По дирите на изчезналите СОФИЙСКИ КРЪЧМИ: Булевард „Цар Освободител“

 

(първа част)

 

Ето че стигнах и до жълтите павета – булевардът, наричан по-ласкаво „Царя“ – с ударение на „я“ или в един дълъг период от време „Руски“.

Само че преди да се спусна по него и след това да се изкача по „Цариградското шосе“, с предишно име булевард „Ленин“, ще направя един завой и ще застана пред така желания и жàлен от всички „Бамбука“. Ще започна с уговорка – личните спомени на хора, родени през 50-те години, са меко казано пресилени, тъй като кафенето просъществува от 1958-59 година до 1966-та.

На снимката къщата на фамилия Гендович, намираща се на ъгъла на „Иван Вазов“ и „Васил Левски“  (сега „Дякон Игнатий“) през 80-те години, когато вече е била предоставена на военните и долу е ведомствен стол.

Славата на „Бамбука“ продължава и до днес, но съществуването му бе само 6-7 години. Ала за този период през него минава цялата ни интелигенция и бохема – Иван Пейчев, Константин Павлов, често идващия от Бургас Христо Фотев, Генко Генков, Димитър Бойков-Хесапа, Александър Геров, Радой Ралин, Георги Марков, Досю Досев, Павел Вежинов, Александър Денков, Николай Ников-Ничето, Сашо Дяков, Владо Свинтила, Богомил Райнов, младите и още неизвестни студенти от Художествената академия, музиканти, актьори, научни работници, спортисти…

Рисунки на Васил Симитчиев – „Бамбука“

Влизала съм там няколко пъти с майка ми или баща ми и имам смътен спомен от обстановката. Дали наистина масите са били от бамбук и от това идва името на заведението, не помня. Помня, че имаше бар, а на стената някакви големи фотоси и до тук. Единственото, което зная със сигурност е, че винаги исках да седна до прозореца, за да гледам площада на Народния театър. Пъдеха ме бързо – беше задимено и разговорите не винаги бяха прилични. Предполагам, че истински интересно е било вечер, когато градусите се вдигнат – тонът на разговорите също.

Но да се върнем на жълтите павета.

На снимката Гранд хотел „България“ през 60-те години.

Ресторантът класа за София. Най-тежкарският, най-престижният, такъв бе и такъв ще си остане за мен. Всъщност той не беше само ресторант. Целият този хотелски комплекс, завършен в далечното за мен минало т.е. през 1937 година, и заведенията към него включваше – сладкарница, ресторант, бирхале, ресторант-градина, червен и бежов салон.

И днес разхождащият се по „Царя“ може да погледне през големите витринни прозорци, но това което ще види няма нищо общо с миналото. Ремонтите през последните години постепенно заличаваха духа на този някога най-престижен комплекс и го превърнаха в нещо парвенюжко и псевдомодерно. Но аз разказвам за миналото, нали.

Първият ми спомен за „България“ е от детството – големите прозорци, меките столове, тихите разговори на съседните маси. Прозорците-витрини на сладкарницата се отваряха надолу, лятно време влизаше въздух и люлееше тънките пердета.

Ценко Бояджиев, „Кафене България“, 1966 г.

На картината на Ценко Бояджиев се вижда булеварда, колите, Художествената галерия т.е. бившия Дворец. Моят спомен е по-ранен, в него масите бяха по-празни и нямаше тази суета. Явно сме ходили сутрин или ранен следобед.

Много деца от моето поколение могат да разкажат как родителите им са ги водили там, какво са си поръчвали, кое колко е струвало. Аз имам спомен само за млечен сладолед, който ядях бавно с квадратна плоска лъжичка. Избирах си от остъклената витрина някаква вкуснотия и търпеливо чаках възрастните да си изпият кафето и „още нещото“, гледах през прозорците хората навън и наоколо. Но не зная защо най-яркият ми спомен бе, когато веднъж мама ми посочи една маса с достолепни господа, елегантни в своите леко износени костюми – „виж ги, това е историята на България“ и ми изброи имената. Уви, запомних само проф. Михаил Арнаудов. Толкова ме е яд и до днес.

