Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Художниците’ Category

Не зная от къде мама се познаваше с него – може би защото имаха род в една и съща околия – Златю Бояджиев е роден в село Брезово (преди Аблашларе), а на 20-тина километра, горе в Средна гора е селото на дядо ми – Розовец (преди Рахманлий). Въобще, този район е дал доста художници – в с. Чоба, до Брезово е роден Генко Генков, в Розовец – Енчо Пиронков, в с. Стрелци – Кольо Витковски… А може би го познаваше от Пловдив, или просто от колеги.

Първият ми спомен за Златю Бояджиев бе, когато бях десетина годишна. На път за Розовец обикновено оставахме да пренощуваме в Пловдив, тъй като автобус за селото имаше веднъж дневно и то сутрин. Мама обичаше града, имаше приятели и колеги в него. Винаги взимахме сутрешния влак, отсядахме в Тримонциум, обядвахме в ресторанта – бях много впечатлена от тежкия разкош, меките кресла, огромните стаи с плюшени завеси. А после тръгвахме из Пловдив.

1964 август 24 мама в Пловдив Етнографския музей

Тази снимка на мама е от 1964 година и е едно от поредните преминавания през Пловдив.

Та в едно от пътуванията, мама пое към ателието на Златю. Тъй като бях дете, посещавало един куп ателиета и тичало в коридорите на Художествената академия, нямам някакви специални спомени, но ми беше притеснително, че не разбирам какво иска да каже и даже малко се страхувах от него. А после той ни заведе при някакви свои приятелки, живеещи в подножието на Сахат тепе в стара богаташка къща от началото на века – „недоубита буржоазия“, както ги наричаха тогава.

Много неща са се изтрили от паметта ми, но тази картина се е запечатала явно завинаги  – голям хол със старинни мебели, маса с извити крака, висок бюфет с кристални витрини и огледало в задната част, което отразяваше светлината и я пречупваше в наредените вътре също кристални чаши и лъснати сребърни фруктиери, сосиери, чайничета и лъжичници. Стената, до която ме бяха сложили да седна, бе тъмночервена, вече избеляла от времето, а на нея бяха окачени малки рамкирани портретчета на деди и деца. Помня и Златю Бояджиев – седеше на един стол до маса с дантелена покривка, с таке на главата, подпрял се на бастуна си, а зад него бе бюфетът. Дъното на свързаната с хола стая се губеше в сумрака, бе осветено само там, където седяхме. Помня всичко като стоп кадър.

Бях толкова очарована, запленена, омагьосана, че си обещах, че когато порасна, ще боядисам стените в бордо и на тях ще закача в малки рамки портретите на дедите си. Само че къде тъмна стена в неголемите софийски апартаменти – сега където у дома има празно място, то е заето с книги. Снимки на деди, правени в някое студио и подлепени на картон още през по-миналия век, имам. И от миналия век имам. И рамки имам – цял живот събирах, макар и не много усърдно, малки старинни рамки – колкото по-различни, толкова по-добре: дървени, метални, кожени, хартиени. Само стената ми липсва. Така си и останах със спомена и мечтата. Въпреки че има една стена, която… ако пренеса от апартамента на мама големия старинен бюфет, ще остане малко място… и в нишата между стелажа с книги и бюфета… дали пък… Но едва ли!

Златю бояджиев автопортрет 1967

Златю Бояджиев, автопортрет, 1967 г.

