промиватели, секретни брави. И всичко това – високо качество, напълно гарантирани“, както гласи рекламата. Там е било и д-во „Пител Браузеветер“ – командантно д-во на д-р Браузеветер (т.е. персонално търговски дружество, днес го наричаме семейна фирма); също и кантората на минното дружество „Чумерна“. На същия адрес е било издателството на сп. „Простор“, а също и книговезницата на Богатин Аврамов. Пак там е имало и книжарница „Наука“ – всякакви канцеларски материали, маслени и акварелни бои, репродукции на картини от големи чужди майстори в различни размери. Там е било и фотоателие „Роял“ на Христо Гацев (според телефонния указател от 1949 г.). В къщи имаме снимки с негов печат на гърба, но дали през 50-те години още е било на същия адрес не зная.

Веднага след 9-ти септември на този адрес е Комисарството за подпомагане на пострадалите от въздушни нападения. Настаняват се и куп канцеларии – на Дружеството на работниците по просветата, на Централното управление на отдел „Народна просвета“, редакцията на сп. „Металик“…

В по-ново време и там имаше много магазини. Аз си спомням бръснаро-фризьорския салон, който беше доста голям – мъжкият салон беше фронтално на вратата, а в ляво бяха столовете, каските и умивалниците на женския. В дъното бяха козметичките и маникюристките, а по стълбите се качвахме на втория етаж, където се провеждаха друга част на козметичните манипулации, които изискваха разсъбличане – не че от прозорците всички минаващи през вътрешния двор не ни виждаха. Всъщност, винаги ме е забавлявало пълното наименование: „Трудовопроизводителна бръснаро-фризьорска пералогладачна и хим. чистене“. На мястото на съвременното кафене с големи прозорци бяха козметичките – работата им изискваше светлина. Радост за очите!

.

Площад Славейков №8 –

Тясна четириетажна сграда с високи тавански помещения, леко издаден еркер и безистен с два входа. Построена е на част от големия терен на двора на Славейковата къща. От същото време е и къщата във вътрешния двор, която е още запазена и се води на №8в. През 40-те години там се е намирал „Бемад“ електромедицинско а.д.; търговското представителство на д-во „Бухаг“; „Дъб“ а.д. занимаващ се с паркети; Градинарската кооперация и др.

Някъде през 50-те години там се появи жп бюро за билети и тъй като влакът беше предпочитаният, а често и единствено достъпният транспорт, то това беше от огромно облекчение на пътуващите софиянци. Какво още е имало там през втората половина на 20-ти век, вече не мога да се сетя.

.

Площад Славейков №9 –

– това е остатъкът от голямото дворно място на Славейковия дом. Кооперацията е издигната през 1939 г. Новата сграда също е с безистен и малко дворче. През 40-те там се е намирала кантората на акционерно д-во „Авиотехника“, а също и на представителство внос-износ на Божилов. След 9-ти се настаняват един куп канцеларии, ателиета (напр. Сервиз на пишещи и счетоводни машини, на кооперация „Вулканизатор“ и на „Искра“), та даже квартален секционен клуб на Партията. Имаше и „Магазин за готово облекло“, какво ли беше да е „неготово“?

Днес отдолу има магазини и търговски пасаж.

.

Още преди 50 години над входа към безистена бе поставена паметна плоча с надпис, че на това място е бил домът на Славейкови. Само че днес плочата е бледа, неразличима, а под нея се мъдри стара реклама на Luciano. И наоколо климатици.

..

.

Площад Славейков №10 –

това е най-новата сграда от тази страна на площада. На горната снимка от 50-те години все още се вижда красивата двуетажна  къща на д-р Стефан Данаджиев, първият наш психиатър, на чието място много скоро ще бъде построено сегашното здание.

През 70-те там отвориха кулинарен магазин със собствена кухня. Отвън имаше маси, където човек можеше да поседне и да си изяде купения отвътре обяд в пластмасова чинийка.

.

На горната снимка от 1960 г. (от Панайот Бърнев) се вижда строежът на жилищната сграда на пл. Славейков №10, а също и останалите от северната страна на площада.

.

Площад Славейков №11 –

зданието първоначално е предвидено за административните нужди на Учителската взаимноосигурителна и спестовна каса. Касата е имала над 12 000 членове и 270 милиона лева застрахователен капитал. Първоначалният проект е бил на архитект Лазаров – по-пищен в унисон с модната за началото на века архитектура. Но войните забавят строежа с две десетилетия.

Новият проект е на архитектите Овчаров и Йорданов. Сградата е завършена през 1930 г. и е многофункционална. В подземието й било кино „Култура“, като входът му първоначално е бил откъм „Графа“, а на мястото на входа от по-ново време е бил прочутия магазин на Балъкчиевъ „Шоколадова фабрика“. Стефан Балакчиев е от най-известните сладкари на времето си и е притежавал фабрика „Малина“ на бул. „Сливница“, а това е бил един от няколкото му магазин-сладкарници. Любимото на поколения софиянци кино „Култура“, продължи живота си до края на века, а след това безславно затрито.

На партера имало магазини, на първия етаж малка концертна зала, а на последния – тераса, която по-късно била застроена. Службите на Учителската каса заемали етажа над магазините, а над тях било Министерството на народното просвещение. Разбира се, много от помещенията били отдавани под наем – например, агенцията на параходното д-во „Баварски Ллойд“, също параходно акционерно д-во „Дунав“ и Кралско унгарско речно и морско параходно акционерно д-во, на печатница „Книпеграф“ АД и т.н.

През 70-те и 80-те години в него бе Комитетът по печата, които освен с регистрация, авторско право и подобни нормални дейности, се занимаваше и с цензура. Там се е решавало коя книга да излезе и коя не, кой автор да бъде издаден в чужбина и кой спрян. Отдолу в ляво от киното имаше книжарница, но беше толкова безинтересна, че рядко влизах в нея. Георги Папакочев си спомня, че на последния етаж са били монтирани антенните генератори за заглушаване излъчванията на вражеските радиостанции „ВВС“, „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“ и други. Видял е как ги изнасят от там. И това също е част от историята на града ни и то такава, която лично сме я живели.

А на горната снимка от 70-те освен сградата се вижда и вечната локва на ъгъла с „Дякон Игнатий“ – в ония години „Софийска комуна“

В по-ново време в нея се настаниха някои от новите частни издателства, като „Слънце“ „Факел“, „Фама“; кабинети на литературни агенти и т.н.

