Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘София’

Из ИСТОРИИ, които не са мои, а са ми разказвани, но не бива да си останат в миналото незапомнени.

Ив Монтан Симон Синьоре

Френските идоли  Симон Синьоре и Ив Монтан, след турне в Москва и Източния блок, дошли и в България. Известните със своите леви възгледи звезди, вече били малко смутени от потушаването на въстанието в Унгария, но все още вярвали в светлото бъдеще.

Било през 1957 година, когато София била сив, затворен град, все още не отърсил се от следвоенната беднотия. Концертите на Ив Монтан предизвикали фурор, звездната двойка била настанена в хотел „България“, а отпред винаги имало  куп цивилни музиковеди. Само че в един момент гостите решили инкогнито да се разходят из София – хората наоколо сериозни, целеустремени, гледат си в краката. Тръгнали по жълтите павета французите, стигнали до градинката пред Военния клуб, а там на пейка седи един усмихнат човек на техните години – пред него разстлан вестник, а отгоре му комат хляб, евтин саламТодор Петров и бутилка. Изкоментирали актьорите нещо помежду си, помисляйки го за клошар, човекът ги чул и на френски им върнал репликата. Това бил българският художник Тошко Петров, който този ден решил да хапне на свеж въздух.

Разприказвали се, поканил ги в ателието си наблизо – на тавана на една от близките сгради. Там ги заварили и цивилните културоведи. Седят трима весели Артисти на пода по турски, смеят се, пият коняк, а с какво са замезвали днес никой не помни.

За концерта на Ив Монтан чувах много тогава, даже и негова плоча имахме в къщи. С Тошко Петров се запознах години по-късно, но го помня бегло – беше слаб, висок човек, леко прегърбен. Историята днес чух отново. И ви я разказвам, за да остане в спомените.

……

Действащи лица:

Тодор Петров  (1919 – 1992) – български художник и бохем

Симон Синьоре (1921- 1985) – френска актриса от немски произход

Ив Монтан (1921 – 1991) – френски актьор и певец от италиански произход

…..

Тодор Петров, Созопол, 1957

Днес за Тодор Петров и изкуството му не можете да намерите почти нищо в уж безбрежния интернет. Помнят го единствено вече малкото останали живи негови приятели. Картината му „Созопол“ е рисувана през същата тази далечна 1957 година. Ярка, слънчева и в никакъв случай сивосоциалистическа. Може би под нея и под подобни на нея са седяли весело и са пили коняка тримата Артисти.

………..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Реклами

Read Full Post »

Интервю по повод излизането в книга на „По дирите на изчезналите софийски кръчми“.

Надявам се в края на седмицата вече да е по книжарниците.

http://darikradio.bg/po-sledite-na-starite-sofiiski-krachmi.html

…….

Попското интериор

Read Full Post »

Раковски (втора част)

 

Това виждах от своя прозорец през различните години. Първите две снимки са правени от майка ми. Тя обичаше да снима променяща се София около нас, строящите се сгради, минувачите, хората, които идваха у дома. Приемаше го като летопис на времето и живота си. За съжаление даде на свой колега от София Прес огромно руло ленти, за да й извади контакти копия. След като доста време не й ги връщаше, каза, че ги е изгубил. Не мога да си представя чак толкова разсеян фотограф, но интересното е, че тези снимки още не са се появили. Аз чакам. И ще ги позная.

Чайка_2

На снимката ъгъла на Раковски и Гурко през 1952, 1967 и 1974 година.

След като ремонтираха Народния театър дойде ред и на ресторант-градина „Чайка“. Тогава на мястото на „нашата градинка“, но по-близо до „Гурко“, построиха някаква кафе-сладкарница, чието име така и не научих. Няма да се учудя, ако са й прехвърлили името „Чайка“, та уж да е наследник на старата бирария. Само че не беше – с тези завеси и кафене Покойникапластмасови столчета си бе най-обикновено псевдомодерно соцзаведение. Наричаха го „При покойника“, защото витрините му приличали на тези, през които гледаш ковчега на гробищата в Орландовци. Пък и казваха, че имало опасност да се ходи или по-скоро говори там – било гъчкано с микрофони и ДС-то карало по-леките си сътруднички да водят там чужденци и да ги предразполагат към откровения или чейндж. Но пък беше от малкото, които имаха маси на открито, затова при хубаво време не можеше да се намери място.

Срещу него на ъгъла на „Гурко“ и „Раковски“ под кооперацията на ген. Георги Вазов бе ресторант „Ашингер“. Наричам го нарочно с първоначалното му име, тъй като с него то битуваше сред софиянци. През годините наименованието му се сменяше многократно – беше и „Русе“, и „София“, а през 70-те го превърнаха в пицария, само че там се предлагаха „гарнирани пити”, а не пици.

