Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Художествена академия’

Като започне човек да рови, никога не знае докъде ще стигне. Тук овехтяла снимка с измачкани краища, там записка на хвърчащо листче, забутано в стар тефтер, дето не знаеш защо пазиш. Тук един спомен, там – друг. Понякога се усмихваш, друг път натъжаваш. Единият спомен разплита следващия, бримката се пуска и прескачаш реда… Не ме бива в плетките, дано ме бива в разказите. Опитвам се да спася от забрава хора, които съм обичала, които не съм обичала, с които животът ме е срещал или разминавал.

Бях шестгодишна, когато мама отново записа Художествената Академия – това беше второто й следване. Защо е прекъснала и защо са минали години преди да започне отначало, съм писала вече в „Спомени… За мама”

Майка ми не винаги имаше на кого да ме оставя и тогава ме водеше в Академията. Бях дребничка и предполагам често съм им се пречкала в краката, защото ми извадиха прякор – костенурчето (оказа се, че това „костенурче“ ми го е измислил Сашо Сертев – той си беше по прякорите).  Тогава не ми хареса, но сега вече ми е мило. Мотаех се из коридорите, пипах скулптурите (когато не ме гледат), цапах се в чужди бои, а понякога ме използваха и за модел. Беше ми скучно да стоя мирно, но се примирявах – свободата да се лутам из ателиетата си имаше своята цена.

Обикновено се харесвах на картините им. Е, не винаги, но един път бях просто възмутена. Не стига, че не си приличах, ами и бях цялата лилаво-червена! Такава ли ме виждаше Сали?! Или може би беше далтонист? Знаех тази дума. Мама се опита да ми обясни нещо за абстракционизма, ама аз нищо не разбрах. Но затова пък бях ужасно учудена, когато видях изкривения си портрет, окачен като пример, сред най-добрите работи на курса. Ех, ако знаех, че този Сали е бъдещият Иван Вукадинов, може би щях да променя мнението си и да си го поискам.

И така стигам до снимката откъдето започнах да „разплитам” – оцветяването й е моя „заслуга”, сигурно, повлияна от лилавия си портрет, съм опитала да се реванширам. Ще използвам записан разказ на мама за снимката и мои доуточнения и осъвременявания.

1956-та. Дворът на Художествената академия. Зад многострадалния „умиращ роб”, около който всички са се снимали поне по веднъж.

 „Отляво първият от правите е Иван Вукадинов – Сали. Беше кореняк софиянец или от заселниците на крайните квартали…”

Мама бърка – Сали е роден на 19 март 1932 г. в с. Ломница, Пернишко. Т.е. преди няколко дена е станал на 80. Да е жив и здрав!

„…Живееше в нова къща някъде към затвора, където май живее и сега (б.м. – записвано е преди 4 – 5 години). Рисуваше настървено, с дълбока сериозност и дори тогава личеше, че ще стане художник, макар че няколко години го бяха късали на приемния изпит. Говореше с тих, мазен глас, беше находчив и правеше жестоки сравнения… Сали беше нещо като наставник на неукрепналите момчета. Подстригваше ги, учеше ги как да се обличат „като художници”, шушукаше им мръснишки истории… Беше циник. Презираше всичко, дори и жените, които допускаше до себе си. Ако имаше нещо свято за него, то това изглежда бяха само собствените му картини, с които не искал да се разделя и които, според вестник „Труд”, отказвал да продава. Ако е така, то цялата история придобива някакъв трагичен оттенък и цинизмът на Сали може да бъде простен и обяснен като омраза към един свят, който му пречи да рисува…”


Не зная дали мама е била права – това е нейното мнение. В случая аз нямам свое. Доколкото помня тя не харесваше Сали като човек, но харесваше много неговите картините и сега разбирам, че е търсила оправдание за характера му. Ето го тук преди около десетина години и картината му „Нощ”.

„…До Сали е застанал Митко Бакалов, добро момче, куц, не знам нищо за него…”

Намерих името в списъка на членове на СБХ от 1979 година. Димитър Бакалов, график, род. 18 юли 1938 г. в София. В Интернет намирам и негови илюстрации по романите на братя Стругацки „Далечната планета” (1969) и „Трудно е да бъдеш бог” (1979). Дали наистина е същият Митко Бакалов?

„…После е Петър Тренчев – българин от Сърбия. Страдаше за близките си оттатък границата. Да него е Асен Старейшински, облечен в знаменитата копринена блуза и подстриган от Сали.

…Седнали: Кольо Николов от Лом (Кольо Ломски), после се пресели в Русе. Живописец, добър рисувач… До него е Сашо Апостолов, ученик на Фунев, а сега собственик на известната галерия „Александър”. Беше от Видин и след завършване на Академията се върна за няколко години там като учител в гимназията. До Сашо седи Митко Томов, също от Лом (Митко Ломски), приятел на Кольо и също добър рисувач. Сега е професор в НАТФИЗ. Когато учехме по история на изкуствата и Добри Лещаров се питаше дали и за нас така ще учат, именно Митко отговори: – Да, Добри Лещаров – резбата в упадък…”

  Димитър Томов е от малкото мамини колеги, които продължавам да виждам, макар и рядко. Преподава анимация още от създаването на специалността през 1980-та. Година преди мама да почине, той й подари малък портрет, рисуван като студент и запазен през годините. Трогна ме.

