Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Пловдив’

Не зная от къде мама се познаваше с него – може би защото имаха род в една и съща околия – Златю Бояджиев е роден в село Брезово (преди Аблашларе), а на 20-тина километра, горе в Средна гора е селото на дядо ми – Розовец (преди Рахманлий). Въобще, този район е дал доста художници – в с. Чоба, до Брезово е роден Генко Генков, в Розовец – Енчо Пиронков, в с. Стрелци – Кольо Витковски… А може би го познаваше от Пловдив, или просто от колеги.

Първият ми спомен за Златю Бояджиев бе, когато бях десетина годишна. На път за Розовец обикновено оставахме да пренощуваме в Пловдив, тъй като автобус за селото имаше веднъж дневно и то сутрин. Мама обичаше града, имаше приятели и колеги в него. Винаги взимахме сутрешния влак, отсядахме в Тримонциум, обядвахме в ресторанта – бях много впечатлена от тежкия разкош, меките кресла, огромните стаи с плюшени завеси. А после тръгвахме из Пловдив.

1964 август 24 мама в Пловдив Етнографския музей

Тази снимка на мама е от 1964 година и е едно от поредните преминавания през Пловдив.

Та в едно от пътуванията, мама пое към ателието на Златю. Тъй като бях дете, посещавало един куп ателиета и тичало в коридорите на Художествената академия, нямам някакви специални спомени, но ми беше притеснително, че не разбирам какво иска да каже и даже малко се страхувах от него. А после той ни заведе при някакви свои приятелки, живеещи в подножието на Сахат тепе в стара богаташка къща от началото на века – „недоубита буржоазия“, както ги наричаха тогава.

Много неща са се изтрили от паметта ми, но тази картина се е запечатала явно завинаги  – голям хол със старинни мебели, маса с извити крака, висок бюфет с кристални витрини и огледало в задната част, което отразяваше светлината и я пречупваше в наредените вътре също кристални чаши и лъснати сребърни фруктиери, сосиери, чайничета и лъжичници. Стената, до която ме бяха сложили да седна, бе тъмночервена, вече избеляла от времето, а на нея бяха окачени малки рамкирани портретчета на деди и деца. Помня и Златю Бояджиев – седеше на един стол до маса с дантелена покривка, с таке на главата, подпрял се на бастуна си, а зад него бе бюфетът. Дъното на свързаната с хола стая се губеше в сумрака, бе осветено само там, където седяхме. Помня всичко като стоп кадър.

Бях толкова очарована, запленена, омагьосана, че си обещах, че когато порасна, ще боядисам стените в бордо и на тях ще закача в малки рамки портретите на дедите си. Само че къде тъмна стена в неголемите софийски апартаменти – сега където у дома има празно място, то е заето с книги. Снимки на деди, правени в някое студио и подлепени на картон още през по-миналия век, имам. И от миналия век имам. И рамки имам – цял живот събирах, макар и не много усърдно, малки старинни рамки – колкото по-различни, толкова по-добре: дървени, метални, кожени, хартиени. Само стената ми липсва. Така си и останах със спомена и мечтата. Въпреки че има една стена, която… ако пренеса от апартамента на мама големия старинен бюфет, ще остане малко място… и в нишата между стелажа с книги и бюфета… дали пък… Но едва ли!

Златю бояджиев автопортрет 1967

Златю Бояджиев, автопортрет, 1967 г.

Минаха няколко години и Златю Бояджиев ни дойде на гости. Какво точно са говорили с мама не разбирах, но се оказа, че той много харесал осветлението и една от стените в ъгловата стая на „Раковски“ и помолил мама да му позволи да си донесе боите и да рисува у нас. Сега, когато разказвам тази история, разбирам колко е странна за съвременния човек, но тогава това не учуди никого – Златю нямаше ателие в София, ама щом му е дошло да рисува, трябва да се помогне. Придружих го до ателието за рамки, защото не можеше сам да се ориентира, а и да се качва по трамваите. Не беше близо – с трамвай петица, някъде към Овча купел. Беше ми ужасно досадно, но бях възпитано дете. И така няколко дена, прибирайки се от училище, заварвах Златю Бояджиев да рисува в едната стая, мама да си реже линолеума и да разпечатва графики на разтегателната маса в хола, а аз се свивах в единия ъгъл на чина си (да, имах специално изработен чин у дома) и си пишех домашните. Звучи интересно, ама тогава не мислех така. Най-голямото ми разочарование беше, че картината, заради която седях в ъгъла, бе пейзаж с разорани брезовски ниви и нито една от странните му човешки фигури.  Повече не я видях – той си я отнесе,  но предполагам, че върху нея по-късно е нарисувал друга. Все пак платната не бяха евтини!….

Минаха 10-тина и повече години, когато отново посетих ателието на Златю Бояджиев в Пловдив. Обясних му коя съм и за мое учудване той се сети. Усмихна се и каза по неговия си начин: „Много си пораснала“. И аз го разбрах. В онзи период често ми го казваха.

Та поуката за мен в тези истории бе, че стените имат голямо значение. Важното е как ще погледнеш – дали ако са бели, да ги запълниш с картина. Или ако вече са заети, да запазиш спомените на тях.

Златю Бояджеев 1967

Златю Бояджиев, 1974, фотограф Тодор Славчев

………..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Реклами

Read Full Post »