Ето една стара история, свързана с „Ашингер“ и разказана ми от Мадлен Чолакова.

През 1998 година, разчиствайки апартамента на родителите си, Мадлен намира един портрет майсторски нарисуван върху изпомачкана и с петна хартия, после позагладен и рамкиран в проста тъничка дървена рамка, а стъклото прашно и позачупено тук там. От баща си тя разбира, че засменият мъж с накривена мека шапка е младият кинорежисьор Александър Вазов, рисуван от Бешков в „Ашингер. Било някъде през 1939 или 40-та година, когато в една хубава вечер те изпращали заклетия ерген и виден софийски бохем и гуляйджия за Русе, за да се ожени най-сетне за някаква заможна русенка. Само че животът пожелал друго. На гарата в София Александър Вазов видял млада, красива като ангел руса жена, с две малки деца на ръце. Била сама и разплакана, надяваща се да замине за Израел, но изостанала в непознат град. Така той не се оженил в Русе, а взел за жена бягащата от Полша еврейка Мелания, майката на Януш и Кристина.

И в една също такава тиха лятна вечер, след като поседяла в ресторант „Ашингер“ с рамкираната рисунка в чантата, Мадлен качила стълбите до тавана и я занесла на полския син Януш Вазов – просто позвънила на вратата и я подала. А после плакали заедно.

Такава ли е била истинската история или няколко разказа са се комбинирали в един, не зная. Но аз си представям лятна нощ, масите на Ашингер, наредени на тротоара към „Гурко“, шумната компания начело с гръмогласния Александър Вазов, сухият и язвителен рисуващ Бешков и най-младият сред тях, бъдещият баща Чолаков, който слуша и помни и именно заради това портретът е у него. Сигурно съвсем не е било така, но моите мисли го „наредиха“ по този начин.

През различни периоди в кръчмата, която всички наричаха със старото й име, е сядал Елин Пелин, водил е студентите си Стефан Гецов, в по-ново време са ходили млади литератори и художници като Владо Даверов, Сашо Томов, Георги Трифонов…

Четвъртия ъгъл 60-те

Ресторант „София“, бивш „Ашингер“ в края на 60-те години

Официалният вход на ресторанта беше на самия ъгъл. Имаше и втори, откъм „Гурко“, през който обслужваха изнесените на тротоара маси. По някое време вътре свиреше и оркестър. Сега като се замисля разбирам, че във всяка уважаваща себе си кръчма е имало „жива” музика. Но в „Ашингер“ нямаше певица и слава богу. Аз живеех отгоре, точно над светлинната реклама „София“, която се вижда на снимката. Всъщност това не беше първият луминесцентен надпис – преди него имаше друг, закрепен на стената, ама май беше „Русе“.

Кому пречеше ресторанта не знам, сигурно разговорите вечер и музиката са дразнили живеещите наоколо, но с преминаването му към категорията „заведение за бързо хранене“ славата на „Ашингер“ отиде в миналото.

Под същата кооперация, но от другата страна на входа й към Раковски, през 60-те години имаше някаква кухня за готови храни, която след това направиха на кафене. В него за пръв път се появиха есперсо машините faema и кафенето бързо стана модно. Беше ни страшно любопитно как кафето се прави с дърпане на ръчка – съвсем като еднорък бандит. Всеки седеше и гледаше колко сипват в чашата, сменят пълнителя, парата как излиза и бързо ставаше специалист. . По-късно започнаха да му казват „Щорите“. На мястото на това кафене през 90-те беше сладкарница „Лучано“. Сега е бар-ресторант.

По диагонал от „Ашингер“ беше БИАД  – в превод Българско инженерно-архитектурно дружество, преименувано в Научно-технически съюз – НТС. В мазето му е имало клуб. През 60-те години на празното място до старата сграда построиха нова пет-шестетажна с плосък покрив, а върху него се изправиха големи букви, изписващи поредния лозунг: „Солидарност, мир и дружба” и тя стана известна като Новия БИАД. На първия ъглов етаж се появи ресторант, а в подземието – бирхале, към което бе присъединен старият клуб. Имаше и оркестър – лятно време певицата започваше да пее отрано, а после се местеше в „Чайка”, така че „Белите ружи” звучаха по два пъти на вечер. А може би не певицата е била една и съща, а песенният репертоар. В бирхалето освен наредените по средата маси, имаше и няколко големи сепарета, но беше неуютно – сигурно заради малките като амбразури прозорчета и лошото проветряване. В общи линии БИАД не беше от ресторантите, които посещавахме често, но се случваше.

Сега като се замисля кръстовището на „Раковски“  и „Гурко“ беше с най-много заведения – на всеки ъгъл по едно. Защото на четвъртия бе сладкарница „Прага“.

