Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Велко Йорданов’

 

sgrada_4

Понякога много ме сърбят ръцете да пиша за телевизията и за всички хубави и трудни, смешни и тъжни моменти, за приятелства и предателства, за злоба и завист, за солидарност и колегиалност. Имаше от всичко.

Зная, че може би не трябва да го правя, защото ще бъда субективна, а не бива. Но сега ще разкажа за толкова отдавна, че хората, които ме приеха там, вече ги няма. Въпреки всички трудности, им благодаря.

Отидох да работя в телевизията, която тогава се наричаше БТ, а сега БНТ, още ненавършила 25 години. Бъдещите ми колеги току-що се бяха нанесли в новата сграда и все още течаха промени – не само сградни, но и административни.

Започнах в „Култура“ с шестмесечен изпитателен срок. На 20 март се явих на етажа, нямаше главен редактор и влязох при редакторите. В стаята имаше пет бюра. Там заварих една току-що назначена учителка по руски, снаха на виден генерал от Югозападна България – тя щеше да снима предавания за съветската литература и вече няколко месеца се готвеше и обмисляше какви. Една съпруга на „наш другар“, мисля, че също бивша учителка без висше образование, така нареченото „заварено положение“ от времето, когато в идеологическите заведения не образованието е било важно – така и не разбрах с какво се занимаваше, но не спираше да говори. Една мила жена, назначена защото сестра й беше любовница и майка на син на „другар“ от ЦК на БКП, който май бе и шеф на МВР – тя снимаше за художници. Една комсомолка, която сутрин вадеше куп папки и се скриваше зад тях (по-късно разбрах, че това са отчетни доклади и протоколи от събрания), която трябваше да прави предавания за чужда литература – явно съветската минаваше за своя – след година или две най-накрая засне едно. Една симпатична млада съпруга на  преподавател от Софийския университет, която почти не виждах, защото си гледаше детето – тя обхващаше българската литература. И една театроведка, която беше единственият смислен човек в стаята, през периодите без главен редактор изпълняваше длъжността и.д., в този момент също. Така че тя седеше в кабинета, а аз – на нейното бюро, но за кратко. След като ме огледаха, моите бъдещи колежки ме накараха да застана в центъра на стаята, за да ме чуват всички, и да си кажа биографията. Отказах, опитвайки се да бъда любезна, и отидох да се запозная със съседната стая. Доколкото си спомням, събрах сили да се върна обратно след ден-два. Повече не ме разпитваха, но слухтяха около мен – то каква ли друга работа имаха.

А в съседната двойна стая бяха режисьорите, асистентите им, директорите наМагда Каменова продукция, организаторите – въобще бая народ. Магда Каменова, Любен Морчев, Велко ЙордановПавел Павлов, Велко Йорданов, Нина Мирчева, Златка Тодорова, Митко Караджов, Илчо Лунгов… сигурно забравям някого. По онова време екипите бяха към редакциите и се бяха специализирали. С тези хора работих с удоволствие дълги години и когато направиха така наречените творчески колективи, гледах отново да съм с тях.

Влязох в стаята им, казах си името, те не ме разпитваха коя съм-каква съм, а ме попитаха разгледала ли съм вече телевизията. Отговорих с „не“ и Златка ме пое, за да ме разведе. Обиколихме всичко. Започнахме от лабораториите, минахме през студията, през монтажните, залите за трикови снимки, за мишунг, за ОТК… Някъде още в началото на пътя Златка разбра, че зная за какво става дума, признах си краткото следване на операторство и това ми спести дежурните номера, които погаждаха на новаците. Мисля, че бях единственият редактор на етажа, поне на първо време, който знаеше какво е сенситометрия, какво е варио, какво е мишпулт и най-важното – къде не трябва да пипам.

Това с „пипането“ ме подсеща една история. Бях страшно любопитна, особено за мишунг с Митко Герджиковапаратура, която не бях докосвала преди, и на първия ми мишунг започнах да разпитвам. Случих се с една от доайенките. Тя търпеливо ми обясняваше кое за какво служи, но започна със своето първо стъпване в апаратна. Било в далечните години, когато все още са работели на живо от телевизионната кула в Лозенец. Течал ефир и обучаващият й показвал кое какво е. В един момент тя видяла някакъв бутон и попитала „А това?“ – „Ако го натиснеш, ще спреш излъчването“ – казал колегата. „Ха-ха“ – изсмяла се тя, убедена, че започват дежурните шеги за зайци. И го натиснала. Само че не било шега – излъчването спряло. Бързо пуснали надписа „Повредата не е във вашия телевизор“. Чудя се как не са я изгонили. А на нашия мишпулт бутонът беше червен и от тази зала нямаше пряко излъчване. Но урока си запомних.

