Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Коледа’

Коледа 2014_4

Може би точно сега е времето разкажа за най-хубавия празник в детството ми – Нова година. До 1968 година Бъдни вечер и Коледа се празнуваха на 6-ти и 7-ми януари, така че елхата се правеше за Нова година, тогава получавах и подаръците.

Преди празниците, когато бях много малка, джуджетата гледаха през прозореца и казваха на добрия старец дали слушам и какви подаръци да получа – един ден даже видях едно. Наблюдаваше ме през стъклото, аз много се притесних, тъй като току-що бях направила някаква беля и се скрих под масата. След много години мама ми призна, че закрепила на края на дългата метла едни червени панталонки, стиска памук и… и останалото сама съм си доизмислила и видяла.

Доста рано разбрах, че този дядо Коледа, който обикаля по къщите през деня не е истински. Това се дължеше на един пияница. Била съм някъде 3-4 годишна, когато от Съюза на писателите бяха организирали посещение на Дядо Мраз по домовете. Явно където е ходел все са го черпели и докато стигне до нас, съвсем се беше замотал – фъфлеше и се клатеше. Мама едва го избута. Тогава ме успокои, макар и трудно, и ми обясни, че на този мама и татко му дават подаръците, а истинският идва посред нощ и се крие от децата, за да не го разсейват.

В следващите години най-важното е било да ме озаптяват да не бърникам в гардероба, за да не намеря някой подарък. Мисля, че мама веднъж ме е заварила да ровя, та ми беше обяснила, че тогава подаръците ще изчезнат.

DSC05403Елхата купувахме по-отрано, тогава ги продаваха отсреща в лятната ресторант-градина „Чайка“ и мама имаше възможност да види през прозореца кога ги докарват и да избере най-хубавата. Слагаше я на балкона, за да не съхне на парното, а аз непрекъснато ходех да мириша как ухае. Украсявахме я и с ангелски коси, които мама бе открила на тавана на къщата във Видин – бяха немски от преди войната с рисунка на две ангелчета с дълги коси. Не зная дали това е истинското наименование на този тип коледна украса, може и аз да съм си я кръстила така заради рисунката. Пазя за спомен две плоски пакетчета, отдавна обезцветени от времето. След години започнаха да се продават и у нас и аз накупих доста. А това е една от най-старите запазени играчки – тумбесто буренце от по-дебело стъкло, успяло да устои на детските ми ръчички и на превратностите на съдбата.

Предполагам, че някъде в отделенията по-разумните ми съученици са ме „светнали“, че няма Дядо Мраз. Колко ли ми е било мъчно!

Ала тази истина не помрачи празника и винаги го чаках с огромно нетърпение. ВНовата година и 12-те месеца 1959_януари 001 стара тетрадка открих  рисунка от 2 януари 1959 г. „Нова година и 12-те месеца“. Януари води хорото, въобще зимните месеци са с дълги червени дрехи,  а летните са по-шарени.

Намерих и тефтерче, в което съм записвала колко дена остават до Нова година, колко от тях са учебни, какви подаръци съм получила – било е ужасно скромно: книги, шоколад, портокал, дрехи. Първите записки са от 1962 г.:

10 декември – сняг не вали. Отсреща работници правят изкуствена пързалка;

на 20 декември мама е купила стъклени играчки за елха – кръстих ги с най-различни имена. Върхът е секретарят (?), прасето – г-н Свинчо, гъската – Глупава като гъска, сърцето – Добродушното сърце (тази играчка все още съществува  и повече от 50 години бе окачвана най-високо горе);

DSC05400

Ето го Добродушното сърце, вече доста изпочупено, но така се случва с крехките неща.

25 декември – днес ми купиха елха. Много е голяма. Като сложим върха, той ще опре тавана;

14 януари – днес разтурихме елхата. Край на всичко. Много ми е мъчно. До Нова година остават 350 дена.“…

На 31-ви идваше дядо Мраз. Тъй като той много обичаше децата, а имаше да обиколи хиляди домове, мене ме отпращаха в кухнята, за да не го разсейвам. Оттам чувах как мама ме хвали и обяснява колко съм слушала и как съм си заслужила подаръците. Дядо Мраз лично палеше свещичките на елхата, а те бяха истински и се закрепваха с едни специални щипки за клоните й, после мама го изпращаше и ме извикваше. Заставахме да се насладим на гледката, мама ми запяваше „Тиха нощ, свята нощ“, като спомен от своето детство, но моят поглед бе насочен предимно към подаръците. Това продължи и след като вече знаех истината, продължи и когато бях вече възрастна, продължи и когато дъщеря ми следеше с поглед какво има под елхата, продължава и днес…

