Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘български писатели’

„Откривах един човек, живял редом с мен във вонята на онова същото фалшиво общество, но преминал някак незасегнат през него. Все същото хлапе, тръгнало с възторг да разгледа Света, за да види Чудесата, които той крие… създава… пази… предлага…“ – пише Джина Василева за баща си Борис Априлов.

boris-aprilov-1965_1487163940

Тя е била „редом“, а аз ще погледна по-отдалеч.

В края на 80-те години, щом на хоризонта се появи Свободата, на своя конгрес нашенските писатели започнаха да си вадят кирливите ризи. Ако тази енергия да се обвиняват един друг кой какви компромиси бил правил и колко се облажил, беше отишла в честно творене, то от много чекмеджета щяха да излязат непечатани ръкописи.

От „чекмеджетата“ на БОРИС АПРИЛОВ изплуваха много. Защо ли използвах този глагол? Дали защото той обичаше морето и мечтаеше да обиколи света с яхтата си? Представям си ги като гравюра – бюро с отворено дълбоко сякаш безкрайно чекмедже, от него изскачат напечатани листове, политат и кацат на „Ахасфер“. За да доплават до нас.

Познавах доста писатели. Някои даже и харесвах – едни бяха талантливи, други бяха чаровни, но уви рядко и двете едновременно.

Борис Априлов беше и талантлив, и чаровен. В малкото ми срещи с него през детството ми и много ранната ми младост, се радвах да го слушам и наблюдавам. А и да чета. Сега разбирам колко много от книгите му съм пропуснала, но с помощта на Джина вече мога спокойно да наваксам. Тя не само изследва и подреди архива му (има още работа, казва), събра и издаде 9 тома, но и извади на бял свят „Сляпо плаване“ – последния му незавършен роман. И го дописа. Не, продължението не е просто развитие на Аховата идея – кой ли знае накъде щеше korica-1-e1507888419129-230x330да изведе мощното му въображение. Джина ни въвежда в Света на Ахото, преплитайки измислица с истина, литературни герои с реално съществуващи хора.

 „Нима това е смисълът на Живота? Да се движим през света като флашки на спомените си? Но за кого ги пазим? Има ли някъде компютър, който да ни прочете и да ни съхрани в паметта си“ – пита Джина в „Сляпо плаване“. Не зная – може и да има, може и да няма. Но ако има, не е зле да ги подредим и да ги предоставим на него, а и на хората, в добър вид.

А кой е Ахото, как е живял, към какво се е стремял, какво е написал… Тези въпроси имат отговор. Просто почетете:

https://borisaprilov.wordpress.com/

Реклами

Read Full Post »

В годините, в които доста хора се изхранваха и правеха кариера „докладвайки”, и на моя гръб някои са пробвали перото си. Вярно, много дребни и дребнави „сигнали”, за някои от които зная, а други може би си отлежават някъде – не ме интересуват. Нямало е последствия или ако е имало, така и не съм разбрала. Тук ще разкажа само за един от тях, който е смешен и жалък, но е с познати герои.

В началото на март 1985 година в редакцията се получи писмо (аз бих го нарекла донос), адресирано до Генералния директор на БТ Стефан Тихчев и подписано от Стефан Цанев и Петър Анастасов. Писмото беше заведено под входящ № 391/07.03.85 и дадено „за мнение”. Тогава и.д. главен редактор на ЛИК беше още Горка Маркова, с която се разбирах чудесно. Преписах писмото и написах своя отговор до Тихчев и до П. Анастасов.

Днес преписвам доноса и отговорите ми без редакция. На Стефан Тихчев бе даден силно редактиран и окастрен вариант, но както ми казаха „той и така доста се смя”. Благодаря му, но мисля, че щеше да се смее повече, ако беше прочел пълния текст. Или не? Сега и аз се смея, но въпреки всичко с един лош привкус в устата.

