(редактирано и допълнено – май 2024)
…
пл. „Славейков“ от птичи поглед през 1925 година.
.
А ето го в края на 30-те или началото на 40-те години. Гледната точка е друга, но си личат промените.
.
Ако има номерация, с която не мога да се оправя това е тази на площад „Славейков“. Това, което принципно е правилно, е, че номерацията е кръгова, но защо тук тя започва от дясно след като на всяка улица №1 е от ляво, това не разбрах. В различните карти от различни години тя е различна, затова реших да се водя по днешната номерация, но понякога и тя ме обърква. Но ще се опитам.
Преди Освобождение на тази част от „Кадън сокаги“ също е имало площад. Най-старото писмено сведение за него е от 1555 година в житието на св. Никола Нови Софийски от Матей Граматик. Поробителите превели мъченика за вярата през целия град за назидание. Капки кръв покапали и на „Меденото тържище“, както са наричали площада тогава. Името, с което е по-известен – „Кафене баши“, той получава по-късно, заради голямото кафене на него. А този площад си имал всичко – и бакалница, и полицейско управление „Сините конаци“, и конак – къщата на Сабри бей; имал си и джамия „Едрилез джамеси“ и даже турски гробища. След Освобождението бил разширен и застроен. А там си купил къща и Петко Р. Славейков.
В началото на века площадът е бил заобиколен предимно с двуетажни къщи. Интересно е, че на карта на София намерих площада като „Славиенско“, но тъй като на тези от 1907, 1917 и 1920 г. си е „Славейков“, смятам, че е просто печатарска грешка.
Ето ъгъла с ул. „Дякон Игнатий“. В ляво на снимката е първата пощенска станция на столицата, като в нея е бил и първият обществен телефон. Там се е помещавало и общежитието на Първа мъжка гимназия, а за кратко и печатницата Янко С. Ковачев, изпълняваща функциите на Държавна печатница. В началото на площада е била и кръчмата „Къберле“, известна като „При езерото“/„Локвата“, държана от чех. Наричали я така, защото при проливни дъждове се образувало езерце. Всъщност оттам е минавала подземната Крива река, която от „Солунска“, продължавала по „Войнишка“ (дн. „Дякон Игнатий“), завивала покрай Народния театър и така докато се влее в Перловската река някъде около Орлов мост. При топенето на снеговете се надигала и наводнявала близките улици. Кръчмата и аптеката на срещуположния ъгъл на два пъти сменяли местата си и поради това на фотоси от различни години има ту бирария, ту аптека.
Най-голямата забележителност на площада бил домът на Славейкови. С огромен двор с овощни дървета, отделен от улицата със стабилна ограда, а в дъното едноетажна къща. По-късно най-големият син на стария поет, Иван, построява за себе си малка къща, където приютява книгите на брат си Пенчо. През 1930 г., въпреки съпротивата на роднини, а и на интелигенцията призоваваща „да се запази тази светиня“, Рачо Славейков продава бащиния си дом и на негово място са изградени две кооперации.
Постепенно фамилните къщи отстъпили място на многоетажни сгради с магазини в партера. На мястото на пощенската станция била построена Учителската каса, на мястото на касапницата на бай Ангелко – Алианса, а на ъгъла на „Графа“ и „Дякон Игнатий“, където била аптеката на П. Ю. Пенчев, се издигнала кооперацията, в която години по-късно ще се настани култовия за моето поколение „Млечен бар“. „Езерото“ било заместено от многоетажната ъглова сграда, която се води на адрес „Дякон Игнатий“ №21. През 70-те години в магазина отдолу се премести книжарницата „Български художник“, която преди беше на ъгъла на „Графа“ и „6-ти септември“. Днес има малки магазини и заведения – и понякога отново има голяма локва.
До към 70-те години пред на сградите от южната страна на площада имаше къса уличка, успоредна на „Граф Игнатиев“. През 1936-7 година кметът Иван Иванов разрешил на един от собствениците на таксита[1] в столицата да направи пиаца между „Солунска“ и „Гладстон“. Имал 10 коли с шофьори. Когато някой от постоянните му клиенти искал да си поръча такси, звънял по телефона на близката будка за вестници и колата след малко паркирала пред дома му. Синът на собственика даже още помни номера – 22-22.
На тротоара седели ваксаджиите и приканяли господата да си лъснат обувките, както на този фотос горе от 1936 г. Те оцеляха още дълги години, макар че ги разпиляха из страничните улици.
