Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for септември, 2010

Пародии

Попадна ми малка книжка с пародии и  ще препиша постепенно някои от тях.

(още…)

Advertisements

Read Full Post »

Препоръчителен родителски контрол за лица под 35 години

А сега следващият филм с работно заглавие  „Цигуларката”.

Отново преписвам без изменения:

„Претенциозна история на една „интелектуалка”, навлизаща в климактериума. За бедния зрител – „човешките проблеми на твореца”.

Дама, приятна във всяко едно отношение (а според авторите – много талантлива), затънала в собствения си егоизъм, тръгва да търси кой да й държи ръката и се оказва че никой не иска да хване тази изящна ръчица – нито дъщерята, нито бащата и майката, брата, бившия мъж, няколкото бивши любовника, настоящия любовник, младия любовник, бившата приятелка, настоящата ученичка… И така никой не може да разбере творкинята! Всички един по един са я изоставили (да се чуди човек защо, като е толкова симпатична).

Та – връща се нашата мила героиня Марина от турне (подразбира се Австралия, Китай), не й се иска вече да свири, къщата я посреща празна. Дъщеричката /18 г./ Марта е уж при баба, ама я няма там. Впоследствие се разбира, че и Мартето има своята „малка човешка драма”. Освен че майчето не се е грижило никога за нея, а я е хвърлило на ръцете на старата си майка, Марта несполучливо е преспала с някакъв непрокопсан художник и поради своето лекомислие (предполага се, че лекомислието е следствие на самота) е направила аборт.

Бившият мъж на Марина, руснакът пианист Анатолий, гост на фестивала, който се провежда в момента (много удобно, нали), е решил да прибере дъщеря си при себе си, макар че е женен и има двама сина. Дъщерята решава да замине за Москва и изоставя (и тя! О, Боже!!!) милата си майка.

Междувременно Марина се среща с любовника си. Подразбира се, че и там нещата не вървят, даже М. му казва, че не го обича. И тръгва цигуларката да търси своите близки. Отива при „голямата си любов” – каскадьор (само той я е бил обичал, както тя ни в клин, ни в ръкав разказва в един момент на дъщеря си). Той лежи парализиран в санаториум и не иска да я види.

След това отива при брат си, летец в селскостопанската (!) авиация, но и там не може да осъществи роднински контакт (ами с това характерче кой ще я търпи!). После при мама и при тате в провинцията. Тате (изкукал), горд, че е дал на света такава цигуларка, обяснява, че пътят към изкуството е постлан с тръни и иска жертви; мама (бясна) обвинява творкинята, че не си гледа щерката и ето даже не знае, че е правила аборт (не бабата, де!). Марина е смазана! Забравих – пътьом успя и да преспи (предполагам, че да успокои хормоните, но според Райничка – от самота и висши чувства на неразбран творец, евентуално има предвид себе си) с един млад журналист, син на неин колега. Журналистчето се оказа и то гад (не разбрах защо) като баща си.

Прибира се Маринчето в София, изповядва се незнайно защо на ученичката си, която пък незнайно защо трябваше да е бременна. Разказва й как е свила мъжа на най-добрата си приятелка – ами самотна била, изоставена, не можело да спи с оркестрантите… видели се в чужбина и се случило (ама, курво, като ти се … толкова, дай 50 долара!). Всичко вървяло добре, докато съпругата не разбрала и представете си, тази приятелка също не могла да почувства мъките на твореца и я изгонила от къщата си. Не я е срам! Та така нашата мила цигуларка останала и без приятелка.

Успоредно вървят и терзанията (т.е. капризите) на гениалната творкиня да свири или не. Шекспир ряпа да яде с неговото „да бъдеш или да не бъдеш”. На финала Марина и любовникът заковават прозорците на къщата (забравих да спомена, че живее в къща в Бояна) и когато стоят от двете страни на капаците и те ги разделят (щура символика), тя прошепва „ожени се за мен”, той не чува или не иска да чуе. Телефонът звъни, тя не помръдва, той казва: „Телефонът!”, тя отива и започва разговор с импресариото си в Лондон за турнето в чужбина. Сиреч, отново поема трънливия път към славата. Финито ла комедия! Слави Езеров да òди да кòпа!