Бъдни вечер 2018

 

На Коледа не получавах други подаръци, но никога не сме пропускали да я празнуваме – с постните яденета, с месото на следващия ден, със запалването на свещичките на елхата. Дали това беше някакъв вид смелост и предизвикателство, дали ни пазеше името на татко, не зная, но всички традиционни празници (а те бяха християнски) се честваха в дома ни винаги. Предполагам, че баща ми хич не го е интересувало мнението на партийната организация – без да бъде религиозен, той тачеше традициите.

Преди да тръгна на училище се случваше да посрещна Коледа във Видбол при прабаба ми. Тогава се приготвяха обредните хлябове Боговица и Литургия – баба ги украсяваше с фигури и символи. Върху единия от хлябовете се натискаше просфората (всъщност просфора е вид обреден хляб, но ние така наричахме самия дървен печат, който носи Христовите символи). Преди да сложи хляба да се пече под връшника в огнището, баба го надупчваше на кръст с вилицата и на всяко бучване изричаше по една дума от наричането: „Исус Назарянин цар Юдейски“.

синия и трикрако столчеТрапезата се подреждаше върху синията, а наоколо се посипваше слама. Сядахме върху сламата, само прабаба ми беше на трикрако столче, защото вече бе преминала 90-те и се беше прегърбила от работа и от старост. Тя прекаждаше, разчупваше единия хляб, а другия оставяше на Бога, за да хапне и той. Наричаше всяко парче на нивата, на животните, на берекета… Кандилото светеше цяла нощ, както обикновено, но винаги ми се е струвало, че точно тази нощ то грее по-силно.

Мама ми е разказвала как на празник прадядо ми Велко прекадявал масата и лицето му ставало благо и светло. „Помня дядо от времето на старостта му. Най-хубав беше на християнските празници, когато прекадяваше трапезата. Докато произнасяше молитвата лицето му ставаше чисто, умилено и някак си отнесено.“

По-късно, когато прабаба ми почина и баба се прибра в София, посрещането на Коледа продължи. Но вече с питки в електрическата тенджера – между другото продължаваха да са невероятно вкусни. През 1968 година Църквата промени календара си и на 24 срещу 25 декември ние сядахме на масата с боба, постните сарми със зеле, пълнените сухи чушки, тиквеника, ошава. В последните години от живота си по моя молба за празника баба вече не правеше обикновени питки, а Боговица и Литургия. Украсявахме елхата за Бъдни вечер и Коледа стана най-прекрасният празник, въпреки че беше работен ден.

Така получавах два пъти подаръци от двама симпатични стареца – по-големите от Дядо Коледа, но и Дядо Мраз не забрави пътя към дома, все пак бях послушна… през повечето време.

….

DSC05397а

==

Още пазя просфората и всяка Коледа дъщеря ми меси, така както баба й, моята майка, я е учила, а аз украсявам питката, изричайки древните думи. След това прекаждам трапезата, за да продължа веригата спомени.

Весели празници!

………..

…….

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Реклами

Read Full Post »

Раковски (втора част)

 

Това виждах от своя прозорец през различните години. Първите две снимки са правени от майка ми. Тя обичаше да снима променяща се София около нас, строящите се сгради, минувачите, хората, които идваха у дома. Приемаше го като летопис на времето и живота си. За съжаление даде на свой колега от София Прес огромно руло ленти, за да й извади контакти копия. След като доста време не й ги връщаше, каза, че ги е изгубил. Не мога да си представя чак толкова разсеян фотограф, но интересното е, че тези снимки още не са се появили. Аз чакам. И ще ги позная.

Чайка_2

На снимката ъгъла на Раковски и Гурко през 1952, 1967 и 1974 година.

