Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Георги Стойчев’

 

stefan_kanchev_15

Едно от първите неща, които Георги Стойчев направи, бе да наблегне на езика, правоговора и правописа в нашите предавания. Грешки не се приемаха. Всеки един от нас минаваше през седмично дежурство, през което гледаше продукцията – в началото само нашата, а след това и на сродните редакции. Критичният (не критикарски) поглед беше важен и необходим. Да не говоря, че тези дежурства ни караха да оценяваме общото ниво на телевизията, а не само да се вторачваме само в собствената си паничка.

Гледах и се учех, не само на правоговор, а и на начин на мислене, на свободно изразяване, на всички тези крайно важни за телевизионната журналистика малки и големи неща: че най-важният въпрос е „Защо?”, а всички „къде”, „кога”, „как” са спомагателни; че когато трябва да се предаде на зрителя някаква информация, то тя трябва да бъде засечена от три независими (един от друг) източника; че при интервю интервюиращият трябва да говори и да се изтъква по-малко от интервюирания; че въпросите трябва да бъдат „извеждани” от думите на разпитвания, а не да се четат от листче в последователност, нямаща общо с посоката на разговора… и още, и още… Благодаря ти, Георги Стойчев!

….

.Георги Стойчев

В редакцията първоначално аз бях нещо като „спасителна команда“. Запълвах дупки, снимах неща, с които на другите не им се занимаваше – те бяха хора с опит и рутина, а на мен всичко ми беше интересно.

„Ти нали се интересуваш от документално кино, бягай в Кюстендил на фестивала и виж какво можеш да направиш.“ И аз отивам и снимам, и се сприятелявам с толкова много хора, които ще ми останат приятели и до днес.

„Ти нали знаеш руски – „Малый театър“ е вече в… (не помня кой град), бягай да подготвиш снимките за гостуването им.“ И аз се мятам на влака и пристигам някъде – то ли в Сливен, то ли в Стара Загора. И така се срещам с Михаил Царьов, Елина Бистрицкая, Игор Илински… Днес едва ли тук някой ги помни, но тогава бяха известни. Със Смоктуновски не можах да се запозная, тъй като той дойде само за представлението на „Царь Фёдор Иоаннович“ от Алексей Толстой, постановка на Борис Равенски. Това беше гвоздеят на гостуването на „Малый театър“ у нас, желаещите да го гледат бяха толкова много, че представление бе в Операта.  А Смоктуновски – толкова различен от останалите, самотен на сцената, далеч от типичната за този театър естетика и режисура и така хващащ за гърлото, че забравяш всичко. Забележителна постановка!

Разбира се, и аз предлагах теми и намирах нови автори. Като например „Съдбата на старите книги“, „Зад фасадата на Народната библиотека“, „Застрашеното богатство“ – за състоянието на съхраняваните в Народната библиотека издания, за мишките, паяжините и хората, които работеха там.

Или моето най-голямо постижение през първата ми година в БНТ – „Тракийска сватба“. Всъщност, никога не съм харесвала вторичния, обработения и стилизиран фолклор, който се излъчваше по телевизията в ония години. Студио, декор с шевици и картонена оградка, моми с къси полички подскачат, а една напудрена певица пее аранжимент на народна песен. Затова и за онова прословуто съвещание с предложенията една от идеите ми беше заснемане на обряд, ама първичен фолклор, така както прабабите ни са пели и играли. Беше ми дадена зелена светлина и аз започнах издирване на нещо истинско, не вторично. Така след доста лутания попаднах на Борис Томангелов и село Скобелево, Хасковско. Оказа се, че селяните, ръководени от местния зъболекар д-р Панчев, за1976 година Гергьовден да не им е скучно в дългите зимни вечери, решили да възстановят някои от обичаите на своите деди. Само че имали достатъчно ум да поискат помощ от БАН. Присъствах на първото показване пред специалисти на направеното. Бяха се потрудили много – и в избора на костюмите, и в песните, и в действията. Бе ми изключително интересно да наблюдавам как корифеите фолклористи, музиколози, историци се омесиха със селските баби, нямаше надменност, всички бяха увлечени от случващото се и обичаха това, което правят. Там се запознах с проф. Николай Кауфман.

Прибрах се възхитена в София, бях намерила това, което търсех и едва изчаках времето скобеловчани да се подготвят окончателно. Подготвих екип, ходих на още една репетиция, поканих режисьор, но първо едната се отказа, а после ден преди тръгване и втората. И те бяха от тези, които гледаха отвисоко на фолклора и не искаха да се занимават „със селянии“. Да е жив и здрав Митко Караджов, тогава все още асистент режисьор, та реши да рискува.

