Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘улица Раковски’

Раковски (трета част)

Постепенно „Прага“ и „Будапеща“ се установиха като централни заведения и след няколко ремонта ги обградиха по-стабилно. През 70-те под масивния навес на Унгарския ресторант окачиха лампи от ковано желязо, които му придаваха по-„чужбински“ вид. От отворените прозорци се носеше чардаш и валсове, а в по-късните часове цигуларят обикаляше масите и свиреше „на ухо“. След него се появяваше и лелята с букетчетата.

Ето този акварел на художника Григор Найденов открих в интернет. Рисуван е през 1969 година и се нарича „Унгарски ресторант“.

 Георги Найденов, 1962 в Унгарския ресторант

Григор Найденов,“Унгарския ресторант“, 1969

Там научих какво е стек „добра жена“ и „шамлой галушки“, там ядох за пръв път гулаш и пих токайско вино. Странно, но когато след години отидох в Будапеща, не ми беше толкова вкусно.

Обичах Унгарския – освен че ми бе на две крачки, там имаше атмосфера, която липсваше в другите кръчми. Беше си страшно приятно да седнеш и да гледаш кой минава. Ако постоиш по-дълго, със сигурност ще видиш, точно който ти трябва. Актьори, писатели, поети, художници, музиканти, кинаджии… По „Раковски“ сякаш се извървяваше половината град. Или поне познатата му половина. И как няма да минат като наоколо бяха Сатирата, Народния, Военния, Сълзата… Дома на киното (през 60-те и 70-те)… изложбената зала на СБХ и постоянната галерията, известна като „Досев“… в БИАД имаше малки концерти, а недалеч беше и зала „България“.

Ето го Генко Генков, помъкнал недовършена картина – неговият остър език и „хулиганско” поведение стряскаха кротките и плашливи минувачи и радваха свободните души. Вечно  усмихнатите Асен Старейшински и Фери Кемилев, крачат и си говорят. Към Сатирата подтичкват Георги Парцалев и Енчо Багаров, а в обратната посока бързат Апостол Карамитев и Лео Конфорти. Тежко пристъпва, оглеждайки се във витрините, кинорежисьорът Христо Христов. Ивайло Тренчев се надпива с някого и масата е отрупана с бутилки от бира – почнали са отрано. Все още младите Джеки, Чарли, Джони чакат своя ред да станат известни. Някои са се запътили за работа, други си търсят приятели или празна маса. Независимо от часа. А ние даже не сме се наредили на опашката за слава – само слушаме, гледаме и попиваме. И трупаме спомени.

За съжаление тази прекрасна атмосфера приключи, когато решиха да обградят стабилно тротоара и да построят някакви „джобове” към заведенията. Така те останаха затворени за уличния живот – изгубиха своя дух и своите най-интересни клиенти. Започна ерата на клубовете.

Наоколо беше пълно театри и с театрални „барчета“, наричани „клубчета“.

театър Сълза и смях

Театър „Сълза и смях“ през 80-те години

В началото те бяха за „чакащи артисти“ или след репетиция или представление работещите там да пият по едно кафе. След това да пият по едно малко, а с времето и да хапнат нещо. Актьорите започнаха да водят приятели, промъкваха се и почитатели. Малките помещения се разшириха – макар и в мазето, клубът на „Сатирата“ си беше бая голям и имаше доста свободен режим, който периодично бе затяган и пак разхлабван. Там кухнята беше непретенциозна, но настроението – отлично, особено когато преди това си бил на представление. Тези на „Сълза и смях“ и на „Военния театър“ т.е. Театърът на народната армия бяха по-малки по размер, но и в тях беше приятно, особено ако си приятел с актьорите.

Но виж, клубът на Народния театър се извисяваше. Неговият ресторант бе най-горе, до него се стигаше с товарния асансьор и оттам се разкриваше прекрасна панорама. Отвориха го след големия ремонт на театъра, някъде към 1975 година. Там не ходеха само актьори – сред постоянната публика имаше и писатели, а се навъртаха и от висшите кръгове на БКП. Петър Младенов, Румен Сербезов, Андрей Луканов – големците обичаха да мешат с интелигенцията, а част от нея обичаше да се отърква до властта. И макар че режимът на достъп беше уж по-либерален, трябваше як гръб, който да ти запази маса. Аз, например, съм била един-два пъти там и то по повод след премиера, но сега слушам страшно много хора да споменават „когато бях в Народния…“, имайки предвид ресторанта, разбира се, а не сцената. И още нещо – за тези клубове разказват не хората, които по право са били там – актьори, режисьори, театрални художници, а предимно техните сервитьори, клакьори и случайни спътници.

Но да се върна на улица „Раковски“.

Раковски и Графа 2

Хотел „Севастопол“ (вляво) и сладкарница „Хавана“ (в дясно) с милиционер на кръстовището. Началото на 60-те години

 …

Продължавайки към „Графа“, на единия ъгъл беше хотел „Севастопол“ със своя ресторант. А срещу него кафе-сладкарница „Хавана“ – скучно заведение, което не мога да отлича с нищо, нито с вкусно меню, нито с любезен персонал, нито с интересни клиенти. Май там се гласуваше по изборите.

Но какво само е имало преди на същия този ъгъл! Там е бил Домът на изкуствата и печата – солидна двуетажна къща.

dom_na_izkustvata_pechat На долния етаж – малки зали за срещи и събрания, бюфет, а на горния – голям салон за концерти и сказки и стаи за канцеларии. Сградата е имала и двор с дървета, който бил превърнат в ресторант-градина с малка тераса, водеща към вътрешните помещения и с отделен вход откъм улица Раковски. В него свирел прочутият оркестър на Бръмбазъците – музиканти били художниците Борис Денев с кавал и тамбура, Александър Божинов с дайре, Сирак Скитник с тарамбука, Никола Танев с две лъжици, Константин Щъркелов с тъпан, като инцидентно се включвали и Илия Бешков, Пенчо Георгиев и др.