Тази снимка е по-близка до детския ми спомен.

Годините минаваха и следващото ми запаметяващо събитие, свързано с „България“, бе абитуриентския ми бал. По традиция 7-мо училище винаги празнуваше там. Но първо да опиша ресторанта така както си го спомням в края на 60-те години.

Не зная от кога е тази снимка, но по-мое време той изглеждаше почти по същия начин.

Залата на ресторанта със стълбището, водещо към втория полуетаж, който приличаше на овален балкон. Наредените наоколо маси, растенията, обграждащи парапетите. Доколкото си спомням на тавана имаше оберлихт, който при хубаво време отваряха и се виждаха звездите – може би затова го наричаха „ресторант зимна градина“. Свързваше се със сладкарницата чрез голяма врата тип хармоника – поне така беше едно време. Точно срещу нея бе подиумът за оркестъра, а в центъра дансинга. Всъщност всяка една от залите при нужда можеше да бъде присъединена към някоя съседна – ресторантът към кафенето както на нивото на улицата, така и на балкона, вторият етаж към Червения салон.

И така колата спря пред хотела, вратата не можеше да се отвори от натрупаните любопитни, всички напираха напред, в суматохата някой ме бутна и след това задържа, хващайки ме за кока. А кокът ми беше толкова скромен – просто доста късата ми коса бе вдигната нагоре. Дотук с прическите!  Ние стъпихме „на червения килим“ и следващото, което помня бе погледът на директорката с характерен прякор „бялата смърт“, втренчен в откритите ми колене. „Мини“-то все още правеше своите плахи първи крачки в София, а съученичките ми бяха предимно с дълги рокли.  Мислех, че ще ме спре, но тя великодушно ме пусна. Как да е оправих косата си и седнахме на масата – нашата бе на балкона с поглед към оркестъра. Предястията вече бяха сервирани – шунка, луканка, кашкавал, розичка масло, мешана салата… съвсем по балкантуристки. Ала кой ли смяташе да яде!

Тостовете бързо приключиха, оркестърът засвири и ние затанцувахме. Но най-хубавото предстоеше – нашата строга директорка бе поканила за след полунощ „Бъндараците“!  Тогава отвориха вратите към утихналите вече съседни салони и танците и свободата се изпомешаха. А после продължихме по „Царя“. Слънцето беше вече изгряло, но по празните улици се виждаха само уморени абитуриенти.

 

Годините продължаваха да вървят и ние започнахме да посещаваме вече неорганизирано и останалите салони: за вечеря бирхалето – леле, как готвеха, за „довършване“ някой от салоните, а лятно време се опитвахме да намерим места в ресторант-градината. През 70-те „България“ беше едно от най-реномираните заведения и въпреки капризите на модата бе и най-посещаваното, но постепенно славата му започна да залязва.

 

Следва продължение

по „Царя“ – ресторант „Москва“, сладкарница „Варшава“…

 

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Въпреки.com“, „Спомени от народната република“, „SBH.art.com и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

Read Full Post »

По дирите на изчезналите СОФИЙСКИ КРЪЧМИ: Раковски

Раковски (трета част)

…

Постепенно „Прага“ и „Будапеща“ се установиха като централни заведения и след няколко ремонта ги обградиха по-стабилно. През 70-те под масивния навес на Унгарския ресторант окачиха лампи от ковано желязо, които му придаваха по-„чужбински“ вид. От отворените прозорци се носеше чардаш и валсове, а в по-късните часове цигуларят обикаляше масите и свиреше „на ухо“. След него се появяваше и лелята с букетчетата.

Ето този акварел на художника Григор Найденов открих в интернет. Рисуван е през 1969 година и се нарича „Унгарски ресторант“.