След като ремонтираха Народния театър дойде ред и на ресторант-градина „Чайка“. Тогава на мястото на „нашата градинка“, но по-близо до „Гурко“, построиха някаква кафе-сладкарница, чието име така и не научих. Няма да се учудя, ако са й прехвърлили името „Чайка“, та уж да е наследник на старата бирария. Само че не беше – с тези завеси и кафене Покойникапластмасови столчета си бе най-обикновено псевдомодерно соцзаведение. Наричаха го „При покойника“, защото витрините му приличали на тези, през които гледаш ковчега на гробищата в Орландовци. Пък и казваха, че имало опасност да се ходи или по-скоро говори там – било гъчкано с микрофони и ДС-то карало по-леките си сътруднички да водят там чужденци и да ги предразполагат към откровения или чейндж. Но пък беше от малкото, които имаха маси на открито, затова при хубаво време не можеше да се намери място.

Срещу него на ъгъла на „Гурко“ и „Раковски“ под кооперацията на ген. Георги Вазов бе ресторант „Ашингер“. Наричам го нарочно с първоначалното му име, тъй като с него то битуваше сред софиянци. През годините наименованието му се сменяше многократно – беше и „Русе“, и „София“, а през 70-те го превърнаха в пицария, само че там се предлагаха „гарнирани пити”, а не пици.

Ето една стара история, свързана с „Ашингер“ и разказана ми от Мадлен Чолакова.

През 1998 година, разчиствайки апартамента на родителите си, Мадлен намира един портрет майсторски нарисуван върху изпомачкана и с петна хартия, после позагладен и рамкиран в проста тъничка дървена рамка, а стъклото прашно и позачупено тук там. От баща си тя разбира, че засменият мъж с накривена мека шапка е младият кинорежисьор Александър Вазов, рисуван от Бешков в „Ашингер. Било някъде през 1939 или 40-та година, когато в една хубава вечер те изпращали заклетия ерген и виден софийски бохем и гуляйджия за Русе, за да се ожени най-сетне за някаква заможна русенка. Само че животът пожелал друго. На гарата в София Александър Вазов видял млада, красива като ангел руса жена, с две малки деца на ръце. Била сама и разплакана, надяваща се да замине за Израел, но изостанала в непознат град. Така той не се оженил в Русе, а взел за жена бягащата от Полша еврейка Мелания, майката на Януш и Кристина.

И в една също такава тиха лятна вечер, след като поседяла в ресторант „Ашингер“ с рамкираната рисунка в чантата, Мадлен качила стълбите до тавана и я занесла на полския син Януш Вазов – просто позвънила на вратата и я подала. А после плакали заедно.

Такава ли е била истинската история или няколко разказа са се комбинирали в един, не зная. Но аз си представям лятна нощ, масите на Ашингер, наредени на тротоара към „Гурко“, шумната компания начело с гръмогласния Александър Вазов, сухият и язвителен рисуващ Бешков и най-младият сред тях, бъдещият баща Чолаков, който слуша и помни и именно заради това портретът е у него. Сигурно съвсем не е било така, но моите мисли го „наредиха“ по този начин.

През различни периоди в кръчмата, която всички наричаха със старото й име, е сядал Елин Пелин, водил е студентите си Стефан Гецов, в по-ново време са ходили млади литератори и художници като Владо Даверов, Сашо Томов, Георги Трифонов…

Четвъртия ъгъл 60-те

Ресторант „София“, бивш „Ашингер“ в края на 60-те години

Официалният вход на ресторанта беше на самия ъгъл. Имаше и втори, откъм „Гурко“, през който обслужваха изнесените на тротоара маси. По някое време вътре свиреше и оркестър. Сега като се замисля разбирам, че във всяка уважаваща себе си кръчма е имало „жива” музика. Но в „Ашингер“ нямаше певица и слава богу. Аз живеех отгоре, точно над светлинната реклама „София“, която се вижда на снимката. Всъщност това не беше първият луминесцентен надпис – преди него имаше друг, закрепен на стената, ама май беше „Русе“.

Кому пречеше ресторанта не знам, сигурно разговорите вечер и музиката са дразнили живеещите наоколо, но с преминаването му към категорията „заведение за бързо хранене“ славата на „Ашингер“ отиде в миналото.

Под същата кооперация, но от другата страна на входа й към Раковски, през 60-те години имаше някаква кухня за готови храни, която след това направиха на кафене. В него за пръв път се появиха есперсо машините faema и кафенето бързо стана модно. Беше ни страшно любопитно как кафето се прави с дърпане на ръчка – съвсем като еднорък бандит. Всеки седеше и гледаше колко сипват в чашата, сменят пълнителя, парата как излиза и бързо ставаше специалист. . По-късно започнаха да му казват „Щорите“. На мястото на това кафене през 90-те беше сладкарница „Лучано“. Сега е бар-ресторант.

