Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘ЛИК’

Явно нещата в телевизията вече се променяха и то не към добро. Но аз не мирясвах. След известно време в рубриката „Библиотека ЛИК“ снимах Йордан ЛИКВасилев, който тогава пишеше за Иван Хаджийски – след ОТК изрязаха интервюто без мое знание и предаването се излъчи с 10 минути по-кратко. С Мишо Неделчев снимахме и кратък обект по повод 100 годишнината на основателя на сп. „Златорог“ Владимир Василев – изрязаха го.

Въобще ножицата се оказа, че вече доста щрака и вече доста бе изрязала. Падаха цели предавания, други бяха обезобразявани, но въпреки всичко опитите да се заобиколи цензурата не спираха. Понякога разчитахме на незнанието. Особено се „забавлявах“, когато работех с рубриката „Поетична антология“. Направих, например, 15-минутна подборка по стихове на Александър Галич (емигрирал в Париж и починал, хващайки го ток от новия му транзистор) и друга със стихове на Варлам Шаламов (лежал в сталинските лагери на Колима, Сибир). Или рецитал с откъси от „Книга за българския народ“ на Стоян Михайловски, в който звучи „Властта е хан, където хитреците завземат най-разкошните салони“ и „За да господаруваш – развращавай!“, и „За да робуваш леко – разврати се!“. Първите минаха в подраздел „Съветски поети“, а другият – в „Класика“.

Със заснемането на рецитала по Михайловски се случи нещо интересно, което като че ли подсили звученето на стиховете. Този път с режисьора Любен Морчев бяхме решили да няма декор, актьорът да стои на неутрален сивобял фон, като едната част на кадъра да е „запълнена“ с бледочервено сияние. Таман бяхме заснели първия дубъл, когато ни казаха да изключим всичко. Слязох да видя какво става, но още на стълбите ме спряха едни цивилни непознати и ми изсъскаха да се върна откъде идвам. Само че неочакваното пристигане на Тодор Живков в телевизията така бе объркало всички, че забравиха да ни изключат от общата линия и ние можехме да виждаме какво става в другите студия. Седяхме в режисьорската апаратна на V студио, на единия монитор гледахме как „първият партиен и държавен ръководител“ чете словото си, отключило възродителния процес, а на съседния – на стоп кадър бе нашият актьор, огрян от аленото зарево. И аз се подсетих: „Властта е хан, където хитреците завземат най-разкошните салони“.

Интересното е, че всичките тези боцкания[1] с властта минаваха незабелязано, а проблем ми причини един безобиден рецитал на тема „Театър“ със заглавие „Душата на артиста е ранима“. Двама поети бяха написали писмо оплакване от нас с Велко Йорданов, като обвинението бе „проява на брутален субективизъм“ и „извънлитературни съображения“. Но за тази история съм писала в „За един дребен донос“.

Примери за вътрешна цензура имаше много. Никога не знаехме какво е позволено и какво не (или поне се правехме, че не знаем) и понякога се случваха изненади. По повод една от тях, ако си спомням правилно – влизането в кадър на книгата на Румяна Узунова „Павел Вежинов“ и последствията за част от екипа, поискахме среща с така наречения „Тошо Тайната“ – това бе човекът, назначен в БТ да следи за спазването на държавната тайна. Дойде, седна, изнесе ни дълга лекция за обекти, свързани със сигурността на държавата, за бдителността… а ние все питахме: „това е ясно, ама в културата? Там каква е държавната тайна?“… „ами там… такова… невъзвращенци… такова… да не се излагаме с прекалено критични… такова…“ Тогава някой от нас се изцепи: „Ама ние не знаем имената на всички невъзвращенци, не може ли да ни дадете някакъв списък, за да не правим грешки.“ Тогава Тошо Тайната се разсмя: „абе, всичко знаете вие … няма списък. И внимавайте!“ Наложи се да внимаваме – беше 1984-та година.

