Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for февруари, 2011

А сега няколко не толкова мащабни и многоетажни книжарници както в предишните част 1, част 2 и част 3. Да започнем от най-„древната” – с повече от 200 годишна история…

Лондон, Великобритания

Hatchards Bookstore

Най-аристократичната и най-стара оцеляла книжарница в Лондон се намира на площад Пикадили, точно срещу Кралската академия и в съседство с тристагодишния магазин за храни и напитки Fortnum & Mason.

Hatchards е основана през 1797 година от Джон Хачърт, чийто портрет все още може да се види, окачен на централното стълбище.

Сред редовните й посетители са крале, политици и писатели – Дизраели, Уелингтън, лорд Байрон и Оскар Уайлд са ровили по рафтовете. А казват, че даже Елизабет ІІ е пазарувала там, но аз лично не съм я видяла. Всъщност как и бих могла, като не съм ходила в Лондон!

Но искам да отида и тогава непременно ще си купя поне една книга от Hatchards of Piccadilly, където казват, че се пази „духа на миналите дни”. Ще видя така ли е наистина ?

 

 

Ню Йорк, САЩ

Partners & Crime Mystery

 

Това е, може би, най-добрата книжарница за любителите на мистерии и крими. Намира се в Уест Вилидж и работещите в нея могат да си съперничат с всеки литературен детектив в откриването на нужната книга.

Освен най-новите топ заглавия, се продават и редки, отдавна изчерпани тиражи, първи издания, колекционерски екземпляри. Някои от книгите са подредени по азбучен ред на автора, други са в раздел „100-те най-добри”, а нарисуваните на ръка и разпръснати по рафтовете карти предоставят допълнителни препоръки къде и как да търсиш.

Казват, че който е влезнал веднъж, винаги се връща – е, поне 85 % от купувачите. Явно има защо 🙂

 

Лос Анджелис, САЩ

Secret Headquarters Comic Book Store

Местоположението на „Секретната щаб квартира” не е тайна за никого, особено за любителите на комикси. Интериорът на книжарницата с топлокафявите дървени рафтове, шкафове и маси напомня по-скоро на домашна библиотека, отколкото на магазин.

Собствениците Дейв Пайфер и Дейвид Ричи, съученици от Флорида, откриват Secret Headquarters през 2005 година и бързо стават популярни не само в Лос Анджелис. В книжарницата се продават всякакви видове комикси – класически и независими, за деца и за възрастни, нови и антикварни, списания, албуми, графични романи.

Въпреки че е сравнително нова, Secret Headquarters Comic Book Store е смятана за комикс книжарница № 1 в света.

Следва финалът…

Read Full Post »

И така след част 1 и част 2 следва продължението. Надявам се, че ви е забавно да „пазаруваме“ заедно книги.

Глазгоу, Шотландия, Обединеното кралство Великобритания

Borders Books

След преустроена църква и театър сега дойде ред и на преустроен трезор. Преди да стане книжарница Borders Books сградата е била…  Кралска банка. Поне до 1827 г.

Е, вече не пази пари, а знание. Добра замяна!

 

Мексико

El lugar de la Mancha (El Péndulo)

Странно име за книжарница – Село Ла Манча или Махалото! Но тя съществува в Мексико и е приятен начин да се спасиш от жегата в един от най-големите градове на света.

Отворената архитектура с няколко дървета вътре прави пазаруването на книги удоволствие. А да не забравяме и отличното кафене, в което можеш и да почетеш! Основателите на Махалото го наричат cafebrería или café-bookstore – термин, с който искат да съчетаят в едно и кафенето, и прожекционната зала, и малките изложби, и стотиците томове книги, разбира се.

А сега ще приключим с огромните книжарници и ще пообикаляме към по-скромните по размери, но не и значение.

Read Full Post »

Вчера в част 1 ви разказах за две големи книжарници, които в миналото са били: едната – Доминиканска църква, а другата – театър. Нека сега видим как в началото на миналия век са си представяли магазините за книги във втория по големина град в не най-голямата и богата държава в Европа.

 

Порто, Португалия

Livraria Lello (Lello bookstore)

Може би, това е любимата ми. Само на пет минути път пеша от центъра на Порто се намира Livraria Lello – тя не е пригодявана, а е строена именно да бъде книжарница още през далечната 1906 г. и е дело е на архитекта Xavier Esteves. Фасадата е пример за neo-gothic с намек за art nouveau.

