Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘писатели’

Отдавна не съм отваряла торбата с приказки. Все нямам време, все всичко ми се струва малоценно и дребно.

И този път ще стане дума за далечното минало, но не за български писатели.

Руският поет Константин Симонов има едно велико стихотворение „Жди меня”. Писано е по време на войната, която руснаците наричат Великата Отечествена, и е посветено на В.С. Стихотворението е напечатано във вестник „Правда” през зловещата зима на 1941 година и милиони войници си го изрязват и изпращат на своите майки, съпруги и любими.

 

Жди  меня, и  я  вернусь.
Только  очень  жди,
Жди, когда  наводят  грусть
Желтые  дожди,
Жди, когда  снега  метут,
Жди, когда  жара,
Жди, когда  других  не  ждут,
Позабыв  вчера…

Не понять не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.

Как  я  выжил, будем  знать
Только  мы  с  тобой,
Просто  ты  умела  ждать,
Как  никто  другой.

Но Симонов не е писал това стихотворение за милионите жени, очакващи своите любими, а за една-единствена жена – актрисата Валентина Серова.

Историята им започва като в „розов роман”. Красивата и вече известна Валя Серова, вдовица на героя от Испанската война, летеца Анатолий Серов, забелязва, че на всеки неин спектакъл на първия ред седи мъж с букет от рози. Това се повтаря представление след представление и след десетки букети най-накрая тя се заинтересува кой е той. Отговарят й – талантливият поет и писател Константин Симонов.

Запознават се, връзката им е трудна, Валя предпочита да е вдовица на Герой, а не на изгряващ писател. Симонов трудно приема сина й от първия брак и те все не оформят връзката  си.

Но започва войната и Симонов пише едно от най-прекрасните си стихотворения. Само че тази, която трябва да го чака като „никоя друга”, участва в концерти за ранени бойци и командири и там среща „истинската си любов” – прочутия генерал, а по-късно и маршал Константин Рокосовски. Само че, уви – той вече е женен… Между другото, сложих „истинска любов” в кавички, защото този, който познава рускините по-отблизо, знае, че за тях истинската любов е винаги последната, особено когато обектът е по-издигнат в йерархията.

Но Симонов все още нищо и не подозира – вярно казват, че потърпевшият узнава последен. Войната свършва, поетът се завръща от фронта и Тя го чака (е, не точно както той си е представял). За Симонов идва славата – той обикаля държавата и света, а Валя Серова го придружава.

Стигат и до България. Моето първо качване на самолет е било именно, придружавайки семейно поредната съветска делегация до морето. Със семейство Симонови пътува и малката им дъщеря Маша, която е някъде моя връстница, затова предполагам са ме взели и мен. Тогава на мама, от която зная края на тази история, й направило впечатление отдалечеността им и затвореността, когато са заедно и лекото кокетиране на актрисата, когато поетът не е наблизо. Но отдала всичко това на самочувствието на известния поет и артистизма на съпругата.

Само че явно вече и Симонов е подразбрал някои неща, защото в края на 50-те години следва развод. Обичаният от властта и от народа писател зачерква всичките посвещения от томовете със стихове, но остава само едно – инициалите над „Жди меня”.

Това явно му се е сторило малко – пише и епитафия на бившата си съпруга. Помня само една част от нея:

„…Под камнем сим лежит Серова Валентина.

Моя и многих других верная жена.

О, Господи, спаси ее от сплина,

Ведь в первый раз она лежит одна.”

Така Симонов си отмъщава за невярността и за лъжата. Не му е било лесно, но и клюката говори, че и той не си е поплювал.

Видях го още веднъж, ако включим и много детската ми среща. В края на 70-те години на Международната писателска среща в София. Ходеше изправен, хладен и високомерен, държейки незапалена лула между зъбите си. Харесвам „Жди меня”, но не харесах автора му. Макар че той едва ли би се трогнал, ако беше разбрал това.

……….

………….

P. S. Този филм е заснет през 2015 г. по повод 100-годишнината на поета. В него има факти, които не знаех, но те не отричат написаното от мен.

Реклами

Read Full Post »

==

Великата шаечна правда – е идиом, означаващ „истината без украса”, понякога даже горчива. В ироничен смисъл – всеизвестна, банална истина, представяна за народна мъдрост. Всъщност, който иска да разбере, нека прочете „Златният телец” на Иля Илф и Евгений Петров – ще я намери в размислите на Васисуалий Лоханкин.

През 1946 година „Златният телец” излиза във великолепен превод на Цв. Цветков и илюстрации от Александър Жендов /издателство „Четиво”/. Това не е първото му издание на български, ама аз него си имам и него си препрочитам.

Но ръководството на Съюза на българските писатели май не е чело тази книга, защото иначе едва ли би се снимало под лозунга: „По-високо и по-ярко да запламти великата комунистическа правда в нашите произведения”. Всъщност и те като „чукча  – не читател, чукча – писател”.

На 21 март 1964 година СБП си избира нов председател – Димитър Димов (на втория ред прав в центъра) и ето ви снимка за спомен. Нищо лошо – това са хората, които определят пътя на българската литература през 60-те години и занапред. Гледам ги и се чудя колко са несъвместими творбите им – „Железният светилник” до „Звездите на мира”, „Осъдени души” до „Син на работническата класа”, „Бариерата” до „Малкият ятак”… „Копче за сън” е завряно горе вдясно, но поне „Вечната и святата” е на първия ред, седнала между „Царска милост” и „Холера”.

Сещате ли се кой кой е? Мислех да изброя имената на тези писатели, поети, критици, драматурзи, журналисти, но май голяма част от тях вече не говорят никому нищо.