За съжаление днес сградата е надстроена и това нарушава оригиналния й вид. А тя е собственост на Министерство на културата и в нея се намира офисът на Българския национален комитет на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места (БНК на ИКОМОС). И двете институции са призвани да опазват недвижимото културно наследство.

.

.

На площад Славейков освен сгради, трамваи и пешеходци, имаше стари дървета и те бяха станали дом на врабци. Никога преди и след това не съм виждала такива рояци. Кротко си седяха по клоните, целият площад се огласяше от цвъртенето им, после изведнъж излитаха като малки изтребителчета и кръжаха високо горе. Понякога изчезваха, но винаги се връщаха. Беше си опасно преминаването под дърветата – шансът да те „нацвъкат“ бе голям. Явно гражданите се оплакваха, защото започна борба с врабчетата. Накрая закачиха лампи по дърветата, за да ги плашат. След дълга борба птиците изчезнаха, но с тях изчезнаха и старите дървета. Вярно, периодически засаждаха нови, но те никога не станаха толкова гъсти и кичести.

След продължаващите ремонти общият вид на един от най-известните площади в София е силно променен и то не към добро. Лично аз най-много страдам за дърветата, за сенките, които те хвърляха и за уюта, който създаваха. Сега с кубичните си мръсни пейки, със странните перголи той е силно обезчовечен. Наистина, периодично се появяват базари – новогодишни, великденски, арт…, но те не придават така нужната ни празничност, а по-скоро вехтост и провинциалност. Ала с всичко се свиква. Уви!

.

следва продължение…

От „Раковски“ до „Патриарха“

…

[1] По спомен на сина му Димитър Димитров.

[2] На някои места се казва, че е на №2, но в телефонния указател от 1943 г. и в албум София -1938 г. е даден адрес пл. Славейков №1. Освен да е друга номеризация.

[3] Интересна е съдбата на двамата министри. Борис Бумбаров (1896-1959) е БЗНСист, който през 1923 г. емигрира в Югославия, а после във Виена. След завръщането си в България през 1933 г. е осъден и интерниран. След  9-ти септември е един от основателите на опозиционния БЗНС-Никола Петков, за кратко министър, народен представител, а в последствие при разгрома на опозицията осъден на 20 години затвор. Подобна е биографията и на Манол Секеларов (1890 – 1954). Завършил Военното училище в София, след това строително инженерство в Мюнхен, той е участник в Септемврийското въстание. Емигрира в СССР, където заема важни постове в химическата промишленост и транспорта. След завръщането си в България е министър в две министерства, но през 1949 г. е обвинен в антипартийна дейност. През 1951 е осъден за съучастничество с Трайчо Костов и умира в затвора.

…..

В поста са използвани фотоси от сайтовете „Стара София“, Български визуален архив – дарение Панайот Бърнев, личен архив и др. Моля, ако някой не е съгласен, че използван негова снимка, да ми се обади – ще я премахна веднага.

.

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

Улица „Граф Игнатиев“ от площад „Гарибалди“ до площад „Славейков“

===

И ето, че стигнахме площад „Гарибалди“.

Историята на това място е много по-стара, отколкото предполагаме. През 1940 година при ремонтни дейности близо до улица „Денкоглу“ са открити останки от  храм на Серапис – елино-египетски бог, почитан като бог на плодородието, лечител и спасител. Храмът е строен през 161-163 г. в тогавашното южно предградие на антична Сердика. Фрагменти от него са запазени и изложени в националния исторически музей и в Докторската градина, а върху мястото му днес е профсъюз „Подкрепа“.

Но да се върнем в по-нови времена. Как ли са наричали площад „Гарибалди“ преди 50-70-100 години? Не можах да открия на старите карти. В началото на миналия век тук са се намирали Старата поща и Румънската легация.

    …

Залепената до „Граф Игнатиев“ № 6 сграда е строена за Софийската стокова борса. Официалният й адрес е „Ангел Кънчев“ №2.

Строена е преди Втората световна война в един по-модерен стил без пищност и разточителство. Облицована е с врачански камък, а вътре не са липсвали придобивките на съвременността – парно, четири асансьора. В отдаваните под наем партерни помещения са били представителните магазини на „Бата“, „Титанъ“ и др. В по-ново време сградата е надстроена с един етаж и в нея се настанява Министерството на вътрешната търговия и услуги.

През 50-те години отляво беше гастрономът, а отдясно – магазин за платове. Който не вярва, може да отвори в Ютуб филма „Следите остават“ и на 24-тата минута ще види даже интериора на гастронома. Тук ще изброя някои от магазините, които са се намирали на това място: Универсален магазин №5 (1949). Мисля, че остана такъв още дълги години. Млекарски магазин (1952); магазин Текстил (1959) – имаше го поне до 80-те години; районна проектантска организация (1966)

В днешно време сградата е известна като профсъюз „Подкрепа“, а магазините са разчленени на няколко и са предимно заведения.

.

„Граф Игнатиев“ №10 –

Ето така е изглеждал площада до 20-те години на миналия век с телеграфо-пощенската станция, трамвайната линия, която завива от ул. „Александър І“ и продължава по „Графа“ към крайната си спирка. На снимката се вижда и конска кола, обозначена със знака на пощите, а на капрата – кочияш и наперен пощенски служител.

На мястото на „старата“ поща е Българската търговска банка или наричаната още „банката на Буров“. Проектирана е през 1920 г. от арх. бюро Фингов, Ничев и Юруков, като строежът е завършен през 1925 г. През 40-те години там са се намирали канторите на застрахователното д-во „България“; както и на българското минно а.д. „Бъдеще“. След бомбардировките банката остава без купол и така си е и до днес. Но часовникът, крепен на плещите на атланти, все още работи и звънът му оглася площада на всеки четвърт час.

По време на социализма в нея бяха настанени един куп институции. Но най-главно и известно беше държавното стопанско предприятие за внос и износ „Булет“ и роящите се от него Техимпекс, Техноекспорт, Хранекспорт, първият Кореком, а през 70-те години Разноизнос, което се занимаваше с внос и износ предимно на стоки за широко потребление, както се наричаше тогава – внос на бяла и черна техника, домакински артикули, козметика и износ на домакински порцелан и кристал, спално бельо, кожени изделия и т.н. Помня, защото леля ми работеше там и понякога изпадаха някои дребни мостри.