 „Домът на изкуствата и печата” просъществувал до 1944 година, когато е бил напълно разрушен от бомбардировките. След Девети септември тази липса бива запълнена за кратко от Камарата на културата, а по-късно от творческите съюзи – СБП, СБЖ, САБ, СБХ  – „Разделяй и владей”!

Преди завоя на „Раковски“ беше емблематичната „Видинска среща“. В миналото собственост на знойната гъркиня Артемисия, през 50-те кръчмата става собственост на „Здрава храна“. Славата на ресторанта вече не бе толкова скандална, но храната беше вкусна. „Видинска среща“ се славеше с наливната новоселска гъмза, далачетата с шарена сол, наденичките и свинските крачета. Публиката беше, както се казва, смесена. Имаше и хора от квартала, имаше и пияници, имаше и студенти, имаше и интелектуалци. Идваха например лекари от Първа градска, ходеше и любимия ми д-р Куртев от поликлиниката наблизо, който ми спаси сливиците. А в събота по обяд там сядаха Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров, Цветан Стоянов, Йордан Василев, Васил Джерекаров. През 70-те години те не бяха толкова известни, но ако си на съседна маса, можеше да научиш много неща за съвременната литература, а и за по-старата. Интересни хора, които говореха и мислеха интересно.

Ще спра до тук.

Обичах кръчмите на „Раковски“, обичах да гледам улицата и хората по нея. Лятно време вечерите бяха прекрасни и Витоша, която се виждаше в далечината, бе

„… тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води…“

Наистина имаше тези цветове на „Раковски“, не си ги измислям.

За времето, за което разказвам, „да отидеш на кръчма“ беше не за да убиеш времето си, а да се срещнеш с хора, да говориш за това, което те интересува, да обменяш мисли, впечатления и чувства и да научаваш много, много неща. Масите сякаш ставаха разтегателни, около тях се събираха все повече познати и непознати, някои от които после ставаха приятели.

Сега виждам „Раковски“ в този теменужен цвят, в който кадансът е някак по-бавен, звуците по-меки. Хора и коли се движат сякаш плувайки и постепенно изчезват… За да бъдат изместени от ярките и шумни цветове и звуци на днешния ден.

Нови хора сядат в нови заведения. Ние също сядаме в тях и си говорим колко по-хубави бяха нашите. Не, не е вярно. Не бяха по-хубави – просто ние бяхме по-млади. И съм сигурна, че след години нашите възрастни деца ще въздишат по същия начин – „а помните ли…“

Да, помним.

Раковски през 60-те поглед към Гурко

 

Следва продължение

с разходка по булевард „Цар Освободител“

P.S. БЛАГОДАРЯ на всички, които ми пишете. Помощта ви е безценна. Моля ви, продължавайте да си спомняте и ако това не ви тежи, споделете, каквото се сещате. Ходенето на кръчми е колективно дело, нали!:) 

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Изгубената България“, „Спомени от народната република“ и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

Read Full Post »

Раковски (втора част)

 

Това виждах от своя прозорец през различните години. Първите две снимки са правени от майка ми. Тя обичаше да снима променяща се София около нас, строящите се сгради, минувачите, хората, които идваха у дома. Приемаше го като летопис на времето и живота си. За съжаление даде на свой колега от София Прес огромно руло ленти, за да й извади контакти копия. След като доста време не й ги връщаше, каза, че ги е изгубил. Не мога да си представя чак толкова разсеян фотограф, но интересното е, че тези снимки още не са се появили. Аз чакам. И ще ги позная.

Чайка_2

На снимката ъгъла на Раковски и Гурко през 1952, 1967 и 1974 година.

След като ремонтираха Народния театър дойде ред и на ресторант-градина „Чайка“. Тогава на мястото на „нашата градинка“, но по-близо до „Гурко“, построиха някаква кафе-сладкарница, чието име така и не научих. Няма да се учудя, ако са й прехвърлили името „Чайка“, та уж да е наследник на старата бирария. Само че не беше – с тези завеси и кафене Покойникапластмасови столчета си бе най-обикновено псевдомодерно соцзаведение. Наричаха го „При покойника“, защото витрините му приличали на тези, през които гледаш ковчега на гробищата в Орландовци. Пък и казваха, че имало опасност да се ходи или по-скоро говори там – било гъчкано с микрофони и ДС-то карало по-леките си сътруднички да водят там чужденци и да ги предразполагат към откровения или чейндж. Но пък беше от малкото, които имаха маси на открито, затова при хубаво време не можеше да се намери място.

Срещу него на ъгъла на „Гурко“ и „Раковски“ под кооперацията на ген. Георги Вазов бе ресторант „Ашингер“. Наричам го нарочно с първоначалното му име, тъй като с него то битуваше сред софиянци. През годините наименованието му се сменяше многократно – беше и „Русе“, и „София“, а през 70-те го превърнаха в пицария, само че там се предлагаха „гарнирани пити”, а не пици.

Ето една стара история, свързана с „Ашингер“ и разказана ми от Мадлен Чолакова.

През 1998 година, разчиствайки апартамента на родителите си, Мадлен намира един портрет майсторски нарисуван върху изпомачкана и с петна хартия, после позагладен и рамкиран в проста тъничка дървена рамка, а стъклото прашно и позачупено тук там. От баща си тя разбира, че засменият мъж с накривена мека шапка е младият кинорежисьор Александър Вазов, рисуван от Бешков в „Ашингер. Било някъде през 1939 или 40-та година, когато в една хубава вечер те изпращали заклетия ерген и виден софийски бохем и гуляйджия за Русе, за да се ожени най-сетне за някаква заможна русенка. Само че животът пожелал друго. На гарата в София Александър Вазов видял млада, красива като ангел руса жена, с две малки деца на ръце. Била сама и разплакана, надяваща се да замине за Израел, но изостанала в непознат град. Така той не се оженил в Русе, а взел за жена бягащата от Полша еврейка Мелания, майката на Януш и Кристина.

И в една също такава тиха лятна вечер, след като поседяла в ресторант „Ашингер“ с рамкираната рисунка в чантата, Мадлен качила стълбите до тавана и я занесла на полския син Януш Вазов – просто позвънила на вратата и я подала. А после плакали заедно.