Върху краката на Сашо и Митко се е „изпружила” мама. Тя беше със самочувствието на по-„възрастната” жена, живяла сред писатели, журналисти и художници. В началото малко й се впрягаха, но после различията бързо се стопиха и мнозина от колегите й станаха чести посетители в къщи – особено по сесии. Тогава беше най-шумно и най-весело. А мене ме гонеха да не преча.

„…До Митко е Румен Ракшиев (1936). Неговият баща беше първи секретар на Партията, струва ми се в Кърджали – длъжност висока, все едно губернатор, от която обаче момчетата никак не се смущаваха, ами току питаха Румен дали има новини или пък как е времето в Помакия. Тъй като и той беше хлапе, като останалите, радителите му не се решили да го пуснат сам в София, ами първо го оженили за малко по-голямо от него момиче. Беше добра и мила жена и понякога идваше да го вземе от Академията…”

Румен Ракшиев стана известен художник илюстратор и график. Има много книги с негови корици, но обикновено имената на художниците не се помнят. Особено след години.

„…До Румен седи Митко – викаха му Лилиомфи по някакъв тогавашен филм…“

Прякорът на Митко Влаев е измислен от Фери Кемилев, заради приликата с актьора, изиграл Лилиомфи в едноименната унгарска комедия от 1954 г.

„…Зад Митко е Иван Кенаров – после художник във варненското издателство. Печатаха „Галактика” в София прес и понякога ми се обаждаше…”

Сега разбирам защо имаме почти всичките „Галактики”, които в ония години се продаваха изпод тезгяха или в комплект с някоя скучна залежала книга. Иван Кенаров е почти митична и поставяна на пиедестал фигура сред варненските художници. Казват, че той е дал тласък на приложната графика в тази част на България и е направил издателството водещо в художествено отношение, като е привличал не само утвърдени, но и млади имена, които по-късно се налагат в професията. Умира тихо на 76 години.

„…След това са Петър Рашков – Пешето и Маня Цонева, жена на Васил Цонев от  вестник Стършел…”

Маня беше красавица и също гледаше гладните момчурляци от високо. Все пак беше вече подходящо омъжена и то за сатирик. Но и облизващите се след нея момчетии не й оставаха длъжни. Един ден Маня излиза от час в двора на Академията и всички я заглеждат. „Брей, хубава съм” – разказваше по-късно тя, а то някой от колегите лепнал на гърба й красиво написана бележка „Мара хапе!”. Виж това го помня – двете с мама умраха от смях на детинщината на колегите си.

Ето и друга случка от студентските години, на която се смееха. Ателието, всеки си е зад статива и рисува. Румен Ракшиев, настроен философски, развива мислите си пред мама:

– Ето, времето… Какво всъщност е времето? Време няма…

– Епа нема време – съгласява се Добри Лещаров, който работи на съседния статив. – Сутрин в Академията, следобед в Академията…

Румен гледа смутено и мама му идва на помощ:

– Добри, ти не разбра. Румен иска да каже друго – че времето е нещо нематериално.

– Да – продължава се обнадежден Румен – Хората са измислили часовниците, за да показват времето. Но какво всъщност показват часовниците?…

– Ами, показват! – с пренебрежение се обажда Добри – Аз веднъж си купих един швейцарски часовник…

– Що не ти… – кресва Румен и философският разговор не се осъществява.

Добри Лещаров, с прякор Гьона, бе чест обект на шеги. Няма го на тази снимка, ще го търся по другите. Видях го веднъж в Созопол през 70-те години – весел, усмихнат, с хавайска риза и хич не приличаше на гьон. Преди време прочетох, че е професор и даже е правил дарения за Криптата в храм „Св. Александър Невски”. Дано е жив и здрав. Няма кого да питам.

 Асен, Пешето, Сали, Митко, мама… Ето ги там някога преди повече от 55 години – усмихнати, с развети по тогавашната мода перчеми или със зализани назад коси, гледащи като печени мъжаги, а всъщност млади и невинни… Някои станаха известни, други потънаха във всекидневието. Някои остаряха красиво, други не успяха и да остареят. Но те са там – на тази снимка и мене ме боли, че няма вече кой да ми разказва смешните истории на своята младост.

И моето детство.

…………………………………

Послепис: Митко Томов почина преди няколко месеца.  (09.01.1934 – 16.02.2013 г.). Мир на праха му!

Реклами

Read Full Post »

Асен Старейшински (30 март 1936 – 1991)

Асен е от малкото хора, за които мога да кажа, че познавам откак се помня. Е, или почти. Бях шест-седемгодишна, когато го видях за пръв път.