 

следва продължение

 

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

Реклами

Read Full Post »

Имах приятел. Казваше се Велко и почина преди повече от 15 години.

Някои от вас може би са го познавали, работеше в телевизията – режисьор. Не се изживяваше като гениален или поне велик, беше театрал, но снимаше предимно филми и предавания, свързани с култура. Не смяташе, че блоковите предавания или публицистиката са „нисш жанр“ и че са под достойнството му. Беше истински добър режисьор и добър професионалист.

Велко беше брат на убити партизани от Видин. Но винаги обичаше да дразни властта. В началото почти детински – за ужас на функционерите, когато завършил и започнал работа във видинския театър, карал летни кънки на площада пред Окръжния комитет на партията. Дреболия, но било в края на 60-те и те бързо се отървали от него, защото не давал положителен пример на комсомолците.

Беше изключително честен, винаги защитаваше по-слабия и не прощаваше на силните на деня.

Но дойде 10-ти ноември и ние застанахме от различните страни на обърканото българско ляво/дясно. Само че това не наруши приятелството ни – ругаехме си заедно едни и същи неща, само че гласувахме за различни хора. Всъщност, сега се замислям, че никога не съм знаела за кого е гласувал. Когато го попитах, защо продължава след всичко, което научавахме и което той ми разказваше, защо продължава да е член на БКП, той ми отговори „използвал съм облагите, сега не мога да се извъртам, ще плащам“ – „Но ти плащаш чужди грехове!“ – „Нищо, търпял съм ги. По-добре да се опитам да поправя грешките и да помагам“.

Всъщност Велко никога не е мълчал. По време на „перестройката“ мижитурките се скриха зад гърба му и го избраха за партиен секретар на някакво си там ППО. И той „използва“ това си положение, за да помага на колеги – зная конкретни случаи, разказани ми от тях. Но Велко не го правеше, за да печели симпатии – просто винаги е бил на страната на правдата. По-голямото му прегрешение беше, че пречеше на някои от колегите да се правят на дисиденти. И те не му простиха. Уволниха го с първата чистка. Уволниха го тези, които се криеха зад гърба му, тези, които искаха миналото им да бъде забравено.

Велко продължи да си кара по своему. Продаваше ризи на Женския пазар, а на партийните събрания във вече преименуваните „клубове по интереси“ продължаваше да търси правдата. Обясняваше, че не СДС е виновно, че вината е в собствените им крадци от БКП/БСП, даваше примери и изброяваше имена. Всъщност това го говореше не само по събрания, а където можеха да го чуят. Накрая спряха да го викат на „геронтологичните сбирки“, както един път ги нарече пред мен. Обърнаха му гръб и хора, които смяташе за приятели.

Но ние двамата продължавахме да говорим всяка вечер по телефона, понякога с часове. Той продължаваше да ми разказва – за миналото, за сегашното. Най-страшните истории за предателство, за партизани и за наивна жертвоготовност съм чувала от него. А тъй като и двамата имахме род във Видин, познавах поне по име някои от героите на разказите му.

След няколко години го върнаха в телевизията. Тогава направи едни от най-добрите си предавания, работеше със стръв, с любов и себеотдаване. Подаде и на мен ръка в труден момент.

Имало е защо да работи така, раздавайки се докрай. Явно предателството не е минало безследно. В края на 90-те се разболя от рак. Бори се мъжки, но не победи.

Нямам негова снимка и не мога да ви го покажа.

Но го помня с обич и тъга – Велко Йорданов. Приятелят.

Дунав при Видин

P.S.  Мои приятели, които са работили с него, написаха във Фейсбук:

Константин Цанев: Прекрасно казано! И аз го помня само с добро. Снимали сме заедно…

Николай Рудолф: Аз съм един от тези, на когото е помогнал, без да се познаваме – макар че бяхме от един град с него. Работихме в 3-ти колектив – на Благой Стратев. Дъртите полковници ме бяха подпухали нещо, искаха изгонването ми, и тогава на една летучка Велко стана и така ги насмете, че всички гледахме известно време неадекватно. А аз никога, ама никога не съм работил с него, просто се знаехме по физиономия и бяхме в един колектив. Велко, дано да си добре там където си. Убеден съм, че си добре, ти си добър човек.

Бойко Станкушев: Дааааа…… забравяме за честните и добри хора. Защо ли?

Read Full Post »

В годините, в които доста хора се изхранваха и правеха кариера „докладвайки”, и на моя гръб някои са пробвали перото си. Вярно, много дребни и дребнави „сигнали”, за някои от които зная, а други може би си отлежават някъде – не ме интересуват. Нямало е последствия или ако е имало, така и не съм разбрала. Тук ще разкажа само за един от тях, който е смешен и жалък, но е с познати герои.

