Feeds:
Публикации
Коментари

Писателска среща 1977а

През юни 1977 година в София се проведе първата Международна писателска среща под надслов „Мирът – надежда на планетата“. На нея бяха поканени писатели от Европа, САЩ и Канада, които да говорят за мира и за литературата, изразител на надежда. Всъщност една от истинските цели бе да се пробие изолацията, да се заговори за България като за фактор в културната карта на света. Всички се надяваха дошлите писатели да напишат добри думи за родината ни, но истината бе, че много малко го сториха. Ала поне някои от нашите си уредиха преводи в чужбина.

Всички се готвеха усърдно, ние също. Акредитираха ни, получихме списъка с бъдещите гости и започнахме да четем. А тогава нямаше интернет и до информация се стигаше трудно. Използвах всичките си връзки в Съюза на писателите и успях предварително да „доставя“ сведения поне за по-неизвестните. А иначе търсехме книги по библиотеките, правехме справки кой, кога и от кого е бил преведен. Внимавахме да не се изложим.

испанската делегация Гойтисоло Матуте, СелаСрещата се проведе между 7-ми и 10-ти юни в Парк-хотел „Москва“. Камерите на телевизията бяха в залата, имаше и във фоайето, а една от хотелските стаи бе набързо превърната в студио. Благодарение на преводачите успяхме още първия ден да си уговорим част от интервютата. Така се запознах с испанците Камило Хосе Села (след години той получи Нобелова награда), Анна Мария Матуте, Луис Гойтисоло, италианците Джани Родари, Пиетро Бутита, Алдо де Яко. При предварителното разпределение на „обектите“ началниците, които също като Камило Хосе Селамен не знаеха ни английски, ни френски, си „заплюха“ големите имена, та аз се задоволих с испано- и италиано говорящите. Хич не съжалявах. За Джани Родари нямаше защо и справки да правя, беше ми любим от дете. Лошото е, че много се смутих, когато застанах пред него. А той само дето не ме успокояваше. Мил човек!

Камило Хосе Села избрах заради биографията му – бил е журналист, тореадор, пътешественик, писател, приличаше на Фернадел, но беше изумителноЛуис Гойтисоло_2 чаровен. Луис Гойтисоло, най-малкият брат от тримата писатели с това име, бе сравнително неизвестен, но пък беше хубав и умен. Няма да разказвам кой какво е писал, какви награди е получавал – вече има интернет и всеки може да си направи справката, ако се интересува.

В паузите между снимките стоях в залата и слушах. Някои от изказванията бяха тривиални, други откровено скучни, но имаше и интересни. Запомнила съм Евгений Евтушенко, който цитира руския поет Борис Слуцки по свойствения си Евтушенко на трибунатаефектен начин. Слуцки делял читателите на три категории: тези, които вече са чели „Братя Карамазови“; тези, които още не са прочели романа, и тези, които никога няма да го прочетат. Евтушенко бе измислил и четвърта – тези, които са го гледали на кино. После продължи да говори за надеждата, която литературата дава; колко е важно да накараме хората да четат; да се самоусъвършенстват, четейки.

Джон Чийвър, който две години по-късно получи наградата „Пулицър“ за разказите си, говореше за пренебрежителното отношение към писателите в родината му и за възможността да се срещне с колеги тук, в София. Именно у нас той се запозна с Гор Видал, един от най-остроумните и скандални американски писатели, и оттогава датира приятелството им.

Джон Чивър и Гор Видал

По-интересно беше във фоайето пред залата, където имахме възможност да разговаряме свободно с гостите. Там можеше да се видят любопитният и пъргав Уилям Сароян, бавно пристъпващият сър Чарлз Пърси Сноу, ироничният Гор Видал, хладният и високомерен Константин Симонов с незапалената си лула, жестикулиращият и високогласен Евтушенко, изящно величавата Амрита Притам – все хора, които сме чели, за които сме слушали, а сега можехме и да видим.

След като приключиха съвещанията, на писателите бе предложено да разгледат България. Пътувахме с тях заедно с екипа – снимачната техника в служебната кола, а ние с колежката ми в автобуса. От Варна и „Златните пясъци“ през Побитите камъни и Аладжа манастир. После Арбанаси, „Етъра“, Пловдив – Стария в Етъраград. То не бяха софри, то не бяха  дегустации на вино в черешова градина и на други подходящи места. Цъкаха, ахкаха и снимаха. Снимахме и ние. По едно време в Етъра асистент операторът, който носеше резервната камера (без да е заредена), ми пошушва: „Искаш ли да разбереш кой е главното ченге? Гледай сега кой пръв ще се обърне с гръб, като се чуе, че камерата трака.“ Така и стана, няколко пъти на различни места пробвахме и винаги един човек криеше лицето си. Явно беше голяма клечка с бърз рефлекс. После на монтажа, сред хилядите метри заснета лента, пак го търсих, но не го открих. Въобще, на всеки писател се падаха по едно-две ченгета под формата на преводачи, придружители, организатори. Накрая успях да се изпокарам с някои от тях (не с писателите, разбира се), а те се опитаха в последния ден да ми отмъстят на дребно или по-точно дребнаво, но именно „човекът в сянка“, който незнайно как разбираше всичко, ми помогна.Уилям Сароян

И преводачите бяха различни – такива, които знаеха езика блестящо, и други – с други качества. С първите работехме прекрасно, особено аз, тъй като говорех добре само руски (срам ме е, но си го признавам). Те ми помагаха за интервютата, даваха ми информация, винаги бяха на линия при нужда. За съжаление, попадах и на другите. Така проведох един доста странен разговор с Джон Чийвър и жена му. Бяхме в Стария град в Пловдив и наоколо нямаше ни преводач, ни екскурзовод. Чийвър питаше, аз отговарях с да и не, молейки се да съм разбрала правилно въпроса му. Но когато дойде време да се обяснява, се почувствах безпомощна. Разтърчах се, намерих човек с английски и започнах да разказвам. Все се надявам, че съм била преведена правилно. Поне Чийвър слушаше с интерес и кимаше. Дано не е било от любезност.

Писателските срещи продължиха и през следващите години – втората през 1979, третата през 1980. Мисля, че се проведоха общо шест. Нивото не беше вече толкова високо, но идваха интересни хора. И ние продължавахме да снимаме, но вече не толкова интензивно.

post-2642-039932400 1333092321_thumb

 

Фотосите по реда на публикуването им:

  • Откриване на Международната среща
  • Част от испанската делегация и журналистите в действие – в центъра са Луис Гойтисоло, Анна Мария Матуте, а най-вдясно Камило Хосе Села
  • Камило Хосе Села
  • Луис Гойтисоло
  • Евгений Евтушенко на трибуната, зад него седнали са Андре Стил и Ерве Базен
  • Джон Чийвър и Гор Видал по време на заседанията
  • Гостите, българските им придружители и журналисти в „Етъра“
  • Уилям Сароян в черешова градина изучава музикантите и техните инструменти – беше запленен
  • Еднодневен пощенски печат, съпровождащ издадената пощенска марка; на него е изобразена запазената марка, дело на художника Стефан Кънчев – гълъбът на мира, чиято опашка представлява разтворена книга, с вписано в нея земно кълбо.

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Advertisements

 

Разговорът, който виждате, е заснет в София в бара на последния етаж на Парк-хотел „Москва“ за рубриката „Московски срещи“ на Любен Георгиев. Грееше ярко слънце и операторът пусна завесите, за да не му пречи. Аз седях отляво на камерата и бях радостна, че съм там. Висоцки не беше моят кумир, но страшно го харесвах като актьор и поет.

Беше есента на 1975 година и „Театърът на Таганка“ за пръв път имаше гастрол в чужбина. Изненадващо събитие – авторски и авангардни руски театри рядко напускаха пределите на СССР. Години по-късно разбрахме, че заслуга за това имат Иван Славков и Людмила Живкова. На дъщерята на Първия у нас е било трудно да се откаже.

img20171219_10140855Турнето на този наистина модерен театър,  носещ името на район и площад в Москва, започна на 6 септември 1975 г. и трая 18 дена с представления в София,  Варна, Велико Търново и Стара Загора – „Хамлет“, „А утрините тук са тихи“, „Десет дни, които разтърсиха света“ и „Добрият човек от Сечуан“. В София играеха на сцената на Сатиричния театър. Освен това имаше и рецитали на някои от актьорите, а Висоцки записа първата си плоча. Тя бе издадена от „Балкантон“, а записът – направен тихомълком в Радио София.

Фурорът беше голям, да се намерят билети бе равносилно на удар в десетката. И отново знанието на руски език и представата на началниците ми, че разбирам от театър, ми помогнаха. Бях редактор на филма за гостуването на „Таганка“ – авторът го видя след монтажа, кимна с глава и го прие. Не страдах от наранено самочувствие. Да гледам постановките, да говоря с актьорите беше повече от награда. И въпреки че звездата беше Висоцки, в България дойдоха и други великолепни артисти – Алла Демидова, Борис Хмелницки, Леонид Филатов, Вениамин Смехов, Валерий Золотухин, Иван Бортник… Те играеха силово, с хъс, даваха интервюта, правеха записи, пееха, пиеха, ухажваха и пак играеха. От тях лъхаше енергия, интелект, достойнство, вдъхновение и свобода. Целият свят им бе сцена. И сцената бе целия им свят.

Ето ги – Владимир Висоцки, Юрий Любимов и Алла Демидова, издебнати отВисоцки, Любимов, Демидова фотограф Виктор Гилдяй Виктор Гилдяй по време на репетиция във фоайето на Сатиричния театър. Между другото, постановките на „Таганка“ започваха от предверието и можеше да се случи така, че актьор с будьоновка да ти провери билета и да го наниже на щика на пушката си, или някой друг да седи на стъпалата и да подрънква на китара, или част от трупата да те посрещне пред входа на залата, пеейки.

Какво съм запомнила от гастрола? Много неща, но най-силен е споменът за  „Хамлет“.

Представете си тъмна сцена, чува се подръпването на струните на китарата, от мрака излиза облеченият в черно Хамлет-Висоцки и запява:

„Гул затих. Я вышел на подмостки…“

… и после вълшебството продължава.

Хамлет на „Таганка“ не е принцът датски, а съвременен човек. Висоцки сякаш играе себе си. И когато в речитатив под съпровода на китарата рецитира прочутото стихотворение на Пастернак от забранения през онези години роман „Доктор Живаго“, той набляга на темата „човекът и властта“ и прави мост между времето на Шекспир и Москва от 70-те години.

Висоцки Хамлет 1971А времето е сурово. Декорът е спартански. Актьорите са в обемисти пуловери от груба вълна, Хамлет е с черни джинси. На авансцената има купчинка пръст и оголен меч, забит в нея. Огромна вълнена завеса стеснява и разширява пространството, помита актьорите или ги обгръща, от нея не можеш да се скриеш – тя обема цялата сцена, променяйки движението си отляво надясно, напред и назад, бързо и бавно. Любимов я нарича „крилото на съдбата“.

И както декорът в спектакъла бе действащо лице, така бе и с осветяването на сцената – тъмно и много трудно за заснемане, особено ако не познаваш добре постановката. А ние не я бяхме гледали предварително. Вече знаех за навика на Любимов да стои в дъното на залата и с трицветно фенерче да поддържа темпото и да подсказва на актьорите как върви представлението. Ако започне да премигва бяла светлина, трябва да забързат, ако свети в червено, положението е лошо. Юрий Любеимов

Тогава той предложи да ръководи и нас. Сложихме тракащата камера на пътеката до сцената, аз застанах до оператора, а до мен – Юрий Любимов със своето прословуто фенерче, който ми подсказваше кога ще е възможно да снимаме. Не бях на този свят. Имах привилегията да работя заедно с най-уважавания от мен режисьор на най-интересния театър.

А едночасовият филм, който ние монтирахме цяла нощ, бе излъчен веднъж и после изчезна. И да ме питате къде – не зная, но предполагам, че в съветското посолство.

Имах късмет да ги гледам и снимам!

42 години по-късно Вениамин Смехов, играл Клавдий в „Хамлет“, дойде в България с „Флейта-позвоночник“ – постановката по стихове на Маяковски и кореспонденцията му с Лиля Брик. След края на представлението той застана на авансцената и каза, че е щастлив след толкова години отново да играе на същата сцена и посвещава това представление на 100-годишнината на Юрий Любимов, на 80-годишнината на Владимир Висоцки и на своите колеги от старата Таганка.

И аз бях щастлива, че съм в залата, че отново съм с „Таганка“ и че си спомням за „Хамлет“ и за всички техни прекрасни постановки, които съм гледала преди и след онзи гастрол.

Смехов, Высоцкий, Любимов и Демидова на ген репи Гамлета, Театр на Таганке, 19.11.1971

…..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

…..

…..

БОРИС ПАСТЕРНАК

 

Гамлет

Гул затих. Я вышел на подмостки.

Прислонясь к дверному косяку,

Я ловлю в далеком отголоске,

Что случится на моем веку.

 

На меня наставлен сумрак ночи

Тысячью биноклей на оси.

Если только можно, Aвва Oтче,

Чашу эту мимо пронеси.

 

Я люблю Твой замысел упрямый

И играть, согласен эту роль.

Но сейчас идет другая драма,

И на этот раз меня уволь.

 

Но продуман распорядок действий,

И неотвратим конец пути.

Я один, все тонет в фарисействе.

Жизнь прожить — не поле перейти.

 

 

Хамлет

Спря шумът. На Сцената съм вече.

До вратата плътно прилепен,

аз долавям в отгласа далечен

всичко, дето ще се случи с мен.

 

Мракът на нощта е в мен насочен,

с хиляди бинокли ме следи.

Само тая чаша. Ава Отче,

днес да ме отмине отреди.

 

Вярвам, твоят замисъл голям е,

ще играя ролята докрай,

но това сега е друга драма

и отсрочка тоя път ми дай.

 

Но подред, обмислено се действа;

и на пътя ти стои черта.

Аз съм сам. Във всичко — фарисейство.

Не от ден до пладне — до смъртта!

 

Превод Кирил Кадийски

 

 

 

 

 

През 70-те години бе най-активното развитие на телевизията. Появиха се нови лица – коментатори, водещи: Николай Конакчиев, Тома Томов, Димитър Езекиев, Панорама 1975Георги Стойчев… – днес те могат да бъдат обвинени за много неща, но тогава бяха струя свеж въздух и нарушаваха статуквото. Промениха се и хората, които не влизаха в кадър, но даваха идеи. Промени се стилът на говорене и на работа.

Появи се и втора програма. Първото експериментално излъчване бе, разбира се, на 9 септември 1974 г. а редовните започнаха точно година по-късно – само за София с предавания три пъти седмично – във вторник, четвъртък и събота от 19:00 до 22:30 ч. Както официално БТ 2бе обявено в типичния за годините стил: „Основните цели на новата програма са развитие на духовните потребности на личността, като се набляга на научно-образователните програми и програмите за култура и изкуство“, а няколко години по-късно се заговори и за „укрепване на морално-политическото единство на народа“ – какъв израз само! Всичко това автоматично означаваше, че нашата продукция ще се излъчва предимно там и на нас не ни бе особено драго, че ще ни гледат по-малко хора. Трябваше да минат поне 15 години, да се усъвършенства не само техниката, но и мисленето, да се появи Нери, та Втора програма да стане равностойна и даже да надмине Първа.1975 съботник,в ляво Георги Стойчев

 Но тогава ние си „копаехме градинката“. Понякога даже в буквалния смисъл на думата, когато ни събираха на „ленински съботници“. На тази снимка сме с редакцията на алеите около Перловската река, чистим и копаем.

На всеки му се иска да може да работи свободно и спокойно, но не всеки има тази възможност. Аз я имах. Благодарна съм на хората, които ми я предоставиха. Но все пак си мисля, че да бъдеш свободен е преди всичко състояние на духа. Обстановката и част от колегите в телевизията ми помогнаха да запазя своето вътрешно усещане за свобода и нежелание да се съобразявам с догмите.

Наскоро намерих стар тефтер, в който съм описвала по-важните филми и предавания, на които съм била автор или редактор през периода 1974–77 г. Тогава снимах предимно история, театър и изобразително изкуство.

Автори, с които съм работила, изброени не по важност, а по последователност на снимане: Иван Маразов, Аксиния Джурова, Владимир Каракашев, Ангел Будев, Борис Томангелов, Хенриета Тодорова, Анна Рошковска, Димитър Овчаров, Антон Кафезчиев, Георги Тахов, Йонка Коцева, Лидия Калчева, Нина Мирчева, Александър Бешков, Христо Влахов, Владимир Свинтила, Тодор Цонев, Максимилиан Киров… И това не беше мимолетно познанство, а съвместна, нееднократна работа със срещи, разговори, идеи, противоречия и изглаждането им…

Снимала съм гастролите на Таганка, МХАТ, Малый театр… снимала съм гостуванията на Теодоро Нунес Урета (Перу), Роже Сомвил (Белгия), Дмитрий  Лихачов (Русия)… Взимала съм интервюта от Камило Хосе Села (Испания), Джани Писателска среща 1977аРодари (Италия), Пиетро Бутита (Италия), Луис Гойтисоло (Испания), Анна Мария Матуте (Испания), Филип Боноски (САЩ), Алдо де Яко (Италия), Рита Буми Папа (Гърция) … Разговаряла съм с Уилям Сароян, Джон Чийвър, Евгений Евтушенко, Джеймс Олдридж и още, и още… Надявам се, че въпреки всички наводнения, къси съединения, кражби, тези интервюта съществуват в архива на БНТ не само на хартия.

 

„Изръшках“ България. Моите колежки не обичаха да пътуват и аз поемах всичко, което мога. И колкото по-далеч и по-непопулярно, толкова по-добре. Катерих Скалните църкви край Иваново и крепостта Червен, влязах в пещерата „Дяволско гърло“, пътувах през Триградското ждрело, стигнах до Агушевите конаци и Дяволския мост в Родопите, Побитите камъни край Варна, Улпия Ескус край село Гиген, качих Шипка, набутах се и в ундрукерската печатна база в Самоков и даже се опитах и аз да завъртя пресата… Влизах в ателиета, музейни депа, затворени рушащи се църкви, работилници, тъкачници, в гримьорни и  костюмерни… Беше интересно, изключително интересно, обичах професията си и бях доволна, че съм я избрала.

И това е само до 1977 година, когато даже съм нямала 30 години.

 

следва продължение

 

писателскатасреща 1977

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

stefan_kanchev_15

Едно от първите неща, които Георги Стойчев направи, бе да наблегне на езика, правоговора и правописа в нашите предавания. Грешки не се приемаха. Всеки един от нас минаваше през седмично дежурство, през което гледаше продукцията – в началото само нашата, а след това и на сродните редакции. Критичният (не критикарски) поглед беше важен и необходим. Да не говоря, че тези дежурства ни караха да оценяваме общото ниво на телевизията, а не само да се вторачваме само в собствената си паничка.

Гледах и се учех, не само на правоговор, а и на начин на мислене, на свободно изразяване, на всички тези крайно важни за телевизионната журналистика малки и големи неща: че най-важният въпрос е „Защо?”, а всички „къде”, „кога”, „как” са спомагателни; че когато трябва да се предаде на зрителя някаква информация, то тя трябва да бъде засечена от три независими (един от друг) източника; че при интервю интервюиращият трябва да говори и да се изтъква по-малко от интервюирания; че въпросите трябва да бъдат „извеждани” от думите на разпитвания, а не да се четат от листче в последователност, нямаща общо с посоката на разговора… и още, и още… Благодаря ти, Георги Стойчев!

….

.Георги Стойчев

В редакцията първоначално аз бях нещо като „спасителна команда“. Запълвах дупки, снимах неща, с които на другите не им се занимаваше – те бяха хора с опит и рутина, а на мен всичко ми беше интересно.

„Ти нали се интересуваш от документално кино, бягай в Кюстендил на фестивала и виж какво можеш да направиш.“ И аз отивам и снимам, и се сприятелявам с толкова много хора, които ще ми останат приятели и до днес.

„Ти нали знаеш руски – „Малый театър“ е вече в… (не помня кой град), бягай да подготвиш снимките за гостуването им.“ И аз се мятам на влака и пристигам някъде – то ли в Сливен, то ли в Стара Загора. И така се срещам с Михаил Царьов, Елина Бистрицкая, Игор Илински… Днес едва ли тук някой ги помни, но тогава бяха известни. Със Смоктуновски не можах да се запозная, тъй като той дойде само за представлението на „Царь Фёдор Иоаннович“ от Алексей Толстой, постановка на Борис Равенски. Това беше гвоздеят на гостуването на „Малый театър“ у нас, желаещите да го гледат бяха толкова много, че представление бе в Операта.  А Смоктуновски – толкова различен от останалите, самотен на сцената, далеч от типичната за този театър естетика и режисура и така хващащ за гърлото, че забравяш всичко. Забележителна постановка!

Разбира се, и аз предлагах теми и намирах нови автори. Като например „Съдбата на старите книги“, „Зад фасадата на Народната библиотека“, „Застрашеното богатство“ – за състоянието на съхраняваните в Народната библиотека издания, за мишките, паяжините и хората, които работеха там.

Или моето най-голямо постижение през първата ми година в БНТ – „Тракийска сватба“. Всъщност, никога не съм харесвала вторичния, обработения и стилизиран фолклор, който се излъчваше по телевизията в ония години. Студио, декор с шевици и картонена оградка, моми с къси полички подскачат, а една напудрена певица пее аранжимент на народна песен. Затова и за онова прословуто съвещание с предложенията една от идеите ми беше заснемане на обряд, ама първичен фолклор, така както прабабите ни са пели и играли. Беше ми дадена зелена светлина и аз започнах издирване на нещо истинско, не вторично. Така след доста лутания попаднах на Борис Томангелов и село Скобелево, Хасковско. Оказа се, че селяните, ръководени от местния зъболекар д-р Панчев, за1976 година Гергьовден да не им е скучно в дългите зимни вечери, решили да възстановят някои от обичаите на своите деди. Само че имали достатъчно ум да поискат помощ от БАН. Присъствах на първото показване пред специалисти на направеното. Бяха се потрудили много – и в избора на костюмите, и в песните, и в действията. Бе ми изключително интересно да наблюдавам как корифеите фолклористи, музиколози, историци се омесиха със селските баби, нямаше надменност, всички бяха увлечени от случващото се и обичаха това, което правят. Там се запознах с проф. Николай Кауфман.

Прибрах се възхитена в София, бях намерила това, което търсех и едва изчаках времето скобеловчани да се подготвят окончателно. Подготвих екип, ходих на още една репетиция, поканих режисьор, но първо едната се отказа, а после ден преди тръгване и втората. И те бяха от тези, които гледаха отвисоко на фолклора и не искаха да се занимават „със селянии“. Да е жив и здрав Митко Караджов, тогава все още асистент режисьор, та реши да рискува.

Резултатът от това приключение беше радостен. Вечерта на излъчването работех до късно, не можах да гледам излъчването и се наложи служебният превоз, дето събира всички изостанали, да ме закара и мен до дома. Последен влезе дежурният милиционер и още от вратата започна да хвали какво предаване е гледал. Не се 1975, на снимки в с. Скобелево, Гергьовден; с Ицо Обрешковсдържах – признах, че е мое. На другата сутрин мама ми каза, че проф. Динеков се обадил да ме поздрави: „Щом те хвалят и милиционерът, и професорът, значи наистина е станало“ – похвали ме и тя. И макар че аз се водех само редактор, приемам „Тракийска сватба“ за свой личен успех.

После със същия железен екип – режисьор Димитър Караджов, оператори много младите тогава Румен Костов, Христо Обрешков, Станислав Станчев, директор на продукция Георги Икономов – снимахме и други обреди, докато от фолклорната редакция неРумяна Бояджиева написаха донос за нас и не изявиха желание да „си ги вземат“. На тези снимки, заснети от невероятната фотографка, винаги усмихнатата Румяна Бояджиева, всички сме толкова млади и вдъхновени и не ни пука от нищо – ни от доноси, ни от кариера, важното бе, че си обичаме работата.

Нашият филм „Тракийска сватба“ замина с българската делегация за Гърция и бе един от подаръците, които Тодор Живков е връчил там на държавно ниво, а самодейците на село Скобелево спечелиха конкурс не само у нас, а и в Белгия, където представиха България.

 

1976 на снимки в Скобелево

 

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

И така в началото на месец май ни събраха всички от редакция „Култура“, дойде Иван Славков и ни представи новия ни главен редактор Георги Стойчев. Не беше непознато лице – бях го гледала в „Гражданска трибуна“, където ми хареса бързата му реакция и умението да задава точните въпроси, без да се сепва отГеорги Стойчев 1975 мястото на гостите в партийната и държавна йерархия. Да, ама там беше седнал, а тук прав – оказа се дребен, жилав, с голяма глава и много будни очи. Това беше първото ми впечатление. Но второто се оказа по-важно – умен, остроумен, интелигентен и амбициран да направи от една второстепенна редакция – водеща. Успя – поне за известно време.

Георги се представи, каза две думи и ни помоли всеки да му даде предложение с какво би искал да се занимава занапред, какви теми го интересуват, с кого ще ги разработва и т.н. Даде ни и срок, който не беше кратък. Колежките ми, сменили няколко главни редактора, се опитаха да си живеят постарому, но не се получи. Едно от първите съобщения на Стойчев бе, че ще приема в кабинета си всеки по всяко време, но на отворена врата. Служебни разговори на четири очи не води, а ако някой иска да се оплаче от някого (разбирай изклюкарства), то ще трябва да го доведе и него. Може да ви е странно, но това се спазваше. За почти десетте години, в които беше главен редактор на ЛИК, той много рядко затваряше вратата между кабинета си и секретарската стая, а опитите за интриги бяха деликатно прекъсвани – Георги казваше „един момент“, ставаше, лично отиваше да доведе обекта на доноса с „ела, че еди-кой-си има да ни казва нещо“ и поставяше интриганта в неловко положение.

Даденият за предложения срок измина и Георги Стойчев отново събра редакторите в голямата стая. Едва ли някой е очаквал какво ще последва. Накратко ни обясни, че във всичките предложения има много плява и малко зърно. Че с такива идеи не би могъл да постигне нищо и затова ще съобщи имената на хората, които повече няма да работят в тази редакция. Слава богу, чух своето име сред оставащите. Настана хаос, крясъци – „откъде на къде“, имаше даже реплики, опиращи почти до „ти знаеш ли коя съм аз“. А Георги беше гръмогласен. Успя да ги накара да млъкнат с: „Мислех да не ви излагам, но вие си го поискахте. Как мога да работя с човек, който смята да прави творчески портрет на Тома Сман…“ Спомена и още няколко грешки, които съм забравила, за съжаление. Бях убедена, че преувеличава и на другия ден му го казах. Тогава той ме заведе в кабинета си, извади предложенията, кавалерски скри името и ми показа черно на бяло писанието. Познах почерка, не беше правописна грешка, беше много внимателно изписано – и Тома Сман, и другите гафове.

Следващите дни не бяха лесни за него – скандали, ходатайства, тряскане на врати. Но той устоя. Разбира се, не можеше да уволни никого, но можеше да се отърве от него с прехвърляне на друга работа. Така „Тома Сман“ отиде в Радиото, „завареното положение“ в Телевизионния театър, а другите вече не помня къде. Редакторският екип, който беше редакторски, но още не бе екип, намаля до минимум, ала за кратко. Георги доведе нови хора – кои удачно, кои не толкова и отново се разраснахме. Само че този път оправдано – всеки бе с идеи и с желанието да работи.

Така дойдоха Методи Георгиев (зам. гл. редактор), Александър Лазаров (отг. редактор и партиен секретар), Иван Милев, Георги Костов, малко по-късно Дарин Камбов, Светла Зенгилекова, Варя Палчева. Ресорите се смениха, появиха се нови рубрики – „Насаме с всички“, „За и против“, „Агенция ЛИК“, „Театър без билет“, „Поетична антология“, „Корени“ и още много. Георги явно беше мислил, защото си пролича, че по-голяма част от идеите са лично негови, а новодошлите бяха избрани, за да ги поемат.

Редакция „ЛИК“ започна да присъства на екрана вече осезаемо.

 

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Така се започна. В началото се учех – ходех да гледам по студията, апаратните, монтажните… А колежките ми си стояха в стаята и много внимателно следяха кой ми се обажда. Аз познавах доста от операторите в телевизията – тези, с които сеЙордан Йорданов бях запознала във ВГИК – и често някой от тях минаваше да ме викне да пием кафе или да поговорим. Първо мина Риц и те решиха „тоя е!“, да ама на следващия Христо Вълев-Рицден мина Тотето – „тоя е!“, на третия – Данчо… и настана смут. След като дълго се чудеха, накрая ме „прикрепиха“ към Васко Графа, режисьор току-що завършил в Чехия и разпределен в телевизията. Много се смеехме, защото аз не спестявах техните терзания и разказвах на „потърпевшите“.

Как се работеше тогава? В понеделник редакторите правеха летучка, на която се задаваше въпросът „кой какво иска да снима и до каква степен е готов“. Ако идеята се одобреше, сценарният план отиваше при режисьорите, те решаваха какъв ще е снимачният период. Актуалните предавания бяха с предимство, а аз това исках. После снимки, проявяване на лентата, монтаж (когато има свободен), мишунг, ОТК с програмен наблюдател и до ден-два излъчване.

Снимаше се предимно на 16 мм черно-бяло. Цветната лента беше запазена за Аспарух Язаджиев-ПухТодор Живков и компания. Имаше два вида оператори – проверените, които снимаха отговорните събития и другари; и можещите да снимат, за които всички драпахме – ХристоВенко Каблешков Тотев-Тотето, Христо Вълев-Риц, Иван Кривошиев, Аспарух Язанджиев-Пух, Христо Обрешков, Данчо Йорданов, Георги Ангелов-Юри… те работеха и следваха задочно в Москва и още незавършили някои от тях се изтеглиха в „голямото кино“. Ала се появиха нови, с които се работеше чудесно.

Трудното беше не снимането и монтирането, а ОТК-то. Това би трябвало да е технически преглед, където да се прецени годността за излъчване – изравняване на лентата, лепенки, изчистване от маркери и т.н. Но там седяха и програмните наблюдатели – на практика това бяха цензурите, макар че такава дума не съществуваше. Те можеха да спрат предаване, независимо че главният редактор го е одобрил. В началото нямаше проблеми, все пак се знаеше Иван Славков чий зет е, но с годините настъпи стагнация и все повече и повече филми и предавания се спираха, изрязваха със или без знанието на авторите. Имам няколко такива случаи, но за тях по-късно.

Не помня кое беше първото ми предаване – или за писателите фронтоваци, или за тогавашния преглед за театър и драма. Колежките ми държаха здраво литературата и художниците, имаше огромна редакция „Кино“, така че аз или трябваше да се насоча към история, или да помагам за театъра. Нямах претенции – всичко ми беше интересно.

Има-няма месец и половина след моето постъпване и за празника на телевизията обявиха новите преобразования и назначения на главни редактори. „Публицистика“ стана „Съвременник“ с гл. ред. Димитър Езекиев, Учебна редакция стана „Кръгозор“ с гл. ред. Шейтанов, Динко Маджаров оглави „Лъч“, Марко Семов – „Идеологическа“, а редакция „Култура“ и редакция „Кино“ се сливаха в „Литература, Изкуство, Кино“ т.е. ЛИК, а по-късно когато „Кино“-то отново се отдели и се обедини с дублажите, си запазихме абревиатурата и се преименувахме на „Литература, Изкуство, Култура“. Главен редактор стана Георги Стойчев, който дотогава бе работил в „Публицистика“ и беше изпъкнал като блестящ журналист в рубриката, излъчвана на живо – „Гражданска трибуна“. Дадоха му срок да ни вкара в пътя и интересното започна.