А сега да се опитаме да погледнем на нещата по-сериозно и по-щампарски:

Филмът разглежда няколко дни от живота на една цигуларка (световно известна). Дни нарегнати и дни честни, в които оставаш сам със самия себе си и търсиш своето лице. Героинята иска да открие смисъла на живота си, връщайки се назад, за да може да осмисли своето настояще и бъдеще. Премисляйки всичко, тя вижда, че в името на изкуството е загубила контакта си с най-близките си хора, загубила е малките човешки радости, които могат да направят живота на една жена щастлив. Работейки и вървейки по пътя към върха, тя постепенно се е отчуждила от родители, брат, съпруг, дъщеря, приятели. И сега, когато е достигнала върха, „на попрището жизнено в средата” Марина се опитва да си възвърне топлите човешки връзки, да намери ръка, на която да се облегне, но разбира, че вече е късно. На финала на филма тя отново заминава, за да може със своята музика да дари щастие на хората, щом не е могла да задържи обикновеното човешко щастие за себе си… (има ли смисъл да казвам, че последният пасаж беше използван като рецензия за бълвоча, който описах? Така се пишеше едно време. И сега не е много различно, но щампите са други – б.м.)

По-безсмислена и претенциозна история отдавна не бях чела. Не можах да разбера целия „дълбок” смисъл на нещата.

И да я вземат дяволите Българска кинематография, че приема и особено, че осъществява такива сценарии. Райничка не само не трябва да взима пари за написаното, но трябва и да плаща, че някой чете глупостите й!”

Информация за размишление:

ЗАВРЪЩАНЕ
премиера 21 март 1983

реж. Стефан Димитров, сц. Райна Томова, опер. Атанас Тасев
В ролите: РУМЕНА ТРИФОНОВА Марина, ЕРНЕСТИНА ШИНОВА Марта, БОРИС ЛУКАНОВ Петър, СТЕФАН ДАНАИЛОВ Васил и др.

Българската кинематография наистина отиде по дяволите след няколко години, но не си взе поуки и продължи да бълва безсмислени и претенциозни филми. Всъщност вече няма Българска кинематография, нито и кино… Успех, творци!

А вие, зрители, гледайте латиноамерикански, турски и индийски сериали!

Или изключете телевизорите…

Read Full Post »

Миналата година започнах ремонт. Какво изживях си е тема на друг разговор, но освен бели стени и други екстри, изникнаха и някои ползи – като разчистване на чекмеджета! Не знаех, че пазя толкова много неща. С някои се простих, други запазих. Намерих стари сценарии (в кофата за боклук), отговори на доноси срещу мен, изпратени до телевизията (преписани и запазени), изрезки от вестници и списания с мои статии (ох, суета, запазих ги), а и две майтапчийски рецензии за български игрални филми.

Всичко започна от Ива Павлова, редактор в Киноцентъра (лека й пръст!),  която трябваше да прочете 30-тина сценарии, да ги преразкаже в 1-2 страници и да оцени „на първо  четене”. Реших да й „помогна”, но така побеснях четейки, че освен долните псувни, нищо друго не излезна. Е, поне се посмяхме!

Всъщност единственото хубаво от 10-тината, които изчетох, беше само „Бон шанс, инспекторе”. След дълги митарства и прехвърляния и него го заснеха – гледа се с удоволствие и досега, а другите никой не помни.

Ще преписвам без промени.

„Нямам думи, но ще опитам. Боже, това ли е нивото на българското кино?!

Той и тя се обичат. Но по пътя на тяхното щастие има пречки. Финалът на филма е отворен, въпреки това ние вярваме, че всичко ще бъде щастливо, защото в нашето общество неправдите са временни и винаги всичко завършва добре.

И така:  Той и Тя се обичат! Той – сирак, отгледан от скромната заплата на леля си, хубав, добър, честен, справедлив и много влюбен (ако питаш мен – нахален простак, без капка възпитание и такт, но Иля Велчев мисли иначе). Тя – от много добро семейство. Бащата – шеф с двама братя убити партизани; бивш капитан, слезнал на сушата заради амбициите на жена си; честен, справедлив, не обича ходатайствата, но малко мекушав, като всеки истински мъж (пак според Илята). Майката – дребнава, амбициозна, самозабравила се от успеха (брат й е също някакъв шеф в София); изпъдила е майката на убитите партизани, защото е проста селянка. Бабата – великодушна и справедлива ятачка.

Тя – свири на флейта, кандидатства в Консерваторията и композира (само една песничка!).

И така Той (Сандро) и Тя (Нели) се обичат. Участват в някакъв драмсъстав, разиграват с кукли Ромео и Жулиета. Разбира се, тя е Жулиета, той – Ромео. Мама й е против чистата дружба с момчето от народа и я сватосва за някакъв дипломат или търговец (наш!) в Париж – Жоро. Нели хем иска, хем не й стиска. Държи се грубо с доброто момче от народа – сцената е снобско гости в сем. Маркови, тук е и кандидатът Жоро. Бащата, справедливият, поканва и Сандро, но Нели се държи лошо.

Същата вечер Сандро трябва да замине войник, тя не го изпраща, после отива, но той вече е заминал. През нощта той, въпреки всичко, избягва от казармата и идва при нея (какво не прави любовта!). Когато тръгва да се връща, го хваща патрул, той се сбива и бива изправен пред съд. А присъдата е строга. Нели е възмутена и кресва в лицето на прокурора „убиец!”.  Една честна постъпка на един чист млад човек! Сандро е в затвора – единственото му успокоение е нейната снимка. Но трима рецидивисти му вземат снимката и се гаврят с нея. Сиреч онанират (има израз от типа „дай да си лъсна желязото”. Извинявай за пошлостта, но искам да имаш все пак някаква представа от стила на Иля Велчев!). Сандро полудява. От удар по главата по време на боя той изгубва паметта си.

В същото това време Нели страда. Отива на село при баба си. Тук й помага другата чиста душа, скрита под грубата външност – така нареченият Гларус. Бабата я успокоява и я кара да се върне при майка си. Благородна баба – тя е простила на лошата си снаха и й го връща с добро!

Връщайки се в къщи, Нели пак се скарва с майка си и нагълтва хинин. Спасяват я, но бащата вече е решил да стане мъж и поставя условия на майката – или приятелките, или семейството! Край на всички снобщини и ходатайства. Той е загрижен и за съдбата на Сандро. Следва душераздирателна сцена в Партийния комитет. Цитирам: „Да, Петре, изгаряни от нашето желание по-скоро, повече, по-хубаво – случва се да забравяме едно основно постановление – всекидневната грижа за всеки човек! Да забравяме законите на красотата, на човешката хармония, на личната отговорност и личното днешно щастие…”. След тези свои думи Партийният секретар удря по рамото на другаря Мраков (т.е. бащата), сеща се за партизанското им минало и обещава да помогне на Сандро.

А Сандро нищо и не подозира. Той си лежи в болницата, забравил даже Жулиета.

Прекрасната любима е вече в София – време е за изпити. Тя идва в болницата, той не я познава и лекарката обяснява, че него може да го спаси само Любовта, но това изисква много грижи и много време – месеци, а може би години. И тук изтерзаният зрител трябва да си зададе въпроса:  „Ще издържи ли Тя?”.

Следва нов драматургичен (и драматичен) ход. Тя е приета. Вечерта е поканена на вечеря от Жоро. Там са и един критик и пианистка. Опиянена от шампанското, под звуците на нейната песен, която известната пианистка свири в нейна чест от ресторантския подиум, Нели танцува с Жоро, облегнала глава на рамото му. Той й предлага брак, следване в Париж и тя почти приема.

Но бедни ми зрителю, това още не е краят! Когато се прибира в хотела, намира на рецепцията пакет с куклата Жулиета. Доброто е на път да победи! Нели взима такси  – посред нощ, вали дъжд (дъждът е нужен за напрежение). Та – нощ, вали, оградата на лудницата. Нели вика, но Сандро пак не я чува. Тя оставя куклата на парапета и си тръгва. О, нима няма край?! Отново душевни, сърцераздирателни драми! Нима ще си тръгнеш, Нели? Нима ще предпочетеш лъжата т.е. Париж пред бедния луд (макар и момче от народа)? Не! Нашето младо поколение е чисто. Нели тича под дъжда, прегръща куклата и започва да танцува с нея пред оградата на лудницата. Цитирам: „Под небето танцуват двете Жулиети”. Край!

Това е, бедни ми зрителю! А сега викнете такси за лудницата. След този сценарий аз смятам да потанцувам малко в нея. Сигурно съм луда!”

Допълнителна информация (за размишление), както обичаше да казва Щирлиц:

АКО ТЕ ИМА
игрален
1983: р. Иля Велчев
ИРЕН КРИВОШИЕВА Нели, ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ Сандро, ВИОЛЕТА БАХЧЕВАНОВА майката на Нели, ПЕТЪР ДОНЧЕВ бащата на Сандро

Дано с тази майтапчийска рецензия не съм засегнала нечии сантиментални чувства. Зная, че през онези години доста млади момичета въздишаха по велчевите стихове, но всичко е въпрос на вкус. Всъщност Илята беше симпатяга, но защо му трябваше в наши дни да се изкарва десидент и пострадал от властта, това не го разбрах. Така нареченият инкриминиран филм „Завръщане от Рим” беше излъчен по телевизията в централно време, съдба която не беше споделена нито от „Понеделник сутрин”, нито от „Животът си тече тихо” и така нататък. Но защо ли се учудвам – толкова много хора промениха за един ден възгледите си…

Следващата рецензия е за филм с работното заглавие „Цигуларката“, но за негоо по-късно. На блога ми ще му дойде в повече 🙂

Read Full Post »

Ето че и аз не удържах на изкушението и си направих блог – след Facebook това беше логична стъпка. Ролята на изкустелния Мефистофел изигра дъщеря ми, но както каза един приятел: „аз за всичко слушам детето! Те, младите, знаят повече”. Опъвах се доста, а след това се замислих – свободно време имам, да пиша мога горе-долу добре, а да мисля – повече. Тогава защо пък не! Може някой да прочете и да научи нещо за мен и за хората, които съм познавала.
Разбира се, блогът ми няма да е насочен само към миналото – сега има изключителни дразнителни и това не ми позволява да остана безучастна. Но искам да пиша за интересните хора и приятели, с които съм минала през годините, за тези, които вече ги няма и са забравени, а и за тези, които по една или друга причина вече не са приятели. И не мислете, че ще разчиствам сметки (само малко)!
Но тъй като в блога главното е словото, първо ще преведа (от руски) съветите, които Умберто Еко дава „Как да се научиш да пишеш добре”.
Препоръчвам ги на всички изкушени.

  • Избягвай алитерациите, даже ако те са съблазнителни за късогледите тъпанари.
  • Избягвай устойчивите изрази – те са като „риба втора свежест”.
  • Не пиши докато се храниш.
  • Не употребявай търговски съкращения & абревиатури и т.н.
  • Запомни (добре), че скоби (даже ако ти се струват необходими) прекъсват нишката на повествованието.
  • Постарай се да не си причиняваш лошо храносмилане… поради злоупотреба с многоточия…
  • Колкото се може по-рядко използвай кавички – не пиши „край”.
  • Никога не обобщавай.
  • Чуждите думи всъщност са признак на моветон (лош тон – б.м.).
  • Бъди пестелив на цитати. Ненапразно Емерсон е казал: „Ненавиждам цитатите. Говори само за това, което сам знаеш”.
  • Сравнения – това също са общи фрази.
  • Не бъди прекалено изобилен – не повтаряй два пъти едно и също; да повтаряш е също разточителство (под изобилен се подразбират безполезните обяснения за нещо, което читателят вече е разбрал).
  • Само лайнарите използват вулгарни думи.
  • Винаги бъди повече или по-малко точен.
  • Литота е най-забележителното изразно средство.
  • Не пиши фрази, състоящи се от една дума. Тъпо.
  • Следи метафорите да не са прекалено рисковани: те са като пух върху змийска люспа.
  • Слагай запетайките където трябва.
  • Прави разлика във функцията на точка и запетайка и двуеточие: понякога това не е съвсем просто.
  • Ако не можеш да подбереш нужната фраза на литературен език, това не е повод да прибягваш до просторечие.
  • Не използвай необмислени метафори, даже и да ти се струват силни: те приличат на лебед, излезнал от релси.
  • Толкова ли са ти необходими риторичните въпроси?
  • Бъди лаконичен, старай се да побереш мислите си в колкото се може по-малко количество думи, избягвайки при това дългите фрази или разчленяването им на обособени обороти, които неизбежно отвличат вниманието на разсеяния читател – така твоят разказ няма да участва в умножаването на информационния шум, който, безусловно (в частност, когато е натъпкан с безполезни или всъщност ненужни уточнения), представлява една от трагедиите на нашето време, намиращо се под властта на масмедиите.
  • Не злоупотребявай с ударенията, читателят сам ще разбере какво искаш да кажеш.
  • Преди да напишеш или да зачеркнеш „това”, се убеди, че това не създава двусмисленост.
  • Не бъди надменен! (надут, високомерен – б.м.) Икономисвай възклицателните знаци!
  • Не се опитвай да юзиш чуждите думи според правилата на собствения си език.
  • Пиши правилно чуждите имена, даже такива като Джорджио Армани и тем подобни.
  • Точно, без парафраза, посочвай авторите и персонажите, за които говориш. Именно така е постъпил великият тоскански поет от ХІV век, създател на „божествена комедия”.
  • В началото на произведението постави capitatio benevoletiae, нещо като благодарствен колофон (ти въобще разбираш ли за какво говоря?). (capitatio benevoletiae – ласкателство, привличащо вниманието и благосклонността – б.м.).
  • Внимателно следи за граматиката.
  • Безсмислено е да напомням колко са изморителни премълчаванията.
  • Недей прекалено често да започваш с нов ред. Особено когато това не е нужно.
  • Не пиши „ние”, когато говориш от свое лице. По наше мнение, това кълчотене е просто нелепо.
  • Не смесвай причината със следствието: това е неправилно и по такъв начин ще сбъркаш.
  • Не построявай фрази, в които изводът логически не произтича от предпоставките: ако всички постъпваха така, то предпоставките щяха да следват изводите.
  • Не давай място на архаизми, класицистическите елоквенции и други слабоупотребявани лексеми, както и ризоматически deep structures, които симултантно демонстрират граматологическата префърцуненост и провокират деконструктивно размиване на изказа, а освен това, което е и по-лошо, подобен дискурс може да не премине верификацията при лица, осъществяващи едиционна практика, тъй като превъзхожда конгнитивните възможности за неговата рецепция.
  • Не е нужно да бъдеш многословен, но не е нужно да говориш по-малко.
  • Завършена фраза – това   „

Ами това е! Дано началото има продължение…

Read Full Post »