Така изглеждаше в началото си улица „Граф Игнатиев“ през 80-те години. Вдясно се вижда емблемата на Съюза на българските журналисти и част от сграда, в която той се помещава и където се намираше прословутият Клуб на журналистите.
И до ден днешен си спомням вратата от ковано желязо, малкото фоайе с гардеробната, оставяш си палтото, обръщаш се и попадаш в Клуба.
Предният салон, разделен на три части, а след това – задният с подвижния остъклен таван, който се отместваше летем.
Масите са отляво, в най-предната част до прозорците са четворките, в средата – големите маси с тъмносините плюшени канапета и множеството столове, в дъното стената е цялата в кристални огледала. В началото имаше и завеси, но после те изчезнаха и по-суетните посетители/ки обичаха да наблюдават отраженията си в тях. И да следят какво става зад гърба им, разбира се.
Двата салона са разделени от плъзгаща се врата-хармоника, но тя обикновено е отворена. Вдясно има 3-4 сепарета, които се издигат на едно стъпало над нивото. Не зная защо не обичах да сядам в този салон, въпреки забележителния таван.
В дясно от входа бе малкото „езерце“ с рибките… А над него в един момент закачиха огромна
снимка – Тодор Живков разговаря с чуждестранни журналисти. Колкото и да е странно запазил се е единствено фотос със свалянето й от стената.
Но май скоро след това „свалиха“ и самия Клуб-ресторант.
* * *
Един ден попаднах на фотоархива на фотожурналиста Тодор Славчев (1900 – 1992). Благодарение на него и на неговата внучка Яна, която сега поддържа сайта му, са останали толкова снимки от Клуба на журналистите и хората, които работеха там. Тези снимки повлякоха и спомените ми.
А те са разбъркани – кога съм била малка и съм танцувала по пътечката до рибките, а кога вече работеща в БНТ и с колеги и приятели сме „затваряли“ ресторанта.
Вечер, когато нямаше на кого да ме оставят или когато нямаше с какво да ме нахранят в къщи, мама и татко ме водеха в Клуба. Всъщност тогава клубовете бяха само два – Клуба на журналистите и Руския клуб (за него друг път). Предпочитах журналистите. Там беше някак-си по-домашно, можех да се промушвам между краката на келнерите, можех да се вмъквам в кухнята и да седя при майстора на скарата – правеше ми „детски“ кебапчета, можех даже да придремвам на мекото синьо канапе и после татко да ме носи на ръце до дома. Поне беше близко.
И хората там. Ах, хората!
На вратата те посреща Генадий – човекът институция.
Понякога поемаше палтата, но обикновено от него купувахме утрешните вестници. Той се грижеше и да не допуска хора без карта или прекалено в нетрезво състояние или неподходящ вид. Всъщност „неподходящият“ вид беше само в един определен момент, когото подгониха мъжете с бради и жените с къси поли. Беше през 70-те години и са мое учудване и аз попаднах сред тях. Никога не съм предполагала, че полата ми е прекалено къса, за да влезна в ресторант, но когато се опитах да вечерям в СБЖ, бай Генадий с огромно неудобство ме спря – познаваше ме от дете, чувстваше се криво, но него щяха да накажат. Бързо излязох, защото не исках да го вкарвам в грях.
Когато влезнеш и тръгнеш по пътечката към дъното на ресторанта бе мокрия бюфет и касата с поръчките. Ето ги и хората от кухнята – прословутите канички с бяло вино, разкошния сладолед, който сервираха с правоъгълни лъжички и „моят“ готвач – онзи, за когото танцувах балет между скарите в кухнята.
След това сядаш, където намериш място и чакаш да дойде някой от келнерите. Знаеха ни по имена, често пъти изпреварваха поръчката.
О, келнерите, добрите грижовни келнери! Срам ме е, че съм забравила вече имената им, а колко пъти сме сядали на масите им, колко пъти са ни обгрижвали, сервирали, носили, търпели капризи и фасони.
Ето ги на тази снимка – Ванче, Данчо, Стайко през 1973 година. А на другата са Кирил, Ванче и Данчо – две години по-късно. Винаги гладко избръснати (мустаците бяха позволени, но набола брада – не). С черни сатенени сака, бели ризи, черни вратовръзки и бяла платнена салфетка около лявата китка – класика!
Те знаеха много – знаеха истории за възход и падение, за жени и вино, за работа и празник, за приятелство и предателство.
* * *
С годините публиката в Клуба се менеше. От спомените на мама зная как една вечер през 1950 г. след прословутото писмо на Вълко Червенков в ресторанта влязъл Александър Жендов. Тя наблюдавала сцената от далечния край на салона и й направило впечатление как всички тези, които до скоро се чудели как да му се харесат, сега гузно извръщали глави. Само един човек го придърпал на масата си. Жендов поседял малко, после си тръгнал, за да не влезе никога повече там.
Разбира се, клубът не беше посещаван само от журналисти – идваха и писатели, и художници, и театрали. Млади, току-що навлизащи в „занаята“ или стари и мъдри, парвенюта и натегачи, кръжащи около именитите си колеги или мечтаещи да оставят името си сред талантливите и известните.
Една от емблематичните фигури беше Борис Ангелушев. Трудно ми е да си представя Клуба без него. Той винаги сядаше на една и съща маса, до една и съща колона. Помня там около него и Павлето, и Гришата Ковачев с Милка, и Веса Василева, и Александър Поплилов с Милена, и Теньо Кънчев, сядаха и журналисти, и писатели…
И тази снимка открих във фотоархива на Тодор Славчев. Сигурно е правена през 1946 т.е. много преди майка ми и баща ми да се запознаят. Предполагам, че след няколко години е направен ремонт и седалките от дългата страна на масата са били заменени с меките канапета, които помня от детството си. Именно тези канапета разделяха салонът на три части. Виждат се пердетата, закриващи огледалата, колоните. Не разпознавам хората, но ми се струва, че в дъното човекът с голямото чело е именно Ангелушев. Поне седи на мястото.
Когато Ангелушев почина, на колоната до масата се появи рамка с автографа му – толкова характерен, че си личеше отдалеч. Отново сядаха хора, приятели, близки и не чак до там близки, но винаги имаше едно празно място – под автографа.
Няма го Клуба, няма я масата, няма я и рамката, няма ги хората. Скоро и спомените няма да ги има.
Пийте чаша червено вино и споменете тези, които вече ги няма, които ние сме виждали в детството си и в младостта и които постепенно се оттеглят в мъглата на спомените.
И благодарете на тези, които са снимали, писали, запазвали и предавали на следващите…
А аз благодаря на http://photoarhiv-todorslavchev.com/?page_id=725 , че ме подтикна да си спомням.
Read Full Post »
Блогът на Павлина Д. 