Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Симеон Гигов’

===

Преди около половин година разказах една история, която бях чувала от майка ми – „За един анархо-комунист” – за един скулптор и неговия син, за свободолюбието и непримирението, за таланта и спомена. Не познавах героите, но много ми се искаше да разбера какво е станало по-нататък.

Ще я припомня с известни съкращения. Ето какво съм написала тогава:

Едва ли днес някой е чувал за скулптора анархо-комунист Александър (Сашо) Гигов.

…През 50-те години, когато майка ми го е виждала, обитавал ателие около Докторския паметник, където изработвал кукли-манекени за витрините на магазините. Явно властта му е позволявала само с това да си изкарва прехраната. Сашо Гигов имал син, който кръстил не Сталин, както било модно, а Селим – хей така, да е наопаки, макар че и двамата със съпругата му били българи…

…Селим имал талант, подготвил се добре, явил се на изпит в Художествената академията и го скъсали. Тогава Сашо Гигов отишъл при един от своите някогашни другари, сега генерал, и му поискал пистолет. Онзи не попитал за какво, знаел, че щом иска, значи му трябва. Казал само, че не може да му даде, но му посочил с жест в кое чекмедже го държи и излязал от кабинета си. Оттам Сашо отишъл направо в Академията и с „откраднатия” пистолет подбрал Иван Петров (по това време професор живопис), за да му покаже изпитните работи. Сред отхвърлените измъкнал етюда на сина си и го сложил до този на отличника – „Е, кой е по-добър?”.

Под насочения пистолет Иван Петров трябвало да признае, че по-хубав е Селимовия, а със сигурност е било и така – „Сашо, станала е грешка…” – мънкал уплашеният професор. „Грешка ли – рекъл погнусен Сашо, ударил го и после му заповядал да стои 30 минути в салона след неговото излизане – À мръднеш – à съм те убил! Ти ме познаваш!”.

Докато Иван Петров броял минутите, Сашо Гигов пристигнал в ЦУМ, купил някаква играчка и помолил за луксозна опаковка, защото било за подарък. След това влязъл в тоалетната, развил внимателно пакета, пъхнал вътре пистолета, пак вързал панделката, а играчката изхвърлил. Като стар конспиратор изглежда е допускал, че милицията ще използва случая, за да му види сметката като обяви, че той първи е извадил оръжие. С опакования пистолет обаче такова обвинение ставало невъзможно.

В ателието вече го чакали милиционерите. Обискирали го, заплашвали го, а през това време пакетчето от ЦУМ си стояло на масата.

Селим бил свидетел на разправата.

– Селиме, татко – казал Сашо – ти получи повиквателна за танковите войски. Когато ти зачислят танк, ела в София – първия снаряд ще пуснеш в Министерския съвет, втория в Народното събрание…

– Как може да учите така момчето! – възмутил се един от милиционерите.

– Момчето си е мое, както си искам така ще си го уча – отвърнал Сашо. (Предполагам, че вместо танкист Селим е станал трудовак).

– Казвай къде е пистолетът!

– Ама вие него ли търсите? – направил се на учуден той – Защо не казахте? Ето го на масата.

Какво е станало по-нататък с баща и син Гигови не зная почти нищо.

За Александър Гигов съм чувала, че е бил концлагерист в Белене. Не фигурира в списъка на членовете и кандидат членовете на Съюза на българските художници от 1979 г., но това е лесно обяснимо като се има предвид отношенията му с властта. Кога е починал също не знам, но майка ми казва, че е умрял по някакъв тайнствен начин. На другия ден из София били разлепени некролози, подписани „от другарите му” – знак, че анархо-комунистите са още живи. Милиционерите обикаляли улиците, търсели ги и ги късали. Лека му пръст!

