Улица „Г. С. Раковски“ (първа част)
…
Преди много години споменах пред баща ми и един негов приятел, че искам да снимам старите заведения на София и какво е там сега т.е. в началото на 80-те. Като се замисля, по онова време тяхната младост е била точно толкова отдалечена от дадения момент, колкото за мен днес е онзи разговор. Точно по 36 години в двете посоки. Татко и Максим разпалено започнаха да се сещат какви известни кръчми е имало на ул. Раковски. Започнаха някъде преди Дондуков и стигнаха до Якобинския клуб срещу Народния театър. Свят ми се зави – толкова много изброиха, а допълваха и с имената на кръчмарите, характеристика на менюто, къде им давали безплатни шницели, къде виното било кисело, кой къде имал навика да ходи, къде кой рецитирал или пял и кои стихотворения Вутимски къде написал… Имената, които споменаваха, бяха нашата история – не само литературна.
Аз няма да почна толкова от далеч – нито като време, нито като пространство – ще се огранича само в отрязъка между „Дондуков“ и „Патриарх Евтимий“. Всъщност мислех да започна направо от „Царя“, но как да прескоча известната и любима на много хора „Опера“.
Сградата на Операта през 60-те години
Става дума не за операта ни, в нея клиентите на софийските кръчми по-рядко влизаха, а за кафе-сладкарницата, ресторанта и бирхалето, които се помещаваха в приземния етаж на същата сграда, но с вход откъм „Раковски“. Заради стръмната улица прозорците се падаха ниско долу и когато изнасяха маси навън, пешеходците гледаха „отвисоко“ пиещите кафе.
Но всъщност аз помня и нещо не особено вкусно. Долу в мазето по обяд имаше диетичен стол. Като ученичка в 11 клас бях позакъсала със стомаха и с една приятелка ни пратиха там да се научим да ядем здравословно. Честно казано едвам издържах безсолното ядене, но добре че сервитьорите бяха студенти и след като няколко пъти направихме мили очи, ни отпускаха тайно една солница. Тогава намразих всичките видове фрикасета и каши, но поне се научих да ям супа. Заради този спомен никога повече не влезнах в бирхалето.
Един-два пъти сме сядали и в сладкарницата – опитваше се да бъде аналог на „България“ с големите прозорци-витрини, меките столове, но не беше. През деня там често ходеха балерини от Операта и Музикалния театър, абитуриентки от Балетното училище и затова доста млади и не толкова млади мъже се навъртаха наоколо.
Ресторантът беше доста популярен, заради добрата си кухня и оркестъра вечер – през 80-те години там пееше и Йълдъз Ибрахимова, а в началото на 90-те отвори българо-шведски клуб-ресторант с „пеещи келнери“, от който започнаха кариерата си „Каризма“, Орлин Павлов. В по-късните часове в една от залите на ресторанта отваряше и нощен бар. Понякога любителите на класическата опера се пренасях в бара, за да продължат удоволствието.
Ъгъла на булевард „Цар Освободител“ и „Раковски“ през 30-те години
Емблематичното писателско кафене „Цар Освободител“ ще прескоча, защото ние сме свидетели само на неговото разрушение. А тук искам да си спомняме приятни неща.
Ъгълът „Аксаков“ и „Раковски“ – там където през 80-те построиха „Кристал“, в моето детство беше сладкарница, може би тогава се е казвала „Роза“, но да не се бърка с тази до Градската градина. Боза, торти, еклери, банички. Имаше маси и на тях освен ученици и родители с деца, човек можеше да види „вечната двойка“ – слугиня и войник. Но после и те изчезнаха или просто се сляха с останалите. По-късно до сладкарницата в посока „6-ти септември“ се появи и закусвалня – на витрината чинии с менюто за деня. След нея малко магазинче за чай и кафе, което го държеше една арменка, живееща отгоре.
През 70-те години по повод поредния конгрес съединиха всички сладкарници, магазинчета, цветарници, зарзавачийници и партерни апартаменти на „Аксаков“ и между „Раковски“ и „6-ти септември“ построиха цял комплекс. „Кристал“ вече промени публиката, която преди посещаваше сладкарницата и закусвалнята.