Преди да продължа описанието на площад „Славейков“ номер по номер, искам да направя едно уточнение. Разчитах не само на личните си спомени и на разказаното от родители и приятели, но и на прочетеното в книги, списания и вестници. Но най-точен източник са телефонните указатели. Аз работех предимно с тези от 1938, 1945… до 1968 г. По тях човек може не само да види какво точно се е намирало на даден адрес, но и да проследи развитие му.
Ще дам един пример. С адрес пл. „Славейков“ № 4 откривам заведение, което сега не мога да си представя къде точно се е намирало. През 1945 г. на този адрес се е бил аперитив „Алто“ на Анто Антов с тел. 2-52-20. След това го откривам като Ресторант № 64 към Хоремаг. През 1959 г. вече „Закусачна Славейков“, през 1966 г. – закусвалня „Средец“, а през 1968 – вече изчезва от телефонния указател. А явно и от моите спомени. Така могат да се проследят и измененията в названията на Министерства, Комитети и Съюзи и тяхното роене.
Това което описвам не е пълно, то е само което знам, но може да е база по-обстойни изследвания. И спомени.
Ето го площад „Славейков“ през 1967 година.
…
Площад Славейков №1 –
съпритежателски дом „Петко Каравелов“, строен през 1933 г. по проект на арх. П. Кантарджиев. Някога там се е помещавал клубът на Демократическата партия. На партерните етажи са били книжарницата и книгоиздателството на Д. Провадалиев[2]. Пак там е била и сладкарница „Славейков“ със собственик Ал. Г. Колевски. Там се помещавал Съюзът на слепите (през 1952 – Съюза на българските слепи, през 1959 г. Общ съюз на слепите – както и да са го преименували, все се получава двусмислица). Имало е офиси на Българския рибарски съюз (от 1949 – Ловнорибарски), а също и един куп адвокатски кантори. Погледът ми бе привлечен от името на Петко Д. Бочаров, който е имал там адвокатско бюро (1949). Да, това е същият този Петко Бочаров, който е юрист по образование, а ние го помним като журналист и преводач и най-вече с фразата му: „Да, ама не“.
Аз съм запомнила тази заоблена кооперация с голямата хлебарница, в която освен хляб продаваха и банички, а също и със зарзавачийницата.
….
Площад Славейков № 2 –
кооперация „П. Р. Славейков“ е кръстена на площада, а не на къщата на поета, която е била на отсрещната страна. Сградата има два входа и търговски пасаж. Главната забележителност бе кино „Славейков“, съществувало през две епохи и затрито при третата. В киното се влизаше от площада, а изходът бе в безистена. На фасадата освен името на киното, написано с нетипичен шрифт, на две места между прозорците имаше неонови надписи „КИНО“
Отдолу е имало ресторант „Хамбургъ“.
В безистена била и кръчмата „Мечата дупка“. Един от таксистите, за които разказах по-горе, белогвардеецът дядя Ваня, след като му свършвала смяната, имал навика тайно да влиза там – на шофьорите било забранено на пият, даже и когато не са на работа. Поръчвал си едно голямо юзче с ракия и я изливал в гърлото си без да преглъща на няколко пъти – по руски на екс. Това било атракцията на заведението и децата ходели след него, за да наблюдават как го прави. В по-късно време е имало и кръчма „Пещерата“, както свидетелства и една снимка от края на 30-те години. Била е вдясно от безистена.
Когато аз пораснах, вече нямаше ни меча дупка, ни хамбург, ни „пещера“, но имаше сладкарница за пасти и боза. Един път вече през 60-те години смело влязох вътре и си поръчах кока-кола – чичкото зад тезгяха ме погледна строго и отвърна: „тук спиртни напитки не продаваме“.
От ляво на безистена точно до входа на киното беше семкаджийницата – изключително удобно да си купиш едно пакетче, тиквени или слънчогледови семки и да влезеш с тях на прожекция. Колкото и бедните разпоредителки да призоваваха да не се люпят семки в салона, подът винаги беше осеян с обелките им и се налагаше между две прожекции набързо да премитат. По-късно махнаха семкаджийницата и на мястото й се настани тясно магазинче за направа на табелки за пощенски кутии и входни врати на апартаменти.
През годините там са се помещавали най-различни магазини, бюра, офиси – д-во „Памид“ (1947 г.), тапицерска кооперация „Народна мебел“ (1952 г.), цех на шивашка кооперация „Родина“ (1968), а най-дълго се е задържало коминочистачното бюро „Бърза услуга“, преименувано през 1959 г. в „Съгласие“.