Минаха няколко години и Златю Бояджиев ни дойде на гости. Какво точно са говорили с мама не разбирах, но се оказа, че той много харесал осветлението и една от стените в ъгловата стая на „Раковски“ и помолил мама да му позволи да си донесе боите и да рисува у нас. Сега, когато разказвам тази история, разбирам колко е странна за съвременния човек, но тогава това не учуди никого – Златю нямаше ателие в София, ама щом му е дошло да рисува, трябва да се помогне. Придружих го до ателието за рамки, защото не можеше сам да се ориентира, а и да се качва по трамваите. Не беше близо – с трамвай петица, някъде към Овча купел. Беше ми ужасно досадно, но бях възпитано дете. И така няколко дена, прибирайки се от училище, заварвах Златю Бояджиев да рисува в едната стая, мама да си реже линолеума и да разпечатва графики на разтегателната маса в хола, а аз се свивах в единия ъгъл на чина си (да, имах специално изработен чин у дома) и си пишех домашните. Звучи интересно, ама тогава не мислех така. Най-голямото ми разочарование беше, че картината, заради която седях в ъгъла, бе пейзаж с разорани брезовски ниви и нито една от странните му човешки фигури.  Повече не я видях – той си я отнесе,  но предполагам, че върху нея по-късно е нарисувал друга. Все пак платната не бяха евтини!….

Минаха 10-тина и повече години, когато отново посетих ателието на Златю Бояджиев в Пловдив. Обясних му коя съм и за мое учудване той се сети. Усмихна се и каза по неговия си начин: „Много си пораснала“. И аз го разбрах. В онзи период често ми го казваха.

Та поуката за мен в тези истории бе, че стените имат голямо значение. Важното е как ще погледнеш – дали ако са бели, да ги запълниш с картина. Или ако вече са заети, да запазиш спомените на тях.

Златю Бояджеев 1967

Златю Бояджиев, 1974, фотограф Тодор Славчев

………..

ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина

 

Реклами

Read Full Post »

Като започне човек да рови, никога не знае докъде ще стигне. Тук овехтяла снимка с измачкани краища, там записка на хвърчащо листче, забутано в стар тефтер, дето не знаеш защо пазиш. Тук един спомен, там – друг. Понякога се усмихваш, друг път натъжаваш. Единият спомен разплита следващия, бримката се пуска и прескачаш реда… Не ме бива в плетките, дано ме бива в разказите. Опитвам се да спася от забрава хора, които съм обичала, които не съм обичала, с които животът ме е срещал или разминавал.

Бях шестгодишна, когато мама отново записа Художествената Академия – това беше второто й следване. Защо е прекъснала и защо са минали години преди да започне отначало, съм писала вече в „Спомени… За мама”

Майка ми не винаги имаше на кого да ме оставя и тогава ме водеше в Академията. Бях дребничка и предполагам често съм им се пречкала в краката, защото ми извадиха прякор – костенурчето (оказа се, че това „костенурче“ ми го е измислил Сашо Сертев – той си беше по прякорите).  Тогава не ми хареса, но сега вече ми е мило. Мотаех се из коридорите, пипах скулптурите (когато не ме гледат), цапах се в чужди бои, а понякога ме използваха и за модел. Беше ми скучно да стоя мирно, но се примирявах – свободата да се лутам из ателиетата си имаше своята цена.

Обикновено се харесвах на картините им. Е, не винаги, но един път бях просто възмутена. Не стига, че не си приличах, ами и бях цялата лилаво-червена! Такава ли ме виждаше Сали?! Или може би беше далтонист? Знаех тази дума. Мама се опита да ми обясни нещо за абстракционизма, ама аз нищо не разбрах. Но затова пък бях ужасно учудена, когато видях изкривения си портрет, окачен като пример, сред най-добрите работи на курса. Ех, ако знаех, че този Сали е бъдещият Иван Вукадинов, може би щях да променя мнението си и да си го поискам.

И така стигам до снимката откъдето започнах да „разплитам” – оцветяването й е моя „заслуга”, сигурно, повлияна от лилавия си портрет, съм опитала да се реванширам. Ще използвам записан разказ на мама за снимката и мои доуточнения и осъвременявания.

1956-та. Дворът на Художествената академия. Зад многострадалния „умиращ роб”, около който всички са се снимали поне по веднъж.

 „Отляво първият от правите е Иван Вукадинов – Сали. Беше кореняк софиянец или от заселниците на крайните квартали…”

Мама бърка – Сали е роден на 19 март 1932 г. в с. Ломница, Пернишко. Т.е. преди няколко дена е станал на 80. Да е жив и здрав!