Дизайнът е зашеметяващ – старите дървени шкафове, резбованият таван, витото стълбище с червен килим, което води купувачите нагоре към върха на сградата, са едно от най-красивите места, които можем да си представим.

Покривът с цветни витражи не само открива небето, но и позволява едно по-приятно и естествено осветление.

Посещаването на тази книжарница е като пътуване в миналото.

Прекрасно е, нали!

(следва продължение)

Read Full Post »

 

Какво по-хубаво това да се ровиш из книги, да избираш сред множеството, тази която е най-близко до теб. А понякога и атмосферата ти влияе да предпочетеш една пред друга.

Всеки човек има своята представа за идеалната книжарница и в Интернет е пълно с всякакви класации, top 10 и top 100, а и тези, които повече са пътували, могат да разкажат истории за малки и големи, за просторни и претъпкани, за модни и забравени места, пълни с книги.

Ще ви преставя няколко от най-странните и най-обсъждани книжарници по света, а вие си изберете Своята.

 

Маастрихт, Холандия

Boekhandel Selexyz Dominicanen (Dominican church bookstore)

 

Представете си какво е да четеш книга в място с 800-годишна история. Наскоро преобразената доминиканска църква днес е едно от най-посещаваните сгради в града. Магазинът е запазил оригиналния архитектурен стил, като са внесени и съвременни елементи и тази еклектика прави книжарницата още по-интересна.

Какво ли е усещането да разгръщаш страниците под високите сводести тавани, да крачиш върху каменните плочи, помнещи стъпките на рицари и благородни дами… Това е фантастично и нищо чудно, че много хора наричат това място Paradise bookstore – наистина райско кътче за обичащите да четат.

Dominikanenkerkstraat 1
6211 CZ Maastricht

 

Буйнос Айрес, Аржентина

El Ateneo Bookstore (Athenian bookstore)

Тази книжарница претендира да е № 1 в Южна Америка – три етажа магазини, 2 000 кв.м. разгърната площ. Всъщност това е възстановен стар театър. През 1919 година той е превърнат в кинотеатър Gran Splendid, като е запазена старата обстановка, а таванът е изписан от Назарено Орланди. На сцената на театъра са се провеждали най-известните конкурси и състезания по танго. Днес театърът вече има ново предназначение – той е отдаден на Негово величество Книгата. Балконите, барелефите и даже тежката червена завеса са запазени, сцената е превърната в място, където клиентите могат да изпият едно кафе и да прегледат пресата, а ложите са мънички кътчета за четене.

 

Мисля си дали там е тихо като в библиотека или звучат арии из опери, или страстни танга. Ако някой вече е ходил, нека разкаже.

 

Следва продължение

Read Full Post »

Днес се навършват 100 години от рождението на този прекрасен актьор и човек. Колко шаблонно прозвуча, но е истина – той бе и прекрасен актьор, и прекрасен човек. В едно друго общество сега би трябвало да има панорама на филмите му и телевизионните постановки, фотоизложба на театралните му роли в Народния театър. Но той няма деца и внуци, а малкото останали партньори от сцената се борят за собственото си оцеляване и едва ли им е до чужди юбилеи.

Така се случи, че в детството ми около 15 години деляхме под наем един апартамент – в онези години това беше нещо обикновено. Само че „деляхме” е много неправилен глагол. Ние живеехме общо – ако на мене ми трябва молив, вземах от масата му, ако на чичо Лео му беше свършил хляба, отваряше нашия долап. Когато боледувах, а това се случваше често, той беше единственият човек, който ме успокояваше и успешно ме караше да преглътна горчивото лекарство. Седейки на ръба на леглото, ми разказваше истории и аз забравях температурата и болката. Лошото е, че след време забравях и самата история. Но никога не мога да забравя неговата доброта.

За сватбата на Лео Конфорти и актрисата Стефка Кацарска, която почина преди година, разказвах в „Старата снимка„. Те нямаха деца поради лекарска грешка, въпреки че ужасно искаха. Затова се грижеха за племениците си.

Спомням си няколко истории на чичо Лео, но ще разкажа само една, тъй като другите са прекалено лични и не са разказани на мен. По време на войната чичо Лео е прибран в трудов (а не контрационен) лагер и заедно с други лагеристи строи жп линията Добринище. Вечер сядали на полянка, гледали звездите и един пловдивчанин Моше пеел „Пловдив, Пловдив, колко си красив…”. След края на войната много български евреи напускат България, но Лео отказва да последва семейството си – за него театърът е по-важен. Минали много години, Лео отива на гости на майка си в Израел. Там среща същия плодивчанин – сядат, говорят, спомнят си… „Помниш ли, Моше, как пееше „Пловдив, Пловдив, колко си красив…”? – попитал Лео. Моше навел глава и тъжно прошепнал: „И пак пея, Лео, и пак пея!”. А после с насълзени очи запял… „Тогава разбрах, че съм направил правилния избор” – допълваше чичо Лео.