Уважаеми другарю Тихчев,

Обръщаме се към Вас с молба да предотвратите една несправедливост, която е на път да се осъществи чрез екрана на Българската телевизия. Става дума за следното:

Неотдавна режисьорът Велко Йорданов с участието на з.а. Доротея Тончева и актьора Никола Стефанов засне поетичен рецитал по стихове на поети, които работят в театъра или са писали за него. В този рецитал има и наши произведения. Първоначално бяха предвидени /естествено!/ и стихове на Недялко Йорданов. Ако някому трябва да бъде определено първостепенно място в един така замислен рецитал, това безспорно трябва да бъде той. Разбрахме с учудване, че по неизвестни причини неговите стихове са отпаднали. Да оставим настрана съдържателната и художествената непълноценност на рецитала без тези стихове – буди недоумение фактът, че се проявява необяснима и недопустима дискриминация към една личност и към един художествен факт. Очевидно, тук са се намесили извънлитературни  съображения. Ние обаче сме убедени, че Българската телевизия не може да бъде поле за проява на брутален субективизъм и вярваме, че ще разберете правилно молбата ни – несправедливостта да бъде своевременно предотвратена като се заснемат и включат в предаването стихове на Недялко Йорданов.

При сегашното положение ние категорично настояваме нашите стихове да бъдат извадени от предаването.

Вярваме, другарю Тихчев, че правилно ще разберете нашите мотиви.

6 март 85                       С уважение: Стефан Цанев, Петър Анастасов

Кратко обяснение: Става дума за рецитал „Душата на артиста е ранима”, който беше по стихове ЗА театъра, а не за поети, писали за театъра. Но доносниците в едно са прави – в първоначалния вариант, който беше даден на актьорите и който беше за 25-30 минутно предаване, наистина имаше стихотворение от Недялко Йорданов. В последствие се оказа, че рециталът не бива да надвишава 15-17 минути и се наложи някои от стиховете да отпаднат. Предпочетох (със съгласието на режисьора Велко Йорданов – лека му пръст!, той беше прекрасен и честен човек) да останат по-талантливите, а не по-удобните и по-конюнктюрните. Ст. Ц. прекрасно знаеше, че доснемане и премонтиране е невъзможно, но мотивът му беше изцяло „извънлитературен” – около името му отдавна не се беше шумяло, та не бе зле да подсети за съществуването си. И го направи, както обикновено, по нечистоплътен начин. Дали Тихчев е разбрал мотивите на двамата поети не знам, но аз ги разбрах и то правилно!

За дискриминация на Недялко Йорданов през 1985 година е просто смешно да се говори. Той бе навсякъде – поет, драматург, театрален режисьор, кино режисьор, фотограф… Балет не играеше. Колегите му се смееха: „и чешма да пуснеш от нея ще изкочи Недялко”. Интересното е, че след 10 ноември и той се писа десидент.

А сега да продължа с черновата на моя отговор:

По повод писмо № 391 от 7.03.85 г.

Другарю Тихчев,

Редакция ЛИК се отнася с изключитело уважение към творчеството на Недялко Йорданов, за което говорят редица предавания, в които той е участвал и в които са били включени негови стихове, а в плановете ни за тази година е залегнал и негов творчески портрет.

Поетичната антология „Душата на артиста е ранима” е по стихове на Георги Константинов, Александър Геров, Петър Анастасов и Стефан Цанев, публикувани в отделни книги. Поради времетраенето на предаването – 10 минути – не могат да бъдат изчерпани всички поети, писали за театъра, като Недялко Йорданов, Владимир Голев, Първан Стефанов, Таньо Клисуров, Янко Димов, Емил Симеонов и др. Липсата на техни произведения не е продиктувана от „извънлитературни съображения”, а от чисто сюжетните елементи в композицията на рецитала.

Прави чест на Петър Анастасов и Стефан Цанев, че по достойнство оценяват мястото на Недялко Йорданов в нашата поезия, но той едва ли заслужава точно такава защита. Въпросното писмо по-скоро иска да покаже привързаността и праволинейността на своите автори, отколкото да брани Н. Йорданов от „бруталния субективизъм”. А това вече са извънлитературни съображения.

Цели се да се създаде впечатление, че съществуват конюнктурни подбуди в подбората на стиховете за рецитала. За да бъда ясна – Недялко Йорданов вече не е Секретар на СБП. На негово място е Петър Анастасов. Може би Цанев и Анастасов усещат някаква несправедливост в тази замяна и затова бързат да подчертаят своето приятелство и честност. Но нека не обвиняват редакция ЛИК в „необяснима и недопустима дискриминация”. Това напомня за „дръжте крадеца”…

До тук свършва това, което съм запазила от черновата. Предполагам, че просто ми е дошло до гуша и съм я дала на Горка да я довърши и приведе в „удобен” вид.