След десетоноемврийските промени в нея се настани КТБ и днес с това име е известна на по-младите и на по-новите софиянци.

…

Ако от „Гарибалди“ погледнем на изток ще видим обърнатата към площада фасада на една нетипична софийска жилищна кооперация с два входа – Граф Игнатиев №7. Тя оформя площада.

Строена е през 1934 година от арх. Христо Берберов. Тук няма прави ъгли, фасада е надвесена над партерните помещения, част от големите прозорци излизат напред и подчертават начупеността. Отдолу както в повечето централнософийски сгради имало магазини. В един от тях се е помещавала работилницата за изолационни материали „Корк“ – ето как се обявява дейността й в реклама от 1938 г.: „Първа българска изолационна работилница, извършва всички видове изолации, като парни инсталации с високо и ниско напрежение, хладилници и др.“. Тук е бил и магазин „Риц“, но какво е продавал не открих. Тук са били и кантората на д-во „Вита“, занимаващо се с търговия с медикаменти и химикали, и представителството на електромашинната фабрика „Енергия“. Имало е даже бръснаро-фризьорски салон с гръмкото име „Ренесанс“ на Васил Симов. Тук е живял и дописникът на чужди вестници японецът Еномото Момотаро.

След смяната на обществения строй, национализацията и т.н. се променят и магазините, техните собственици и предмета на дейността им. Съдейки по телефонните указатели в множеството партерни помещения са се намирали: книжарница „Ерма“ (1947), магазин „Оптика“ (1949, 1952, 1966), трапезарията на печатница „Коце Димитров“ (1949), която скоро бива преименувана в стол „Марин Райчев“ на графиците (1952), оказионните магазини №2 и №4 към „Всестранни услуги“ се задържат дълго, през 1968 се появава „Фотографски услуги“.

Разбира се, тези магазини, кантори и представителства не ги помня, но пък се сещам за плод-зеленчук и за една вкусна баничарница, в която понякога имаше и биволско мляко – има я още. В ляво от нея бе СофСправка. Бяха няколко такива в София. Срещу дребно заплащане ти търсят телефон или адрес на човек, учреждение и т.н. Седяха някакви много сериозни лелки и ти даваха да попълниш формуляр с един куп въпроси, между които се мъдреше и „защо“ ти е необходим този телефон. Всичко трябваше да се знае – какво ли сме писали там! Според запитването бе и времето, за което ти изпълняваха поръчката, понякога се налагаше бая да се изчака – дали пък не искаха разрешение да ни кажат или да ни откажат.…

За съжаление в по-ново време след многобройни частни ремонти, смяна на дограма, изолация и т.н. екстериора на модерницстичаната сграда е силно променен. Това най-вече личи при прозорците и странния цвят. Но различни времена, различни вкусове. Чудя се какво ли би станало, ако в Париж някой се опита да провени фасадата на някоя сграда.

.

Снимката на този отрязък от „Граф Игнатиев“ е от края на 40-те години и е толкова типична и за следващите т.е. за годините на моето детство – каруцата и изправения кочияш, чистите фасади, малките рекламни табели под козирките… и разбира се, лампата – старата красива улична лампа от кован метал, разположена така, че да осветява възможно най-голяма площ. Как да я пропусна!

.

Не мога да открия никъде къде се намира №8, освен да е някаква вътрешна сграда, която може би вече не съществува, защото не я намерих и на кадастъра.

.

Но пък в „Столичен общински вестник“ от 1934 г. открих този размазан фотос от довършителния период на кооперацията на „Граф Игнатиев“ №7. До нея се вижда старата къща на Ал. Малинов на №9, която много скоро след това е бутната.

.

Граф Игнатиев №9 –

Някога на № 9 се е намирал домът на Александър Малинов, лидер на Демократическата партия, юрист, политик и пет пъти министър председател на България в периода 1908 – 1931 г. Къщата била двуетажна с красиво стълбище, а обширната градина стигала чак до дома на Бончев на ул. „Стефан Караджа“. Кооперацията на нейно място е построена през 1938 г. и е с два входа.

В началото на 50-те години тук е бил I клон на перуко-фризьорската кооперация Нарис“, през 1968 г. тя продължава да съществува, но като държавен бръснаро-фризьорски салон.

На този адрес през 40-те години е била кантората на „Божилов и синове“ и дрогерията на Никола Сотиров. А какво е дрогерия – магазин, в който са се продавали различни дребни стоки за бита и лекарства без рецепта. През 1949 г. дрогерията се променя в магазин №6 на „Занаятчийско снабдяване“ за строителни материали и бои, през 1959 вече е магазин за „Електрически материали, уреди и радиоапарати“, а през 1968 вече е само за елматериали. В началото на 50-те години тук е бил I клон на перуко-фризьорската кооперация Нарис“, през 1968 г. тя продължава да съществува, но като държавен бръснаро-фризьорски салон. Трудно мога да се сетя кой магазин къде беше през 70-те и 80-те години. Напълно ми се губят местата на повечето от тях… Зная, че бяха там, но къде точно може би някой друг ще се сети. За по-раншните магазини съдя по реклами, телефонни указатели, фотоси в сайтове и спомени на съвременници. Но за тези от социалистическо няма къде да намеря запазени материали. Така че, който знае да допълва.

Днес – „Съпритежателски домъ на…“ буквите на фасадата между първия и втория етаж вече са изпадали, а отпред е инсталиран климатик, така че и следите им не се разчитат. Между кабели, маркучи, витрини и графити кротко седи мемориалната плоча – леко зацапана, но все още съществуваща.

.

„Граф Игнатиев“ № 10 е на площад „Гарибалди“ и затова сега минавам на

.

Граф Игнатиев №11 –

Четириетажно здание в стила на строените преди войната – високи етажи, портални прозорци на хола с малко парапетче, симетрично разположение на апартаментите.

Преди 9-ти септември тук са се намирали издателство и печатница „Книпеграф“ АД, канторите на търговско акционерно дружество „София“, българо-германското акционерно д-во „Книжна търговия“, а също и централата на Българския рибарски съюз. В края на 40-те на този адрес за кратко се е помещавала II поликлиника преди да се премести на пл. „Славейков“. В различни периоди: д-во „Книжна търговия“; магазин „Победа“ на Фина механика (1959); Модно облекло (1966)

Явно апартаментите са били много просторни, защото след идването си в София през 60-те години, на този адрес се е настанила „партизанката-политик“ Роза (Смирна) Коритарова. Но слава богу, до входната врата няма нейна паметна плоча. Затова пък има на живелия тук проф. Васил Арнаудов – хоров диригент, музикален педагог и ръководител на Софийския камерен хор.  