Не съм театрален фен, но заради него тръгнах и на театър – така го гледах в „Егор Буличов и другите”, „Майка Кураж”, „Цената”. Участваше в телевизионни постановки и новогодишни концерти, обикаляше България, но голямата му любов си остана театъра. Почина там. На 8 март 1970 г. е забавлявал колежките от сцената. Казват, че е бил във вихъра си. Отива в гримьорната да смени костюма… Смърт на Актьор.

Поклон пред паметта му!

Днес по БНТ се излъчи „Национален календар“ за Лео Конфорти.

P.S. Оказа се, че в Драгалевци има улица „Лео Конфорти” – тя е успоредна на „Нейчо Попов”, „Иван Кондов” и „Николай Бинев” и пресича „Невена Коканова”. Усмихнете се! Това също е начин да ги запомним.

Read Full Post »

 

В годините, в които доста хора се изхранваха и правеха кариера „докладвайки”, и на моя гръб някои са пробвали перото си. Вярно, много дребни и дребнави „сигнали”, за някои от които зная, а други може би си отлежават някъде – не ме интересуват. Нямало е последствия или ако е имало, така и не съм разбрала. Тук ще разкажа само за един от тях, който е смешен и жалък, но е с познати герои.

В началото на март 1985 година в редакцията се получи писмо (аз бих го нарекла донос), адресирано до Генералния директор на БТ Стефан Тихчев и подписано от Стефан Цанев и Петър Анастасов. Писмото беше заведено под входящ № 391/07.03.85 и дадено „за мнение”. Тогава и.д. главен редактор на ЛИК беше още Горка Маркова, с която се разбирах чудесно. Преписах писмото и написах своя отговор до Тихчев и до П. Анастасов.

Днес преписвам доноса и отговорите ми без редакция. На Стефан Тихчев бе даден силно редактиран и окастрен вариант, но както ми казаха „той и така доста се смя”. Благодаря му, но мисля, че щеше да се смее повече, ако беше прочел пълния текст. Или не? Сега и аз се смея, но въпреки всичко с един лош привкус в устата.

Уважаеми другарю Тихчев,

Обръщаме се към Вас с молба да предотвратите една несправедливост, която е на път да се осъществи чрез екрана на Българската телевизия. Става дума за следното:

Неотдавна режисьорът Велко Йорданов с участието на з.а. Доротея Тончева и актьора Никола Стефанов засне поетичен рецитал по стихове на поети, които работят в театъра или са писали за него. В този рецитал има и наши произведения. Първоначално бяха предвидени /естествено!/ и стихове на Недялко Йорданов. Ако някому трябва да бъде определено първостепенно място в един така замислен рецитал, това безспорно трябва да бъде той. Разбрахме с учудване, че по неизвестни причини неговите стихове са отпаднали. Да оставим настрана съдържателната и художествената непълноценност на рецитала без тези стихове – буди недоумение фактът, че се проявява необяснима и недопустима дискриминация към една личност и към един художествен факт. Очевидно, тук са се намесили извънлитературни  съображения. Ние обаче сме убедени, че Българската телевизия не може да бъде поле за проява на брутален субективизъм и вярваме, че ще разберете правилно молбата ни – несправедливостта да бъде своевременно предотвратена като се заснемат и включат в предаването стихове на Недялко Йорданов.

При сегашното положение ние категорично настояваме нашите стихове да бъдат извадени от предаването.

Вярваме, другарю Тихчев, че правилно ще разберете нашите мотиви.

6 март 85                       С уважение: Стефан Цанев, Петър Анастасов

 

Кратко обяснение: Става дума за рецитал „Душата на артиста е ранима”, който беше по стихове ЗА театъра, а не за поети, писали за театъра. Но доносниците в едно са прави – в първоначалния вариант, който беше даден на актьорите и който беше за 25-30 минутно предаване, наистина имаше стихотворение от Недялко Йорданов. В последствие се оказа, че рециталът не бива да надвишава 15-17 минути и се наложи някои от стиховете да отпаднат. Предпочетох (със съгласието на режисьора Велко Йорданов – лека му пръст!, той беше прекрасен и честен човек) да останат по-талантливите, а не по-удобните и по-конюнктюрните. Ст. Ц. прекрасно знаеше, че доснемане и премонтиране е невъзможно, но мотивът му беше изцяло „извънлитературен” – около името му отдавна не се беше шумяло, та не бе зле да подсети за съществуването си. И го направи, както обикновено, по нечистоплътен начин. Дали Тихчев е разбрал мотивите на двамата поети не знам, но аз ги разбрах и то правилно!