Но за мен този адрес е свързан с литература. Когато съм се родила, там и била редакцията на издателство „Български писатели“ (множественото число не е грешка), през 1952 г. издателството (вече в единствено число) се пренася в къщата ул. 6-ти септември № 35 (където все още се намира, ако въобще съществува), а на негово място идват главният секретар и канцелариите на в-к „Литературен фронт“ (които после се преместиха на „Ангел Кънчев“ 5) и сп. „Септември“ (което преди това е било на ул. „Леге“ 6 и на ул. „6-ти септември“ 35, а по някое време и на „Ангел Кънчев“ 5). Въобще голяма въртележка, но затова пък по площад „Славейков“ често можеше да се видят крачещи писатели – кой по-скромно, кой по-напето!
.
…
Площад Славейков №3 –
учебна сграда на фондация „Алианс Франсез“ по проект на архитект Станчо Белковски. Първата копка е направена в деня на националния празник на Франция 14 юли, а годината е 1924. Построена е само за една година и е осветена отново на 14 юли. В нея през 1935 г. се е намирала и Френската търговска камара. Мястото се превръща в истинско културно средище на столицата. В концертната зала с 450 места се организират концерти и спектакли. Надстроена е около 1945-46 г.
През 1948 фондацията е забранена под предлог, че извършва шпионска дейност, имуществото иззето, а богатата библиотека е предадена на Университета – е, поне не е изхвърлена. От 1957 до 2012 г. е Център за изучаване на чужди езици, с концертна зала „Славейков“. Предоставени са и помещения на Държавния ансамбъл за народни песни и танци „Филип Кутев“. През 2014 г. сградата е върната на „Алианс Франсез“. Днес концертната зала е запазена в оригиналния си вид с ар деко детайли.
…
.
Следващата кооперация е с адрес ул. „Гладстон“ №69. Преди да стане „Макдоналдс“ там е имало чудесна закусвалня, в която хитът бил болярското кюфте и добрите шницели. Често казано, не си я спомням. Може би именно тук се е намирало споменатото по-горе заведение, а просто номерацията е била променена през годините. Интересното е, че „Гладстон“ е другата улица, освен споменатата вече улица „Калоян“, която е запазила шест века името си – „Болярска“, наречена така тъй като е водела към болярските дворци на днешна „Витошка“.
…
.
Площад Славейков № 4 –
сградата е проектирана от арх. Виктория Ангелова-Винарова за Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Това е първият проект на младата архитектка, с който тя спечелва конкурса. Любопитното е, че следващият й проект, въпреки, че е бил най-добрият, не е откупен, „защото е жена“. Строежът на министерството продължава от 1926 до 1932 г., като е довършен от арх. Г. Овчаров и Й. Йорданов. Външната украса не е натрапчива и е изработена от скулпторите Кирил Шиваров, Стефан Пейчев и Михаил Иванов. Особено впечатление прави входа с двете каменни фигури над него – жената олицетворява архитектурата, а мъжът строителството. Интериорът е не по-малко впечатляващ – мраморни фоайета, тежки врати, цветни подови мозайки, стъклописи.
При втория етап е построено и крилото към ул. „Раковски“. Там на ъгъла с Раковски на мястото на по-новата постройка се е имало двуетажно здание, в което в началото на 40-те години се е намирала Дирекцията за електрификация на Северна България (ДЕСБ). Към края на 40-те години на миналия век на нейно място се изгражда високата сграда, долепена до сградата на МОСПБ. Фактически Главната дирекция е зачатъкът на бъдещото отделно ведомство на електрификацията.
Много е любопитно да се проследи преименуванията и роенето на отдели, комитети и т.н. на „Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството“. През 1945 г., когато министър е бил Борис Бумбаров, то все още се е наричало така. През 1949 г. вече е раздвоено в „Министерство на комуналното стопанство и благоустройство“ с министър Петър Каменов и „Министерство на строежите и пътищата“ с министър Манол Секеларов[3]. През 1959 г. е вече „Министерство на комуналното стопанство, благоустройствата и пътищата“ и около него на този адрес има куп свързани служби – Градско строително управление към ДСУ; Автомобилен транспорт към МКСБП; Горско промишлено предприятие; отдел „Проучвания“ на Министерството на строежите и строителните материали; Пътпроект; Строителна керамика и вародобив към МСС; и даже редакцията на сп. Комунално строителство. През 1966 г. Министерството на строежите е вече на „Дондуков“ 2, а на площад Славейков № 2 се настанява Комитетът за партиен и държавен контрол и по-точно „Управлението за райониране и териториално разпределение на производствените сили“. Свят да ти се завие!!