„…Живееше в нова къща някъде към затвора, където май живее и сега (б.м. – записвано е преди 4 – 5 години). Рисуваше настървено, с дълбока сериозност и дори тогава личеше, че ще стане художник, макар че няколко години го бяха късали на приемния изпит. Говореше с тих, мазен глас, беше находчив и правеше жестоки сравнения… Сали беше нещо като наставник на неукрепналите момчета. Подстригваше ги, учеше ги как да се обличат „като художници”, шушукаше им мръснишки истории… Беше циник. Презираше всичко, дори и жените, които допускаше до себе си. Ако имаше нещо свято за него, то това изглежда бяха само собствените му картини, с които не искал да се разделя и които, според вестник „Труд”, отказвал да продава. Ако е така, то цялата история придобива някакъв трагичен оттенък и цинизмът на Сали може да бъде простен и обяснен като омраза към един свят, който му пречи да рисува…”


Не зная дали мама е била права – това е нейното мнение. В случая аз нямам свое. Доколкото помня тя не харесваше Сали като човек, но харесваше много неговите картините и сега разбирам, че е търсила оправдание за характера му. Ето го тук преди около десетина години и картината му „Нощ”.

„…До Сали е застанал Митко Бакалов, добро момче, куц, не знам нищо за него…”

Намерих името в списъка на членове на СБХ от 1979 година. Димитър Бакалов, график, род. 18 юли 1938 г. в София. В Интернет намирам и негови илюстрации по романите на братя Стругацки „Далечната планета” (1969) и „Трудно е да бъдеш бог” (1979). Дали наистина е същият Митко Бакалов?

„…После е Петър Тренчев – българин от Сърбия. Страдаше за близките си оттатък границата. Да него е Асен Старейшински, облечен в знаменитата копринена блуза и подстриган от Сали.

…Седнали: Кольо Николов от Лом (Кольо Ломски), после се пресели в Русе. Живописец, добър рисувач… До него е Сашо Апостолов, ученик на Фунев, а сега собственик на известната галерия „Александър”. Беше от Видин и след завършване на Академията се върна за няколко години там като учител в гимназията. До Сашо седи Митко Томов, също от Лом (Митко Ломски), приятел на Кольо и също добър рисувач. Сега е професор в НАТФИЗ. Когато учехме по история на изкуствата и Добри Лещаров се питаше дали и за нас така ще учат, именно Митко отговори: – Да, Добри Лещаров – резбата в упадък…”

  Димитър Томов е от малкото мамини колеги, които продължавам да виждам, макар и рядко. Преподава анимация още от създаването на специалността през 1980-та. Година преди мама да почине, той й подари малък портрет, рисуван като студент и запазен през годините. Трогна ме.

Върху краката на Сашо и Митко се е „изпружила” мама. Тя беше със самочувствието на по-„възрастната” жена, живяла сред писатели, журналисти и художници. В началото малко й се впрягаха, но после различията бързо се стопиха и мнозина от колегите й станаха чести посетители в къщи – особено по сесии. Тогава беше най-шумно и най-весело. А мене ме гонеха да не преча.

„…До Митко е Румен Ракшиев (1936). Неговият баща беше първи секретар на Партията, струва ми се в Кърджали – длъжност висока, все едно губернатор, от която обаче момчетата никак не се смущаваха, ами току питаха Румен дали има новини или пък как е времето в Помакия. Тъй като и той беше хлапе, като останалите, радителите му не се решили да го пуснат сам в София, ами първо го оженили за малко по-голямо от него момиче. Беше добра и мила жена и понякога идваше да го вземе от Академията…”

Румен Ракшиев стана известен художник илюстратор и график. Има много книги с негови корици, но обикновено имената на художниците не се помнят. Особено след години.

