Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘София’

Интервю по повод излизането в книга на „По дирите на изчезналите софийски кръчми“.

Надявам се в края на седмицата вече да е по книжарниците.

http://darikradio.bg/po-sledite-na-starite-sofiiski-krachmi.html

…….

Попското интериор

Advertisements

Read Full Post »

sofiq-shte-ima-dva-novi-parka-83596Из брошура за София и околностите, издадена от Столична община 1935 г.:

„Обществените градини и паркове в София“

„Градините и парковете представляват днес обществени резервоари от чист въздух, независимо от естетическата им и архитектурна стойност.

Борисовата градина от езерото АрианаГрешките на миналото, макар и с големи трудности, постепенно се коригират с използването на различни части на града на праздни места и площади за образуването на обществени градини. Средствата за тази цел не се щадят от общината, особено в последните няколко години.

Докато в продължение на дълги години населението в София се е ползувало само от три по-големи общински градини: Княз Александър, Борисовата градина и градината при Докторския паметник, днес вече софийската община разполага с повече от 50 големи и малки градини. Тя е устроила специални разсадници и цветарници, които продуволствуват с цветя и всякаква друга растителност всички общински градини.

За поддържане на градините, парковете и разсадниците, софийската община има специална служба, в която са заети 125 щатни чиновници и служащи, за заплатите на които тя изразходва годишно 2 491 320 лв. Независимо от това, наемат се и надничари – според нуждите на работата в градините. фонтанче в градината на Семинарията

Освен поменатите 3 стари градини, добре уредени и по-големи са новите градини: при народното събрание, Военния клуб, пл. Ал.Невски, ул. Регентска, при църквата „Св. Никола“, при „Майчин дом“, при църквата „Св. Кирил и Методий“, при пл. Трапезица, при църквата „Св.Седмочисленици“, пл. „Бански“, бул. Евл. Георгиев“ и др.

Едно голямо богатство за София е боровата гора зад Борисовата градина и семинарията.

Софийските градини 1935 г 001Предвижда се в близко бъдеще да се образува един обширен горски пояс около София.“

Е, това е! Не съм броила градинките и парковете сега. За някои от изброените в брошурата даже не мога да се сетя къде са се намирали. Но многострадалната борова гора е пресечена от улици и паркинги, а главния архитект на София ламти да реже още и още дървета. А вместо обширен горски пояс столицата е обградена от панелни блокове. Сбърканата икономика на страната изкара хората от селата, откъсна ги от земята и насила ги направи „граждани“. Не ги обвинявайте, че са дошли в града – те не са имали друг изход. Лошото е, че и софиянци нямат изход – градът ни, обявяван някога за най-зелената столица на Европа, днес тъне в боклуци и мизерия. Но и ние сме виновни.

А може да бъде и красиво!

borisova-gradina

Read Full Post »

8 октомври 2011

пореден протест.

Read Full Post »

Смешки от едно време – социалистическо (1)

Смешки от едно време – социалистическо (2)

Смешки от едно време – социалистическо (3)

През 70-те години в София се появи паметник на В. И. Ленин. Четириметровата каменна скулптура бе вперила поглед в Партийния дом и бдеше над ЦУМ и хотел „Балкан”. „Вожда и Учителя” се извисяваше сред венци и цветя, зад него мърлявите стари сгради бяха прикрити с трансперант, възхваляващ дружбата от векове за векове, а софиянци заобикаляха, извърнали очи.

 

Вече забравих дело на кой съветски скулптор беше тази фигура, но тя отблъскваше не само като символ, а и с нетипичните за българското изкуство „художествени качества”. Ние негодувахме недоволни от мястото, на което е поставен, от положението, от изпълнението, от натрапеността… Докато един ден майка ми не ни чу и каза:

– Защо говорите така? Скулпторът е много талантлив.

– ?!?!

– Само с голямо майсторство можеш от камък да постигнеш ефект на картон.

И това е така – в пластичните изкуства мраморът е мрамор, гранитът – гранит, глината – глина, бронзът – бронз и всеки един материал се използва според идеята, която творецът иска да предаде. А тук – гранит, приличащ на папье маше! Наистина голямо изкуство.