Резултатът от това приключение беше радостен. Вечерта на излъчването работех до късно, не можах да гледам излъчването и се наложи служебният превоз, дето събира всички изостанали, да ме закара и мен до дома. Последен влезе дежурният милиционер и още от вратата започна да хвали какво предаване е гледал. Не се 1975, на снимки в с. Скобелево, Гергьовден; с Ицо Обрешковсдържах – признах, че е мое. На другата сутрин мама ми каза, че проф. Динеков се обадил да ме поздрави: „Щом те хвалят и милиционерът, и професорът, значи наистина е станало“ – похвали ме и тя. И макар че аз се водех само редактор, приемам „Тракийска сватба“ за свой личен успех.

После със същия железен екип – режисьор Димитър Караджов, оператори много младите тогава Румен Костов, Христо Обрешков, Станислав Станчев, директор на продукция Георги Икономов – снимахме и други обреди, докато от фолклорната редакция неРумяна Бояджиева написаха донос за нас и не изявиха желание да „си ги вземат“. На тези снимки, заснети от невероятната фотографка, винаги усмихнатата Румяна Бояджиева, всички сме толкова млади и вдъхновени и не ни пука от нищо – ни от доноси, ни от кариера, важното бе, че си обичаме работата.

Нашият филм „Тракийска сватба“ замина с българската делегация за Гърция и бе един от подаръците, които Тодор Живков е връчил там на държавно ниво, а самодейците на село Скобелево спечелиха конкурс не само у нас, а и в Белгия, където представиха България.

 

1976 на снимки в Скобелево

 

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Реклами

Read Full Post »

И така в началото на месец май ни събраха всички от редакция „Култура“, дойде Иван Славков и ни представи новия ни главен редактор Георги Стойчев. Не беше непознато лице – бях го гледала в „Гражданска трибуна“, където ми хареса бързата му реакция и умението да задава точните въпроси, без да се сепва отГеорги Стойчев 1975 мястото на гостите в партийната и държавна йерархия. Да, ама там беше седнал, а тук прав – оказа се дребен, жилав, с голяма глава и много будни очи. Това беше първото ми впечатление. Но второто се оказа по-важно – умен, остроумен, интелигентен и амбициран да направи от една второстепенна редакция – водеща. Успя – поне за известно време.

Георги се представи, каза две думи и ни помоли всеки да му даде предложение с какво би искал да се занимава занапред, какви теми го интересуват, с кого ще ги разработва и т.н. Даде ни и срок, който не беше кратък. Колежките ми, сменили няколко главни редактора, се опитаха да си живеят постарому, но не се получи. Едно от първите съобщения на Стойчев бе, че ще приема в кабинета си всеки по всяко време, но на отворена врата. Служебни разговори на четири очи не води, а ако някой иска да се оплаче от някого (разбирай изклюкарства), то ще трябва да го доведе и него. Може да ви е странно, но това се спазваше. За почти десетте години, в които беше главен редактор на ЛИК, той много рядко затваряше вратата между кабинета си и секретарската стая, а опитите за интриги бяха деликатно прекъсвани – Георги казваше „един момент“, ставаше, лично отиваше да доведе обекта на доноса с „ела, че еди-кой-си има да ни казва нещо“ и поставяше интриганта в неловко положение.

Даденият за предложения срок измина и Георги Стойчев отново събра редакторите в голямата стая. Едва ли някой е очаквал какво ще последва. Накратко ни обясни, че във всичките предложения има много плява и малко зърно. Че с такива идеи не би могъл да постигне нищо и затова ще съобщи имената на хората, които повече няма да работят в тази редакция. Слава богу, чух своето име сред оставащите. Настана хаос, крясъци – „откъде на къде“, имаше даже реплики, опиращи почти до „ти знаеш ли коя съм аз“. А Георги беше гръмогласен. Успя да ги накара да млъкнат с: „Мислех да не ви излагам, но вие си го поискахте. Как мога да работя с човек, който смята да прави творчески портрет на Тома Сман…“ Спомена и още няколко грешки, които съм забравила, за съжаление. Бях убедена, че преувеличава и на другия ден му го казах. Тогава той ме заведе в кабинета си, извади предложенията, кавалерски скри името и ми показа черно на бяло писанието. Познах почерка, не беше правописна грешка, беше много внимателно изписано – и Тома Сман, и другите гафове.

Следващите дни не бяха лесни за него – скандали, ходатайства, тряскане на врати. Но той устоя. Разбира се, не можеше да уволни никого, но можеше да се отърве от него с прехвърляне на друга работа. Така „Тома Сман“ отиде в Радиото, „завареното положение“ в Телевизионния театър, а другите вече не помня къде. Редакторският екип, който беше редакторски, но още не бе екип, намаля до минимум, ала за кратко. Георги доведе нови хора – кои удачно, кои не толкова и отново се разраснахме. Само че този път оправдано – всеки бе с идеи и с желанието да работи.