Кооперацията между „Гурко“ и „Стефан Караджа“ бе построена в началото на 50-те години и на единия от ъглите беше „Прага“, а на другия – ресторант „Будапеща“ или както всички го знаеха – „Унгарския“.  Между двете пресечки бяха оставили тротоара по-широк и и затова като се затопли и двете заведения изнасяха маси навън. В началото нищо стабилно – навес, маси и столове, после ги обградиха с кашпи, сложиха и осветление, а широките им прозорци се отваряха към улицата и обединяваха откритата и закритата част.

ул. Раковски през 50-те години

Ето го кръстовището – в ляво на снимката се виждат витрините на „Ашингер, в центъра е сладкарница „Прага“ с тентите и двата реда маси, а Унгарският се е скрил зад дърветата.

Вътре в салона имаше големи, виражирани в сепия снимки от Прага. Казаха ми, че дали на фотографа Гаро, чието ателие бе на „Раковски“ близо до „Царя“, стари фотоси и го накарали да ги увеличи и оцвети. Така трябваше да се пресъздаде чешката или както тогава се наричаше „чехословашка“ атмосфера на заведението. Снимките бяха закачени срещу прозорците, постепенно избледняваха и никой не им обръщаше внимание. Аз даже ги бях забравила, та трябваше да ме подсещат.

В началото т.е. горе-долу по времето на снимката за мен „Прага“ беше мястото, където мама ме пращаше да й купя цигари – прословутите „Родопи“, на гърба цигари Родопина които тя имаше навика да си записва дочути фрази или да рисува и затова в джоба й вместо кибрит обикновено имаше молив. Ето един от подслушаните бисери: „Защо спряха „Големанов“ в Сатирата? – Защото отпадна необходимостта от сюжета“. Как да не си го запишеш! Това нормално интелигентен ум не би го измислил.

Келнерките бяха неприятни лелки, които предпочитаха да си пият кафенцето на служебната маса и да не ти обръщат внимание. Бяха с черни униформи, върху тях бели престилки с къдрички, а коланите връзваха отзад на големи джуфки. Като малка им завиждах за сръчността. С годините нещата се пооправиха – или разбраха, че е по-изгодно да си любезен, или просто сред тях започваха да се срещат и свестни хора.

Постепенно „Прага“ се превърна в студентско заведение, нали отсреща беше ВИТИЗ, сега НАТФИЗ, а малко по-надолу – Икономическия. Там през лятото кандидат-студенти изчакваха резултатите от приемните изпити – трескавото очакване и изписаното по лицата им нетърпение заразяваха всички, а по радостните викове или оклюмалите глави можеше да познаеш кой отива по-нататък. По сесии пред изстинало кафе и пълен пепелник седяха вече приетите и зубреха „за последно“, а през останалото време просто бягаха от час. Даже от Икономически прекръстиха кафенето в „66-та аудитория“, тъй като залите в института били 65 и обикновено били по-празни от „Прага“. Доста от студентите и от двата института така се бяха сприятелили със сервитьорките, че си говореха на „ти“ и на малки имена. Бивш студент си спомня за една, която всички наричали „мамето“, защото тя се обръщала към тях с „маме“: „…много беше добричка – случвало се е да заведа гадже и да не ми стигнат парите – бедни времена бяха – мамето само ми смигваше тайно и ни изпращаше с „пак да дойдете!“. Знаеше, че след някой ден ще се издължа, казваше ми „и да нямаш пари – пак идвай, ще ми платиш, когато имаш!“.

Другото интересно на „Прага“ беше един художник, който често седеше там и от черна гланцова хартия сръчно изрязваше с малка ножичка профили на посетителите. Не пречеше никому, не нахалстваше, не настояваше за пари за работата си – приемаше да го почерпиш я кафе, я порция кремвирши, я нещо по-силно. В „Унгарския“ не бе „добре дошъл“ и затова постът му беше в кафенето. Може би все още в някои софийски къщи по чекмеджета или кутии със стари спомени могат да се намерят неговите творения.

Една от интересните фигури, движещи се по Раковски и сядащи понякога тук, бе на около 40 годишен висок мъж, с дълго палто и демонично лице. Не зная какво работеше и работеше ли въобще, но понякога го снимаха в киното – все малки почти безсловесни роли на диверсанти, предатели, бейове и въобще отрицателни герои. Наскоро от надписите на един филм разбрах, че името му е Никола Караджов. Какво ли е станало с него?