В началото на март 1985 година в редакцията се получи писмо (аз бих го нарекла донос), адресирано до Генералния директор на БТ Стефан Тихчев и подписано от Стефан Цанев и Петър Анастасов. Писмото беше заведено под входящ № 391/07.03.85 и дадено „за мнение”. Тогава и.д. главен редактор на ЛИК беше още Горка Маркова, с която се разбирах чудесно. Преписах писмото и написах своя отговор до Тихчев и до П. Анастасов.

Днес преписвам доноса и отговорите ми без редакция. На Стефан Тихчев бе даден силно редактиран и окастрен вариант, но както ми казаха „той и така доста се смя”. Благодаря му, но мисля, че щеше да се смее повече, ако беше прочел пълния текст. Или не? Сега и аз се смея, но въпреки всичко с един лош привкус в устата.

Уважаеми другарю Тихчев,

Обръщаме се към Вас с молба да предотвратите една несправедливост, която е на път да се осъществи чрез екрана на Българската телевизия. Става дума за следното:

Неотдавна режисьорът Велко Йорданов с участието на з.а. Доротея Тончева и актьора Никола Стефанов засне поетичен рецитал по стихове на поети, които работят в театъра или са писали за него. В този рецитал има и наши произведения. Първоначално бяха предвидени /естествено!/ и стихове на Недялко Йорданов. Ако някому трябва да бъде определено първостепенно място в един така замислен рецитал, това безспорно трябва да бъде той. Разбрахме с учудване, че по неизвестни причини неговите стихове са отпаднали. Да оставим настрана съдържателната и художествената непълноценност на рецитала без тези стихове – буди недоумение фактът, че се проявява необяснима и недопустима дискриминация към една личност и към един художествен факт. Очевидно, тук са се намесили извънлитературни  съображения. Ние обаче сме убедени, че Българската телевизия не може да бъде поле за проява на брутален субективизъм и вярваме, че ще разберете правилно молбата ни – несправедливостта да бъде своевременно предотвратена като се заснемат и включат в предаването стихове на Недялко Йорданов.

При сегашното положение ние категорично настояваме нашите стихове да бъдат извадени от предаването.

Вярваме, другарю Тихчев, че правилно ще разберете нашите мотиви.

6 март 85                       С уважение: Стефан Цанев, Петър Анастасов

Кратко обяснение: Става дума за рецитал „Душата на артиста е ранима”, който беше по стихове ЗА театъра, а не за поети, писали за театъра. Но доносниците в едно са прави – в първоначалния вариант, който беше даден на актьорите и който беше за 25-30 минутно предаване, наистина имаше стихотворение от Недялко Йорданов. В последствие се оказа, че рециталът не бива да надвишава 15-17 минути и се наложи някои от стиховете да отпаднат. Предпочетох (със съгласието на режисьора Велко Йорданов – лека му пръст!, той беше прекрасен и честен човек) да останат по-талантливите, а не по-удобните и по-конюнктюрните. Ст. Ц. прекрасно знаеше, че доснемане и премонтиране е невъзможно, но мотивът му беше изцяло „извънлитературен” – около името му отдавна не се беше шумяло, та не бе зле да подсети за съществуването си. И го направи, както обикновено, по нечистоплътен начин. Дали Тихчев е разбрал мотивите на двамата поети не знам, но аз ги разбрах и то правилно!

За дискриминация на Недялко Йорданов през 1985 година е просто смешно да се говори. Той бе навсякъде – поет, драматург, театрален режисьор, кино режисьор, фотограф… Балет не играеше. Колегите му се смееха: „и чешма да пуснеш от нея ще изкочи Недялко”. Интересното е, че след 10 ноември и той се писа десидент.

А сега да продължа с черновата на моя отговор:

По повод писмо № 391 от 7.03.85 г.

Другарю Тихчев,

Редакция ЛИК се отнася с изключитело уважение към творчеството на Недялко Йорданов, за което говорят редица предавания, в които той е участвал и в които са били включени негови стихове, а в плановете ни за тази година е залегнал и негов творчески портрет.

Поетичната антология „Душата на артиста е ранима” е по стихове на Георги Константинов, Александър Геров, Петър Анастасов и Стефан Цанев, публикувани в отделни книги. Поради времетраенето на предаването – 10 минути – не могат да бъдат изчерпани всички поети, писали за театъра, като Недялко Йорданов, Владимир Голев, Първан Стефанов, Таньо Клисуров, Янко Димов, Емил Симеонов и др. Липсата на техни произведения не е продиктувана от „извънлитературни съображения”, а от чисто сюжетните елементи в композицията на рецитала.