„…До Румен седи Митко – викаха му Лилиомфи по някакъв тогавашен филм…“

Прякорът на Митко Влаев е измислен от Фери Кемилев, заради приликата с актьора, изиграл Лилиомфи в едноименната унгарска комедия от 1954 г.

„…Зад Митко е Иван Кенаров – после художник във варненското издателство. Печатаха „Галактика” в София прес и понякога ми се обаждаше…”

Сега разбирам защо имаме почти всичките „Галактики”, които в ония години се продаваха изпод тезгяха или в комплект с някоя скучна залежала книга. Иван Кенаров е почти митична и поставяна на пиедестал фигура сред варненските художници. Казват, че той е дал тласък на приложната графика в тази част на България и е направил издателството водещо в художествено отношение, като е привличал не само утвърдени, но и млади имена, които по-късно се налагат в професията. Умира тихо на 76 години.

„…След това са Петър Рашков – Пешето и Маня Цонева, жена на Васил Цонев от  вестник Стършел…”

Маня беше красавица и също гледаше гладните момчурляци от високо. Все пак беше вече подходящо омъжена и то за сатирик. Но и облизващите се след нея момчетии не й оставаха длъжни. Един ден Маня излиза от час в двора на Академията и всички я заглеждат. „Брей, хубава съм” – разказваше по-късно тя, а то някой от колегите лепнал на гърба й красиво написана бележка „Мара хапе!”. Виж това го помня – двете с мама умраха от смях на детинщината на колегите си.

Ето и друга случка от студентските години, на която се смееха. Ателието, всеки си е зад статива и рисува. Румен Ракшиев, настроен философски, развива мислите си пред мама:

– Ето, времето… Какво всъщност е времето? Време няма…

– Епа нема време – съгласява се Добри Лещаров, който работи на съседния статив. – Сутрин в Академията, следобед в Академията…

Румен гледа смутено и мама му идва на помощ:

– Добри, ти не разбра. Румен иска да каже друго – че времето е нещо нематериално.

– Да – продължава се обнадежден Румен – Хората са измислили часовниците, за да показват времето. Но какво всъщност показват часовниците?…

– Ами, показват! – с пренебрежение се обажда Добри – Аз веднъж си купих един швейцарски часовник…

– Що не ти… – кресва Румен и философският разговор не се осъществява.

Добри Лещаров, с прякор Гьона, бе чест обект на шеги. Няма го на тази снимка, ще го търся по другите. Видях го веднъж в Созопол през 70-те години – весел, усмихнат, с хавайска риза и хич не приличаше на гьон. Преди време прочетох, че е професор и даже е правил дарения за Криптата в храм „Св. Александър Невски”. Дано е жив и здрав. Няма кого да питам.

 Асен, Пешето, Сали, Митко, мама… Ето ги там някога преди повече от 55 години – усмихнати, с развети по тогавашната мода перчеми или със зализани назад коси, гледащи като печени мъжаги, а всъщност млади и невинни… Някои станаха известни, други потънаха във всекидневието. Някои остаряха красиво, други не успяха и да остареят. Но те са там – на тази снимка и мене ме боли, че няма вече кой да ми разказва смешните истории на своята младост.

И моето детство.

…………………………………

Послепис: Митко Томов почина преди няколко месеца.  (09.01.1934 – 16.02.2013 г.). Мир на праха му!

Read Full Post »

Асен Старейшински (30 март 1936 – 1991)

Асен е от малкото хора, за които мога да кажа, че познавам откак се помня. Е, или почти. Бях шест-седемгодишна, когато го видях за пръв път.

Беше със ситно къдрава коса, закръглени бузи и винаги засмени очи. А когато трябваше да ходим на манифестации, ме вдигаше на конче, за да мога да виждам. Кое ли дете няма да го обикне?!

Но май ще започна от края. Бяха минали поне 20 години от първата ни „среща” и аз го помолих да направя 30 минутно филмче за него или както ги наричаха тогава „творчески портрет” – малко разказ, малко текст, художникът в кадър, покритие от произведения… Не че жанрът сега се е изменил – всичко си е същото, само дето се прави по-рядко. И жалко, защото интересни хора отлитат в небитието без да оставят лицата си, израженията си, гласа си, думите си, жестовете си, запечатани на лента. А не е безмислено следващите да ги видят.