Няколко години по-късно, може би 1991-92 г., исках да направя подрубрика в предаването „Форум“, на което бях продуцент, – „Цензурираните ленти“. Първоначалната ми идея беше да разделим екрана на две чрежисьорската апаратна на Форум 1993 г. декемвриасти: отляво да тече оригиналът, а отдясно – празното място на това, което цензурата е отрязала. Посъветваха ме, че няма да е естетично толкова дълги празни сцени в едната част на екрана. Но не това спря идеята ми – просто не можахме да намерим достатъчно пълноценно запазени филми.

И все пак за честта на Телевизията искам да спомена, че във фонда й се пазят нецензурирани варианти на някои филми, които не съществуват в архива на Киностудия Бояна. Такъв е случаят със „Смъртта на заека“ на Анри Кулев – даже режисьорът нямаше копие без изрязаните сцени, но при нас го имаше на 35 мм, така че направихме едно на Националният филмов център по нашата лента.

Подобен е и случаят с надписите на сериала „На всеки километър“. След бягството на Георги Марков, монтажистките са трили с ножче за бръснене името му в титрите кадър по кадър – 24 кадъра в секунда, а всеки надпис седи няколко секунди на екрана. В БТ направо са ги рязали, без да се съобразяват със скок в картината или звука. И все пак в хранилището са се запазили няколко серии с оригиналните надписи. Доколкото можахме, ги възстановихме. Една от старите монтажистки, която тогава още работеше в „Златния фонд на БНТ“, ми разказа как изрязвала имената на избягали колеги и приятели и плачела. За съжаление отказа да застане пред камера. А беше вече началото на ХХІ век. Страх ли беше, срам ли беше – не зная.

Днес няма цензура. Официално.

1994, 24 април с Петър Увалиев

[1] Ако някой направи асоциация с „Бодался теленок с дубом“ на Солженицин, си е за негова сметка. Никога не съм се изживявала като десидент, нито леките ми закачки с властта имаха последствия. Освен може би едно – не ме поканиха за член на БКП. Понякога някои хора се учудваха, че не съм, но дотук. И слава богу, номерът „млада съм още“ вече не минаваше лесно.

 

………

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Реклами

Read Full Post »

stefan_kanchev_15

………..

Както може и да се предполага, не всичко вървеше по мед и масло! Вече писах за длъжността „програмен наблюдател“ и функцията, която назначените на нея изпълняваха. Въпреки понякога неприятните сцени, програмните наблюдатели бяха и полезни – човек можеше да си позволи да каже каквото сам прецени, а отговорността за цензурата бе на чуждата съвест. Ако разбира се предварително не беше проработила автоцензурата. Аз поне си се възползвах от свободата – в областта на културата това не беше чак толкова трудно. Но понякога трудът ми даже не стигаше до заснемане.

През пролетта на 1979 година започнаха да се подготвят така наречените предавания за окръзите. Ние отговаряхме за културната политика и мен ме пратиха във Велико Търново, като поръчението беше – „не само официалното“. Радостно потрих ръце и… прекалих.

Наскоро бях снимала в Търново един симпозиум за ІІ-та българска държава, така че бях запозната с доста от проблемите. Влязох в депото на художествената галерия, виждах мухъл по картини, виждах зацепени от промяната на температурата дърворезби, нахвърлени гравюри – доплака ми се, а галеристите 800px-SS.Forty_Martyrs_Church_06плачеха не за заплати, а за техника, увлажнители, съвременно реставрационно ателие. Влязох в затворената тогава църква „Свети 40 мъченици“ – полуразрушена, но истинска. Вървях по улиците и виждах недовършения хотелхотел в Търново 70-те и 80-те на Балкантурист, който ми изглеждаше като „кръпка в дупка“; минавах покрай възрожденски сгради, нуждаещи се от реставриране и поддръжка, срещах се с художници, с театрали, с поети. Само до шефовете на отделите „Култура“ към кметството и към окръжния комитет на партията не можах да достигна. Бяха заети хора, а и аз не настоявах. Но за наблюдаващите ме от разстояние капката преля, когато в Клуба на културните дейци си направих среща с един отец от Преображенския манастир и той ми разказа за разрухата там, за изземането на икони и ценни ръкописи. На другата сутрин си тръгнах с цял изписан бележник, но докато стигна в София вече ме очакваше оплакване. То беше издържано в типичния чиновнически стил с намеци за идеологическа диверсия, намесваха се и класово-партийни принципи. Тогава разбрах колко е важно да имаш зад гърба си шеф, който да те защити. Последствия нямаше. Просто в предаванията за Великотърновски окръг липсваше културата.

