Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Виолета Молнова’

Тази година ще посветя Световния ден на книгата на Мама.

Когато бях дете боледувах много често и тогава, за да ме забавлява, мама ми четеше на глас. Лежах с висока температура, а тя взимаше „Панаир на суетата“ или „Големите надежди“ и аз се потапях в един свят, толкова различен от дребните ми болести и проблеми.

Сега не мога да си представя как мама е успяла да ми изчете на глас целия Дикенс, Балзак, „Унижените и оскърбените“ и „Бели нощи“ на Достоевски, повестите на Гогол, разказите на Чехов, приказките на Хофман. Да ми рецитира Блок, Ахматова, Бърнс.

След това пораснах и сама се зарових в купищата книги, които тя купуваше от антикварите или от руската книжарница на „Царя“. С годините свикнах и аз да откривам книги и автори, които тя беше изпуснала – даже се получаваше своеобразна надпревара.

Мама продължаваше да намира, незнайно от къде, забранената руска литература – „В круге первом”, „Раковый корпус”, „Доктор Живаго”, алманах „Метрополь”… И аз започнах да нося – разменяхме дебели книги, а стиховете и песните преписвахме. Най-горда бях с „Архипелаг ГУЛАГ” – но това вече беше в края на 70-те години.

Сега съм зарита с книги – мамини, таткови, мои, на дъщеря ми. Някои пазя, други подарявам, трети оставям вечер пред книжарници, та дано някой си ги хареса.

Благодаря ти, мамо, че ме научи да Чета.

1954.10.08.г

Реклами

Read Full Post »

Днес получих „спомен“. От Канада. От Владо Тонич – мой приятел от най-детските години, а след време и за кратко – колега в телевизията.

Обикновено аз „раздавам“ спомени – разкази или открити в семейните архиви снимки, копия на снимки, копия на копията на снимки… Прадеди, застанали изправени пред древния фотоапарат от по-миналия век, прабаби със своите малки деца от началото на миналия, млади родители от миналото, което помним…

Но днес е ред аз да получавам.

1948.31.12 Посрещане на новата година 001

Тази снимка не ми е неизвестна. Тя се появи след смъртта на татко от неговия архив, напечатаха я в книгата за него и след това мистериозно изчезна. Някой се опита да унищожи чуждия спомен. Но не успя. Направих копие – лошо, но го имах.

Това са моите родители, женени от месец и половина, посрещащи в Клуба на журналистите Новата 1949 година. До тях са техните приятели Мими и Антон Антонов-Тонич. Те са млади, усмихнати, гледат в обектива и си пожелават всички онези прекрасни неща, които всеки от нас си пожелава в навечерието на новото. Само че на тази снимка героите не са четирима, а шестима. Те може и да не са подозирали още, че след 8 месеца ще се появя аз, а Владо след шест-седем.

Само че всяка снимка винаги има поне още едно копие. И моят стар приятел Владо, синът на приятелите на моите родители, реши да ми изпрати своето. Благодаря ти, Владо. Благодаря ти, Мими, само ти остана от усмихнатите млади хора на тази снимка. Бъди жива и здрава още дълго.

Х Х Х

Вчера, забучено на вратата, ме чакаше съобщение да отида в пощата и днес сутринта побързах натам. Когато поех плика, ръцете ми се разтрепериха и помолих чиновничката да ми услужи с нещо, за да отворя писмото. Снимката изпадна от плика и аз се разплаках – след толкова години тя е при мен. Почувствах се неудобно от жената и й разказах за какво става дума… Стояхме, разделени от стъклото, и двете с мокри очи. Всяка си мислеше за нещо свое и мълчеше. А когато си тръгнах, си благодарихме една друга – сигурно имаше защо.

После продължих по „Раковски“, погледнах към прозорците, зад които вече не живеех, но зад които мама и татко са се прибрали след онова посрещане на Нова година.

Годината, в която аз ще се родя.

Read Full Post »

Като започне човек да рови, никога не знае докъде ще стигне. Тук овехтяла снимка с измачкани краища, там записка на хвърчащо листче, забутано в стар тефтер, дето не знаеш защо пазиш. Тук един спомен, там – друг. Понякога се усмихваш, друг път натъжаваш. Единият спомен разплита следващия, бримката се пуска и прескачаш реда… Не ме бива в плетките, дано ме бива в разказите. Опитвам се да спася от забрава хора, които съм обичала, които не съм обичала, с които животът ме е срещал или разминавал.