Но тогава Асен без много увъртания се съгласи. И даже измисли началото на филма – „една будка за афиши, от онези кръглите… с налепени по нея мои плакати, стари и нови… и аз, разпънат на тях…” Той така възприемаше живота си – усмихнат, разпънат на плаката, който преди това сам е нарисувал. „…Будката е разпятието на плакатиста. Най-неприятното е, когато си създал лош плакат. Тогава по-добре да не излизаш на улицата, докато отгоре не залепят нещо друго…” А аз си представях как камерата се завърта около празната в началото колона, докато стигне до него. Асен и неговата Голгота…

Защо в последствие се отказахме от този епизод, не  помня. Може би ни се е сторил прекалено претенциозен или просто не сме намерили подходяща колона, но така или иначе филмът си започна съвсем тривиално. Сега съжалявам, но все пак беше 1975-6 година и аз бях съвсем млада и неуверена. Докато говорехме в малкото таванче над гарсониерата му на „Стефан Караджа“, което използваше за ателие, идеите се трупаха една след друга, прескачаха се, наслагаха се… смешки, символи… и много малко лично. Сякаш всичко беше Плакатът. А усмивката не слизаше от лицето му, макар че очите му вече не винаги бяха засмени…

Запазила съм записани и напечатани на пишеща машина бележки от предварителния разговор. Ето част от това, което е разказвал – като за телевизия:

„…Роден съм в София (1936). Израснах в така наречената Драз мах`ла на ъгъла на „Георги Димитров” и „Козлодуй”. Сега там има нови сгради, а тогава беше пълно с малки къщи. Това беше пролетарският край на София и този кръстопът стана свидетел на какви ли не събития…

…Ние, децата, играехме по улицата и освен ашици и парченца от мозайка си разменяхме и патрони и парчета от бомби. Това беше нашето богатство… Майка ми работеше и когато нямаше на кого да ме остави, ме пращаше при комшийката да ме наглежда. Един път тя ми каза: „а ти можеш ли мен да нарисуваш, а не само коне?”. Нарисувах това, което съм наблюдавал – как се мие над легена. Мислех, че ще ме похвали, а тя ме изпъди. Тогава разбрах, че съм се заел с опасна работа, за която не винаги хвалят…

…Дадоха ме на забавачница. Един ден мама дошла да види как се развива детето, а учителката я посрещнала – „госпожа, вие не знаете какъв син имате”. Майка ми изстинала. Помислила, че пак съм се „проявил”, но учителката продължила – „той ще стане художник”. Тогава тя се разсърди. Винаги е била против. В нейните представи художник е този, дето рисува фирмите над магазините. И аз такъв щях да стана – и изобщо художниците са пияници и умират от глад…”

 Асен не се пропи, не умря от глад, стана признат и обичан човек и  художник и доколкото зная, майка му беше доволна и горда.

„…Само че аз се заинатих и стигнах до Министерството на просветата, за да разбера има ли училище за художници – „Малкия, бързаш. Няма такова, но след година – две ще има. Тогава ела”. Нямаше какво да правя. Майка ми настояваше да запиша Търговската гимназия или да отида във фабриката. Исках да уча и затова с голямо нежелание записах там. С голямо нежелание и завърших…

…После започнаха мъките по кандидатстването. Приеха ме едва на третия път. Първата година не знаех даже какво се иска и естествено ме скъсаха. Академията си има своите изисквания, както всяка Академия…

…Единственият художник, с когото се познавах, беше мой връстник – Петър Рашков. Запознахме се на един пионерски лагер и така се случи, че животът ни протече успоредно – еднакво пропадахме на изпитите, по едно време ни приеха, бяхме в един курс, не случайно и заедно работехме. От него научих много. Ходехме двамата на изложби, коментирахме и по тази взаимоучителна система добре си влияехме един на друг. Малко като близнаци протече животът ни, поне докато свършихме Академията…”

Пешето Рашков беше неизменен спътник на Асен в добри и лоши дни. Беше прекрасен илюстратор, дълги години работи за списание „Пламък”. Наскоро разбрах, че е починал самотен и разочарован. Никъде не намерих негова снимка. Лека му пръст!