 

следва продължение…

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

 

sgrada_4

Понякога много ме сърбят ръцете да пиша за телевизията и за всички хубави и трудни, смешни и тъжни моменти, за приятелства и предателства, за злоба и завист, за солидарност и колегиалност. Имаше от всичко.

Зная, че може би не трябва да го правя, защото ще бъда субективна, а не бива. Но сега ще разкажа за толкова отдавна, че хората, които ме приеха там, вече ги няма. Въпреки всички трудности, им благодаря.

Отидох да работя в телевизията, която тогава се наричаше БТ, а сега БНТ, още ненавършила 25 години. Бъдещите ми колеги току-що се бяха нанесли в новата сграда и все още течаха промени – не само сградни, но и административни.

Започнах в „Култура“ с шестмесечен изпитателен срок. На 20 март се явих на етажа, нямаше главен редактор и влязох при редакторите. В стаята имаше пет бюра. Там заварих една току-що назначена учителка по руски, снаха на виден генерал от Югозападна България – тя щеше да снима предавания за съветската литература и вече няколко месеца се готвеше и обмисляше какви. Една съпруга на „наш другар“, мисля, че също бивша учителка без висше образование, така нареченото „заварено положение“ от времето, когато в идеологическите заведения не образованието е било важно – така и не разбрах с какво се занимаваше, но не спираше да говори. Една мила жена, назначена защото сестра й беше любовница и майка на син на „другар“ от ЦК на БКП, който май бе и шеф на МВР – тя снимаше за художници. Една комсомолка, която сутрин вадеше куп папки и се скриваше зад тях (по-късно разбрах, че това са отчетни доклади и протоколи от събрания), която трябваше да прави предавания за чужда литература – явно съветската минаваше за своя – след година или две най-накрая засне едно. Една симпатична млада съпруга на  преподавател от Софийския университет, която почти не виждах, защото си гледаше детето – тя обхващаше българската литература. И една театроведка, която беше единственият смислен човек в стаята, през периодите без главен редактор изпълняваше длъжността и.д., в този момент също. Така че тя седеше в кабинета, а аз – на нейното бюро, но за кратко. След като ме огледаха, моите бъдещи колежки ме накараха да застана в центъра на стаята, за да ме чуват всички, и да си кажа биографията. Отказах, опитвайки се да бъда любезна, и отидох да се запозная със съседната стая. Доколкото си спомням, събрах сили да се върна обратно след ден-два. Повече не ме разпитваха, но слухтяха около мен – то каква ли друга работа имаха.

А в съседната двойна стая бяха режисьорите, асистентите им, директорите наМагда Каменова продукция, организаторите – въобще бая народ. Магда Каменова, Любен Морчев, Велко ЙордановПавел Павлов, Велко Йорданов, Нина Мирчева, Златка Тодорова, Митко Караджов, Илчо Лунгов… сигурно забравям някого. По онова време екипите бяха към редакциите и се бяха специализирали. С тези хора работих с удоволствие дълги години и когато направиха така наречените творчески колективи, гледах отново да съм с тях.

Влязох в стаята им, казах си името, те не ме разпитваха коя съм-каква съм, а ме попитаха разгледала ли съм вече телевизията. Отговорих с „не“ и Златка ме пое, за да ме разведе. Обиколихме всичко. Започнахме от лабораториите, минахме през студията, през монтажните, залите за трикови снимки, за мишунг, за ОТК… Някъде още в началото на пътя Златка разбра, че зная за какво става дума, признах си краткото следване на операторство и това ми спести дежурните номера, които погаждаха на новаците. Мисля, че бях единственият редактор на етажа, поне на първо време, който знаеше какво е сенситометрия, какво е варио, какво е мишпулт и най-важното – къде не трябва да пипам.

Това с „пипането“ ме подсеща една история. Бях страшно любопитна, особено за мишунг с Митко Герджиковапаратура, която не бях докосвала преди, и на първия ми мишунг започнах да разпитвам. Случих се с една от доайенките. Тя търпеливо ми обясняваше кое за какво служи, но започна със своето първо стъпване в апаратна. Било в далечните години, когато все още са работели на живо от телевизионната кула в Лозенец. Течал ефир и обучаващият й показвал кое какво е. В един момент тя видяла някакъв бутон и попитала „А това?“ – „Ако го натиснеш, ще спреш излъчването“ – казал колегата. „Ха-ха“ – изсмяла се тя, убедена, че започват дежурните шеги за зайци. И го натиснала. Само че не било шега – излъчването спряло. Бързо пуснали надписа „Повредата не е във вашия телевизор“. Чудя се как не са я изгонили. А на нашия мишпулт бутонът беше червен и от тази зала нямаше пряко излъчване. Но урока си запомних.

 

следва продължение

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина