Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Коледа’

Днес Коледа е празник на децата и на семейството. Събираме се, разменяме си подаръци, пожелаваме си да ни се случат най-прекрасни неща – здраве, щастие, успехи, благоденствие….

Но на Коледа около нас са и тези, които вече са си отишли, както казват старите хора – в един по-добър свят. Не зная дали е по-добър, дали са райски градини или небесен Йерусалим, зная само, че те винаги ще бъдат около мен и ще празнувам заедно с тях.

Когато бях малка, а така започват всички спомени, си прекарвах по-голяма част от годината на село при прабаба ми. Зимите бяха сурови, снегът замръзваше и можеше да ходиш върху него, без да потъваш. Случвало се е да бъда във Видбол и на Коледа. Няколко дена баба приготвяше боб, постни сарми със зеле, пълнени сухи чушки, тиквеник, ошав…

Но най-главното беше хлябът. Той не беше всекидневната „турта в чирепня“ (питка), нито хляб с мая. Това бяха Боговица и Литургия – така ги наричаха в нашето семейство. Приготвяха се в мутвака (голямата кухня с огнище) – там бяха нощвите, месеше се хляба, оставяше се да втаса и се печеше. Докато втасва, огнището се палеше, върху саджака (триножник за огнище) се затопляха чирепните. Чирепнята или наричана още „подница“ е нещо като голяма глинена „чиния“ с диаметър около 50-60 см, където се слага тестото за питка. След като се нагорещи, се измества пред огнището, в нея се полага приготвената и украсена питка и с огрибката се покрива с пепел и въгленчета. Отгоре се захлупва с железен капак – връшняк, – който също предварително е нагорещен на огъня. За Коледа се приготвяше Боговица и Литургия – баба ги украсяваше с фигури и символи, но вече мога да пресъздам само най-простите украси. Върху единия от хлябовете се натискаше просфората (всъщност просфора е вид обреден хляб, но ние така наричахме самия дървен печат, който носи Христовите символи).

Трапезата се подреждаше върху синията, а наоколо се посипваше слама. Сядахме върху сламата, само прабаба ми беше на трикрако столче, защото вече бе преминала 90-те и се беше прегърбила от работа и от старост. Тя прекаждаше трапезата, разчупваше единия хляб, а другия оставяше на Бога, за да хапне и той. Наричаше всяко парче на нивата, на животните, на берекета… Кандилото светеше цяла нощ, както обикновено, но винаги ми се е струвало, че точно тази нощ то грее по-силно.

Но зиме рядко бях на село. Обикновено си ме прибираха в София, където джуджетата гледаха през прозореца и казваха на добрия старец дали слушам и какви подаръци да получа. Един ден даже видях едно, вярвайте ми. След много години мама ми призна, че закрепила на края на дългата метла едни червени панталонки, стиска памук и… и останалото сама съм си доизмислила и видяла.

Тогава Бъдни вечер беше на 6 януари, а Коледа на 7-ми, затова елхата вече беше готова и подаръците – получени. Не помня някога да сме криели, че посрещаме Рождество Христово, на масата през всичките онези години винаги имаше постно ядене (необходимия брой, който трудно сега успявам да приготвя), специалната питка – Боговица, орехи, жито… Дали това беше някакъв вид смелост и предизвикателство, дали ни пазеше името на татко, не зная, но всички традиционни празници (а те бяха християнски) се честваха. Предполагам, че баща ми хич не го е интересувало мнението на партийната организация – без да бъде религиозен, той тачеше традициите.

По-късно, когато прабаба ми почина, баба се прибра в София и посрещането на Коледа продължи. Но вече с питки в електрическата тенджера – между другото продължаваха да са невероятно вкусни. Църквата премести празника и на 24 срещу 25 декември ние сядахме на масата с боба, постните сарми със зеле, пълнените сухи чушки, тиквеника, ошава. В последните години от живота си по моя молба за празника баба вече не правеше обикновени питки, а Боговица и Литургия. Някъде 1981-82-ра година реших да снимам в телевизията филм за традициите. Баба опече хляба, украси го и аз го занесох в 5-то студио. Когато видях, че операторите гледат предимно хляба, а не кадъра, им обещах, че след снимките ще го изядат. Добре, че не се наложи втори дубъл.

В дома на татко също се посрещаше Бъдни вечер и Коледа. Ходех и там, може би трапезата да е била по-богата, но на мен по- на сърце ми беше детският спомен и това, което баба успяваше да сътвори за празника.

Пазя знанието, но нямам сръчността да го приложа. Нямам и огнище, нямам и чирепня, и връшняк… но пазя просфорите.

Сега прабаба ми Яна, баба ми Мара и майка ми Виолета гледат отнякъде как дъщеря ми Вида меси питката, как аз отпечатвам с просфората символите на Христос, как я слагаме в електрическата печка и се надяваме поне нещо да се получи.

А моите спомени и моите родители сядат също на масата, за да бъде празникът пълен.

Честита Коледа!

 DSCN7632(1)

Тези питки от Северозападна България взех от интернет. Горната прилича на бабиния хляб, само че тя не го намазваше се яйце.

синия

Синия от Северозападна България, с. Дражица.

Advertisements

Read Full Post »

И тази Коледа наднича зад ъгъла.

Ето откъс от новата ми книжка с коледни приказки. Тук става дума за един снежен човек, който е натоварен с отговорната задача да занесе писмо на Дядо Коледа.

str4

===

„… Дните се нижеха – през деня Снежко застиваше край някое дърво или ограда, а през нощта вървеше. Премина през много села и градчета и колкото повече отиваше на север, толкова по-студено ставаше. Виждаше все повече снежни човеци – големи или малки, стройни или криви, някои даже имаха палтенца и бомбета. Те го канеха да остане с тях и му се чудеха на акъла, когато отхвърляше поканите им – „абе, къде си тръгнал! Остани! Знаеш ли какви вихри веят там, ще те издухат. На малки снежинки ще станеш. Само шапката ти ще се ветрее!”.

five_snowmen

Но Снежко отказваше да ги послуша, той имаше цел – да занесе писмото на Дядо Коледа и да види всички тези неща, за които бе чувал в песните. Бялата Коледа и звънът на камбанките, елхите и имелът, пухкавият сняг и червеният нос на Рудолф.

Едно утро, изморен от дългия преход, спря в малък град. Снегът отдавна бе изчистен и само покрай тротоарите се сивееха големи преспи. Небето на изток вече просветляваше и Снежко започна да се замисля къде да спре, когато видя неголяма градинка. И, о, радост! Там също имаше снежен човек – малко крив, малко поотслабнал, но съвсем истински снежен човек! Дали пък не е дама?!

– Извинете, мога ли да се присъединя към Вас и да изчакам деня да премине? Няма да ви досаждам, ще си мълча, а вечерта ще продължа.

Младата дама се смути много, но успя да промълви:

– Ама моля Ви, градинката е обща. Но трябва да Ви предупредя – грее слънце, снегът се топи, вижте ме на какво съм заприличала…!

Снежко я огледа – наистина беше някак поразтопена, но…

– Имате толкова изящна фигура…

–… и е мръсно… Полите ми са изпокаляни, сякаш съм се търкаляла във въглища…

2-Snowman-657795

Разговорът продължи дълго – двамата се оплакваха от липсата на свеж сняг, какво им се е случило и накъде е тръгнал Снежко. Той й разказа за малкото момиченце от скучния кален град, за писмото и обещанието, което бе дал макар и мълчешком, за горите и ярките звезди над тях и най-вече за Дядо Коледа.

Младата дама ахкаше, охкаше и „завиждаше”, а слънцето се издигаше, улиците се пълнеха с хора, но двамата не забелязваха това. Когато вечерта настъпи, тя го погледна мечтателно с големите си очи:

– О, вземете ме със себе си! Нощем ще си говорим, а денем ще се пазим един друг от лоши деца и зли животни! Тук не е много безопасно… – и смутено продължи, че няма да му пречи, че предпочита тежките неволи по пътя, отколкото този кален и окаян живот.

Снежко се зарадва. Най-накрая нямаше да е сам, щеше да си има компания и ще може да споделя всичко, което вижда и за което мечтае.

– Толкова ще се радвам, ако споделите пътя ми! Мога ли да ви наричам Снежка! – каза той и незнайно защо се изчерви. Тя също.

Градът утихна и заспа, а двете снежни фигури поеха на север, водени от сияйната Полярна звезда…

Read Full Post »

Когато бях много малка, ми разказваха, че джуджетата на Дядо Коледа (тогава Дядо Мраз) внимават дали децата слушат и ако не слушат…

Не зная защо бях решила, че те гледат през прозореца и затова винаги преди да направя беля поглеждах натам. Особено дните преди Нова година и Коледа. Веднъж даже видях!

Сега тази миналогодишна снимка ми напомни моето детско притеснение, че Дядо Коледа няма да ми остави достатъчно хубав подарък под елхата.

Моля ви, джуджета, аз все още слушам и все още поглеждам към прозореца 🙂

Read Full Post »

Минали години… Имал си вече Дядо Коледа шейна с елен, но пак не можел да достигне толкова далече, колкото му се искало.

Една вечер, когато всички джуджета заспали и къщата утихнала, добрият старец седнал пред камината, запалил луличката си и прошепнал:

– Фейо, фейо, ти толкова ми помогна, но аз пак не мога да стигна до всички деца. Помогни ми още веднъж, моля те!

Искрящата фея се появила от огъня и…

– Разбрах за притесненията ти, добри човече. Не се безпокой! Шейната и еленът, които купи, са вълшебни. С тях можеш невидим да обикаляш целия свят…

Какво станало после? Ти знаеш.

Всяка година в нощта преди Рождество Христово Дядо Коледа със своята летяща шейна обикаля целия свят и оставя подаръци на децата, които вярват в него. А който не вярва, нищо няма да намери под елхата, защото как ще получиш подарък от някого, в когото не вярваш?!