Беше със ситно къдрава коса, закръглени бузи и винаги засмени очи. А когато трябваше да ходим на манифестации, ме вдигаше на конче, за да мога да виждам. Кое ли дете няма да го обикне?!

Но май ще започна от края. Бяха минали поне 20 години от първата ни „среща” и аз го помолих да направя 30 минутно филмче за него или както ги наричаха тогава „творчески портрет” – малко разказ, малко текст, художникът в кадър, покритие от произведения… Не че жанрът сега се е изменил – всичко си е същото, само дето се прави по-рядко. И жалко, защото интересни хора отлитат в небитието без да оставят лицата си, израженията си, гласа си, думите си, жестовете си, запечатани на лента. А не е безмислено следващите да ги видят.

Но тогава Асен без много увъртания се съгласи. И даже измисли началото на филма – „една будка за афиши, от онези кръглите… с налепени по нея мои плакати, стари и нови… и аз, разпънат на тях…” Той така възприемаше живота си – усмихнат, разпънат на плаката, който преди това сам е нарисувал. „…Будката е разпятието на плакатиста. Най-неприятното е, когато си създал лош плакат. Тогава по-добре да не излизаш на улицата, докато отгоре не залепят нещо друго…” А аз си представях как камерата се завърта около празната в началото колона, докато стигне до него. Асен и неговата Голгота…

Защо в последствие се отказахме от този епизод, не  помня. Може би ни се е сторил прекалено претенциозен или просто не сме намерили подходяща колона, но така или иначе филмът си започна съвсем тривиално. Сега съжалявам, но все пак беше 1975-6 година и аз бях съвсем млада и неуверена. Докато говорехме в малкото таванче над гарсониерата му на „Стефан Караджа“, което използваше за ателие, идеите се трупаха една след друга, прескачаха се, наслагаха се… смешки, символи… и много малко лично. Сякаш всичко беше Плакатът. А усмивката не слизаше от лицето му, макар че очите му вече не винаги бяха засмени…

Запазила съм записани и напечатани на пишеща машина бележки от предварителния разговор. Ето част от това, което е разказвал – като за телевизия:

„…Роден съм в София (1936). Израснах в така наречената Драз мах`ла на ъгъла на „Георги Димитров” и „Козлодуй”. Сега там има нови сгради, а тогава беше пълно с малки къщи. Това беше пролетарският край на София и този кръстопът стана свидетел на какви ли не събития…

…Ние, децата, играехме по улицата и освен ашици и парченца от мозайка си разменяхме и патрони и парчета от бомби. Това беше нашето богатство… Майка ми работеше и когато нямаше на кого да ме остави, ме пращаше при комшийката да ме наглежда. Един път тя ми каза: „а ти можеш ли мен да нарисуваш, а не само коне?”. Нарисувах това, което съм наблюдавал – как се мие над легена. Мислех, че ще ме похвали, а тя ме изпъди. Тогава разбрах, че съм се заел с опасна работа, за която не винаги хвалят…

…Дадоха ме на забавачница. Един ден мама дошла да види как се развива детето, а учителката я посрещнала – „госпожа, вие не знаете какъв син имате”. Майка ми изстинала. Помислила, че пак съм се „проявил”, но учителката продължила – „той ще стане художник”. Тогава тя се разсърди. Винаги е била против. В нейните представи художник е този, дето рисува фирмите над магазините. И аз такъв щях да стана – и изобщо художниците са пияници и умират от глад…”

 Асен не се пропи, не умря от глад, стана признат и обичан човек и  художник и доколкото зная, майка му беше доволна и горда.

„…Само че аз се заинатих и стигнах до Министерството на просветата, за да разбера има ли училище за художници – „Малкия, бързаш. Няма такова, но след година – две ще има. Тогава ела”. Нямаше какво да правя. Майка ми настояваше да запиша Търговската гимназия или да отида във фабриката. Исках да уча и затова с голямо нежелание записах там. С голямо нежелание и завърших…

…После започнаха мъките по кандидатстването. Приеха ме едва на третия път. Първата година не знаех даже какво се иска и естествено ме скъсаха. Академията си има своите изисквания, както всяка Академия…

…Единственият художник, с когото се познавах, беше мой връстник – Петър Рашков. Запознахме се на един пионерски лагер и така се случи, че животът ни протече успоредно – еднакво пропадахме на изпитите, по едно време ни приеха, бяхме в един курс, не случайно и заедно работехме. От него научих много. Ходехме двамата на изложби, коментирахме и по тази взаимоучителна система добре си влияехме един на друг. Малко като близнаци протече животът ни, поне докато свършихме Академията…”

Пешето Рашков беше неизменен спътник на Асен в добри и лоши дни. Беше прекрасен илюстратор, дълги години работи за списание „Пламък”. Наскоро разбрах, че е починал самотен и разочарован. Никъде не намерих негова снимка. Лека му пръст!