Реклама за комплекс „Кристал“ от 70-те години
Колко бяха заведенията – 3? 4? 5? 6? Помня кафене, снек-бар, ресторант с бял роял и с 1236 места (според рекламата, не съм ги броила), дневен бар, бирхале… Многотия! Сладкарницата беше известна със своето прословуто „Перфе“ – в розово, зелено, жълто с розичка отгоре. Интересното на „Кристал“ бе, че доста бързо се „оживи“. Майки с колички от градинката, избягали от лекция студенти, излезли за по едно кафе чиновници, обикновени безделници… хора всякакви. Различни компании си правеха регулярни срещи в някои от помещенията му.
Например в бара със синьозелените кресла, точно под апартамента на Жак Шемтов, в определен ден се събираха група писатели, театрали, литератори, журналисти, историци – Павел Вежинов, Любомир Тенев, Петър Динеков, Здравко Петров, Тончо Жечев, Михаил Берберов, Серафим Северняк, Иван Мартинов, Евгени Константинов… Не помня деня, но зная, че инициатор бе Иван Богданов, писател, историк, библиограф. Като гледам колко са различни като хора, като интереси и като професии, явно сбирките им са били приятелски, а не професионални.
На снимката от дясно наляво: Евгени Константинов, Павел Вежинов, Серафим Северняк, Иван Мартинов, Иван Богданов и непознат човек.
Ние пък с една доста разнородна група от архитекти, инженери, музиканти, журналисти обядвахме всяка събота в механата – който е свободен, който иска – идва, нямаше задължителност. Движещата фигура беше Роби (Димитър) Самоковлиев, безкрайно интересен човек с чудесно чувство за хумор, въпреки тежкия си и изпълнен с превратности живот. За съжаление след като се ожени втори път и тъй като съпругата явно не одобряваше приятелите му, тези сбирки прекъснаха.
През 1989 година „Кристал“ или по-точно градинката пред него придоби друга известност.
След това идваше „Дълбоката механа“ или по-точно „Тетевенската“. Беше в един вход с галерията и ателието на СБХ, така че много често ароматът на скара и готвено се премесваше с режещата миризма на терпентин и се получаваше странен букет. В ателието изработваха улични пана и плакати от типа на „минута невнимание, цял живот страдание“ и доста студенти от Художествената академия и безработни професионалисти припечелваха по някой лев било като рисуващи плакатите, било като технически изпълнители. След като си вземеха хонорара, слизаха направо долу в механата. Така поне съчетанието изкуство и вино бе ползотворно и добре оползотворявано.
„Славянска беседа“. Никога не съм влизала в ресторанта, който предполагам е бил към хотела, така че не мога да пиша за него. Но на ъгъла беше „Славянка“. Днес биха нарекли кафенето „култово“. Сигурно такова е било, но на нас думата „култ“ и нейните производни ни навяваха други, не особено приятни пресни спомени.
Беше остъклено от двете страни и се виждаше кой е на масите, наредени около прозорците, а и в дълбочина. Какви хора ходеха там! Аз познавах предимно художниците и то от поколението на майка ми и след нея. Сашо Дяков, Асен Старейшински, Стоян Куюмджиев, Георги Чапкънов, Никифор Русков… Идваха и актьори, поети, преводачи… Ето ви една история от онова време. Седи си Сашо Дяков на ъгловата маса и когато в „Славянка“ влиза Владимир Свинтила, той го повиква при себе си: „Абе, Владо, кой беше Ван Хутен?“. Свинтила това и 
чака – да покаже ерудицията си – и изнася дълга лекция за художника ван Хутен, един от по-неизвестните „малки холандци“, рисувал предимно натюрморти и по-рядко… Лекцията продължава поне 10 минути и когато най-накрая ерудитът спира да си поеме дъх, Сашо кротко се усмихва и изважда една кутия кафе van houten. Свинтила първоначално се смутил, но после и той се разсмял: „Е, обърках се!“. Но освен майтапи и клюки човек можеше да научи интересни истории за хора, за картини, плакати и скулптури, за „крале и зеле“, за това кой върху какво работи и какво иска да рисува. И за малките холандци също.