Затова по-добре да почетем, избирайки добрата литература, независимо каква правда има в нея – шаечна, комунистическа или просто истинска.

 Приятно разгадаване на образите. А някой път може и да изпиша имената им 🙂

 

Използвана е снимка от фотоархива на Тодор Славчев – http://photoarhiv-todorslavchev.com/

 

Read Full Post »

Ако решите да изпишете „Мария Грубешлева” в Google ще ви излезнат жълти сайтове и клюки. Чак по- към края на страницата може и да срещнете Уикипедия, от където ще разберете, че това е поетеса, родена преди 110 години и починала преди 40. Разбира се, в духа на времето нея я водеха полетарска и антифашистка писателка, но стиховете й бяха нежни и леки, а книгите за деца забавни и весели.

Пролет
Че е дошла и на вратите чука –
ще разбереш по толкова неща!
По песента размерна на капчука,
по гласовете странни на нощта…

По оня въздух, пълен с аромати,
по небосвода син – кристално чист,
по изгревите, залезите златни,
по първия раззеленил се лист.

И по това, че пак в мечти унесен,
ти ставаш, палиш лампата в нощта
и сядаш да напишеш малка песен
за любовта.

Познавах Мери Грубешлиева от майка ми, с която въпреки разликата във възрастта, се бяха сприятелили. Двете прекарваха часове в сладки приказки и се дразнеха, когато някой им попречеше.

Ето ги през лятото на 1955 г. в двора на санаториума във Владая. Така и продължиха до 1970 година, когато Мери почина и в душата на мама остана празнина и мисълта, че никога няма да има повече такава приятелка.

Мери имаше неизчерпаемо чувство за хумор – тя можеше да направи образ или смешка от най-всекидневните и обичайни неща. Две седнали една до друга жени в бледожълти и светлосини рокли веднаха ставаха „я виж, като бонбонки фонданки”. Имаше едно време такива много вкусни бонбони – продаваха ги в кутии и всеки ред бе оцветен с различен блед цвят.

Беше различна от съпруга си Людмил Стоянов (1886 – 1973). Малкото ми срещи с него бяха „а-а, влизай, влизай” и се скриваше в кабинета си – мислех го за темерут, а той просто се е спасявал от излишни срещи и думи. Стоеше си кротко в кабинета, може би пишеше, може би превеждаше, а може би – мислеше, нещо което хората тогава правеха с удоволствие.

И за двамата това беше втори брак. От предишните имаха големи деца, които отдавна живееха отделно – журналистът Леонид Грубешлиев, кинорежисьора Юлий Стоянов и Анелия Санча, съпруга на испанския художник Хосе Санча.

В „Антология на жълтата роза” на Гео Милев има едно чудесно стихотворение на Людмил Стоянов, което въобще не се връзва със създадения от критиците на онова време образ:

Ний гаснем, ний чезнем, две сенки печални,

На вечната мъка до черния ров;

И бавно замират словата прощални

На мъртва любов!

Но за Мери и Людмил любовта не беше мъртва. Зная от майка ми, че са били ужасно привързани един към друг, въпреки че това не личеше от отношенията им вкъщи. В ресторант или клуб винаги сядаха един до друг – не за да си „пазят стоката”, а защото бяха свикнали на ежеминутен контакт. И обич.

Мери боледуваше много и често стоеше в къщи със седмици. Тя само чакаше някой да дойде и да й разкаже какво се случва Навън. Така един ден Людмил, който винаги е бил пестелив на думи, се прибрал след заседание в Съюза на писателите. Още от вратата Мери го почнала:

– Какво стана?

– Ами нищо.

– Как така нищо бе, Людмиле. Навън си бил, хора си срещнал!

– Ами ходих до Изложбата. – Така едно време наричаха Градската галерия на Гурко 1, тъй като там непрекъснато имаше някакви изложби. В този момент била Обща художествена, посветена на поредния юбилей или конгрес.

– Абе, серсем такъв! Разкажи какви картини видя – не издържала Мери и креснала.

– Ами… бутнах една статуя…

– Какво?!?

– Ама, Мери, тя не беше хубава!

Ужасената Мери намерила телефона на изложбената зала, помолила да я свържат със скулптора и не след дълго вече говорела с него.

– Да, да, вече ми съобщиха. Не се притеснявайте, за мен е чест един академик да бутне скулптурата ми!

И какво било учудването на Мери, когато на предложението за откупка или поне компенсация художникът отговорил със същите думи:

– И без това не беше сполучлива.

Кой е скулторът не знам, но явно освен чувство за хумор е имал и трезва оценка за работата си.

Такива неща си спомням за тези две големи личности, които днес са абсолютно забравени. Може би конюнктурата е такава, може би човешката памет е къса, а може би интересът е само в жълтините. Жалко, ако е така.

Съжалявам, че съм била дете и помня толкова малко. Но поне ги познавах!

P.S. Днес, 22 февруари 2011, на 90 години е починал Леонид Грубешлиев. Бяха добри приятели с мама и той много плака, когато тя почина. Надживя я с малко повече от три месеца.

Не съм го виждала отдавна, но се канехме, когато се затопли, да му отида на гости. Още една нишка с миналото се скъса.

Сбогом, Льончо!

P.P.S. На 24 декември 2011, на 81 години внезапно ни напусна и Юлий Стоянов.

Видяхме се сравнително скоро на улицата – той бързаше в една посока, аз в друга… Обещахме си да се видим…

Сбогом, Юли!

Read Full Post »