„…Първата ми среща с голям художник беше с Илия Бешков. Влезе  той за пръв път в час и каза: „Хайде всеки да нарисува каквото си иска и после ще говорим”. Страшно беше – стои пред тебе празен лист и не знаеш какво да правиш. Когато нямаш биография, нямаш и теми. Какво съм нарисувал и аз не мога да си спомня, но толкова безпомощен не съм се чувствал никога. А накрая на часа – „Сега разбрахте ли, че нищо не знаете” и ни прати да рисуваме улици. Когато разглеждаше рисунките ни, ги наричаше чертежи и това продължи докато един колега не нарисува каруца с въглища и човек с кофа. Най-накрая някой се сети, че по улиците има и хора….

…Бешков ни казваше: „Аз на изкуство може и да не ви науча, но да бъдете добри граждани – това е най-важно. Ако ви науча, ще бъда доволен. Моята мисия е както на Бога, който е дал първоначалния тласък и е завъртял Земята. Така и аз ви завъртам и пускам”… По този начин за две години и половина преди смъртта му ние помирисахме кожуха на Бешков…”

Като зная свободомислието на Бешков си представям колко му е било трудно в ония години да вкара в главите на 20 годишни хлапета волнодумство и свободолюбие. С доста от тях е успял – дал им е добър тласък и те станаха добри хора, граждани в истинския смисъл на думата.

„…Другият художник, от който вече в по-късни години съм научил много, е Стефан Кънчев. Потомствен художник – баща му, бай Теньо, е бил иконописец, един от последните мохикани. От него, освен прякора Теньо, наследил и любовта към здравия занаят, към това, което в Академията не можеш да научиш. Например, там по мое време не се преподаваше никаква технология – неща, които са в основата на майсторлъка… Винаги съм се възхищавал как Теньо започва работа – сякаш се готви за атака. Всичко е изчистено, четките подредени, водата в бурканите кристална. При него тоновете са равни, не като при мен. Но технологията всеки сам си изработва. Бешков често ни повтаряше – „на любов и на изкуство никой не може да те научи. Сам!”.

 Сега, когато чета тези записки, се сещам повече за вметките, които правеше в разговора и който бяха така да се каже за „лична употреба”, а не за „размислите за изкуството”. Не че и те не бяха интересни, но в тях го няма уцелващото право в десятката чувство за хумор.

Откъснат спомен – „щяхме да правим съвместна изложба с Людмил Чехларов и организаторът ни пита какъв плакат да сложи. А аз му викам: „що се чудиш – един стар чехъл!. СТАРейшински – ЧЕХЛАров”.

 

 

А тази открадната картина на Тодор Цонев (същият този, когото повечето помнят само с карикатурите му за Тодор Живков, а всъщност беше блестящ художник) ми напомня едно лято на 1969-1970 година. Созопол.

Хората бяха сравнително малко, времето чудесно, едно от най-хубавите ми лета там. Денем ходехме на Харманите или на Царския плаж, а следобяд – на скалите до Базата на художниците. Тогава там беше по-тихо – жените (Кати на Асен, Жана на Тодор, Катето на Кольо) прибираха децата да спят и на скалите вече имаше място. Никога не съм обичала плажуването на скали – приличаше ми на твърда каменна скара, върху която ме пекат бавно – но този път нямах нищо против. Да си в компанията на остроумните, чаровните, безкрайно талантливи Асен Старейшински, Сашо Сертев, Тодор Цонев, Кольо Гецов, Теньо Кънчев… си беше подарък от съдбата. Зная, че това не се дължеше на някакви мои особени качества, а на факта, че заради родителите ми тези хора ме познаваха от дете. Но се блазнех от мисълта, че те познаваха и други „деца”, а мен приемаха и се държаха като с равна. Гвоздеят на следобеда бе някъде към 3-4 часа, когато всичко утихваше. Тогава Асен вадеше наскоро излезлата, почти апокрифна книга на Булгаков „Майстора и Маргарита” и започваше да чете на глас. Вече я бях прочела, но ми беше толкова хубаво да гледам озарените им лица, да слушам коментарите им. Когато един се измореше, друг вземаше книгата… На мен се падна да прочета любимата си глава: „Богове, богове мои. Колко тъжна е земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези мъгли, който много е страдал преди смъртта си, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непосилен товар, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без съжаление мъглите на земята…

Какъв товар е носел Асен, бил ли е уморен, бил ли е тъжен, страдал ли е… Само той си е знаел (не го бях виждала много време, тъй като вече се бе изнесъл да живее някъде в Драгалевци, а аз не бях чест гост в театъра).

Починал е внезапно – инфаркт или инсулт – не разбрах, пък и за мен не това е важно. Важното е, че Асен е един от многото хора в моя живот, отишли си без време. На 55! Можеше още толкова неща да направи. И светът щеше да бъде по-ярък, по-шарен и по-усмихнат. Поне за тези, които го познаваха.

А каква беше неговата Голгота така и не узнах.

 

P.S. Използвала съм фотоси от личния ми архив и плакати от блога http://asenstareishinskii.blogspot.com/ Не зная от кого е създаден, но му благодаря.