Прави чест на Петър Анастасов и Стефан Цанев, че по достойнство оценяват мястото на Недялко Йорданов в нашата поезия, но той едва ли заслужава точно такава защита. Въпросното писмо по-скоро иска да покаже привързаността и праволинейността на своите автори, отколкото да брани Н. Йорданов от „бруталния субективизъм”. А това вече са извънлитературни съображения.

Цели се да се създаде впечатление, че съществуват конюнктурни подбуди в подбората на стиховете за рецитала. За да бъда ясна – Недялко Йорданов вече не е Секретар на СБП. На негово място е Петър Анастасов. Може би Цанев и Анастасов усещат някаква несправедливост в тази замяна и затова бързат да подчертаят своето приятелство и честност. Но нека не обвиняват редакция ЛИК в „необяснима и недопустима дискриминация”. Това напомня за „дръжте крадеца”…

До тук свършва това, което съм запазила от черновата. Предполагам, че просто ми е дошло до гуша и съм я дала на Горка да я довърши и приведе в „удобен” вид.

Направената справка в Дирекция „Авторско право” потвърди, че по тогавашния закон БТ има право да използва всички публикувани произведения без съкращения и без смяна на жанра, за което не е необходимо съгласието на автора. Тогавашната директорка Яна Маркова даде едно доста силно и двусмислено определение, засягащо морала на двамата творци, но ще се въздържа да го цитирам.

Рециталът бе излъчен без никакви промени.

„Наказанието” за мен бе да напиша отговор до двата доносници. Изпълних го половинчато. Почти същият отговор, като този до Тихчев, изпратих и до Петър Анастасов. Няма да го преписвам, тъй като всичко казано по-горе бе обвито в дежурните фрази като „стремеж да обхване пълноценно богатите и многообразни процеси в съвременната българска литература” или че редакцията „се стреми да покаже обективно развитието на нашата и на световната поезия и проза днес”. Последното изречение не е писано от мен, но смея да твърдя, че е вярно поне в отношение на поетичните рецитали. Точно по това време пускахме стихове на Варлам Шаламов, Александър Галич (за тези които не знаят – съветски поети, лежали по лагерите или убити от КГБ). Какво да се прави като нашите си бяха мижитурки и се хранеха от партийната ясла. Но си позволявахме да пускаме и по-„смели” и двусмислени стихове както на млади поети, така и на вече утвърдени, но „нелюбими”. А от задължителните „партийни” творци избирах само най-доброто и несвързано с „генералната линия на Партията” или както казваше Добромир Тонев „и най-слабият поет има поне едно хубаво стихотворение”. Но питате ли ме колко трябваше да изчета, за да стигна до него. Всъщност горното обяснение важи само за мен и моята работа в ЛИК. Иначе си имаше хора за всичко.

На Стефан Цанев не отговорих – гадното (и не само то) беше, че точно предишната вечер бях канена от него и съпругата му Доротея на спектакъл в Театър 199 по пиеса на Стефан и в главната роля – познайте кой – пак тя. След това ходихме на гости. Беше ми снобско и скучновато, затова се прибрах рано. Споменавам за тази не особено интересна вечер, защото писмото вече е било написано, депозирано и то с пълното съзнание, че в онези години би могло да има последствия от обвиненията, които ми се отправяха. Името ми, наистина, не беше споменато изрично, но тъй като Доротея участваше във въпросния рецитал, прекрасно знаеше кой е правил подбора на стиховете и кой се е подписал.

Спрях да поздравявам Стефан, който едва ли е забелязал това, но след доста години един път забравих и кимнах автоматично на улицата. Разбира се, стиховете на Стефан Цанев продължаваха да се излъчват по БТ.

А скоро след злополучното писмо, от което не се получи тъй необходимия скандал, попитах Петър А. защо е подписал този пасквил. Той ми се оправда, че не знаел за какво става дума, че подписал без да чете, че не разбрал, че става дума за мен и т.н. Това не беше извинение и му го казах – ами ако ставаше дума за някой, който не е толкова устат и защитен като мен? Но му простих – поетите са деликатни хора, особено когато са с гузна съвест и искат да се представят за смели и широко скроени. А и в книгите му наистина има повече от едно хубаво стихотворение.

В отговора до Анастасов срещнах и едно мое изречение: „…Да не забравяме, че и журналистът, и писателят трябва да бъдат отговорни за думите си, особено когато те се отнасят до нравствено-етични класификации…”. С това съм съгласна и до днес.

Накрая ще цитирам и Атанас Далчев – „таланти много, характери малко”. Уви!

P.S. Дълго време се колебах дали да напечатам този спомен, защото не ми се иска да прилича на разчистване на сметки. Всъщност, сметки с гореспоменатите лица аз нямам. Но после се реших – това е част от моето минало, от миналото на моите връстници и приятели и тези, които идват след нас, трябва да го знаят.

……………

……..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Read Full Post »