Бях шестгодишна, когато мама отново записа Художествената Академия – това беше второто й следване. Защо е прекъснала и защо са минали години преди да започне отначало, съм писала вече в „Спомени… За мама”

Майка ми не винаги имаше на кого да ме оставя и тогава ме водеше в Академията. Бях дребничка и предполагам често съм им се пречкала в краката, защото ми извадиха прякор – костенурчето (оказа се, че това „костенурче“ ми го е измислил Сашо Сертев – той си беше по прякорите).  Тогава не ми хареса, но сега вече ми е мило. Мотаех се из коридорите, пипах скулптурите (когато не ме гледат), цапах се в чужди бои, а понякога ме използваха и за модел. Беше ми скучно да стоя мирно, но се примирявах – свободата да се лутам из ателиетата си имаше своята цена.

Обикновено се харесвах на картините им. Е, не винаги, но един път бях просто възмутена. Не стига, че не си приличах, ами и бях цялата лилаво-червена! Такава ли ме виждаше Сали?! Или може би беше далтонист? Знаех тази дума. Мама се опита да ми обясни нещо за абстракционизма, ама аз нищо не разбрах. Но затова пък бях ужасно учудена, когато видях изкривения си портрет, окачен като пример, сред най-добрите работи на курса. Ех, ако знаех, че този Сали е бъдещият Иван Вукадинов, може би щях да променя мнението си и да си го поискам.

И така стигам до снимката откъдето започнах да „разплитам” – оцветяването й е моя „заслуга”, сигурно, повлияна от лилавия си портрет, съм опитала да се реванширам. Ще използвам записан разказ на мама за снимката и мои доуточнения и осъвременявания.

1956-та. Дворът на Художествената академия. Зад многострадалния „умиращ роб”, около който всички са се снимали поне по веднъж.

 „Отляво първият от правите е Иван Вукадинов – Сали. Беше кореняк софиянец или от заселниците на крайните квартали…”

Мама бърка – Сали е роден на 19 март 1932 г. в с. Ломница, Пернишко. Т.е. преди няколко дена е станал на 80. Да е жив и здрав!

„…Живееше в нова къща някъде към затвора, където май живее и сега (б.м. – записвано е преди 4 – 5 години). Рисуваше настървено, с дълбока сериозност и дори тогава личеше, че ще стане художник, макар че няколко години го бяха късали на приемния изпит. Говореше с тих, мазен глас, беше находчив и правеше жестоки сравнения… Сали беше нещо като наставник на неукрепналите момчета. Подстригваше ги, учеше ги как да се обличат „като художници”, шушукаше им мръснишки истории… Беше циник. Презираше всичко, дори и жените, които допускаше до себе си. Ако имаше нещо свято за него, то това изглежда бяха само собствените му картини, с които не искал да се разделя и които, според вестник „Труд”, отказвал да продава. Ако е така, то цялата история придобива някакъв трагичен оттенък и цинизмът на Сали може да бъде простен и обяснен като омраза към един свят, който му пречи да рисува…”


Не зная дали мама е била права – това е нейното мнение. В случая аз нямам свое. Доколкото помня тя не харесваше Сали като човек, но харесваше много неговите картините и сега разбирам, че е търсила оправдание за характера му. Ето го тук преди около десетина години и картината му „Нощ”.

„…До Сали е застанал Митко Бакалов, добро момче, куц, не знам нищо за него…”

Намерих името в списъка на членове на СБХ от 1979 година. Димитър Бакалов, график, род. 18 юли 1938 г. в София. В Интернет намирам и негови илюстрации по романите на братя Стругацки „Далечната планета” (1969) и „Трудно е да бъдеш бог” (1979). Дали наистина е същият Митко Бакалов?

„…После е Петър Тренчев – българин от Сърбия. Страдаше за близките си оттатък границата. Да него е Асен Старейшински, облечен в знаменитата копринена блуза и подстриган от Сали.

…Седнали: Кольо Николов от Лом (Кольо Ломски), после се пресели в Русе. Живописец, добър рисувач… До него е Сашо Апостолов, ученик на Фунев, а сега собственик на известната галерия „Александър”. Беше от Видин и след завършване на Академията се върна за няколко години там като учител в гимназията. До Сашо седи Митко Томов, също от Лом (Митко Ломски), приятел на Кольо и също добър рисувач. Сега е професор в НАТФИЗ. Когато учехме по история на изкуствата и Добри Лещаров се питаше дали и за нас така ще учат, именно Митко отговори: – Да, Добри Лещаров – резбата в упадък…”

  Димитър Томов е от малкото мамини колеги, които продължавам да виждам, макар и рядко. Преподава анимация още от създаването на специалността през 1980-та. Година преди мама да почине, той й подари малък портрет, рисуван като студент и запазен през годините. Трогна ме.