На следващия ъгъл на „Славянска“ и „Раковски“ през 60-те години построиха сградата на някакво министерство – сега е на икономиката, енергетиката и туризма. Преди тази страна на „Раковски“, между „Славянска“ и „Иван Вазов“ е била заета от сградите на Народната библиотека, Министерския съвет и Земеделска банка. Всичките те са пострадали жестоко от бомбардировките, останала е само сградата на ъгъла на „Иван Вазов“. Според мен е можело да бъдат реставрирани, ала явно тогавашните управници са намерили по-лесния вариант – рушенето. Но за известно време на това място е имало лятно кино, а пред него, разбира се, кръчма! Казвала се е „Производство“ – лично аз не я помня, но един приятел ми е разказвал как в неделя са го пращали с голяма кана да купува вино от там.
Сградата на бившата Земеделска банка и Министерството на икономиката в наши дни
Но да се върна на 70-те години. На последния етаж на новопостроеното министерство беше ресторант „Космос“. Покривът на ресторанта бе вълнообразен – вечер го осветяваха по-художествено и вълните заприличваха на капки. Мисля, че най-ценното в него беше гледката. Не съм се качвала, а казват, че и трудно са се намирали места – именно заради терасата с маси и заради погледа към „Раковски“, Народния театър, Градската градина. Но за съжаление ресторантът не просъществува дълго – някакъв самоубиец скочи от там и затвориха заведението за посетители. Струва ми се, че след това направиха стол и кафене за служителите в министерството.
Поглед към терасата на Министерството с бившия ресторант „Космос“ и хотел „Славяска беседа“ в наши дни
От страната на улица „Славянска“, но по-близо до „6-ти септември“ бе кръчмата „Локомотив“. Влизала в нея сигурно веднъж-дваж и нямам ярки спомени, но много хора си я спомнят с любов: „Там ходехме, защото кебапчетата бяха страхотни и към тях си поръчвахме пържени картофи, които ни сервираха в големи купи от йенско стъкло. В никоя друга кръчма не даваха толкова и такива пържени картофи…“ Тези кебапчета в купи от йенаглас са явно като червена лампичка, защото само споменаването им извика спомена и при мен.
Отново на „Раковски“. Стигнахме и до пресечката с улица „Иван Вазов“. Вдясно, там където сега е градинка, в моето детство се бе разположила бирария „Чайка“. Май го наричаха ресторант-градина, но старите софиянци обичаха думата „бирария“ – навяваше им спомени от минали години. Преди бомбардировките на това място е била сградата на Юнион клуб, в моето ранно детство – игрище, а после градинка. „Чайка“ беше по-навътре от „Раковски“, опираше до бившия Якобински клуб в близост до Народния театър.
Заведението наистина приличаше на семейна кръчма, опасана с дървена ограда. Сгъваеми столове и маси с бели покривки (а понякога и без), наоколо подтичваха келнери и носеха големи табли с бира, вино и кебапчета. Но най-важното – в ресторанта имаше оркестър и певица. Свиреха всичко – от потпури от опери и оперети, през стари шлагери та да се стигне и до нещо по-съвременно, като „Marina, Marina“ и „Bleu canary“. Някъде към края на работното време певицата запяваше „Вземи огин, изгори ме, направи ме пепел…”, а като извиеше „Бели ружи, нежни ружи…” знаехме, че е време за затваряне.
До входа на бирарията имаше малка къща, в която преди се е помещавало кафене „Средец“, така наречения Якобински клуб. Там са се събирали левите поети като Вапцаров, там са се отбивали Александър Геров и Радой Ралин, Богомил Райнов и Павел Вежинов. Може би там през 40-те години, зъзнейки в тънкото си сако Вутимски е рецитирал:
„Аз няма да изляза от кръчмата никога… Тук мечтая
и тук пиша стихове…“.
Но тогава ние не знаехме нищо за Александър Вутимски, той не беше сред „борческите поети“ и за него се сещаха малцина.
Бившият Якобински клуб през 70-те години.
През 60-те и 70-те години в сградата се настани Клуб на пенсионера или Клуб на активните борци – все то. А през 90-те стана Клуб на СДС, а след това кафене „Синьо лъвче“. Въобще, времената се променяха – посетителите също.
….
………………….
Следва продължение
към „Ашингер“, БИАД и „Прага“
….
В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Спомени от народната република“, „Скаймедиа“ и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките им.
С удоволствие приемам коментари и спомени, които ще помогнат да стане картината по-пълна. Приятна разходка!
Блогът на Павлина Д. 