„…Първата ми среща с голям художник беше с Илия Бешков. Влезе  той за пръв път в час и каза: „Хайде всеки да нарисува каквото си иска и после ще говорим”. Страшно беше – стои пред тебе празен лист и не знаеш какво да правиш. Когато нямаш биография, нямаш и теми. Какво съм нарисувал и аз не мога да си спомня, но толкова безпомощен не съм се чувствал никога. А накрая на часа – „Сега разбрахте ли, че нищо не знаете” и ни прати да рисуваме улици. Когато разглеждаше рисунките ни, ги наричаше чертежи и това продължи докато един колега не нарисува каруца с въглища и човек с кофа. Най-накрая някой се сети, че по улиците има и хора….

…Бешков ни казваше: „Аз на изкуство може и да не ви науча, но да бъдете добри граждани – това е най-важно. Ако ви науча, ще бъда доволен. Моята мисия е както на Бога, който е дал първоначалния тласък и е завъртял Земята. Така и аз ви завъртам и пускам”… По този начин за две години и половина преди смъртта му ние помирисахме кожуха на Бешков…”

Като зная свободомислието на Бешков си представям колко му е било трудно в ония години да вкара в главите на 20 годишни хлапета волнодумство и свободолюбие. С доста от тях е успял – дал им е добър тласък и те станаха добри хора, граждани в истинския смисъл на думата.

„…Другият художник, от който вече в по-късни години съм научил много, е Стефан Кънчев. Потомствен художник – баща му, бай Теньо, е бил иконописец, един от последните мохикани. От него, освен прякора Теньо, наследил и любовта към здравия занаят, към това, което в Академията не можеш да научиш. Например, там по мое време не се преподаваше никаква технология – неща, които са в основата на майсторлъка… Винаги съм се възхищавал как Теньо започва работа – сякаш се готви за атака. Всичко е изчистено, четките подредени, водата в бурканите кристална. При него тоновете са равни, не като при мен. Но технологията всеки сам си изработва. Бешков често ни повтаряше – „на любов и на изкуство никой не може да те научи. Сам!”.

 Сега, когато чета тези записки, се сещам повече за вметките, които правеше в разговора и който бяха така да се каже за „лична употреба”, а не за „размислите за изкуството”. Не че и те не бяха интересни, но в тях го няма уцелващото право в десятката чувство за хумор.

Откъснат спомен – „щяхме да правим съвместна изложба с Людмил Чехларов и организаторът ни пита какъв плакат да сложи. А аз му викам: „що се чудиш – един стар чехъл!. СТАРейшински – ЧЕХЛАров”.

 

 

А тази открадната картина на Тодор Цонев (същият този, когото повечето помнят само с карикатурите му за Тодор Живков, а всъщност беше блестящ художник) ми напомня едно лято на 1969-1970 година. Созопол.