По диагонал от „Ашингер“ беше БИАД  – в превод Българско инженерно-архитектурно дружество, преименувано в Научно-технически съюз – НТС. В мазето му е имало клуб. През 60-те години на празното място до старата сграда построиха нова пет-шестетажна с плосък покрив, а върху него се изправиха големи букви, изписващи поредния лозунг: „Солидарност, мир и дружба” и тя стана известна като Новия БИАД. На първия ъглов етаж се появи ресторант, а в подземието – бирхале, към което бе присъединен старият клуб. Имаше и оркестър – лятно време певицата започваше да пее отрано, а после се местеше в „Чайка”, така че „Белите ружи” звучаха по два пъти на вечер. А може би не певицата е била една и съща, а песенният репертоар. В бирхалето освен наредените по средата маси, имаше и няколко големи сепарета, но беше неуютно – сигурно заради малките като амбразури прозорчета и лошото проветряване. В общи линии БИАД не беше от ресторантите, които посещавахме често, но се случваше.

Сега като се замисля кръстовището на „Раковски“  и „Гурко“ беше с най-много заведения – на всеки ъгъл по едно. Защото на четвъртия бе сладкарница „Прага“.

Кооперацията между „Гурко“ и „Стефан Караджа“ бе построена в началото на 50-те години и на единия от ъглите беше „Прага“, а на другия – ресторант „Будапеща“ или както всички го знаеха – „Унгарския“.  Между двете пресечки бяха оставили тротоара по-широк и и затова като се затопли и двете заведения изнасяха маси навън. В началото нищо стабилно – навес, маси и столове, после ги обградиха с кашпи, сложиха и осветление, а широките им прозорци се отваряха към улицата и обединяваха откритата и закритата част.

ул. Раковски през 50-те години

Ето го кръстовището – в ляво на снимката се виждат витрините на „Ашингер, в центъра е сладкарница „Прага“ с тентите и двата реда маси, а Унгарският се е скрил зад дърветата.

Вътре в салона имаше големи, виражирани в сепия снимки от Прага. Казаха ми, че дали на фотографа Гаро, чието ателие бе на „Раковски“ близо до „Царя“, стари фотоси и го накарали да ги увеличи и оцвети. Така трябваше да се пресъздаде чешката или както тогава се наричаше „чехословашка“ атмосфера на заведението. Снимките бяха закачени срещу прозорците, постепенно избледняваха и никой не им обръщаше внимание. Аз даже ги бях забравила, та трябваше да ме подсещат.

В началото т.е. горе-долу по времето на снимката за мен „Прага“ беше мястото, където мама ме пращаше да й купя цигари – прословутите „Родопи“, на гърба цигари Родопина които тя имаше навика да си записва дочути фрази или да рисува и затова в джоба й вместо кибрит обикновено имаше молив. Ето един от подслушаните бисери: „Защо спряха „Големанов“ в Сатирата? – Защото отпадна необходимостта от сюжета“. Как да не си го запишеш! Това нормално интелигентен ум не би го измислил.

Келнерките бяха неприятни лелки, които предпочитаха да си пият кафенцето на служебната маса и да не ти обръщат внимание. Бяха с черни униформи, върху тях бели престилки с къдрички, а коланите връзваха отзад на големи джуфки. Като малка им завиждах за сръчността. С годините нещата се пооправиха – или разбраха, че е по-изгодно да си любезен, или просто сред тях започваха да се срещат и свестни хора.

Постепенно „Прага“ се превърна в студентско заведение, нали отсреща беше ВИТИЗ, сега НАТФИЗ, а малко по-надолу – Икономическия. Там през лятото кандидат-студенти изчакваха резултатите от приемните изпити – трескавото очакване и изписаното по лицата им нетърпение заразяваха всички, а по радостните викове или оклюмалите глави можеше да познаеш кой отива по-нататък. По сесии пред изстинало кафе и пълен пепелник седяха вече приетите и зубреха „за последно“, а през останалото време просто бягаха от час. Даже от Икономически прекръстиха кафенето в „66-та аудитория“, тъй като залите в института били 65 и обикновено били по-празни от „Прага“. Доста от студентите и от двата института така се бяха сприятелили със сервитьорките, че си говореха на „ти“ и на малки имена. Бивш студент си спомня за една, която всички наричали „мамето“, защото тя се обръщала към тях с „маме“: „…много беше добричка – случвало се е да заведа гадже и да не ми стигнат парите – бедни времена бяха – мамето само ми смигваше тайно и ни изпращаше с „пак да дойдете!“. Знаеше, че след някой ден ще се издължа, казваше ми „и да нямаш пари – пак идвай, ще ми платиш, когато имаш!“.