На същия адрес през годините се помещават и ред проектантски организации – Енергопроект, Минпроект (НИПКИ), Минстрой, а също и Планово икономически институт, Държавен съвет по водите (1968 г), циментова промишленост и като панделка на всичко това – сп. „Въглища“!
Да не забравя Градския комитет на БКП, но и по-важното – от 1952 година та и до днес там е поликлиника № 2. А „партията“ я няма.
В сегашно време в централното крило е Софийската градска библиотека, а в новото – няколко отдела и читални на библиотеката, лекарски кабинети, редакции на вестници, политически партии…
.
Площад Славейков №5 –
не съм сигурна дали този номер съществува и какво по-точно има на негово място. Може би това е бил номера на двуетажната къща до Министерството, която е била съборена, за да се построи разширението му. Може да е на отсрещната страна на площада. Ъгловото здание – бившият хотел „Севастопол“ и още по-бившият хотел „Кооп“ – е с адрес „Раковски“ №126. НО! на входа откъм „Граф Игнатиев“ има табела на Столичната общинска агенция за приватизация и инвестиции, чийто официален адрес се води пл. Славейков №6. Ама пък от друга страна на №6 винаги е била сградата на Стефан Пейков, закупена в мътните мутрешки времена от One coin на скандалната Роза Игнатова.
Така че докато не разбера по-точно, го оставям тази бъркотия да отлежава настрани и карам по старата номерация.
.
Площад Славейков №6 –
сградата на Стефан Пейков е строена през 1922 г. за жилище и за редакция на сп. „Икономия и домакинство“, а впоследствие – доходно здание. На този номер е било и Дружеството на популярните банки „Задруга“ – явно много добре действащо, защото има канцеларии и в съседната сграда №7 – или по-точно отделите „Яйца“, „Зърнени храни“, „Плодове и зеленчуци“ – боже, с какво са се занимавали тези хора!? Долу се е намирало прочутото кафене „Американъ кофи шапъ“ със съдържател Слави Василев – точно по този начин е изписано в телефонния указател от 1943 г.
След национализацията долу се настанява книжарница: първоначално Книжарница №3 на „Партизда“т, а след 1959 година – за руска литература „Иля Еренбург“ (на снимката от 1977 г.). И тук през години за по-кратко или по-дълго се появяват офиси на най-различни съюзи, кооперации и т.н.: 1947 – кооперация „Българска захар“; 1949 – Счетоводно-планова дирекция, отдел „Ликвидация“ (звучи зловещо); 1959 – „Промпроект“, Билетен център на „Културен отдих и художествена украса“ към СГНС (бау, какво наименование), НАРМАГ – текстилен магазин… През 60-те години вече магазините не се сменяха толкова интензивно и на старите снимки се виждат само книжарницата и билетния център.
След надстрояването и реновацията преди няколко години видът е вече доста различен.
…
Площад Славейков №7 –
На този адрес през 1918 г. е живял един от водачите на Демократическата партия адвокат Никола Мушанов и даже е имал телефон с номер 428.
Новата сграда с красивите закръглени балкони е построена през 30-те години, а фотосът по-долу е от 1967. Има три входа – първите два са в безистена, а вх. В е в двора, на практика в отделна сграда.
Както в повечето наоколо и тук магазините са се отдавали под наем. Например, магазин „Дъб“ за паркети. А също и представителството и магазин „Мусала“, в който столичани са можели да си купят или поръчат: „огнеупорни стоманени каси; помпи за селски кладенци; емайлни и фаянсови кухненски съдове; а също и вечен кран за чешма, модерни клозетни промиватели, секретни брави. И всичко това – високо качество, напълно гарантирани“, както гласи рекламата. Там е било и д-во „Пител Браузеветер“ – командантно д-во на д-р Браузеветер (т.е. персонално търговски дружество, днес го наричаме семейна фирма); също и кантората на минното дружество „Чумерна“. На същия адрес е било издателството на сп. „Простор“, а също и книговезницата на Богатин Аврамов. Пак там е имало и книжарница „Наука“ – всякакви канцеларски материали, маслени и акварелни бои, репродукции на картини от големи чужди майстори в различни размери. Там е било и фотоателие „Роял“ на Христо Гацев (според телефонния указател от 1949 г.). В къщи имаме снимки с негов печат на гърба, но дали през 50-те години още е било на същия адрес не зная.