(Смешен детайл: Последната вечер в Клуба на културните дейци пристигна един приятел от София с радостната вест за излитането на Георги Иванов със „Союз 33“ и скачването на корабите – даже носеше сп. Български воин. На другия ден броят вече беше библиографска рядкост, а ние научихме за драмата в космоса, която без малко да се превърне в трагедия. Скачване нямаше. Ако бях суеверна, щях да видя предзнаменование. Така и моето „скачване“ с търновската култура не се състоя.)

Един от следващите проблеми бе с предаването ми „Родословието“ от рубриката „За теб, мили роде“ с водещ Дарин Камбов, който за моя радост се придържашеДарин Камбов към сценария ми. Беше лятото на 1980 година. Идеята ми бе доколко съвременния тогава българин познава своя род. По начало родословните изследвания са слабо място в нашата традиция, а те изучават не само социалното минало, но и рода в генетичния му смисъл. Всичко започваше от една фраза на проф. Тончо Жечев „Тоз, който не е от някъде, той от никъде не е“ и въобще не съм очаквала, че тази теза трябва да бъде не само обяснявана, но и защитавана.

Заснехме репортаж с единадесетокласници от 7-мо училище. Обясних им предварително целта на предаването, помолих ги да напишат какво знаят за рода си, без да има нужда да се подписват. Когато прегледах записките им, се оказа, че по-голяма част от тях даже не знаят имената на някои от своите баба или дядо, а за прабаба и прадядо и дума не ставаше. Но ако имаха роднина „активен борец против фашизма и капитализма“, бързаха да се похвалят. От тридесетина 18-годишни младежи все пак един знаеше, че прадядо му бил ботев четник, а друг бе потомък на Ильо войвода… ама не им помнеха имената.

След това отидохме в кафенето на ъгъла на „Раковски“ и „Граф Игнатиев“, където през деня се събираха по-възрастни хора. Тях пък попитахме доколко си знаят корена, разказвали ли са на внуците и ако не – защо? За моя радост един мил господин се върна чак в 18-ти век и започна да изброява и да обяснява. Както казвахме – направи ми предаването.

Имаше и репортажи за честването на Захариевия род, заснет в Бургас, за Гечеви – грънчарски род от 1772 г.

Родословието сценарен план 1В студиото бяхме поканили проф. д-р Веселин Хаджиниколов – директор на Етнографския институт, доц. Борис Тумангелов от БАН и представител на ЦК на ДКМС, които говореха как фамилното име задължава, как то ни свързва с миналото не само на конкретния род, но и с миналото на страната ни; за това, че трябва да се бърза, защото по-възрастните поколения, които носят със себе си родословната генеологическа информация, си отиват и т.н. Нищо кой знае какво, особено от днешна гледна точка. Но нека не забравяме, че тогава живеехме в епохата на „пролетарския интернационализъм“, във „вечна и нерушима дружба с великия Съветски съюз“ и родолюбието не беше на почит.

Беше интересно и не мина незабелязано. Получихме много писма. Хората предлагаха да ги посетим, да помогнем в изработването на родословно дърво, настояваха темата да бъде продължена. Това ни радваше, но не за дълго. Оказа се, че информация за излъченото предаване стигнала до Владимир Костов, който тогава работеше в една от „вражеските“ радиостанции – „Свободна Европа“. В някакво предаване бил похвалил темата, това влязло в сводката, разпространявана сред „правилните“ хора и отзвукът не закъсня – проф. Вл. Топенчаров написа разгромяваща статия във вестник „Поглед“, наложи се моят главен редактор Георги Стойчев да му отговаря, но тъй като беше лято, нещата поутихнаха и нямаше последствия.