Другото интересно на „Прага“ беше един художник, който често седеше там и от черна гланцова хартия сръчно изрязваше с малка ножичка профили на посетителите. Не пречеше никому, не нахалстваше, не настояваше за пари за работата си – приемаше да го почерпиш я кафе, я порция кремвирши, я нещо по-силно. В „Унгарския“ не бе „добре дошъл“ и затова постът му беше в кафенето. Може би все още в някои софийски къщи по чекмеджета или кутии със стари спомени могат да се намерят неговите творения.

Една от интересните фигури, движещи се по Раковски и сядащи понякога тук, бе на около 40 годишен висок мъж, с дълго палто и демонично лице. Не зная какво работеше и работеше ли въобще, но понякога го снимаха в киното – все малки почти безсловесни роли на диверсанти, предатели, бейове и въобще отрицателни герои. Наскоро от надписите на един филм разбрах, че името му е Никола Караджов. Какво ли е станало с него?

 …

 

Следва продължение

към Унгарския, театралните барчета и „Видинска среща“

 Раковски, 50-те години

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Спомени от народната република“ и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

Read Full Post »

Днес Коледа е празник на децата и на семейството. Събираме се, разменяме си подаръци, пожелаваме си да ни се случат най-прекрасни неща – здраве, щастие, успехи, благоденствие….

Но на Коледа около нас са и тези, които вече са си отишли, както казват старите хора – в един по-добър свят. Не зная дали е по-добър, дали са райски градини или небесен Йерусалим, зная само, че те винаги ще бъдат около мен и ще празнувам заедно с тях.

Когато бях малка, а така започват всички спомени, си прекарвах по-голяма част от годината на село при прабаба ми. Зимите бяха сурови, снегът замръзваше и можеше да ходиш върху него, без да потъваш. Случвало се е да бъда във Видбол и на Коледа. Няколко дена баба приготвяше боб, постни сарми със зеле, пълнени сухи чушки, тиквеник, ошав…

Но най-главното беше хлябът. Той не беше всекидневната „турта в чирепня“ (питка), нито хляб с мая. Това бяха Боговица и Литургия – така ги наричаха в нашето семейство. Приготвяха се в мутвака (голямата кухня с огнище) – там бяха нощвите, месеше се хляба, оставяше се да втаса и се печеше. Докато втасва, огнището се палеше, върху саджака (триножник за огнище) се затопляха чирепните. Чирепнята или наричана още „подница“ е нещо като голяма глинена „чиния“ с диаметър около 50-60 см, където се слага тестото за питка. След като се нагорещи, се измества пред огнището, в нея се полага приготвената и украсена питка и с огрибката се покрива с пепел и въгленчета. Отгоре се захлупва с железен капак – връшняк, – който също предварително е нагорещен на огъня. За Коледа се приготвяше Боговица и Литургия – баба ги украсяваше с фигури и символи, но вече мога да пресъздам само най-простите украси. Върху единия от хлябовете се натискаше просфората (всъщност просфора е вид обреден хляб, но ние така наричахме самия дървен печат, който носи Христовите символи).

Трапезата се подреждаше върху синията, а наоколо се посипваше слама. Сядахме върху сламата, само прабаба ми беше на трикрако столче, защото вече бе преминала 90-те и се беше прегърбила от работа и от старост. Тя прекаждаше трапезата, разчупваше единия хляб, а другия оставяше на Бога, за да хапне и той. Наричаше всяко парче на нивата, на животните, на берекета… Кандилото светеше цяла нощ, както обикновено, но винаги ми се е струвало, че точно тази нощ то грее по-силно.

Но зиме рядко бях на село. Обикновено си ме прибираха в София, където джуджетата гледаха през прозореца и казваха на добрия старец дали слушам и какви подаръци да получа. Един ден даже видях едно, вярвайте ми. След много години мама ми призна, че закрепила на края на дългата метла едни червени панталонки, стиска памук и… и останалото сама съм си доизмислила и видяла.