Днес магазините се сменят през година-две. На фасадата все още има реклама, която може би преди време е била светеща – „Гергана“, но дали е била магазин за дамска мода или заведение, което е по-вероятно – не си спомням.

.

Граф Игнатиев №12 –

не зная историята на тази сграда, която явно е строена през 30-те години. Впечатление правят големите й прозорци, което ме кара да мисля, че е доходно здание, а не жилищна кооперация.

Според телефонния указател от 1935 г., на този адрес са се намирали Съюз на българските индустриалци, Съюз на акционерните дружества в България; генералното представителство на търговско дружество „Коментра“ и учудващо – Българо-съветска търговска камара.  Не са липсвали и нормални магазини – за балатуми, за мебели на Хайнрих Шварц. След войната нещата се променят. В сградата се нанася Столичната общинска банка и офис на румънската легация. Освен мебелният магазин „Средец“ на Ангел Ив. Диков (1947), който след две години вече е мебелен магазин на трудовопроизводителна кооперация „Народен стил“, там се помещават и часовникарско ателие „Победа“ (1952), Всестранни услуги – заем срещу вещи (1959).

Но през 70-те години тази сграда бе наричана от софиянци „Пилето“, защото там през 1971-ва отвори врати двуетажен ресторант с големи витрини „Златното пиле“. Рекламата му в сп. София бе: „Основната цел се свежда до пропагандиране и внедряване в храненето на народа… ястие от птиче месо и по-специално от бройлери. В същото време тези ресторанти отговарят на нуждите и покупателните възможност на масовия потребител…“ Всъщност доста хора ходеха там заради бирата, места на втория етаж често се намираха, защото келнерите не обичаха да се качват по стълбите и обслужването беше бавно. Преди това, в края на 50-те и през 60-те години, в това помещение е била кръчмата „Родина“, наричана още „Тунела“.

.

Граф Игнатиев №13 –

Някога тук се е намирал двуетажния дом на семейство Никифорови. Днес това е ъгловата кооперация, която има два входа.

 Ето така е изглеждала пресечката на „Граф Игнатиев“ и „Дякон Игнатий“ в началото на миналия век с разлика от двайсетина години – волските коли са сменени с автомобили, а капите с бомбета. Първоначално на ъгъла е имало аптека, но на някои фотографии тази аптека е на другия ъгъл. Първоначално това ме учуди, но после ми обясниха се, че аптеката и кафенето са си сменяли местата през годините, както се вижда и от снимките.

На №13а е живял вторият по ред кмет на София Димитър Хаджикоцев, два пъти заемал тази длъжност. Паметната му плоча е поставена странично на входната врата, въпреки че домът, в който е живял, вече отдавна го няма. Но паметта я има. Само и графитите да ги нямаше!!

Кога точно е бутната къщата не разбрах. На този адрес през 40-те години е била редакцията на „Целокупна търговска-промишлена и трудова България“ – за пръв път чувам за такъв вестник!, а също и магазин за електрически материали „Вардар“. През 1938 година: „Посредническо рекламно бюро „Глобус“ на Иван К. Мавров приема обяви-реклами за всички вестници, покупко-продажби на недвижими имоти… В края на 40-те години магазинните помещения са били заемани от Комисионно бюро „Глобус“ на Иван Мавров, „Полифото“ на Ст. Папазян, дружество „Фъц“ ООД,  магазин „Ново време“ за бижутерия. През 50-те: магазин за ремонт на музикални инструменти, магазин „Текстил“, приемателен пункт на „Свежест“ т.е. „химическо чистене“.

В едно от партерните помещения, по-близо до „Гарибалди“, бе известният Ловно-рибарски магазин. Не съм го посещавала, но знам че бе от малкото места, от които рибарите можеха да си намерят по-качествени въдици, блесни, плувки и въобще всякакви такъми. Баща ми беше рибар и макар, че често му носеха и от чужбина, пазаруваше и от там.

Но най-отличителен е бил ресторантът. През 1947 година той все още се нарича „Куцото куче“ на Сотир Г. Деспотов, но след 1952 г. вече носи незадължаващото име „Средна гора“. Ресторант със същото име, но по друго време, е имало и на ул. „Цар Шишман“, но не бива да се бъркат.

Ето фотос от 40-те години на „Граф Игнатиев“ с гледна точка от пл. „Славейков“ към пл. „Гарибалди“, на който се виждат сградите с нечетни номера:

Но в наше време на този ъгъл бе „Млечният бар“. Ах, „Млечният бар“… Както и да го нарека – емблематичния, култовия, знаковия, модния – все ще е вярно. Наричахме го „Млекото“. Първите коктейли на млечна основа в неукрепналото ни социалистическо общество! Смучехме през сламките и ушите ни пращяха. За мое съжаление в началните най-модни години на съществуването му аз не бях още дорасла, но все пак понякога се промъквах в него. През прозорците зад тънките завеси се виждаха кино „Култура“, площадът, хората, които любопитно поглеждаха, а отпред си определяха срещи млади и стари. Друго си е да кажеш: „Ще те чакам пред „Млекото“.

А ето и ъгъла, заснет през 80-те години.

.

Граф Игнатиев №14 –

строената през 1920 година жилищно-търговска външна сграда е паметник на културата.

През 30-те години тук е било Първо българско застрахователно дружество „България“ с тел. 73-59; „Памучна прежда“ АД, а през 1945 – Национална кооперативна банка. Зданието в различните години е приютявало: Мебелния магазин на Шимон Ниньо (1947); Филмовото фото „Балкан“ на Минко Балкански (1949); Златарското ателие „Уникум“ на Завен Покрадес Жамгочиян (1952). По време на соца долу имаше магазин за радиоапарати, телевизори и резервни части.

Днес модернизираните витрини на магазините и множеството климатици са променили фасадата. Мазилката е олющена и се рони. Ако някога това красиво здание бъде реставрирано, но не облицовано със стиропор и боядисано в някой невъзможен цвят, ще се види цялата му красота.

.

Граф Игнатиев №15 се намира след пл. „Славейков“.

.