Виж синът му Селим Александров Гигов през 1988 година вече е бил член на СБХ. Малкото, което намерих за него, са студените факти, че е роден в София на 18 октомври, че тогава е живял на бул. П. Славейков и е имал ателие на ул. Мизия…

Това е за анархо-комуниста Александър Гигов – имал е поне късмета да има син, който да продължава да носи името му и да е художник…

Когато пишех, не мислех колко се е „смалил” светът и колко по-лесно е да свържеш хората. Ето и шаблонът – „светът е едно голямо село”. Да, но е „глобално село”. И така след месец-два героите започнаха да изплуват – първо някой ми каза, че синът вече не живее в България, но все пак е станал художник… После се появи негов „набор”, с когото са служили заедно в гр. Мичурин… После негова колежка от Художествената Академия, на която той гостувал наскоро в Монреал… А после и той лично ми се обади някъде от Западното крайбрежие на Щатите. И животът на този непознат за мен човек започна като пъзел да се намества – кръстен в църква като Симеон през мрачните години, когато и за по-малко прегрешение може да си загазиш… войник, неприет в Академията, но рисуващ по-добре от „приетите” и делящ с приятелите луканките, които баща му носел… а след това все пак следване, изложби във Виена, Париж, Цюрих…

Нека ви го представя Симеон Гигов.

MediterraneanІ-Landscape

Не зная как е при вас, но на мене работите му много ми харесват. Имало е защо да не го приемат в Академията. И мисля, че баща му би се гордял с него.

Но нещата не спряха дотук – Симеон Гигов има син Александър, също художник, но график, който не познава дядо си, но според думите на майката, „започва да прилича на него”. Не зная в какво прилича – дали като характер, дали като талант, дали като… не зная, не познавам и двама. Но една фраза от писмото на Митоша Гигова ми хареса – „полза от истината има винаги”.

Разбира се, както винаги става, когато препредаваш една многократно разказвана история, има куп грешки. Съжалявам за тях и за тези, които съм наранила неволно. Оказа се, че когато през 1956-та прибират Александър Гигов в концлагер, карат съпругата му да се разведе с него. Но тя не го оставя – чака го и до смъртта му повече не се разделят. И заглавието на стария пост се оказа не съвсем вярно. Ето какво ми написа Симеон по този повод: „Баща ми имаше научен подход към политическото явление Анархизъм. Беше му неприятно, че му прикачат етикети за политическа принадлежност и заявяваше – аз не съм „никой”, завършващ на –ист. Аз съм СВОБОДОМИСЛЕЩ”.

Въпреки гузността от грешките, не съжалявам, че написах тази история. Поне още сто – двеста човека чуха за скулптора Александър Гигов и вече се заговори за постоянна изложба, монография и т.н. Бих искала това да се случи, защото по някакъв странен начин се чувствам и аз отговорна за спомена.

Но сега оставям синът да разкаже историята на своя баща. Защото от истината винаги има полза.

Симеоне, твой ред е!

Реклами

Read Full Post »

Тези дни заговорихме за анархизъм и анархо-комунизъм. Не зная почти нищо за анархизма, може би само фразата „Анархия – мать порядка”, която незнайно защо приписвах на прословутия Батюшка Махно. Но се оказа, че първоизточникът е Anarchy-symbol.svgтеоретикът на анархизма Пиер Жозеф Прудон (1809 – 1865) и в оригинал гласи: „Републиката е позитивна анархия… Това е взаимна свобода; свободата не е дъщеря, а майка на порядъка” („Решение на социалния въпрос”, 1848). Днес доста младежи по света се увличат по идеите на анархизма, които те възприемат като преимущество на свободното общество над тоталитаризма. Какви точно са идеите им не зная, но предполагам, че просто не искат животът им да бъде „програмиран” от някой бездарен политик.

Но това е за днес и днешните младежи, а аз искам да разкажа една история, развила се в началото на 70-те години и разказана на майка ми от колегата й Асен Старейшински. Ще го опиша така, както Асен го е направил – искам само да споделя, че колегите на майка ми имаха богат, цветист и образен език, нещо което би трябвало да бъде по-скоро присъщо за посветилите се на словото, а не на изображението. За тях, завършилите Художествената Академия в началото на 60-те години, ще разказвам друг път.

Едва ли днес някой е чувал за скулптора анархо-комунист Александър (Сашо) Гигов. Бил невисок човек с едра глава и възкъси крака. Обличал се артистично – с копринени ризи с широки тричетвърти ръкави, вдигната яка и с копчета само в долната част.

През 50-те години, когато майка ми го е виждала, обитавал ателие около Докторския паметник, където изработвал кукли-манекени за витрините на магазините. Явно властта му е позволявала само с това да си изкарва прехраната. Сашо Гигов бил за кратко женен, през 53-та година му се родил син, когото кръстил не Сталин, както било модно, а Селим – хей така, да е наопаки, макар че и двамата с майката били българи. Развел се и дълго не потърсил детето, но после научил, че то рисува и го прибрал под крилото си. Било през 70-те години.