Тогава Бъдни вечер беше на 6 януари, а Коледа на 7-ми, затова елхата вече беше готова и подаръците – получени. Не помня някога да сме криели, че посрещаме Рождество Христово, на масата през всичките онези години винаги имаше постно ядене (необходимия брой, който трудно сега успявам да приготвя), специалната питка – Боговица, орехи, жито… Дали това беше някакъв вид смелост и предизвикателство, дали ни пазеше името на татко, не зная, но всички традиционни празници (а те бяха християнски) се честваха. Предполагам, че баща ми хич не го е интересувало мнението на партийната организация – без да бъде религиозен, той тачеше традициите.

По-късно, когато прабаба ми почина, баба се прибра в София и посрещането на Коледа продължи. Но вече с питки в електрическата тенджера – между другото продължаваха да са невероятно вкусни. Църквата премести празника и на 24 срещу 25 декември ние сядахме на масата с боба, постните сарми със зеле, пълнените сухи чушки, тиквеника, ошава. В последните години от живота си по моя молба за празника баба вече не правеше обикновени питки, а Боговица и Литургия. Някъде 1981-82-ра година реших да снимам в телевизията филм за традициите. Баба опече хляба, украси го и аз го занесох в 5-то студио. Когато видях, че операторите гледат предимно хляба, а не кадъра, им обещах, че след снимките ще го изядат. Добре, че не се наложи втори дубъл.

В дома на татко също се посрещаше Бъдни вечер и Коледа. Ходех и там, може би трапезата да е била по-богата, но на мен по- на сърце ми беше детският спомен и това, което баба успяваше да сътвори за празника.

Пазя знанието, но нямам сръчността да го приложа. Нямам и огнище, нямам и чирепня, и връшняк… но пазя просфорите.

Сега прабаба ми Яна, баба ми Мара и майка ми Виолета гледат отнякъде как дъщеря ми Вида меси питката, как аз отпечатвам с просфората символите на Христос, как я слагаме в електрическата печка и се надяваме поне нещо да се получи.

А моите спомени и моите родители сядат също на масата, за да бъде празникът пълен.

Честита Коледа!

 DSCN7632(1)

Тези питки от Северозападна България взех от интернет. Горната прилича на бабиния хляб, само че тя не го намазваше се яйце.

синия

Синия от Северозападна България, с. Дражица.

Read Full Post »

И тази Коледа наднича зад ъгъла.

Ето откъс от новата ми книжка с коледни приказки. Тук става дума за един снежен човек, който е натоварен с отговорната задача да занесе писмо на Дядо Коледа.

str4

===

„… Дните се нижеха – през деня Снежко застиваше край някое дърво или ограда, а през нощта вървеше. Премина през много села и градчета и колкото повече отиваше на север, толкова по-студено ставаше. Виждаше все повече снежни човеци – големи или малки, стройни или криви, някои даже имаха палтенца и бомбета. Те го канеха да остане с тях и му се чудеха на акъла, когато отхвърляше поканите им – „абе, къде си тръгнал! Остани! Знаеш ли какви вихри веят там, ще те издухат. На малки снежинки ще станеш. Само шапката ти ще се ветрее!”.

five_snowmen

Но Снежко отказваше да ги послуша, той имаше цел – да занесе писмото на Дядо Коледа и да види всички тези неща, за които бе чувал в песните. Бялата Коледа и звънът на камбанките, елхите и имелът, пухкавият сняг и червеният нос на Рудолф.

Едно утро, изморен от дългия преход, спря в малък град. Снегът отдавна бе изчистен и само покрай тротоарите се сивееха големи преспи. Небето на изток вече просветляваше и Снежко започна да се замисля къде да спре, когато видя неголяма градинка. И, о, радост! Там също имаше снежен човек – малко крив, малко поотслабнал, но съвсем истински снежен човек! Дали пък не е дама?!

– Извинете, мога ли да се присъединя към Вас и да изчакам деня да премине? Няма да ви досаждам, ще си мълча, а вечерта ще продължа.

Младата дама се смути много, но успя да промълви:

– Ама моля Ви, градинката е обща. Но трябва да Ви предупредя – грее слънце, снегът се топи, вижте ме на какво съм заприличала…!