Read Full Post »

Разчиствам в апартамента на мама. Бавно, тягосно, с прекъсвания… Всяка книга трябва да мине през ръцете ми, всяка бележка, всяко листче. Ценни и безценни спомени са натрупани между чернови, стари разписки и изрезки от вестници. Намирам неща, които съм забравила и не откривам други, които зная, че би трябвало да са там.

Вчера ми попадна една от любимите ми нейни гравюри. Беше правена в средата на 60-те години за вестник „Литературни вести”, който за времето си позволяваше по-разчупена линия както в текстовете, така и в илюстрациите. Не просъществува дълго.

Мама е завършила Художествената Академия.

Когато й е дошло времето да следва, а това било през 1946-та, нещата били вече трудни. Тя имала „лош произход” – дъщеря на царски офицер (макар и без прегрешения) и внучка на богат земеделец от Видинско. Както по-късно се смееше – „ако не беше дошъл 9-ти септември, щях да си завърша нещо практично – я агрономия, я нещо подобно и животът ми щеше да е съвсем различен”. Само че все нещо „идва” и животът ни не е това, което сме си представяли.

За мама най-голямото удоволствие бе да чете. Цял живот тя четеше алчно (странна дума за четене) и настървено всякаква литература – класическа и модерна – романи, поезия, фентъзи, кримки… история – спомени, трудове, краеведчески изследвания. В по-късните години самата тя прописа и то наистина добре, но предимно журналистически материали, свързани с миналото – близко и далечно. Излезе и документалната й книга „Делото Ана Симон”.

Защо не е следвала филология или история, не зная. Записала Академията, но се оказало, че „рисуването ми е било приятно само до момента, в който стана професия. Не е така само с истинските художници. Имах дарба, дори превъзхождах мнозина и от момчетата, но го правех защото можех, без това можене да ми носи радост”… Това го каза много години по-късно, а тогава едва ли си е давала сметка. Ето я усмихната в разрушена София през април 1948-ма с колеги (най-вляво е художникът карикатурист, илюстратор и аниматор Милко Диков, все още жив, здрав и рисуващ).

Ето и част от курса й. Ще ги опиша, така както мама ги е описала, защото повечето от тях с годините станаха известни, а днес позабравени.

 „Прави: Георги Ножаров, по едно време работеше в театъра. До него съм аз (т.е. майка ми), Жени, Веса Краваева, Здравка, Тодор, Христо Нейков (братът на Атанас Нейков), Милка Пейкова.

Седнали: Жана Костуркова, Мана Парпулова (която се оказа далечна роднина на татко или както казват – „светът е малък” – б.м.), имената на мъжете не помня, но крайната седнала руса студентка се казваше май Ана и беше любовница на Любомир Далчев, после се омъжи за него”.

Преподаватели по това време в Академията са Илия Бешков, Любомир Далчев, Д.Б.Митов, Николай Райнов, Владо Рилски… Някои от техните подписи разчитам в студентската й книжка.

Студентската книжка на мама 2

След като ме ражда й откриват туберкулозен инфилтрат и се налага да прекъсне. Смятайки, че това ще е окончателно, мама не си дава труда да оформи документите си, а просто се самоотлъчва. Отървава се от болестта лесно, но явно не бърза да се върне в Академията. Затова когато през септември 1955 година решава да довърши образованието си, се налага отново да се яви на конкурсен изпит и да повтори всичко отначало. Отново в „Графичния отдел”, отново специалност „Плакат”, но след трети курс прехвърля „Графика и илюстрация”. Големите имена сред преподавателите вече са се позагубили, но затова пък сред новите й колеги талантите не са малко, въпреки строгия идеологически подбор – Иван Вукадинов, Асен Старейшински, Петър Рашков, Сашо Сертев, Иван Кенаров… Има техни общи снимки, но това вече е друг разказ.

След като завърши Художествената академия мама започна да работи „на парче” – рисунки по вестници, илюстрации, корици, заглавки… Рядко беше доволна от работите си и почти не пазеше нищо свое.

Ето още една илюстрация на майка ми – отново за „Литературни вести”, към откъс от книгата на Стефан Продев за младия то ли Енгелс, то ли Маркс.

Освен литография и цинкография, правеше опити и в цветната линогравюра. Участваше в общи художествени изложби, работите й имаха успех, но тя все не беше доволна. Така се стигна до една изложба в залата на „Гурко 1”, в която колегите й сложили нейното „Хоро” на фронталната стена, така че да се вижда добре още от входа. Мама отишла няколко часа преди откриването, обиколила, решила, че нейната работа не е достатъчно хубава, особено на нивото на другите, свалила я и си тръгнала, оставяйки празно място.

Така се отказа от рисуването и скоро след това започна работа като художествен редактор в „София Прес”

А „Хоро”- то го няма никъде и вече не се надявам да излезне от някой куп със спомени.

Read Full Post »

===

Преди около половин година разказах една история, която бях чувала от майка ми – „За един анархо-комунист” – за един скулптор и неговия син, за свободолюбието и непримирението, за таланта и спомена. Не познавах героите, но много ми се искаше да разбера какво е станало по-нататък.

Ще я припомня с известни съкращения. Ето какво съм написала тогава:

Едва ли днес някой е чувал за скулптора анархо-комунист Александър (Сашо) Гигов.

…През 50-те години, когато майка ми го е виждала, обитавал ателие около Докторския паметник, където изработвал кукли-манекени за витрините на магазините. Явно властта му е позволявала само с това да си изкарва прехраната. Сашо Гигов имал син, който кръстил не Сталин, както било модно, а Селим – хей така, да е наопаки, макар че и двамата със съпругата му били българи…

…Селим имал талант, подготвил се добре, явил се на изпит в Художествената академията и го скъсали. Тогава Сашо Гигов отишъл при един от своите някогашни другари, сега генерал, и му поискал пистолет. Онзи не попитал за какво, знаел, че щом иска, значи му трябва. Казал само, че не може да му даде, но му посочил с жест в кое чекмедже го държи и излязал от кабинета си. Оттам Сашо отишъл направо в Академията и с „откраднатия” пистолет подбрал Иван Петров (по това време професор живопис), за да му покаже изпитните работи. Сред отхвърлените измъкнал етюда на сина си и го сложил до този на отличника – „Е, кой е по-добър?”.

Под насочения пистолет Иван Петров трябвало да признае, че по-хубав е Селимовия, а със сигурност е било и така – „Сашо, станала е грешка…” – мънкал уплашеният професор. „Грешка ли – рекъл погнусен Сашо, ударил го и после му заповядал да стои 30 минути в салона след неговото излизане – À мръднеш – à съм те убил! Ти ме познаваш!”.

Докато Иван Петров броял минутите, Сашо Гигов пристигнал в ЦУМ, купил някаква играчка и помолил за луксозна опаковка, защото било за подарък. След това влязъл в тоалетната, развил внимателно пакета, пъхнал вътре пистолета, пак вързал панделката, а играчката изхвърлил. Като стар конспиратор изглежда е допускал, че милицията ще използва случая, за да му види сметката като обяви, че той първи е извадил оръжие. С опакования пистолет обаче такова обвинение ставало невъзможно.

В ателието вече го чакали милиционерите. Обискирали го, заплашвали го, а през това време пакетчето от ЦУМ си стояло на масата.

Селим бил свидетел на разправата.

– Селиме, татко – казал Сашо – ти получи повиквателна за танковите войски. Когато ти зачислят танк, ела в София – първия снаряд ще пуснеш в Министерския съвет, втория в Народното събрание…

– Как може да учите така момчето! – възмутил се един от милиционерите.

– Момчето си е мое, както си искам така ще си го уча – отвърнал Сашо. (Предполагам, че вместо танкист Селим е станал трудовак).

– Казвай къде е пистолетът!

– Ама вие него ли търсите? – направил се на учуден той – Защо не казахте? Ето го на масата.

Какво е станало по-нататък с баща и син Гигови не зная почти нищо.

За Александър Гигов съм чувала, че е бил концлагерист в Белене. Не фигурира в списъка на членовете и кандидат членовете на Съюза на българските художници от 1979 г., но това е лесно обяснимо като се има предвид отношенията му с властта. Кога е починал също не знам, но майка ми казва, че е умрял по някакъв тайнствен начин. На другия ден из София били разлепени некролози, подписани „от другарите му” – знак, че анархо-комунистите са още живи. Милиционерите обикаляли улиците, търсели ги и ги късали. Лека му пръст!

Виж синът му Селим Александров Гигов през 1988 година вече е бил член на СБХ. Малкото, което намерих за него, са студените факти, че е роден в София на 18 октомври, че тогава е живял на бул. П. Славейков и е имал ателие на ул. Мизия…

Това е за анархо-комуниста Александър Гигов – имал е поне късмета да има син, който да продължава да носи името му и да е художник…

Когато пишех, не мислех колко се е „смалил” светът и колко по-лесно е да свържеш хората. Ето и шаблонът – „светът е едно голямо село”. Да, но е „глобално село”. И така след месец-два героите започнаха да изплуват – първо някой ми каза, че синът вече не живее в България, но все пак е станал художник… После се появи негов „набор”, с когото са служили заедно в гр. Мичурин… После негова колежка от Художествената Академия, на която той гостувал наскоро в Монреал… А после и той лично ми се обади някъде от Западното крайбрежие на Щатите. И животът на този непознат за мен човек започна като пъзел да се намества – кръстен в църква като Симеон през мрачните години, когато и за по-малко прегрешение може да си загазиш… войник, неприет в Академията, но рисуващ по-добре от „приетите” и делящ с приятелите луканките, които баща му носел… а след това все пак следване, изложби във Виена, Париж, Цюрих…

Нека ви го представя Симеон Гигов.

MediterraneanІ-Landscape

Не зная как е при вас, но на мене работите му много ми харесват. Имало е защо да не го приемат в Академията. И мисля, че баща му би се гордял с него.