Само че в редакторския план на „За теб, мили роде“ съществуваше още едно мое предложение, което трябваше да се излъчи на връх Бъдни вечер – в ония години все още работен ден. Заглавието бе „Традицията“. Работих по сценария с огромно желание, изчетох много, съветвах се с колеги и със специалисти, дадох сценария и на баща си за съвет (одобри го и даже ми посочи къде да наблегна).

Предадох сценария навреме, той стоя дълго на бюрото на шефа, даже пожълтя отТрадицията - първоначален сценарий слънцето. Написах внимателно текста на водещия и въпросите, които ще задава, обясних насоките на разговорите. Акцентът падаше върху разрушаването на традиционните връзки, противопоставянето на традицията срещу отчуждението и нихилизма. Поканих Тончо Жечев, който вече бе напечатал няколко глави от „Митът за Одисей“ в списание „Септември“, тъй като разработването на темата за лотофагите ми бе направило силно впечатление. В това предаване ми се искаше водещо изречение да бъде „какво ще съхраним в паметта си от безкрайното човешко пътуване е нравствен въпрос; както и колкото сме забравили и погубили, така и толкова ще забравят от нас и за нас“. Георги Джагаров беше чул за разговора ни с Тончо Жечев и сам изяви желание да го снимам. Той, като председател на Комисията за запазване и възстановка на духовните ценности (да, имаше и такава комисия!), тогава се бе отдал на патриотична вълна и подготвяше нови ритуали, доколкото помня за сключване на граждански брак т.н. Исках да го питаме до каква степен, според него, може по научен път да бъде създаден ритуал, както и дали може да бъде създадена народна песен, предание.

Е, с такива участници смятах, че предаването ми е в кърпа вързано, ала човек предполага, а друг разполага. В книжка 7/1980 на сп. „Философска мисъл“ излезе разгромяваща статия на Искра Панова „По повод на един „мит“. Тончо Жечев се извини и отказа с мотива, че ако се яви в телевизията, предаването няма да бъде излъчено. Предложи за свои „заместници“ писателя Димитър Яръмов и литературния критик Енчо Мутафов. В последния момент и Джагаров се стресна и се наложи да каня Борислав Геронтиев да поеме неговата роля.

Заснехме разговорите в студиото. Не беше това, което очаквах, но все пак се получи. Компенсирахме с много „изобразителен материал“ – откъси от филми с традиционни български обичаи, баба ми беше изпекла обредни хлябове Боговица и Литургия, говорехме за имени дни, за прошка, за покровители на къщата, за жива старина. Все неща, които днес са толкова познати, но тогава звучаха леко „неправилно“. И тъй като денят на излъчване бе 24 декември, то предаването започваше с един дълъг кадър, в който от бялата мъгла изплуват бавно коледари и пеят „Стани нине, господине“, а после заглавието „За теб, мили  роде… – Традицията“. Беше ударно, силно и захващащо.

Само че се оказа, че пак съм прекалила. След приключване на предварителната прожекция, така нареченото ОТК с програмен наблюдател (цензор), бях облята с невероятни обвинения – ретроградност, изкривяване на истината, съзнателно изопачаване на социалистическата действителност, май чух и нещо за идеологически недомислия. Не вярвах на ушите си – хора, които до този момент ме бяха подкрепяли, сега ме обвиняваха или мълчаха.

За излъчване на предаването и дума не можеше да става. Поискаха да го „поправя“ – отказах. Обясних, че съм заснела това, което мисля, а не мога толкова бързо да сменя мисленето си. Изтриха труда ми. Но по-лошото бе, че в кратки срокове тихомълком бе заснето ново предаване с нови участници, но със същото заглавие, и в него ставаше дума за новите обичаи „изпращане на войник“, за трудовата взаимопомощ и творческото преосмисляне на традициите.