Такава ли е била истинската история или няколко разказа са се комбинирали в един, не зная. Но аз си представям лятна нощ, масите на Ашингер, наредени на тротоара към „Гурко“, шумната компания начело с гръмогласния Александър Вазов, сухият и язвителен рисуващ Бешков и най-младият сред тях, бъдещият баща Чолаков, който слуша и помни и именно заради това портретът е у него. Сигурно съвсем не е било така, но моите мисли го „наредиха“ по този начин.

През различни периоди в кръчмата, която всички наричаха със старото й име, е сядал Елин Пелин, водил е студентите си Стефан Гецов, в по-ново време са ходили млади литератори и художници като Владо Даверов, Сашо Томов, Георги Трифонов…

Четвъртия ъгъл 60-те

Ресторант „София“, бивш „Ашингер“ в края на 60-те години

Официалният вход на ресторанта беше на самия ъгъл. Имаше и втори, откъм „Гурко“, през който обслужваха изнесените на тротоара маси. По някое време вътре свиреше и оркестър. Сега като се замисля разбирам, че във всяка уважаваща себе си кръчма е имало „жива” музика. Но в „Ашингер“ нямаше певица и слава богу. Аз живеех отгоре, точно над светлинната реклама „София“, която се вижда на снимката. Всъщност това не беше първият луминесцентен надпис – преди него имаше друг, закрепен на стената, ама май беше „Русе“.

Кому пречеше ресторанта не знам, сигурно разговорите вечер и музиката са дразнили живеещите наоколо, но с преминаването му към категорията „заведение за бързо хранене“ славата на „Ашингер“ отиде в миналото.

Под същата кооперация, но от другата страна на входа й към Раковски, през 60-те години имаше някаква кухня за готови храни, която след това направиха на кафене. В него за пръв път се появиха есперсо машините faema и кафенето бързо стана модно. Беше ни страшно любопитно как кафето се прави с дърпане на ръчка – съвсем като еднорък бандит. Всеки седеше и гледаше колко сипват в чашата, сменят пълнителя, парата как излиза и бързо ставаше специалист. . По-късно започнаха да му казват „Щорите“. На мястото на това кафене през 90-те беше сладкарница „Лучано“. Сега е бар-ресторант.

По диагонал от „Ашингер“ беше БИАД  – в превод Българско инженерно-архитектурно дружество, преименувано в Научно-технически съюз – НТС. В мазето му е имало клуб. През 60-те години на празното място до старата сграда построиха нова пет-шестетажна с плосък покрив, а върху него се изправиха големи букви, изписващи поредния лозунг: „Солидарност, мир и дружба” и тя стана известна като Новия БИАД. На първия ъглов етаж се появи ресторант, а в подземието – бирхале, към което бе присъединен старият клуб. Имаше и оркестър – лятно време певицата започваше да пее отрано, а после се местеше в „Чайка”, така че „Белите ружи” звучаха по два пъти на вечер. А може би не певицата е била една и съща, а песенният репертоар. В бирхалето освен наредените по средата маси, имаше и няколко големи сепарета, но беше неуютно – сигурно заради малките като амбразури прозорчета и лошото проветряване. В общи линии БИАД не беше от ресторантите, които посещавахме често, но се случваше.

Сега като се замисля кръстовището на „Раковски“  и „Гурко“ беше с най-много заведения – на всеки ъгъл по едно. Защото на четвъртия бе сладкарница „Прага“.

Кооперацията между „Гурко“ и „Стефан Караджа“ бе построена в началото на 50-те години и на единия от ъглите беше „Прага“, а на другия – ресторант „Будапеща“ или както всички го знаеха – „Унгарския“.  Между двете пресечки бяха оставили тротоара по-широк и и затова като се затопли и двете заведения изнасяха маси навън. В началото нищо стабилно – навес, маси и столове, после ги обградиха с кашпи, сложиха и осветление, а широките им прозорци се отваряха към улицата и обединяваха откритата и закритата част.

ул. Раковски през 50-те години

Ето го кръстовището – в ляво на снимката се виждат витрините на „Ашингер, в центъра е сладкарница „Прага“ с тентите и двата реда маси, а Унгарският се е скрил зад дърветата.

Вътре в салона имаше големи, виражирани в сепия снимки от Прага. Казаха ми, че дали на фотографа Гаро, чието ателие бе на „Раковски“ близо до „Царя“, стари фотоси и го накарали да ги увеличи и оцвети. Така трябваше да се пресъздаде чешката или както тогава се наричаше „чехословашка“ атмосфера на заведението. Снимките бяха закачени срещу прозорците, постепенно избледняваха и никой не им обръщаше внимание. Аз даже ги бях забравила, та трябваше да ме подсещат.

В началото т.е. горе-долу по времето на снимката за мен „Прага“ беше мястото, където мама ме пращаше да й купя цигари – прословутите „Родопи“, на гърба цигари Родопина които тя имаше навика да си записва дочути фрази или да рисува и затова в джоба й вместо кибрит обикновено имаше молив. Ето един от подслушаните бисери: „Защо спряха „Големанов“ в Сатирата? – Защото отпадна необходимостта от сюжета“. Как да не си го запишеш! Това нормално интелигентен ум не би го измислил.

Келнерките бяха неприятни лелки, които предпочитаха да си пият кафенцето на служебната маса и да не ти обръщат внимание. Бяха с черни униформи, върху тях бели престилки с къдрички, а коланите връзваха отзад на големи джуфки. Като малка им завиждах за сръчността. С годините нещата се пооправиха – или разбраха, че е по-изгодно да си любезен, или просто сред тях започваха да се срещат и свестни хора.