Граф Игнатиев №16 – 

на този адрес през 80-те години на XIX век се е намирало фотографското студио на придворния фотограф Иван Карастоянов (неговият брат Димитър е имал собствено фотоателие на бул. „Цар Освободител“).

Кога къщата на Карастоянов е била съборена, не открих, но жилищно-търговската сграда с магазини е построена през 1927 г. в стил модерн с еркер и триъгълен фронтон. През 30-те години в един от магазините се е помещавало шивашкото ателие на известната модистка Росица Чуканова, в което ръчно са се изработвали покривки, дамски и детски национални костюми, блузи и др. Пак там съм чувала, че е имало и ресторант, в който са свирили белогвардейци и се е сервирала руска кухня.

През 70-те години и по-късно, когато се появи веригата „1001 стоки“ ние с радост разбрахме, че такъв магазин ще има и в центъра. В него се продаваха домашни потреби. Не зная дали наистина стоките бяха 1001, но можеше да се намерят рендета, мелнички – за месо, кафе или пипер, сервизи, прибори за хранене. Така отпадаше обикалянето и търсенето. Всичко това бе разположено на два етажа, а по спомени на  приятели подът все още е бил дървен.

Днес триетажната къща е розова, с добре  реновирана фасада, само дето при ремонта са пипали балкона, а и фронтонът не го виждам. Отдолу отново има магазини. Всъщност ползвателите непрекъснато се сменят, както и наемите.

.

Граф Игнатиев №18 – 

в документите е наричано „здание на Стоян Атанасов“, но първоначално адресът му е бил №22. Построено е през 1924 г. като доходно здание в стил „модерн“ и е съобразено с околните сгради. През 30-те години е използвано за склад и магазин на книжарски материали „Анов и Радивоев“, дружество основано през 1910 г. Тук е било и представителството на книжна фабрика „Искър“. Отдолу е бил магазин „Щъркел“.

През 40-те години тук се е помещавала дирекцията на книгоиздателство „Хемусъ“, чиято печатницата е била на Денкоглу №18, книговезницата на Цар Симеон №86, а книжарницата на Солун №2. Въобще издателството е сменило доста адреси, някои от които са на „Графа“. Основано през 1918 г. първоначално то набляга на чужди автори, но постепенно включва в каталога си и български, като набляга на детско-юношеската литература. След 9-тосептемврийския преврат издателството продължава да работи още няколко години, но през 1947 е национализирано. Всички активи – инвентар, съоръжения, складове, книги са предадени на Държавно книгоиздателство „Наука и изкуство“.

По време на социализма бе административна сграда на Главно управление „Държавни резерви“ и на Радио-телевизия – електроника. Там са се помещавали и редакцията на сп. Радио и телевизия (1959), Институт „Типово проектиране“ и проектантска организация към Министерството на вътрешната търговия (1966), а горе по етажите е имало и адвокатски кантори.

Но най-важното, това, с което съм запомнила тази впечатляваща сграда бе Централната антикварна книжарница. Тя имаше филиал на ул. „Алабин“ 38 плюс три павилиона – на „Витошка“ 45, „Граф Игнатиев“ 1 и на ъгъла на „Цар Симеон“ и „Георги Димитров“ (днес бул. „Мария-Луиза“). Изкупвателният пункт бе в безистена „Граф Игнатиев“ №13 (него не го помня, тъй като не съм продавала). Ако в София можеше да се намерят книги, издадени преди 9-ти, редки издания и чужда литература, това беше едно от малкото места. Служителите, разбира се, бяха длъжни да следят кой какво продава или купува и затова често пред входа „дежуреха“ младоци, от които можеше да се купят търсени книги (крадени или продавани без знанието на родителите) на по-ниски цени.

Днес там е книжарница „Сиела“ (заместила Orange) която заема всичките етажи от лявата страна,  а в дясно – някаква туристическа агенция.

Някъде между антикварната и кино „Култура“ имаше малко златарско ателие на ТПК „Златарска промишленост“ и ателие „Цайс“ за ремонт на немски фотоапарати (съветските ги ремонтираха на  бул. Христо Ботев).

.

Затруднява ме Граф Игнатиев №20.

Не зная къде се намира, но през 1935 г. там е било „Пътно паважното отделение“ на Софийската община, на №18 – „Санитарното отделение“. Предполагам, че сградата е била разрушена. Според съвременния кадастрален план до Учителската каса на пл. „Славейков“ е №18, а според гугъл-мап – входа, залепен до Учителската каса.

.

Следва продължение: Площад „Славейков“

https://pavlinad.wordpress.com/2019/06/28/ulica-graf-ignatiev-ploshtad-slaveikovv/

.

Използвани са фотоси от сайт „Стара София“, БВА, „Справочник за паметниците на културата“ и личен архив.

---

.

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

…

Read Full Post »

Улица „Граф Игнатиев“ – от №1 до пл. „Гарибалди“

Животът и годините променят града. Обикновено това става постепенно – познатите места изчезват и се появяват други. Нормално е лицата на улиците, сградите, магазините да се сменят. В моя софийски живот имаше различни периоди.

Най-старият смътен спомен бе премахването на разрушените от бомбардировките здания и заменянето им с нови – по-грозни, но здрави. После дойде еднаквостта и сивотата, но макар и бавно нещата си идваха на мястото. През 60-те от стъклата на старите магазини изчезнаха пропагандните материали за „дружбата от векове за векове“ и се появиха подредени с вкус витрини. През 70-те изведнъж властите решиха да „освежат“ останалите от преди войната представителни сгради и софийският необарок и сецесион огря града.

Дърветата хвърляха сянка, растяха и ръсеха по улиците цъфнали кестенови цветчета, пухчета или есенножълти листа. Улиците сияеха от чистота и ние започвахме да осъзнаваме в какъв красив град живеем. Обичахме го, чистехме го, метяхме го, поливахме го по стар навик, останал от години, които не помнехме.

Сега градът отново се изменя. Но не бавно, а рязко и грубо. Изчезват красиви сгради, изчезват кичести дървета, изчезват градини и дворове, изчезва чарът на обичния град.

Някой си го присвои и започна да руши, да кърти павета, да маха тротоари. Някой реши, че това не е град на и за хората, а за негова лична употреба и благосъстояние; град на автомобили, фини прахови частици и мозъци с прекалено „фини“ та чак незабележими гънки. Градът, какъвто аз го помня и обичам, си отива.