Направената справка в Дирекция „Авторско право” потвърди, че по тогавашния закон БТ има право да използва всички публикувани произведения без съкращения и без смяна на жанра, за което не е необходимо съгласието на автора. Тогавашната директорка Яна Маркова даде едно доста силно и двусмислено определение, засягащо морала на двамата творци, но ще се въздържа да го цитирам.

Рециталът бе излъчен без никакви промени.

„Наказанието” за мен бе да напиша отговор до двата доносници. Изпълних го половинчато. Почти същият отговор, като този до Тихчев, изпратих и до Петър Анастасов. Няма да го преписвам, тъй като всичко казано по-горе бе обвито в дежурните фрази като „стремеж да обхване пълноценно богатите и многообразни процеси в съвременната българска литература” или че редакцията „се стреми да покаже обективно развитието на нашата и на световната поезия и проза днес”. Последното изречение не е писано от мен, но смея да твърдя, че е вярно поне в отношение на поетичните рецитали. Точно по това време пускахме стихове на Варлам Шаламов, Александър Галич (за тези които не знаят – съветски поети, лежали по лагерите или убити от КГБ). Какво да се прави като нашите си бяха мижитурки и се хранеха от партийната ясла. Но си позволявахме да пускаме и по-„смели” и двусмислени стихове както на млади поети, така и на вече утвърдени, но „нелюбими”. А от задължителните „партийни” творци избирах само най-доброто и несвързано с „генералната линия на Партията” или както казваше Добромир Тонев „и най-слабият поет има поне едно хубаво стихотворение”. Но питате ли ме колко трябваше да изчета, за да стигна до него. Всъщност горното обяснение важи само за мен и моята работа в ЛИК. Иначе си имаше хора за всичко.

На Стефан Цанев не отговорих – гадното (и не само то) беше, че точно предишната вечер бях канена от него и съпругата му Доротея на спектакъл в Театър 199 по пиеса на Стефан и в главната роля – познайте кой – пак тя. След това ходихме на гости. Беше ми снобско и скучновато, затова се прибрах рано. Споменавам за тази не особено интересна вечер, защото писмото вече е било написано, депозирано и то с пълното съзнание, че в онези години би могло да има последствия от обвиненията, които ми се отправяха. Името ми, наистина, не беше споменато изрично, но тъй като Доротея участваше във въпросния рецитал, прекрасно знаеше кой е правил подбора на стиховете и кой се е подписал.

Спрях да поздравявам Стефан, който едва ли е забелязал това, но след доста години един път забравих и кимнах автоматично на улицата. Разбира се, стиховете на Стефан Цанев продължаваха да се излъчват по БТ.

А скоро след злополучното писмо, от което не се получи тъй необходимия скандал, попитах Петър А. защо е подписал този пасквил. Той ми се оправда, че не знаел за какво става дума, че подписал без да чете, че не разбрал, че става дума за мен и т.н. Това не беше извинение и му го казах – ами ако ставаше дума за някой, който не е толкова устат и защитен като мен? Но му простих – поетите са деликатни хора, особено когато са с гузна съвест и искат да се представят за смели и широко скроени. А и в книгите му наистина има повече от едно хубаво стихотворение.

В отговора до Анастасов срещнах и едно мое изречение: „…Да не забравяме, че и журналистът, и писателят трябва да бъдат отговорни за думите си, особено когато те се отнасят до нравствено-етични класификации…”. С това съм съгласна и до днес.

Накрая ще цитирам и Атанас Далчев – „таланти много, характери малко”. Уви!

P.S. Дълго време се колебах дали да напечатам този спомен, защото не ми се иска да прилича на разчистване на сметки. Всъщност, сметки с гореспоменатите лица аз нямам. Но после се реших – това е част от моето минало, от миналото на моите връстници и приятели и тези, които идват след нас, трябва да го знаят.

……………

……..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Read Full Post »