Хората бяха сравнително малко, времето чудесно, едно от най-хубавите ми лета там. Денем ходехме на Харманите или на Царския плаж, а следобяд – на скалите до Базата на художниците. Тогава там беше по-тихо – жените (Кати на Асен, Жана на Тодор, Катето на Кольо) прибираха децата да спят и на скалите вече имаше място. Никога не съм обичала плажуването на скали – приличаше ми на твърда каменна скара, върху която ме пекат бавно – но този път нямах нищо против. Да си в компанията на остроумните, чаровните, безкрайно талантливи Асен Старейшински, Сашо Сертев, Тодор Цонев, Кольо Гецов, Теньо Кънчев… си беше подарък от съдбата. Зная, че това не се дължеше на някакви мои особени качества, а на факта, че заради родителите ми тези хора ме познаваха от дете. Но се блазнех от мисълта, че те познаваха и други „деца”, а мен приемаха и се държаха като с равна. Гвоздеят на следобеда бе някъде към 3-4 часа, когато всичко утихваше. Тогава Асен вадеше наскоро излезлата, почти апокрифна книга на Булгаков „Майстора и Маргарита” и започваше да чете на глас. Вече я бях прочела, но ми беше толкова хубаво да гледам озарените им лица, да слушам коментарите им. Когато един се измореше, друг вземаше книгата… На мен се падна да прочета любимата си глава: „Богове, богове мои. Колко тъжна е земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези мъгли, който много е страдал преди смъртта си, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непосилен товар, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без съжаление мъглите на земята…

Какъв товар е носел Асен, бил ли е уморен, бил ли е тъжен, страдал ли е… Само той си е знаел (не го бях виждала много време, тъй като вече се бе изнесъл да живее някъде в Драгалевци, а аз не бях чест гост в театъра).

Починал е внезапно – инфаркт или инсулт – не разбрах, пък и за мен не това е важно. Важното е, че Асен е един от многото хора в моя живот, отишли си без време. На 55! Можеше още толкова неща да направи. И светът щеше да бъде по-ярък, по-шарен и по-усмихнат. Поне за тези, които го познаваха.

А каква беше неговата Голгота така и не узнах.

 

P.S. Използвала съм фотоси от личния ми архив и плакати от блога http://asenstareishinskii.blogspot.com/ Не зная от кого е създаден, но му благодаря.

Read Full Post »

Тези дни заговорихме за анархизъм и анархо-комунизъм. Не зная почти нищо за анархизма, може би само фразата „Анархия – мать порядка”, която незнайно защо приписвах на прословутия Батюшка Махно. Но се оказа, че първоизточникът е Anarchy-symbol.svgтеоретикът на анархизма Пиер Жозеф Прудон (1809 – 1865) и в оригинал гласи: „Републиката е позитивна анархия… Това е взаимна свобода; свободата не е дъщеря, а майка на порядъка” („Решение на социалния въпрос”, 1848). Днес доста младежи по света се увличат по идеите на анархизма, които те възприемат като преимущество на свободното общество над тоталитаризма. Какви точно са идеите им не зная, но предполагам, че просто не искат животът им да бъде „програмиран” от някой бездарен политик.

Но това е за днес и днешните младежи, а аз искам да разкажа една история, развила се в началото на 70-те години и разказана на майка ми от колегата й Асен Старейшински. Ще го опиша така, както Асен го е направил – искам само да споделя, че колегите на майка ми имаха богат, цветист и образен език, нещо което би трябвало да бъде по-скоро присъщо за посветилите се на словото, а не на изображението. За тях, завършилите Художествената Академия в началото на 60-те години, ще разказвам друг път.

Едва ли днес някой е чувал за скулптора анархо-комунист Александър (Сашо) Гигов. Бил невисок човек с едра глава и възкъси крака. Обличал се артистично – с копринени ризи с широки тричетвърти ръкави, вдигната яка и с копчета само в долната част.

През 50-те години, когато майка ми го е виждала, обитавал ателие около Докторския паметник, където изработвал кукли-манекени за витрините на магазините. Явно властта му е позволявала само с това да си изкарва прехраната. Сашо Гигов бил за кратко женен, през 53-та година му се родил син, когото кръстил не Сталин, както било модно, а Селим – хей така, да е наопаки, макар че и двамата с майката били българи. Развел се и дълго не потърсил детето, но после научил, че то рисува и го прибрал под крилото си. Било през 70-те години.