Селим имал талант, подготвил се добре, явил се на изпит в Художествената академията и го скъсали. Тогава Сашо Гигов отишъл при един от своите някогашни другари, сега генерал, и му поискал пистолет. Онзи не попитал за какво, знаел, че щом иска, значи му трябва. Казал само, че не може да му даде, но му посочил с жест в кое чекмедже го държи и излязал от кабинета си. Оттам Сашо отишъл направо в Академията и с „откраднатия” пистолет подбрал Иван Петров (по това време професор живопис), за да му покаже изпитните работи. Сред отхвърлените измъкнал етюда на сина си и го сложил до този на отличника – „Е, кой е по-добър?”.

Под насочения пистолет Иван Петров трябвало да признае, че по-хубав е Селимовия, а със сигурност е било и така – „Сашо, станала е грешка…” – мънкал уплашеният професор. „Грешка ли – рекъл погнусен Сашо, ударил го и после му заповядал да стои 30 минути в салона след неговото излизане – À мръднеш – à съм те убил! Ти ме познаваш!”.

Докато Иван Петров броял минутите, Сашо Гигов пристигнал в ЦУМ, купил някаква играчка и помолил за луксозна опаковка, защото било за подарък. След това влязъл в тоалетната, развил внимателно пакета, пъхнал вътре пистолета, пак вързал панделката, а играчката изхвърлил. Като стар конспиратор изглежда е допускал, че милицията ще използва случая, за да му види сметката като обяви, че той първи е извадил оръжие. С опакования пистолет обаче такова обвинение ставало невъзможно.

В ателието вече го чакали милиционерите. Обискирали го, заплашвали го, а през това време пакетчето от ЦУМ си стояло на масата. Селим бил свидетел на разправата.

– Селиме, татко – казал Сашо – ти получи повиквателна за танковите войски. Когато ти зачислят танк, ела в София – първия снаряд ще пуснеш в Министерския съвет, втория – в Народното събрание…

– Как може да учите така момчето! – възмутил се един от милиционерите.

– Момчето си е мое, както си искам така ще си го уча – отвърнал Сашо. (Предполагам, че вместо танкист Селим е станал трудовак).

– Казвай къде е пистолетът!

– Ама вие него ли търсите? – направил се на учуден той – Защо не казахте? Ето го на масата.

Какво е станало по-нататък с баща и син Гигови не зная почти нищо.

За Александър Гигов съм чувала, че е бил концлагерист в Белене. Не фигурира в списъка на членовете и кандидат членовете на Съюза на българските художници от 1979 г., но това е лесно обяснимо като се има предвид отношенията му с властта. Кога е починал също не знам, но майка ми казва, че е умрял по някакъв тайнствен начин. На другия ден из София били разлепени некролози, подписани „от другарите му” – знак, че анархо-комунистите са още живи. Милиционерите обикаляли улиците, търсели ги и ги късали. Лека му пръст!

Виж синът му Селим Александров Гигов е завършил Художествената академия прз 1978 г. спецалност „Стенопис“ при проф. Гановски, а през 1988 година вече е бил член на СБХ. Малкото, което намерих за него, са студените факти, че е роден в София на 18 октомври, че тогава е живял на бул. П. Славейков и е имал ателие на ул. Мизия. Мисля, че на тази улица имаше и други ателиета и нищо чудно през 80-те години да съм го виждала. През 1986 г. е излагал свои творби в Кошице, Чехословакия, а някъде срещнах, че днес живее и работи в чужбина. Чудя се дали е имал проблеми по време на преименуването!?

Това е за анархо-комуниста Александър Гигов – имал е поне късмета да има син, който да продължава да носи името му и да е художник.

Талантливи и странни личности е имало винаги в България. Жалкото е, че малко знаем за тях и те постепенно тънат в забрава. Светла им памет!

Историята на Александър Гигов и неговия син Симеон има продължение. Описала съм го в поста https://pavlinad.wordpress.com/2011/05/21/edna-istoria-s-prodaljenie/

Със Симеон се чуваме понякога, но отдавна не ми е звънял. Надявам се всички съвременни герои в тази история да са добре.

Sunset Гигов

Симеон Гигов „Изгрев“

Read Full Post »