 …

 

Следва продължение

към Унгарския, театралните барчета и „Видинска среща“

 Раковски, 50-те години

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Спомени от народната република“ и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

Read Full Post »

 

Улица „Г. С. Раковски“ (първа част)

Преди много години споменах пред баща ми и един негов приятел, че искам да снимам старите заведения на София и какво е там сега т.е. в началото на 80-те. Като се замисля, по онова време тяхната младост е била точно толкова отдалечена от дадения момент, колкото за мен днес е онзи разговор. Точно по 36 години в двете посоки. Татко и Максим разпалено започнаха да се сещат какви известни кръчми е имало на ул. Раковски. Започнаха някъде преди Дондуков и стигнаха до Якобинския клуб срещу Народния театър. Свят ми се зави – толкова много изброиха, а допълваха и с имената на кръчмарите, характеристика на менюто, къде им давали безплатни шницели, къде виното било кисело, кой къде имал навика да ходи, къде кой рецитирал или пял и кои стихотворения Вутимски къде написал… Имената, които споменаваха, бяха нашата история – не само литературна.

Аз няма да почна толкова от далеч – нито като време, нито като пространство – ще се огранича само в отрязъка между „Дондуков“ и „Патриарх Евтимий“. Всъщност мислех да започна направо от „Царя“, но как да прескоча известната и любима на много хора „Опера“.

София Операта

Сградата на Операта през 60-те години

Става дума не за операта ни, в нея клиентите на софийските кръчми по-рядко влизаха, а за кафе-сладкарницата, ресторанта и бирхалето, които се помещаваха в приземния етаж на същата сграда, но с вход откъм „Раковски“. Заради стръмната улица прозорците се падаха ниско долу и когато изнасяха маси навън, пешеходците гледаха „отвисоко“ пиещите кафе.

Но всъщност аз помня и нещо не особено вкусно. Долу в мазето по обяд имаше диетичен стол. Като ученичка в 11 клас бях позакъсала със стомаха и с една приятелка ни пратиха там да се научим да ядем здравословно. Честно казано едвам издържах безсолното ядене, но добре че сервитьорите бяха студенти и след като няколко пъти направихме мили очи, ни отпускаха тайно една солница. Тогава намразих всичките видове фрикасета и каши, но поне се научих да ям супа. Заради този спомен никога повече не влезнах в бирхалето.

Един-два пъти сме сядали и в сладкарницата – опитваше се да бъде аналог на „България“ с големите прозорци-витрини, меките столове, но не беше. През деня там често ходеха балерини от Операта и Музикалния театър, абитуриентки от Балетното училище и затова доста млади и не толкова млади мъже се навъртаха наоколо.

Ресторантът беше доста популярен, заради добрата си кухня и оркестъра вечер – през 80-те години там пееше и Йълдъз Ибрахимова, а в началото на 90-те отвори българо-шведски клуб-ресторант с „пеещи келнери“, от който започнаха кариерата си „Каризма“, Орлин Павлов. В по-късните часове в една от залите на ресторанта отваряше и нощен бар. Понякога любителите на класическата опера се пренасях в бара, за да продължат удоволствието.

 кафене Цар Освободител3

Ъгъла на булевард „Цар Освободител“ и „Раковски“ през 30-те години

Емблематичното писателско кафене „Цар Освободител“ ще прескоча, защото ние сме свидетели само на неговото разрушение. А тук искам да си спомняме приятни неща.

Ъгълът „Аксаков“ и „Раковски“ – там където през 80-те построиха „Кристал“, в моето детство беше сладкарница, може би тогава се е казвала „Роза“, но да не се бърка с тази до Градската градина. Боза, торти, еклери, банички. Имаше маси и на тях освен ученици и родители с деца, човек можеше да види „вечната двойка“ – слугиня и войник. Но после и те изчезнаха или просто се сляха с останалите. По-късно до сладкарницата в посока „6-ти септември“ се появи и закусвалня – на витрината чинии с менюто за деня. След нея малко магазинче за чай и кафе, което го държеше една арменка, живееща отгоре.

През 70-те години по повод поредния конгрес съединиха всички сладкарници,  магазинчета, цветарници, зарзавачийници и партерни апартаменти на „Аксаков“ и между „Раковски“ и „6-ти септември“ построиха цял комплекс. „Кристал“ вече промени публиката, която преди посещаваше сладкарницата и закусвалнята.

ресторант Кристал през 70-те години

Реклама за комплекс „Кристал“ от 70-те години

Колко бяха заведенията – 3? 4? 5? 6? Помня кафене, снек-бар, ресторант с бял роял и с 1236 места (според рекламата, не съм ги броила), дневен бар, бирхале… Многотия! Сладкарницата беше известна със своето прословуто „Перфе“ – в розово, зелено, жълто с розичка отгоре. Интересното на „Кристал“ бе, че доста бързо се „оживи“. Майки с колички от градинката, избягали от лекция студенти, излезли за по едно кафе чиновници, обикновени безделници… хора всякакви. Различни компании си правеха регулярни срещи в някои от помещенията му.