Селим имал талант, подготвил се добре, явил се на изпит в Художествената академията и го скъсали. Тогава Сашо Гигов отишъл при един от своите някогашни другари, сега генерал, и му поискал пистолет. Онзи не попитал за какво, знаел, че щом иска, значи му трябва. Казал само, че не може да му даде, но му посочил с жест в кое чекмедже го държи и излязал от кабинета си. Оттам Сашо отишъл направо в Академията и с „откраднатия” пистолет подбрал Иван Петров (по това време професор живопис), за да му покаже изпитните работи. Сред отхвърлените измъкнал етюда на сина си и го сложил до този на отличника – „Е, кой е по-добър?”.

Под насочения пистолет Иван Петров трябвало да признае, че по-хубав е Селимовия, а със сигурност е било и така – „Сашо, станала е грешка…” – мънкал уплашеният професор. „Грешка ли – рекъл погнусен Сашо, ударил го и после му заповядал да стои 30 минути в салона след неговото излизане – À мръднеш – à съм те убил! Ти ме познаваш!”.

Докато Иван Петров броял минутите, Сашо Гигов пристигнал в ЦУМ, купил някаква играчка и помолил за луксозна опаковка, защото било за подарък. След това влязъл в тоалетната, развил внимателно пакета, пъхнал вътре пистолета, пак вързал панделката, а играчката изхвърлил. Като стар конспиратор изглежда е допускал, че милицията ще използва случая, за да му види сметката като обяви, че той първи е извадил оръжие. С опакования пистолет обаче такова обвинение ставало невъзможно.

В ателието вече го чакали милиционерите. Обискирали го, заплашвали го, а през това време пакетчето от ЦУМ си стояло на масата. Селим бил свидетел на разправата.

– Селиме, татко – казал Сашо – ти получи повиквателна за танковите войски. Когато ти зачислят танк, ела в София – първия снаряд ще пуснеш в Министерския съвет, втория – в Народното събрание…

– Как може да учите така момчето! – възмутил се един от милиционерите.

– Момчето си е мое, както си искам така ще си го уча – отвърнал Сашо. (Предполагам, че вместо танкист Селим е станал трудовак).

– Казвай къде е пистолетът!

– Ама вие него ли търсите? – направил се на учуден той – Защо не казахте? Ето го на масата.

Какво е станало по-нататък с баща и син Гигови не зная почти нищо.

За Александър Гигов съм чувала, че е бил концлагерист в Белене. Не фигурира в списъка на членовете и кандидат членовете на Съюза на българските художници от 1979 г., но това е лесно обяснимо като се има предвид отношенията му с властта. Кога е починал също не знам, но майка ми казва, че е умрял по някакъв тайнствен начин. На другия ден из София били разлепени некролози, подписани „от другарите му” – знак, че анархо-комунистите са още живи. Милиционерите обикаляли улиците, търсели ги и ги късали. Лека му пръст!

Виж синът му Селим Александров Гигов е завършил Художествената академия прз 1978 г. спецалност „Стенопис“ при проф. Гановски, а през 1988 година вече е бил член на СБХ. Малкото, което намерих за него, са студените факти, че е роден в София на 18 октомври, че тогава е живял на бул. П. Славейков и е имал ателие на ул. Мизия. Мисля, че на тази улица имаше и други ателиета и нищо чудно през 80-те години да съм го виждала. През 1986 г. е излагал свои творби в Кошице, Чехословакия, а някъде срещнах, че днес живее и работи в чужбина. Чудя се дали е имал проблеми по време на преименуването!?

Това е за анархо-комуниста Александър Гигов – имал е поне късмета да има син, който да продължава да носи името му и да е художник.

Талантливи и странни личности е имало винаги в България. Жалкото е, че малко знаем за тях и те постепенно тънат в забрава. Светла им памет!

Историята на Александър Гигов и неговия син Симеон има продължение. Описала съм го в поста https://pavlinad.wordpress.com/2011/05/21/edna-istoria-s-prodaljenie/

Със Симеон се чуваме понякога, но отдавна не ми е звънял. Надявам се всички съвременни герои в тази история да са добре.

Sunset Гигов

Симеон Гигов „Изгрев“

Read Full Post »