Постепенно „Прага“ се превърна в студентско заведение, нали отсреща беше ВИТИЗ, сега НАТФИЗ, а малко по-надолу – Икономическия. Там през лятото кандидат-студенти изчакваха резултатите от приемните изпити – трескавото очакване и изписаното по лицата им нетърпение заразяваха всички, а по радостните викове или оклюмалите глави можеше да познаеш кой отива по-нататък. По сесии пред изстинало кафе и пълен пепелник седяха вече приетите и зубреха „за последно“, а през останалото време просто бягаха от час. Даже от Икономически прекръстиха кафенето в „66-та аудитория“, тъй като залите в института били 65 и обикновено били по-празни от „Прага“. Доста от студентите и от двата института така се бяха сприятелили със сервитьорките, че си говореха на „ти“ и на малки имена. Бивш студент си спомня за една, която всички наричали „мамето“, защото тя се обръщала към тях с „маме“: „…много беше добричка – случвало се е да заведа гадже и да не ми стигнат парите – бедни времена бяха – мамето само ми смигваше тайно и ни изпращаше с „пак да дойдете!“. Знаеше, че след някой ден ще се издължа, казваше ми „и да нямаш пари – пак идвай, ще ми платиш, когато имаш!“.

Другото интересно на „Прага“ беше един художник, който често седеше там и от черна гланцова хартия сръчно изрязваше с малка ножичка профили на посетителите. Не пречеше никому, не нахалстваше, не настояваше за пари за работата си – приемаше да го почерпиш я кафе, я порция кремвирши, я нещо по-силно. В „Унгарския“ не бе „добре дошъл“ и затова постът му беше в кафенето. Може би все още в някои софийски къщи по чекмеджета или кутии със стари спомени могат да се намерят неговите творения.

Една от интересните фигури, движещи се по Раковски и сядащи понякога тук, бе на около 40 годишен висок мъж, с дълго палто и демонично лице. Не зная какво работеше и работеше ли въобще, но понякога го снимаха в киното – все малки почти безсловесни роли на диверсанти, предатели, бейове и въобще отрицателни герои. Наскоро от надписите на един филм разбрах, че името му е Никола Караджов. Какво ли е станало с него?

 …

 

Следва продължение

към Унгарския, театралните барчета и „Видинска среща“

 Раковски, 50-те години

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Спомени от народната република“ и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

Read Full Post »

 

Улица „Г. С. Раковски“ (първа част)

Преди много години споменах пред баща ми и един негов приятел, че искам да снимам старите заведения на София и какво е там сега т.е. в началото на 80-те. Като се замисля, по онова време тяхната младост е била точно толкова отдалечена от дадения момент, колкото за мен днес е онзи разговор. Точно по 36 години в двете посоки. Татко и Максим разпалено започнаха да се сещат какви известни кръчми е имало на ул. Раковски. Започнаха някъде преди Дондуков и стигнаха до Якобинския клуб срещу Народния театър. Свят ми се зави – толкова много изброиха, а допълваха и с имената на кръчмарите, характеристика на менюто, къде им давали безплатни шницели, къде виното било кисело, кой къде имал навика да ходи, къде кой рецитирал или пял и кои стихотворения Вутимски къде написал… Имената, които споменаваха, бяха нашата история – не само литературна.

Аз няма да почна толкова от далеч – нито като време, нито като пространство – ще се огранича само в отрязъка между „Дондуков“ и „Патриарх Евтимий“. Всъщност мислех да започна направо от „Царя“, но как да прескоча известната и любима на много хора „Опера“.

София Операта

Сградата на Операта през 60-те години

Става дума не за операта ни, в нея клиентите на софийските кръчми по-рядко влизаха, а за кафе-сладкарницата, ресторанта и бирхалето, които се помещаваха в приземния етаж на същата сграда, но с вход откъм „Раковски“. Заради стръмната улица прозорците се падаха ниско долу и когато изнасяха маси навън, пешеходците гледаха „отвисоко“ пиещите кафе.

Но всъщност аз помня и нещо не особено вкусно. Долу в мазето по обяд имаше диетичен стол. Като ученичка в 11 клас бях позакъсала със стомаха и с една приятелка ни пратиха там да се научим да ядем здравословно. Честно казано едвам издържах безсолното ядене, но добре че сервитьорите бяха студенти и след като няколко пъти направихме мили очи, ни отпускаха тайно една солница. Тогава намразих всичките видове фрикасета и каши, но поне се научих да ям супа. Заради този спомен никога повече не влезнах в бирхалето.

Един-два пъти сме сядали и в сладкарницата – опитваше се да бъде аналог на „България“ с големите прозорци-витрини, меките столове, но не беше. През деня там често ходеха балерини от Операта и Музикалния театър, абитуриентки от Балетното училище и затова доста млади и не толкова млади мъже се навъртаха наоколо.

Ресторантът беше доста популярен, заради добрата си кухня и оркестъра вечер – през 80-те години там пееше и Йълдъз Ибрахимова, а в началото на 90-те отвори българо-шведски клуб-ресторант с „пеещи келнери“, от който започнаха кариерата си „Каризма“, Орлин Павлов. В по-късните часове в една от залите на ресторанта отваряше и нощен бар. Понякога любителите на класическата опера се пренасях в бара, за да продължат удоволствието.

 кафене Цар Освободител3

Ъгъла на булевард „Цар Освободител“ и „Раковски“ през 30-те години

Емблематичното писателско кафене „Цар Освободител“ ще прескоча, защото ние сме свидетели само на неговото разрушение. А тук искам да си спомняме приятни неща.

Ъгълът „Аксаков“ и „Раковски“ – там където през 80-те построиха „Кристал“, в моето детство беше сладкарница, може би тогава се е казвала „Роза“, но да не се бърка с тази до Градската градина. Боза, торти, еклери, банички. Имаше маси и на тях освен ученици и родители с деца, човек можеше да види „вечната двойка“ – слугиня и войник. Но после и те изчезнаха или просто се сляха с останалите. По-късно до сладкарницата в посока „6-ти септември“ се появи и закусвалня – на витрината чинии с менюто за деня. След нея малко магазинче за чай и кафе, което го държеше една арменка, живееща отгоре.

През 70-те години по повод поредния конгрес съединиха всички сладкарници,  магазинчета, цветарници, зарзавачийници и партерни апартаменти на „Аксаков“ и между „Раковски“ и „6-ти септември“ построиха цял комплекс. „Кристал“ вече промени публиката, която преди посещаваше сладкарницата и закусвалнята.