Така дойдоха Методи Георгиев (зам. гл. редактор), Александър Лазаров (отг. редактор и партиен секретар), Иван Милев, Георги Костов, малко по-късно Дарин Камбов, Светла Зенгилекова, Варя Палчева. Ресорите се смениха, появиха се нови рубрики – „Насаме с всички“, „За и против“, „Агенция ЛИК“, „Театър без билет“, „Поетична антология“, „Корени“ и още много. Георги явно беше мислил, защото си пролича, че по-голяма част от идеите са лично негови, а новодошлите бяха избрани, за да ги поемат.

Редакция „ЛИК“ започна да присъства на екрана вече осезаемо.

 

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Read Full Post »

Така се започна. В началото се учех – ходех да гледам по студията, апаратните, монтажните… А колежките ми си стояха в стаята и много внимателно следяха кой ми се обажда. Аз познавах доста от операторите в телевизията – тези, с които сеЙордан Йорданов бях запознала във ВГИК – и често някой от тях минаваше да ме викне да пием кафе или да поговорим. Първо мина Риц и те решиха „тоя е!“, да ама на следващия Христо Вълев-Рицден мина Тотето – „тоя е!“, на третия – Данчо… и настана смут. След като дълго се чудеха, накрая ме „прикрепиха“ към Васко Графа, режисьор току-що завършил в Чехия и разпределен в телевизията. Много се смеехме, защото аз не спестявах техните терзания и разказвах на „потърпевшите“.

Как се работеше тогава? В понеделник редакторите правеха летучка, на която се задаваше въпросът „кой какво иска да снима и до каква степен е готов“. Ако идеята се одобреше, сценарният план отиваше при режисьорите, те решаваха какъв ще е снимачният период. Актуалните предавания бяха с предимство, а аз това исках. После снимки, проявяване на лентата, монтаж (когато има свободен), мишунг, ОТК с програмен наблюдател и до ден-два излъчване.

Снимаше се предимно на 16 мм черно-бяло. Цветната лента беше запазена за Аспарух Язаджиев-ПухТодор Живков и компания. Имаше два вида оператори – проверените, които снимаха отговорните събития и другари; и можещите да снимат, за които всички драпахме – ХристоВенко Каблешков Тотев-Тотето, Христо Вълев-Риц, Иван Кривошиев, Аспарух Язанджиев-Пух, Христо Обрешков, Данчо Йорданов, Георги Ангелов-Юри… те работеха и следваха задочно в Москва и още незавършили някои от тях се изтеглиха в „голямото кино“. Ала се появиха нови, с които се работеше чудесно.

Трудното беше не снимането и монтирането, а ОТК-то. Това би трябвало да е технически преглед, където да се прецени годността за излъчване – изравняване на лентата, лепенки, изчистване от маркери и т.н. Но там седяха и програмните наблюдатели – на практика това бяха цензурите, макар че такава дума не съществуваше. Те можеха да спрат предаване, независимо че главният редактор го е одобрил. В началото нямаше проблеми, все пак се знаеше Иван Славков чий зет е, но с годините настъпи стагнация и все повече и повече филми и предавания се спираха, изрязваха със или без знанието на авторите. Имам няколко такива случаи, но за тях по-късно.

Не помня кое беше първото ми предаване – или за писателите фронтоваци, или за тогавашния преглед за театър и драма. Колежките ми държаха здраво литературата и художниците, имаше огромна редакция „Кино“, така че аз или трябваше да се насоча към история, или да помагам за театъра. Нямах претенции – всичко ми беше интересно.

Има-няма месец и половина след моето постъпване и за празника на телевизията обявиха новите преобразования и назначения на главни редактори. „Публицистика“ стана „Съвременник“ с гл. ред. Димитър Езекиев, Учебна редакция стана „Кръгозор“ с гл. ред. Шейтанов, Динко Маджаров оглави „Лъч“, Марко Семов – „Идеологическа“, а редакция „Култура“ и редакция „Кино“ се сливаха в „Литература, Изкуство, Кино“ т.е. ЛИК, а по-късно когато „Кино“-то отново се отдели и се обедини с дублажите, си запазихме абревиатурата и се преименувахме на „Литература, Изкуство, Култура“. Главен редактор стана Георги Стойчев, който дотогава бе работил в „Публицистика“ и беше изпъкнал като блестящ журналист в рубриката, излъчвана на живо – „Гражданска трибуна“. Дадоха му срок да ни вкара в пътя и интересното започна.

 

следва продължение…

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Read Full Post »