Например в бара със синьозелените кресла, точно под апартамента на Жак Шемтов, в определен ден се събираха група писатели, театрали, литератори, журналисти, историци – Павел Вежинов, Любомир Тенев, Петър Динеков, Здравко Петров, Тончо Жечев, Михаил Берберов, Серафим Северняк, Иван Мартинов, Евгени Константинов… Не помня деня, но зная, че инициатор бе Иван Богданов, писател, историк, библиограф. Като гледам колко са различни като хора, като интереси и като професии, явно сбирките им са били приятелски, а не професионални.

1977 юни в Кристал

На снимката от дясно наляво: Евгени Константинов, Павел Вежинов, Серафим Северняк, Иван Мартинов, Иван Богданов и непознат човек.

 

Ние пък с една доста разнородна група от архитекти, инженери, музиканти, журналисти обядвахме всяка събота в механата – който е свободен, който иска – идва, нямаше задължителност. Движещата фигура беше Роби (Димитър) Самоковлиев, безкрайно интересен човек с чудесно чувство за хумор, въпреки тежкия си и изпълнен с превратности живот. За съжаление след като се ожени втори път и тъй като съпругата явно не одобряваше приятелите му, тези сбирки прекъснаха.

През 1989 година „Кристал“ или по-точно градинката пред него придоби друга известност.

След това идваше „Дълбоката механа“ или по-точно „Тетевенската“. Беше в един вход с галерията и ателието на СБХ, така че много често ароматът на скара и готвено се премесваше с режещата миризма на терпентин и се получаваше странен букет. В ателието изработваха улични пана и плакати от типа на „минута невнимание, цял живот страдание“ и доста студенти от Художествената академия и безработни професионалисти припечелваха по някой лев било като рисуващи плакатите, било като технически изпълнители. След като си вземеха хонорара, слизаха направо долу в механата. Така поне съчетанието изкуство и вино бе ползотворно и добре оползотворявано.

„Славянска беседа“. Никога не съм влизала в ресторанта, който предполагам е бил към хотела, така че не мога да пиша за него. Но на ъгъла беше „Славянка“. Днес биха нарекли кафенето „култово“. Сигурно такова е било, но на нас думата „култ“ и нейните производни ни навяваха други, не особено приятни пресни спомени.

 Беше остъклено от двете страни и се виждаше кой е на масите, наредени около прозорците, а и в дълбочина. Какви хора ходеха там! Аз познавах предимно художниците и то от поколението на майка ми и след нея. Сашо Дяков, Асен Старейшински, Стоян Куюмджиев, Георги Чапкънов, Никифор Русков… Идваха и актьори, поети, преводачи… Ето ви една история от онова време. Седи си Сашо Дяков на ъгловата маса и когато в „Славянка“ влиза Владимир Свинтила, той го повиква при себе си: „Абе, Владо, кой беше Ван Хутен?“. Свинтила това и кафе ван хутенчака – да покаже ерудицията си – и изнася дълга лекция за художника ван Хутен, един от по-неизвестните „малки холандци“, рисувал предимно натюрморти и по-рядко… Лекцията продължава поне 10 минути и когато най-накрая ерудитът спира да си поеме дъх, Сашо кротко се усмихва и изважда една кутия кафе van houten. Свинтила първоначално се смутил, но после и той се разсмял: „Е, обърках се!“. Но освен майтапи и клюки човек можеше да научи интересни истории за хора, за картини, плакати и скулптури, за „крале и зеле“, за това кой върху какво работи и какво иска да рисува. И за малките холандци също.

На следващия ъгъл на „Славянска“ и „Раковски“ през 60-те години построиха сградата на някакво министерство – сега е на икономиката, енергетиката и туризма. Преди тази страна на „Раковски“, между „Славянска“ и „Иван Вазов“ е била заета от сградите на Народната библиотека, Министерския съвет и Земеделска банка. Всичките те са пострадали жестоко от бомбардировките, останала е само сградата на ъгъла на „Иван Вазов“. Според мен е можело да бъдат реставрирани, ала явно тогавашните управници са намерили по-лесния вариант – рушенето. Но за известно време на това място е имало лятно кино, а пред него, разбира се, кръчма! Казвала се е „Производство“ – лично аз не я помня, но един приятел ми е разказвал как в неделя са го пращали с голяма кана да купува вино от там.

Земеделска банка днес и министерството днес

Сградата на бившата Земеделска банка и Министерството на икономиката в наши дни

 

Но да се върна на 70-те години. На последния етаж на новопостроеното министерство беше ресторант „Космос“. Покривът на ресторанта бе вълнообразен – вечер го осветяваха по-художествено и вълните заприличваха на капки. Мисля, че най-ценното в него беше гледката. Не съм се качвала, а казват, че и трудно са се намирали места – именно заради терасата с маси и заради погледа към „Раковски“, Народния театър, Градската градина. Но за съжаление ресторантът не просъществува дълго – някакъв самоубиец скочи от там и затвориха заведението за посетители. Струва ми се, че след това направиха стол и кафене за служителите в министерството.