ресторант Кристал през 70-те години

Реклама за комплекс „Кристал“ от 70-те години

Колко бяха заведенията – 3? 4? 5? 6? Помня кафене, снек-бар, ресторант с бял роял и с 1236 места (според рекламата, не съм ги броила), дневен бар, бирхале… Многотия! Сладкарницата беше известна със своето прословуто „Перфе“ – в розово, зелено, жълто с розичка отгоре. Интересното на „Кристал“ бе, че доста бързо се „оживи“. Майки с колички от градинката, избягали от лекция студенти, излезли за по едно кафе чиновници, обикновени безделници… хора всякакви. Различни компании си правеха регулярни срещи в някои от помещенията му.

Например в бара със синьозелените кресла, точно под апартамента на Жак Шемтов, в определен ден се събираха група писатели, театрали, литератори, журналисти, историци – Павел Вежинов, Любомир Тенев, Петър Динеков, Здравко Петров, Тончо Жечев, Михаил Берберов, Серафим Северняк, Иван Мартинов, Евгени Константинов… Не помня деня, но зная, че инициатор бе Иван Богданов, писател, историк, библиограф. Като гледам колко са различни като хора, като интереси и като професии, явно сбирките им са били приятелски, а не професионални.

1977 юни в Кристал

На снимката от дясно наляво: Евгени Константинов, Павел Вежинов, Серафим Северняк, Иван Мартинов, Иван Богданов и непознат човек.

 

Ние пък с една доста разнородна група от архитекти, инженери, музиканти, журналисти обядвахме всяка събота в механата – който е свободен, който иска – идва, нямаше задължителност. Движещата фигура беше Роби (Димитър) Самоковлиев, безкрайно интересен човек с чудесно чувство за хумор, въпреки тежкия си и изпълнен с превратности живот. За съжаление след като се ожени втори път и тъй като съпругата явно не одобряваше приятелите му, тези сбирки прекъснаха.

През 1989 година „Кристал“ или по-точно градинката пред него придоби друга известност.

След това идваше „Дълбоката механа“ или по-точно „Тетевенската“. Беше в един вход с галерията и ателието на СБХ, така че много често ароматът на скара и готвено се премесваше с режещата миризма на терпентин и се получаваше странен букет. В ателието изработваха улични пана и плакати от типа на „минута невнимание, цял живот страдание“ и доста студенти от Художествената академия и безработни професионалисти припечелваха по някой лев било като рисуващи плакатите, било като технически изпълнители. След като си вземеха хонорара, слизаха направо долу в механата. Така поне съчетанието изкуство и вино бе ползотворно и добре оползотворявано.

„Славянска беседа“. Никога не съм влизала в ресторанта, който предполагам е бил към хотела, така че не мога да пиша за него. Но на ъгъла беше „Славянка“. Днес биха нарекли кафенето „култово“. Сигурно такова е било, но на нас думата „култ“ и нейните производни ни навяваха други, не особено приятни пресни спомени.

 Беше остъклено от двете страни и се виждаше кой е на масите, наредени около прозорците, а и в дълбочина. Какви хора ходеха там! Аз познавах предимно художниците и то от поколението на майка ми и след нея. Сашо Дяков, Асен Старейшински, Стоян Куюмджиев, Георги Чапкънов, Никифор Русков… Идваха и актьори, поети, преводачи… Ето ви една история от онова време. Седи си Сашо Дяков на ъгловата маса и когато в „Славянка“ влиза Владимир Свинтила, той го повиква при себе си: „Абе, Владо, кой беше Ван Хутен?“. Свинтила това и кафе ван хутенчака – да покаже ерудицията си – и изнася дълга лекция за художника ван Хутен, един от по-неизвестните „малки холандци“, рисувал предимно натюрморти и по-рядко… Лекцията продължава поне 10 минути и когато най-накрая ерудитът спира да си поеме дъх, Сашо кротко се усмихва и изважда една кутия кафе van houten. Свинтила първоначално се смутил, но после и той се разсмял: „Е, обърках се!“. Но освен майтапи и клюки човек можеше да научи интересни истории за хора, за картини, плакати и скулптури, за „крале и зеле“, за това кой върху какво работи и какво иска да рисува. И за малките холандци също.

На следващия ъгъл на „Славянска“ и „Раковски“ през 60-те години построиха сградата на някакво министерство – сега е на икономиката, енергетиката и туризма. Преди тази страна на „Раковски“, между „Славянска“ и „Иван Вазов“ е била заета от сградите на Народната библиотека, Министерския съвет и Земеделска банка. Всичките те са пострадали жестоко от бомбардировките, останала е само сградата на ъгъла на „Иван Вазов“. Според мен е можело да бъдат реставрирани, ала явно тогавашните управници са намерили по-лесния вариант – рушенето. Но за известно време на това място е имало лятно кино, а пред него, разбира се, кръчма! Казвала се е „Производство“ – лично аз не я помня, но един приятел ми е разказвал как в неделя са го пращали с голяма кана да купува вино от там.

Земеделска банка днес и министерството днес

Сградата на бившата Земеделска банка и Министерството на икономиката в наши дни

 

Но да се върна на 70-те години. На последния етаж на новопостроеното министерство беше ресторант „Космос“. Покривът на ресторанта бе вълнообразен – вечер го осветяваха по-художествено и вълните заприличваха на капки. Мисля, че най-ценното в него беше гледката. Не съм се качвала, а казват, че и трудно са се намирали места – именно заради терасата с маси и заради погледа към „Раковски“, Народния театър, Градската градина. Но за съжаление ресторантът не просъществува дълго – някакъв самоубиец скочи от там и затвориха заведението за посетители. Струва ми се, че след това направиха стол и кафене за служителите в министерството.

Централна кооперативна банка с поглед към бившия р-т Космос

Поглед към терасата на Министерството с бившия ресторант „Космос“ и хотел „Славяска беседа“ в наши дни

От страната на улица „Славянска“, но по-близо до „6-ти септември“ бе кръчмата „Локомотив“. Влизала в нея сигурно веднъж-дваж и нямам ярки спомени, но много хора си я спомнят с любов: „Там ходехме, защото кебапчетата бяха страхотни и към тях си поръчвахме пържени картофи, които ни сервираха в големи купи от йенско стъкло. В никоя друга кръчма не даваха толкова и такива пържени картофи…“ Тези кебапчета в купи от йенаглас са явно като червена лампичка, защото само споменаването им извика спомена и при мен.

Отново на „Раковски“. Стигнахме и до пресечката с улица „Иван Вазов“. Вдясно, там където сега е градинка, в моето детство се бе разположила бирария „Чайка“. Май го наричаха ресторант-градина, но старите софиянци обичаха думата „бирария“ – навяваше им спомени от минали години. Преди бомбардировките на това място е била сградата на Юнион клуб, в моето ранно детство – игрище, а после градинка. „Чайка“ беше по-навътре от „Раковски“, опираше до бившия Якобински клуб в близост до Народния театър.

Заведението наистина приличаше на семейна кръчма, опасана с дървена ограда. Сгъваеми столове и маси с бели покривки (а понякога и без), наоколо подтичваха келнери и носеха големи табли с бира, вино и кебапчета. Но най-важното – в ресторанта имаше оркестър и певица. Свиреха всичко – от потпури от опери и оперети, през стари шлагери та да се стигне и до нещо по-съвременно, като „Marina, Marina“ и „Bleu canary“. Някъде към края на работното време певицата запяваше „Вземи огин, изгори ме, направи ме пепел…”, а като извиеше „Бели ружи, нежни ружи…” знаехме, че е време за затваряне.

До входа на бирарията имаше малка къща, в която преди се е помещавало кафене „Средец“, така наречения Якобински клуб. Там са се събирали левите поети като Вапцаров, там са се отбивали Александър Геров и Радой Ралин, Богомил Райнов и Павел Вежинов.  Може би там през 40-те години, зъзнейки в тънкото си сако Вутимски е рецитирал:

„Аз няма да изляза от кръчмата никога… Тук мечтая

и тук пиша стихове…“.

Но тогава ние не знаехме нищо за Александър Вутимски, той не беше сред „борческите поети“ и за него се сещаха малцина.

Якобинския клуб

Бившият Якобински клуб през 70-те години.

 

През 60-те и 70-те години в сградата се настани Клуб на пенсионера или Клуб на активните борци – все то. А през 90-те стана Клуб на СДС, а след това кафене „Синьо лъвче“. Въобще, времената се променяха – посетителите също.

….

1970-1980-godina-Rakovski-102

    ………………….        

                                                  Следва продължение

към „Ашингер“, БИАД и „Прага“

….

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Спомени от народната република“, „Скаймедиа“ и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките им.

С удоволствие приемам коментари и спомени, които ще помогнат да стане картината по-пълна. Приятна разходка!

Read Full Post »

Има такава песничка на „Сребърните гривни”, с която започва 15 минутното филмче „По улица Раковски”, заснето през 70-те години. То показва улицата в съвременния й облик, а аз искам да се върна още по-назад, преди моите спомени.

През първата половина на века улица „Георги С. Раковски” е била с предимно едноетажни и двуетажни къщи – една част от тях са съборени от собствениците им и на тяхно място са издигнати пететажни кооперации, като тази на наследниците на ген. Георги Вазов (по номерация от 30-те години намираща се на № 127, а днес на Раковски № 137). Друга част, предимно обществени сгради, са оцелели до бомбардировките през 1944 г., когато са сринати – някои до основи, а от други са били запазени етаж, стая или магазин и затова са biblimsruinsпросъществували още няколко години. Така например е оцеляла сградата на Земеделската банка на ъгъла на „Раковски” и „Иван Вазов”, но съседната до нея не е имала този шанс. Пострадала е и къщата на поета, която слава богу е реставрирана и днес е музей.

Бомбардировките жестоко засягат вида на тази централна софийска улица и днес част от красивите й сгради са само спомен. Но тук искам да разкажа малкото, което зная за две къщи, намирали се в близост до ъгъла на „Раковски” и „Граф Игнатиев”.

На улица „РаковскиRacovski 139_Archeology_Institute-1933” № 139 (по номерацията от 30-те години) се е намирал Българският археологически институт, частен научноизследователски институт, основан през ноември 1920 г. Той е създаден по западно-европейски модел, като правоприемник на Българското археологическо дружество и сред основателите му четем имената на Васил Златарски, Ст. Л. Костов, Петър Мутафчиев, Андрей Протич, Богдан Филов, който е и първият му директор. В началото на 20-те години е закупена неголяма къща на „Раковски” и след преустройството й през 1926 година там се нанася институтът. Той съществува до 1948 година, когато е одържавен и обединен с Археологическия музей.

В съседство с нея (вдясно на горната снимка) е Домът на изкуствата и печата. Солидната двуетажна къща на „Раковски” №141 първоначално е принадлежала на известното софийско семейство Серафимови, но е закупена и превърната в „Дом на изкуствата”.

Историята на създаването на този „дом” от самите творци, без никаква официална помощ, е характерна за времето си. Първоначално идеята е била парите за покупката да се съберат чрез помощта на богати индустриалци, търговци и банкери, но така наречените „меценати”, иначе щедри на обещания, започнали да отлагат. Тогава няколко от членовете на творческите организации, като П.П.Морозов, Коста Стоянов, Александър Миленков, Сирак Скитник, Стефан Киров, подписват солидарно полица в една от софийските банки и купуват и ремонтират Дома. На долния етаж – малки зали за срещи и събрания, бюфет, а на горния – голям салон за концерти и сказки и стаи за канцеларии. Сградата е имала и двор с дървета, който е превърнат в ресторант-градина с малка тераса, водещdom_na_izkustvoto_i_pechataа към вътрешните помещения и с отделен вход откъм улица Раковски.

Известно време всичко върви добре, но постепенно се разбира, че лихвите и главницата на дълга ще удушат Дома и ще се стигне до фалит. Тогава на помощ идва по-богатият Съюз на журналистите, който става съсобственик и на помещението, и на банковия кредит. А името вече се променя на „Дом на изкуствата и печата”.

Започва трескава артистична дейност – организират се сказки, гостувания, рецитали, вокални и инструментални концерти, а в една от стаите на долния етаж е създаден българският ПЕН-клуб.

Но най-големите събития са Карнавалния бал, за който софийските сноби плащат луди пари, и пролетния „Ден на изкуствата”, когато из цяла София групи от артисти и певци рецитират и пеят на специално изградени естради, а художници продават ръчно изработени картички. И разбира се, в Дома свири прочутият оркестър на Бръмбазъците – в него участват художниците Борис Денев с кавал и тамбура, Александър Божинов с дайре, Сирак Скитник с тарамбука, Никола Танев с две лъжици, Константин Щъркелов с тъпан, като инцидентно се включват и Илия Бешков, Пенчо Георгиев и др.

Така „Домът на изкуствата и печата” просъществува до 1944 година, когато е напълно разрушен от бомбардировките. След Девети септември тази липса бива запълнена за кратко от Камарата на културата, а по-късно от казионните творчески съюзи – СБП, СБЖ, САБ, СБХ и т.н. „Разделяй и владей”!

През 50-те години на мястото на двете красиви къщи на ъгъла на „Раковски и „Граф Игнатиев” е издигната тази „сталинска” кооперация. Ето я: аптеката на Раковски и Графа

Сравнете нетипичните за нашата архитектура малки прозорци-амбразурки с фасадите на другите сгради наоколо и ще се досетите от къде е привнесен този стил. По мое време на ъгъла зад витрините се намираше сладкарница „Хавана” (каква разлика!). Въобще се бяха наредили „Русе”, „Прага”, „Будапеща” (Унгарския) – все борчески градове според старата терминология. Само дето Будапеща и Прага въстанаха още преди падането на Берлинската стена, а Хавана си е все така комунистическа.

Срещу Дома на изкуствата през 30-те години на Раковски № 116 се е намирал т.нар. Кооп – сградата на Съюза на Популярните банки или както гласи рекламата „една от най-модерните голѣми сгради въ София съ хотелъ, ресторантъ и салони”. Имало е даже книжарница, където всеки е можел да си поръча книга или чуждестранно издание на телефон 56-55. Снимката явно е правена в началото на 30-те години, защото сградата на ген. Георги koop 1Вазов още не е построена, както и  кооперациите между улиците „Стефан Караджа” и „Граф Игнатиев”. През втората половина на века долу имаше голям гастроном и ресторант, а горе бяха стаите на хотел „Севастопол”.

На срещуположния ъгъл в кооперация, строена през 50-те години,    беше аптеката и в ляво от нея – месарница. И всичко това преливаше в един от най-хубавите софийски площади – „Славейков”.

Всъщност по времето, когато живеех наблизо, кръстовището на „Раковски” и „Граф Игнатиев” си имаше всичко и милиционер-регулировчик, и кафене, в което целодневно дремеха пенсионерите на квартала, и гастроном, и аптека, и вестникарска будка, и площад… Нямаше ги само красивите сгради, които в миналото са приютявали артисти, художници, журналисти, учени. Но градът се мени и ние с него. Забележка: В поста са използвани фотоси от сайта „Стара София“. Благодаря им, че разпространяват облика на нашата столица.

Read Full Post »

Колко много спомени може да върне една стара снимка. Ето я измачкана, зацапана, направена на 30 август 1952 година: ъгълът на „Раковски“ и „Гурко“.ъгъла на 30.08.1952, Раковски и Гурко, сега там е градинка

Това се виждаше през прозореца на хола на апартамента, в който живеехме тогава. Такава София съм гледала в първите си години, но не я помня добре.

Тази част на града жестоко е пострадала от бомбардировките, личи си даже шест години по-късно. В дясно от игрището на улица „Раковски” е била сградата на Юнион клуб, но кога е доразрушена, не зная.

Дълго време по протежението на „Раковски” имаше волейболно игрище – казаха ми, че било на „Локомотив”, но все ми струва, че е на „Левски”, защото по-късно там се събираха левскарите. По едно време бутнаха дюкянчетата и по диагонал построиха нещо като малки магазинчета с огромни витрини, където продаваха сувенири, книги и пр. Игрището бе заменено от градинка, в която денем играехме ние, а вечер идваха запалянковците. Понякога се чуваха викове, тълпата юрваше към Военния клуб и някъде по средата се сблъскваха двете групи – левскари и цесекари. Омразата беше стара, но през 50-те и 60-те години се беше пренесла и на политическа основа.

В дясно от градинката извън фотографията бе бирария „Чайка”, която просъществува доста дълго време. Сгъваеми столове и маси, често пъти и без покривка, бира, кебапчета и жива музика. Свиреха всичко – от подпури от опери и оперети, през стари шлагери, та понякога и нещо по-съвременно. Някъде към края на работното време певицата запяваше „Вземи огин, изгори ме, направи ме пепел…”, а като извиеше „Бели ружи, нежни ружи…” знаехме, че е време за затваряне.

Когато започна големият ремонт на Народния театър, обградиха всичко с тараби и положиха за известно време скулптурните фигури, покачени по-късно върху сградата. Забравих името на професора, който ги беше правил, но софиянци гледаха към извисилите се над оградата тела и се хилеха: „абе това партизанки ли са, музи ли са?”. И бяха прави – отблизо си бяха баш партизанки.

Известно време половината градинка беше превърната в паркинг и само около „Чайка” беше останало малко пространство с пейки. Наскоро открих и тази снимка, правена от прозореца на хола някъде в края на 60-те, където всичко вече е по-познато, само дето колите по улиците са по-малко, тротоарите са по-чисти, дърветата по-ниски и има все още железни скари около корените им, но хората все така бързат. Трябва някой път, когато минавам оттам, да обърна внимание дали тази хубава стара къща зад паркинга си стои или и тя си е отишла с времето.

А после ни взеха градинката и направиха едно отвратително заведение, чието официално име съм забравила. Софийските кафене Покойниказевзеци го наричаха „При покойника“, защото витрините му приличали на тези, през които гледаш ковчега на гробищата в Орландовци. Черен хумор, но типичен за онова време, тъй като клюката гласеше, че заведението се поддържа от ДС и там карат определен тип момичета да водят клиентите си чужденци, за да ги подслушват. Влязох веднъж – к…и имаше, но чужденци не видях. А от микрофоните не се притеснявахме, те бяха навсякъде – ако не механични, то чисто човешки, взели образа на симпатичен приятел или весел сътрапезник.

Сега там е Военната телевизия и също има някакво кафене.

А сега да завием наляво и да видим какво е имало на другия ъгъл – там където днес е БИАД. Ето я майка ми, снимана на ъгловия прозорец. По диагонал от нас все още се виждат останките от разрушена къща. Помня, че в партерните етажи имаше някакви работилници – ключар, железария… Минаваше се през двора и за да стигнеш до дюкячето трябваше да се провираш между гальоти, кофи и ръmama/ Violeta Molnovaчни колички.

С изгледа от този прозорец е свързан и един от първите и най-тягостни мои детски спомени. Март 1953 година – завиха сирени и аз отидох да погледна. Всички хора бяха застанали като вкаменени, някакъв човек даже бе коленичил точно на отсрещния ъгъл. Регулировчикът беше замрял с вдигната ръка, а над него, на нивото на очите ми, се поклащаше уличната лампа. Беше ми толкова неестествено и призрачно. Така запомних Сталин – с неестествеността на човешкото поведение, с фалша и принудата. Истината научих по-късно, тъй като в нашата къща тя не се спестяваше.

Някъде в средата на 50-те години бутнаха развалините и остана празно място, оформено като градинка. Върху калкана на старата сграда на БИАД, наричана вече Дом на науката и техниката, сложиха стенопис, възхваляващ спорта – май имаше и надпис „Здрав дух в здраво тяло”. Физкултурник и физкултурничка бяха вперили поглед в светлото бъдеще. Но особено впечатление правеха пищните форми на спортистката, а добре закръглените й гърди доставяха радост на мъжкото население. Художникът, колега на мама от Академията, се смееше „е, нали трябва да показва радост от живота!”.

Радостта от живота не трая дълго и скоро построиха нова пет-шестетажна сграда с плосък покрив, а върху него се изправиха големи букви, изписващи поредния лозунг: „Солидарност, мир и дружба”. Не зная чии бяха канцелариите, но на долния ъглов етаж се появи ресторант с бирхале в мазето – кой знае какво беше официалното му име, но ние си го знаехме като Новия БИАД. Имаше и оркестър – лятно време певицата започваше да пее отрано, а после се местеше в „Чайка”, така че слушах „Белите ружи” по два пъти на вечер. В мазето беше „по-битово”, но това не беше от кръчмите, които посещавахме, освен ако никъде не са останали места.

Сега като се замисля за онова време това бе кръстовището с най-много заведения.

ул. ракАко продължим да „завиваме” в посока обратна на часовниковата стрелка, ще стигнем до сталинската кооперация, опасала половината каре, с емблематичните сладкарница „Прага” и Унгарския ресторант на ъгъла на „Раковски” и „Стефан Караджа”. Тя бе изградена по-навътре от останалите сгради и затова лятото двете заведения изнасяха и маси навън. В началото нищо стабилно – навес, маси и столове. Е, по-късно на Унгарския увисиха и някакви фенери от ковано желязо. Широките прозорци се отваряха към улицата и от Унгарския се чуваше чардаш, а в късните часове цигуларите обикаляха масите и свиреха „на ухо”. За съжаление тази прекрасна атмосфера приключи, когато решиха да о1970-1980-godina-Rakovski-102бградят тротоара и построят някакви „джобове” към заведенията. Те изгубиха своя дух и макар че Унгарския просъществува още известно време, вече не беше същото. Днес той е част от веригата заведения „Хепи”, а „Прага” е поредното празно мърляво помещение с неизяснен собственик.

Понякога се връщам назад и си спомням топла лятна привечер, трудовите хора вече са се прибрали, а аз вървя по „Раковски”. В Унгарския виждам черната фигура на Иван Кожухаров, графикът с мрачен поглед и умни очи, закръгления и набит оператор Ивайло Тренчев, винаги усмихнатия Асен Старейшински, Оскар Кристанов, Георги Парцалев, Методи Андонов – няма ги вече…  Актьори, писатели, поети, художници, музиканти, кинаджии, студенти от ВИТИЗ… Понякога сядам на някоя маса, понякога се прибирам. Вечерта наистина е теменужена и колите не са толкова много като сега. Към десет часа театрите „пускат” и кръчмите се изпълват с хора. Закъснели компании обикалят от заведение на заведение та дано намерят някъде маса, за да довършат разговора – да, тогава се говореше. Говореха се неща, които макар и да не бяха „многомъдри”, оставяха отпечатък за цял живот. Масите преливаха от чаши и мезета, от емоции и страсти и на никой не му се ставаше.

А после гасяха лампите – първо под нас в Ашингер, после „Прага”, БИАД, Унгарския, „Чайка”… Най-зажаднелите се отправяха да продължат някъде в нощта и на „Раковски” наставаше тишина. Чуваше се единствено трамвая, проскърцването на „последния тролейбус”,  а после търкалянето на колелетата, развиването на маркучите и подвикванията на миячите на улицата. Да миеш улиците нощем, да започне денят на чисто и свежо… Но да останат хубавите разговори и спомени.

………..

Ето за това кръстовище разказвам. По-късно ще продължа с четвъртия ъгъл – там където живях 25 години.

2007-07-07-b-020

пп

В двата поста „Старата снимка” са използвани фотографии от личния ми архив, от архива на Тодор Обрешков и от сайтовете „Стара София” и „Изгубената България”, за което им благодаря.

Read Full Post »