Затова започвам да разказвам за неговото минало, докато още не съм го забравила и има с какво да сравнявам. Ще започна от „ГРАФ ИГНАТИЕВ“.

Ще тръгна сграда по сграда – там където номерацията върви последователно, а където има прекъсвания ще описвам на райони. Ще се опитвам да включвам данни от далечното минало, което и аз не помня, но за което съм чела и слушала; през миналото, което помня, та до днес. Ще ви показвам снимки, ще разказвам за сгради, магазини, книжарници, сладкарници, училища… Разчитала съм на помощта на приятели и непознати, които са ми писали по повод „По дирите на изчезналите софийски кръчми“; ровила съм в „спомени на съвременници“, в телефонни указатели и рекламни брошури.

Този ръкопис е в движение т.е. отворена съм за всякакви съвети, спомени, допълнения, поправки. Благодаря на Ана Анастасова, Вера Яначкова, Виктор Топалов и други приятели, които се сещаха заедно с мен и помагаха в разгадаването на част от огромния пъзел, наречен София.

И така…

…

Най-старото име на улицата, стигнало до нас, е „Кадън сокаги“. Тя пресичала едноименния мост и водела към богатите чифлици на Корубаглар. А още по-далеч в миналото по нея минавал Шишмановия път към Самоков и параклисите около Искъра. Поради това през 1878 г. била прекръстена на „Самоковска“, а през 1895 г. станала „Граф Игнатиев“. През 1901 г. по нея минава първия електрически трамвай, който идвал от гарата и колелото му било някъде след сегашния площад „Славейков“. Така улицата се отворила за нов, модерен живот.

…

.

Улица „Граф Игнатиев“ започва от едно малко нелогично на пръв поглед място – пресечка е на „Алабин“, но от другата му страна продължава като „Калоян“. Улицата се наричаше така през социалистическо, но с идването на демокрацията започнаха да слагат по едно „цар“ където трябва и където не трябва. В случая е не трябва, защото старото име е „Калоянска“ и всъщност тя е кръстена по този начин, тъй като там в стари времена се е намирала резиденцията на севастократор Калоян, а красивия Йоан, брат на Асен и Петър, няма нищо общо с това място). Та любимата улица всъщност започва от мястото, което за по-кратко софиянци наричат завоя на трамвая.

Някога преди Освобождението на този ъгъл е била Язаджийската[2] джамия и до нея под вековен бряст е течала чешма. Казват, че там водата била една от най-хубавите в София. Но столицата бързо започнала да се променя, старите сгради да отстъпват място на нови, които на свой ред да бъдат разрушени и заменени с по-високи и по-модерни.

===

Много дълго време бърках, че №1 е ъгловото здание в ляво. Всъщност то е с вход откъм Алабин и се води № 54.

 Тъй като едва ли ще стигна и до съседната улица, ще разкажа сега за него, тъй като дава вид на началото на Графа. Сградата е строена през 1928 г. за нуждите на Германското застрахователно дружество „Орел“ от архитектурното бюро Чернев, Апостолов, Михайловски. Има железобетонна конструкция, на шест етажа и мазе. Завършва с ъглов цилиндрообразен покрив, върху който има кълбо и на него е стъпил орел с широко разперени крила – изработен е от бакър, за да издържи на ветровете в различните сезони.

Сградата е била с пищен интериор – мраморни плочки и облицовки, ламперии, врати с кристални стъкла. Част от тях още може да се видят.

При едно голямо чистене през 1949 г. на тавана, освен архива на д-во „Орел“, намерели и книжа на някои масонски ложи – документи на Великата ложа в България и протоколи от ежегодните Велики събори, тъй като първият председател на Застрахователното дружество е бил влиятелният масон Александър Кличиян. След национализацията орелът изчезва, защото прекалено напомня нацистки символ, но други орли все още могат да се видят – над входа има един, който държи в ноктите си пилон на знаме, а друг е вътре на парадното стълбище.

След 9 септември в сградата се нанася Благоевския райсъвет (днес община Триадица), а през 70-те години партерните етажи са преустроени и закусвалня „Козница“ отваря врати, но за нея съм писала на друго място.

…

..

.

Истинският „Граф Игнатиев“ №1

е една по-нова и първоначално доста безлична сграда, построена някъде в края на 50-те или началото на 60-те години, която сега след боядисването вече изглежда значително по-добре. За датата на строежа съдя по стари семейни снимки с гледна точка от „Ангел Кънчев“. Чудех се какво ли е онова празно място там, реших че е от бомбардировките, а после открих реклама на клиниката за вътрешни болести на д-р  Балсамов, помещавала се в елегантната двуетажна сграда.

Според спомените на Вера Мечкарова[1], къщата е била построена от българин забогатял в Египет като млекар, но в последствие я продал на дошлия от Солун д-р Балсамов. Сградата е била заобиколена от висок зид, а на него са били поставени четири мраморни статуи, изобразяващи годишните времена. Централната врата била украсена с два лъва, а в двора имало водоскок. В телефонния указател от 1943 г. намирам, че неговият син, също лекар, е продължавал да приема на същия адрес, но заедно с  д-р Елена Балсамова, която може би е дъщеря. Наистина ли къщата е разрушена от бомбардировките или просто е съборена, за да отвори място на жилищна кооперация, не зная. Но д-р Балсамов и Елена Балсамова не фигурират в следващите телефонни указатели с лекарски кабинети.

.

Когато през 1976 година премахнаха част от партера, съединиха останалите помещенията и подпряха всичко на колони, за да се разшири тротоара, там се нанесе новият моден магазин „Валентина“… А знаете ли какво е това? Истински просторен магазин с много добра конфекция – дамска и мъжка, често пъти вносна и то от добри марки. Имаше и бельо, и нощници за каквито не бяхме мечтали, от там си купих домашен халат марка Triumph. Не беше евтино, но бе на поносими цени, ако не искаш да си купуваш тоалети всеки ден. За софиянки това беше шанс да имат добри дрехи.

Точно до него имаше магазинче за козметика. През 70-те години за добра козметика дебнехме в така наречените „оказионни“ магазини – там наред с употребявани вещи се появяваха и конфискувани на границата стоки, внасяни често пъти с мисъл за препродажба. Но този магазин имаше учудващо добро зареждане. Останалите не ги помня, не всички бяха модни – до „Валентина“ бе баничарницата „Софийска баница“, същата която по-късно се премести по-надолу на „Графа“ и „Софийска комуна (днес „Александър I“).