Спрях да се ядосвам и вече минавах покрай „картонения” Ленин с усмивка – това даже не беше колос на глинени крака, а най-обикновена бутафория. По този начин, вярна на фразата, че човек се сбогува с миналото си смеейки се, аз се подготвях за бъдещото прощаване.

 

За разлика от церемониалното откриване Ленин бе свален от пиедистала си тихомълком. Нямаше слова и венци, нямаше пионерчета и маршове, въпреки че за доста хора този момент беше по-желан и тържествен. Срещаха се и такива, които страдат за старите символи – днес можете да ги видите пред паметника на Съветската армия.

Времето минава и ние забравяме. А не бива, за да не се сблъскаме след години с нещо също толкова уродливо и съсипващо. Днес Ленин се валя сред останките на други бюстове и фигури на „вождове и учители”, но понякога старите паметници могат да се върнат на пиедисталите си.

Затова ще наруша правилото си да пиша само на български и ще поместя стихотворението „Нощна стража” на убития от КГБ руски поет и писател Александър Галич. А тук можете да чуете част изпълнението на автора на същите тези стихове като песен.

НОЧНОЙ ДОЗОР

Когда в городе гаснут праздники,

Когда грешники спят и праведники,

Государственные запасники

Покидают тихонько памятники.

Сотни тысяч (и все – похожие)

Вдоль по лунной идут дорожке,

И случайные прохожие

Кувыркаются в „неотложке“

И бьют барабаны!..

Бьют барабаны,

Бьют,бьют,бьют !

На часах замирает маятник,

Стрелки рвутся бежать обратно :

Одинокий шагает памятник,

Повторенный тысячекратно.

То он в бронзе, а то он в мраморе,

То он с трубкой, а то без трубки,

И за ним, как барашки на море,

Чешут гипсовые обрубки.

И бьют барабаны !..

Бьют барабаны,

Бьют, бьют, бьют !

Я открою окно, я высунусь,

Дрожь пронзит, будто сто по Цельсию !

Вижу : бронзовый генералиссимус

Шутовскую ведет процессию,

Он выходит на место лобное,

„Гений всех времен и народов !“

И, как в старое время доброе,
Принимает парад уродов!
И бьют барабаны!..
Бьют барабаны,
Бьют, бьют, бьют!

Прет стеной мимо дома нашего
Хлам, забытый в углу уборщицей,—
Вот сапог громыхает маршево,
Вот обломанный ус топорщится!
Им пока скрипеть, да поругиваться,
Да следы оставлять линючие,
Но уверена даже пуговица,
Что сгодится еще при случае.
И будут бить барабаны!..
Бить барабаны,
Бить, бить, бить!

Утро родины нашей розово,
Позывные летят, попискивая,
Восвояси уходит бронзовый,
Но лежат, притаившись, гипсовые.
Пусть до времени покалечены,
Но и в прахе хранят обличив,
Им бы, гипсовым, человечины —
Они вновь обретут величие!
И будут бить барабаны!..
Бить барабаны,
Бить, бить, бить!

1962-1964

Дано наистина да сме си взели поуки от миналото и да сме избрали Свободата.

Използани са фотоси от сайта Изгубената България.

Допълнение към темата: Създателят на този паметник е известният съветски скулптор Лев Кербел (1917 – 2003). Ето какво пише за него: „Лениниана  Кербеля необычайно многообразна. Она состоит из всевозможных портретов вождя и монументов, включающих композиции на революционные темы. По его проектам были поставлены памятники В. И. Ленину в Москве на Октябрьской площади, Смоленске, Горках Ленинских, Кемерове, Краснознаменске, Полтаве, Сыктывкаре, Липецке, Софии, Гаване (в соавторстве с Антонио Кинтаной). Сейчас часть из них демонтирована.
Мисля, че няма нужда от превод.
В наше време паметникът се намира в Музея на социалистическото изкуство в София. Май ще ида да го видя 🙂

Read Full Post »

….