 

Григор Найденов,“Унгарския ресторант“, 1969

Там научих какво е стек „добра жена“ и „шамлой галушки“, там ядох за пръв път гулаш и пих токайско вино. Странно, но когато след години отидох в Будапеща, не ми беше толкова вкусно.

Обичах Унгарския – освен че ми бе на две крачки, там имаше атмосфера, която липсваше в другите кръчми. Беше си страшно приятно да седнеш и да гледаш кой минава. Ако постоиш по-дълго, със сигурност ще видиш, точно който ти трябва. Актьори, писатели, поети, художници, музиканти, кинаджии… По „Раковски“ сякаш се извървяваше половината град. Или поне познатата му половина. И как няма да минат като наоколо бяха Сатирата, Народния, Военния, Сълзата… Дома на киното (през 60-те и 70-те)… изложбената зала на СБХ и постоянната галерията, известна като „Досев“… в БИАД имаше малки концерти, а недалеч беше и зала „България“.

Ето го Генко Генков, помъкнал недовършена картина – неговият остър език и „хулиганско” поведение стряскаха кротките и плашливи минувачи и радваха свободните души. Вечно  усмихнатите Асен Старейшински и Фери Кемилев, крачат и си говорят. Към Сатирата подтичкват Георги Парцалев и Енчо Багаров, а в обратната посока бързат Апостол Карамитев и Лео Конфорти. Тежко пристъпва, оглеждайки се във витрините, кинорежисьорът Христо Христов. Ивайло Тренчев се надпива с някого и масата е отрупана с бутилки от бира – почнали са отрано. Все още младите Джеки, Чарли, Джони чакат своя ред да станат известни. Някои са се запътили за работа, други си търсят приятели или празна маса. Независимо от часа. А ние даже не сме се наредили на опашката за слава – само слушаме, гледаме и попиваме. И трупаме спомени.

За съжаление тази прекрасна атмосфера приключи, когато решиха да обградят стабилно тротоара и да построят някакви „джобове” към заведенията. Така те останаха затворени за уличния живот – изгубиха своя дух и своите най-интересни клиенти. Започна ерата на клубовете.

Наоколо беше пълно театри и с театрални „барчета“, наричани „клубчета“.

Театър „Сълза и смях“ през 80-те години

В началото те бяха за „чакащи артисти“ или след репетиция или представление работещите там да пият по едно кафе. След това да пият по едно малко, а с времето и да хапнат нещо. Актьорите започнаха да водят приятели, промъкваха се и почитатели. Малките помещения се разшириха – макар и в мазето, клубът на „Сатирата“ си беше бая голям и имаше доста свободен режим, който периодично бе затяган и пак разхлабван. Там кухнята беше непретенциозна, но настроението – отлично, особено когато преди това си бил на представление. Тези на „Сълза и смях“ и на „Военния театър“ т.е. Театърът на народната армия бяха по-малки по размер, но и в тях беше приятно, особено ако си приятел с актьорите.

Но виж, клубът на Народния театър се извисяваше. Неговият ресторант бе най-горе, до него се стигаше с товарния асансьор и оттам се разкриваше прекрасна панорама. Отвориха го след големия ремонт на театъра, някъде към 1975 година. Там не ходеха само актьори – сред постоянната публика имаше и писатели, а се навъртаха и от висшите кръгове на БКП. Петър Младенов, Румен Сербезов, Андрей Луканов – големците обичаха да мешат с интелигенцията, а част от нея обичаше да се отърква до властта. И макар че режимът на достъп беше уж по-либерален, трябваше як гръб, който да ти запази маса. Аз, например, съм била един-два пъти там и то по повод след премиера, но сега слушам страшно много хора да споменават „когато бях в Народния…“, имайки предвид ресторанта, разбира се, а не сцената. И още нещо – за тези клубове разказват не хората, които по право са били там – актьори, режисьори, театрални художници, а предимно техните сервитьори, клакьори и случайни спътници.