Централна кооперативна банка с поглед към бившия р-т Космос

Поглед към терасата на Министерството с бившия ресторант „Космос“ и хотел „Славяска беседа“ в наши дни

От страната на улица „Славянска“, но по-близо до „6-ти септември“ бе кръчмата „Локомотив“. Влизала в нея сигурно веднъж-дваж и нямам ярки спомени, но много хора си я спомнят с любов: „Там ходехме, защото кебапчетата бяха страхотни и към тях си поръчвахме пържени картофи, които ни сервираха в големи купи от йенско стъкло. В никоя друга кръчма не даваха толкова и такива пържени картофи…“ Тези кебапчета в купи от йенаглас са явно като червена лампичка, защото само споменаването им извика спомена и при мен.

Отново на „Раковски“. Стигнахме и до пресечката с улица „Иван Вазов“. Вдясно, там където сега е градинка, в моето детство се бе разположила бирария „Чайка“. Май го наричаха ресторант-градина, но старите софиянци обичаха думата „бирария“ – навяваше им спомени от минали години. Преди бомбардировките на това място е била сградата на Юнион клуб, в моето ранно детство – игрище, а после градинка. „Чайка“ беше по-навътре от „Раковски“, опираше до бившия Якобински клуб в близост до Народния театър.

Заведението наистина приличаше на семейна кръчма, опасана с дървена ограда. Сгъваеми столове и маси с бели покривки (а понякога и без), наоколо подтичваха келнери и носеха големи табли с бира, вино и кебапчета. Но най-важното – в ресторанта имаше оркестър и певица. Свиреха всичко – от потпури от опери и оперети, през стари шлагери та да се стигне и до нещо по-съвременно, като „Marina, Marina“ и „Bleu canary“. Някъде към края на работното време певицата запяваше „Вземи огин, изгори ме, направи ме пепел…”, а като извиеше „Бели ружи, нежни ружи…” знаехме, че е време за затваряне.

До входа на бирарията имаше малка къща, в която преди се е помещавало кафене „Средец“, така наречения Якобински клуб. Там са се събирали левите поети като Вапцаров, там са се отбивали Александър Геров и Радой Ралин, Богомил Райнов и Павел Вежинов.  Може би там през 40-те години, зъзнейки в тънкото си сако Вутимски е рецитирал:

„Аз няма да изляза от кръчмата никога… Тук мечтая

и тук пиша стихове…“.

Но тогава ние не знаехме нищо за Александър Вутимски, той не беше сред „борческите поети“ и за него се сещаха малцина.

Якобинския клуб

Бившият Якобински клуб през 70-те години.

 

През 60-те и 70-те години в сградата се настани Клуб на пенсионера или Клуб на активните борци – все то. А през 90-те стана Клуб на СДС, а след това кафене „Синьо лъвче“. Въобще, времената се променяха – посетителите също.

….

1970-1980-godina-Rakovski-102

    ………………….        

                                                  Следва продължение

към „Ашингер“, БИАД и „Прага“

….

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Спомени от народната република“, „Скаймедиа“ и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките им.

С удоволствие приемам коментари и спомени, които ще помогнат да стане картината по-пълна. Приятна разходка!

Read Full Post »

 

 

 

И така Оскар, Ивайло и компания се разходили по Графа в търсене на кръчма, но не намерили места. Тогава в тях се загнездил ината – „ще продължим, ще намерим къде да пием по едно вино!“.

И започнали да се изкачват по малкото хълмче на Лозенец – естественото продължение било „Драган Цанков“. Веднага след Канала, на входа на парка беше „Синьото кафене“ – честно казано, не помня кога точно го построиха – там прескачаха предимно работещите в Радиото и студенти от ВИАС т.е. Института по архитектура и строителство. Но за съжаление с годините придоби лоша слава, заради събиращите се там наркомани. И знаете ли как в края на 80-те и по-късно се наричаше трасето от „Синьото кафене“, през „Попа“ до „Кравай“?  „Пътят на дрогата“ – това всичко съдържа. По-нагоре след Радиото през 1995 година откриха музикалния бар Swingin’ Hall, но това е след времето, за което разказвам.

И така компанията продължила право към всеизвестната кръчма „Под липите“.

Под липите 1926Казват, че първото й име било „Селект“. Какво ли са искали да „селектират“ собствениците, едва ли на някого му е било ясно, но след време Елин Пелин, който живеел наблизо и често идвал „на по едно вино“, я прекръстил „Под липите“. Хубаво, запомнящо се, но най-важното вярно.Този фотос е от края на 20-те години, но през годините не се е изменила особено.