Върху краката на Сашо и Митко се е „изпружила” мама. Тя беше със самочувствието на по-„възрастната” жена, живяла сред писатели, журналисти и художници. В началото малко й се впрягаха, но после различията бързо се стопиха и мнозина от колегите й станаха чести посетители в къщи – особено по сесии. Тогава беше най-шумно и най-весело. А мене ме гонеха да не преча.

„…До Митко е Румен Ракшиев (1936). Неговият баща беше първи секретар на Партията, струва ми се в Кърджали – длъжност висока, все едно губернатор, от която обаче момчетата никак не се смущаваха, ами току питаха Румен дали има новини или пък как е времето в Помакия. Тъй като и той беше хлапе, като останалите, радителите му не се решили да го пуснат сам в София, ами първо го оженили за малко по-голямо от него момиче. Беше добра и мила жена и понякога идваше да го вземе от Академията…”

Румен Ракшиев стана известен художник илюстратор и график. Има много книги с негови корици, но обикновено имената на художниците не се помнят. Особено след години.

„…До Румен седи Митко – викаха му Лилиомфи по някакъв тогавашен филм…“

Прякорът на Митко Влаев е измислен от Фери Кемилев, заради приликата с актьора, изиграл Лилиомфи в едноименната унгарска комедия от 1954 г.

„…Зад Митко е Иван Кенаров – после художник във варненското издателство. Печатаха „Галактика” в София прес и понякога ми се обаждаше…”

Сега разбирам защо имаме почти всичките „Галактики”, които в ония години се продаваха изпод тезгяха или в комплект с някоя скучна залежала книга. Иван Кенаров е почти митична и поставяна на пиедестал фигура сред варненските художници. Казват, че той е дал тласък на приложната графика в тази част на България и е направил издателството водещо в художествено отношение, като е привличал не само утвърдени, но и млади имена, които по-късно се налагат в професията. Умира тихо на 76 години.

„…След това са Петър Рашков – Пешето и Маня Цонева, жена на Васил Цонев от  вестник Стършел…”

Маня беше красавица и също гледаше гладните момчурляци от високо. Все пак беше вече подходящо омъжена и то за сатирик. Но и облизващите се след нея момчетии не й оставаха длъжни. Един ден Маня излиза от час в двора на Академията и всички я заглеждат. „Брей, хубава съм” – разказваше по-късно тя, а то някой от колегите лепнал на гърба й красиво написана бележка „Мара хапе!”. Виж това го помня – двете с мама умраха от смях на детинщината на колегите си.

Ето и друга случка от студентските години, на която се смееха. Ателието, всеки си е зад статива и рисува. Румен Ракшиев, настроен философски, развива мислите си пред мама:

– Ето, времето… Какво всъщност е времето? Време няма…

– Епа нема време – съгласява се Добри Лещаров, който работи на съседния статив. – Сутрин в Академията, следобед в Академията…

Румен гледа смутено и мама му идва на помощ:

– Добри, ти не разбра. Румен иска да каже друго – че времето е нещо нематериално.

– Да – продължава се обнадежден Румен – Хората са измислили часовниците, за да показват времето. Но какво всъщност показват часовниците?…

– Ами, показват! – с пренебрежение се обажда Добри – Аз веднъж си купих един швейцарски часовник…

– Що не ти… – кресва Румен и философският разговор не се осъществява.

Добри Лещаров, с прякор Гьона, бе чест обект на шеги. Няма го на тази снимка, ще го търся по другите. Видях го веднъж в Созопол през 70-те години – весел, усмихнат, с хавайска риза и хич не приличаше на гьон. Преди време прочетох, че е професор и даже е правил дарения за Криптата в храм „Св. Александър Невски”. Дано е жив и здрав. Няма кого да питам.

 Асен, Пешето, Сали, Митко, мама… Ето ги там някога преди повече от 55 години – усмихнати, с развети по тогавашната мода перчеми или със зализани назад коси, гледащи като печени мъжаги, а всъщност млади и невинни… Някои станаха известни, други потънаха във всекидневието. Някои остаряха красиво, други не успяха и да остареят. Но те са там – на тази снимка и мене ме боли, че няма вече кой да ми разказва смешните истории на своята младост.

И моето детство.

…………………………………

Послепис: Митко Томов почина преди няколко месеца.  (09.01.1934 – 16.02.2013 г.). Мир на праха му!

Read Full Post »

Разчиствам в апартамента на мама. Бавно, тягосно, с прекъсвания… Всяка книга трябва да мине през ръцете ми, всяка бележка, всяко листче. Ценни и безценни спомени са натрупани между чернови, стари разписки и изрезки от вестници. Намирам неща, които съм забравила и не откривам други, които зная, че би трябвало да са там.