Гледах го на екран, а на следващия ден обикалях да обяснявам на участниците и на хората, които бях ангажирала, че това не е „моето“ предаване, че нямам нищо общо с него. А те се усмихваха и ме успокояваха: „Не се притеснявай, то от самото начало си беше ясно, че няма да се получи.“ А аз така се надявах…

 

следва продължение

…….

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

И така в началото на месец май ни събраха всички от редакция „Култура“, дойде Иван Славков и ни представи новия ни главен редактор Георги Стойчев. Не беше непознато лице – бях го гледала в „Гражданска трибуна“, където ми хареса бързата му реакция и умението да задава точните въпроси, без да се сепва отГеорги Стойчев 1975 мястото на гостите в партийната и държавна йерархия. Да, ама там беше седнал, а тук прав – оказа се дребен, жилав, с голяма глава и много будни очи. Това беше първото ми впечатление. Но второто се оказа по-важно – умен, остроумен, интелигентен и амбициран да направи от една второстепенна редакция – водеща. Успя – поне за известно време.

Георги се представи, каза две думи и ни помоли всеки да му даде предложение с какво би искал да се занимава занапред, какви теми го интересуват, с кого ще ги разработва и т.н. Даде ни и срок, който не беше кратък. Колежките ми, сменили няколко главни редактора, се опитаха да си живеят постарому, но не се получи. Едно от първите съобщения на Стойчев бе, че ще приема в кабинета си всеки по всяко време, но на отворена врата. Служебни разговори на четири очи не води, а ако някой иска да се оплаче от някого (разбирай изклюкарства), то ще трябва да го доведе и него. Може да ви е странно, но това се спазваше. За почти десетте години, в които беше главен редактор на ЛИК, той много рядко затваряше вратата между кабинета си и секретарската стая, а опитите за интриги бяха деликатно прекъсвани – Георги казваше „един момент“, ставаше, лично отиваше да доведе обекта на доноса с „ела, че еди-кой-си има да ни казва нещо“ и поставяше интриганта в неловко положение.

Даденият за предложения срок измина и Георги Стойчев отново събра редакторите в голямата стая. Едва ли някой е очаквал какво ще последва. Накратко ни обясни, че във всичките предложения има много плява и малко зърно. Че с такива идеи не би могъл да постигне нищо и затова ще съобщи имената на хората, които повече няма да работят в тази редакция. Слава богу, чух своето име сред оставащите. Настана хаос, крясъци – „откъде на къде“, имаше даже реплики, опиращи почти до „ти знаеш ли коя съм аз“. А Георги беше гръмогласен. Успя да ги накара да млъкнат с: „Мислех да не ви излагам, но вие си го поискахте. Как мога да работя с човек, който смята да прави творчески портрет на Тома Сман…“ Спомена и още няколко грешки, които съм забравила, за съжаление. Бях убедена, че преувеличава и на другия ден му го казах. Тогава той ме заведе в кабинета си, извади предложенията, кавалерски скри името и ми показа черно на бяло писанието. Познах почерка, не беше правописна грешка, беше много внимателно изписано – и Тома Сман, и другите гафове.

Следващите дни не бяха лесни за него – скандали, ходатайства, тряскане на врати. Но той устоя. Разбира се, не можеше да уволни никого, но можеше да се отърве от него с прехвърляне на друга работа. Така „Тома Сман“ отиде в Радиото, „завареното положение“ в Телевизионния театър, а другите вече не помня къде. Редакторският екип, който беше редакторски, но още не бе екип, намаля до минимум, ала за кратко. Георги доведе нови хора – кои удачно, кои не толкова и отново се разраснахме. Само че този път оправдано – всеки бе с идеи и с желанието да работи.

Така дойдоха Методи Георгиев (зам. гл. редактор), Александър Лазаров (отг. редактор и партиен секретар), Иван Милев, Георги Костов, малко по-късно Дарин Камбов, Светла Зенгилекова, Варя Палчева. Ресорите се смениха, появиха се нови рубрики – „Насаме с всички“, „За и против“, „Агенция ЛИК“, „Театър без билет“, „Поетична антология“, „Корени“ и още много. Георги явно беше мислил, защото си пролича, че по-голяма част от идеите са лично негови, а новодошлите бяха избрани, за да ги поемат.

Редакция „ЛИК“ започна да присъства на екрана вече осезаемо.

 

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

Така се започна. В началото се учех – ходех да гледам по студията, апаратните, монтажните… А колежките ми си стояха в стаята и много внимателно следяха кой ми се обажда. Аз познавах доста от операторите в телевизията – тези, с които сеЙордан Йорданов бях запознала във ВГИК – и често някой от тях минаваше да ме викне да пием кафе или да поговорим. Първо мина Риц и те решиха „тоя е!“, да ама на следващия Христо Вълев-Рицден мина Тотето – „тоя е!“, на третия – Данчо… и настана смут. След като дълго се чудеха, накрая ме „прикрепиха“ към Васко Графа, режисьор току-що завършил в Чехия и разпределен в телевизията. Много се смеехме, защото аз не спестявах техните терзания и разказвах на „потърпевшите“.

Как се работеше тогава? В понеделник редакторите правеха летучка, на която се задаваше въпросът „кой какво иска да снима и до каква степен е готов“. Ако идеята се одобреше, сценарният план отиваше при режисьорите, те решаваха какъв ще е снимачният период. Актуалните предавания бяха с предимство, а аз това исках. После снимки, проявяване на лентата, монтаж (когато има свободен), мишунг, ОТК с програмен наблюдател и до ден-два излъчване.

Снимаше се предимно на 16 мм черно-бяло. Цветната лента беше запазена за Аспарух Язаджиев-ПухТодор Живков и компания. Имаше два вида оператори – проверените, които снимаха отговорните събития и другари; и можещите да снимат, за които всички драпахме – ХристоВенко Каблешков Тотев-Тотето, Христо Вълев-Риц, Иван Кривошиев, Аспарух Язанджиев-Пух, Христо Обрешков, Данчо Йорданов, Георги Ангелов-Юри… те работеха и следваха задочно в Москва и още незавършили някои от тях се изтеглиха в „голямото кино“. Ала се появиха нови, с които се работеше чудесно.

Трудното беше не снимането и монтирането, а ОТК-то. Това би трябвало да е технически преглед, където да се прецени годността за излъчване – изравняване на лентата, лепенки, изчистване от маркери и т.н. Но там седяха и програмните наблюдатели – на практика това бяха цензурите, макар че такава дума не съществуваше. Те можеха да спрат предаване, независимо че главният редактор го е одобрил. В началото нямаше проблеми, все пак се знаеше Иван Славков чий зет е, но с годините настъпи стагнация и все повече и повече филми и предавания се спираха, изрязваха със или без знанието на авторите. Имам няколко такива случаи, но за тях по-късно.

Не помня кое беше първото ми предаване – или за писателите фронтоваци, или за тогавашния преглед за театър и драма. Колежките ми държаха здраво литературата и художниците, имаше огромна редакция „Кино“, така че аз или трябваше да се насоча към история, или да помагам за театъра. Нямах претенции – всичко ми беше интересно.

Има-няма месец и половина след моето постъпване и за празника на телевизията обявиха новите преобразования и назначения на главни редактори. „Публицистика“ стана „Съвременник“ с гл. ред. Димитър Езекиев, Учебна редакция стана „Кръгозор“ с гл. ред. Шейтанов, Динко Маджаров оглави „Лъч“, Марко Семов – „Идеологическа“, а редакция „Култура“ и редакция „Кино“ се сливаха в „Литература, Изкуство, Кино“ т.е. ЛИК, а по-късно когато „Кино“-то отново се отдели и се обедини с дублажите, си запазихме абревиатурата и се преименувахме на „Литература, Изкуство, Култура“. Главен редактор стана Георги Стойчев, който дотогава бе работил в „Публицистика“ и беше изпъкнал като блестящ журналист в рубриката, излъчвана на живо – „Гражданска трибуна“. Дадоха му срок да ни вкара в пътя и интересното започна.

 

следва продължение…

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Read Full Post »