Веднага след 9-ти септември на този адрес е Комисарството за подпомагане на пострадалите от въздушни нападения. Настаняват се и куп канцеларии – на Дружеството на работниците по просветата, на Централното управление на отдел „Народна просвета“, редакцията на сп. „Металик“…
В по-ново време и там имаше много магазини. Аз си спомням бръснаро-фризьорския салон, който беше доста голям – мъжкият салон беше фронтално на вратата, а в ляво бяха столовете, каските и умивалниците на женския. В дъното бяха козметичките и маникюристките, а по стълбите се качвахме на втория етаж, където се провеждаха друга част на козметичните манипулации, които изискваха разсъбличане – не че от прозорците всички минаващи през вътрешния двор не ни виждаха. Всъщност, винаги ме е забавлявало пълното наименование: „Трудовопроизводителна бръснаро-фризьорска пералогладачна и хим. чистене“. На мястото на съвременното кафене с големи прозорци бяха козметичките – работата им изискваше светлина. Радост за очите!
.
Площад Славейков №8 –
Тясна четириетажна сграда с високи тавански помещения, леко издаден еркер и безистен с два входа. Построена е на част от големия терен на двора на Славейковата къща. От същото време е и къщата във вътрешния двор, която е още запазена и се води на №8в. През 40-те години там се е намирал „Бемад“ електромедицинско а.д.; търговското представителство на д-во „Бухаг“; „Дъб“ а.д. занимаващ се с паркети; Градинарската кооперация и др.
Някъде през 50-те години там се появи жп бюро за билети и тъй като влакът беше предпочитаният, а често и единствено достъпният транспорт, то това беше от огромно облекчение на пътуващите софиянци. Какво още е имало там през втората половина на 20-ти век, вече не мога да се сетя.
.
Площад Славейков №9 –
– това е остатъкът от голямото дворно място на Славейковия дом. Кооперацията е издигната през 1939 г. Новата сграда също е с безистен и малко дворче. През 40-те там се е намирала кантората на акционерно д-во „Авиотехника“, а също и на представителство внос-износ на Божилов. След 9-ти се настаняват един куп канцеларии, ателиета (напр. Сервиз на пишещи и счетоводни машини, на кооперация „Вулканизатор“ и на „Искра“), та даже квартален секционен клуб на Партията. Имаше и „Магазин за готово облекло“, какво ли беше да е „неготово“?
Днес отдолу има магазини и търговски пасаж.
.
Още преди 50 години над входа към безистена бе поставена паметна плоча с надпис, че на това място е бил домът на Славейкови. Само че днес плочата е бледа, неразличима, а под нея се мъдри стара реклама на Luciano. И наоколо климатици.
..
.
Площад Славейков №10 –
това е най-новата сграда от тази страна на площада. На горната снимка от 50-те години все още се вижда красивата двуетажна къща на д-р Стефан Данаджиев, първият наш психиатър, на чието място много скоро ще бъде построено сегашното здание.
През 70-те там отвориха кулинарен магазин със собствена кухня. Отвън имаше маси, където човек можеше да поседне и да си изяде купения отвътре обяд в пластмасова чинийка.
.
На горната снимка от 1960 г. (от Панайот Бърнев) се вижда строежът на жилищната сграда на пл. Славейков №10, а също и останалите от северната страна на площада.
.
Площад Славейков №11 –
зданието първоначално е предвидено за административните нужди на Учителската взаимноосигурителна и спестовна каса. Касата е имала над 12 000 членове и 270 милиона лева застрахователен капитал. Първоначалният проект е бил на архитект Лазаров – по-пищен в унисон с модната за началото на века архитектура. Но войните забавят строежа с две десетилетия.
Новият проект е на архитектите Овчаров и Йорданов. Сградата е завършена през 1930 г. и е многофункционална. В подземието й било кино „Култура“, като входът му първоначално е бил откъм „Графа“, а на мястото на входа от по-ново време е бил прочутия магазин на Балъкчиевъ „Шоколадова фабрика“. Стефан Балакчиев е от най-известните сладкари на времето си и е притежавал фабрика „Малина“ на бул. „Сливница“, а това е бил един от няколкото му магазин-сладкарници. Любимото на поколения софиянци кино „Култура“, продължи живота си до края на века, а след това безславно затрито.