Вчера ми попадна една от любимите ми нейни гравюри. Беше правена в средата на 60-те години за вестник „Литературни вести”, който за времето си позволяваше по-разчупена линия както в текстовете, така и в илюстрациите. Не просъществува дълго.

Мама е завършила Художествената Академия.

Когато й е дошло времето да следва, а това било през 1946-та, нещата били вече трудни. Тя имала „лош произход” – дъщеря на царски офицер (макар и без прегрешения) и внучка на богат земеделец от Видинско. Както по-късно се смееше – „ако не беше дошъл 9-ти септември, щях да си завърша нещо практично – я агрономия, я нещо подобно и животът ми щеше да е съвсем различен”. Само че все нещо „идва” и животът ни не е това, което сме си представяли.

За мама най-голямото удоволствие бе да чете. Цял живот тя четеше алчно (странна дума за четене) и настървено всякаква литература – класическа и модерна – романи, поезия, фентъзи, кримки… история – спомени, трудове, краеведчески изследвания. В по-късните години самата тя прописа и то наистина добре, но предимно журналистически материали, свързани с миналото – близко и далечно. Излезе и документалната й книга „Делото Ана Симон”.

Защо не е следвала филология или история, не зная. Записала Академията, но се оказало, че „рисуването ми е било приятно само до момента, в който стана професия. Не е така само с истинските художници. Имах дарба, дори превъзхождах мнозина и от момчетата, но го правех защото можех, без това можене да ми носи радост”… Това го каза много години по-късно, а тогава едва ли си е давала сметка. Ето я усмихната в разрушена София през април 1948-ма с колеги (най-вляво е художникът карикатурист, илюстратор и аниматор Милко Диков, все още жив, здрав и рисуващ).

Ето и част от курса й. Ще ги опиша, така както мама ги е описала, защото повечето от тях с годините станаха известни, а днес позабравени.

 „Прави: Георги Ножаров, по едно време работеше в театъра. До него съм аз (т.е. майка ми), Жени, Веса Краваева, Здравка, Тодор, Христо Нейков (братът на Атанас Нейков), Милка Пейкова.

Седнали: Жана Костуркова, Мана Парпулова (която се оказа далечна роднина на татко или както казват – „светът е малък” – б.м.), имената на мъжете не помня, но крайната седнала руса студентка се казваше май Ана и беше любовница на Любомир Далчев, после се омъжи за него”.

Преподаватели по това време в Академията са Илия Бешков, Любомир Далчев, Д.Б.Митов, Николай Райнов, Владо Рилски… Някои от техните подписи разчитам в студентската й книжка.

Студентската книжка на мама 2

След като ме ражда й откриват туберкулозен инфилтрат и се налага да прекъсне. Смятайки, че това ще е окончателно, мама не си дава труда да оформи документите си, а просто се самоотлъчва. Отървава се от болестта лесно, но явно не бърза да се върне в Академията. Затова когато през септември 1955 година решава да довърши образованието си, се налага отново да се яви на конкурсен изпит и да повтори всичко отначало. Отново в „Графичния отдел”, отново специалност „Плакат”, но след трети курс прехвърля „Графика и илюстрация”. Големите имена сред преподавателите вече са се позагубили, но затова пък сред новите й колеги талантите не са малко, въпреки строгия идеологически подбор – Иван Вукадинов, Асен Старейшински, Петър Рашков, Сашо Сертев, Иван Кенаров… Има техни общи снимки, но това вече е друг разказ.

След като завърши Художествената академия мама започна да работи „на парче” – рисунки по вестници, илюстрации, корици, заглавки… Рядко беше доволна от работите си и почти не пазеше нищо свое.

Ето още една илюстрация на майка ми – отново за „Литературни вести”, към откъс от книгата на Стефан Продев за младия то ли Енгелс, то ли Маркс.

Освен литография и цинкография, правеше опити и в цветната линогравюра. Участваше в общи художествени изложби, работите й имаха успех, но тя все не беше доволна. Така се стигна до една изложба в залата на „Гурко 1”, в която колегите й сложили нейното „Хоро” на фронталната стена, така че да се вижда добре още от входа. Мама отишла няколко часа преди откриването, обиколила, решила, че нейната работа не е достатъчно хубава, особено на нивото на другите, свалила я и си тръгнала, оставяйки празно място.

Така се отказа от рисуването и скоро след това започна работа като художествен редактор в „София Прес”

А „Хоро”- то го няма никъде и вече не се надявам да излезне от някой куп със спомени.

Read Full Post »