Улиците не са сбор от сгради, заведения и градинки. Те имат своя индивидуалност и живеят свой собствен живот – променят се, остаряват и се възраждат. „Раковски” не е някаква „обща” улица. За всеки тя е различна, както са различни и спомените. Тук аз разказвам за моята улица, моето кръстовище, такива каквито аз ги виждам и спомням.mama/ Violeta Molnova

Ето зад този ъглов прозорец на І-ия етаж минаха първите 25 години от живота ми. Живеехме там под наем – татко бе наел част от апартамента, а след развода на родителите ми останахме ние с мама.

В началото малко по-древна история – преди Освобождението карето, затворено между улиците „Раковски”, „Гурко”, днешния булевард „Васил Левски” и „Цар Освободител” било наричано „Алигина махала”, а от другата страна на „Гурко” до „Стефан Караджа” – „Топхане мкъщата на ген Вазов до 1938ахала”. Но с процъфтяването на столицата започва и строежът на обществени и жилищни сгради – коя от коя по-пищна, по-особена и по-различна от останалите. Такава е първата двуетажна къща на ген. Георги Вазов (1860 – 1934) на ъгъла на улиците „Раковски” и „Гурко” в карето, в което се намира и домът на брат му Иван Вазов, строена в първите години на века от архитект Николай Лазаров. По-късно е разрушена и на нейно място е издигната пететажна кооперация, довършена от вдовицата на ген. Вазов през 1938 или 1939 година. Част от сградата е продадена още при строежа, а останалата е разпределена между децата им.

Някои от тях аз познавах.

Първият етаж, на г-жа Зора Вазова (1903 – 1980), бе разделен на няколко апартамента – този, в който живеехме ние, винаги се е давал под наем. По мое време г-жа Вазова (нейни бяха двата прозореца към Гурко точно над буквите NEOSET на снимката) преподаваше уроци по пеене – още звучи в ушите ми разпяването на не особено талантливите й ученици и части от арии. Беше мила и любезна жена, с която се разбирахме чудесно.

На втория етаж живееше г-жа Вера Вазова (1907 – 2009) – тя почина миналата година на 102 години. Преподаваше цигулка. Има издадени три книги за рода Вазови. Обичах да се качвам при нея. За последен път я видях в края на 90-те години и беше все така умна и будна, както когато бях дете.

На третия етаж – беше синът Димитър Вазов (1902 – 1976), чиито деца  – Сашо и Ели – бяха почти мои връстици и аз често се качвах да играя с дъщерята. Те и двамата по-късно отидоха в чужбина и им изгубих дирите. В моетоРаковски 137 детство Д. Вазов изхранваше семейството си като лепеше целулоидни кукли в портиерската стаичка на кооперацията – така „народната власт” наказваше буржоазните отрепки. За него съм чувала, че по-късно е преподавал тенис на новосъздаващата се „червена върхушка”, а когато се позамогнал плащал наем на съседния апартамент (предполагам национализирана част от неговия собствен), за да може да тренира, удряйки топките по стената.

Най-горе е бил етажът на Александър Вазов (1900 – 1972), един от основоположниците на българското кино и основател на Съюза на кинодейците, но той го продал още в строеж и използвал парите за филмите си. Не го помня, ала имах удоволствието да познавам сина му Януш Вазов, снахата Лада Бояджиева (и двамата кинорежисьори) и техния син Александър. По мое време те имаха едно таванско помещение. Не беше богато и впечатляващо, но имаше дух, култура и артистичност – редки за времето си качества.

Голяма част от кооперацията беше населена с квартиранти – в следвоенната теснотия в нея са живеели писателите Павел Вежинов, Богомил Райнов, преводачът и драматург д-р Димитър Стоевски, кинорежисьорът Яким Якимов, публицистът Георги Димитров-Гошкин, актьорът Лео Конфорти. Някои са обитавали за кратко, а други са останали завинаги. В жилищата им идваха гости, понякога шумни компании, понякога тихи интелигенти.