На партера имало магазини, на първия етаж малка концертна зала, а на последния – тераса, която по-късно била застроена. Службите на Учителската каса заемали етажа над магазините, а над тях било Министерството на народното просвещение. Разбира се, много от помещенията били отдавани под наем – например, агенцията на параходното д-во „Баварски Ллойд“, също параходно акционерно д-во „Дунав“ и Кралско унгарско речно и морско параходно акционерно д-во, на печатница „Книпеграф“ АД и т.н.
През 70-те и 80-те години в него бе Комитетът по печата, които освен с регистрация, авторско право и подобни нормални дейности, се занимаваше и с цензура. Там се е решавало коя книга да излезе и коя не, кой автор да бъде издаден в чужбина и кой спрян. Отдолу в ляво от киното имаше книжарница, но беше толкова безинтересна, че рядко влизах в нея. Георги Папакочев си спомня, че на последния етаж са били монтирани антенните генератори за заглушаване излъчванията на вражеските радиостанции „ВВС“, „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“ и други. Видял е как ги изнасят от там. И това също е част от историята на града ни и то такава, която лично сме я живели.
А на горната снимка от 70-те освен сградата се вижда и вечната локва на ъгъла с „Дякон Игнатий“ – в ония години „Софийска комуна“
В по-ново време в нея се настаниха някои от новите частни издателства, като „Слънце“ „Факел“, „Фама“; кабинети на литературни агенти и т.н.
За съжаление днес сградата е надстроена и това нарушава оригиналния й вид. А тя е собственост на Министерство на културата и в нея се намира офисът на Българския национален комитет на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места (БНК на ИКОМОС). И двете институции са призвани да опазват недвижимото културно наследство.
.
.
На площад Славейков освен сгради, трамваи и пешеходци, имаше стари дървета и те бяха станали дом на врабци. Никога преди и след това не съм виждала такива рояци. Кротко си седяха по клоните, целият площад се огласяше от цвъртенето им, после изведнъж излитаха като малки изтребителчета и кръжаха високо горе. Понякога изчезваха, но винаги се връщаха. Беше си опасно преминаването под дърветата – шансът да те „нацвъкат“ бе голям. Явно гражданите се оплакваха, защото започна борба с врабчетата. Накрая закачиха лампи по дърветата, за да ги плашат. След дълга борба птиците изчезнаха, но с тях изчезнаха и старите дървета. Вярно, периодически засаждаха нови, но те никога не станаха толкова гъсти и кичести.
След продължаващите ремонти общият вид на един от най-известните площади в София е силно променен и то не към добро. Лично аз най-много страдам за дърветата, за сенките, които те хвърляха и за уюта, който създаваха. Сега с кубичните си мръсни пейки, със странните перголи той е силно обезчовечен. Наистина, периодично се появяват базари – новогодишни, великденски, арт…, но те не придават така нужната ни празничност, а по-скоро вехтост и провинциалност. Ала с всичко се свиква. Уви!
.
следва продължение…
От „Раковски“ до „Патриарха“
…
[1] По спомен на сина му Димитър Димитров.
[2] На някои места се казва, че е на №2, но в телефонния указател от 1943 г. и в албум София -1938 г. е даден адрес пл. Славейков №1. Освен да е друга номеризация.
[3] Интересна е съдбата на двамата министри. Борис Бумбаров (1896-1959) е БЗНСист, който през 1923 г. емигрира в Югославия, а после във Виена. След завръщането си в България през 1933 г. е осъден и интерниран. След 9-ти септември е един от основателите на опозиционния БЗНС-Никола Петков, за кратко министър, народен представител, а в последствие при разгрома на опозицията осъден на 20 години затвор. Подобна е биографията и на Манол Секеларов (1890 – 1954). Завършил Военното училище в София, след това строително инженерство в Мюнхен, той е участник в Септемврийското въстание. Емигрира в СССР, където заема важни постове в химическата промишленост и транспорта. След завръщането си в България е министър в две министерства, но през 1949 г. е обвинен в антипартийна дейност. През 1951 е осъден за съучастничество с Трайчо Костов и умира в затвора.
…..
В поста са използвани фотоси от сайтовете „Стара София“, Български визуален архив – дарение Панайот Бърнев, личен архив и др. Моля, ако някой не е съгласен, че използван негова снимка, да ми се обади – ще я премахна веднага.
.
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Блогът на Павлина Д. 