Но да се върна на улица „Раковски“.

Хотел „Севастопол“ (вляво) и сладкарница „Хавана“ (в дясно) с милиционер на кръстовището. Началото на 60-те години

 …

Продължавайки към „Графа“, на единия ъгъл беше хотел „Севастопол“ със своя ресторант. А срещу него кафе-сладкарница „Хавана“ – скучно заведение, което не мога да отлича с нищо, нито с вкусно меню, нито с любезен персонал, нито с интересни клиенти. Май там се гласуваше по изборите.

Но какво само е имало преди на същия този ъгъл! Там е бил Домът на изкуствата и печата – солидна двуетажна къща.

На долния етаж – малки зали за срещи и събрания, бюфет, а на горния – голям салон за концерти и сказки и стаи за канцеларии. Сградата е имала и двор с дървета, който бил превърнат в ресторант-градина с малка тераса, водеща към вътрешните помещения и с отделен вход откъм улица Раковски. В него свирел прочутият оркестър на Бръмбазъците – музиканти били художниците Борис Денев с кавал и тамбура, Александър Божинов с дайре, Сирак Скитник с тарамбука, Никола Танев с две лъжици, Константин Щъркелов с тъпан, като инцидентно се включвали и Илия Бешков, Пенчо Георгиев и др.

 „Домът на изкуствата и печата” просъществувал до 1944 година, когато е бил напълно разрушен от бомбардировките. След Девети септември тази липса бива запълнена за кратко от Камарата на културата, а по-късно от творческите съюзи – СБП, СБЖ, САБ, СБХ  – „Разделяй и владей”!

Преди завоя на „Раковски“ беше емблематичната „Видинска среща“. В миналото собственост на знойната гъркиня Артемисия, през 50-те кръчмата става собственост на „Здрава храна“. Славата на ресторанта вече не бе толкова скандална, но храната беше вкусна. „Видинска среща“ се славеше с наливната новоселска гъмза, далачетата с шарена сол, наденичките и свинските крачета. Публиката беше, както се казва, смесена. Имаше и хора от квартала, имаше и пияници, имаше и студенти, имаше и интелектуалци. Идваха например лекари от Първа градска, ходеше и любимия ми д-р Куртев от поликлиниката наблизо, който ми спаси сливиците. А в събота по обяд там сядаха Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров, Цветан Стоянов, Йордан Василев, Васил Джерекаров. През 70-те години те не бяха толкова известни, но ако си на съседна маса, можеше да научиш много неща за съвременната литература, а и за по-старата. Интересни хора, които говореха и мислеха интересно.

Ще спра до тук.

Обичах кръчмите на „Раковски“, обичах да гледам улицата и хората по нея. Лятно време вечерите бяха прекрасни и Витоша, която се виждаше в далечината, бе

„… тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води…“

Наистина имаше тези цветове на „Раковски“, не си ги измислям.

За времето, за което разказвам, „да отидеш на кръчма“ беше не за да убиеш времето си, а да се срещнеш с хора, да говориш за това, което те интересува, да обменяш мисли, впечатления и чувства и да научаваш много, много неща. Масите сякаш ставаха разтегателни, около тях се събираха все повече познати и непознати, някои от които после ставаха приятели.

Сега виждам „Раковски“ в този теменужен цвят, в който кадансът е някак по-бавен, звуците по-меки. Хора и коли се движат сякаш плувайки и постепенно изчезват… За да бъдат изместени от ярките и шумни цветове и звуци на днешния ден.

Нови хора сядат в нови заведения. Ние също сядаме в тях и си говорим колко по-хубави бяха нашите. Не, не е вярно. Не бяха по-хубави – просто ние бяхме по-млади. И съм сигурна, че след години нашите възрастни деца ще въздишат по същия начин – „а помните ли…“

Да, помним.