И докато на света има поне едно дете, което вярва в Дядо Коледа, което в коледната нощ гледа към небето и чака… докато има такова дете, дотогава ще има и Дядо Коледа.

 

Read Full Post »

 

Една вечер пак си седял дядо Коледа пред камината и си мърморел:

– Ех, измориха се очите ми, заболяха ме ръцете… Де да имаше кой да ми помогне, че много деца ще ме чакат и тази година…

Запращяло дървото в камината, разхвърчали се искрички, а една станала голяма, голяма – не искра, а фея…

– Чух молбата ти, Дядо Коледа. Не се безпокой, ще имаш помощници – казала тя и изчезнала.

Огледал се старецът – няма никой.

– Сигурно съм задрямал от умора. По-добре да си легна.

Събудил се на другата сутрин и какво да види – къщата изчистена, стаята ухае на топъл хляб, на масата върху колосана бяла покривка дими чашата с кафето, а от работилницата се чува почукване, потропване, бърборене и смях. Отворил вратата старецът и какво да види – десетина джуджета довършвали изостаналата от предишния ден работа – шейничките били сглобени, еленчетата боядисани, куклите облечени…

И всичко свети от чистота.

– Добро утро, Дядо Коледа! Ние сме твоите помощници! – завикали едно през друго джуджетата. Те били облечени с червени, сини, зелени костюмчета и шапки с помпони. Белите им бради били подпъхнати в коланите, за да не пречат на работливите помощници, които вдигали шум до Бога. Дребничките усмихнати същества прогонили завинаги самотата и тишината от къщата…

(следва продължение)

 

Read Full Post »

Преди много, много години в една далечна северна страна зад Полярния кръг живеел самотен старец. Той много обичал децата, но си нямал никакви роднини – нито синове и дъщери, нито внучета. В дългите зимни вечери седял самичък пред камината и дялкал от дърво играчки – еленчета, кончета, малки шейнички и платноходки. Бумтял огънят, весело пращели шишарките, а старецът си мислел за децата и много му се искало да ги зарадва с нещо. И точно в нощта срещу Рождество Христово се сетил какво да направи. Сложил той всички играчки в чувал, качил се на ските и подкарал към близкото село. Нощта била ясна и тиха. Звездите ярко светели, а луната огрявала пътя му.

Селото вече било смълчано и никой не усетил как добрият старец оставял пред всяка врата своя подарък.

О, каква радост настанала сутринта! Всички се чудели кой е донесъл тези прекрасни неща. Питали, разпитвали – малко било селото, познавали се – но никой не знаел. Най-щастливи били децата – те не питали и разпитвали, а викали: „Благодаря ти, непознати човече!“ Викали толкова силно, че даже старецът ги чул в своя отдалечен дом. Зарадвал се самотникът и за пръв път от много време се почувствал щастлив. Дарената радост му се върнала многократно и той с нови сили започнал да прави още и още играчки, за да зарадва още и още деца.

Така изминали няколко години. Кой пръв и кога споменал името Дядо Коледа, не зная, но така си и останало. Децата започнали да украсяват елхите пред домовете си, да вият венци от борови клонки, а на сутринта да благодарят на добрия Дядо Коледа. Те дори и не подозирали, че той живее толкова близо, че това е онзи белобрад старец, който понякога слиза до селото и мило им се усмихва.

Една вечер Дядо Коледа седял пред камината и си мислел, че вече не е самотен, че детската радост на Рождество Христово го топли през цялата година, но…

– Но какво ще стане, когато остарея? Кой ще носи подаръци, когато си отида от този свят?!…

Запращяло дървото в камината, разхвърчали се искрици… Една паднала на пода, станала голяма, голяма… не, това не била искра, а добрата фея…

– Не тъжи, старче! Ти донесе толкова щастие на децата, че те дарявам с вечен живот. Ще живееш, докато има поне едно дете, което да вярва в добрия Дядо Коледа!

Феята докоснала стареца с вълшебната си пръчица и изчезнала. Зарадвал се Дядо Коледа на необикновения дар и продължил работата си. Обикалял все повече и повече села наоколо и оставял своите подаръци…

(следва продължение)

Корица на „Вярвай в чудеса“

Read Full Post »

Обичам Коледа!

Обичам всичко, свързано с нея. Даже съм склонна да приема бутаницата по магазините.

Пазя всякакви неща – картички, украси… Или например първото собственоръчно написано писмо от дъщеря ми до Дядо Мраз (тогава още свиквахме с Дядо Коледа). Може би трябва да го преведа: „Мили Дядо Мраз, затрупай ме с подаръци. Аз много ще слушам”. Не съм сигурна, че изпълни обещанието си, но кое ли дете винаги слуша?!

Някъде по това време започна да ме пита кой е Дядо Коледа, откъде идва и как така обикаля цялата земя само за една нощ. И аз започнах да измислям и да разказвам… Това продължи години. И още продължава, защото хубавата приказка няма край.

Искате ли и вие да я чуете? Празникът наближава…

Read Full Post »