За дискриминация на Недялко Йорданов през 1985 година е просто смешно да се говори. Той бе навсякъде – поет, драматург, театрален режисьор, кино режисьор, фотограф… Балет не играеше. Колегите му се смееха: „и чешма да пуснеш от нея ще изкочи Недялко”. Интересното е, че след 10 ноември и той се писа десидент.

 

А сега да продължа с черновата на моя отговор:

По повод писмо № 391 от 7.03.85 г.

Другарю Тихчев,

Редакция ЛИК се отнася с изключитело уважение към творчеството на Недялко Йорданов, за което говорят редица предавания, в които той е участвал и в които са били включени негови стихове, а в плановете ни за тази година е залегнал и негов творчески портрет.

Поетичната антология „Душата на артиста е ранима” е по стихове на Георги Константинов, Александър Геров, Петър Анастасов и Стефан Цанев, публикувани в отделни книги. Поради времетраенето на предаването – 10 минути – не могат да бъдат изчерпани всички поети, писали за театъра, като Недялко Йорданов, Владимир Голев, Първан Стефанов, Таньо Клисуров, Янко Димов, Емил Симеонов и др. Липсата на техни произведения не е продиктувана от „извънлитературни съображения”, а от чисто сюжетните елементи в композицията на рецитала.

Прави чест на Петър Анастасов и Стефан Цанев, че по достойнство оценяват мястото на Недялко Йорданов в нашата поезия, но той едва ли заслужава точно такава защита. Въпросното писмо по-скоро иска да покаже привързаността и праволинейността на своите автори, отколкото да брани Н. Йорданов от „бруталния субективизъм”. А това вече са извънлитературни съображения.

Цели се да се създаде впечатление, че съществуват конюнктурни подбуди в подбората на стиховете за рецитала. За да бъда ясна – Недялко Йорданов вече не е Секретар на СБП. На негово място е Петър Анастасов. Може би Цанев и Анастасов усещат някаква несправедливост в тази замяна и затова бързат да подчертаят своето приятелство и честност. Но нека не обвиняват редакция ЛИК в „необяснима и недопустима дискриминация”. Това напомня за „дръжте крадеца”…

До тук свършва това, което съм запазила от черновата. Предполагам, че просто ми е дошло до гуша и съм я дала на Горка да я довърши и приведе в „удобен” вид.

Направената справка в Дирекция „Авторско право” потвърди, че по тогавашния закон БТ има право да използва всички публикувани произведения без съкращения и без смяна на жанра, за което не е необходимо съгласието на автора. Тогавашната директорка Яна Маркова даде едно доста силно и двусмислено определение, засягащо морала на двамата творци, но ще се въздържа да го цитирам.

Рециталът бе излъчен без никакви промени.

„Наказанието” за мен бе да напиша отговор до двата доносници. Изпълних го половинчато. Почти същият отговор, като този до Тихчев, изпратих и до Петър Анастасов. Няма да го преписвам, тъй като всичко казано по-горе бе обвито в дежурните фрази като „стремеж да обхване пълноценно богатите и многообразни процеси в съвременната българска литература” или че редакцията „се стреми да покаже обективно развитието на нашата и на световната поезия и проза днес”. Последното изречение не е писано от мен, но смея да твърдя, че е вярно поне в отношение на поетичните рецитали. Точно по това време пускахме стихове на Варлам Шаламов, Александър Галич (за тези които не знаят – съветски поети, лежали по лагерите или убити от КГБ). Какво да се прави като нашите си бяха мижитурки и се хранеха от партийната ясла. Но си позволявахме да пускаме и по-„смели” и двусмислени стихове както на млади поети, така и на вече утвърдени, но „нелюбими”. А от задължителните „партийни” творци избирах само най-доброто и несвързано с „генералната линия на Партията” или както казваше Добромир Тонев „и най-слабият поет има поне едно хубаво стихотворение”. Но питате ли ме колко трябваше да изчета, за да стигна до него. Всъщност горното обяснение важи само за мен и моята работа в ЛИК. Иначе си имаше хора за всичко.

На Стефан Цанев не отговорих – гадното (и не само то) беше, че точно предишната вечер бях канена от него и съпругата му Доротея на спектакъл в Театър 199 по пиеса на Стефан и в главната роля – познайте кой – пак тя. След това ходихме на гости. Беше ми снобско и скучновато, затова се прибрах рано. Споменавам за тази не особено интересна вечер, защото писмото вече е било написано, депозирано и то с пълното съзнание, че в онези години би могло да има последствия от обвиненията, които ми се отправяха. Името ми, наистина, не беше споменато изрично, но тъй като Доротея участваше във въпросния рецитал, прекрасно знаеше кой е правил подбора на стиховете и кой се е подписал.

Спрях да поздравявам Стефан, който едва ли е забелязал това, но след доста години един път забравих и кимнах автоматично на улицата. Разбира се, стиховете на Стефан Цанев продължаваха да се излъчват по БТ.

А скоро след злополучното писмо, от което не се получи тъй необходимия скандал, попитах Петър А. защо е подписал този пасквил. Той ми се оправда, че не знаел за какво става дума, че подписал без да чете, че не разбрал, че става дума за мен и т.н. Това не беше извинение и му го казах – ами ако ставаше дума за някой, който не е толкова устат и защитен като мен? Но му простих – поетите са деликатни хора, особено когато са с гузна съвест и искат да се представят за смели и широко скроени. А и в книгите му наистина има повече от едно хубаво стихотворение.

В отговора до Анастасов срещнах и едно мое изречение: „…Да не забравяме, че и журналистът, и писателят трябва да бъдат отговорни за думите си, особено когато те се отнасят до нравствено-етични класификации…”. С това съм съгласна и до днес.

Накрая ще цитирам и Атанас Далчев – „таланти много, характери малко”. Уви!

 

P.S. Дълго време се колебах дали да напечатам този спомен, защото не ми се иска да прилича на разчистване на сметки. Всъщност, сметки с гореспоменатите лица аз нямам. Но после се реших – това е част от моето минало, от миналото на моите връстници и приятели и тези, които идват след нас, трябва да го знаят.

 

Read Full Post »

Стоя си вкъщи със счупена лява китка и охлузена дясна длан и почти не сядам на компютъра. Спокойно, няма да описвам мъките си, нито състоянието на здравната ни система. Напротив – искам нещо шарено и весело! И тъй като сега книгите са по-близко до мен, а превръщайки страниците с една ръка, лесно губиш мястото докъдето си стигнал, се сетих за т.нар Книгоразделители или Bookmarks (англ.), или Закладка (рус.), или Lesezeichen (нем.), или Marcadores (исп.), или Σελιδοδείκτες (гр.), или…

Освен удобство, те са и цветно петно, реклама на продукт или фирма, красив подарък или колекционерска страст. За изработването им се използват най-различни материали – хартия, картон, конци, мъниста, метал и т.н. Могат да бъдат красиви, стилни, лековати, кичозни, архаични, модерни, предназначени за всякакви възрасти и вкусове. Ето няколко примера:

Рекламен разделител на Daily Chronicle. Под брадичката на дамата има разрез, който позволява страницата да се зацепва. На гърба – календар за 1894 г.

Разделител, изплетен от копринени конци и рекламиращ продукцията на Thomas Stevens Coventry. Тези разделители са били много търсени за подаръци във Викторианска Англия.

Любимият ми! 2004 г. Литографии върху тънък метален лист, реклама на Diva.

Това вече е скъпарски книгоразделител! С 23,7 каратово златно покритие и размер 210 х 70 мм той рекламира легендарната галерия „Белведере” във Виена, където се намира най-голямата колекция от картини на Густав Климт.

И два детски. За малки принцеси (ама те четат ли?)…

и за фенове на Хари Потър.

А накрая малко хумор. Ето серия разделители с образите на известни личности с mark в името – Марк Твен, Карл Маркс, Марк Хамил… А къде е нашият Марк-ов? Може би при Марк-о Тотев?!

Това е. Ровейки из Интернет, всеки може да открие най-различни примери. Така ми се иска и българските книгоиздатели да го направят, а не само да се оплакват – от кризата, от пиратите, от читателите. Въпреки че вече има опити и в тази насока, но ако не побързат да разнообразят продукцията си, могат и да изгубят мястото си. А това никому не е приятно!

Read Full Post »

Older Posts »