 

Следва продължение

с разходка по булевард „Цар Освободител“

P.S. БЛАГОДАРЯ на всички, които ми пишете. Помощта ви е безценна. Моля ви, продължавайте да си спомняте и ако това не ви тежи, споделете, каквото се сещате. Ходенето на кръчми е колективно дело, нали! …

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Изгубената България“, „Спомени от народната република“ и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

Read Full Post »

По дирите на изчезналите СОФИЙСКИ КРЪЧМИ: Раковски

Раковски (втора част)

 

Това виждах от своя прозорец през различните години. Първите две снимки са правени от майка ми. Тя обичаше да снима променяща се София около нас, строящите се сгради, минувачите, хората, които идваха у дома. Приемаше го като летопис на времето и живота си. За съжаление даде на свой колега от София Прес огромно руло ленти, за да й извади контакти копия. След като доста време не й ги връщаше, каза, че ги е изгубил. Не мога да си представя чак толкова разсеян фотограф, но интересното е, че тези снимки още не са се появили. Аз чакам. И ще ги позная.

На снимката ъгъла на Раковски и Гурко през 1952, 1967 и 1974 година.

…

След като ремонтираха Народния театър дойде ред и на ресторант-градина „Чайка“. Тогава на мястото на „нашата градинка“, но по-близо до „Гурко“, построиха някаква кафе-сладкарница, чието име така и не научих. Няма да се учудя, ако са й прехвърлили името „Чайка“, та уж да е наследник на старата бирария. Само че не беше – с тези завеси и пластмасови столчета си бе най-обикновено псевдомодерно соцзаведение. Наричаха го „При покойника“, защото витрините му приличали на тези, през които гледаш ковчега на гробищата в Орландовци. Пък и казваха, че имало опасност да се ходи или по-скоро говори там – било гъчкано с микрофони и ДС-то карало по-леките си сътруднички да водят там чужденци и да ги предразполагат към откровения или чейндж. Но пък беше от малкото, които имаха маси на открито, затова при хубаво време не можеше да се намери място.

Срещу него на ъгъла на „Гурко“ и „Раковски“ под кооперацията на ген. Георги Вазов бе ресторант „Ашингер“. Наричам го нарочно с първоначалното му име, тъй като с него то битуваше сред софиянци. През годините наименованието му се сменяше многократно – беше и „Русе“, и „София“, а през 70-те го превърнаха в пицария, само че там се предлагаха „гарнирани пити”, а не пици.

Ето една стара история, свързана с „Ашингер“ и разказана ми от Мадлен Чолакова.

През 1998 година, разчиствайки апартамента на родителите си, Мадлен намира един портрет майсторски нарисуван върху изпомачкана и с петна хартия, после позагладен и рамкиран в проста тъничка дървена рамка, а стъклото прашно и позачупено тук там. От баща си тя разбира, че засменият мъж с накривена мека шапка е младият кинорежисьор Александър Вазов, рисуван от Бешков в „Ашингер. Било някъде през 1939 или 40-та година, когато в една хубава вечер те изпращали заклетия ерген и виден софийски бохем и гуляйджия за Русе, за да се ожени най-сетне за някаква заможна русенка. Само че животът пожелал друго. На гарата в София Александър Вазов видял млада, красива като ангел руса жена, с две малки деца на ръце. Била сама и разплакана, надяваща се да замине за Израел, но изостанала в непознат град. Така той не се оженил в Русе, а взел за жена бягащата от Полша еврейка Мелания, майката на Януш и Кристина.

И в една също такава тиха лятна вечер, след като поседяла в ресторант „Ашингер“ с рамкираната рисунка в чантата, Мадлен качила стълбите до тавана и я занесла на полския син Януш Вазов – просто позвънила на вратата и я подала. А после плакали заедно.