По времето, за което говоря, т.е. края на 70-те , механата беше само с две помещения с по 4-5 маси. Периодично навън се изнасяха маси и периодично някой протестираше и пак ги прибираха. Издържана в така наречения битов стил, тя се опитваше да прилича на много други подобни социалистически заведения, но нещо пречеше. Не само скарата бе по-добра. В „Под липите“ имаше атмосфера. Тогава кварталът не беше елитен. В двуетажни къщи живееха потомци на бивши интелектуалци, самите те умни, образовани, но не винаги проспериращи. Идваха журналисти от Радиото, архитекти, преводачи, актьори. На тесните миндерчета и нестабилните столове се тъпчехме на гъсто един до друг, чакахме дълго, дълго поръчката, но „на душата да е широко“.

Само дето места, особено късно вечер трудно се намираха.

Подобно беше и положението с любимата на лозенчани „Баядерка“ – на ъгъла на „Цанко Церковски“ и „Христо Смирненски“, на площадчето, което ние наричахме „старото колело на двойката“. Така беше по-лесно, защото то си сменяше имената – беше ту „Йорданка Чанкова“, ту „Йорданка Николова“ (май мъжът й се оказа „английски шпионин“, та я преименуваха), та да не бъркат съмахленците го наричаха по домашному „Данчето“. Сега вече е „Журналист“, дано някой „светъл“ мозък да не сложи още някакъв паметник и да реши да го преименува.

Но аз се отклоних – „Баядерка“ си беше кръчма, истинска натурална кръчма, както и да я наричаха, както и да я преименуваха по едно време не стана ли „Амур“? И като в истинска кръчма беше задимено, шумно, задушевно и вкусно. Там пращаха децата да вземат тенджера кюфтета, когато дойдеха неочаквани гости, оттам жените прибираха заплесналите се съпрузи.

 На отсрещния ъгъл беше сладкарницата с неприлично име – неофициално, разбира се, – „Г.зъ на слона“ или в по-мекия вариант „Онова на слона“. Защо? Нямам представа – другите да разказват. По някое време се събираха рокерите и паркираха лъскавите си мотори наоколо, но сега там е аптека и  нещо като усоен „плод зеленчук“ с усойни цени – все пак Лозенец е.

На улица „Борова гора“ точно до гората бе „Горски цар“, но в нея не съм ходила.

Не зная откъде са минали приятелите в онази топла лятна вечер, но едва ли са пропуснали „Русалка“. Намираше се на улица „Арх. Йордан Миланов“, която свързваше днешния площад „Журналист“ (иначе „Йорданка Чанкова“, впоследствие „Йорданка Николова“) с площада до Семинарията – „Велчова завера“, малко след спирка „Вишнева“. Беше в приземния етаж на новоизградена четириетажна кооперация. Разказвали са ми, че там идвал и Георги Аспарухов-Гунди. Веднага го наобикаляли деца и той им раздавал бонбони. Идилични времена. Старите трамваи бяха зелени и вратите им стояха отворени почти през цялата година. И тъй като намаляваха на завоите, по-смелите пътници слизаха в движение.

спирка Вишнева

Наричаха „Русалка“ сладкарница и може би по някое време е станала такава, но в края на 60-те и началото на 70-те години, там освен кафе сервираха и концентрати и коктейли. Поради отдалечеността си от централните маршрути, там понякога ходеха и „нелегални“ двойки, та затова някои зевзеци и извадиха прякора „бракоразводното“. Вътре беше полутъмно, почти като в истинско барче, а отпред бяха сложили 2-3 малки кръгли масички с по 2-3 стола. По улицата я минеха две-три коли, я не – гората отсреща, тишина, чува се само трамвая, а и той не минаваше често. В барчето пускаха тихо музика и аз си спомням не една и две вечери с песните на Пол Анка, Том Джонс и всякакви блусове. Явно барманът беше романтик. Само че живеещите над заведението не били съгласни с романтиката и „Русалка“ започна да затваря рано-рано. Тогава и ние спряхме да ходим – сигурна е станала сладкарница.

На споменатия вече площад „Велчова завера“ беше и известното заведение „Луна“, наричана още „Ливъра“ или „Ливърпул“ – нали се сещате коя банда започва кариерата си в Ливърпул. „Луна“ беше точно под т. нар. Дипломатически блок. Отгоре се намираше Шведското посолство, живееха дипломати от братски и не толкова братски страни, а и наши генерали и даже един министър. Отпред имаше автомобилен парк, какъвто рядко се виждаше на друго място. Не зная защо, но не харесвах „Ливърпул“, не ми беше приятно там и сигурно затова днес почти не мога да си спомня как изглеждаше вътре. А музиката на Beatles можех да си я слушам и в къщи.

Но на площада под дърветата се намираше „Орфей“. Малко хора го помнят под това име, повечето си го знаем като „Тенекиите“. Този прякор се дължеше на тенекиения покрив, по който много хубаво барабанеше дъжда и приканваше към още едно вино.