Не липсваха и весели истории. Разказват, че скоро след Девети една вечер Богомил Райнов се прибирал почерпен с провесен през гърдите шмайзер – явно така е демонстрирал привързаността си към новата власт. Само че вместо да си отключи апартамента, отворил асансьорната врата. А там асансьор нямало, зеела само шахтата, затрупана с боклук от бомбардировките. Борецът за светло бъдеще за малко да не го дочака, но го спасил шмайзерът, който се закачил на някаква греда. После иди казвай, че от оръжията няма полза!

Или сватбата на Лео Конфорти, когато целият състав на Народния театър пиел по стълбите на кооперацията и честитял на младоженците пеейки. А бяха гласовити…! И до ден днешен съжалявам, че ме бяха изпратили при лелите, но тъй като част от сватбарите се бяха разположили и в нашата част на апартамента, аз нямаше да имам къде да спя.

Но една от забележителностите на кооперацията беше ресторант „Ашингер”! Името е странно за България, но ровейки открих, че през първата половина на века фирмата „Ашингер” е имала магазини за деликатеси и ресторанти, пръснати из цяла Германия – може би и този ресторант е бил неин.

След 9 септември той вече е наречен „Русе”, после «София» и негова е една от първите луминисцентни реклами в София (беше точно до прозореца ми и заради нея си сложихме щори). По-късно го превърнаха в пицария, само че там се предлагаха „гарнирани пити”, а не пици. В последните години част от него бе магазин на НеосЧетвъртия ъгъл 60-теет, а от другата страна на входа – кафене „Лучано”. Сега е нещо друго.

Тези дни в сайта soc.bg случайно попаднах на тази снимка. На нея се вижда част от ъгловия прозорец на апартамента ни, светлинната реклама, двойната врата на ресторанта и масите на улицата, скрити под навеса. На тази козирка се разхождаше моят чисто черен котарак Дънов (името му идваше от градинката на дъновистите, където бе намерен). Когато го затваряхме в кухнята, той скачаше на козирката и идваше на прозореца. Мяукаше така жално „пусни ме!!!“, че събираше публика. А ако ни нямаше, сядаше като „черна бабичка“ отвън на прозореца и ни чакаше да се приберем. Беше атракцията на „Раковски“. Години след това, когато съм обяснявала къде съм живяла, някой е казвал „а-а-а, прозореца с черната котка!“.

През различни периоди в кръчмата, която всички наричаха със старото й име, е сядал Елин Пелин, водил е студентите си Стефан Гецов, ходили са млади литератори и художници като Владо Даверов, Сашо Томов, Георги Трифонов… И този ресторант имаше изнесени на тротоара маси откъм улица „Гурко”, по някое време вътре свиреше и оркестър. Сега като се замисля разбирам, че във всяка уважаваща себе си кръчма е имало „жива” музика.

1970-1980-godina-Rakovski-102През 60-те и 70-те години със своите театри, изложбени зали, ресторанти и кафенета „Раковски” бе централната улица на столицата и ако преди войната е било модно да се разхождаш по „Царя”, то в моето детство и ранна младост стъргалото се бе пренесло на „Ръкси”. Може би затова ъгловият прозорец беше любимият ми. Като дете слагах стол и гледах регулировчика, покачен на някаква поставка. По-късно сядах на перваза и наблюдавах как вечер лампата осветява отгоре кръстовището, как едрите снежинки стават тъмни, преминавайки през светлинния лъч, как дъждът хвърля отблясъци върху паважа… Пред мен минаваше целия град.

Помня добре Генко Генков, все още спретнат и сравнително чист – неговият остър език и „хулиганско” поведение стряскаха кротките и плашливи минувачи и радваха свободните души. Като наближеше конгрес или височайше посещение на „братска” делегация, Генко го прибираха, за да не се чуват сочните му псувни и точни характеристики за силните на деня. Понякога идваха с жена си Гертруда в къщи и той използваше картоните и пастелите на майка ми, за да рисува, а след това отнасяше нахвърляното със себе си. Но ярките тонове, смелите щрихи са още пред очите ми.

Помня вечно усмихнатите Асен Старейшински и Фери Кемилев, запътили се към някое от ателиетата или изложбени зали, или пък кръчма. Подтичкващите и вечно закъсняващи за представление сатирици – Георги Парцалев, Енчо Багаров, Стоянка Мутафова. Живееха някъде наоколо и по „Раковски” минаваше и техният път.

А когато пораснах вече не гледах улицата отгоре, а отдолу – „я, в къщи свети!” и газех кишата, прескачах локвите, вдишвах миризмите на града, весела от живота наоколо.

Напуснах апартамента на „Раковски” в средата на 70-те години, а майка ми – скоро след това. Оттогава не съм ходила там, но прекрасно помня пощенските кутии, извивките на стълбището, релефа на парапета, решетката на асансьора и сгъваемата седалка в него… Дали пък някой ден, когато вратата на кооперацията е отворена, да не влезна? И…

2007-07-07-b-020

……

В двата поста „Старата снимка” са използвани фотографии от личния ми архив, от архива на Тодор Обрешков и от сайтовете „Стара София”, soc.bg и „Изгубената България”, за което им благодаря.

Read Full Post »

Колко много спомени може да върне една стара снимка. Ето я измачкана, зацапана, направена на 30 август 1952 година: ъгълът на „Раковски“ и „Гурко“.ъгъла на 30.08.1952, Раковски и Гурко, сега там е градинка

Това се виждаше през прозореца на хола на апартамента, в който живеехме тогава. Такава София съм гледала в първите си години, но не я помня добре.

Тази част на града жестоко е пострадала от бомбардировките, личи си даже шест години по-късно. В дясно от игрището на улица „Раковски” е била сградата на Юнион клуб, но кога е доразрушена, не зная.

Дълго време по протежението на „Раковски” имаше волейболно игрище – казаха ми, че било на „Локомотив”, но все ми струва, че е на „Левски”, защото по-късно там се събираха левскарите. По едно време бутнаха дюкянчетата и по диагонал построиха нещо като малки магазинчета с огромни витрини, където продаваха сувенири, книги и пр. Игрището бе заменено от градинка, в която денем играехме ние, а вечер идваха запалянковците. Понякога се чуваха викове, тълпата юрваше към Военния клуб и някъде по средата се сблъскваха двете групи – левскари и цесекари. Омразата беше стара, но през 50-те и 60-те години се беше пренесла и на политическа основа.

В дясно от градинката извън фотографията бе бирария „Чайка”, която просъществува доста дълго време. Сгъваеми столове и маси, често пъти и без покривка, бира, кебапчета и жива музика. Свиреха всичко – от подпури от опери и оперети, през стари шлагери, та понякога и нещо по-съвременно. Някъде към края на работното време певицата запяваше „Вземи огин, изгори ме, направи ме пепел…”, а като извиеше „Бели ружи, нежни ружи…” знаехме, че е време за затваряне.

Когато започна големият ремонт на Народния театър, обградиха всичко с тараби и положиха за известно време скулптурните фигури, покачени по-късно върху сградата. Забравих името на професора, който ги беше правил, но софиянци гледаха към извисилите се над оградата тела и се хилеха: „абе това партизанки ли са, музи ли са?”. И бяха прави – отблизо си бяха баш партизанки.

Известно време половината градинка беше превърната в паркинг и само около „Чайка” беше останало малко пространство с пейки. Наскоро открих и тази снимка, правена от прозореца на хола някъде в края на 60-те, където всичко вече е по-познато, само дето колите по улиците са по-малко, тротоарите са по-чисти, дърветата по-ниски и има все още железни скари около корените им, но хората все така бързат. Трябва някой път, когато минавам оттам, да обърна внимание дали тази хубава стара къща зад паркинга си стои или и тя си е отишла с времето.

А после ни взеха градинката и направиха едно отвратително заведение, чието официално име съм забравила. Софийските кафене Покойниказевзеци го наричаха „При покойника“, защото витрините му приличали на тези, през които гледаш ковчега на гробищата в Орландовци. Черен хумор, но типичен за онова време, тъй като клюката гласеше, че заведението се поддържа от ДС и там карат определен тип момичета да водят клиентите си чужденци, за да ги подслушват. Влязох веднъж – к…и имаше, но чужденци не видях. А от микрофоните не се притеснявахме, те бяха навсякъде – ако не механични, то чисто човешки, взели образа на симпатичен приятел или весел сътрапезник.

Сега там е Военната телевизия и също има някакво кафене.

А сега да завием наляво и да видим какво е имало на другия ъгъл – там където днес е БИАД. Ето я майка ми, снимана на ъгловия прозорец. По диагонал от нас все още се виждат останките от разрушена къща. Помня, че в партерните етажи имаше някакви работилници – ключар, железария… Минаваше се през двора и за да стигнеш до дюкячето трябваше да се провираш между гальоти, кофи и ръmama/ Violeta Molnovaчни колички.

С изгледа от този прозорец е свързан и един от първите и най-тягостни мои детски спомени. Март 1953 година – завиха сирени и аз отидох да погледна. Всички хора бяха застанали като вкаменени, някакъв човек даже бе коленичил точно на отсрещния ъгъл. Регулировчикът беше замрял с вдигната ръка, а над него, на нивото на очите ми, се поклащаше уличната лампа. Беше ми толкова неестествено и призрачно. Така запомних Сталин – с неестествеността на човешкото поведение, с фалша и принудата. Истината научих по-късно, тъй като в нашата къща тя не се спестяваше.

Някъде в средата на 50-те години бутнаха развалините и остана празно място, оформено като градинка. Върху калкана на старата сграда на БИАД, наричана вече Дом на науката и техниката, сложиха стенопис, възхваляващ спорта – май имаше и надпис „Здрав дух в здраво тяло”. Физкултурник и физкултурничка бяха вперили поглед в светлото бъдеще. Но особено впечатление правеха пищните форми на спортистката, а добре закръглените й гърди доставяха радост на мъжкото население. Художникът, колега на мама от Академията, се смееше „е, нали трябва да показва радост от живота!”.

Радостта от живота не трая дълго и скоро построиха нова пет-шестетажна сграда с плосък покрив, а върху него се изправиха големи букви, изписващи поредния лозунг: „Солидарност, мир и дружба”. Не зная чии бяха канцелариите, но на долния ъглов етаж се появи ресторант с бирхале в мазето – кой знае какво беше официалното му име, но ние си го знаехме като Новия БИАД. Имаше и оркестър – лятно време певицата започваше да пее отрано, а после се местеше в „Чайка”, така че слушах „Белите ружи” по два пъти на вечер. В мазето беше „по-битово”, но това не беше от кръчмите, които посещавахме, освен ако никъде не са останали места.

Сега като се замисля за онова време това бе кръстовището с най-много заведения.

ул. ракАко продължим да „завиваме” в посока обратна на часовниковата стрелка, ще стигнем до сталинската кооперация, опасала половината каре, с емблематичните сладкарница „Прага” и Унгарския ресторант на ъгъла на „Раковски” и „Стефан Караджа”. Тя бе изградена по-навътре от останалите сгради и затова лятото двете заведения изнасяха и маси навън. В началото нищо стабилно – навес, маси и столове. Е, по-късно на Унгарския увисиха и някакви фенери от ковано желязо. Широките прозорци се отваряха към улицата и от Унгарския се чуваше чардаш, а в късните часове цигуларите обикаляха масите и свиреха „на ухо”. За съжаление тази прекрасна атмосфера приключи, когато решиха да о1970-1980-godina-Rakovski-102бградят тротоара и построят някакви „джобове” към заведенията. Те изгубиха своя дух и макар че Унгарския просъществува още известно време, вече не беше същото. Днес той е част от веригата заведения „Хепи”, а „Прага” е поредното празно мърляво помещение с неизяснен собственик.

Понякога се връщам назад и си спомням топла лятна привечер, трудовите хора вече са се прибрали, а аз вървя по „Раковски”. В Унгарския виждам черната фигура на Иван Кожухаров, графикът с мрачен поглед и умни очи, закръгления и набит оператор Ивайло Тренчев, винаги усмихнатия Асен Старейшински, Оскар Кристанов, Георги Парцалев, Методи Андонов – няма ги вече…  Актьори, писатели, поети, художници, музиканти, кинаджии, студенти от ВИТИЗ… Понякога сядам на някоя маса, понякога се прибирам. Вечерта наистина е теменужена и колите не са толкова много като сега. Към десет часа театрите „пускат” и кръчмите се изпълват с хора. Закъснели компании обикалят от заведение на заведение та дано намерят някъде маса, за да довършат разговора – да, тогава се говореше. Говореха се неща, които макар и да не бяха „многомъдри”, оставяха отпечатък за цял живот. Масите преливаха от чаши и мезета, от емоции и страсти и на никой не му се ставаше.

А после гасяха лампите – първо под нас в Ашингер, после „Прага”, БИАД, Унгарския, „Чайка”… Най-зажаднелите се отправяха да продължат някъде в нощта и на „Раковски” наставаше тишина. Чуваше се единствено трамвая, проскърцването на „последния тролейбус”,  а после търкалянето на колелетата, развиването на маркучите и подвикванията на миячите на улицата. Да миеш улиците нощем, да започне денят на чисто и свежо… Но да останат хубавите разговори и спомени.

………..

Ето за това кръстовище разказвам. По-късно ще продължа с четвъртия ъгъл – там където живях 25 години.

2007-07-07-b-020

пп

В двата поста „Старата снимка” са използвани фотографии от личния ми архив, от архива на Тодор Обрешков и от сайтовете „Стара София” и „Изгубената България”, за което им благодаря.

Read Full Post »

Днес прочетох в пресата, че центърът на София ще расте на височина.  Сгради, паметници на културата, намиращи се около и на улица „Витоша” (между „Патриарха” и „Алабин”), ще бъдат надстроени с още няколко етажа. Разбира се, „конкурсът” е минал тихомълком, времето за обжалване е изтекло още през юли, а сега можело да се правят само забележки!
Едно от многото неща, които ме смущават, е как 2-3 етажни сгради паметници на културата т.е. строени преди повече от 70 години, ще издържат надстрояване с 4-5 етажа?! Ние се притесняваме от премахнати носещи стени на ниските етажи, а те върху тези афив конструкции ще надграждат!!! Дали поредните новобогаташи не са решили да живеят на пъпа на София, тъй като тези надстройки не са за молове и офис сгради или след като стените не издържат и малко „порухнат”, теренът няма да бъде разчистен и на мястото на паметниците на културата ще се пръкне някой „билдинг”. Като този на ул. „Николай Коперник” и „Шипченски проход”, наречен гръмко Галакси Трейд Център?
А София тихомълком се прекроява по вкуса на овластените. Тези дни беше срината чудесната къща на Съселов, намираща се зад хотел „Славянска беседа”. Някога от там се влизаше за гримьорните на театъра. Строена за дъщерите му с пари и обич, с барокови елементи и детайли, каменно стълбище и покрита тераса и наследена от зетьовете му Данови и Ораховац.
По същия начин бе разрушена и масивната двуетажна къща на ген. Кисьов на улица „Виктор Юго”, а красивата сграда до Орлов мост вече е изтърбушена и всеки момент ще изчезне, за да направи място на следващотото архитектурно „чудо“. За колко още улици това е обичайна картина? Сайтът „Стара София” вече има рубрика „Последни дни” .
Руши се без мисъл и се гради без план. Всеки строи нещо на местенцето, до което се докопа, без да се интересува от такива отживелици като стил, дух, традиция, красота… Не толкова отдавна за София се казваше, че е най-зелената столица в Европа. Навсякъде растяха кестени, тополи, ясени, липи и даже по средата на „Цариградското шосе” имаше леха с розови храсти. Днес това е спомен – градини и паркове чезнат под багерите, дърветата съхнат, подкопани от тръби и опасани в кабели. Вече няма какво и защо да обичаме. А после се чудим, че „столичани и гости на столицата” не я харесват. Ами на какво отгоре?!

….

P.S. За историята и съдбата на къщата на Съселов може да се прочете и във вестник „Капитал“, където има и чудесни фотоси на Надежда Кутева.

Read Full Post »