Снежко я огледа – наистина беше някак поразтопена, но…

– Имате толкова изящна фигура…

–… и е мръсно… Полите ми са изпокаляни, сякаш съм се търкаляла във въглища…

2-Snowman-657795

Разговорът продължи дълго – двамата се оплакваха от липсата на свеж сняг, какво им се е случило и накъде е тръгнал Снежко. Той й разказа за малкото момиченце от скучния кален град, за писмото и обещанието, което бе дал макар и мълчешком, за горите и ярките звезди над тях и най-вече за Дядо Коледа.

Младата дама ахкаше, охкаше и „завиждаше”, а слънцето се издигаше, улиците се пълнеха с хора, но двамата не забелязваха това. Когато вечерта настъпи, тя го погледна мечтателно с големите си очи:

– О, вземете ме със себе си! Нощем ще си говорим, а денем ще се пазим един друг от лоши деца и зли животни! Тук не е много безопасно… – и смутено продължи, че няма да му пречи, че предпочита тежките неволи по пътя, отколкото този кален и окаян живот.

Снежко се зарадва. Най-накрая нямаше да е сам, щеше да си има компания и ще може да споделя всичко, което вижда и за което мечтае.

– Толкова ще се радвам, ако споделите пътя ми! Мога ли да ви наричам Снежка! – каза той и незнайно защо се изчерви. Тя също.

Градът утихна и заспа, а двете снежни фигури поеха на север, водени от сияйната Полярна звезда…

Read Full Post »

Когато бях много малка, ми разказваха, че джуджетата на Дядо Коледа (тогава Дядо Мраз) внимават дали децата слушат и ако не слушат…

Не зная защо бях решила, че те гледат през прозореца и затова винаги преди да направя беля поглеждах натам. Особено дните преди Нова година и Коледа. Веднъж даже видях!

Сега тази миналогодишна снимка ми напомни моето детско притеснение, че Дядо Коледа няма да ми остави достатъчно хубав подарък под елхата.

Моля ви, джуджета, аз все още слушам и все още поглеждам към прозореца 🙂

Read Full Post »

Минали години… Имал си вече Дядо Коледа шейна с елен, но пак не можел да достигне толкова далече, колкото му се искало.

Една вечер, когато всички джуджета заспали и къщата утихнала, добрият старец седнал пред камината, запалил луличката си и прошепнал:

– Фейо, фейо, ти толкова ми помогна, но аз пак не мога да стигна до всички деца. Помогни ми още веднъж, моля те!

Искрящата фея се появила от огъня и…

– Разбрах за притесненията ти, добри човече. Не се безпокой! Шейната и еленът, които купи, са вълшебни. С тях можеш невидим да обикаляш целия свят…

Какво станало после? Ти знаеш.

Всяка година в нощта преди Рождество Христово Дядо Коледа със своята летяща шейна обикаля целия свят и оставя подаръци на децата, които вярват в него. А който не вярва, нищо няма да намери под елхата, защото как ще получиш подарък от някого, в когото не вярваш?!

И докато на света има поне едно дете, което вярва в Дядо Коледа, което в коледната нощ гледа към небето и чака… докато има такова дете, дотогава ще има и Дядо Коледа.

 

Read Full Post »

 

Една вечер пак си седял дядо Коледа пред камината и си мърморел:

– Ех, измориха се очите ми, заболяха ме ръцете… Де да имаше кой да ми помогне, че много деца ще ме чакат и тази година…

Запращяло дървото в камината, разхвърчали се искрички, а една станала голяма, голяма – не искра, а фея…

– Чух молбата ти, Дядо Коледа. Не се безпокой, ще имаш помощници – казала тя и изчезнала.

Огледал се старецът – няма никой.

– Сигурно съм задрямал от умора. По-добре да си легна.

Събудил се на другата сутрин и какво да види – къщата изчистена, стаята ухае на топъл хляб, на масата върху колосана бяла покривка дими чашата с кафето, а от работилницата се чува почукване, потропване, бърборене и смях. Отворил вратата старецът и какво да види – десетина джуджета довършвали изостаналата от предишния ден работа – шейничките били сглобени, еленчетата боядисани, куклите облечени…

И всичко свети от чистота.

– Добро утро, Дядо Коледа! Ние сме твоите помощници! – завикали едно през друго джуджетата. Те били облечени с червени, сини, зелени костюмчета и шапки с помпони. Белите им бради били подпъхнати в коланите, за да не пречат на работливите помощници, които вдигали шум до Бога. Дребничките усмихнати същества прогонили завинаги самотата и тишината от къщата…

(следва продължение)

 

Read Full Post »

Older Posts »