Такава ли е била истинската история или няколко разказа са се комбинирали в един, не зная. Но аз си представям лятна нощ, масите на Ашингер, наредени на тротоара към „Гурко“, шумната компания начело с гръмогласния Александър Вазов, сухият и язвителен рисуващ Бешков и най-младият сред тях, бъдещият баща Чолаков, който слуша и помни и именно заради това портретът е у него. Сигурно съвсем не е било така, но моите мисли го „наредиха“ по този начин.

През различни периоди в кръчмата, която всички наричаха със старото й име, е сядал Елин Пелин, водил е студентите си Стефан Гецов, в по-ново време са ходили млади литератори и художници като Владо Даверов, Сашо Томов, Георги Трифонов…

Ресторант „София“, бивш „Ашингер“ в края на 60-те години

Официалният вход на ресторанта беше на самия ъгъл. Имаше и втори, откъм „Гурко“, през който обслужваха изнесените на тротоара маси. По някое време вътре свиреше и оркестър. Сега като се замисля разбирам, че във всяка уважаваща себе си кръчма е имало „жива” музика. Но в „Ашингер“ нямаше певица и слава богу. Аз живеех отгоре, точно над светлинната реклама „София“, която се вижда на снимката. Всъщност това не беше първият луминесцентен надпис – преди него имаше друг, закрепен на стената, ама май беше „Русе“.

Кому пречеше ресторанта не знам, сигурно разговорите вечер и музиката са дразнили живеещите наоколо, но с преминаването му към категорията „заведение за бързо хранене“ славата на „Ашингер“ отиде в миналото.

Под същата кооперация, но от другата страна на входа й към Раковски, през 60-те години имаше някаква кухня за готови храни, която след това направиха на кафене. В него за пръв път се появиха есперсо машините faema и кафенето бързо стана модно. Беше ни страшно любопитно как кафето се прави с дърпане на ръчка – съвсем като еднорък бандит. Всеки седеше и гледаше колко сипват в чашата, сменят пълнителя, парата как излиза и бързо ставаше специалист. . По-късно започнаха да му казват „Щорите“. На мястото на това кафене през 90-те беше сладкарница „Лучано“. Сега е бар-ресторант.

По диагонал от „Ашингер“ беше БИАД  – в превод Българско инженерно-архитектурно дружество, преименувано в Научно-технически съюз – НТС. В мазето му е имало клуб. През 60-те години на празното място до старата сграда построиха нова пет-шестетажна с плосък покрив, а върху него се изправиха големи букви, изписващи поредния лозунг: „Солидарност, мир и дружба” и тя стана известна като Новия БИАД. На първия ъглов етаж се появи ресторант, а в подземието – бирхале, към което бе присъединен старият клуб. Имаше и оркестър – лятно време певицата започваше да пее отрано, а после се местеше в „Чайка”, така че „Белите ружи” звучаха по два пъти на вечер. А може би не певицата е била една и съща, а песенният репертоар. В бирхалето освен наредените по средата маси, имаше и няколко големи сепарета, но беше неуютно – сигурно заради малките като амбразури прозорчета и лошото проветряване. В общи линии БИАД не беше от ресторантите, които посещавахме често, но се случваше.

Сега като се замисля кръстовището на „Раковски“  и „Гурко“ беше с най-много заведения – на всеки ъгъл по едно. Защото на четвъртия бе сладкарница „Прага“.

Кооперацията между „Гурко“ и „Стефан Караджа“ бе построена в началото на 50-те години и на единия от ъглите беше „Прага“, а на другия – ресторант „Будапеща“ или както всички го знаеха – „Унгарския“.  Между двете пресечки бяха оставили тротоара по-широк и и затова като се затопли и двете заведения изнасяха маси навън. В началото нищо стабилно – навес, маси и столове, после ги обградиха с кашпи, сложиха и осветление, а широките им прозорци се отваряха към улицата и обединяваха откритата и закритата част.

Ето го кръстовището – в ляво на снимката се виждат витрините на „Ашингер, в центъра е сладкарница „Прага“ с тентите и двата реда маси, а Унгарският се е скрил зад дърветата.