Но нещата не спряха дотук – Симеон Гигов има син Александър, също художник, но график, който не познава дядо си, но според думите на майката, „започва да прилича на него”. Не зная в какво прилича – дали като характер, дали като талант, дали като… не зная, не познавам и двама. Но една фраза от писмото на Митоша Гигова ми хареса – „полза от истината има винаги”.

Разбира се, както винаги става, когато препредаваш една многократно разказвана история, има куп грешки. Съжалявам за тях и за тези, които съм наранила неволно. Оказа се, че когато през 1956-та прибират Александър Гигов в концлагер, карат съпругата му да се разведе с него. Но тя не го оставя – чака го и до смъртта му повече не се разделят. И заглавието на стария пост се оказа не съвсем вярно. Ето какво ми написа Симеон по този повод: „Баща ми имаше научен подход към политическото явление Анархизъм. Беше му неприятно, че му прикачат етикети за политическа принадлежност и заявяваше – аз не съм „никой”, завършващ на –ист. Аз съм СВОБОДОМИСЛЕЩ”.

Въпреки гузността от грешките, не съжалявам, че написах тази история. Поне още сто – двеста човека чуха за скулптора Александър Гигов и вече се заговори за постоянна изложба, монография и т.н. Бих искала това да се случи, защото по някакъв странен начин се чувствам и аз отговорна за спомена.

Но сега оставям синът да разкаже историята на своя баща. Защото от истината винаги има полза.

Симеоне, твой ред е!

Read Full Post »

(продължение)

Смешки от едно време – социалистическо (1)

Смешки от едно време – социалистическо (2)

Наскоро завършилите Академията колеги на майка ми се включили активно в художествения живот. И в изкарването на прехраната си. Това предполагало и участие във всякакви конкурси, изложби и тем подобни мероприятия.

Асен Старейшински, невероятен плакатист и човек с неизчерпаемо чувство за хумор, ми е разказвал следната смешна история. Задало се поредното честване то ли на Първи май, то ли на Девети септември и разбира се – поредният конкурс за плакат. Асен и приятелят му Петър (Пешето) Рашков, талантлив художник-график, също решили да участват. Всичко било както си му е редът. В галерията на „Раковски” на една маса в центъра седяло журито – художници и един  представител на Градския комитет на Партията, около стената се сбутали участниците в конкурса, а байчото разнасял проектите. Постепенно останали само пет претендента за откупка и един от тях бил плакатът на Асен и Пешето. Специалистите от журито посочили за фаворит именно него, но човекът от градския комитет явно имал други предпочитания и започнал: „Ама, вижте какво… хубав е, ама… червеното е малко… трябва повече червено…”. Тук вече нервите на Пешето не издържали и той скокнал от мястото си: „Виж какво, другарю, аз правя плакати, а не покривки за президиум!”. И тръгвайки си, продължавал: „…червеното му било малко… що не…”

Кой плакат е спечелил не помня, но важното е, че тази случка нямала последици. Все пак единият от чичовците на Пешето бил убит комунист и на негово име била кръстена фабриката „Емил Рашков”. Странното е, че въпреки прогресивния си произход нито Асен Старейшински, нито Петър Рашков били членове на БКП. Когато родителите им ги натиснали, те се запънали като магарета на мост – „ние сме художници”. И тъй като талантът им извираше и от ушите, успяха. Ех, магарета, магарета!

Всъщност курсът на майка ми беше силен – освен Асен Старейшински и Петър Рашков, макар и в различни специалности, заедно завършиха и Иван Вукадинов, Сашо Сертев, Иван Кенаров, Александър Апостолов, Виолета Дунин, Димитър Томов, Тео (Фери) Кемилев, Румен Ракшиев, Добри Лещаров… Но за тях друг път.

Read Full Post »

Тези дни заговорихме за анархизъм и анархо-комунизъм. Не зная почти нищо за анархизма, може би само фразата „Анархия – мать порядка”, която незнайно защо приписвах на прословутия Батюшка Махно. Но се оказа, че първоизточникът е Anarchy-symbol.svgтеоретикът на анархизма Пиер Жозеф Прудон (1809 – 1865) и в оригинал гласи: „Републиката е позитивна анархия… Това е взаимна свобода; свободата не е дъщеря, а майка на порядъка” („Решение на социалния въпрос”, 1848). Днес доста младежи по света се увличат по идеите на анархизма, които те възприемат като преимущество на свободното общество над тоталитаризма. Какви точно са идеите им не зная, но предполагам, че просто не искат животът им да бъде „програмиран” от някой бездарен политик.

Но това е за днес и днешните младежи, а аз искам да разкажа една история, развила се в началото на 70-те години и разказана на майка ми от колегата й Асен Старейшински. Ще го опиша така, както Асен го е направил – искам само да споделя, че колегите на майка ми имаха богат, цветист и образен език, нещо което би трябвало да бъде по-скоро присъщо за посветилите се на словото, а не на изображението. За тях, завършилите Художествената Академия в началото на 60-те години, ще разказвам друг път.