…

…

Граф Игнатиев № 2 –

къщата на Коста Балабанов, известна като „къщата с титаните“. Строена е през 1914 г. от архитект Никола Лазаров като жилище и доходно здание т.е. здание, което носи доходи от наеми. Толкова е пищна, че е невъзможно да не бъде забелязана – стил „барок“ с три еркера, открити и покрити тераси, балюстради, колони. От двете страни на входа са двете скулптурни фигури на атланти, които сякаш поддържат еркера. Интериорът е не по-малко пищен – стълбището е от полиран гранит с парапет от ковано желязо, залите и стаите са били с гипсови тавани с орнаменти, имало е и дограма с дърворезба.

Интересното е, че в началото на 40-те години един от офисите е бил зает от дирекцията и филмовия отдел на българския клон на германската филмова къща „Уфа“. Тук е била и дирекцията на книжно-мукавената фабрика „Княжево“. Някои от помещенията на партера и горните етажи са били отдадени под наем на частници, които се задържат и през 40-те години – Моден шапкарски салон на Рита Бояджиева, Стъкларски магазин на Васил Лозанов и &. Но постепенно те са били изместени – през 1949 г. там вече се помещават издателство „Народна култура“ и  администрацията на вестник „Изгрев“. През 1952-ра към тях се присъединява и Фото отделът на Главна дирекция на Кинематографията, през 1959 – Държавният фотоархив с магазин за поръчки към ДП Българска фотография. Към всички тези по-интелигентни институции на „Граф Игнатиев“ №2 намират своето място през различните години: „Оптика“ магазин №3 (1952); Шивашка ТПК „Димитър Благоев“ – поръчки, магазин „Плод и зеленчук“, проектантска организация към Министерството на вътрешната търговия (1966)… Техническа дирекция „Топлофикация“; Комплексен институт за проучване и проектиране към МВТУ към МВР и какво ли още не.

Днес е отдадена под наем за офиси, но се поддържа добре за радост на софиянци.

…

       … .

Граф Игнатиев № 3 –

къщата на Мария Паланкова, омъжена за д-р Т. Стамболиев, който е имал кабинет на този адрес.

Известна е още и като къщата на „четирите глави“, заради каменните маски на мъжки лица, наредени над прозорците на втория етаж. Построена е през 1927 година за жилище и доходно здание на английската легация. През 30-те години на този адрес е било Швейцарското консулство. Там се е намирала експортната къща „Балкан“ на Владимир Георчев, а също и търговско дружество „Грозд“, представителството на д-во за внос и износ „Изток“, на „Лабофарма“.

Още от самото построяване на сградата в нея се нанася и книгоиздателство „Хемусъ“, което издава учебници, методически ръководства и помагала, речници, художествена литература в това число детска и юношеска. Преди да премахнат партерните магазини и да сложат колоните е имало и магазин за облекла, хлебаница. А някъде между тях – малка витрина с антикварни книги. За нея ме подсетиха Рада Маринова и Галина Меламед, която даже допълни: „Аз си купих от там „Прокълнатите поети“, едно старо издание и вътре имаше изсъхнало цвете. Много ме трогна.“

…

…

Граф Игнатиев №4 –

сградата е строена около 1920 г. като банка „Съединение“. През 1934 година е закупена от „Дружеството на столичните журналисти“ и помещенията са отдавани под наем – през 1943 г. там се е помещавала Общинска банка. По-късно е преустроена, а през 1947 г. в нея се нанася Съюзът на журналистите.

Двете снимки, едната от 1934-та, а другата от 1977-ма, показват промяната на фасадата. Заоблените прозорци и центрираната врата, която спазва вертикала на еркерните прозорци, са променили не само формата си, но и местоположението – вратата е запушена и вече се влиза само през един вход.

Долу бе прочутият Клуб на журналистите, на горния етаж имаше кафене и зали, а по етажите бяха кабинети и канцеларии. Ето как през 1962 г. сп. „Български журналист“ рекламира за своите членове новото кафене:  „Пийте винаги прясно и бързо приготвено кафе с машината ЕСПРЕСО.“

Сега вече всичко е различно – прозорците са витринни, вратата към заведението е отново на мястото си, но е запазен отделният вход за горните етажи. Странното е, че старият миниатюрен асансьор още е на мястото си и даже работи – тромаво, бавно със скърцане и пъшкане, но работи. А за стария клуб-ресторант на СБЖ съм писала на друго място. https://pavlinad.wordpress.com/2016/04/04/za_kluba_na_jurnalistite/

.

На следващата снимка са №3 и №5. Прави ли ви впечатление колко разностилни и неподходящи за стила на сградите са колоните им?

…

Граф Игнатиев № 5 –

това е красивото, боядисано днес в червено, здание на ъгъла с ул. „Александър I“.

Ето го през 20-те години на миналия век. Съседната къща е в строеж, а сградата на Дружество „Орелъ“ още не е построена, което ме кара да смятам, че фотосът е от 1927 година. На ъгъла е бил магазинът за грамофонни плочи на акционерното дружество „Симонавия“ на Симеон Петров (бивш военен летец, който през 1928 г. закупува звукозаписна апаратура и започва да произвежда грамофонни плочи предимно на български изпълнители. Национализирана е през 1947-ма). Пак от това време е и кафене „Еделвайс“, което през 1959 г. се превръща в закусачна „Образцова“, която пък през 1966 г. отново връща името си „Еделвайс“. На снимката се забелязва рекламната й табела в ляво.

Тук се е намирали канторите на д-во „Изола“, на а.д. „Кубрат“. Някога отдолу е била известната кафе-сладкарница „Ротонда“ със собственик Иван Андонов, а до нея книжарницата на Христо Нанев. През 1935 г. е имало и аперитив „Тулуза“ – колко много заведения на този уж скромен адрес.

След 9-ти септември 1944 г. нещата доста се променят, но се появява и ресторант „Дълбок дол“ – мисля, че последните години в сутерена имаше пак ресторант, но не се сещам как се казваше. А книжарницата претърпява доста промени – известно време е книжарница за канцеларски материали, но през 60-те я разширяват и тя става „книжарница за съветска техническа литература, която през 1968 г. се сдобива и с името „Циолковски“. Пак там има магазин и за музикални инструменти към ТПК „Георги Кирков“ (много е важно името на трудовопроизводителната кооперация да е на някой заслужил комунист, макар че Георги Кирков е по-скоро социалист и профсъюзен деец, но в онези години ние не усещахме разликата). На същия адрес се помещава и Промкомбинат „Червена звезда“ (също борческо име) или по-скоро неговите отдели „Счетоводство“ и „Услуги и поръчки“.

Когато през 70-те години партерни етажи на №5 са премахнати и зданието надстроено, това нарушава цялостния му облик. Ето на тази снимка на ъгъла на „Графа“ и тогавашната улица „Софийска комуна“ се виждат част от магазинните помещения и, че сградата е нямала тавански етаж. Няма да се учудя, ако някога е имала купол.

…

Граф Игнатиев № 6 –

някога тук се е намирала къщата на Манол Багдатлийски, строена около 1836 година. Била е навъртре в голям двор, ограден с проста дървена ограда. Имала е няколко стаи, остъклен чердак и тоалетната е била вътре. Красива къща, но и тя през 30-те години на миналия век е трябвало да отстъпи място на новото.

На съвременното здание едва ли някой от столичаните, минаващи по Графа през втората половина на вече миналия век, щеше да обърне внимание. Сграда като всяка друга – с плоска фасада, четирикрили прозорци, облицована със сиви плочи. Но с едно допълнение – през безистена се влизаше в известния Вегетариански ресторант. Бе предпочитан не само от хората не обичащи месо, а и от тези с по-скромни финанси, защото там бе вкусно и евтино. Казват, че готвели сложни, трудоемки постни ястия и било пълно с толстоисти. Явно освен храната и публиката е била на ниво. След промените на негово място се настани едно чалгаджийско заведение, а днес е руски ресторант.

.

Тъй като по целия „Граф Игнатиев“ минава трамвайна линия, ще й обърна внимание тук.

През 1900 г. „идва“ електричеството и заедно с него – само година по-късно, тръгва и първият електрически трамвай. Трасето на №1 е от Гарата през Лъвов мост, Баня баши, „Търговска“, „Александър I“ и по Графа, като обръщалото му е някъде между площад „Славейков“ и днешната ул. „Луи Леже“. А после продължават линията до ул. „Любен Каравелов“, а през 30-те и до Лозенец. По-късно трамвай № 1 е заменен от № 2, но си остава една от главните софийски линии.

…

Ето една снимка от 70-те години – спирката си е все още на същото място, само трамваят не е „Двойка“. Жалко, защото двойката от 1949 г. свързваше Лозенец с Орландовци. Първоначално стигаше до  „Журналист“ – площадът преди се е наричал „Княгиня Евдокия“, в моето детство бе „Йорданка Чанкова“, после „Йорданка Николова“, тъй като мъжът й Чанков изпаднал в немилост пред Тодор Живков. Ние си му казвахме „колелото на двойката“ или „Данчето“.

До  Семинарията катереше „малкото трамвайче“ – от кондуктора си купувахме си билети „с продължение“. Тъй като стръмнината е била непосилна за старите трамваи с ремаркета, то през гората се движеше само мотриса. Имаше една спирка – „Вишнева“, която по-късно бе закрита, но преди 20-тина години я откриха отново.

В гората имаше и още една спирка – точно пред Летния театър в Парка на свободата т.е. Борисовата градина. На нея трамваите спираха само при голямо събитие – концерт, кино, когато се събираха много хора. И там имаше малка къщичка, в която живееше кантонерът, но тя отдавна е срината. Макар че все още могат да се видят следи от основите й.

През 60-те години продължиха линията до „Хладилника“, после смениха посоката след Семинарията и по „Драган Цанков“, та до обръщалото на „Дървеница“. В по-ново време след няколко иде ми-доде ми т.е. ту до „Журналист“, ту до Дървеница след 50-годишна вярна служба окончателно закриха линия №2. Така и никой не разбра защо.

…

[1] Вера Мечкарова, юрист, родена в София приблизително в началото на миналия век, съпруга на журналиста, преводач и дипломат Иван Мечкаров. Записът на спомените й е правен, когато е била на около 85 г. Спомените й са откупени от Научния архив на РИМ София и поместени в е-бюлетина на Музея на София. С течение на годините някои улици са променяли имената и номерацията си.

…

[2] Язаджия (тур. yazıcı) – писар

…

Използвани са фотоси от сайтовете „Стара София“, Български визуален архив – дарение Панайот Бърнев, Фотоархив „Тодор Славчев“, My Sofia, Изгубената България и личен архив. Моля, ако някой не е съгласен, че използвана негова снимка, да ми се обади – ще я премахна веднага.

Следва продължение – От площад „Гарибалди“ до площад Славейков

https://pavlinad.wordpress.com/2019/06/26/ulica-graf-ignatiev-garibaldi-2/

…

…

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

Вездесъщият лист А 4

===

Има го на витрината или на врата на почти всеки магазин. На него ръчно или на компютър са изписани всякакви предупреждения – от неопределеното „ще се върна след 10 минути“, през „внимание стъпало“ и „обектА се охранява“, до „моля затваряйте вратата“ и „дава се под наем“. Много пъти А4 освен на вратата се лепи и на самата витрина – тогава обикновено рекламира намаления и за по-закачливо може да бъде залепен накриво. Авторите обикновено не са в час с правописа, но тъй като и минувачите не четат, все то.

Но лично мен най ме дразнят така наречените витрини на така наречените туристически агенции. Представете си голямо чисто стъкло цялото налепено с листове А4, напечатани на цветен принтер със снимка, взета от чуждо списание, и текст със ситни буквички, който рекламира екскурзии до екзотични и не толкова екзотични места, някои вече с изтекъл срок. „Рекламите“ са толкова на гъсто сложени, че те карат да се усъмниш дали нарочно не крият нещо. И ако вероятният клиент успее да погледне през витрината, ще разбере, че може и да е прав. Вътре обикновено има скучаещи служителки с разхвърляни бюра и папки със стърчащи листчета, разпилени навсякъде.

Едно време имаше професия „аранжор на витрини“. Може и още да има, но гледайки центъра на София, хич не си личи. Сега всяка продавачка смята, че тя най-добре разбира как да подреди „бутика“ си. В повечето случай се действа на принципа – колкото повече, толкова по-добре. И в резултат безвкусица, претрупаност, еднаквост… и листчета А4.

…

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »