Feeds:
Публикации
Коментари

Интервю по повод излизането в книга на „По дирите на изчезналите софийски кръчми“.

Надявам се в края на седмицата вече да е по книжарниците.

http://darikradio.bg/po-sledite-na-starite-sofiiski-krachmi.html

…….

Попското интериор

„По дирите на изчезналите софийски кръчми“ вече е в печатницата.

В края на следващата седмица – и в книжарниците.

Cover_ (2)

Забравените софийски кръчми са временно затворени  – сега те чакат да се появят в книга. След време пак ще отворят, за да можете да дописвате, критикувате и надявам се… хвалите. Не мен, а тях.

Очаквайте в книжарниците „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ след 20 февруари.

А дотогава ще ви подгрея с една история от „Бамбука“:

%d0%b1%d0%b0%d0%bc%d0%b1%d1%83%d0%ba%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b7-80-%d1%82%d0%b5-%d1%82%d0%be%d0%b3%d0%b0%d0%b2%d0%b0-%d0%b2%d0%b5%d1%87%d0%b5-%d1%81%d1%82%d0%be%d0%bb-%d0%bd%d0%b0-%d0%b2%d0%be

Славата на „Бамбука“ продължава и до днес, макар че  съществуването му бе само 7-8 години. Но за този период през него минава цялата ни интелигенция. Разбира се, сред тях сядаха и доброволни или платени агенти сътрудници на ДС и днес ние можем да прочетем доноси, започващи с фразата „вчера в Бамбука чух, че…

Всъщност кафенето се водеше коктейл-бар и там се пиеше и „джин-фис“, „манхатън“, „куба-либре“ – питиета, за които посетителите бяха чели само в книгите.

Влизала съм там няколко пъти с майка ми или баща ми и имам смътен спомен от обстановката. Дали наистина масите са били от бамбук и от това идва името, не помня. Но имаше бар, а на стената някакви големи фотоси… и до тук. Единственото, което зная със сигурност е, че винаги исках да седна до прозореца, за да гледам площада на Народния театър. Пъдеха ме бързо – беше задимено и разговорите не винаги бяха прилични. Предполагам, че истински интересно е било вечер, когато градусите се вдигнат – тонът на разговорите също.

Георги Марков в своите „Задочни репортажи“ разказва една от многото истории на художника Парамуна (Богдан Бенев): „Та тогава, в онзи обеден час в „Бамбука“, той бавно се приближи към голямата група в средата на кафенето, където бяха поне двадесетина известни борци за правда и свобода на изкуството. Лицето на Парамуна сякаш имаше един-единствен израз — на студена присмехулност. И пресичайки вдъхновеното слово на Васил Попов, той каза със странния си, малко тенекиен глас: „Какво правите!… Мешате Джойс с коняк и играете на писатели и герои!… А цялата работа е за кокала! Чакате да ви го подхвърлят…!“ По-темпераментните на масата скочиха срещу него, но той невъзмутимо се оттегли, като при вратата с убийствена усмивка добави: „Горките… не знаят, че кокалите са малко!

Има и още…

Благодаря

 

Напоследък се появи някаква „жалба по едно време“ – рекламни клипове, оформление на магазини и заведения. Даже и аз се включих в подобно обръщане назад. Забавно е, но нека не си правим илюзии – едно време не беше по-хубаво. Просто ние бяхме по-млади. По-чаровни, по-красиви, по-шармантни, по-умни…Нас ни ухажваха млади, чаровни и умни мъже. Сега младите и красивите ни отстъпват място в трамвая. Ала това не пречи да си спомняме и да се усмихваме.1970-1980-godina-Rakovski-102

Когато започнах да качвам в блога си своите разходки в миналото, много хора ми писаха и коментираха спомените ми. Всички те допълваха, поправяха, разказваха свои преживелици – и в блога ми и във Фейсбук. Някои от тези хора познавам лично, с други си писах за първи път.

Повечето от тях ме насърчаваха да събера спомените си за софийските кръчми в книга, в началото аз се подсмивах и си казвах „кой го интересува това“. Но когато „Стара София“ качи на своята фейсбук страница поста за кръчмите по улица „Граф Игнатиев“, само за няколко дни той бе прочетен от повече от 6 000 човека. Не вярвах на очите си, когато гледах статистиката. И тогава разбрах колко ни е нужно да се върнем назад не с омраза и гняв, а и с усмивка.

