Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for май, 2011

„Две неродени бебета си говоря от коремите на майките си:

– Как мислиш? Има ли живот след раждането?

– Не зная. От там никой не се е върнал!“.

А понякога така ни се иска да се върнем и да започнем отначало.

Което ми напомня друг стар виц: „Българин бил в Китай и там го завели на гробище. Гледа той надписите – „живял 3 месеца“, „живял 2 години“, „живял 8 години“…

Стреснал се и попитал: „Абе защо сте ме завели на детско гробище?!“. „О, не! Ние имаме традиция да изписваме само щастливите дни, които сме преживели“. Въздъхнал тежко българинът: „Тогава на моята надгробна плоча трябва да пише „роден-умрял“.

Усмихни се, българино! Има живот след раждането и даже в него има щастливи дни!

Read Full Post »

Честит празник!

Но той едва ли е светъл за Софийския университет и неговия ректор. В писмо, поместено и на сайта на Софийския университет “Св. Климент Охридски” в навечерието на 24 май,  проф. Иван Илчев прави преглед на реформите и икономиите, осъществени след драстичното намаляване на бюджета и на неизпълнените ангажименти, поети лично от министъра на финансите Симеон Дянков. Струва си да се прочете!

Явно министрите Дянков и Игнатов от кабинета на Бойко Борисов са най-големите губители на Софийския Университет. И как не, когато трябва да се даде предимство на НБУ, ПУТК и други части учебни заведения, за които студентите са клиенти.

Пази боже сляпо да прогледа и да се покачи по стълбата. А после се жалим, че образователната система е лоша. Ами то крушката си има опашка.

Read Full Post »

===

Преди около половин година разказах една история, която бях чувала от майка ми – „За един анархо-комунист” – за един скулптор и неговия син, за свободолюбието и непримирението, за таланта и спомена. Не познавах героите, но много ми се искаше да разбера какво е станало по-нататък.

Ще я припомня с известни съкращения. Ето какво съм написала тогава:

Едва ли днес някой е чувал за скулптора анархо-комунист Александър (Сашо) Гигов.

…През 50-те години, когато майка ми го е виждала, обитавал ателие около Докторския паметник, където изработвал кукли-манекени за витрините на магазините. Явно властта му е позволявала само с това да си изкарва прехраната. Сашо Гигов имал син, който кръстил не Сталин, както било модно, а Селим – хей така, да е наопаки, макар че и двамата със съпругата му били българи…

…Селим имал талант, подготвил се добре, явил се на изпит в Художествената академията и го скъсали. Тогава Сашо Гигов отишъл при един от своите някогашни другари, сега генерал, и му поискал пистолет. Онзи не попитал за какво, знаел, че щом иска, значи му трябва. Казал само, че не може да му даде, но му посочил с жест в кое чекмедже го държи и излязал от кабинета си. Оттам Сашо отишъл направо в Академията и с „откраднатия” пистолет подбрал Иван Петров (по това време професор живопис), за да му покаже изпитните работи. Сред отхвърлените измъкнал етюда на сина си и го сложил до този на отличника – „Е, кой е по-добър?”.

Под насочения пистолет Иван Петров трябвало да признае, че по-хубав е Селимовия, а със сигурност е било и така – „Сашо, станала е грешка…” – мънкал уплашеният професор. „Грешка ли – рекъл погнусен Сашо, ударил го и после му заповядал да стои 30 минути в салона след неговото излизане – À мръднеш – à съм те убил! Ти ме познаваш!”.

Докато Иван Петров броял минутите, Сашо Гигов пристигнал в ЦУМ, купил някаква играчка и помолил за луксозна опаковка, защото било за подарък. След това влязъл в тоалетната, развил внимателно пакета, пъхнал вътре пистолета, пак вързал панделката, а играчката изхвърлил. Като стар конспиратор изглежда е допускал, че милицията ще използва случая, за да му види сметката като обяви, че той първи е извадил оръжие. С опакования пистолет обаче такова обвинение ставало невъзможно.

В ателието вече го чакали милиционерите. Обискирали го, заплашвали го, а през това време пакетчето от ЦУМ си стояло на масата.

Селим бил свидетел на разправата.

– Селиме, татко – казал Сашо – ти получи повиквателна за танковите войски. Когато ти зачислят танк, ела в София – първия снаряд ще пуснеш в Министерския съвет, втория в Народното събрание…

– Как може да учите така момчето! – възмутил се един от милиционерите.

– Момчето си е мое, както си искам така ще си го уча – отвърнал Сашо. (Предполагам, че вместо танкист Селим е станал трудовак).

– Казвай къде е пистолетът!

– Ама вие него ли търсите? – направил се на учуден той – Защо не казахте? Ето го на масата.

Какво е станало по-нататък с баща и син Гигови не зная почти нищо.

За Александър Гигов съм чувала, че е бил концлагерист в Белене. Не фигурира в списъка на членовете и кандидат членовете на Съюза на българските художници от 1979 г., но това е лесно обяснимо като се има предвид отношенията му с властта. Кога е починал също не знам, но майка ми казва, че е умрял по някакъв тайнствен начин. На другия ден из София били разлепени некролози, подписани „от другарите му” – знак, че анархо-комунистите са още живи. Милиционерите обикаляли улиците, търсели ги и ги късали. Лека му пръст!

Виж синът му Селим Александров Гигов през 1988 година вече е бил член на СБХ. Малкото, което намерих за него, са студените факти, че е роден в София на 18 октомври, че тогава е живял на бул. П. Славейков и е имал ателие на ул. Мизия…

Това е за анархо-комуниста Александър Гигов – имал е поне късмета да има син, който да продължава да носи името му и да е художник…

Когато пишех, не мислех колко се е „смалил” светът и колко по-лесно е да свържеш хората. Ето и шаблонът – „светът е едно голямо село”. Да, но е „глобално село”. И така след месец-два героите започнаха да изплуват – първо някой ми каза, че синът вече не живее в България, но все пак е станал художник… После се появи негов „набор”, с когото са служили заедно в гр. Мичурин… После негова колежка от Художествената Академия, на която той гостувал наскоро в Монреал… А после и той лично ми се обади някъде от Западното крайбрежие на Щатите. И животът на този непознат за мен човек започна като пъзел да се намества – кръстен в църква като Симеон през мрачните години, когато и за по-малко прегрешение може да си загазиш… войник, неприет в Академията, но рисуващ по-добре от „приетите” и делящ с приятелите луканките, които баща му носел… а след това все пак следване, изложби във Виена, Париж, Цюрих…

Нека ви го представя Симеон Гигов.

MediterraneanІ-Landscape

Не зная как е при вас, но на мене работите му много ми харесват. Имало е защо да не го приемат в Академията. И мисля, че баща му би се гордял с него.

Но нещата не спряха дотук – Симеон Гигов има син Александър, също художник, но график, който не познава дядо си, но според думите на майката, „започва да прилича на него”. Не зная в какво прилича – дали като характер, дали като талант, дали като… не зная, не познавам и двама. Но една фраза от писмото на Митоша Гигова ми хареса – „полза от истината има винаги”.

Разбира се, както винаги става, когато препредаваш една многократно разказвана история, има куп грешки. Съжалявам за тях и за тези, които съм наранила неволно. Оказа се, че когато през 1956-та прибират Александър Гигов в концлагер, карат съпругата му да се разведе с него. Но тя не го оставя – чака го и до смъртта му повече не се разделят. И заглавието на стария пост се оказа не съвсем вярно. Ето какво ми написа Симеон по този повод: „Баща ми имаше научен подход към политическото явление Анархизъм. Беше му неприятно, че му прикачат етикети за политическа принадлежност и заявяваше – аз не съм „никой”, завършващ на –ист. Аз съм СВОБОДОМИСЛЕЩ”.

Въпреки гузността от грешките, не съжалявам, че написах тази история. Поне още сто – двеста човека чуха за скулптора Александър Гигов и вече се заговори за постоянна изложба, монография и т.н. Бих искала това да се случи, защото по някакъв странен начин се чувствам и аз отговорна за спомена.

Но сега оставям синът да разкаже историята на своя баща. Защото от истината винаги има полза.

Симеоне, твой ред е!

Read Full Post »

Стоя на опашка пред касата на Булсатком на „Патриарха”. Вали слаб дъждец, но ние кротко чакаме отвън, тъй като офисът е малък. Да не сме се мотали до последния момент, нали! Опашката върви бавно – няма дребни, някои започват да ровят по чанти и джобове, други тичат да развалят.

Пристига млада жена, облечена в черна кожена пола, черно яке, черни чорапи на флорални мотиви и боти на високи токчета: „Аз работя тук”. Ние въздъхваме с облекчение – сега ще стане по-бързо! Но не. Двете служителки започват да си приказват, после новодошлата излиза навън и хваща JSM-а си. Чувам по принуда… „такъв хубав ден… не, тя сега е заета… толкова съм доволна… може пък да седна да поработя!”. На последното ние отново въздъхваме – има надежда да влезем преди да завали по-силно. „Не, такъв хубав ден… не ми се работи…”. Явно в представите на жената в черно да се работи в „такъв хубав ден” не е най-подходящото занимание.

Платих. Намериха се дребни и дъждът не заваля по-силно. Тези след мен да му мислят. А аз въздъхнах – „обслужват ме!”  🙂

Read Full Post »