Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Варвара’

DSC00526

Read Full Post »

Дали Хотелът на Димо е първият хотел във Варвара не зная. Но той съществува още от времето, когато селото нямаше ни църква, ни кметство. Преди години във Варвара летуваха предимно студенти от Художествената академия, аниматори, артисти – спяха в квартири и бунгала и малцина имаха честта да се доберат до няколкото стаи на Хотела. След това българи, живеещи у нас и по света закупиха парцели и започнаха да строят. Но с вкус и мярка. Даже неколцина от тях станаха инициатори за строежа на църква. Събираха средства, организираха благотворителни концерти, мъкнеха камъни, изработваха витражи, рисуваха стенописи и икони… Варварчани взеха присърце тази инициатива и днес църквата вече краси центъра.

Селото също се разрасна, бутнаха съборетините, построиха кметство. Чисто и спретнато е, има магазинчета, заведения… Но най-важното – не е презастроено и зеленината е навсякъде.

Но думата ми беше за Хотела на Димо. И той растеше – всяка година се появяваше по нещо ново. Нови стаи, нови разширения на ресторанта, ново обзавеждане. Но едно нещо не се промени – атмосферата. Влизайки там, ти не си „клиентела“, ти си гост, приятел, сътрапезник.

Ако влезнете в самия хотел, първото нещо, което грабва погледа, е библиотеката. По стените на стълбището се вият полици с най-разнообразни книги – от тежка класика, през философски трактати, съвременна поезия и проза, та се стигне до фентъзи, кримки и трилъри. Каквото ти душа иска.

Книгите са си на Димо, но и летуващите приятели оставят по нещо. Бас държа, че някои си и вземат, но утехата е – все пак отива в четящи хора.

Стаите нямат номерация, а рисунки по вратите – риба, рапан, мида. Гледката от моя балкон на последния етаж беше невероятна – сутрин виждаш как слънцето изгрява, а вечер – обагреното с червено небе на залеза.

Отляво море, отдясно Странджа, а лястовиците пикират и чуруликат. Можеш да чуеш и тракането на клюна на щъркела, и бухането на кукувицата, и гракането на гларусите. Само ти трябва да се излегнеш на стола и да отвориш очи и уши. И душа.

Освен с книги в хотела е пълно и с картини. Струва ми се, че всеки художник, минал през Варвара, е оставил по нещо свое. Разнообразни, разностилни, разнородни, но обединени те съставят една неповторима атмосфера.

Всъщност всичко в Хотела е премислено и създадено да носи удобство и радост. И тежките дървени маси и пейки, постлани с тъкани черги, и вратата, изработена от изхвърлени от морето клони,

и колелото от каруца, което вече е полилей,

и кошовете-лампи, и…, и…, и…

За кухнята няма да ви говоря. Вкусно! Просто вкусно! Ядат ви се домашни мекици със странджански мед за закуска? Готвено за обяд? Риба – пържена, пушена, панирана, маринована? Домашно вино или ракия? Или узо и уиски? Бира – мъжете знаят защо, но и жените също – имаше пилзен. Пожелайте си и заповядайте.

За спортуващите също има по нещо – долу е фитнесът, а най-новото, което Димо е направил със свои средства, е игрището срещу хотела – с малки вратички за футбол или с мрежа за тенис (а може би и волейбол?).

Още много неща могат да се разкажат, а се получи по-дълго отколкото го мислех.

Едва ли Димо се нуждае от реклама, но добра дума никога не е излишна.

А Варвара? Варвара все още е зелена и гостоприемна, морето е все още чисто и ни чака.

На добър час!

P.S. Хей, да не помислите, че всичко е идеално. Винаги има капка катран, но това е друга тема. Хубавото преобладава. Ех, защо на повече места не е така!

Read Full Post »

Обичам да пътувам с влак. Даже и на кратки разстояния, но когато става дума за по-далеч всякакви колебания отпадат.

По празниците решихме да ходим до Варвара и отрано си ангажирах купе. Оказа се, че вече има нови спални вагони – светли купета, чисти тоалетни, любезни шафнери. Абе да не повярваш, че си си у нас.

Но…

Цялата тази „европа“ свърши до гара Бургас.

гара Бургас, 1 май, 2014

Влакът пристигна в слънчевата ранна утрин и по стар навик решихме да си оставим багажа и да се помотаем из града. Не се получи – гардеробът работи от 9 часа т.е. час и 45 минути след пристигането на влака. Добре. За да не губим време, първо ще си заверим билетите. Пак не става – огромна опашка с такива като нас, които минават транзит през града и сега дремят върху саковете си. Работи само едно гише с нацупена касиерка в стил „не ме учете как да си върша работа, аз го правя бавно и тъпо“.

Ясно – и билетите ще почакат. Потътрихме саковете през несъбудения Бургас и седнахме да пием блудкаво кафе. Дочакахме гардеробиерката, дочакахме и намаляването на опашката, заверихме билетите.

Разбира се, можехме всичко това да свършим, когато се прибираме с нощния влак в 22:00. Ама… Работното време на касата за заверка на билетите е до 18:30, но спира да работи „с клиенти“ в 18:00. Т.е. жертваш си четири-пет часа от почивката и идваш по-рано. Но… микробусът от Ахтопол пристига някъде по това време и шансът да закъснее е силно възможен. Голяма работа – седиш и се тресеш, молиш се да няма задръстване и се ругаеш, че не си тръгнал поне още два-три часа по-рано. Нищо, че не знаеш къде и какво ще правиш на гарата, в чиято чакалня има само четири пейки J.

Но недомислията не свършват до тук – гардеробът затваря в 21:00 т.е. час преди това, а в нашия случай в девет без десет лелката даже се беше стегнала да затваря. Когато я попитах ние последни ли сме, ми отговори „а, другите сигурно са се запили, та…“.

Явно градоначалниците на прекрасния Бургас са решили да го превърнат в град, през който само се преминава транзит – без да спреш, без да се порадваш на морската градина, без да влезнеш в кафенета, ресторанти, закусвални, без да си купиш моряшка фанелка даже. Напук на всички усилия да ни спрат, ние все пак постигнахме своето – разходихме се и се радвахме на свежия въздух, на синьото море и даже на слънцето.

А за почивката си във Варвара извън сезона, за морето, за хотела на Димо, за буйната зеленина ще разкажа по-късно.

Сега си доспивам.

Read Full Post »

 

Запознахме се, когато той беше на няколко дена, а аз не бях навършила 8. Майка му се обади на моята майка и предложи да се срещнем в парка, като й каза, че го е кръстила точно като мене – за да „помнят винаги, че са брат и сестра”. Хареса ми да си имам по-малко братче, макар и на половина.

След 2-3 години отидохме заедно на море – на Слънчев бряг. Малкото ми братче не беше много здраво – имаше голяма киста на врата и херния, но не спираше да се усмихва. Аз вече бях гордата кака, която го пазеше.

Мисля, че още същата година майка му и баща ни се разведоха, тя се омъжи повторно, а скоро след това почина. Ние прибрахме брат ми при нас за няколко дена, за да не е свидетел на кошмара и тъгата около погребението й. Тя беше най-малката и последната от три сестри, които умират в разстояние на няколко години. А брат ми чуруликаше в къщи без да разбира какво става.

След това настъпиха години, в които почти не се виждахме – аз бях досаден пубертет, а той – досаден пикльо. Но го обичах.

Запознахме се повторно и истински, когато вече поотрастна. Созопол беше мястото на нашето общо „разбойничество”. Вечерно време компаниите ни се сливаха, а след като ни изхвърляха от малкото съществуващи кръчми, сядахме на топлите бордюри в центъра и винаги се намираше нечия китара и някой, който да свири – я брат Бъндарак, я Жоро Минчев, я някой друг. В тъмното се различавахме по гласовете – „Пальо-о-о!”, „Пите, тука ли си?”. Той отказваше да ме нарича „како”, а само с детския ми прякор. Всъщност веднъж ми направи подарък за рождения ден – „Ка-ко!”. Отново бяхме в Созопол, на „Окото” на Харманите, пиехме евтин „Памид” и момчетата пееха „Опа-опа та бузукя…”.

„Ка-ко!”

След това и двамата пораснахме. Последва работа, следване, бракове и разводи, деца, Варвара, приятели… Повечето от приятелите му бяха прекрасни хора, които до последно останаха с него и се опитаха да му помогнат. Но някои бяха използвачи и търтеи – по тяхното присъствие/отсъствие разбирах кога е добре и кога пак го е закъсал.

В последните години намери дом във Варвара. Не къща, не вила, не ресторант – Дом. Цяла Варвара беше дом за него. И цяла Варвара го изпроводи, когато Войводата си отиде…

Брат ми беше най-добрият човек, когото някога съм срещала и ще срещна. Ако някой е бил толкова обичан от приятели, познати, жени, колеги, съседи, съселяни, то това е бил той. Беше умен, талантлив и чаровен. Всичкото това събрано на едно място и то в огромни количества. И раздаващ се. Докрай.

А такъв го видях за последен път. Малкото ми остаряло, добро братче. Очите му бяха тъжни и ми напомниха за очите на татко.

След месец и половина почина.

Не мога да изкажа цялата си обич. Мислех, че след като е минало време, ще е по-лесно. Не е!

Така ми се иска да надуе клаксона под прозореца ми и да викне: „Тука ли си?”.

 

Днес щеше да навърши 54 години.

Приятели, познати и непознати, споменете го!

 


Read Full Post »