Затова сега довършвам разходката си „по дирите на изчезналите софийски кръчми“ и се надявам книгата да види бял свят по Коледа. Дано!

На тези, които ме насърчаваха, допълваха, изискваха, оборваха, редактираха, споряха, разказваха, споделяха… искам да благодаря. На Антоанета Тодорова, Димо Калоянов, Яна Узунова, Игор Марковски, Коце Занков, Румяна Пашалийска, Илиан Лолов, Румяна Петкова, Страшимир  Симеонов, Вера Яначкова, Галина Меламед, Валди Тотев, Жени Манолова, Джина Василева, Борислав Попов, Магдалена Ангелова, Лиляна Найденова, Александрина Пендачанска, Васко Попвасилев, Юри Лазаров, Крайо Краев, Рада Маринова, Жанет Митева, Гина Христова, Ваня Маринович, Марио Бойков, Нина Доковска, Стефан Краев, Миглена Гигова, Иван Колебинов, Владимир Влайков, Николай Канев, Мартин Захариев, Настимир Цачев, Евгени Михайлов, … и толкова други, на които разбрах само малките имена – Василена, Красимир, Вал, Чуши, Евгени, Ваня, Никола… Не мога да ви изброя всичките.

Благодаря ви!

Видин беше изключително красив град. Град, който от векове се е развивал по план и с премислена архитектура. Нещо, което сега трудно си личи.

Видин карта на крепостта 1720 г

Главен архитект на видинските крепости и калета през ХVІІ век, бил Мустафа ага, по-късно произведен в паша. Но освен крепостни стени, Мустафа паша съградил и една великолепна джамия, в която по невероятен начин е постигнал илюзия за огромно вътрешно простраВидин джамиянство. Осман Пазвантоглу е погребан не в придворната джамия, а именно в тази, която големият архитект бил построил 100 години по-рано. Точно насреща през улицата е била родната му къща. Мама ме е водила да видя гроба му – паметникът беше увенчан със старата турска чалма, поредното напомняне, че Осман Пазнавтоглу през целия си живот не се е покорил на султан Селим ІІІ, който въвел феса. Интересен е и надписът върху паметника: „Помени с добро горкия Пазвантоглу Осман. И придобивай добрини [добродетели]!“

Джамията, за която съм чувала, че наричали и Дервишка, беше точно тази срещу къщата на дедо Вълчо и аз всеки ден минавах по нея на път за центъра на града. Гробът на Бунтовника, който за втори път направил Видин столица, беше обрасъл в бурени, а след това точно до него построиха жилищна кооперация и тоDSC05625.JPGй се сви под задните й балкони. След като устояла три века, джамията бе съборена с разрешението на Института за паметници на културата. Ето я на една стара снимка, която мама е заснела някъде през 50-те или 60-те години. А това е гробът на Осман Пазвантоглу днес.

Мама си е направила труда да напише и за други застрашени или вече разрушени архитектурни паметници на Видин – текето на Салахадин баба, родната къща на великия художник Жул Паскен, за невероятната видинска синагога, от която сега са останали само руини. Някои от тях аз помня в един по-добър вид.

В началото на века великолепните сгради в европейски стил, вече били построени и мирно съжителствали с минаретата на джамиите, със синагогата на просветената еврейска община в Калето, с крепостите на античността. С годините малките дюкяни и калните улици изчезнали, домовете на забогатяващите вече търговци, адвокати, лекари се множали, видинлии пътували и взимали пример от Виена и Будапеща, Мюнхен и Прага. Видин станал европейски град на хора с образование, самочувствие и дух.

Видинските къщи 1971_1

В моето детство всичко вече беше позанемарено, но още се виждаше старата красота – корнизи, фронтони, подпиращи балконите атланти, медальони с барелефи, каменни парадни стълбища и огради от ковано желязо. Никоя къща не си приличаше с никоя друга, всяка имаше свое собствено лице и свой характер.

 Някъде през 60-те години престанах да ходя във Видин, а много скоро след това – в края на 60-те и началото на 70-те започна ново строителство и заедно с него изчезнаха цели квартали. На мястото на красивите здания в центъра се извисиха окръжен комитет на Партията, Кметство, пропорцията на площада се промени и той стана някак по-малък. Цялата улица към пътя за Видбол, където в красиви къщи живееха доста наши роднини, беше срината и там построиха кооперации – безлични и просташки. Така и не разбрах защо, тъй като във Видин нямаше жилищна криза, хората си живееха по селата, а празно място за блокове на работниците от новопостроените заводи имаше бол. Струва ми се, че по този начин градоначалниците искаха да откъснат хората от корените им, да ги обезличат и да ги направят послушни.

Така изчезнаха красивите огради, кованото желязо от балконите и парапетите бе дадено за скрап, атлантите и амурчетата се въргаляха разбити… И всичко стана еднакво. Но това едва ли вече имаше значение. Старите собственици, строили с любов домове за поколенията след тях, бяха измрели, а децата им отдавна се бяха изселили в София или в чужбина. Интересното е, че в по-ново време т.е. след 10 ноември, вече възрастни, те се завърнаха. Някои от тях възстановиха запазените къщи и при отиването си във Видин ги виждах в крайречната градина. Разхождаха се както едно време, но се различаваха от другите – бяха хора живели спокойно, осигурено и нестрахуващи се.

Тези дни след 10 години отново се върнах във Видин. Той продължава да е красив, но разрухата е още по-голяма.

DSC05420

DSC05421DSC05426

Зная, че това е най-бедният край  на България. Но зная и че хората бяха работливи, че земята наоколо беше плодородна и не си спомням дали е имало нещо, което като се засади или засее, да не даде плод – имаше и жито, и кукуруз, и бостани с любеници и пипони, и башчи с домати и пипер, лозя и овощни градини, ниви с коноп и памук… В детството ми гарата беше пълна с товарни влакове, а от пристанището отплаваха шлепове. Сега е празно.

Но зная и още нещо – че  самоволията, национализацията, колективизацията, реквизицията изпъдиха работещите хора от селото и града. Можещите и знаещите потърсиха късмет в София, Германия, Австрия, Щатите, Австралия. След тях дойдоха управници с ниска култура и високо самочувствие. Те рушаха, но не създаваха. Сега на тяхно място се настаниха подобни нискочели, алчни създания, които продължават да мислят само за собствените си облаги, а не за благото на града.

DSC05627

Мислех да снимам още, но ми стана мъчно. Предпочетох да гледам Дунава и да си представям какво ли би било, ако бяхме останали в Европа още преди 70 години.

DSC05591

Тази година ще посветя Световния ден на книгата на Мама.

Когато бях дете боледувах много често и тогава, за да ме забавлява, мама ми четеше на глас. Лежах с висока температура, а тя взимаше „Панаир на суетата“ или „Големите надежди“ и аз се потапях в един свят, толкова различен от дребните ми болести и проблеми.

Сега не мога да си представя как мама е успяла да ми изчете на глас целия Дикенс, Балзак, „Унижените и оскърбените“ и „Бели нощи“ на Достоевски, повестите на Гогол, разказите на Чехов, приказките на Хофман. Да ми рецитира Блок, Ахматова, Бърнс.

След това пораснах и сама се зарових в купищата книги, които тя купуваше от антикварите или от руската книжарница на „Царя“. С годините свикнах и аз да откривам книги и автори, които тя беше изпуснала – даже се получаваше своеобразна надпревара.

Мама продължаваше да намира, незнайно от къде, забранената руска литература – „В круге первом”, „Раковый корпус”, „Доктор Живаго”, алманах „Метрополь”… И аз започнах да нося – разменяхме дебели книги, а стиховете и песните преписвахме. Най-горда бях с „Архипелаг ГУЛАГ” – но това вече беше в края на 70-те години.

Сега съм зарита с книги – мамини, таткови, мои, на дъщеря ми. Някои пазя, други подарявам, трети оставям вечер пред книжарници, та дано някой си ги хареса.

Благодаря ти, мамо, че ме научи да Чета.

1954.10.08.г

Най-хубавата дума

МАМА

август 1949 и ноември 1987