Ресторант Орфей наричан още Тенекиите при Семинарията

В детството ми беше старото колело на „малкото трамвайче“, станало по-късно Двойката, но когато продължиха линията в посока Хладилника, а номерата 14 и 19 завиха покрай оградата на Семинарията в посока Парк-хотел „Москва“, махнаха релсите. Тогава вече Тенекиите потънаха в зеленина. Беше хубаво да седнеш навън, да хапваш вкусна скара и да пиеш, както казва един приятел – полагаемото се. Всъщност „полагаше“ ни се предимно вино, имаше хубаво наливно, а понякога макар и рядко „твърд алкохол“. Но някакси гората наоколо и липсата на коли предразполагаха към бавно и цивилизовано опиянение, към приятни разговори и даже към културни коментари за книги и филми. А после се прибирахме пеша покрай гората или през парка.

Апогеят на Тенекиите беше през 70-те години. По-късно славата му залиня, кухнята също и той се превърна в поредната кръчма, в която отиваш, когато никъде другаде няма места. Спря да работи някъде през 90-те, горя на два или три пъти. Явно някой го подпалваше, за да вземе мястото и да построи нещо. Не му се уреди, но сега там е празно и малко зловещо.

Но Оскар и компания не намерили и така желаната кана вино и порция сладки приказки. Точно там – на празното място между Дипломатическия блок и битовата кръчма Ивайло извикал: „Няма такава държава! Санитарните власти трябва да я затворят!“

Ще спра до тук с кръчмите в Лозенец, защото тях аз познавам. По-късно построиха и Парк-хотел „Москва“ и „Хемус“. Там също имаше заведения, но те не бяха от тези, които аз и моите приятели посещаваха. Освен разбира се при някои извънредни случаи, но не по желание – клиентите бяха коренно различни и май не ни се искаше да ни бъркат с тях.

Но с тези няколко заведения в стария квартал Лозенец разходката не свършва. Очакват ни Раковски, Царя, Витошка…

 

                                                                       Следва продължение

 

 

В поста са използвани снимки от Архива на Тодор Славчев и от сайтовете „Стара София“ и „Изгубена България“. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

Read Full Post »

sofiq-shte-ima-dva-novi-parka-83596Из брошура за София и околностите, издадена от Столична община 1935 г.:

„Обществените градини и паркове в София“

„Градините и парковете представляват днес обществени резервоари от чист въздух, независимо от естетическата им и архитектурна стойност.

Борисовата градина от езерото АрианаГрешките на миналото, макар и с големи трудности, постепенно се коригират с използването на различни части на града на праздни места и площади за образуването на обществени градини. Средствата за тази цел не се щадят от общината, особено в последните няколко години.

Докато в продължение на дълги години населението в София се е ползувало само от три по-големи общински градини: Княз Александър, Борисовата градина и градината при Докторския паметник, днес вече софийската община разполага с повече от 50 големи и малки градини. Тя е устроила специални разсадници и цветарници, които продуволствуват с цветя и всякаква друга растителност всички общински градини.

За поддържане на градините, парковете и разсадниците, софийската община има специална служба, в която са заети 125 щатни чиновници и служащи, за заплатите на които тя изразходва годишно 2 491 320 лв. Независимо от това, наемат се и надничари – според нуждите на работата в градините. фонтанче в градината на Семинарията

Освен поменатите 3 стари градини, добре уредени и по-големи са новите градини: при народното събрание, Военния клуб, пл. Ал.Невски, ул. Регентска, при църквата „Св. Никола“, при „Майчин дом“, при църквата „Св. Кирил и Методий“, при пл. Трапезица, при църквата „Св.Седмочисленици“, пл. „Бански“, бул. Евл. Георгиев“ и др.

Едно голямо богатство за София е боровата гора зад Борисовата градина и семинарията.

Софийските градини 1935 г 001Предвижда се в близко бъдеще да се образува един обширен горски пояс около София.“

Е, това е! Не съм броила градинките и парковете сега. За някои от изброените в брошурата даже не мога да се сетя къде са се намирали. Но многострадалната борова гора е пресечена от улици и паркинги, а главния архитект на София ламти да реже още и още дървета. А вместо обширен горски пояс столицата е обградена от панелни блокове. Сбърканата икономика на страната изкара хората от селата, откъсна ги от земята и насила ги направи „граждани“. Не ги обвинявайте, че са дошли в града – те не са имали друг изход. Лошото е, че и софиянци нямат изход – градът ни, обявяван някога за най-зелената столица на Европа, днес тъне в боклуци и мизерия. Но и ние сме виновни.

А може да бъде и красиво!

borisova-gradina

Read Full Post »

8 октомври 2011

пореден протест.

Read Full Post »

Older Posts »