Вътре в салона имаше големи, виражирани в сепия снимки от Прага. Казаха ми, че дали на фотографа Гаро, чието ателие бе на „Раковски“ близо до „Царя“, стари фотоси и го накарали да ги увеличи и оцвети. Така трябваше да се пресъздаде чешката или както тогава се наричаше „чехословашка“ атмосфера на заведението. Снимките бяха закачени срещу прозорците, постепенно избледняваха и никой не им обръщаше внимание. Аз даже ги бях забравила, та трябваше да ме подсещат.

В началото т.е. горе-долу по времето на снимката за мен „Прага“ беше мястото, където мама ме пращаше да й купя цигари – прословутите „Родопи“, на гърба на които тя имаше навика да си записва дочути фрази или да рисува и затова в джоба й вместо кибрит обикновено имаше молив. Ето един от подслушаните бисери: „Защо спряха „Големанов“ в Сатирата? – Защото отпадна необходимостта от сюжета“. Как да не си го запишеш! Това нормално интелигентен ум не би го измислил.

Келнерките бяха неприятни лелки, които предпочитаха да си пият кафенцето на служебната маса и да не ти обръщат внимание. Бяха с черни униформи, върху тях бели престилки с къдрички, а коланите връзваха отзад на големи джуфки. Като малка им завиждах за сръчността. С годините нещата се пооправиха – или разбраха, че е по-изгодно да си любезен, или просто сред тях започваха да се срещат и свестни хора.

Постепенно „Прага“ се превърна в студентско заведение, нали отсреща беше ВИТИЗ, сега НАТФИЗ, а малко по-надолу – Икономическия. Там през лятото кандидат-студенти изчакваха резултатите от приемните изпити – трескавото очакване и изписаното по лицата им нетърпение заразяваха всички, а по радостните викове или оклюмалите глави можеше да познаеш кой отива по-нататък. По сесии пред изстинало кафе и пълен пепелник седяха вече приетите и зубреха „за последно“, а през останалото време просто бягаха от час. Даже от Икономически прекръстиха кафенето в „66-та аудитория“, тъй като залите в института били 65 и обикновено били по-празни от „Прага“. Доста от студентите и от двата института така се бяха сприятелили със сервитьорките, че си говореха на „ти“ и на малки имена. Бивш студент си спомня за една, която всички наричали „мамето“, защото тя се обръщала към тях с „маме“: „…много беше добричка – случвало се е да заведа гадже и да не ми стигнат парите – бедни времена бяха – мамето само ми смигваше тайно и ни изпращаше с „пак да дойдете!“. Знаеше, че след някой ден ще се издължа, казваше ми „и да нямаш пари – пак идвай, ще ми платиш, когато имаш!“.

Другото интересно на „Прага“ беше един художник, който често седеше там и от черна гланцова хартия сръчно изрязваше с малка ножичка профили на посетителите. Не пречеше никому, не нахалстваше, не настояваше за пари за работата си – приемаше да го почерпиш я кафе, я порция кремвирши, я нещо по-силно. В „Унгарския“ не бе „добре дошъл“ и затова постът му беше в кафенето. Може би все още в някои софийски къщи по чекмеджета или кутии със стари спомени могат да се намерят неговите творения.

Една от интересните фигури, движещи се по Раковски и сядащи понякога тук, бе на около 40 годишен висок мъж, с дълго палто и демонично лице. Не зная какво работеше и работеше ли въобще, но понякога го снимаха в киното – все малки почти безсловесни роли на диверсанти, предатели, бейове и въобще отрицателни герои. Наскоро от надписите на един филм разбрах, че името му е Никола Караджов. Какво ли е станало с него?

 …

 

Следва продължение

към Унгарския, театралните барчета и „Видинска среща“

 …

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Спомени от народната република“ и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

Read Full Post »