Едва ли днес някой е чувал за скулптора анархо-комунист Александър (Сашо) Гигов. Бил невисок човек с едра глава и възкъси крака. Обличал се артистично – с копринени ризи с широки тричетвърти ръкави, вдигната яка и с копчета само в долната част.

През 50-те години, когато майка ми го е виждала, обитавал ателие около Докторския паметник, където изработвал кукли-манекени за витрините на магазините. Явно властта му е позволявала само с това да си изкарва прехраната. Сашо Гигов бил за кратко женен, през 53-та година му се родил син, когото кръстил не Сталин, както било модно, а Селим – хей така, да е наопаки, макар че и двамата с майката били българи. Развел се и дълго не потърсил детето, но после научил, че то рисува и го прибрал под крилото си. Било през 70-те години.

Селим имал талант, подготвил се добре, явил се на изпит в Художествената академията и го скъсали. Тогава Сашо Гигов отишъл при един от своите някогашни другари, сега генерал, и му поискал пистолет. Онзи не попитал за какво, знаел, че щом иска, значи му трябва. Казал само, че не може да му даде, но му посочил с жест в кое чекмедже го държи и излязал от кабинета си. Оттам Сашо отишъл направо в Академията и с „откраднатия” пистолет подбрал Иван Петров (по това време професор живопис), за да му покаже изпитните работи. Сред отхвърлените измъкнал етюда на сина си и го сложил до този на отличника – „Е, кой е по-добър?”.

Под насочения пистолет Иван Петров трябвало да признае, че по-хубав е Селимовия, а със сигурност е било и така – „Сашо, станала е грешка…” – мънкал уплашеният професор. „Грешка ли – рекъл погнусен Сашо, ударил го и после му заповядал да стои 30 минути в салона след неговото излизане – À мръднеш – à съм те убил! Ти ме познаваш!”.

Докато Иван Петров броял минутите, Сашо Гигов пристигнал в ЦУМ, купил някаква играчка и помолил за луксозна опаковка, защото било за подарък. След това влязъл в тоалетната, развил внимателно пакета, пъхнал вътре пистолета, пак вързал панделката, а играчката изхвърлил. Като стар конспиратор изглежда е допускал, че милицията ще използва случая, за да му види сметката като обяви, че той първи е извадил оръжие. С опакования пистолет обаче такова обвинение ставало невъзможно.

В ателието вече го чакали милиционерите. Обискирали го, заплашвали го, а през това време пакетчето от ЦУМ си стояло на масата. Селим бил свидетел на разправата.

– Селиме, татко – казал Сашо – ти получи повиквателна за танковите войски. Когато ти зачислят танк, ела в София – първия снаряд ще пуснеш в Министерския съвет, втория – в Народното събрание…

– Как може да учите така момчето! – възмутил се един от милиционерите.

– Момчето си е мое, както си искам така ще си го уча – отвърнал Сашо. (Предполагам, че вместо танкист Селим е станал трудовак).

– Казвай къде е пистолетът!

– Ама вие него ли търсите? – направил се на учуден той – Защо не казахте? Ето го на масата.

Какво е станало по-нататък с баща и син Гигови не зная почти нищо.

За Александър Гигов съм чувала, че е бил концлагерист в Белене. Не фигурира в списъка на членовете и кандидат членовете на Съюза на българските художници от 1979 г., но това е лесно обяснимо като се има предвид отношенията му с властта. Кога е починал също не знам, но майка ми казва, че е умрял по някакъв тайнствен начин. На другия ден из София били разлепени некролози, подписани „от другарите му” – знак, че анархо-комунистите са още живи. Милиционерите обикаляли улиците, търсели ги и ги късали. Лека му пръст!

Виж синът му Селим Александров Гигов е завършил Художествената академия прз 1978 г. спецалност „Стенопис“ при проф. Гановски, а през 1988 година вече е бил член на СБХ. Малкото, което намерих за него, са студените факти, че е роден в София на 18 октомври, че тогава е живял на бул. П. Славейков и е имал ателие на ул. Мизия. Мисля, че на тази улица имаше и други ателиета и нищо чудно през 80-те години да съм го виждала. През 1986 г. е излагал свои творби в Кошице, Чехословакия, а някъде срещнах, че днес живее и работи в чужбина. Чудя се дали е имал проблеми по време на преименуването!?

Това е за анархо-комуниста Александър Гигов – имал е поне късмета да има син, който да продължава да носи името му и да е художник.

Талантливи и странни личности е имало винаги в България. Жалкото е, че малко знаем за тях и те постепенно тънат в забрава. Светла им памет!

Историята на Александър Гигов и неговия син Симеон има продължение. Описала съм го в поста https://pavlinad.wordpress.com/2011/05/21/edna-istoria-s-prodaljenie/

Със Симеон се чуваме понякога, но отдавна не ми е звънял. Надявам се всички съвременни герои в тази история да са добре.

Sunset Гигов

Симеон Гигов „Изгрев“

Read Full Post »